Жената в черно

Пътуването на север

Прав беше господин Бентли, че колкото и далече да заминавах, колкото и потискаща да беше причината за моето пътуване, то все пак ми даваше възможност да избягам от лондонската мъгла. А и нищо не можеше в по-голяма степен да окрили духа ми, отколкото приятното очакване да съзра голямата пещера, представляваща железопътната гара, от която се разнася сияние като от ковашко огнище. Всичко там весело звънтеше от радостта на предстоящото заминаване. Купих си вестници и списания от лавката и с леки стъпки тръгнах по перона покрай обгърнатия в пара пухтящ влак. Спомних си, че локомотивът е „Сър Бедивир“.

Избрах си едно празно купе в ъгъла, сложих горната си дреха, шапката и багажа на полицата и се разположих извънредно удобно. Когато напуснахме Лондон, макар че мъглата все още се стелеше из предградията, тя вече изсветляваше и беше разкъсана тук-там, което определено ме зарадва. По това време в купето се настаниха още двама души, но след като си кимнахме, те също като мен се заеха да преглеждат вестници и книжа и така спокойно пътувахме в продължение на много мили към сърцето на Англия. Зад прозорците бързо се стъмни и щом спуснахме щорите, вътре стана уютно като в домашен кабинет, изолиран от света на запалените вечер лампи.

В Кру се прехвърлих на друг влак без проблеми и продължих пътуването, като забелязах, че посоката се смени — сега се носехме на североизток. По-късно си позволих приятно угощение. Едва когато дойде време отново да се прехвърля на разклона, тръгващ от малката гара Хомърби, спокойствието ми малко се наруши, защото въздухът стана доста по-хладен, от изток задуха силен вятър с неприятен примес на дъжд, влакът, с който се наложи да пътувам в последния час, беше със стари и неудобни вагони, тапицирани с извънредно твърда кожа, покрила крайно нееластичен росер, а полиците бяха от летвички. Студеният застоял въздух миришеше на сажди, прозорците бяха зацапани, а подът — не изметен.

До последния миг преди потеглянето изглеждаше, че ще пътувам сам не само в купето, но и в целия влак, ала точно когато прозвуча свирката на железничаря, на входа на перона се появи мъж, който бързо огледа тъжната върволица от празни вагони и щом като ме забеляза, явно се зарадва, че няма да бъде единственият пътник, качи се в моето купе и вратата се затръшна в мига, когато влакът потегляше. Заедно с него вътре се вмъкна и вълна от мразовит, влажен въздух, който изстуди и бездруго хладното купе. Докато непознатият разкопчаваше балтона си, аз подхвърлих, че времето не го бива. Мъжът ме огледа изпитателно, но без неприязън, после вдигна очи към вещите ми върху полицата и накрая кимна в знак на съгласие.

— Излиза, че смених едно лошо време с друго — рекох аз. — Лондон е покрит с отвратителна мъгла, а тук изглежда достатъчно студено, за да завали сняг.

— Няма да завали — възрази той. — До сутринта вятърът ще стихне и ще отнесе със себе си и дъжда.

— Много се радвам да го чуя.

— Лъжете се обаче, ако смятате, че с пътуването си сте избягали от мъглите. В тази част на света мъглите са направо фурии.

— Фурии ли?

— Да, именно. Морските мъгли са направо фурии. За секунди се вдигат от морската повърхност и връхлитат в тресавищата — типично за природата по тия места. В един миг небето е ясно като през юнски ден, а в следващия… — И непознатият махна с ръка, за да обясни колко внезапно и драматично се появява фурията. — Става направо ужасно. Но ако отседнете в Крайтън, ще си спестите най-лошото от това явление.

— Да, ще пренощувам там, в странноприемницата „Гифорд Армс“. А утре към обяд ще имам възможност да видя и нещо от тресавищата.

С тези думи, понеже нямах особено желание да обсъждам със спътника си естеството на своето посещение, аз отново взех вестника, разгънах го малко демонстративно и известно време влакът неприятно ни клатушка в мълчание. Чуваше се само пухтенето на парната машина, потракването на железните колелета върху релсите и от време на време свирката от локомотива, а дъждът се сипеше като слаб артилерийски огън върху стъклата на прозорците.

Взех да усещам умората от пътуването, от студа и от седенето, докато вагонът се лашкаше и подскачаше.

Започнах да мечтая за вечеря, запалена камина и топло легло. Но ще си призная, че макар да се криех зад вестника, вече го бях прочел от първата до последната страница, затова се отдадох на размишления за моя спътник — едър мъж с месесто лице и огромни, груби наглед ръце. Приказваше гладко, но с особено произношение, вероятно повлияно от местния диалект. Реших, че е фермер или някакъв дребен занаятчия. Изглеждаше в петдесетото си десетилетие, по-близо обаче до шейсетте години, облечен в дрехи от качествени платове, но не особено добре скроени, а на лявата му ръка имаше тежък и огромен, явно нов пръстен с печат, който ми се видя малко просташки. Предположих, че мъжът или е натрупал скоро много нари, или внезапно е получил наследство и иска целият свят да научи за това.

Щом прецених спътника си с присъщата на младостта самонадеяност, той спря да ме занимава и мислите ми се върнаха към Лондон и Стела. Забравих всичко наоколо, освен студа и тъпата болка в костите, когато непознатият изведнъж ме стресна, като възкликна:

— Госпожа Драблоу?!

Оставих вестника и разбрах, че гласът му отеква толкова силно в купето, понеже влакът е спрял и единственият шум, достигащ до ушите ни, е воят на вятъра и приглушеният съсък на парата някъде далече напред.

— Драблоу — повтори мъжът, като сочеше надписа върху кафявия плик, който бях оставил редом на седалката.

Кимнах без особено въодушевление.

— Да не би да сте й роднина?

— Изпълнител на завещанието й съм. — Начинът, по който прозвучаха тези думи, приятно погали слуха ми.

— А, значи отивате за погребението?

— Да.

— Сигурно ще бъдете единственият присъстващ.

Независимо от нежеланието ми да разговарям, аз исках да науча нещо повече по въпроса, а явно събеседникът ми разполагаше със сведения, затова рекох:

— Струва ми се, че покойната не е имала приятели, нито семейство. Живяла е като отшелничка, нали? Е, това често се случва с възрастните дами. Затварят се в себе си, проявяват странности… Предполагам, че е следствие на самотата.

— Мисля, че имате право, господин…?

— Кипс. Артър Кипс.

— Приятно ми е. Самюъл Дейли.

Кимнахме си.

— Пък и когато човек живее толкова откъснат от света, това става още по-лесно — продължи Дейли.

— Е, хайде — засмях се аз, — да не започнете да ми разказвате необикновени истории за необитаеми къщи?

Господинът ме погледна право в очите и след като помълча, каза:

— Не, нямам такова намерение.

Кой знае защо усетих, че ме побиват тръпки, още повече че Дейли ме гледаше втренчено, и то без да го крие.

— Е, според мен е жалко, когато човек е живял осемдесет и седем години, а на погребението му няма да се мярнат дори няколко приятелски лица! — рекох накрая аз и заслоних с ръка стъклото на прозореца, за да погледна навън.

Влакът, изглежда, беше спрял сред пустинна местност, изцяло изложен на бурния вятър, който виеше из полето.

— Колко още ни остава? — попитах аз, като се помъчих във въпроса ми да не прозвучи загриженост, макар да изпитвах неприятното чувство, че сме далече от всякаква човешка обител, затворени като в капан в хладната гробница на купето с олющеното огледало и зацапаната тъмна на цвят ламперия. Господин Дейли погледна часовника си.

— Остават ни дванайсет мили. Тук чакаме среща с влака, минаващ през тунела „Зейналата паст“. Това е последното възвишение по пътя ни, но е доста значително и продължава няколко мили. После има само равнина, господин Кипс.

— Друго да не е, поне е сигурно, че съм попаднал в област с необичайни названия. Тази сутрин четох за дига, наречена „Деветте живота“ и за имението „Тресавището на змиорките“, а ето че имало и тунел, който да се казва „Зейналата паст“!

— Това е глуха провинция, господин Кипс. Рядко ни посещават външни хора.

— Вероятно няма кой знае какво за гледане.

— Зависи на какво се надява човек. Има потънали в морето черкви, както и залято от водата село — засмя се Дейли. — Това са достатъчно големи забележителности. Има и запустяло абатство с впечатляващо гробище, до което може да се стигне само при отлив. Зависи какво занимава въображението ви.

— Още малко и ще ме накарате да очаквам с нетърпение да се завърна при лондонската мъгла!

Пронизително изпищя свирката на локомотив.

— Ето го, иде!

И влакът, носещ се от Крайтън Гифорд за Хомърби през тунела „Зейналата паст“ изтрака по съседните релси — низ от облени в жълта светлина празни вагони, които се изгубиха в мрака. Тутакси потеглихме.

— Макар че Крайтън е забутано градче, ние сме гостоприемни хора — рече Дейли. — Гледаме да стоим с гръб към вятъра и да си вършим работата. Ако желаете, можем да тръгнем заедно и аз ще ви оставя в „Гифорд Армс“. На гарата ме чакат с автомобил и странноприемницата ми е на път.

Моят спътник явно искаше да ме окуражи и да заглади лошото чувство от нарочно преувеличения разказ за неприятната и необичайна местност, затова благодарих и приех предложението му, а после и двамата се задълбочихме в четене, докато влакът измине последните няколко мили от уморителното пътуване.