Жената в черно

Паяк

Завърнах се в отлично разположение на духа след четири часа, изминал трийсетина мили. През цялото време целенасочено карах из околността и гледах как последните остатъци от златната есен се сливат с началото на зимата, усещах полъха на чистия студ върху лицето си и се освободих от парализиращия страх и отвратителните кошмари, като енергично натоварих физически тялото си. Намерих селската кръчма и обядвах хляб и сирене, както си бях наумил, а после дори си позволих да дремна един час в някаква плевня.

Когато се завърнах в Крайтън Гифорд, чувствах се нов човек — бях горд, доволен и най-вече напълно готов да се срещна и да се справя и с най-лошото от къщата на госпожа Драблоу и с онова, което може би криеха злокобните тресавища. Накратко, чувствах се дързък, дързък и весел, затова, когато се спуснах покрай ъгъла, за да изляза на площада, едва не се блъснах в един голям автомобил, който се мъчеше да вземе острия завой в обратна посока. Рязко се отклоних, натиснах спирачките, успях някак да измъкна велосипеда и чак тогава забелязах, че колата принадлежи на моя спътник от влака, на мъжа, който беше купил ферми на вчерашния търг — на господин Самюъл Дейли. Той помоли шофьора да намали и се показа на прозорчето да попита как съм.

— Връщам се от чудесна разходка из околността и тази вечер ще имам вълчи апетит — весело казах аз.

Господин Дейли повдигна вежди.

— А работата ви?

— С имотите на госпожа Драблоу? О, скоро ще сложа всичко в ред, макар да си призная, не очаквах, че ще има толкова много работа.

— Бяхте ли вече в къщата?

— Разбира се.

— Хм…

Известно време се гледахме, но явно никой от двамата не желаеше да продължи темата. После аз понечих да се кача на велосипеда и подхвърлих безгрижно:

— Право да си кажа, тук ми е много приятно. Приемам цялата история като едно предизвикателство.

Господин Дейли все така бе вперил очи в мен и от неудобство аз отместих поглед с чувството на ученик, изобличен, че се хвали с измислена история. Накрая той рече:

— Господин Кипс, вие търсите игла в купа сено. Позволете да ви поканя на вечеря, след като ще имате такъв апетит. В седем часа. Съдържателят на странноприемницата ще ви покаже къде живея.

После той даде знак на шофьора, намести се удобно и повече не ме погледна, а колата потегли.

Щом се върнах в хотелчето, сериозно се заех да се подготвям за близките един-два дни, защото, макар да имаше частица истина в упрека на господин Дейли, твърдо си бях наумил да продължа със заниманията в „Тресавището на змиорките“. Затова поръчах в кухнята да напълнят кошницата с провизии, а в добавка лично направих от града допълнителни покупки: чай, кафе, захар, два самуна хляб, тенекиена кутия с бисквити, пресен тютюн за лула, кибрит и така нататък. Сдобих се и с голям фенер и гумени ботуши. Дълбоко в съзнанието ми ярко се беше отпечатал споменът за разходката ми край тресавищата сред мъглата и прииждащия прилив. Ако това отново се случеше — въпреки че горещо се молех да не става — исках да бъда колкото може по-добре подготвен, ако не психически, то поне физически.

Когато споделих със съдържателя плана си — че възнамерявам тази нощ да остана в странноприемницата, а следващите два дни да преспя в „Тресавището на змиорките“, той си замълча, но добре знаех, че си припомня същия миг като мене — как се бях появил и блъсках по вратата късно през нощта с потреса от преживяното, изписан върху лицето ми. Когато попитах дали мога да взема велосипеда, той само кимна. Казах му, че няма да освободя стаята и че в зависимост от времето, което е необходимо да подредя книжата на госпожа Драблоу, сигурно ще си замина в края на седмицата.

Оттогава насам често се чудя какво всъщност си е мислил този човек за мене и за начинанието, с което така безразсъдно се заемах, защото беше ясно, че са му известни не само разказите и слуховете за „Тресавището на змиорките“, но и истината. Допусках, че той предпочита по-скоро да си замина, но бе решил да не излага мнението си, нито да ме предупреждава или съветва. А по държанието ми този ден ясно си личеше, че не бих се вслушал в ничии възражения, че нямаше да се съобразя с предупрежденията, дори ако ги изказва вътрешният ми глас. С невероятно твърдоглавие исках да изпълня своя замисъл.

Само няколко минути след като се появих в дома му, Самюъл Дейли се увери в същото, затова ме остави да бъбря и през по-голямата част от времето не продума.

Лесно намерих къде живее земевладелецът и още с пристигането си бях впечатлен. Къщата се намираше сред внушителен, макар и неприветлив парк и ми напомни на място, което би избрала Джейн Остин за своите герои — имаше оградена с дървета дълга алея, стигаща до фасадата, украсена с колони, с лъвове и урни върху постаменти от двете страни на късо стълбище с перила, и скучни, доста безлични морави, заобиколени от ниско окастрени живи плетове. Изглеждаше претенциозно и излъчваше студенина, противно на впечатлението, оставяно от господин Дейли. Явно той бе купил имението, защото е разполагал с големи средства и в околността не е имало по-представителна къща, но впоследствие сигурно не се бе чувствал уютно там и аз се чудех колко ли от стаите стоят празни и неизползвани повечето време, защото освен малкото на брой прислужници в къщата живееха само той и съпругата му, макар че — както ме осведоми домакинът — имали и женен син с дете.

Госпожа Дейли изглеждаше кротка, свенлива и крехка жена, която сякаш се чувстваше в къщата не на място дори повече от съпруга си. Говореше малко, усмихваше се нервно и плетеше нещо много изящно на една кука с тъничък памучен конец.

Въпреки всичко двамата ме посрещнаха сърдечно, храната беше отлична — печен фазан и огромен сладкиш с меласа — при което се почувствах като у дома си.

Преди вечерята, докато се хранехме и по време на кафето, което госпожа Дейли поднесе в гостната, аз изслушах историята на Самюъл Дейли и неговото забогатяване. Домакинът не се хвалеше, а по-скоро даваше израз на препълващата го радост, че предприемчивостта му се е увенчала с успех. Той изброи акрите и имотите, които притежаваше, хората на служба при него или взели земя под аренда, разказа бъдещите си планове, които — доколкото можех да съдя — се заключаваха в това да се превърне в най-големия земевладелец в околността. Разказа и за сина си, както и за малкия си внук, заради които градеше своята империя. Помислих си, че сигурно е обект на завист и омраза, особено от страна на онези, които му съперничеха в закупуването на земя и сгради. Но нямаше как човек да не го харесва — беше открит, говореше направо и никак не се срамуваше от амбициите си. Изглеждаше проницателен, но и простодушен, сигурно добре се пазареше, но явно беше и докрай честен. С напредването на вечерта установих, че разговаряме с все по-голяма топлота и аз все повече му се доверявам, споделяйки с него собствените си — уви! — нищожни амбиции, стига господин Бентли да ми дадеше тази възможност, разказвам му за Стела и за бъдещите си намерения.

Едва когато плахата госпожа Дейли се оттегли, а ние се преместихме в библиотеката с гарафа хубав портвайн и друга — с уиски — на масичката помежду ни, стана дума за причината, довела ме в техния край.

Господин Дейли щедро ми сипа вино, подаде ми чашата и рече:

— Ще сглупиш, ако не се откажеш от тази работа.

Спокойно отпих една-две глътки, но не отговорих, понеже внезапно поставената без заобикалки тема събуди дълбоко скрития в сърцето ми страх, който веднага потиснах.

— Нима смяташ, че не бива да довърша онова, за което съм дошъл, че трябва да си подвия опашката и да избягам?

— Чуй, Артър. — Той бе започнал да ми говори доброжелателно на име, но не ме подкани да сторя същото. — Няма да те занимавам с женски приказки — ако се поинтересуваш, ще узнаеш безброй истории. А може би вече ги знаеш.

— Не — казах аз. — Чух само намеци и видях господин Джеръм да пребледнява.

— Но въпреки това отиде в къщата?

— Отидох и преживях нещо, което не бих желал да преживея повторно, и си признавам, че не съм в състояние да си го обясня.

След което му разправих от игла до конец историята за жената с изпитото лице, появила се на погребението и на изоставеното гробище, за разходката си в мъглата край тресавищата и за ужасните звуци, които чух. Самюъл Дейли седеше безучастно с чаша в ръка и ме изслуша, без да ме прекъсне, докато не му разказах всичко.

— Струва ми се, господин Дейли — рекох накрая аз, — че съм видял призрака, който обитава „Тресавището на змиорките“ и старото гробище — жена в черно с изпито лице. Ни най-малко не се съмнявам, че това е явлението, наричано от хората „призрак“, че непознатата не е истинско, живо и дишащо човешко същество. Вярно, че тя не ми напакости. Нито ме заговори, нито се приближи. Не ми се понрави външният й вид, а още по-малко — загадъчната сила, която тя сякаш изпращаше към мене, но успях да си внуша, че единственото, с което може да ми навреди тази сила, е да ме изплаши. Ако при следващото си посещение отново я видя, ще бъда подготвен.

— А кончето и двуколката?

На този въпрос не отговорих, тъй като домакинът имаше право — да, това беше много по-ужасно, защото не го видях, а само го чух, и защото бях сигурен, че писъкът на детето ще кънти в ушите ми до края на моя живот.

Поклатих глава.

— Не, въпреки това няма да избягам.

Седнал край камината в дома на Самюъл Дейли, аз се чувствах изпълнен с решителност, храброст и твърдост, а също — и Дейли го забеляза — бях обзет от гордост. Мислех си, че така тръгва воинът на битка, така се подготвя, за да се бори с великани.

— Не бива да ходиш там.

— Да, но все пак ще отида.

— Не бива да си сам.

— Не можах да намеря човек да ме придружи.

— Естествено. Няма и да намериш.

— Божичко, та нали госпожа Драблоу е живяла там сама в продължение на… колко? На шейсет и няколко години, когато е била вече на преклонна възраст. Сигурно е постигнала разбирателство с призраците в околността.

— Хм. Може и така да е. Хайде — изправи се той. — Бънс ще те откара до странноприемницата.

— Не. Предпочитам да се прибера пеша. Започна да ме влече чистият въздух.

Всъщност не бях дошъл пеша, но като съзрях внушителната къща, скрих велосипеда в една канавка оттатък портата, защото ми се стори, че алеята за коли не подхожда на велосипедисти.

Благодарих на домакина за гостоприемството и докато се обличах, усетих, че той размишлява върху нещо, а в последния миг се обади:

— Още ли не си се отказал?

— Още.

— Тогава вземи поне куче.

— Нямам куче — засмях се аз.

— Ние имаме.

И Самюъл Дейли мина покрай мене, излезе навън, спусна се по стълбите и изчезна в тъмнината, запътил се към онази страна от къщата, където сигурно имаше стопански постройки. Чаках развеселен и доста поласкан от безпокойството му за мене, донякъде заинтригуван от мисълта с какво ли би се противопоставило едно куче на някакво призрачно присъствие, но не приех неохотно предложението на господин Дейли. Обичах кучетата и щях да се радвам на другар, на топлокръвно създание, което диша в студената и пуста стара къща.

След малко се чу топуркане и дращене на лапи, последвани от премерената крачка на господин Дейли.

— Вземи кучето и го доведи обратно, когато свършиш.

— А дали ще дойде с непознат човек?

— Ще дойде, щом му заповядам.

Погледнах надолу. В краката ми стоеше енергичен млад териер с прошарена, груба кафява козина и светли очи. Когато ме видя, завъртя опашка, но иначе не се приближи.

— Как се казва?

— Паяк.

Като чу името си, кучето отново завъртя опашка.

— Добре — рекох аз. — Признавам, ще се радвам да не бъда сам. Благодаря ти.

И с тези думи аз тръгнах по алеята. След няколко ярда се обърнах и подвикнах:

— Паяк! Тук! Ела, момче! Паяк!

Кучето не помръдна от мястото си и аз се почувствах пълен глупак. Тогава Самюъл Дейли се засмя, щракна с пръсти и му каза нещо. Паяк мигновено се втурна към мене и послушно тръгна по петите ми.

Измъкнах велосипеда, след като се уверих, че никой от къщата не ме гледа, и кучето весело хукна подире ми по тихия огрян от луната път към града. Настроението ми се повиши. Необяснимо защо очаквах с нетърпение утрешния ден.