Жената в черно

Погребението на госпожа Драблоу

Първото ми впечатление от пазарното градче Крайтън Гифорд, което едва ли се различаваше от голямо село, определено беше приятно. Пристигнахме късно вечерта и автомобилът на господин Самюъл Дейли — лъскав, просторен и луксозен, с какъвто не се бях возил през целия си живот, бързо пропътува разстоянието от една миля между малката гара и пазарния площад и спря пред „Гифорд Армс“.

На слизане Дейли ми подаде визитката си.

— Понеже нямате други познати…

Благодарих му, но подчертах, че едва ли ще го потърся, понеже, ако изобщо ми е нужна някаква помощ по отношение на делата на госпожа Драблоу, ще я получа от местно доверено лице, а и не възнамерявам да остана в градчето повече от ден-два. Господин Дейли ме изгледа втренчено и не каза нищо, така че, за да не проявя нелюбезност, аз внимателно прибрах визитната му картичка в джобчето на жилетката си. Едва тогава той нареди на шофьора си да тръгва.

„Ние сме гостоприемни хора“, беше казал господин Дейли и думите му се оказаха верни. Когато съзрях във всекидневната на странноприемницата удобно кресло пред буйния огън в камината и установих, че в приятно обзаведената стая на горния етаж също ме очаква запалена камина, настроението ми се оправи и започнах да изпитвам чувството, че съм дошъл по-скоро на екскурзия, отколкото да присъствам на погребение и да се погрижа за наследството на покойна клиентка. Вятърът или беше утихнал, или просто не се чуваше, така че неудобствата, а и странната насока, в която се беше развил разговорът във влака, избледняха като лош сън.

Съдържателят ми препоръча чаша греяно вино, което изпих пред камината, заслушан в приглушените гласове оттатък тежката врата, водеща към кръчмата — а жена му ми предложи такова меню за вечеря, че го очаквах с голямо нетърпение: супа местен специалитет, говеждо филе, торта с ябълки, стафиди и сметана и сирене „Стилтън“. През това време написах писъмце на милата Стела, което да изпратя идната сутрин, и докато вечерях с наслада, размишлявах именно в каква неголяма къща бихме могли да живеем след женитбата, ако господин Бентли все така ми гласува доверие и с това ми даде основание да поискам повишение на заплатата си.

Накрая, след като допълних вечерята си с половин бутилка бордо, аз се приготвих да си лягам, обгърнат от приятна топлина, доволен и в добро разположение на духа. На вратата ме чакаше, за да ми пожелае лека нощ, собственикът, който каза:

— Нали ще присъствате на търга, господине?

— Какъв търг?

Той, изглежда, се изненада.

— Е, помислих си, че сте дошли за търга. Предлагат се седем ферми от околността, на юг от Крайтън. А утре е и пазарен ден.

— Къде ще бъде търгът?

— Как къде? Тук, господин Кипс. В кръчмата, в единайсет часа. Бездруго всички търгове се правят в странноприемницата, а и от години не е имало толкова значителна разпродажба. После всички ще обядват в нашата кръчма. В пазарни дни храним поне четирийсет души, но утре ще бъдат повече.

— В такъв случай съжалявам, че ще изпусна тази възможност, но се надявам, че поне ще успея да се разходя из пазара.

— Нямах намерение да ви се бъркам, господин Кипс, само исках да ви поканя на търга.

— Не се притеснявайте, имате право. За жалост обаче утре в единайсет часа ми предстои едно неприятно задължение. Дошъл съм за погребението на госпожа Драблоу от „Тресавището на змиорките“. Познавахте ли я?

По лицето на мъжа пробягна… какво? Не беше ли сянка на страх? Или на подозрение? Трудно можех да го определя, но името Драблоу предизвика някакво силно чувство, чиято изява той съумя веднага да потисне. Само каза с равен глас:

— Да, познавах я.

— Аз съм от адвокатската кантора, която представяше клиентката. Не познавах госпожа Драблоу. Струва ми се, че тя не е била особено общителна, или греша?

— Другояче не можеше и да бъде, като се има предвид къде живееше — каза собственикът и рязко се обърна към вратата за кръчмата. — Желая ви лека нощ, сър! — завърши той. — Закуската поднасяме по всяко време според желанията на госта.

И с тези думи той ме остави сам. Понечих да го повикам, защото с държанието си събуди любопитството ми, а и малко ме ядоса и ми се искаше така да го притисна, че да ми каже какво точно имаше предвид. Но умората ме накара да изоставя тези намерения и да приема забележките му като следствие на разни местни легенди и от глупост, минала всякакви граници, защото това е типично за малките, забутани селища, които могат да извличат мелодрами и загадки само от собствения си живот. Признавам, че по онова време изпитвах типичното за лондончани чувство на превъзходство и споделях недомислието, че провинциалните жители, особено онези, обитаващи по-отдалечените места на нашия остров, страдат от доста предразсъдъци, по природа са лековерни, малко тъпоумни, примитивни и за разлика от нас, космополитите, им липсва изтънченост. Несъмнено в област със зловещи тресавища, изневиделица плъзващи мъгли, виещи ветрове и усамотени къщи хората гледат под око всяка клета старица. Та нали по едно време точно такива жени са били обявявани за вещици? Ширят се слухове и измислици, а дори и някои по-необикновени древни предания намират своите слушатели, които поне наполовина ги смятат за истина.

Вярно че и господин Дейли, и собственикът на странноприемницата правеха впечатление единствено на хора със здрав разум. Длъжен бях да си призная също, че при споменаването на госпожа Драблоу и двамата не бяха направили повече от това да замълчат и да ме погледнат някак странно и втренчено. И въпреки това за мене нямаше никакво съмнение, че недоизказаното от тях е от голямо значение.

Като цяло тази вечер, понеже се нахраних чудесно с домашни лакомства и ме обзе приятна сънливост от изпитото хубаво вино, при вида на умерено пламтящия огън в камината и примамливо отметнатите завивки на голямото меко легло аз бях склонен да приема цялата работа като разнообразно преживяване, което ме забавлява и добавя чудатости и местен колорит към моята експедиция, затова потънах в спокоен сън. Все още мога да си припомня чувството, когато се гмурнах в ласкавите прегръдки на съня, заобиколен от топлина и мекота, щастлив и безгрижен като хлапе в детската си стая. Спомням си и събуждането на другата сутрин: отворих очи и съзрях снопове есенна светлина, които си играеха по скосения бял таван, изпитах радостното усещане, че ми е леко, умът ми е бистър, а тялото — отпочинало. Може би си спомням всичко това толкова ясно тъкмо поради контраста с онова, което последва по-късно. Да бях знаел, че тази лишена от тревоги нощ на здрав сън ще е последната, че ми предстоят безкрайно много мъчителни, ужасяващи и съсипващи нощи, онази сутрин аз сигурно нямаше да скоча от леглото си така весело и с такова желание да отида долу на закуска, а после да изляза навън и денят ми да започне.

Малко хора на сегашната ми възраст биха могли да мечтаят за такова щастие и такъв покой, на които се радвам у дома, в „Монашеската обител“, редом с милата ми Есме, и макар всяка вечер да благодаря на Бога, че всичко свърши, че всичко е отдавна минало и няма, и не може отново да ми се случи, струва ми се, че никога вече не съм спал толкова добре, колкото онази нощ в Крайтън Гифорд. И си давам сметка, че тогава все още съм бил в състояние на блажено неведение, но изгуби ли веднъж този начин на възприемане, човек вече никога не си го възвръща.

Яркото слънце, нахлуло в стаята, не беше случаен посетител, дошъл само за изгрева. В противовес с мъглата в Лондон и с вятъра и дъжда при снощното пътуване времето сега бе напълно променено, съвсем както ми довери предвижданията си господин Дейли.

Макар че беше началото на ноември, и то в студена област на Англия, когато излязох от „Гифорд Армс“ след като с удоволствие приключих с хубавата закуска, въздухът беше свеж, прохладен и чист, а небето синееше като яйце на кос. В по-голямата си част сградите в Крайтън Гифорд бяха каменни, с покриви от доста неприветливо изглеждащи сиви плочи. Ниските къщи бяха скупчени редом и сякаш се гледаха една друга. Пообиколих, за да се ориентирам по какъв план е построено градчето. Известен брой тесни и прави улички тръгваха под всевъзможни ъгли от заемащия строго определено място пазарен площад, на който се намираше хотелчето. Сега там се подреждаха сергии, заграждаха се кошари, прииждаха хора с каруци, талиги и ръчни колички в очакване да започне търговията. От всички страни се чуваше глъчка — мъжете си подвикваха, докато сковаваха временни огради, издигаха платнени навеси над сергиите и стоварваха стоката върху калдъръмената настилка. Винаги ми е харесвало подобно радостно оживление, затова се разхождах и с голямо любопитство наблюдавах всичко. Ала щом обърнах гръб на площада и тръгнах по една от уличките, мигом целият шум заглъхна и чувах само собствените си стъпки, докато вървях в тишината край къщите. Нямаше каквото и да е хълмче или възвишение, Крайтън Гифорд е построен изцяло в равнинна местност. Когато стигнах до края на тясната уличка, изведнъж се озовах на полето, простряло се чак до светлеещия хоризонт. Тогава разбрах какво означаваха думите на господин Дейли, че градът се е сгушил, обърнал гръб на вятъра, защото наистина единственото, което се виждаше, бяха задните стени на къщите и магазините и главните обществени сгради на площада.

Есенното слънце криеше топлинка, а малкото дървета, които видях, до едно растяха леко приведени от постоянните ветрове, но по върховете на клоните им все още имаше вкопчени ръждиво златисти листа. Представих си обаче колко унило, сиво и мрачно е това място, обгърнато от студения дъжд и мъглата, как дни наред го връхлитат и брулят силните бури, които вихрено се носят по равното поле, и как виелиците го откъсват от света. На сутринта отново бях погледнал Крайтън Гифорд на картата. На север, юг и запад в продължение на десетки мили се простира пустош — цели дванайсет мили имаше до Хомърби, най-близкото голямо населено място, трийсет мили до един по-голям град на юг, а най-близко, на седем мили, беше някакво селце. На изток имаше само тресавища и подир устието на реката следваше морето. Със сигурност не беше място, където да ми се остава повече от ден-два, но докато бавно се връщах към пазара, се чувствах съвсем като у дома си и мястото, освежено от яркия ден, ми хареса дотолкова, че се възхищавах от всяко нещо, което виждах.

Когато отново стигнах до странноприемницата, заварих бележка, оставена в мое отсъствие от господин Джеръм, посредникът, който се беше занимавал със собствеността и имотите на госпожа Драблоу и който щеше да ме придружи на погребението. Официално и учтиво той беше написал, че ще дойде в единайсет без двайсет, за да ме заведе до черквата, така че в очакване на срещата аз седнах до прозореца на всекидневната на „Гифорд Армс“ да прегледам вестниците и да наблюдавам приготовленията за пазарния ден. В хотелчето също бе доста оживено, според мене във връзка с предстоящия търг. Откъм кухнята, чиито врати често се отваряха, се носеше апетитна миризма на варено и печено месо, на току-що изваден от пещта хляб, на плодови торти, кейкове и сладкиши, а от трапезарията се чуваше тракането на прибори и съдове. Към десет и петнайсет по тротоара отвън се събра тълпа от солидни преуспяващи фермери с костюми от туид, които се поздравяваха шумно, ръкуваха се и енергично кимаха, докато разговаряха.

Стана ми мъчно, че се налага да оставя всичко това и че съм облечен с тъмния си официален костюм под балтона, че вратовръзката ми е черна, на едната ми ръка има траурна лента, а в другата държа черно бомбе. Точно тогава пристигна господин Джеръм. Нямаше как да не го позная, понеже и той беше с мрачни одежди като моите. Ръкувахме се и излязохме навън. За миг, застанал на прага и загледан в живописната шумна сцена пред нас, аз се почувствах като фантом, появил се на празнично увеселение. Сред хората с работно или селско облекло с Джеръм щяхме да приличаме на двойка гарвани. И наистина, изглежда, правехме такова впечатление на всеки, който ни видя. Докато прекосявахме площада, събрахме като във фокус притеснени погледи, мъжете леко се отдръпваха, замръзваха на място и млъкваха насред разговора. Започна да ми става неприятно, чувствах се като прокажен и направо се зарадвах, когато господин Джеръм ме поведе по една от уличките към енорийската черква.

Господин Джеръм беше извънредно дребен човечец, висок най-много пет стъпки и два-три инча, с необичайно заоблена гола глава и червеникави кичури, растящи само на тила и наподобяващи ресни по лампион. Можеше да е на възраст между трийсет и пет и петдесет и седем години, държеше се спокойно и официално, а някак вглъбеното му изражение не разкриваше нищо от собствената му личност, от настроението и мислите му. Любезен и делови, той охотно разговаряше, но не допускаше близост между себе си и своя събеседник. Разпита ме как съм пътувал, дали има удобства в „Гифорд Армс“, поинтересува се за господин Бентли и времето в Лондон, уведоми ме за името на свещеника, който ще извърши опелото, изброи каква собственост (пет-шест неща) е притежавала госпожа Драблоу в града и близките околности. При това обаче той не ми съобщи каквото и да е от личен характер, не разкри нито една неяснота, не спомена нищо интересно.

— Предполагам, че госпожа Драблоу ще бъде погребана в гробището? — попитах аз.

Господин Джеръм ме погледна косо и аз забелязах, че очите му са много големи, леко изпъкнали и белезникави, с неопределения цвят между сивото и синьото, като яйца на чайка.

— Да, така е.

— В семейната гробница ли?

За миг той замълча, после отново впери поглед в мене, сякаш се мъчеше да разбере дали в поставения без заобикалки въпрос има скрит смисъл. После рече:

— Не. Тоест, ще я погребат не там, а тук, на градското гробище.

— Защо?

— Ами… Семейното гробище вече не се използва, понеже мястото не е подходящо — отвърна той след известен размисъл.

— Боя се, че не ми е съвсем ясно какво…

В този миг обаче стигнахме до черковния двор, в който се влизаше през порта от ковано желязо с два тиса, надвесили клони над входа. Черквата се намираше в края на дългата и права като свещ алея. От двете й страни, и най-вече отдясно, се виждаха гробове, но отляво имаше две сгради — едната според мене канцеларията, а другата, по-близка до черквата постройка, трябва да беше училището, понеже имаше високо закачена камбанка, а отвътре долитаха детски гласове.

Наложи ми се да овладея любопитството си към мястото, където са погребани покойниците на семейство Драблоу, и също като господин Джеръм по задължение да придам на лицето си опечален израз, докато вървяхме с отмерена крачка към черковното преддверие. Около пет минути, които ми се сториха много по-дълго време, чакахме там сами. Накрая катафалката пристигна, от вътрешността на черквата внезапно изникна свещеникът и застана редом с нас. Тримата гледахме мрачното шествие на хората от погребалната служба, понесли бавно ковчега на госпожа Драблоу.

Службата наистина беше кратка и навяваше униние. Бяхме само няколко души в студената черква и аз потръпнах, когато за пореден път си помислих колко неизразимо тъжно е, че цял човешки живот, от раждането и детството до зрелостта и дълбоката старост, няма да бъде почетен нито от кръвен роднина, нито от близък приятел, а само от двама души — свързани със служебни задължения, единият от които дори не беше виждал приживе покойницата — и от няколко случайни хора, оказващи още по-нерадостни професионални услуги.

Към края на церемонията обаче зад гърба ми се чу шумолене. Незабелязано се обърнах и забелязах още едно опечалено лице — жена, сигурно влязла в черквата, след като бяхме заели местата си. Стоеше сама, изправена и без да помръдва, няколко реда зад нас, но в ръцете й нямаше молитвеник. Носеше пълен траур, облечена в черно от глава до пети — нещо, което според мен отдавна не се смяташе за задължително, освен в дворцовите кръгове и при съвсем официални случаи. Дрехите й всъщност бяха като извадени от стар куфар или гардероб, защото изглеждаха някак овехтели. На главата си имаше малка шапка с воалетка, хвърляща сянка върху лицето, и макар да не я огледах добре, забелязах достатъчно, за да разбера, че жената е измъчвана от някаква ужасна болест: не само че необичайната й бледност изпъкваше още повече заради траурните одежди, но и кожата й, изтъняла донемайкъде и опъната докрай върху костите, сякаш излъчваше странно, синкавобяло сияние, а очите бяха хлътнали в орбитите. Ръцете й, опрени върху молитвената скамейка, изглеждаха по същия начин, като че принадлежаха на разсипано от глад същество. Не съм вещ в медицинските въпроси, но бях чувал, че има случаи, в които се стига до ужасно отслабване, до стапяне на плътта, че тези заболявания са неизлечими. Стори ми се жестоко една жена, на която остава вероятно много малко живот, да се измъчва, за да се появи на чуждо погребение. При това непознатата не беше възрастна. Последствията от заболяването пречеха да се определят годините й, но сигурно не беше надхвърлила трийсетте. Преди отново да се обърна напред, аз се зарекох да поговоря с нея след погребението и да проверя дали не бих могъл да й помогна с нещо, но точно когато се канехме да последваме свещеника и ковчега вън от черквата, отново чух тихото шумолене на дрехи и разбрах, че жената вече е побързала да се измъкне. Стоеше на няколко ярда от зейналия гроб до обрасла с мъх надгробна плоча, на която леко се опираше. На силната слънчева светлина при ясното и сравнително топло време непознатата изглеждаше толкова отчайващо слаба, така бледна и изпита от болестта, че състраданието задължаваше човек да отмести погледа си. В чертите й все още се беше запазила малка следа, едно бегло напомняне за някогашна забележителна красота, поради което тя сигурно преживяваше още по-мъчително сегашното си състояние, както е било с жертвите на едрата шарка или на други напасти, обезобразяващи и разнищващи болния.

Е, рекох си, значи има поне един човек, който не е безразличен към госпожа Драблоу и който несъмнено и с точност знае, че подобна проява на храброст и безкористност няма да остане невъзнаградена и незабелязана, стига да имаше нещо вярно в току-що чутите слова от опелото в черквата…

Отместих поглед от жената и се загледах в ковчега, който вече спускаха в гроба. Склоних глава и неочаквано обзет от безпокойство за душата на самотната старица, се отдадох на молитва за нея и за благословия върху събралите се около гроба.

Когато отново вдигнах очи, видях на няколко крачки кацнал върху една зеленика черен кос, който отвори човка, от гърлото му в слънчевия ноемврийски ден бликна блестящ водопад от трели и скоро всичко свърши. Тръгнахме си. Поизостанах малко от господин Джеръм, защото възнамерявах да изчакам болната жена и да й предложа да я подкрепям, докато върви. Но от нея нямаше и следа.

Докато си казвах молитвите, а свещеникът изричаше последните думи при предаване на тялото на земята, непознатата си беше тръгнала също така незабелязано, както бе дошла — вероятно не желаеше да ни безпокои или да привлича вниманието върху себе си.

Спряхме се за миг на портата, разменихме любезности и се ръкувахме за довиждане, при което имах възможност да се озърна и тогава забелязах, че поради кристално бистрия ден погледът стига далече оттатък черквата и гробището, чак дотам, където ширналите се тресавища и водата от устието излъчват сребристо сияние и този блясък дори се засилва към линията на хоризонта с почти бели на цвят небеса и леко трептящ въздух.

После, като се обърнах към другата страна на черквата, погледът ми беше привлечен от още нещо. Наредени покрай железните перила, ограждащи малкия двор на училището, стояха двайсетина деца и ни наблюдаваха. Бледите им, сериозни лица с широко отворени очи явно бяха проследили безброй траурни шествия, а ръчичките им здраво стискаха перилата. Децата до едно мълчаха и не помръдваха. Представляваха необикновено печална и сърцераздирателна картина, защото съвсем не изглеждаха весели и безгрижни като своите връстници. Срещнах погледа на едно момченце и едва забележимо му се усмихнах, но то не се усмихна в отговор. Видях, че господин Джеръм любезно ме чака в края на уличката, затова побързах да го последвам.

— Кажете ми, онази жена… — започнах аз, когато го настигнах. — Дали онази жена ще се прибере благополучно у дома? Толкова зле изглеждаше! Коя е тя?

Господинът се намръщи.

— Младата жена с изпитото лице — подсетих го аз. — Стоеше отзад в черквата, а после и сред гробовете, на няколко крачки от нас.

Господин Джеръм замръзна на място и ме изгледа втренчено.

— Каква млада жена?

— Ами младата жена, дето е само кожа и кости, направо не бях в състояние да я гледам… Висока, с шапка и воалетка… Сигурно за да скрие поне малко лицето си, горката!

За няколко секунди на огряната от слънце спокойна, пуста уличка настъпи такава тишина, каквато сигурно отново цареше вътре в черквата. Дълбока тишина до степен, в която чувах как пулсира кръвта в собствената ми глава. Господин Джеръм пребледня и, изглежда, се вкамени. Преглъщаше, но явно не можеше да продума.

— Какво има? — тутакси попитах аз. — Прилоша ли ви?

Най-после той събра сили да поклати глава — по-скоро може да се каже, че целият се разтърси, сякаш правеше невероятно усилие да овладее мигновения потрес, макар че лицето му не възвърна нормалния си цвят, а ъгълчетата на устата му бяха направо посинели. Накрая каза с глух глас:

— Не видях никаква млада жена.

— Но нали… — И аз погледнах през рамо към черковния двор. Жената отново беше там. Мярнах черната й рокля и силуета на шапката. Значи не си беше отишла, а скрита зад някой храст или надгробен камък, или пък в сянката на черквата, просто бе чакала да си тръгнем, за да прави онова, което правеше сега — стоеше до пресния гроб на госпожа Драблоу и втренчено го гледаше. Отново се зачудих какво я свързваше с покойницата, каква необичайна история се криеше зад тайнственото й посещение и какви чувства я измъчваха сега там, както бе сама…

— Вижте! — посочих нататък аз. — Ето я! Дали ние двамата да не…

Но господин Джеръм ме прекъсна — улови ме за ръката и я стисна така силно, та чак ме заболя. По лицето му разбрах, че всеки миг може да изгуби свяст или да получи някакъв припадък. Започнах да се озъртам като обезумял и да се чудя какво да правя, къде да ида и кого да повикам на помощ. Хората от погребалната служба си бяха тръгнали. Зад гърба ми имаше само група малки ученици и една смъртно болна жена, подложена на огромно физическо и емоционално напрежение, а мъжът до мен всеки момент щеше да се строполи. Единственият човек, към когото можех да се обърна, беше свещеникът, прибрал се някъде вътре в черквата, но ако отидех да го потърся, господин Джеръм щеше да остане сам.

— Господин Джеръм, много ви моля да не ме стискате така силно… По-добре се облегнете на мене… Можете ли да извървите поне няколко крачки… Към черквата… видях пейка на алеята, не е далече от портата… Ще седнете да се съвземете, а аз ще потърся помощ. Ще намеря кола…

— Не! — почти изпищя той.

— Но, драги ми господине…

— Не! Извинявайте… — И той започна да поема дълбоко въздух, така че постепенно лицето му взе да си възвръща цвета. — Много съжалявам за станалото. Нищо ми няма… Зави ми се свят, но вече се оправям… Най-добре е да ме придружите пеша до кантората ми на улица „Пен“, редом с площада е.

Сега господин Джеръм изглеждаше неспокоен, сякаш нямаше търпение да се махне от черквата и всичко около нея.

— Ако сте сигурен, че…

— Напълно съм сигурен. Да вървим.

И с бързи стъпки той тръгна пред мене — толкова бързаше, че ме завари неподготвен и трябваше да изтичам, за да го настигна. При тази скорост се озовахме на площада само за няколко минути. Пазарището вреше и кипеше, шумът беше оглушителен: трополяха каруци, купувачи и продавачи се надвикваха, блееха овце, цвилеха коне, кряскаха, врещяха, кудкудякаха и скимтяха десетки животни за продан. Забелязах, че гледката и глъчката подействаха добре на господин Джеръм и когато стигнахме входа на „Гифорд Армс“, той доста се оживи, сякаш най-после му олекна на душата.

— Нали по-късно ще ме придружите до „Тресавището на змиорките“? — попитах аз, след като го бях поканил да обядваме заедно, но той ми отказа.

Лицето му отново стана непроницаемо.

— Не, няма да дойда там. Можете да отидете и сам, когато пожелаете, само че след един часа. Кекуик ще ви отведе. Той е човекът, който открай време е служил за връзка с къщата. Нали имате ключ?

Кимнах и казах:

— Ще трябва да открия книжата на госпожа Драблоу и да ги подредя някак, но сигурно ще ми се наложи да отида там и утре, а може би и вдругиден. Дали господин Кекуик ще бъде така добър да ме закара утре рано сутринта, за да имам на разположение целия ден? Няма да е лесно да се ориентирам сам.

— Ще трябва да се съобразявате с приливите и отливите. Кекуик ще ви обясни.

— От друга страна — продължих аз, — ако се окаже, че ще ми е нужно повече време, отколкото предполагам, не може ли да преспя в къщата? Дали някой би възразил срещу това? Нелепо е специален човек да ме води и взема оттам.

— Струва ми се — предпазливо започна господин Джеръм, — че ще ви бъде по-удобно да преспивате в странноприемницата.

— Да, тук ме посрещнаха много добре, а и храната е първокласна. Сигурно имате право.

— И аз така мисля.

— Стига да не затруднявам господин Кекуик.

— Ще видите, че той е извънредно услужлив.

— Чудесно.

— Макар да не е от приказливите.

— Е, вече свиквам с такива неща — усмихнах се аз.

И след като си взех довиждане с господин Джеръм, отидох да обядвам в присъствието на четирийсет-петдесет фермери в празнично настроение, които вдигаха голям шум.

Всички се бяха настанили на трите дъсчени маси, застлани с дълги бели покривки, и си подвикваха — обсъждаха търговски въпроси, докато пет-шест девойки се суетяха, понесли табли с телешко и свинско месо, супници, купи със зеленчуци и кани със сосове, както и пръстени чаши с бира, по десетина наведнъж, наредени върху големи подноси. И макар да бях сигурен, че не познавам никой от присъстващите, пак се чувствах малко не на място, облечен с траурните дрехи сред костюмите от туид и кадифе. Въпреки това ми беше много приятно — отчасти несъмнено поради контраста между тукашната ведра обстановка и доста изнервящите събития преди пладне. В по-голямата си част разговорите сякаш се водеха на чужд език, тъй като не разбирах нищо от споменаваните количества и цени, реколти и породи, но понеже обядът беше отличен, с удоволствие слушах, а когато съседът ми отляво премести чиния с големи парчета чеширско сирене и ме покани да си взема, аз го попитах за търга, проведен сутринта в странноприемницата. Мъжът направи гримаса.

— Търгът мина според очакванията, сър. Да не би и вие самият да се интересувате от купуване на земя?

— Не, не. Просто снощи съдържателят ми спомена за търга. Разбрах, че продажбата е доста сериозна.

— Включваше много земя. Половината имоти край Крайтън откъм Хомърби, както и на няколко мили разстояние на изток. Продадоха се четири ферми.

— А скъпо ли струва земята по тия места?

— Да, но не навсякъде, сър. Предложените имоти струваха скъпо. В край, където има солени равни полета и толкова много тресавища, които не могат да се отводнят и използват, всяка педя земя е ценна. Няколко души днес останаха разочаровани.

— Да разбирам ли, че и вие сте един от тях?

— Аз ли? А, не. Доволен съм от онова, което притежавам, пък и във всеки случай това е без значение за мене, понеже нямам средства за нови имоти. При това не бих извършил глупостта да наддавам против него.

— Имате предвид успелия купувач?

— Именно.

Проследих погледа му към съседната маса и възкликнах:

— А, господин Дейли!

Защото там, в далечния край, съзрях моя спътник от снощи. Държеше в ръка половница бира и доволно оглеждаше кръчмата.

— Познавате ли го?

— Съвсем бегло. Случайно се срещнахме. Богат земевладелец ли е?

— Да.

— И поради това не го обичат много-много? — Съседът ми сви широките си рамене, но не отговори. — Е — подхвърлих аз, — ако е станал собственик на половината ви земя, сигурно ще влезем в делови отношения още преди края на годината. Аз съм адвокатът, натоварен да се погрижи за делата на покойната госпожа Алис Драблоу от „Тресавището на змиорките“. Напълно възможно е не след дълго и нейното имение да бъде обявено за продан.

За миг моят събеседник замълча, намаза с масло дебела порязаница хляб и внимателно нареди отгоре парчета сирене. Забелязах, че часовникът на отсрещната стена показва един и половина, а исках да се преоблека преди идването на господин Кекуик, така че се наканих да се извиня и да си тръгна, когато съседът ми се обади предпазливо:

— Съмнявам се дори Самюъл Дейли да стигне толкова далече.

— Струва ми се, че не ви разбирам напълно. Още не съм видял имението на госпожа Драблоу… Научих, че има ферма на няколко мили извън града…

— Хогътс! — презрително каза той. — Само петдесет акра и половината от тях наводнени през най-подходящия сезон. Хогътс пет пари не струва, фермата е дадена под аренда до живот.

— А къщата „Тресавището на змиорките“ и земята наоколо? Не става ли за обработване?

— Не, сър.

— А нима господин Дейли не би желал просто да прибави още нещо към своята империя само за да може да каже, че го притежава? Намекнахте, че е такъв тип човек.

— Може и така да е — обърса мъжът с кърпа устата си. — Но ще ви кажа, сър, че няма да намерите нито един човек, дори и Сам Дейли, който да иска да има нещо общо с тая работа.

— А мога ли да ви попитам защо?

Изрекох тези думи доста остро, понеже взех да се дразня от намеците и неясните подмятания, които правеха възрастни мъже при споменаването на госпожа Драблоу и нейната собственост. Мястото се оказа точно каквото си го мислех: ширеха се предразсъдъци и сплетни и дори успяваха да удържат победа над здравия разум. В момента очаквах якият селяк вляво от мене да прошепне, че може би ще ми каже или че може би няма да ми каже, или че всъщност направо ще ми разправи една история, стига да искам… Но вместо изобщо да отговори на въпроса ми, фермерът ме загърби и поведе със съседа си от другата страна сложен разговор за посевите, а аз, вече вбесен от познатата ми загадъчност и глупост, рязко се изправих и излязох навън. Десет минути по-късно, сменил траурното облекло с по-обикновени и удобни дрехи, стоях пред странноприемницата и чаках да се появи колата, карана от човека на име Кекуик.