Жертвите на Анубис

Седма глава Анубис обикновено е бил изобразяван в черно — цвета, който символизира прераждането

Трагедията потресе Амеротке.

Асурал и Пренхое го събудиха малко преди зазоряване и един през друг заобясняваха, че свещената глутница е на свобода и има много жертви. Амеротке се изми, приготви се веднага и следван от мърморещия Шуфой, забърза към града. Главният кучкар вече го чакаше с побеляло от страх лице. По високите части на храма вече бяха разположени стрелци, а Сененмут ръководеше действията с гневен поглед и присвити устни. Той кимна на Амеротке и рече:

— Приготви се да видиш нещо, което ще те накара да помислиш, че отново е настъпил сезонът на хиената!

Двамата минаха през градините и парка. Под едно кедрово дърво видяха прогизнали с кръв вързопи… не, остатъци от трупове, покрити с платнища: откъснати ръце и крака, разръфани тела, нахапани вътрешности. Имаше и трупове на кучета. Макар и мъртви, те изглеждаха все така ужасяващи и страшни. Бяха пронизани със стрели, а след това гърлата им бяха прерязани за по-сигурно. Муцуните им бяха омазани с кръв.

— Какво се е случило? — тихо попита съдията.

Сененмут не му отговори, защото в този миг до тях застана Мареб с небръснато лице и набързо намъкната роба, вързана с парче връв.

— Митанийците са се укрили по стаите си. Настояват да се върнат в Оазиса на палмите и да се посъветват с царя си. Твърдят, че тук не са в безопасност. Уанеф обясни, че имали обичай да стават рано, преди изгрев-слънце, и да принасят жертви в някое от светилищата си. Сега смятат, че глутницата е била пусната, за да ги разкъса…

— Има ли някой пострадал от тях? — попита нервно Сененмут.

— Не — отвърна вестителят, — но, са убедени, че е било капан, приготвен за тях…

— Добре, нека идат до Оазиса. Предполагам, и те са толкова объркани, колкото и ние самите. А говори ли с главния кучкар?

— Според него няма начин кучетата да са излезли сами. Всичко е било напълно обезопасено. Вратата към кучкарника е била здраво залостена. Имало е един пазач, но явно някой го е убил, взел е ключа му и е отворил вратата…

— А откъде ще знаят кучетата, че вратата е била отворена? — прекъсна го Амеротке.

— О, много просто. Очевидно трупът на пазача е бил оставен на входа. Освен това от пътеката до входа е била разлята кръв, кучетата са я подушили и са тръгнали по дирята.

— Колко души са убити? — Амеротке отправи въпроса си към Сененмут.

— Две танцьорки, които явно са били заспали в един от павилионите, четирима от патрулиращите стражи, един от по-низшите жреци, който е имал неблагоразумието да излезе навън, за да види каква е тази суматоха, и вестителят Уени.

Амеротке вдигна въпросително вежди и везирът отметна платнището от купчината трупове. Най-отгоре, макар и жестоко обезобразено, се виждаше лицето на царския вестоносец. Съдията зарови глава в ръцете си, а Мареб се преви в спазъм и повърна. Сененмут изчака малко, след това ги поведе към кучкарника. Под големия дъб седеше, обронил глава, главният кучкар. Щом ги видя, се изправи.

— Колко кучета са убити — попита Сененмут.

— Бяха общо трийсет и четири, убити са шестнайсет, две бяха ранени и аз им прерязах гърлото.

— Много са тихи в момента — отбеляза Амеротке.

— Сложих приспивателна отвара във водата им — сви рамене кучкарят. — Пък и са преситени. Сега ще спят до края на деня…

— Как се е случило? — попита Амеротке.

— От малкото, което знам — потърка зачервените си очи главният кучкар, — някой е дошъл и е убил пазача. Беше младо момче, но сега от него не е останало много… Умът ми не го побира… Толкова добре си вършеше работата. Не би се оставил лесно да го надвият… После явно убиецът е взел ключа от колана му, отворил е вратата и е довлякъл тялото му вътре… — кучкарят посочи следата по каменистата земя. — Не стига това, ами и е излял още кръв… — ето от тук, та чак до големия дъб…

— Това не е ли опасно и за самия убиец?

— Не, господарю Амеротке, на кучетата им трябва малко време, за да бъдат привлечени от мириса на кръвта. Отпърво те са предпазливи, подготвят се. После надделява инстинктът, но пак не тръгват, преди водачът им да даде сигнал. А после вече не може да ги спре нищо… Събудих се от виковете на пострадалите, но не можех да направя почти нищо. Пратихме съобщение до най-близкия отряд стрелци, а ние запалихме фенери, защото кучета се плашат единствено от огъня.

— Какво е правел Уени навън в малките часове на нощта? — обърна се Амеротке към Мареб.

— Попитах портиера — обясни вестителят. — Очевидно се е забавлявал добре снощи. Може би е пийнал повечко и е отишъл да се поразходи, за да проясни мозъка си…

— Ти чу ли го да излиза?

— Мисля, че да. Бях полузаспал. Стори ми се, че Уени отвори вратата, сякаш ме проверяваше, и после излезе.

— Защо ще прави това? — зачуди се Амеротке.

Мареб поклати глава.

— Може да е искал да го придружа…

Амеротке и Сененмут благодариха на кучкаря и на Мареб и се отдалечиха. Слънцето вече напичаше. Около храма цареше оживление. Слуги отнасяха труповете и почистваха кръвта. Ежедневният ритуал беше нарушен и откъм светилището не се носеха химни и благовония.

— Хатусу ще побеснее, щом научи — изпъшка везирът. — Ще иска обяснение…

— Божественият ни фараон този път ще трябва да бъде търпелив, защото единственото, което мога да твърдя, е, че в кражбата на Славата на Анубис са заподозрени жрецът Хети, помощницата Ита и може би Тетики — капитанът на стражата. Чудя се… защо са били пуснати кучетата?

— Как защо? За да предизвикат безредици и да сплашат митанийците…

— Да, но какво е правел Уени близо до кучкарника? Няма никакво обяснение… освен ако не е бил в градината, за да се срещне с човека, който го е убил…

— Какво? — не повярва на ушите си Сененмут.

— Само изказвам предположение. Уени беше вестител на божествената Хатусу, нали така? Вярно, че беше успял да убеди митанийците, че всъщност е на тяхна страна, но е възможно някой да е открил, че не е точно така… Подмамили са го в градините, после кучетата са били пуснати, за да го убият и да предизвикат пълен хаос…

Сененмут тъкмо щеше да възрази, когато вратата се отвори. Влязоха Уанеф, Хунро и Менсу. Очевидно се бяха приготвили за тази среща — до един бяха облечени в най-елегантни дрехи. Везирът и Амеротке се изправиха.

— Скъпи ми Сененмут — усмихна се Уанеф, но очите й останаха сериозни, — не искам да коментирам това, което се случи тази нощ, но, вярвам, ще се съгласите, че е наложително да се върнем в Оазиса на палмите и да осведомим цар Тушрата за… хм… обрата на преговорите…

— Какво? Оттегляте се от преговорите?

— Не, но очевидно се налага да се посъветваме с нашия цар Тушрата и веднага щом получим уверение в това, че Египет продължава да проявява добра воля и че пратениците на Митани са добре дошли, ще се върнем на масата за преговори — очите й се преместиха върху Амеротке.

— Можем веднага да засвидетелстваме добрата си воля — отвърна Сененмут и докосна ръката на съдията. — Амеротке и вестителят Мареб са готови да ви придружат.

Уанеф се поклони едва забележимо.

— Договорихме се. Моля предайте на божествената Хатусу нашите съболезнования за смъртта на нейния вестител Уени. Надяваме се, че инцидентът от снощи няма да се повтори…

Сененмут отвърна с готовност:

— Кучкарникът ще бъде най-зорко пазен. Можете да разчитате на това.

Уанеф и митанийците излязоха. Амеротке се облегна на една колона.

— Аз съм върховен съдия в Залата на двете истини, а не пратеник от Дома на войната… — възнегодува той.

— Трябва някой египтянин да отиде в Оазиса на палмите — настоя Сененмут. — Нужен ми е сигурен човек. Ти имаш зорък поглед и остър ум. Може би ще успееш да откриеш нещо. В името на фараона!

Амеротке въздъхна и се съгласи.

— Митанийците са нервни — продължи Сененмут. — Не искат нашите колесници да се мотаят около лагера им. Но ти ще бъдеш в безопасност като неприкосновен пратеник…

— Уени е имал стая тук в храма, нали? — мислите на съдията вече бяха отлетели в друга посока.

— Да, макар че има голяма къща в града…

— Което означава, че повече няма да ти губя времето.

Амеротке се поклони и излезе. Шуфой, Пренхое и Асурал го чакаха в сянката на едно дърво близо до главния вход на храма. Той ги извика и упътени от един слуга, четиримата се отправиха към сградата, където на горния етаж се намираше стаята на Уени.

Вратата беше отключена. Шуфой отвори един прозорец и всички се заловиха с претърсването.

— Какво точно търсим, господарю?

— Истината, каквато и да е тя.

На вратата се почука. Влезе Сененмут.

— Мислех за това, което ми каза, Амеротке. Щом си сигурен, че Хети, Ита и Тетики са замесени в кражбата на камъка, значи трябва да ги арестуваме…

— Нямаме никакви доказателства! — отвърна Амеротке рязко. — Не, нека засега си мислят, че са в безопасност…

Сененмут си тръгна и те продължиха да търсят.

— Уени си е пийнал доста снощи — отбеляза Шуфой, сочейки каната с вино. Вдигна една гривна. — А и изглежда не е бил сам.

Пренхое проверяваше под леглото.

— Снощи сънувах, че един орел ме носи над Червените земи…

— Стига, Пренхое — сряза го Амеротке. — Не искам и дума да чувам за сънища… Откри ли нещо там?

Пренхое извади малко сандъче от смокиново дърво и вързоп, изпоцапан с кал. Амеротке взе сандъчето, сложи го на леглото и го отвори. Вътре намери печати, каквито обикновено носят вестителите, царския картуш на Хатусу и един друг — зелен, с овална форма, със скорпион от едната страна и змия от другата.

— Този не е египетски, нали?

Подаде го на Асурал.

— Митанийски е — потвърди той.

Амеротке изпразни остатъка от съдържанието върху леглото и на дъното лъсна кама.

— Бързо! — викна той на Пренхое. — Извикай Сененмут или някой от висшите жреци. Искам да видя ножа, с който е бил убит Немрат!

Пренхое излезе на бегом. Амеротке разгледа останалите неща: пръстени, гривни, късове папирус, но като цяло нищо особено. Взе отново камата и разгледа блестящото й острие и дръжката с форма на озъбена кучешка глава. Пренхое се върна с ножа, причинил смъртта на Немрат. Амеротке осъзна, че са чифт. Обърна се към джуджето:

— Шуфой, ти познаваш пазара. Кажи ми, като тези често се продават чифт, нали?

— Даже можете да си купите цял комплект!

Амеротке хвърли ножовете на леглото.

— Значи хипотезата ми, че Хети и Ита са крадците на аметиста, е погрешна. От тази кама излиза, че виновникът е Уени — отвърза мръсния вързоп, който Пренхое бе извадил изпод леглото. В него имаше чифт сандали — с дебели подметки и предпазител за глезените. Амеротке беше впечатлен повече от калта отстрани на подметката. Подуши ги и ги остави на земята. — Асурал, погледни това. Откъде, мислиш, е тази кал?

Капитанът на стражата на храма ги огледа внимателно.

— От Нил — заяви той.

— Добре — каза Амеротке и седна. — Шуфой, иди до пазара. Вземи тази кама и виж дали не можеш да откриеш човека, който я е продал на Уени. Асурал, Пренхое, вие идете при пазителя на регистъра. Искам да разберете къде се намира къщата на убития вестител. Ако трябва, разбийте вратата, но я претърсете из основи. Аз и Мареб ще трябва да придружим митанийците до Оазиса на палмите… — улови погледа на джуджето и добави: — Не, Шуфой, не може да дойдеш с мен! Ти ще съобщиш на господарката Норфрет къде съм, а също и че ще съм в безопасност. Хайде, не се бави, тръгвай!

Щом дребосъкът излезе, следван от Асурал и младия писар, Амеротке въздъхна с облекчение и затвори вратата. Краката го боляха от напрежението на всичко случило се. Почувства болки във врата и се опасяваше, че може да е прихванал от треската на Ахмазе.

В Залата на двете истини сигурно вече се бяха натрупали десетки дела, но те трябваше да почакат или да бъдат прехвърлени на друг съдия, докато Амеротке се занимава с плетеницата от престъпления тук, в обичания храм на Анубис. Какво свързваше всички тези загадки? Изчезналият аметист. Смъртта на една хесетка. Умрели риби и животни. Убийството на Снерфу. Жестоката смърт на вестителя. Откритието, че Уени вероятно не е бил това, за което се е представял…

Само ако можеше да открие връзката между тях! Защо Уанеф толкова настояваше да се върне при царя си? Дали бе просто дипломатически жест, или наистина имаше да му каже нещо? Как ли ще протече собствената му среща със славния митанийски цар? Очите на Амеротке бавно се затвориха и той се унесе в сън. Събудиха го Асурал и Пренхое — бяха се навели над него с разтревожени лица.

— Помислихме си, че нещо се е случило — обясни капитанът на стражата.

Амеротке се изправи и разтри очи.

— Колко време ви нямаше?

— Най-малко два часа, но открихме това, което искахте.

Асурал изсипа кожената торба на пода. Амеротке гледаше нетърпеливо. Черна маска на Анубис, украсена със злато, кожена бойна пола и малка чанта, изтрита и окъсана от годините. Асурал бръкна вътре и извади парче папирус. Подаде го на съдията с думите:

— Прочетете какво пише!

Амеротке пое свитъка и осъзна, че папирусът е много стар, доста сух, от онзи, който използваха писарите за документи. Имаше странни йероглифи, завъртулки и знаци. Амеротке разпозна думата „Синухе“.

— Да не би Уени, предрешен с тези одежди, да е убил Синухе? — попита Пренхое.

— Възможно е — съгласи се Амеротке. — Още повече че торбата очевидно е на Пътешественика…

Асурал поклати глава:

— Но това не е сигурно доказателство… Много странен е бил този Уени. Къщата му беше почти празна. Нищо друго не намерихме, нито следа.

— Бил е вестител — отвърна Амеротке. — Непрекъснато на път.

— Разпитахме един съсед — заговори Пренхое. — Някаква много странна жена била влязла в къщата на Уени вчера сутринта. Не можа да я опише точно, но успял да забележи, че носи перука и бродиран цветен шал.

— Уанеф! — възкликна Амеротке.

— Възможно е. Съседът не можеше да обясни защо, но си помислил, че гостенката е чужденка.

— Питахме го и за навиците на Уени — намеси се Асурал, — къде е харчел парите си, какво е правел. Очевидно единственото, за което Уени говорел, била прекрасната гробница, която бил купил за себе си и за съпругата си. Съседът рече, че вестителят непрекъснато ходел в нея и купувал дарове, за да я украсява…

Амеротке се изправи:

— Доколкото разбирам, нашият Уени определено е работел единствено за собствените си интереси. Може и да е бил вестител на Хатусу, но е бил подкупен от митанийците да открадне Славата на Анубис и ръкописа на Синухе. Поне всичко сочи натам…

Съдията остана така, дъвчейки устната си. Беше чувал за хора като Уени, които смятаха купуването и украсата на хубава гробница за най-голямата цел на живота си. А и на смъртта си. Често богатите гробници в Града на мъртвите бяха не само знак за високо обществено положение, но и… Амеротке се усмихна.

— Какво има, господарю?

— Пригответе се! — той тръгна към вратата. — Отиваме в Некропола. Знам къде Уени е скрил ръкописа на Синухе!

Брегът на Нил беше изпълнен с хора, когато Амеротке и двамата му придружители се качиха в малката рибарска лодка, която хората от простолюдието използваха, за да се прехвърлят на другия бряг. Жегата вече беше мъчителна, а над водата кръжаха рояци мухи и комари. Самата река сякаш беше задрямала следобеден сън.

— Отивате да видите гробниците си, а? — попита единият от лодкарите. — И аз бих искал да си имам една хубава мъничка гробница, да ходим там по празници с роднините и да им показваме какво си имаме… — погледна наляво към Амеротке. — Ти имаш ли си гробница, господарю?

— Малка — отговори Амеротке. — За родителите ми и за по-големия ми брат.

Асурал го погледна изненадано. Амеротке рядко споменаваше по-възрастния си брат, около когото имаше някакъв неясен скандал, потънал в дълбините на времето. Съдията обърна глава, показвайки, че не желае да продължава разговора. Загледа се в уличките, магазините и работилниците по отсрещния бряг. Над Некропола се издигаше червеникава скала, наречена Западния връх и посветена на богинята змия Мерецегер.

— Не забравяйте богинята на Западния връх — промълви Асурал любимата си молитва, — тя покосява моментално и без предупреждение.

— Може би не точно днес — сряза го Амеротке.

Лодката забави ход, свалиха платното, а водачът сръчно докара съда до кея. Амеротке плати един къс мед, благодари и слезе на брега. Поеха по пътя, който се извиваше към Некропола и свършваше пред новото светилище на Озирис. Продължиха нагоре и навлязоха в Града на мъртвите. Въздухът беше изпълнен със задушлив мирис на природна сода, сол и благовония.

Отминаха пазара и тръгнаха по пътеката към сградата, където се помещаваха архивите, списъците на гробниците и канцеларията на надзорника на Некропола. На входа ги посрещна дебел набит мъж, който размахваше ветрило пред лицето си. Амеротке се представи и рече:

— Трябва да видя гробницата на вестителя Уени.

Надзирателят се подвоуми и се заоправдава, че не можело току-така да отваря гробниците на клиентите си.

— Размърдай си дебелия си задник, иначе скоро и на теб ще ти трябва гробница. Тук сме по поръка на божествения фараон.

Надзирателят изхвърча с неподозирана пъргавина до вътрешността на канцеларията си, коленичи до една плетена постелка и извади регистъра. Минута по-късно начело с подтичващия надзирател съдията и сподвижниците му се отправиха по пътеката към гробницата на Уени. Катеренето не беше лесно в най-голямата горещина на деня и скоро бяха вир-вода от пот. По пътеката нямаше жива душа. Накрая спряха пред изсечен в скалата просторен отвор, който беше затулен с огромен каменен блок, носещ официалния печат на надзирателя.

— Тези гробници охраняват ли се? — попита Амеротке, докато надзирателят чупеше печата.

Дебелакът извади една свирка и изсвири пронизително. Амеротке погледна изненадано. Огромни нубийци, въоръжени с лъкове и стрели, копия и пики изникнаха от различни пещери отгоре и отзад.

— Никой не може да припари тук — заяви гордо надзирателят, — освен ако не носи пропуск или не бъде разпознат — свърши с печата и двама от нубийците се приближиха да отместят каменния блок, за да осигурят достъп до гробницата. Вътре в едната стая се намираха саркофазите, в другата — украшенията, ковчежетата, сандъците и различните мебели. По стените имаше рисунки, а във вазите — изсъхнали цветя. Надзирателят пристъпи напред и попита: — Кога Уени ще дойде лично да посети гробницата си?

— Ще дойде, съвсем скоро ще дойде — отвърна Амеротке — и ще остане тук завинаги. Той е мъртъв.

Всичко в гробницата недвусмислено сочеше, че Уени е бил доста богат. Ковчежетата и кутиите, както и мебелите, бяха изработени от редки и ценни материали, а повечето бяха украсени с дебел слой злато или сребро. На усилващата се светлина на факлата блещукаха различни скъпоценни камъни.

— Та това си е цяла съкровищница — подсвирна Асурал.

— Или леговище на крадец — добави Пренхое. — Откъде един вестител ще има такова богатство?

Амеротке сграбчи надзирателя за рамото:

— Уени идваше ли често тук?

— Естествено, това беше неговият дом на удоволствията.

— Някога водил ли е други хора със себе си?

Надзирателят се усмихна заговорнически:

— От време на време по някоя хесетка. Нали разбирате, кана вино, туй-онуй…

— Напоследък донасял ли е нещо?

Надзирателят се огледа наоколо с пръст на устните.

— Понякога изпращаше неща с писмени инструкции… — той изтича нанякъде и се върна с ковчеже от сандалово дърво, дълго около половин метър. Капакът беше запечатан с восък. Амеротке го счупи и без да обръща внимание на загрижената въздишка на надзирателя, отвори ковчежето. Извади свитък от папирус и няколко други листа, вързани с връв. Прегледа ги набързо и се усмихна.

— Можете да задържите ковчежето. Аз ще взема това.

— Но, господарю, това е гробница… Знаете обичая… Нищо не може да се изнася без съгласието на собственика.

— Да — отсече Амеротке, — но това не принадлежи на Уени. Откраднал го е от божествената Хатусу. Може би дори е извършил убийство, за да го получи. И като се замисля, май е по-добре да взема и ковчежето. Везирът ще е особено доволен. Уени лично ли ги донесе?

— Не, чрез пратеник, една жена…

— Можеш ли да я опишеш?

Надзирателят разпери ръце.

— Тук идват толкова много хора…

Амеротке седна на едно столче и се загледа към входа на гробницата. Сети се за Белет, който толкова се притесняваше за планираната кражба, където нямало да има пазачи. Дали не е ставало дума за Некропола? Гробницата на Уени ли бяха набелязали разбойниците? Но защо им е бил ключар? Пък и какво можеше да свързва Белет с мъртвия вестител? Амеротке вдигна поглед към надзирателя:

— Да сте забелязали нещо подозрително? Навъртали ли са се тук разни хора?

Дебелакът беше истински изплашен. Ясно личеше, че единственото, което искаше, е Амеротке да си тръгне възможно най-скоро.

— Господарю — изхленчи той, — аз отговарям за мъртвите. Живите не ме интересуват!