Жертвите на Анубис

Дванадесета глава Анубис: онзи, който стои на върха на планините

Нападателите се приготвиха. Бяха обвити с наметала и с тюрбани на главата. Въоръжени бяха с ками и саби, а някои носеха лъкове и колчани със стрели. Стояха край голямата каруца с черно чергило и предварително смазани колела. Двата бика, впрегнати в нея, бяха силни и издръжливи добичета.

Заговорниците първо трябваше да отведат пленниците, а след това да извършат планираното престъпление. Водачът им ги събра около себе си. По-рано бяха запалили малък огън от камилски изпражнения, но сега вече пламъкът му беше угаснал и някои от мъжете потреперваха от студения нощен вятър. Водачът много държеше нищо да не се провали.

— Помнете — прошепна той дрезгаво, — в никакъв случай не сваляйте маските си! От главата на двамата пленници не бива да пада и косъм! — обърна се към помощника си: — Ти оставаш с каруцата, ще ни чакаш тук!

За пореден път водачът провери всеки от мъжете и оръжията им.

— Ще има ли някакви слуги? — попита един от групата.

— Не знам — отвърна водачът. — Ако има, под ножа… — пое дълбоко дъх. — Всичко трябва да мине по плана. Ако успеем, утре ще бъдем богати като самия фараон… Вече ви казах достатъчно! Следвайте заповедите ми и всичко ще бъде наред! — кимна на помощника си и се отдалечи от групата. Стигна до мъжа, коленичил встрани с гръб към една палма, и го попита: — Направи ли, каквото ти казах?

— Да, господарю — мъжът беше скитник от пустинята и вонеше на кожи и пот.

— Запомни ли пътя? Направи ли карта?

— И с вързани очи мога да ви заведа.

— Сигурен ли си? — настоя водачът.

— Господарю, всичко ще е готово, но ще бъде опасно!

— Защо? — попита водачът заинтригуван. — Мястото е пусто, няма пазачи… — потупа скитника по рамото, — не се притеснявай, скоро ще бъдеш богат!

— Къде ще се срещнем? — попита скитникът.

— Навътре в Червените земи — отвърна водачът — Близо до Оазиса на Риах. Ще ти се плати, както и на останалите, когато свършим работата…

Водачът се върна при групата и сграбчи помощника си за лакътя. Отведе го малко настрани и тихо му каза:

— Когато свършим всичко, прережи гърлото на онзи! — и посочи към скитника.

Групата се събра отново, всички повториха за пореден път инструкциите, а след това се разпръснаха като сенки. Някъде в далечината залая куче. По улиците нямаше никакви хора. Стигнаха до някаква градинска порта и водачът спря.

— Това е задният вход към градината — прошепна той.

Направи жест на помощника си да се прехвърли през зида, после го последва, но тутакси изруга, когато едно куче дотича с лай. Помощникът извади малка брадва, стовари я с тъп звук върху главата на кучето и подсвирна към другарите си, че пътят е чист. Един по един останалите тупнаха до тях в лехата. Градината беше добре поддържана, с малък кладенец и декоративно езерце. Самата къща беше на два етажа, а отзад имаше чардак с колони. Задната врата се оказа заключена. В този миг отвътре се чуха тътрещи се стъпки, приглушено мърморене и изщракване на резе. Вратата се открехна и в рамката й се показа една възрастна жена, прегърбена и с посивели коси. Тя излезе навън, като разтъркваше очи. Спря до входа и извика кучето. Водачът извади камата си и застана зад старицата: с едната ръка затисна брадичката й, а с другата светкавично преряза гърлото й. Пусна бавно тялото на земята и направи знак на двама от групата.

— Почистете кръвта — заповяда той. — Заровете трупа заедно с кучето в градината. Бързо!

Той и останалите от групата се промъкнаха в къщата, минаха покрай глинените печки в малката кухня и се качиха по стълбите. В коридора имаше три врати. Едната водеше към склад, другата — към празна стая, а третата — към спалня. Нито една от вратите не изскърца — разбира се, този човек бе ключар, едва ли би оставил несмазана кожена панта в дома си. Нападателите влязоха на пръсти и се разделиха, за да застанат от двете страни на широкото легло, в което младата жена спеше по корем, с обърнато на една страна лице, а мъжът — с вдигнати над главата ръце.

— Дори и в съня си Белет е грозен — прошепна водачът. — Явно и без нос човек пак може да хърка… — жената се размърда и се обърна по гръб. Водачът огледа с възхищение нежната извивка на шията й и очертанията на гърдите. Сели се размърда пак и отвори очи. Той запуши устата й с ръка, като почеса веждата си с камата, която държеше в другата ръка. — Тихо, красавице! — изсъска той.

Белет се разбуди и надигна глава. Видя мъжете, отвори уста да извика, но тутакси го стиснаха за гърлото.

— Сега слушай — започна нетърпеливо водачът. — Ти и хубавичката ти жена ще дойдете с нас. Ако викаш или се дърпаш, ще оставя булката ти на моите хора да се позабавляват, а после да й резнат гърлото. Съгласен ли си? Ще ти отпуша устата, за да потвърдиш, че правилно си ме разбрал. Но гъкнеш ли, си мъртъв!

Белет закима бурно, а очите му щяха да изскочат от уплаха.

— Къде е Ая? — попита той, когато нападателите отпуснаха хватката около гърлото му.

— Слугинята ли? Тя почина… — отвърна водачът. — При нещастен случай…

— А кучето?

— Какво да ти кажа… Пак нещастен случай.

Сели се задърпа ужасена и понечи да извика, но водачът на групата допря камата си до шията й.

— Хубава е като прасковка — каза той и смигна на Белет, — ама сега имаме друга работа. Първо тихо и кротко ще излезем от къщата…

Белет вече беше напълно буден.

— Познах те — рече той. — Срещнахме се на Сборището на хиените…

— Браво! Трябваше да приемеш деловото ми предложение, а не да ме караш да те измъквам от постелята ти по такъв начин!

— Какво искате от мен? Аз съм само един беден ключар…

— Обличай се! — заповяда водачът. — Ела с нас и ще разбереш.

Двамата пленници бяха издърпани от леглото. Белет и Сели се облякоха набързо и нахлузиха сандалите си. Избутаха ги до градината, а лидерът провери бързо кухнята и склада. Събра в един ленен вързоп малко хляб, плодове и сушено месо, напълни един мях с кладенчова вода и излезе навън. Увери се, че труповете на слугинята и на кучето са заровени, след което отиде в работилницата на Белет, намери сандъчето с инструментите му, изпразни съдържанието му в една торба и се върна при групата.

— Вече можем да вървим — заяви той.

Накараха Белет и Сели да се качат във волската каруца, която ги чакаше отвън на улицата, после вързаха ръцете им и запушиха устата им. Покриха ги с чергилото. Каруцата потегли и скоро беше извън пределите на града.

Кошмарното пътуване продължи още няколко часа. Най-после ужасното подскачане и тракане на каруцата спря, платнището бе вдигнато и парцалите от устата им бяха махнати. Дадоха им малко вода. Белет се огледа. Съмваше се. Намираха се в малък оазис сред пустинята. Измъкнаха ги с ожулени тела и насинени устни. Сели се свлече на колене и черната й коса се разпиля по раменете й. Седеше така приведена и шепнеше молитва. Белет коленичи до нея и погледна към нападателите. Сега към тях се бе присъединил и един висок, добре сложен мъж, чието лице бе скрито зад черен тюрбан. Стояха на известно разстояние от пленниците, но се чуваше как си говорят. Белет разпозна някои от гласовете: бяха на хора, които познаваше от селото на „носорозите“. От тях не можеше да очаква милост, защото му завиждаха, че бе получил опрощение. Сели вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи, мръсно и насинено.

Водачът на групата се приближи и клекна до тях.

— Погледнете ме! — заповяда той. Двамата са подчиниха. — Знаеш ли къде сме, Белет? В Оазиса на Риах.

Белет затвори очи и простена. Значи бяха насред Червените земи, далеч от пътищата на търговците или керваните със стоки, а наоколо се простираше само горещата негостоприемна пустиня, из която бродеха разбойници и зверове.

Водачът сложи една торба на земята пред Белет и с жест го подкани да я отвори. Белет охлаби връзките й и видя вътре инструментите — своите и на баща си: ключове, пинсети, клещи, отвертки.

— Защо си ги взел от работилницата ми? — попита изненадан той.

В отговор водачът го зашлеви. Изчака Белет да разтърка с ръка насинената си буза и му рече:

— Без въпроси! Тук си, за да изпълняваш! Не мисли за бягство! И сам знаеш, че няма къде да идеш в тая пустош. Сега ще ви нахраним и ще ви оставим да си гукате до здрач. А после… После ще дойдат още хора и ще доведат камили. Ще се върнем в Тива по тъмно. Ще те заведем на място, където ти, Белет, ще свършиш една работа… А ако откажеш — той извади камата си и я притисна о гръдта на Сели, — ще одерем жива твоята любима. Ще правиш ли каквото ти кажем? — Белет затвори очи и кимна. — Добре! — продължи водачът. — Ако всичко мине гладко, ще получиш възнаграждението си и ще те оставим да си идеш! — Белет сведе глава, за да скрие страха си. Отлично знаеше, че когато всичко свършеше, двамата със Сели нямаше да имат време дори да си поемат дъх. Водачът сякаш прочете мислите му и тихо рече: — Животът е рисковано начинание. Имал си своето време, сега идва ред на други. Нямаш друг избор. Това е. Между другото, когато тръгвахме от къщата ти, проверих кухнята. Имаше прясно изпечен хляб и доста храна. Гости ли чакаше?

— Да — отвърна Белет. — Един приятел, Шуфой…

В очите на водача се появи тревога:

— Джуджето ли? Слугата на Амеротке?

— Да… — отрони Белет.

— Кога трябваше да дойде?

— Днес следобед…

Водачът извика двама от групата си настрана. Белет наблюдаваше как им говори нещо. Накрая подсили думите си със заповеден жест. Двамата мъже се отдалечиха бързо. Белет затвори очи. Знаеше къде отиват. Връщаха се в Тива, в празната му къща, за да причакат Шуфой и Пренхое.

Водачът се приближи отново.

— Моля ви — приплака Белет, — Шуфой не е направил нищо лошо…

Този път ударът беше по-силен. Сели протестира, но водачът я сграбчи за гърлото и започна да я стиска силно, докато Белет не го помоли да спре. Блъсна я настрани. Изпразни торбата на земята. Белет се възхити колко добре бе действала групата. Никой от инструментите не беше за дърводелство или за обработка, а само за ключалки.

— Хайде, Белет — рече водачът, сякаш нищо не се бе случило. — Разкажи ми малко повече за всеки инструмент — какви ключалки отваря…

— Но аз… откакто… — запелтечи Белет.

— Знам за прословутото ти „поправяне“ и „следване на правия път“. Спести ми тези глупости. Интересуват ме инструментите, направени от баща ти, дано Ра се смили над душата му. За какви ключалки ги е направил…

— Казвам ти — настояваше Пренхое, — сънят, който сънувах снощи, беше наистина невероятен… — младият писар се опитваше да разведри приятеля си Шуфой, който още ходеше угрижен за господаря си, оцелял по чудо след някакъв доста съмнителен инцидент в Червените земи. След завръщането си в Тива Амеротке бе откаран направо в Дома на милион години и нито Норфрет, нито някой друг бе успял да поговори с него. Стомахът на Шуфой се обади. С нетърпение очакваше угощението в дома на Белет. Освен това много съжаляваше, че беше поканен заедно с Пренхое, който сега не спираше да дърдори: — Сънувах, че правя любов с една красива девойка долу на брега. Изведнъж земята рязко потъмня. Слънцето стана черно и някакви огромни кръвожадни същества се появиха от тъмнината. Имаха глави на гущери и тела на човеци. Помислих си, че са гълтачи от отвъдното. Бях сам-самичък. Видях една колесница, която се бе устремила към мен. Тогава се появи ти, грабна ме и ме отнесе…

— А момичето? — попита Шуфой шеговито.

Пренхое изсумтя. Отбиха от главната улица и тръгнаха по тесните странични улички към дома на Белет. Стигнаха до малката двуетажна къща и Пренхое почука на вратата. Никой не отговори. Шуфой заудря със слънчобрана си, защото стомахът му наистина плачеше за храна.

— Сигурен ли си, че ни очакват? — попита Пренхое.

— Белет винаги държи на думата си. Иска да ми благодари за всичко, което направих за него.

— Да не би да сме сбъркали деня? — настоя писарят. — Кога трябваше да го навестим? В деня, когато Тот6 надминава яркостта на Атум7, или в деня на годишнината от нападението на Сет над Хор8? Понякога се обърквам…

Шуфой не го слушаше. Почеса се по твърдата глава и тръгна надолу по улицата да заобиколи къщата откъм задния й вход. Вече се тревожеше, че нещо не е наред. Белет и Сели бяха много гостоприемни. Трябваше вече да ги чакат на вратата. Стигна до градинската порта. Бутна я, но тя се оказа заключена. Странно! Денем вратата към градинската алея винаги стоеше отворена. Пренхое промуши глава през плета и надникна в двора.

— Копал е нещо — извика той.

Шуфой погледна в същата посока. Напрежението му се усили. И друг път бе идвал тук, а от Белет знаеше, че точно онази леха е засадена с екзотични зеленчуци. Сега те лежаха разпръснати около прясно изкопаната пръст. Пренхое помогна на дребосъка да се прехвърлят през оградата. Стигнаха до задната врата и Шуфой я отвори:

— Белет? Сели? Ая? — никой не отговори. Джуджето пристъпи вътре и замръзна на място. Със сигурност нещо не беше наред. — Пренхое — прошепна той, — подушваш ли нещо?

— Не… Нищо не усещам — отвърна писарят.

— Точно това ме тревожи — каза Шуфой мрачно. — Белет каза, че подготвят истинско кулинарно празненство. Дори и двамата със Сели да са излезли, къде са Ая и кучето?

Пренхое не можа да измисли отговор. Шуфой отиде до кухнята, където забеляза, че глинената печка не е била палена днес, а някой е вдигнал ленените покривки от масата. Извади камата си. Пренхое също извади своята. Шуфой се качи по стълбите към спалнята на горния етаж. Отвори вратата, обгърна с поглед разхвърляното легло, измачканите спални дрехи и калните стъпки по пода. Сърцето му спря за миг, а устата му пресъхна — Белет обичаше реда и чистотата и домът му винаги блестеше излъскан и спретнат.

Провериха раклите и ковчежетата, но ценните вещи бяха недокоснати.

Шуфой тръгна да излиза от спалнята, но почти инстинктивно долови някакво движение отдясно. Вдигна слънчобрана си и нанесе изненадващ удар на спотаилия се нападател. В същия момент Пренхое извика и последва дрънчене на ножове. Шуфой се обърна и видя, че писарят се бие с някакъв маскиран мъж. Междувременно нападателят на джуджето се изправи и се втурна към спалнята. Шуфой се наведе и с всичка сила заби рамото си в стомаха му. Той изохка и се преви. Някъде отзад Пренхое крещеше като войник. След всеки удар неговият противник отстъпваше все по-назад към верандата с колоните. Шуфой вдигна отново слънчобрана си и започна да мушка и да ръга нападателя си с него. Стремеше се да го изтика към края на стълбите. Мъжът изпадна в паника и започна да отстъпва с бавни крачки. Когато стигна до ръба на стълбището, Шуфой се нахвърли върху него с камата си. Нападателят отскочи назад, подхлъзна се на най-горното стъпало и се строполи надолу. Удари гърба си, а след още един тъп звук главата му отскочи настрани. Шуфой се завъртя на пета и с див рев се спусна да помага на приятеля си. Вторият нападател се изплаши. Насочи камата си към Пренхое, но после размисли и го удари на бяг. Прехвърли крак през перилата на чардака, но писарят го настигна и заби камата си в оголения му врат. Кашляйки и давейки се, нападателят политна надолу.

За момент Пренхое и Шуфой само стояха и дишаха на пресекулки.

— Не биваше да го убиваш… — тъжно отрони джуджето. — Сега как ще разберем къде са Белет и Сели! — приближи се до една от колоните на верандата и погледна надолу. Мъжът лежеше проснат по очи в растяща локва кръв.

Слязоха по стълбите и свалиха маската от лицето на първия нападател. Имаше огромен белег на дясната буза. Шуфой внимателно претърси трупа.

— Нищо — измърмори той. — Професионален убиец.

Изтича отвън при другия убиец. Лицето му беше мръсно и небръснато, единственото му око беше полуотворено, а другото представляваше просто зараснала черна кухина. Претърсиха и него. Пак нищо. Тръгнаха да изследват къщата — някъде може би се спотайваха и други бандити, но никъде не забелязаха нищо нередно. Накрая Шуфой надникна и в работилницата на Белет. И тук всичко изглеждаше нормално, освен…

— Празно! — прошепна дребосъкът. — Къде са инструментите от сандъчето? Защо е разхвърляно така? — почеса се отново по главата и погледна към Пренхое. — И какво излиза? — възкликна той. — Белет и Сели са изчезнали. Взета е малко храна, липсват и инструментите… Не вярвам ключарят да се е върнал към старите си навици, Сели не би му позволила… Тогава остава другият вариант: тук е дошъл тайнственият мъж от Сборището на хиените, отвлякъл е Белет и Сели и е задигнал инструментите. А това означава само едно: скоро ще дойде ред и на грабежа!

— Може пък само да е дошъл да го предупреди да си държи устата затворена — каза Пренхое, — а после да са откраднали инструментите му.

— Тогава къде са труповете? — още докато изричаше това, Шуфой замръзна. Изтича в градината и коленичи до зеленчуковата леха. Започна да рови пръстта и направи знак на Пренхое да му помогне. Скоро откриха плиткия гроб. Трупът на Ая с подгизнала от кръв нощна роба лежеше до кучето с премазан череп. Пренхое се обърна и повърна. Шуфой се изправи на крака разтреперан. Погледна към къщата. Имаше ужасното предчувствие, че никога вече няма да види Белет и Сели. Приближи се до Пренхое и го потупа по рамото.

— Жалко, че убихме онези двама грозници — каза му той. — Сега нямаше да гадаем къде са отвели нещастния ключар. Печките са студени, значи на падението е станало през нощта… — Пренхое само подхълцваше. Джуджето продължи да разсъждава на глас: — Оставили са двама от бандата, за да ни причакат… Явно са разбрали, че Белет очаква гости. И всичко това означава, че планираният обир ще се случи много скоро… Може би още тази вечер… Иначе защо ще ги е грижа дали и кога някой ще открие, че Белет и Сели са изчезнали? — Шуфой поклати недоволно глава: — А може дори да обвинят приятелите ми за престъплението… Но, от друга страна, щом ни причакаха само двама главорези, значи бандата не е голяма и не могат да си позволят да оставят повече… М-да! Мисля, че е време да посетя някои свои стари познайници в селото на „носорозите“. А ти, Пренхое, иди да доведеш Асурал и неколцина от хората му. Тялото на Ая трябва да бъде погребано подобаващо.

Писарят нямаше нужда от подкана. Искаше да се махне час по-скоро от тази къща, осеяна с трупове. Шуфой изчака, докато приятелят му излезе, а после претърси мястото от горе до долу. Не откри нищо, освен едно малко ковчеже под леглото. Издърпа го и вътре намери привързани с панделка писма между Белет и Сели и един опърпан жълтеникав свитък. Дребосъкът разви внимателно свитъка — беше част от молитва, написана от бащата на Белет, Лахет. Първите няколко стиха се отличаваха с красив стил и обработен калиграфски почерк, но продължението издаваше полуграмотен и грубоват автор. Сякаш двама различни мъже бяха писали върху този папирус:

Молитвата продължаваше с възхвали за Озирис, но всъщност истинската й цел беше хитроумно да изтъкне онова, което Лахет бе постигнал през живота си. Шуфой въздъхна, пусна я обратно в ковчежето и го избута под леглото. Огледа се. В единия ъгъл върху красива маса от акациево дърво стоеше статуя на Анубис. Джуджето се приближи до нея и затвори очи. Отправи мислена молитва към бога да закриля приятелите му. Стана и отвори очи.

Какъв ли обир бяха планирали похитителите на Белет и Сели?