Жертвите на Анубис

Четвърта глава Анубис балсамира тялото на убития Озирис

Храмът на Анубис гъмжеше от жреци и поклонници. Сененмут и Амеротке бързаха да се измъкнат незабелязано — везирът, заслонен под качулката на ленената си роба, а съдията — без символите на високия си ранг и без опознавателните си пръстени. Шмугнаха се през една странична врата и навлязоха в добре поддържаните градини. До тях по-осезаемо долетя зловещият лай на свещената глутница.

— Не бих могъл да живея така дълго — промърмори Амеротке.

Сененмут засенчи очи с ръка по посока на кучкарника:

— И аз, но животните са дар от някакви племена на юг от праговете…

Продължиха нататък и след лабиринт от градински постройки, открити зали и коридори най-сетне стигнаха до светилището. В тази част на храма не се допускаха външни хора — на всеки ъгъл и вход имаше въоръжени пазачи. Амеротке и Сененмут спряха пред залата с внушителната статуя на Анубис. Масивната кедрова врата към олтара бе поправена, но при по-внимателен поглед към медните панти и към масивната бронзова ключалка веднага се виждаше, че е била разбивана.

— Ако някой се опита насила да отвори врата като тази — прошепна Амеротке, — ще се събуди целият храм — после огледа стените отстрани и добави: — Няма пукнатини, процепи или отвори… Дори и мишка не би могла да влезе!

Сененмут щракна с пръсти и Тетики, капитанът на стражата, отключи и отвори широко вратата. Непосредствено зад нея проблесна водата в езерото, което възпрепятстваше достъпа към вътрешността на светилището и към статуята на бога. Везирът щракна с пръсти за втори път и Тетики донесе посипаната със специален бял пясък кедрова дъска, която служеше за мост. Постави я внимателно и тримата минаха предпазливо по нея. Амеротке се огледа наоколо: в светилището нямаше никакви прозорци и затова бе толкова мрачно и задушно. Капитанът на стражата запали лампите. Съдията огледа отново помещението и обърна специално внимание на свещеното езеро. Беше чувал за подобни препятствия и капани в други храмове: никой не може да влезе или да излезе без помощ. Жрецът отвътре няма как да излезе, ако някой отвън не прехвърли дъската за мост, но и никой отвън не би могъл да проникне в светилището, ако жрецът на бдение вътре не му отвори.

Цялата зала внушаваше невероятен респект и страхопочитание: стените бяха боядисани в червено и златно и украсени с рисунки на Анубис в мига, в който претегля душите на мъртвите с перото на истината. Мраморният под излъчваше странно сияние, а високият свод тъмнееше и на неговия фон статуята на бога с кучешка глава изглеждаше още по-величествена. Вместо очи статуята имаше огромни зелени смарагди, а на гърдите й се открояваше изсечената вдлъбнатина, в която бе стоял аметистът. Амеротке я огледа много внимателно, след това спря поглед върху петната от кръв до стола на убития жрец. Залата все още не беше почистена и щеше да остане така, докато не се разрешеше загадката.

Сененмут се покашля дискретно:

— Митанийците вече сигурно са се изнервили да ни чакат…

Амеротке се сепна, погледна везира и кимна. Двамата минаха отново по моста и оставиха Тетики да издърпа дъската и да заключи вратата. Отправиха се нагоре по стълбите към Залата на думите, която бе определена за мирните преговори. Беше я избрала без съмнение Хатусу. Помещението не само беше елегантно, просторно и удобно, но и по всички стени бе изрисувано със сцени от славната история на Египет — великите победи на Тутмос I, бащата на царицата, завоеванията на Тутмос II, покойния й полубрат и съпруг, и най-вече наскоро завършените изображения на голямата й битка с Тушрата от миналата година. Амеротке им хвърли бърз поглед: нямаха нищо общо с истинското преживяване, с окървавените оръжия и осакатените тела, с ятата лешояди и с пълчищата мародери, плячкосващи бойното поле. Сененмут го докосна по рамото и Амеротке се отърси от унеса си. Трима чужденци стояха в далечния край на дългата лакирана маса от акациево дърво. Царските вестители Уени и Мареб седяха встрани от тях. Пратениците пристъпиха напред и се поклониха за поздрав. Бяха облечени в ленени роби със странни цветни бродерии. Двамата мъже — Хунро и Менсу, бяха с късо подстригани коси и широки месести лица. Носеха скъпоценни камъни на ушите и интересни татуировки по ръцете. Жената се приближи последна: беше различна. Изглеждаше властна и царствена като Хатусу, но бе по-възрастна, по-дребна, по-закръглена, с високи скули и котешки очи. Уанеф би изглеждала неустоимо привлекателна, ако не бяха леденият поглед в очите й и нескритото коварство в цялото й изражение. Беше облечена елегантно в дълга бяла роба и имаше огърлица от скъпоценни камъни. Носеше черни кожени предпазители за китки и Амеротке си спомни думите на божествения фараон, че тази дама обича сама да кара колесницата си. Беше с перука, намазана с благовония и сплетена с червени и златисти нишки. Когато Сененмут представи съдията на пратениците, митанийката впи очи в Амеротке и възкликна:

— Славата ви, велики Амеротке, се простира далеч отвъд Египет! — изгледа тържествуващо смутения съдия и добави: — Какво? Изненадан сте, че знам езика ви? — и без да дочака отговор, продължи: — Аз съм не по-малко изненадана да ви видя тук! Интересно защо ли върховният съдия от Залата на двете истини си губи времето със скучните формалности около сключването на мира с Митани? Мъдреците не вършат работата на простите писари, изтъкнатите не се принизяват до робите…

— Сигурен съм, че всички в тази зала чудесно разбират защо върховният съдия е при нас — прекъсна я Сененмут. — Нека не губим време в празни любезности. Амеротке е тук, за да ни помогне с някои неща…

— Искате да кажете, със смъртните случаи? — язвително го поправи Уанеф. — Първо хесетката, после Немрат, а сега и Синухе Пътешественика… Доста объркано време… — митанийката говореше на везира, но без да откъсва поглед от лицето на Амеротке. После замълча и наклони глава при подновения кучешки вой. — Знам, че са свещени — прошепна тя, — но бих предпочела да спя някъде другаде… — Хунро, който седеше от лявата й страна, избърбори нещо на грубия митанийски език. Придружи репликата си с жест, който сочеше надолу. Менсу отвори уста да се присъедини, но Уанеф скръсти ръце и ги погледна яростно. После затвори очи и пое дълбоко дъх:

— Придружителите ми настояват час по-скоро да продължим с преговорите — преведе тя. — Освен това са разтревожени от зачестилите убийства и от кражбата на аметиста…

— Вече всичко е под контрол! — Сененмут явно държеше да отхвърли опасенията на пратениците.

— А ние в безопасност ли сме? — намеси се Хунро.

— Тук за вас е по-безопасно, отколкото в собствените ви градове — вече по-овладяно отвърна везирът. — А щом приемете условията на божествената Хатусу, и градовете ви ще станат по-безопасни…

След тези думи везирът посочи масата и всички заеха местата си. Появиха се чиновници и писари, които носеха карти, мастилници, плочки и свитъци. Преговорите започнаха и Амеротке използва залисията, за да се отдаде на любимото си занимание — да наблюдава и да съди за хората по вида, изражението, поведението и начина им на говорене. Забеляза наскоро зараснали рани по раменете и ръцете на Хунро и Менсу, от което заключи, че вероятно двамата се бяха сражавали срещу войската на Хатусу в битката при делтата. Съдията разбираше защо на митанийците им бе унизително да молят за мир, още повече от една жена. Почти през цялото време говореше само Уанеф. Сененмут се обаждаше рядко, но позицията му беше категорична: Египет настояваше за суверенни права над Синай, за търговски привилегии и за ежегоден данък. По едно време Менсу прошепна нещо в ухото на Уанеф и тя видимо се ядоса.

— Снерфу още не е дошъл — обясни тя, — а имаме нужда и от неговото мнение…

Сененмут щракна с пръсти към Мареб:

— Двамата с Уени идете в неговите покои — нареди той. — Събудете го и го доведете.

Вестителите на Хатусу излязоха незабавно. Сененмут обяви, че трябва да спрат за малко. Слуги донесоха вино, грозде, хляб, различни сирена и едри късове печена гъска.

— Най-добре е веднага да дойдете… — гласът на Мареб изненада Амеротке с внезапната си промяна: от надменен и самоуверен сега бе станал треперлив и безпомощен.

В залата нахлуха и хората от храмовата стража.

— Какво има? — попита рязко Сененмут.

— Пратеникът Снерфу… не можем да го събудим. Той… Слугите не са го виждали, откакто се е оттеглил след обилния обяд…

Хунро и Менсу скочиха на крака, Уанеф изви въпросително вежди. Сененмут бързо излезе от залата, следван от Мареб и стражата. Амеротке го настигна в коридора, а зад него подтичваха митанийците. Стигнаха до прохладната и просторна постройка, отредена за пратениците. На първия етаж имаше кухня и трапезария, а спалнята на Снерфу беше на втория етаж, близо до стълбите. Вратата беше от подсилено акациево дърво. Уени стоеше отвън и пристъпваше нервно от крак на крак. Уанеф си проправи път напред.

— Сигурни ли сте, че е вътре?

— Да, господарке — обади се иззад струпалите се един стражник. — Аз бях на пост долу, когато Снерфу влезе, взе купа грозде и кана вино и каза, че иска да поспи. Качи се по стълбите и оттогава не е излизал.

— А кой е влизал? — попита Уанеф.

Пазачът сви рамене:

— Кой ли не! Сградата е пълна с хора. Непрекъснато влизат и излизат, а аз трябва да следя преди всичко за змии и скорпиони… Не съм забелязал нищо подозрително…

Амеротке заудря по вратата. Сененмут заповяда нещо на охраната, те донесоха една дървена пейка и заудряха с нея по вратата. Тя изпука и се отвори рязко. Вътре в стаята беше тъмно и задушно. Мареб побърза да отвори капаците на прозорците и в нахлулата светлина съдията видя Снерфу в леглото и от пръв поглед разбра, че е мъртъв. Тялото беше странно извито, напрегнато, ръцете бяха вдигнати за отбрана, а от ъгълчето на устата му се процеждаше пяна. Очите бяха широко отворени.

— Изглежда, е бил изплашен до смърт — прошепна Сененмут.

Амеротке опипа тялото. Мускулите бяха твърди и схванати. В този миг нахлуха пратениците, Хунро и Менсу загледаха втренчено трупа, а Уанеф изпусна неволно стенание. Никой от тримата не демонстрира скръб или състрадание, само си заговориха тихо на своя гърлен език. Накрая Хунро изръмжа нещо и посочи умрелия. Уанеф извади някакъв пръстен, сложи го на ръката си и направи знак на двамата си придружители да я последват.

— Носи личния печат на Тушрата — прошепна Сененмут, когато пратениците излязоха.

— Не изглеждат особено натъжени — отбеляза Амеротке.

Сененмут се приближи до тялото, коленичи и докосна застиналата челюст.

— Между митанийците не цари особена любов — отговори той. — Държавата им е съюз между няколко силни племена. Тушрата явно е най-хитрият и способен сред тях, щом е успял да ги подчини. Хунро и Менсу не харесват Уанеф, както и тя тях. Тушрата е подъл като чакал. Знае, че няма да го предадат, защото са прекалено заети да се дебнат помежду си. Е, Снерфу убит ли е?

Уени, облегнат до вратата, и Мареб, под прозореца, мълчаха. Амеротке преобърна тялото.

— Също като танцьорката в залата за балсамиране: тялото е схванато, няма видима рана, по устата е избила пяна… — посочи празната чаша за вино и опосканите чепки в купата: — Явно Снерфу е влязъл, изпил е виното, изял е гроздето и е затворил капаците. После е легнал, за да поспи, разхлабил е робата си… Защо ще го прави, Мареб?

— За да се отпусне, да хване хладината…

— Да, естествено — отвърна Амеротке. — Имах предвид, защо е затворил прозорците? Не е ли трябвало да ги остави отворени? Когато разбихме вратата, в стаята беше ужасно горещо. Защо човек, който иска да избяга от обедната горещина, ще спира следобедния бриз?

— Може да е искал тишина — предположи Сененмут.

— В тази част храмът е доста тих и усамотен! — възрази съдията.

— Може би е бил изплашен — предположи пак везирът — или се е криел от някого, нали и вратата беше затворена и залостена…

Амеротке се върна при леглото. Беше съвсем просто, от тръстика и с прозрачен ленен балдахин за предпазване от бълхи и насекоми.

— Как е умрял? — Уанеф и другите митанийци стояха на вратата.

— Смятам, че е бил убит! — отвърна съдията.

Тя влезе бавно в стаята. Царският пръстен все още беше на ръката й.

— Придружителите ми се боят, убедени са, че тук не са в безопасност…

— Тогава спокойно можете да си тръгнете — отвърна рязко Сененмут, — щом смятате, че божествената Хатусу е замесена. Естествено, оттеглянето ви би било сериозна обида за нашия фараон!

Уанеф вдигна ръце в знак на помирение. Камъкът на пръстена беше издялан във формата на озъбена кучешка глава.

— Премъдри Амеротке — тихо рече тя, без да отмества поглед от Сененмут, — как мислите, може ли…

В стаята забързано влезе лекарят от залата за балсамиране, следван от своя помощник. Разбута насъбраните се и клекна до леглото.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и разряза дрехите на Снерфу. — Невероятен мъж, воин. Вижте само силата на мишците и на прасците… — после преобърна тялото. — Малко е лепкав… Мускулите са вкочанени. Разлагане още няма, но скоро ще започне. Коремът е леко подут и разширен — огледа задните части, обърна тялото и започна да разглежда слабините. — Няма следи от насилие: намерен е легнал тук, нали?

Амеротке кимна и попита:

— Отрова? — с крайчеца на окото си зърна изплашеното лице на Сененмут.

— Да, господарю! — лекарят се наведе над тялото, отвори устата и прокара пръст по зъбите на мъртвеца. Подуши отворените устни. — Ял е и е пил… — избърса пръстите си. — Но не подушвам нищо нередно. Отрова, приета през устата, обикновено оставя следи по венците и по меката част на гърлото. Тук няма такива петна. Не разбирам как може да я е поел. Ще се наложи да проверя цялото тяло…

— Не искаме египтянин да реже Снерфу, сякаш е някаква мърша — изръмжа Менсу.

— Налага се — възрази Уанеф. — Тялото няма да издържи дълго, трябва да го подготвят…

За момент настана бъркотия, тъй като лекарят извика останалите си помощници и заедно изнесоха тялото върху импровизирана носилка. Сененмут затвори вратата след тях и огледа присъстващите. Амеротке посочи подноса и каната, около които вече се въртяха мухи, и рече:

— В тях може да е имало отрова, но се съмнявам…

— Откъде сте толкова сигурен — изсумтя Менсу.

— Защото Снерфу е чужденец в Тива, а страната му неотдавна беше във война с Египет. Предполагам, и сам много е внимавал какво яде и пие. Когато сте на пиршество, си имате опитвачи, нали? — Уанеф, седнала на стол до вратата, кимна. Амеротке продължи: — А ако искате да хапнете или да пийнете нещо, най-вероятно бихте отишли до кухнята на храма и сами бихте приготвили храната си. Прав ли съм? — Уанеф кимна отново. Съдията потри ръце: — Така. Значи преди Снерфу да дойде тук, е отишъл до кухнята на храма, за да си вземе грозде и вино. Пил е и се е нахранил. Приискало му се е да си почине в горещината. Логично би било да остави прозореца отворен, но той не го е направил. Все пак това може и да не е толкова необичайно — Амеротке се приближи и посочи мухите, които жужаха над чашата с вино. — Може мухите да са му пречели. Така или иначе, Снерфу е легнал на леглото. Уени и Мареб дойдоха да го будят, но той не им е отговорил… — Амеротке прекоси стаята и се вгледа във вратата. — Вратата беше заключена отвътре — посочи ключа, пъхнат в ключалката. — И все пак Снерфу е бил убит.

— Убиецът може да е влязъл през прозореца — настоя Менсу.

Амеротке отиде и огледа перваза на прозореца, но не успя да открие следи от влизане или излизане. Затвори капаците и залости отново дървените резета.

— Когато влязохме в стаята — обади се Мареб, — със сигурност прозорците бяха залостени…

— Дори и да установим как е влязъл убиецът — намеси се Уанеф, — остава чудно как мъж като Снерфу се е оставил да бъде отровен, без да извика за помощ и без всякаква съпротива?

— Ще трябва да изчакаме доклада на лекаря — отговори Амеротке. Взе чашата от виното и купата и ги набута в ръцете на Уени: — Занеси ги долу на лекаря. Кажи му да ги изследва и лично да ми докладва! — после се приближи до Уанеф и каза: — Моите съболезнования…

— За какво? — попита тя рязко. — Снерфу не ми беше роднина, но беше добър воин и доверен човек на Тушрата…

— Той искаше ли мир с нас? — настоя Амеротке.

— Той беше пратеник. Останалото няма значение. И ако сте намислили да изкарате, че някой от нас е замесен в убийството на Снерфу, грешно сте си направили сметката…

Съдията пристъпи напред:

— Не съм обвинил никого. Ако искате истината, ще трябва да отговаряте на въпросите ми. Кажете, имаше ли някакви недоразумения между вас? — Уанеф погледна към Менсу и Хунро, после поклати глава. Амеротке продължи: — Значи Снерфу е бил ваш приятел?

— Беше митаниец — заяви Хунро.

— Между вас имало ли е кръвна вражда? — настоя съдията.

Отново поклащане на глава. Менсу изсумтя:

— Вражда — не, но не всички митанийци искат мир с Египет…

— А Снерфу?

— Вече ви отговорихме, Амеротке.

— Предлагам — намеси се Сененмут — да прекратим срещата за днес. Амеротке, ще се наложи да останеш в храма на Анубис. За теб и слугите ти ще бъдат приготвени стаи.

Той отвори вратата и подкани с жест пратениците да се оттеглят. Уанеф стана първа, поклони се и напусна стаята, следвана от придружителите си.

Везирът се обърна към Мареб:

— Не бива да споделяш с никого това, което се случи в тази стая!

— Разбира се, господарю!

Сененмут въздъхна, а на широкото му лице бе изписана загриженост. Опря се на вратата и забарабани с пръсти по бедрото си.

— Дали митанийците не се избиват един друг? — попита.

— Невъзможно! — възкликна Мареб. — Тук идват само египтяни…

— Тогава кой? Скъпи ми, Амеротке, ти и преди си вървял по този път. Сянката на Сет, убиецът, е надвиснала над храма…

— Да — каза Амеротке и завърши изречението му, — и без съмнение ще убие отново!

Сененмут излезе, следван от Мареб. Амеротке се загледа в резето на вратата. Странно наистина как всички мистерии, с които се сблъскваше, неизменно имаха нещо общо с врати и ключалки. Кражбата на аметиста, убийството на Снерфу… Да! Онзи странен разговор с Белет в гостилницата. Дали пък нямаше нещо общо? Бяха ли свързани всички тези случаи в някаква обща нишка? Или всеки бе различен, случаен. Дали щеше да успее да проникне в мисълта на човека, виновен за всичко това?