Жертвите на Анубис

Десета глава Наричат Анубис „Този, който стои на върха на планината на мъртвите“

Бойната колесница беше изработена от леко дърво, за да бъде бърза и подходяща за атаки. От вътрешната страна бе тапицирана с кожа, за да не пропуска вражеските стрели и пясък. Отвън бе обкована с бронз и подсилена с мед. Амеротке се взираше през прозорчето назад към Тива. Все още беше ранно утро и хладният дъх на Амон ласкаво развяваше гъстите гриви на двата бързи коня, наречени Гордостта на Хатор и Красотата на Изида. Мареб уверено държеше дългите юзди и умело направляваше колесницата.

Амеротке и вестителят вече бяха оставили придружаващия ги ескадрон след себе си и сега летяха като вятъра през сухия омагьосващ пейзаж на Червените земи. Небето се озари от искрящата светлина на зората. Първите лъчи от изток мигновено променяха цвета на сивите скали и на редките храсти. Амеротке винаги се бе възхищавал на красотата на пустинята рано сутрин. Пясъкът ставаше червеникаво лилав, скалите порозовяваха, сухите шубраци преливаха в нюансите на кафявото. Погледна другаря си. Мареб беше съсредоточен в управлението на колесницата — вниманието му бе изцяло заето от това да води конете покрай острите камъни и вдлъбнатините в пясъка. Амеротке затвори очи.

— Имам чувството, че летя — рече той. — Сякаш съм станал ястреб и се стрелкам над пустинята.

Мареб го погледна за миг и отвърна:

— Прекрасно чувство, нали? Вслушайте се в музиката на впряга. Как само кара кръвта да бушува!

Амеротке отвори очи и се вкопчи по-силно в медната рамка, тъй като Мареб подгони конете в безумен галоп по отъпканата пътека. Вестителят явно познаваше всяко завойче и отклонение. Съдията се заслуша в ритмичния тропот на колелетата, към който се прибавяше чаткането от копитата на Хатор и Изида, чиито глави бяха украсени с черни пера. Когато слънцето се показа съвсем, Мареб намали и попита Амеротке дали да спрат, за да се помолят на изгряващия Ра. Съдията се съгласи. Колесницата спря в сянката на някакви скали. Двамата мъже стъпиха на чакълестия пясък. Вестителят се погрижи за конете — даде им по шепа зърно от една малка торба и намокри ноздрите им с влажно парче кожа, а съдията провери колелата, ремъците и предпазителите, за да се увери, че нищо не е повредено. Мареб беше взел възможно най-добрата колесница от царските конюшни, снабдена с голям боен калъф, в който имаше копия, сабя, брадва, лък и колчан със стрели. Амеротке постла наметалото си на земята. Двамата с Мареб си поделиха парче сушено месо и малък мях с вода. След това коленичиха с поглед, отправен към Далечния хоризонт и към величието на изгряващото слънце, и съдията подхвана сутрешната молитва:

Амеротке се наведе и притисна чело в земята, после същото направи и Мареб. Съдията изрече наум още една молитва — към богинята Маат — и помоли я да го закриля и да му даде мъдрост.

— Да вървим! — Мареб се изправи. — Чака ни още най-малко един час път! — облечен в тъмнозеленото наметало на царски вестител, той изглеждаше по-млад, а лицето му беше леко зачервено от лудото препускане. През челото му беше привързана бяла лента с избродирани йероглифи, с които се съобщаваше, че той е говорител и пратеник на фараона. Към връвта около кръста му бе прикачен отличителният знак на службата му — малък златен орел с разперени криле. Мареб се озърна и рече: — Това място тук изглежда напълно пусто, но впечатлението е измамно. Познавате ли пустинята, господарю? Доловихте ли, че някъде наблизо има лъв?

Амеротке кимна.

— Да, познах по пръхтенето на конете. Но все пак е утро. Пустинята е най-опасна нощем, когато излязат хиените, чакалите, дивите котки и скорпионите… Кажи ми, Мареб — продължи съдията, докато се качваха в колесницата, — защо имаш зъб на митанийците?

— Защото убиха най-зверски баща ми и брат ми. И дори не позволиха да прибера телата им.

— А те как се отнасят към теб? — поинтересува се Амеротке.

— И те много не ме харесват — Мареб отпусна юздите.

— А как се отнасяха към Уени?

— Понякога, когато се срещахме с Уанеф, имах чувството, че между тях двамата има нещо. Може и да ме обвините, че си внушавам…

— Едва ли си внушаваш. Мислиш ли, че тя го е контролирала?

— Истината е, че Уени беше продажен. Следваше този, който предлагаше повече.

— Който и да го е убил, явно много го е мразил — каза Амеротке, — за да пусне дивите кучета да разкъсат тялото му на парченца…

В отговор Мареб изплющя с камшика над главите на Хатор и Изида. Амеротке се хвана за рамката на колесницата. От години не беше ходил в Оазиса на палмите, но колкото повече се приближаваха, спомените му от това място се възвръщаха. Пустинята отстъпи място на земя с повече храсти, най-накрая се появи и оазисът — широк зелен остров сред червеникавия пейзаж. Амеротке видя бронзовите отблясъци от приближаващите се митанийски бойни колесници, изпратени да ги посрещнат. Бяха по-големи и по-тромави от египетските, с четири колела и теглени от едри коне. Пристигнаха с грохот до тях, обърнаха и застанаха от двете им страни. Амеротке вдигна ръка за поздрав. Командирът отвърна по същия начин, но лицето му беше почти изцяло скрито зад шлема и гъстите мустаци и брада. Продължиха в лек тръс към оазиса.

Съдията се изненада колко оживено бе мястото — всяка педя беше заета от шарени палатки, ограждения за конете, битови приспособления, открити навеси. Но хаос цареше само на пръв поглед, всъщност лагерът беше устроен много добре: покрайнините бяха защитени с насипи и групирани бойни колесници, а в средата бяха разположени шатрите на жените и децата.

Навъсените митанийски войници ги отведоха до голямото езеро на оазиса. Там под хладната сянка на смоковниците и палмите бе разположен разкошният царски павилион. От високите пилони отпред се развяваха цветни знамена, а на пост до входа стояха ханаански наемници с бели поли и бронзови набедреници.

— Славни Амеротке, радвам се да ви видя… — Амеротке се обърна. Срещу него се усмихваше Уанеф, облечена в тъмнозелена роба с бял шал около раменете. — Надявам се, пътуването ви е минало добре?

Амеротке се поклони.

— Надявам се да е толкова добре и когато се връщаме.

— Цар Тушрата е готов да ви посрещне. Той е много разтревожен от убийството на личния му пратеник и се надява на потвърждение от ваша страна — Уанеф внимателно подбираше думите си, — че всичко е наред — погледна към Мареб и усмивката й изчезна. — Последвайте ме!

Тя ги отведе в царската шатра. Отначало Амеротке беше зашеметен. Вътрешността беше тъмна, но много хладна. Той спря, докато объркването му премине, а после се огледа. Пъстри черги покриваха земята. Върху малки масички бяха поставени купи с плодове и напитки, а около масичките бяха струпани украсени възглавници. От кадилниците се издигаха кълба ароматен дим. Слуги с шарени ветрила безшумно раздвижваха въздуха.

Първата част на павилиона беше преддверие. Тушрата ги чакаше във втората зала седнал с кръстосани крака върху атлазени възглавници. От лявата му страна стояха Хунро и Менсу. Уанеф отиде и седна от дясната му страна. Царят бе облечен в бяла роба, а през гърдите му минаваше червена лента със златни нишки. На ушите му висяха големи перли, а около врата му имаше великолепна огърлица от скъпоценни камъни. Беше висок, мускулест, с грубо жестоко лице и дълга до раменете коса. Мустаците му бяха обръснати, а брадата — внимателно накъдрена и намазана с масла. Не погледна Амеротке открито, а го изгледа изпод рунтавите си вежди.

— Разбирам езика ви — пророни той без предварителен поздрав или други официалности. После ги подкани с жест да седнат пред него. Мареб и Амеротке се подчиниха. Слуги им поднесоха изстудено вино и захаросани фурми. Амеротке взе виното, но отказа храната. Тушрата взе една купа и започна да пълни устата си с фурми, като мляскаше шумно в знак на презрение. — Очаквам да ми обясните смъртните случаи, съпътстващи мирните преговори!

— Не съм дошъл да обяснявам нищо, господарю — отвърна Амеротке. — Защо да обяснявам неща, за които Египет не е отговорен?

— Един от моите пратеници беше убит!

— Един от нашите вестители също.

Тушрата зачопли с нокът зъбите си и се усмихна.

— Тогава защо сте тук, уважаеми Амеротке? Защо не сте в Залата на двете истини?

— Египет иска мир — отвърна съдията, — но при условията на божествената Хатусу, дъщеря на Ра. Колкото до смъртта на Снерфу, Египет не носи отговорност за нея. Тук съм, за да ви уверя в това.

Амеротке не обърна внимание на протестния вой на Хунро и Менсу. Лицето на Уанеф не издаваше нищо.

— Какво искате да кажете? — кресна Тушрата. — Че Снерфу е бил убит от митанийска ръка?

— Вие го казвате, господарю. Освен това не съм много сигурен с какво мога да ви изненадам при разкритията за изчезването на аметиста Славата на Анубис, за смъртта на Синухе Пътешественика и за кражбата на ръкописа му…

Жълтеникавото лице на Тушрата се зачерви от гняв.

— Не дойдохме в Египет, за да крадем…

— Значи не знаете нищо за всичко това?

Тушрата поклати глава. Уанеф се изкашля, за да прочисти гърлото си. Гривните й издрънчаха. Съдията бе убеден, че това е знак за Тушрата да се въздържа.

— Уважаеми Амеротке — рече тя, — онова, което знаем за смъртта на вашия вестител Уени…

— Той беше предател — прекъсна я съдията, — готов да продаде себе си и всичко на онзи, който предложи повече. Това включваше ли и вас, господарке?

— Уени беше шпионин — усмихна се виновно Уанеф. — Той мамеше обаче и нас… — тя сбърчи вежди, — но така правят всички предатели, нали? Научихме — каза тя и си пое въздух, — че Уени е убил Синухе. Взел е ръкописа и го е скрил в гробницата си в Некропола. Освен това е откраднал и Славата на Анубис, но се е опитал да го продаде на други, не на нас…

— Явно имате много свои хора в Тива — възкликна Амеротке. — А „научихте“ ли как точно Уени е откраднал аметиста? Виждали сте светилището на Анубис, нали?

— Според нашите разузнавачи вестителят е бил в параклиса още от момента, в който Немрат е влязъл. Убил е жреца, скрил се и е излязъл едва когато престъплението е било открито — при тези думи Амеротке примига изненадано: не се беше сещал за такъв вариант.

Мареб пристъпи напред, сякаш искаше да каже нещо, но Уанеф вдигна ръка:

— Сега върховният съдия е говорителят на фараона! — каза грубо тя. — Ти си тук като негов водач и придружител. Вече не желаем да имаме нищо общо с вестителите на Египет — свали ръка и погледна Амеротке. — Волята на цар Тушрата е утре сутрин заедно да се върнем в Тива и да продължим с преговорите. Ще приемем всичките ви условия, ако махнете Мареб от храма на Анубис и ако предадете на Митани саркофага с тялото на Бения, сестрата на цар Тушрата.

— Нали знаете, че тялото й е балсамирано и е положено в царската гробница? Защо да не почива в мир с фараона, нейния господар? Колкото до Мареб, той е съвестен слуга на царицата и с нищо не е нарушил заповедите й…

— Исканията ни са крайно скромни и напълно разумни — отговори му Тушрата бавно. — Бения беше любимата ми сестра. Бих желал, когато ме положат за вечния ми сън в моята гробница, сестра ми да е до мен!

Амеротке се поклони:

— Ще се погрижа лично. Но се налага да чуя аргументите ви против Мареб…

— Вашият вестител загуби свои близки в голямата битка на север. Би трябвало да прикрива чувствата си по-внимателно: презрителната усмивка, грубият тон…

Съдията усети как юмруците на Мареб се свиват, и сграбчи ръката му, за да го удържи. С крайчеца на окото си зърна подигравателното лице на Уанеф. Неусетно атмосферата се беше променила. Уж Хатусу държеше юздите на силата и контролираше мирното споразумение, уж Тушрата бе поставен на колене, а в същото време митанийците им се надсмиваха. Какво ставаше тук?

— А защо не ни съобщихте за действията на Уени още в Египет? — попита Амеротке, като се опитваше да звучи властно.

— Сметнахме, че би било по-безопасно, ако разкрием тази новина тук — отвърна Уанеф. — Пък и ние самите го научихме малко преди да си тръгнем от града ви.

В този миг входът на шатрата рязко се вдигна. Влязоха слуги, понесли подноси с ястия от печени пъдпъдъци, месо от антилопа, смокини и други плодове. Въздухът се изпълни с аромата на храната, но Амеротке беше впечатлен от друго — слугите бяха черни като нощта и с не по-висок ръст от Шуфой! Изглеждаха като деца, а всъщност бяха зрели мъже и жени. Всички бяха голи, като се изключат кожените превръзки около слабините и дрънчащите по китките им гривни. Беше чувал разкази за такива хора от джунглите далеч на юг, но за пръв път ги виждаше на живо.

— Харесват ли ти нашите дребни хора, Амеротке? — попита Тушрата. — Получих ги в дар от племенния им вожд.

Амеротке долови заплахата. Царят на Митани припомняше на Египет, че той също има силни съюзници. Слугите се поклониха и излязоха. Съдията вежливо опита от всички предложени ястия, но Мареб отказа да докосне каквото и да е и остана решителен и безмълвен. Амеротке използва прекъсването, за да обмисли онова, което Уанеф бе казала за кражбата на аметиста. Да, сигурно е възможно някой да се вмъкне в светилището точно когато жреците се сменят, и да се спотаи в някоя от нишите, после да убие Немрат и да избяга в последвалото объркване. Само че как е успял да се вмъкне толкова лесно? И дали е имал съучастник?

Забеляза, че Тушрата и Уанеф си шепнат, и сведе глава.

— И тъй, Амеротке, приемаме уверенията на Египет, че пратениците ни занапред ще са в безопасност — изрече Тушрата. — Можете да си тръгнете още тази вечер преди смрачаване и официално да съобщите на царица Хатусу, че пратениците ще се върнат на масата за преговори утре сутринта. Мирът ще бъде сключен до пет дни.

Тушрата направи жест, който означаваше, че аудиенцията е приключила. Амеротке въздъхна. Той се изправи, поклони се и придружаван от Мареб, напусна павилиона. Навън слугите джуджета стояха скупчени и ядяха фурми с мед. Амеротке забеляза, че в коланите на някои от тях бяха затъкнати малки тръбички, а около врата им висяха миниатюрни кожени кесийки. Войникът, който ги беше придружил до павилиона, сега заведе съдията и спътника му до малка шатра, постлана с черги. Настани ги в нея и им посочи малката масичка, върху която имаше покрити с лен чинии с храна и голяма кана с изстудено вино.

— Какви варвари! — възкликна Мареб. — Дори не ни предложиха да се измием, преди да ни поднесат храната… А и не биваше да се съгласявате с унизителните им условия, все пак аз съм вестител на божествената…

Амеротке се наведе към него.

— Кажи ми, Мареб — попита той тихо, — но ми кажи истината. Използвал ли си някога положението си на вестител, за да демонстрираш презрението си към тях?

Мареб наведе глава.

— Трудно е — прошепна той. — Много обичах баща си и брат си. Техният убиец сега седи насред пищната си шатра и се тъпче като варварин, какъвто всъщност си е… Ще ми се божествената да бе стъпкала столицата му, да я бе изгорила до основи, а после да го бе убила като куче…

Амеротке долови някакво движение пред палатката и вдигна ръка за тишина. В отвора на входа се показа Уанеф.

— Удобно ли сте настанени?

— Да, благодарим за гостоприемството — отвърна съдията.

— Конете ви са нахранени и напоени, освен това помолих оръжейниците да проверят колесницата ви, за да се уверят, че всичко е наред…

— Нямат право да я докосват! — извика Мареб.

Уанеф го погледна убийствено.

— Поздравявам ви за успешния ви дебют като мирен пратеник, господарю Амеротке — каза тя и тръгна към изхода. — Починете си и се пригответе за път — и излезе безшумно.

Мареб изсумтя и се просна върху своята кушетка. Амеротке се настани върху няколко възглавници и се замисли. Защо им беше толкова забавно на митанийците? И защо не поискаха никаква отплата за смъртта на Снерфу? Не че бяха в положение да се надяват на репарации, но можеха поне да го поставят като условие? И откъде знаеха с такава точност къде Уени бе скрил ръкописа на Синухе? Дали знаеха и местонахождението на аметиста? Амеротке се унесе в дълбок сън. Когато Мареб го събуди, съдията осъзна, че денят вече клони към края си.

— Слънцето вече залязва — каза вестителят. — Ходих навън, конете са нахранени, а с колесницата всичко е наред.

Амеротке стана и изми ръцете и лицето си. Хапнаха малко от храната и той пийна няколко глътки вино. Навън се чу тропот на копита. Мареб подаде глава навън и съобщи на съдията, че митанийският ескорт вече ги чака. Двамата излязоха от шатрата и се качиха в колесницата си. Вечерният бриз беше разхладил въздуха и слънцето не напичаше толкова жарко, а червеният му диск ставаше все по-кървав, докато слизаше на запад и удължаваше сенките. Целият лагер кипеше в подготовка за нощта. Мареб дръпна юздите и подкара конете. Митанийците ги придружиха до края на лагера, след което направиха рязък завой и се отправиха назад без никакъв жест или дума за довиждане. Вестителят се обърна, изхрачи се и плю в прахта: неговият израз на презрение. Разтърси юздите и конете преминаха в галоп.

Вече бяха навътре в откритата пустиня, когато Амеротке забеляза група лъвове, полегнали зад един шубрак. Зверовете все още се протягаха в очакване да настъпи нощта — техният час за ловуване. Мареб подвикна на конете и измърмори нещо под нос.

— Какво има? — попита Амеротке.

— Нещо тракането ми се струва неравномерно…

Амеротке се хвана здраво за рамката — вестителят имаше право, колесницата вибрираше неестествено.

— Не знам дали е от конете — извика Мареб и спря — или от самата колесница…

Слязоха. Вестоносецът клекна до дясното колело и го разгледа внимателно. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Амеротке усети, че хладният вятър го пронизва. Обзе го мрачно предчувствие. Колко ли път им оставаше до ескадрона на египетските колесници? Огледа се наоколо и преглътна с усилие. Далеч назад се движеха фигурите на лъвовете, заинтригувани от двамата мъже. Мареб все още стоеше до колелото:

— Тук няма повреди. Трябва да проверим конете…

Амеротке заобиколи и потупа добичетата по муцуните. Вдигна предния крак на Хатор и опипа за някакви подутини или контузии: нищо. Отиде и до Изида, но и с нея всичко беше наред. Вече тръгваше към колесницата, за да се качи, когато Хатор се дръпна рязко и се вдигна на задни крака. Амеротке отстъпи. Мареб дойде бързо, сграбчи юздата и успокои животното. После се качиха в колесницата и вестителят я подкара. Поддържаше бавен ход и внимателно наблюдаваше конете. Тъкмо се бяха поуспокоили, когато Хатор отново се дръпна рязко и остърга с подкови Изида, която падна на задните си крака. Нещо лошо се случваше с Хатор: животното застина за миг, а после започна неудържимо да трепери.

— Да скачаме! — извика Мареб и издърпа Амеротке от колесницата.

Хатор се строполи с вдигната глава и оголени зъби. Вестителят се промуши и отряза юздите, за да го освободи. Хатор падна настрани и подви крака. Амеротке се опита да изведе Изида настрани, за да не пострада още от конвулсиите на другия кон. Мареб ловко преряза гърлото на Хатор и кръвта на животното бързо образува огромна червена локва. Вестителят безмълвно посочи подутия корем на мъртвия кон.

— Нещастен случай? — попита Амеротке.

Мареб поклати глава.

— Отрова! — и погледна съдията право в очите. — Дано всички богове ни закрилят!

Амеротке се завъртя рязко към Изида — кобилата накуцваше, а от мястото, където Хатор я беше ударил в пристъпа си на паника, бликаше кръв. Мареб хвана поводите и започна да води животното в кръг, като му говореше тихо. Изида беше ранена много лошо и накуцваше толкова силно, че едва ли бе в състояние още дълго да стои на краката си. Мареб погледна съдията — и двамата чудесно разбираха, че нямат друг избор, освен да прережат гърлото и на втория кон. Амеротке извърна глава. Погледна нагоре към мрачното небе и изруга. Над тях кръжаха три едри птици. Лешоядите вече бяха надушили кръвта. Погледна назад към скалистия хълм: лъвовете жадно вдишваха вечерния вятър, който бе разнесъл миризмата на мъртвите коне.

— Не след дълго всички хищници ще се съберат тук — каза Мареб, проследявайки погледа на Амеротке.

Съдията се върна и взе кожения калъф от колесницата.

— Тогава нека се опитаме да се отдалечим възможно най-много от тук.

Тръгнаха пеша. В далечината зад тях лъвовете напуснаха леговището си и поеха бавно към колесницата. Слънцето бе залязло много бързо. Нощта падна като черно наметало. Студеният нощен вятър се засили. Амеротке се опита да си спомни на какво го бяха учили. Пустинята, гореща като врящ казан, сега щеше да стане леденостудена.

— Не можем да вървим непрекъснато — рече той на Мареб. — Храната ни е малко, пък и щом митанийците са отровили конете ни, бих се замислил дали да ям и пия каквото и да е от техния лагер.

— Значи си съгласен, че Хатор беше отровен? — попита вестителят през рамо.

— Да, но не можем да обвиним открито чужденците. До утре сутрин от животните няма да остане и следа, за да можем да докажем умисъл. Ще кажат, че просто конят се е разболял, както често се случва… — Амеротке млъкна. Вятърът довя приглушен рев на диви зверове. Отнякъде долетя и характерният вой на петнистите хиени. — Не, не можем да продължаваме — заговори пак съдията. — Кръвта на конете само ще разпали апетита на хищниците. Освен това в тъмното човекът е уязвим като антилопа. По-добре да отидем ей там — и посочи едно хълмче, обградено с гъсти храсталаци и прещип. — Само огънят може да държи хищниците на разстояние. Имаме кремък, стрели…

Мареб склони и двамата бързо се запътиха натам. Сега вече тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Вестителят се спъна и падна. Изправи се с болезнено накуцване и изруга под нос. Амеротке му помогна да се изкачат до хълма. Мястото беше подходящо. Преминаха с усилие през гъстите храсти, които ги изподраха и разкъсаха дрехите им, и се заеха да подготвят защитата си срещу нощните набези.