Жертвите на Анубис

Втора глава Анубис: господар на Некропола

— Пътувал съм надлъж и нашир, отвъд познатите граници на света. Бил съм навсякъде. Срещал съм какви ли не хора, животни и чудеса… — край разказвача под смоковницата в широкия двор пред храма на Маат се събираше все по-голяма тълпа слушате ли. — Виждал съм маймуни с очи на гърба, крилати леопарди, прилепи с врат, по-дълъг, отколкото на жирафа, хиени с квадратни уши, огромни плъхове с опашка, дебела колкото човешко бедро. Изкачил съм Планината на слоновата кост…

Амеротке се спря възхитен.

— Още един Синухе! — изруга Уени.

Съдията с удоволствие би останал да слуша историите му, за да може после да ги разказва на синовете си. Шуфой го дръпна за ръкава и му прошепна:

— Господарю, Белет иска да говори с вас, спешно е…

Амеротке посочи към вестоносците и рече:

— Но аз имам работа, сега не мога…

— Господарю, наистина е важно, ще ни отнеме само минутка…

Амеротке въздъхна и огледа огромния двор пред храма, покрит с обсидианови плочи и ограден с колони.

— Не виждам приятелите ти — рече той. — Ако искат да ми благодарят, нека дойдат утре в храма…

Асурал, Пренхое, Уени и Мареб се бяха обърнали към него в очакване. Шуфой се повдигна на пръсти.

— Много е спешно, господарю. Белет има важна информация. Тази вечер ще бъде сватбата му, а след това ще замине пак за селото си, за да си вземе нещата…

Амеротке присви устни. Беше му горещо и имаше нужда от вода. Очите на Шуфой блестяха от вълнение.

— Добре тогава — въздъхна съдията. — Пренхое, Асурал! — извика и посочи към сергията с бира под една палма. — Заведете посетителите ни да се освежат ей там…

Шуфой плъзна ръка в неговата.

— Защо не ми каза за това, докато бяхме в храма? — попита го Амеротке.

Джуджето го придърпа към себе си:

— Защото и стените имат уши…

— Искаш да кажеш, че не си искал Асурал и Пренхое да разберат?

Дребосъкът се усмихна доволен. Съдията се остави да го водят и скоро те се озоваха в любимата гостилница на Шуфой, която се намираше отвъд далечния зид на храмовата стена. Масите бяха разположени в приятно засенчена градина отзад.

— Казах им да чакат тук — обясни дребосъкът, докато се промъкваше през входа.

Прекосиха малката стая, която се използваше за склад. Излязоха в двора, разделен на две от малък канал, в който течеше вода от Нил. Зад живия плет, подрязан на няколко нива, имаше глинени печки, върху които къкреха гърнета, и разжарени огнища с апетитно цвърчащи късове месо от пъдпъдък, антилопа и патица. Белет и Сели чакаха на малка дървена пейка под една палма. Седяха с вплетени един в друг ръце — лицето на младежа излъчваше истинско щастие, а момичето го гледаше в захлас. Амеротке и Шуфой се приближиха и само властният жест на съдията възпря Белет да не падне на колене от благодарност.

Настаниха се около масата и двамина слуги веднага се спуснаха да им поднесат студени халби бира и парченца печено върху маруля и кълцан лук. Сели помоли за медни ножове. Веднага щом слугите се оттеглиха, Белет се наклони по-близо. По лицето му се стичаха капчици пот.

— Господарю Амеротке, цял живот ще ви бъда благодарен. Всеки ден ще се моля за вас! — хвана здраво ръката на Сели: — Ако първото ни дете е син, ще го кръстим на вас. Ще донеса благовония и дарове в храма на Маат. Щедростта и добрината ви завинаги ме направиха ваш слуга…

Амеротке махна с ръка.

— Ти си свободен човек — отговори той тихо. — Изтърпял си наказанието си и си дал клетва — усмихна се и добави: — Ще станеш прочут дърводелец и ще имаш много деца. Не искам да бъда груб, но ме очаква много работа…

— Добре тогава — каза Белет и отпи от бирата си, после обърса устни. — Господарю, идвам от селото на „носорозите“, където повечето от безносите, осъдени да живеят там, вместо да пречистят душата си, са стаили горчивина в сърцата си. Те са обезобразени и лишени от свобода, отритнати от богове и от хора. Затова не принасят жертва на никой бог, освен на Сет, убиеца, или на Мерецегер, отмъстителната богиня змия. Дори и да не са били, там те стават престъпници. От време на време закриват лицето си с маска и нападат самотни пътешественици, че даже и войници на фараона. А понякога при нас идват разни хора — чужденци или тиванци, които искат да наемат хора като мен, осъдени престъпници, за да им свършат някоя работа. Така преди десетина дни по тъмно при мен дойдоха двама маскирани мъже. Поканих ги да влязат, но те отказаха. Казаха ми само, че на другия ден след мръкване трябва да отида до Сборището на хиените…

— И ти отиде? Защо не им отказа? — попита Амеротке.

Белет наведе глава, а Сели сграбчи ръката му и извика:

— Той съжаляваше, господарю, беше отчаян и се нуждаеше от пари…

— Среброто ми трябваше, за да мога да се оженя за Сели… — въздъхна младежът. — Запознах се с нея, когато баща й донесе в работилницата ми разни сандъци с повредени ключалки. За да спечеля благоволението му, трябваше…

— Добре, добре, разкажи ми какво стана на Сборището на хиените? — прекъсна го Амеротке.

— Това е на около километър и половина от селото, каменист пущинак, където погребваме мъртвите. Има доста пещери. Двамата маскирани ме чакаха там и ме заведоха в един скален процеп. Сложиха парцал на очите ми и влязохме по-навътре. Тогава осъзнах, че щом взимат толкова предохранителни мерки, явно работата е дебела. Накараха ме да седна. Бяха запалили огън и миришеше на камилски изпражнения. Дадоха ми храна и вода. Спомням си, че чашата беше счупена в единия край. Известно време никой не отрони дума. После се чуха стъпки и към нас се присъедини трети човек. Новодошлият със сигурност не беше тукашен. Говореше по-различно, а и миризмата му беше по-особена. Не си каза името, а направо започна да хвали семейството ми, работата ми и най-вече сложните ключалки, които умея да правя, и онези, които мога да отключвам.

— Какво искаше от теб този човек? — попита Амеротке.

— Попита ме дали все още притежавам инструментите на баща си, длетата и чуковете и дали умея добре да ги използвам. След това рече, че лесно мога да стана много богат…

— Разпозна ли гласа му?

— Не, господарю. Приличаше на вятъра в пустинята, груб и заплашителен. Попитах какво точно трябва да направя, а той се засмя и отвърна, че трябва да ида на място, където малко хора са били, но че когато свърша, ще бъда по-богат от мнозина други. Обадих се, че сигурно работата е твърде опасна, но той ми отговори, че целият живот е опасен — Белет отпи от халбата си. — Не знаех какво да правя. От наказанието ми до сега винаги съм спазвал закона, държах се настрана от неприятностите и хората, които ги създават, а откакто срещнах Сели, единствената ми мечта беше да получа опрощение и да я направя своя жена, но за тази цел ми трябваха пари…

Амеротке доближи студената халба бира до горещата си буза. Мъжът, с когото се бе срещнал Белет, несъмнено е имал нещо лошо наум. Дали вече е изпълнил намеренията си? Обърна се към слугата си:

— Шуфой, кажи ми защо непознати хора ще си направят труда да ходят чак в селото на „носорозите“, за да намерят добър ключар?

— Ключар и престъпник, господарю.

— Кражба? — попита Амеротке. — Но къде? Къщи те на богатите търговци се пазят много зорко…

Белет се намеси:

— Мъжът рече, че там, където трябвало да ида, нямало да има пазачи.

— Нямало да има пазачи! — първата мисъл на Амеротке бе за Града на мъртвите отвъд Нил, където някои гробници бяха пълни със скъпоценности. — Грабители на гробове? — попита той.

Белет изглеждаше засрамен:

— И аз така си помислих, но онзи ми се изсмя и отвърна, че никога не би паднал толкова ниско. После добави, че малко хора знаят къде се намира въпросното място, и трябва веднага да реша в крайна сметка с тях ли съм или не. Казах му, че ще трябва да си помисля, а той ми даде два дни срок за отговор…

В предната част на двора се разнесе глъч и всички погледи се обърнаха натам. Беше пристигнал разказвачът пътешественик.

— Достатъчно говорих — извика разказвачът. — Гърлото ми пресъхна…

Веднага цял рояк слуги се запрепъваха да му прислужват. Шуфой го гледаше със завист.

— Ще ми се и аз да можех да разказвам такива истории…

— Можеш — каза му Амеротке. — Само че никой не ти вярва. И какво стана, Белет!

— Два дни по-късно след залез-слънце отново ме заведоха със завързани очи при Сборището на хиените. Мъжът ме чакаше. Помолих го да ми разкрие повече подробности от плана, но той ме сряза и аз отказах. Мислех си, че вече всичко е свършило, но изведнъж почувствах, че по крака ми лази змия. Някакъв глас ме попита дали я усещам. Разбира се, че я усещах. Предупреди ме да си мълча за това, което са искали от мен. Господарю, отвърнах му: как мога да кажа на някого нещо, което всъщност не знам. Той се изсмя и рече, че съм глупак. Можело и да са ми отрязали носа, но за ушите и за езика ми все още не било късно. Заклех се, че устните ми няма да отронят нито дума. После ме изведоха от пещерата и ме върнаха в селото.

— А дали са се свързали с някой друг ключар? — попита Амеротке.

Белет поклати глава.

— Не мисля.

— А защо ми казваш всичко това сега?

— Защото аз случайно научих — отговори Сели. Досега беше седяла прегърбена с посърнало лице и слушаше признанието на съпруга си. — Накарах го — усмихна се тя. — Съвестта му трябва да е чиста. Иначе няма да се оженим.

— И смятате, че това е сериозно? Че някой планира коварен обир? Може би на някой храм?

— Славата на Анубис — намеси се Шуфой. — Свещеният аметист е бил откраднат.

Амеротке поклати глава:

— Не, не биха влезли в храма на Анубис. Жреците неотлъчно го охраняват, а сега, заради митанийците, сигурен съм, наоколо има и доста от царската стража. Не, едва ли става дума за Славата на Анубис. Пак се питам защо този важен крадец ще ходи чак до селото на „носорозите“ за ключар? Явно планира нещо, за което колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Ами ако кражбата не е тук, в Тива… — Амеротке се почеса по челото. — В сребърните мини…?

— Господарю! — Асурал ги беше открил и сега гледаше яростно. Очевидно търпението на фараоновите вестоносци се бе изчерпало.

Амеротке благодари на Белет и стана:

— Ако разбереш още нещо, веднага ела да ми кажеш! — и стисна ръката му. — Бъдете щастливи.

После тръгна покорно след началника на храмовата стража. Върнаха се на малката уличка и Шуфой ги догони. Съдията спря и сложи ръка на рамото на Асурал:

— Ако съм крадец и искам да стана по-богат и от най-смелите си мечти, какво би трябвало да ограбя?

Асурал сви рамене.

— Някоя заможна къща в Тива?

Амеротке си помисли, че собствената му къща е идеална плячка — голяма, на усамотено място, без много пазачи… Норфрет непрестанно го караше да наеме повече стража. Но защо за ограбване на къща като неговата ще им трябва толкова изкусен ключар? Потупа Шуфой по рамото и рече:

— Изслушах Белет, но в момента сведенията му не ми вършат почти никаква работа. Да вървим, чакат ни…

В градината разказвачът пътешественик се усмихваше, говореше със слугите, отпиваше от халба бира и флиртуваше с девойките. От време на време хвърляше по един поглед към масата на Белет и Сели, които, сключили ръце и привели глава един до друг, бяха унесени в планове за бъдещето. Разказвачът ги наблюдаваше внимателно. Бяха дребни риби, не го интересуваха, обаче бяха разговаряли с Амеротке, върховния съдия от Залата на двете истини, а за това непременно трябваше да разкаже на господаря си.

По-късно същия ден в Оазиса на палмите насред Червените земи на изток от Тива Тушрата — царят на Митани, се къпеше в едно езерце, заобиколено от палми. Шляпаше водата с длани като дете. Робите и слугите стояха край брега на езерцето и следяха всяко негово движение. Царят легна по гръб и се отпусна във водата, така че слугите да виждат белезите, които техният войнствен цар бе получил, докато бе защитавал и разширявал империята си. Тушрата се вгледа в ясното синьо небе, в което бавно кръжеше един лешояд. Предсказание за бъдещето? Обърна се към писаря и попита:

— Как египтяните наричат лешоядите?

— „Кокошките на фараона“ — отговори младежът, Тушрата затвори очи. Спомни си неотдавнашната битка с египтяните на север, при делтата: лешоядите, които се събираха в гъсто черно ято като мухи на конски труп…

— Ще ловувате ли тази вечер, господарю? — прекъсна спомените му главният коняр.

Тушрата вдигна ръка за тишина. „Ако отида на лов, мислеше си той, въобще няма да е за газели или антилопи.“ Придърпа черната си брада. „Ще си уловя една млада яребица, една млада царица.“ Как само му се искаше да мине с оголен меч през Тива и да я превърне в море от пламъци. Да ограби храмовете, да изравни дворците и къщите със земята, да сложи ръка на несметните богатства в тайнствената гробница на Тутмос I. Ще залови Сененмут. О, да! Ще го разчекне или ще го хвърли в пустинята за плячка на лъвовете и хиените. А красавицата Хатусу ще заведе в харема си и ще й покаже кой е господарят!

Тушрата гневно изплиска вода и сепна слугите. И всичко това заради онова поражение! Целият му свят се обърна с главата надолу. Всеки клан и всяко племе, всяка къща и всяко семейство в царството му бяха дали жертва. Ранените и осакатените сякаш бяха повече от читавите. Митанийските оръжия и колесници сега се въргаляха из северната пустиня или пък се показваха като бойни трофеи в храмовете и в богаташките домове на Египет. Преди да тръгне за Оазиса на палмите, Тушрата слезе в дълбоките подземия на собствения си дворец и дълго гледа празните ракли, сандъци и ковчежета на царската хазна. Съкровищницата му бе изчерпана — за оръжие, провизии и наемници. Всуе! Новината за победата на Египет сякаш вече се бе разнесла отвъд Безкрайната зелена вода, чак до дивите племена на север от Ханаан. О, Тушрата жадуваше отмъщение. Копнееше да събере генералите си и да тръгне на бой, но добре осъзнаваше, че точно сега не би могъл да постигне победа — държавата му бе твърде слаба да защити даже собствените си граници.

Погледна във водата. Макар и толкова млада, царицата на египтяните се бе оказала по-хитра и по-опасна от кобра. От собствен опит Тушрата знаеше, че за да спечелиш и да задържиш трона в едно царство, не са достатъчни само мъдрост и воински качества. Преди да сложи на главата си короната на Митани, той бе убил трима от полубратята си и няколко от другите по-сериозни претенденти за престола. Доверяваше се само на Уанеф — негова заварена сестра, главен съветник, любовница и помощница.

— Бъди търпелив! — рече му тя. — Отложи отмъщението си! Остави Египет да се угои, да се замогне и да се отдаде на мързел. Дотогава събирай сили и чакай. Нападни в най-неочаквания момент и Египет ще бъде твой, а Хатусу — държанка в харема ти. Но засега се просни на земята, кланяй се, целувай земята под краката й. Обещай й всичко!

Тушрата се съгласи с неохота. Страната му се нуждаеше от мир, търговците искаха безопасни пътища и отворени граници. Прие предложението на Хатусу за мир, но условията се оказаха унизителни. Затова изпрати в столицата на египтяните именно вярната Уанеф. Знаеше, че е хитра като лисица — ще се измъква, ще протестира и ще спори, докато спечели време и успее да смекчи някои от клаузите на договора. А и този неин хитър план!

Предишната нощ му бе разказала нещо невероятно: за Синухе Пътешественика и за неговите подробни карти на търговските пътища през Червените земи до Куш4 и до Пунт, а също за описанията на плаването му през Безкрайната зелена вода. Тушрата я изслуша, но чудесата не свършваха с това. Уанеф му каза, че в храма на Анубис се пази един огромен аметист, свещен за цял Египет, гордост на царицата.

— Какво би дал, за да го държиш в ръцете си, Тушрата? — лукаво попита Уанеф, докато го целуваше по ухото.

— Но те ще се досетят! — изпъшка той. — Хатусу ще иска да си отмъсти…

— Не, ако няма как да го докаже — отвърна коварната му сестра.

За пръв път, откакто избяга от онова проклето бойно поле, Тушрата почувства топлина в сърцето си и усети как в гърлото му напира смях.

— И как можем да го направим? — попита. Уанеф се измъкна от леглото и уви чаршафа около раменете си. Не беше най-красивата жена на света, но в любовта влагаше също толкова хитрина, изтънченост и всеотдайност, колкото в кроенето на заговори и интриги. Тя му описа в най-общи линии какво е намислила, и Тушрата неволно се възхити на острия й ум.

— А когато успеем — завърши тя, — хората ще си кажат: „Боговете явно вече не закрилят царицата на Египет.“ Дори и да подпишем някой унизителен мир, братко мой, Хатусу също ще бъде унизена!

— Ами ако не успеем? — попита Тушрата по-предпазливо.

Доволството се оттегли от лицето на Уанеф. Тушрата знаеше защо — той никога не прощаваше на онези, които го бяха разочаровали.

— Ако се провалим — отговори тя обидено, — няма какво да губим. Пък и египтяните никога не ще успеят да докажат, че имаме нещо общо. Ще твърдим, че обвиненията им са лъжи и че Египет просто си търси повод за нова война.

Сега Тушрата се усмихна доволно, разтвори ръце и се потопи още малко във водата.

— Господарю!

Тушрата вдигна поглед. Един от капитаните му стоеше на брега на езерцето.

— Какво има?

— Пратеници от Тива… Чакат в края на лагера.

Царят направи знак на останалите да се отдалечат. После излезе от водата и уви тялото си в чиста ленена кърпа.

— Опиши ми ги!

— Дошли са на камили, добре въоръжени са. Отказват да покажат лицата си. Твърдят, че идват от името на Уанеф и ще говорят само с теб.

— Колко са?

— Общо трима.

— Доведи водача им в шатрата ми — нареди Тушрата. — Сложи на стража няколко от немите.

Капитанът забърза нататък. Тушрата се наметна с брокатена роба и тръгна бързо към лагера. Щракна с пръсти и един слуга отметна платнището, което служеше за вход на царската шатра. Царят бързо се шмугна вътре, настани се върху купчина възглавнички и посегна към масичката пред него, върху която бяха сервирани чаша охладено ароматно вино и купа със зрели сливи. Тушрата изчака, докато един слуга опита и от двете, после ги огледа и накрая сам си взе. Входът на шатрата се вдигна и вътре като призрак се вмъкна пратеникът на Уанеф. Падна на колене, а челото му докосна земята. Тушрата го остави да седи така известно време.

— Не се приближавай повече — нареди царят. — Можеш да седнеш — мъжът започна да вдига плата от лицето си, но Тушрата направи рязко движение с ръка: — Виждам очите ти — рече той — и това ми стига. Просто казвай, каквото имаш да казваш.

Вестителят разбра, че зад него входът на шатрата се вдига. Погледна бързо през рамо. Двама кушити, облечени в бели поли и кожени брони, пристъпиха вътре с опънати лъкове.

— Нося добри новини, господарю… — поклони се отново пратеникът. — Онова, що е най-ценно на Египет, скоро ще бъде наше.

Тушрата прикри вълнението си.

— А картите?

— Онова, което е най-ценно за Египет, господарю, скоро ще бъде наше…

— Колко скоро?

— Господарката Уанеф нареди да бъдем много предпазливи. Ще изчакаме, докато бъдем вън от опасност.

— А другият въпрос? — попита Тушрата.

— Всичко върви по плана, господарю.

— А саркофагът на Бения?

— Господарката Уанеф вече поиска от египтяните той да ви бъде върнат и се надяваме да се съгласят…

Тушрата затвори очи. Представи си красивото лице на сестра си Бения, мумифицираното й тяло, положено до ненавистния й Тутмос I. Стисна зъби. Не знаеше кого мрази повече — Хатусу или баща й, чиито бойни колесници бяха стигнали отвъд Синай, чак до плодородните долини и села на Ханаан. Тушрата отвори очи:

— Знаете какво да правите, нали?

— Да, господарю.

— А ключарят? — този път пратеникът премига. — Провалихте се, нали? — изсъска Тушрата.

— Господарю, вече съобщих на господарката Уанеф, че Белет е говорил с Амеротке, върховния съдия на Египет…

— Амеротке! — Тушрата хвърли гневен поглед към мълчаливите стражи зад пратеника. Уанеф непрестанно повтаряше това име! Тя го беше предупредила, че от всички съветници в двора на Хатусу двама трябва да бъдат най-зорко следени: нейният любовник Сененмут и съдията от Залата на двете истини Амеротке. — Много е важно — добави царят след известна пауза — този ключар да сведе глава! — издиша шумно и добави: — Предайте моите поздрави на сестра ми Уанеф. Можете да се оттеглите.

Пратеникът излезе. Известно време Тушрата седеше угрижен.

Амеротке. Как да се справи с него?

Унесен в тези мисли, се загледа в чашата си. После вдигна глава и плесна с ръце. Един слуга влезе.

— Тази нощ ще направя жертвоприношение. Кажи на жреците да са готови при залез-слънце.

Слугата се поклони и излезе. Тази нощ Тушрата щеше да излезе в пустинята, да вземе един пленник и да го принесе в жертва с молба към мрачните си богове да му помогнат да срази Египет.