Жертвите на Анубис

Девета глава Анубис — покровител на балсаматорите

Един мишелов се спусна над разрушения храм на Бес, описвайки плавни кръгове. Слънцето вече залязваше и горещината на деня постепенно отминаваше. Хладен бриз набраздяваше водите на Нил и полюшваше храсталаците около руините. Със зоркия си поглед птицата проследи как двама мъже си проправяха път към храма през камънаците. Мишеловът прекъсна търсенето на плячка и се издигна по-високо. Направи още един кръг и забеляза ново раздвижване в храстите — там стоеше друг мъж, който беше облечен в странна черна бойна пола и носеше маска на лицето. Мишеловът нададе пронизителен писък и отлетя — прекалено много хора имаше тук, прекалено много опасности го дебнеха.

Необезпокояван повече от птицата, убиецът се спотайваше в храстите и наблюдаваше какво правят Амеротке и слугата му Шуфой в залите на порутения храм. В едната си ръка стискаше оръжие, което причиняваше бърза и неусетна смърт, а в другата — малък лък. Той осъзна, че разстоянието е прекалено голямо, за да се надява на точен изстрел, а и опасността бе двойна. Съдията и дребосъкът бяха открита мишена, но убиецът реши да изчака — може би щяха да се приближат. Време беше зорките очи на съдията да се затворят за вечен сън. Убиецът погледна към небето. Досега всичко вървеше по плана, освен една малка подробност. Дали сега бе моментът за необходимия удар, или не трябваше да изчака още малко? Убиецът се размърда, отстрани някаква трънлива клонка и се взря напрегнато в съдията. Очевидно Амеротке претърсваше храма. Какво ли търсеше? Вярно, мястото бе подходящо за нападение, но по-добре да изчакаше по-сгоден случай. Със сигурност нямаше да се наложи да чака дълго. Убиецът се усмихна зад маската и безшумно се отдалечи от руините.

Сред разхвърляните отломки на храма Амеротке, без да подозира колко близо бе до покушение, оглеждаше каменната плоча при входа към страничното светилище.

— Дали ще можем да я преместим? — попита Шуфой. — Трябваше да вземем и Асурал — изохка той.

— Ще се справим и сами — усмихна му се Амеротке в отговор и изтри потта от челото си. Дребосъкът и Мареб го бяха причакали на кея и възбудено му съобщиха какво бяха научили от Ловеца на крокодили. Съдията им отвърна, че сведенията им идеално пасват с онова, което той самият бе научил за Уени, след като бе разгледал гробницата му. После отпрати Мареб и заедно с Шуфой пое към храма на Бес, за да провери доколко верни са думите на Ловеца на крокодили.

Дребосъкът бе мърморил недоволно през целия път до това запустяло място — жалваше се, че е уморен и иска да се върне у дома, а всъщност копнееше да се върне в храма при онази хесетка, за която бе съчинил цяла любовна песен. Мрънкаше, че сигурно Ловецът на крокодили им е наговорил куп лъжи и ги е пратил за зелен хайвер, недоволстваше, че Мареб, Асурал и Пренхое сега са се настанили някъде на сигурно и уютно място, а той е принуден да си износва подметките в тези пущинаци. Амеротке търпеливо слушаше оплакванията на дребния си приятел, докато най-сетне Шуфой изтъкна и последния си аргумент:

— Защо ние търсим доказателства? Господарката Норфрет отдавна вече ни чака, а освен това ви предстои тежко пътуване до Оазиса на палмите. Трябва да си починете, а не да се потите над този камък. В крайна сметка върховният съдия Амеротке не е прост работник…

— Напротив, точно такъв е — отговори съдията. — Аз се трудя за истината. А сега, Шуфой, запретвай ръкави, вместо да ми държиш речи!

Шуфой млъкна засрамен и грабна един прът. Изчегърта напластената от времето пръст по краищата на плочата и разчисти един участък. Вече започваше да се стъмва, когато двамата най-после успяха да подпъхнат пръта под плочата и да я повдигнат. С мъка я избутаха настрани. Един поглед беше достатъчен. От разкопаната почва стърчаха костите на ръка. Амеротке разчисти пръстта и огледа скелета. Обърна черепа. Потупа зеещата дупка отзад и рече:

— Ловецът на крокодили не те е излъгал. Уени е убил този човек… — отдалечи се и седна на един камък.

— Господарю, вижте! Погледнете това — Шуфой извади от пръстта масивна медна гривна.

— О, богове! — Амеротке стана, взе гривната и прочете йероглифите по ръба. — Значи името на мъжа е Хордет — обясни той на Шуфой. — Чувал съм за него… Мисля, че беше главен вестител от Дома на пратениците. Изчезна преди около четири години…

Шуфой започне да копае по-надълбоко и извади парче папирус. Издуха пръстта и прочете:

Джуджето пребледня от страшните думи на проклятието. Подаде го на Амеротке с разтреперани пръсти.

— Предполагам, Уени го е написал и го е сложил при жертвата си като акт на отмъщение…

В този миг се разнесе цвилене на кон. Амеротке се обърна рязко по посока на звука и съзря една колесница, която бързо се приближаваше. Шуфой сграбчи камата си. Съдията присви очи и съзря, че поводите на двата снежнобели коня са в ръцете на Мареб. След малко царският вестител спря животните, скочи от колесницата и тръгна забързано към Амеротке. Беше издокаран в най-хубавите си дрехи, а косата му беше намазана с благовония.

Мареб огледа храма:

— Асурал ми каза, че сте тук. Нося заповед от божествената Хатусу… — и тикна знака на фараона под носа на Амеротке, за да го целуне.

Амеротке избърса ръцете си и докосна почтително картуша на царицата:

— Какво се е случило?

— Господарю, присъствието ви е спешно необходимо в Дома на милион години… — Мареб забеляза отместената плоча и подаващия се от дупката скелет — Забрави официалностите и разтревожен попита: — Какво се е случило?

— И аз това те питам! — отвърна Амеротке.

Мареб се опомни и продължи делово:

— Божествената Хатусу заповяда веднага да отидете при нея. Митанийските пратеници ще тръгват всеки момент за Оазиса на палмите. Ние трябва да отидем с тях. Сега обаче е прекалено късно.

— Ще тръгнем на зазоряване — обясни Амеротке ядосано. — Има неща, които трябва да обсъдя с божествената. Току-що открих трупа на един от нейните вестители…

— Колега? — възкликна изненадано Мареб.

— От колко време си на служба в Дома на пратениците? — попита го Амеротке. Показа му гривната и папируса с проклятието. — Спомняш ли си Хордет?

— Разбира се — отвърна Мареб и направи знак против лош късмет с палец и показалец. — Той изчезна преди четири-пет години. Разправят, че се е удавил или…

— Или какво? — попита строго Амеротке.

— Беше ерген, обичаше жените…

— Добре ли го познаваше?

Мареб поклати глава.

— Не, само бегло…

— А колко добре познаваше Уени?

— Също толкова. Ние, вестителите, рядко завързваме приятелски връзки. Пречи на работата… За Уени знам, че беше женен за митанийка. До преди да се срещнем с Ловеца на крокодили, бях убеден, че жена му случайно се е удавила. Пък и след това Уени много се промени. Мислехме, че е от скръб, а то — какво излиза! Ама значи той наистина я е убил, а? И после този нещастник! И наистина ли Хордет й е бил любовник?

— Така изглежда — потвърди Амеротке. — И не стига това, ами за да е сигурен, че душата му няма да намери покой и в отвъдното, е заровил заедно с него и едно проклятие.

— Аз харесвах Уени — заяви Мареб. — Разбирам го. Сигурно е полудял, когато е открил, че любимата му е била невярна — каза той и изду бузи. — Предполагам, Хордет е заслужавал по-достойна смърт, а не това: без гробница, без балсамиране, без оплаквачки — тъмните му очи се присвиха в усмивка. — Много неща откривате, господарю Амеротке. Където се появите, нищо не остава такова, каквото е изглеждало… — погледна към тъмнеещото небе и добави: — Божествената Хатусу сигурно вече губи търпение!

Наместиха плочата обратно и всички се качиха в колесницата.

— Да вървим, че утре ни чака дълъг път до Оазиса на палмите… — въздъхна Амеротке.

— Бих предпочел да остана в Тива — отвърна Мареб, — защото никак не си падам по митанийците, откакто убиха баща ми и брат ми в битката при делтата…

Шуфой стоеше мълчалив като никога. Гледаше към порутения храм с мрачно предчувствие. Това място вече не бе светилище на Бес, а дом на Сет.

Въведоха Амеротке в покоите на божествената Хатусу. Помещението беше прекрасно — с изрисувани стени и големи високи прозорци. Във всички ъгли имаше фигури от слонова кост на различни богове, повечето от тях женски и изненадващо приличащи на самата царица. Въздухът ухаеше на мирта и сандалово дърво. Плочките по пода блестяха на светлината на алабастровите лампи, в които гореше чисто масло. Върху един каменен блок се издигаше статуя на Хор с лице към вътрешния басейн. Водата в него беше тъмносиня, а по повърхността й се полюшваха лотосови цветове. Хатусу обожаваше славата, показността и властта. Сега тя седеше върху покрит с коприна стол. На главата си носеше напоена с масла черна перука, привързана със сребърна лента. Около врата си имаше огърлица от топази, а изящната й ленена роба бе препасана със златен колан. Малките ходила на царицата почиваха леко кръстосани върху малко тапицирано столче. Сененмут седеше от дясната й страна, а на коленете си държеше свитък. Хатусу задълбочено изучаваше ноктите си с леко наклонена глава. После вдигна поглед.

— Виж, Сененмут — каза тя с твърд режещ глас, — ето го и нашия горд Амеротке. Той е прекалено зает да се яви пред своя фараон въпреки изричната ми молба. Пренебрегва и заповедите ми. Дори забравя да коленичи в мое присъствие!

Амеротке се опомни, приближи се, коленичи и притисна чело о пода.

— Сърцето ми се радва — започна той официалния поздрав, — а душата ми ликува от светлината на образа ти, о, божествена!

Чу някакъв звук и пред очите му се появи кракът на Хатусу с боядисани с тъмна къна нокти.

— Аз съм твоят фараон! — отекна гласът й. — Целуни краката ми, Амеротке! — той се подчини. — Вече можеш да станеш! — сега гласът й прозвуча по-меко, но някак странно. Амеротке се изправи и погледна към нея — беше скрила лицето си зад златна маска. — Защо пренебрегна заповедите ми, Амеротке?

— Не съм, божествена — отрони съдията.

Хатусу вдигна ръка и Амеротке очакваше да го зашлеви, но вместо това пръстите й го погалиха по бузата. Тя свали маската си и улови дланта му. Омайният й парфюм го обгърна изцяло. Тя остави робата й да се разтвори и да разкрие малко от изящната й гръд. Амеротке забеляза, че зърната на гърдите й бяха боядисани в златисто и зелено. Хатусу проследи погледа му и се усмихна.

— Красива ли съм, Амеротке?

— Да, като зорницата, а също и непостоянна като луната…

Усмивката й изчезна, когато долови лекия му сарказъм.

— Желаеш ли ме, Амеротке?

— Не, господарке.

— Не? Защо? — във въпроса й прозираше момичешко любопитство.

— Желая съпругата си, а не богиня.

Хатусу докосна върха на носа му.

— Пак се измъкна. Колко си остроумен, Амеротке! Истинско съкровище! — тя се завъртя кокетно и отиде до малка масичка от акациево дърво, върху която бяха оставени най-различни бели вина. Върна се до стола си и направи знак на съдията да седне до нея. Отпи от чашата си и се облегна назад. Изведнъж от лекомислена флиртаджийка тя се преобрази в сериозен държавник: — Митанийците си тръгнаха. Ти, Амеротке, ще ги последваш. Ще те придружи вестителят Мареб. Ще предадеш поздравите ни на Тушрата. Ще го увериш, че убийствата в храма на Анубис не са наше дело. Ще потвърдиш желанието ни за мирно уреждане на нещата — Хатусу замълча за момент. — Освен това внимателно се опитай да разбереш какво се крие в главата му, ако това въобще е възможно — тя посочи кожената торба на пода до стената. — Интересува ме дали е знаел за убийството на Синухе, за кражбата на ръкописа му и за изчезването на Славата на Анубис? А също и дали има пръст във всичката тази мръсотия! После се върни тук да ми докладваш! — размахвайки ръка, му заповяда царицата.

— Лагерът на Тушрата — обади се Сененмут — е в Оазиса на палмите. Установили сме изкуствена граница, неутрална зона, широка ивица ничия земя между оазиса и нашите конни ескадрони. Конниците ще те заведат до Макра, самотно каменисто възвишение навътре в Червените земи. После двамата с Мареб ще се оправяте сами. Митанийците ще ви посрещнат и ще ви ескортират до лагера си — Сененмут присви устни, грубото му лице беше сбръчкано, а клепачите му — натежали за сън. — Ще се отнасят към вас с необходимото уважение. Дръж Мареб близо до себе си. Него не го обичат и след малко ще ти обясня защо. Внимавайте какво ядете и пиете. Надвечер ще тръгнете и ще се присъедините към ескадрона, който ще ви чака при Макра. Те ще ви върнат в Тива. А сега, скъпи ми Амеротке, докъде стигна с откритията си?

— Славата на Анубис? — попита властно Хатусу.

— Все още не съм го открил, божествена — Амеротке умишлено избегна раздразнения й поглед, — но подозирам кой е крадецът. Засега обаче не разполагам с доказателства. Колкото до останалите смъртни случаи… — съдията разтвори ръце, — танцьорката и Снерфу са били отровени. Пълна загадка е как им е била дадена отровата. На път за насам размишлявах върху смъртта на Уени. Има много начини да се убие един човек, но защо е трябвало да умре именно така? — Хатусу го гледаше неразбиращо. Амеротке поясни: — Можеха да го уцелят със стрела, да го отровят, да го удушат… Защо им е било да го примамват, за да бъде разкъсан от глутница кучета? Толкова ужасна смърт! Сякаш убиецът е искал да го затрие изцяло, телом и духом, да няма труп за балсаматорите… Това ме кара да мисля, че някой е имал лични сметки за уреждане с Уени. Но все още не зная кой и защо — след това Амеротке разказа онова, което беше научил от Ловеца на крокодили.

Лицето на Хатусу побеля от ярост:

— Какъв разбойник! Ще наредя да го разчекнат!

— Боя се, че той вече е напуснал Тива. Но Ловецът на крокодили е без значение. Важна в случая е информацията, че Уени е бил убиец, при това професионалист. Убил е жена си заради изневяра, а също и любовника й Хордет, когото е заровил е един изоставен храм. Подтикван от Ловеца на крокодили, Уени постепенно е започнал да харесва убийствата. Няма съмнение, че той е купил ножа, с който е бил убит Немрат. Следователно е възможно да е замесен и в кражбата на аметиста. Убеден съм, че Уени е убил и Синухе и е скрил ръкописа му в гробницата си заедно с много други съкровища. Покойният ви вестител има много грехове, но не мисля, че имаме основание да го подозираме за смъртта на хесетката. Защо му е да я убива? А овцете от стадото и рибките? За тях трябва да търсим друг извършител, този, който уби самия Уени и нападна Мареб и моя слуга. Единствената ни следа е тайнствената чужденка, която съседите на Уени са видели близо до къщата му…

— Митанийка? Уанеф? — очите на Хатусу засвяткаха от гняв.

— Няма доказателства, господарке, още повече че Уени е притежавал ръкописа на Синухе и е планирал да го продаде на либийците. Но най-голямата загадка е как се вписва смъртта на Снерфу сред всичко останало? — Амеротке се облегна на стената и въздъхна. — Това е всичко, което знам.

— Е, ние също можем да добавим нещо. Покажи му! — усмихна се царицата.

Сененмут му подаде парче пергамент с разкривени, набързо написани йероглифи. Амеротке не успя да ги разчете.

— Това е митанийско писмо — обясни везирът. — Съобщение от Тушрата за пратениците му. Заловихме го случайно, носеше го някакъв пустинник, използван като куриер за лични писма до Уанеф. Преводът е приблизително следният: „От Тушрата, цар на Митани, до неговата любима заварена сестра. Научихме за събитията в храма на Анубис. Предупреждаваме ви, че преговорите трябва да бъдат завършени въпреки всичко, но сърцето ни би било изпълнено с радост, ако онова, което блести най-ярко, и онова, което носи безкрайно знание, попадне в нашите ръце…“

— Славата на Анубис и ръкописът на Синухе? — поинтересува се Амеротке. — Значи Тушрата е разбрал, че са били откраднати, и, съвсем естествено, е пожелал да ги притежава…

— Писмото продължава — рече Сененмут, — „Убедени сме, че можете да използвате Градинаря.“

— Уени? — сякаш изплю името Хатусу.

— „Но преди това трябва да се справите с мръсните чакали, които ходят по петите ви…“

— Дали има предвид нас? — попита Амеротке. — Странно — прошепна той, — защо не споменава Хиената, доверения им шпионин?

— „И се погрижете за безопасността на нашите хора — продължи да чете Сененмут. — Ако е необходимо, върнете се в Оазиса на палмите, за да се посъветвате. Не се оттегляйте от преговорите, мирното споразумение е много важно за нас сега. Внимавайте с вестителя Мареб, той има доста причини да ни мрази.“

— Как иначе — обясни Хатусу, — митанийците убиха баща му и брат му.

— „Не се доверявайте твърде много на Градинаря — върна се към четенето везира, — нито на Сененмут.“ Това е — Сененмут остави папируса на пода.

— Значи всичко се върти около Уени — замисли се Амеротке. — Египетски вестител през деня и митанийски шпионин нощем. Но май в крайна сметка е работел единствено за себе си.

— Подкупили са Уени заради брака му с митанийка, но после са открили истината за него от Ловеца на крокодили или пък от либийците — тропна с крак Хатусу. — Тушрата е искал ръкописа на Синухе заради сведенията, а Славата на Анубис — за да ни направи за смях. Когато са разбрали, че на Уени не може да се разчита, са решили да го убият.

Амеротке се изправи и протегна ръка към кожената торба с ръкописа на Пътешественика, която лежеше в краката на фараона:

— Ще ми позволите ли да огледам ръкописа по-внимателно?

— Разбира се — усмихна се царицата, — но внимавай с него. И трябва да заминеш, преди да е съмнало! — Амеротке взе торбата. Обърна се, за да коленичи, но Хатусу стана, повдигна се на пръсти и го целуна по бузите. — Не е нужно да коленичиш — прошепна тя. — Ти си приятел на фараона!

Съдията кимна на Сененмут и излезе. Шуфой и Пренхое го чакаха в преддверието и пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.

— Съобщение от господарката Норфрет! — извика джуджето. — Ключът от ковчежето й…

— Не сега! — прекъсна го Амеротке. Погледна към прозореца: вече беше нощ. — И утре е ден!

Напусна Дома на милион години, стиснал здраво ръкописа на Синухе. Запъти се към храма на Анубис, без да забелязва тъмната фигура, която го следваше неотклонно.