Шеста глава В египетското изкуство Анубис е представен или като чакал, или като мъж с глава на чакал

Амеротке и Шуфой пресичаха пазара. Джуджето тъжно си тананикаше любовна песен:

Бягай от нея, сърце мое!

Познавам аз невярната любов!

Бягай, преди тез ръце прохладни

да потушат огъня в душата ми!

— Много хубава песен — подразни го Амеротке. — За онази танцьорка ли пееш?

— А, не… — смути се Шуфой. — Те, жените, са като пеперуди. Сутрин се раждат, по обед са най-красиви, а до вечерта от тях е останал само цветен прашец.

Съдията го погледна изненадан — нима малкият му приятел бе влюбен?

— Хайде, друже — подкани го той нежно. — За какво е всичко това? — погледна надолу към джуджето. — Откъде това ненадейно вглъбяване в любовта, а, Шуфой? Кана вино и млада хесетка в един жарък следобед и ти вече съвсем се размекна…

— Добре, че се махнахме от онзи храм — джуджето бързо смени темата. — Много мрачно място. Не ми харесаха митанийците с тия знаци с чакали… Пък и тия слухове, дето ги разправят пазачите…

— Какви слухове?

— Видели Анубис да се разхожда из храма си: сандалите му били черни и носел бойна пола, а лицето му било скрито зад огромна маска на чакал със златни ръбове…

— Пили са прекалено много — заяви Амеротке.

— Едва ли, струва ми се, че говореха сериозно… — възрази дребосъкът.

Амеротке продължи напред. Сред навалицата на пазара изпъкваха неколцина лечители, които предлагаха мазила за всякакви болежки.

— Ти какво, отказа ли се от медицината? — съдията погледна изпитателно слугата си.

— Много конкуренти се навъдиха — отвърна Шуфой троснато. — Сега имам ново призвание…

— Тъй ли? Какво?

— Сега съм поет на любовта.

Амеротке прехапа устни, за да не се разсмее гръмогласно.

— Норфрет няма да повярва на ушите си! — прошепна той. — Хайде, Шуфой!

Двамата забързаха надолу към градските порти. Самите порти вече бяха затворени. Единият от пазачите позна Амеротке и го пусна да мине. От другата страна съдията и слугата му закрачиха по тясна базалтова пътека покрай реката, която сега блещукаше под бледата лунна светлина. По водата като бръмбари се носеха все още рибарски лодки. Трепкаха лампи. Лекият бриз донасяше виковете на рибарите, които се примесваха с плисъка на водата, с непрестанното квакане на жабите и крясъците на нощните птици.

Навлязоха в бедняшкия рибарски квартал.

Продължиха нататък покрай нощните търговци, които се стичаха към града. Излязоха на главния път и постепенно хората започнаха да оредяват. Отминаха лабиринта от тесни улички в предградията и най-накрая се оказаха навън, сред откритата природа. Светлините на Некропола примигваха и трептяха от другата страна на Нил. Звуците отслабваха все повече. Шуфой поднови тананикането на някаква любовна песен, а Амеротке потъна в мисли за случилото се през деня. Едва когато джуджето уплашено го стисна за ръката, той чу стъпките зад тях. Обърна се бързо — успя да различи пет-шест фигури, безформени в тъмнината.

— Какво има? — извика Амеротке. — Следите ли ме, или просто искате да минете?

— Не, господарю Амеротке — пристъпи напред главатарят.

Съдията пое дълбоко дъх, за да сдържи надигащата се в гърдите му паника. Всеки път Норфрет го предупреждаваше за тези разходки до дома нощем, като настояваше да си вземе охрана или поне Асурал да го пази. Амеротке винаги отказваше. Сега обаче му се искаше да не бе проявявал такова лекомислие. Шуфой стоеше скрит зад масивното му тяло, но бе извадил от торбата си назъбена кама.

— Не искаме да ти причиним зло — обади се друг глас. — Ние сме децата на Нил.

Амеротке се поотпусна. Така наричаха добре организираната гилдия на хората, които почистваха реката, хранеха свещените крокодили и почитаха Секмет разрушителката — богинята с тяло на лъв. И все пак остана нащрек, защото бе чувал слуховете, че децата на Нил примамват корабите чак до песъчливите брегове, нападат ги и ограбват стоката им, а оцелелите принасят в жертва на кръвожадната си богиня. Сега мрачните фигури се приближиха и Амеротке видя, че са облечени в необработени крокодилски кожи, а на главата си имаха шапки във формата на ибис, крокодил, хипопотам или змия: все твари, които живееха по бреговете на Нил. Главатарят беше нисък и набит. Едното му око беше наполовина затворено от зловеща рана, а останалата част от лицето му бе обезобразена от огромен белег. Вонеше на пот, тиня и риба. Пристъпи още напред и се поклони.

— Господарю Амеротке, простете, че ви спираме така насред пътя, вместо да се обърнем към вас в Залата на двете истини, но стражата никога не би ни допуснала в храма на Маат… Смятат ни за нечисти. Забранено ни е да влизаме в свещени места. Затуй се осмелихме да ви причакаме…

— Какво искате? — Амеротке се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Имаме малко информация, която бихме могли да ви продадем…

— Говорете, а аз ще преценя колко струват сведенията ви!

— Става въпрос за две неща. Ние извадихме тялото на Синухе Пътешественика от Нил. Познавам го отдавна, често ми разказваше къде е ходил и какво е видял. Говорил ми е за онова място, откъдето извира Нил, в центъра на земята… — водачът забеляза нетърпението на съдията и бързо добави: — Та думата ми е, че го познавам добре, и мога да заявя, че Синухе никога не е обръщал особено внимание на облеклото си. Когато го намерихме, крокодилите бяха направили тялото му на пихтия, но все пак забелязах нещо…

— Че е облечен в най-хубавата си роба и е с много скъпи сандали, нали? — довърши вместо него Амеротке. — За това няма да ви платя.

Главатарят подсвирна от учудване:

— Ама и вас си ви бива! Възхищавам ви се, господарю…

— Какво е второто сведение? — прекъсна го съдията.

— Сутринта, в която Синухе беше разкъсан от крокодилите, един от моите хора забелязал самия бог Анубис да се разхожда близо до стария храм на Бес…

— Боговете не ходят — сряза го Амеротке.

— Всъщност… не точно бог — обади се един от групата. — Май беше жрец, носеше дълга кожена роба и черна маска, нали знаете, с глава на чакал… — после човекът се обърна към другарите си и тихо им каза нещо на рибарския си диалект.

— Чух те — обади се Шуфой. — Каза, че не била точно като маската на Анубис.

Водачът се приближи до него.

— Дребни човече, нос нямаш, но слухът ти е доста остър. Точно така. Моят човек каза, че е ходил до Оазиса на палмите — мъжът се ухили в мрака. — Добре де, достатъчно близо. Митанийските жреци носят такива маски.

— Това ли е всичко? — попита съдията. Главатарят кимна. — Няма да ви платя — заяви Амеротке, — но още утре ще наредя да изпратят дарове за храма на вашата богиня… — още не беше изрекъл думите си, и странните фигури изчезнаха в мрака. Амеротке въздъхна с облекчение и попита излезлия иззад гърба му Шуфой: — Е, приятелю, какво ще кажеш? Синухе се е нагиздил, за да се срещне с някой важен митанийски благородник с маска. Но защо чужденецът е криел лицето си?

— За да го вземат хората за свещеник от храма на Анубис!

Амеротке потри ръце, когато лекият ветрец изсуши потта, която бе избила по тялото му. Изведнъж осъзна колко е уморен и гладен. Хвана Шуфой за ръка и двамата продължиха в тъмнината. Появи се светлина. Минаха покрай високите стени на няколко богаташки къщи и навлязоха в района на високопоставените тиванци. Навсякъде цареше разкош — къщите бяха разположени близо до Нил, имаха канализация и система за напояване, но бяха сигурно защитени от наводненията при разливите. Най-после стигнаха до дома на Амеротке. Шуфой потропа на портата и извика високо името на господаря си. Една странична врата се отвори и съдията потъна в уюта на градината си. Продължи напред покрай красиво оформените и добре поддържани лехи с цветя и зеленчуци. Най-после покой! Маслените лампи хвърляха мека светлина, входният коридор на къщата ухаеше на тамян и сандалово дърво, слугите го чакаха с леген, кана вода и чист ленен пешкир. Съпругата му го посрещна с чаша охладено бяло вино. Беше облечена в бяла прозрачна роба, а раменете й бяха наметнати с бродиран шал. Босите й крака безшумно стъпваха по лакирания под и точно когато стигна до съпруга си, огърлицата около врата й изведнъж се скъса и се пръсна по пода. Тя не обърна внимание на това, а се повдигна на пръсти и целуна Амеротке по челото. После прекрасните й устни се разтеглиха в усмивка.

— Поздрав за съдията на фараона! — прошепна тя. — Най-мъдрият човек в Тива!

Той обхвана лицето й с ръце и я целуна по устните.

— Поздрав за Норфрет, богинята на ласкателствата!

Ахмазе и Кърфей влетяха с трясък в стаята, сграбчиха Шуфой и изчезнаха. Веднага настана суматоха — слугите се разтичаха да подготвят вечерята, Норфрет се опита да каже на Амеротке, че треската на Ахмазе изведнъж е изчезнала, че едно от кучетата е скочило в езерцето с рибките, че тя не може да разбере сметките на пчеларя. После, по време на вечерята, синовете им не спряха да бърборят и да се шегуват с джуджето и едва накрая, когато цялата къща утихна, съпрузите останаха насаме на покрива на къщата и Норфрет се възползва от възможността да научи какво се е случило през деня.

— Чух разни приказки — кокетно сведе поглед тя, — че митанийските жрици били много изкусни в любовта…

— Празни приказки — разсърди се Амеротке. — Не знам дали са добри в любовта, но знам, че са изключително изкусни в коварствата и в кръвопролитията. Освен това са твърде войнствени. Не бива да забравяме, че има реална опасност да нападнат Тива… И за да предотвратим това, ще трябва да остана за известно време в храма на Анубис…

Норфрет потрепери и придърпа шала около раменете си.

— Защо? Ще участваш в преговорите ли? — тя изглеждаше разтревожена. — Хайде, разкажи ми! Може да ти помогна с женска проницателност…

Амеротке се облегна назад на канапето и рече сериозно:

— Храмът на Анубис сега е място, изпълнено със смърт… — съзря, че уплахата в очите на съпругата му бързо отстъпи място на любопитството. Норфрет явно гореше от нетърпение да чуе подробностите. Реши да не я дразни повече и продължи: — Започнало се е с няколко мистериозни отравяния… На животни и риби. После една танцьорка е била открита мъртва в един от градинските павилиони. Няма следи да е приемала отрова с храна или вино, но лекарят, когото смятам за доста способен и опитен, е сигурен, че на момичето е била дадена някаква много силна отрова. Освен нея днес открихме Снерфу, един от митанийските пратеници, убит по същия начин. Беше в стаята си, заключена отвътре и със здраво залостени прозорци. Отново не е ясно как е приел отровата и как е било извършено убийството… — Амеротке замълча и се загледа към панорамата на нощния град. — При това нямам и най-малка представа, защо са били убити — замислено добави той. — А има и два други случая. Нали си чувала за Синухе Пътешественика?

— Разбира се! Кой не е слушаш невероятните му истории…

— Очевидно той е посетил разрушения храм на Бес надолу по Нил. Бил е убит, а тялото му — хвърлено в реката. Трупът е бил разкъсан от крокодилите, преди децата на Нил да го извадят. Всички знаят, че Синухе беше написал книга за пътешествията си. Явно доста хора са се опитвали да се докопат до нея, щом дори от Дома на среброто са му предложили торба злато, ако им я продаде. Божествената Хатусу лично е поръчала на писарите в царската съкровищница да сключат сделката. Но явно Синухе е предпочел друг купувач. Уредил си е среща с него. Някоя важна особа, заради която си е струвало да облече най-хубавата си роба и да обуе най-скъпите си сандали…

— Сигурно е бил и някой, с когото не е искал да го виждат — добави Норфрет. — Ето защо е предпочел да се срещнат на това запустяло място.

— Точно така, светлина на живота ми — усмихна се Амеротке. — И който и да е бил човекът, той е убиецът на Синухе. Децата на Нил твърдят, че бил облечен като жрец на Анубис, при това носел черна маска на чакал. Видели са го близо до храма. Синухе бе силен и умен, едва ли би се оставил да го убият толкова лесно. Обаче е мъртъв, а ръкописа му го няма.

— А Славата на Анубис? — попита Норфрет. — Чух разни слухове…

— Това вече е истинска загадка… — Амеротке взе чашата си с вино и отпи. — Прекрасният аметист, който се пази в най-вътрешното светилища на храма, е откраднат. Няма тайни входове, вратата е изключително здрава, отвътре има яма с вода, през която никой не може да мине, нощем там стои жрец, а друг бди пред вратата и въпреки това камъкът липсва. Из целия храм денонощно патрулират пазачи от стражата. Нищо странно не се е случило, но на следващата сутрин се налага да разбият вратата. Намират вътре жреца с пронизани гърди, а аметистът е изчезнал.

— Свързани ли са всички тези престъпления?

— Кой знае — отвърна Амеротке. — Възможно е митанийците да стоят зад всичко това. Предвожда ги една жена на име Уанеф, която е хитра като мангуста. Не съм съвсем наясно дали митанийците искат мир или война. Може би някой от тях скришом от останалите се опитва да създаде хаос, за да може Тушрата да се оттегли и мирните преговори да се провалят. Това може да обясни смъртта на Снерфу, но не и убийството на танцьорката. Каква опасност би могла да представлява една хесетка?

— Ами ако… — лицето на Норфрет придоби мрачен вид, — ако самата Хатусу цели да създаде хаос? Ако си търси повод за по-нататъшна война?

— И това е възможно — съгласи се Амеротке. — Но съм по-склонен да вярвам, че Сененмут е проявил присъщата си прозорливост и здрав разум и е посъветвал божествената Хатусу, че мирът в момента е по-изгоден за страната ни… — прекъсна го долетелият до тях детски плач. В подножието на стълбите към покрива се появи Шуфой и каза, че Кърфей е сънувал нещо. Щом джуджето си отиде, съдията продължи: — Митанийците са по-вероятните извършители. Независимо от целите, ефектът е на лице: преговорите са поставени на карта, а фараонът е люто разярен от изчезването на Славата на Анубис и на ръкописа на Синухе.

И двамата замълчаха, загледани в звездите над тях. Вътрешно Амеротке беше убеден, че вече се е срещнал с убиеца на Немрат и с крадеца на аметиста. Но дали той е бил подкупен от митанийските пратеници? Дали подстрекателят на кощунствената кражба бе същият, с когото Синухе е имал среща в храма на Бес? Съдията удари с юмрук по бедрото си. Съпругата му го изгледа изпитателно. После тя спусна крака на пода и попита:

— А къде е бил пазен ключът за светилището?

— Има само един ключ. Когато разбили вратата, той все още висял на гърдите на жреца.

Норфрет се усмихна и прокара пръсти по лицето на Амеротке.

— Няма да се успокоиш, нали? Ще стоиш тук до зори, докато божественият дъх на Амон доведе утрото — плъзна ръка по робата му. — Или пък, ако предпочиташ, можеш да дойдеш в моята съдебна зала, където ни чакат други дела за решаване…

Амеротке я целуна по устните:

— Какво? Опитваш се да ме подкупиш?

— А нима е необходимо? — изсмя се тихо тя. Вместо отговор той я придърпа към себе си. — Значи… — Норфрет се сгуши в прегръдката му — можем да обявим, че съдът заседава.



Вестителят Уени също прекара добре вечерта: в стаята му дойде една млада танцьорка, двамата пиха вино, танцуваха и се любиха. След като тя си отиде, Уени получи съобщение — някой безшумно пъхна под вратата му малко клонче от смокиня, към което бе прикачено листо от тамаринд. Викаха го. Той се наметна с една пелерина, огледа разхвърляната стая и отиде до легена да наплиска лицето си. Явно виното и гъвкавото тяло на хесетката го бяха изтощили, но нямаше избор. Взе съобщението и пое към обичайното място за срещи. Чу звука на рог, който обявяваше началото на третата част от нощта. Из храма и градините вече нямаше жива душа.

Уени отвори вратата и тръгна по коридора. Къщата, която делеше с Мареб и с няколко писари от Дома на войната, беше обгърната от тишина. Вестоносецът спря пред вратата на колегата си и я открехна. Мареб спеше дълбоко, а на пода около него бяха разхвърляни дрехите и сандалите му. Уени се усмихна и се плъзна надолу по стълбите. Старият портиер на входа отвори сънените си очи.

— Късно излизате, господарю — измърмори той.

— Не мога да спя — отвърна Уени.

Отвори вратата. Нощният въздух беше хладен, но изпълнен с аромата на градините. Вестоносецът тръгна безшумно по тревата. Някъде далеч се чуваше вой на куче. Луната бе надвиснала тежка като оловен диск. Сред клоните на дърветата пърхаха нощните птици. От време на време Уени спираше, за да се увери, че никой не го следи. Навлезе още по-навътре в градините, мина покрай лозя и овощни градини и стигна до малка смокинова горичка. Седна на тревата и зачака. Мина известно време. Уени започна да става нетърпелив. Тъкмо се канеше да се раздвижи, когато до него тупна едно камъче.

— Там ли си? — извика Уени към сянката, откъдето бе дошъл знакът.

— Естествено! Бях тук преди теб!

— Тогава защо чака толкова?

— Трябваше да се уверя, че не са те проследили. Ти никога не би ме предал, нали, Уени?

Вестоносецът наостри уши. Който и да говореше, явно се мъчеше да преправи гласа си. Но не можеше да се познае дали е мъж или жена, египтянин или чужденец.

— Какво искаш?

— По-спокойно, Уени, с теб имахме сделка. Остави ли ръкописа на сигурно място? — вестоносецът кимна в отговор. Устата му изведнъж пресъхна. Невидимият глас от сенките стана по-делови. — Добре. И какво ще правиш сега с това безценно съкровище? На кого ще го продадеш — на египтяните или на митанийците? Не забравяй, умнико, че нубийските търговци също биха дали добра цена! — гласът сякаш се засмя. — Много ми харесва гробницата на твоето семейство, Уени…

— Това пък какво общо има? — заекна вестоносецът. — Там е погребана жена ми…

— И точно там си скрил ръкописа, нали? Кой би се сетил да търси в семейна гробница? Уени, Уени. За кого всъщност работиш в момента? Ти си наполовина митаниец, нали? За божествената Хатусу или за Тушрата? И двамата си мислят, че си техен шпионин, но аз знам една малка тайна. Да ти я кажа ли? Аз знам, че хитрият Уени работи единствено за себе си! — последва тих кикот. — О, Уени, аз знам всичките ти малки тайни! Знам за съпругата ти! Знам за трупа на любовника й, който още се разлага под плочите в храма на Бес. И за Ловеца на крокодили знам. Знам за всичките ти предателства и престъпления. Да не забравяме и Славата на Анубис… — Уени мълчеше, неспособен да пророни и дума. След малка пауза гласът отново се обади: — Тази вечер трябва да се споразумеем. Но не тук. Ще отидем близо до кучкарника. Има един огромен дъб от лявата страна. Изчакай ме там, идвам веднага след теб…

— Ами стражите? — окопити се вестителят.

— Не се тревожи за тях — изръмжа гласът. — Хайде, тръгвай!

— А ако откажа? — Уени беше уплашен. Чувстваше се уморен, пиян и неспособен да разбере какво точно става.

— Как ще откажеш? Веднага ще подшушна каквото знам на божествената Хатусу или на нейния зидар. Или още по-добре — на онова куче Амеротке. Хайде, тръгвай, срещата е при дъба…

Разтреперан от страх, Уени се запъти към указаното място. Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-силен ставаше воят на кучетата. Вестителят трепереше. Тази негова проклета слабост към богатствата! Толкова му се искаше да има пищна гробница и да се радва на скъпоценностите в нея, докато е жив. От там тръгна всичко. Тайният му посетител се бе свързал с него за първи път точно след пристигането на митанийците. Уени се беше ужасил колко много знае тази мистериозна личност за тайните му дела. Нямаше избор, освен да се съгласи с условията. Пък и подкупът не беше за пренебрегване…

Стигна до разперените като пипала на паяк клони на дъба. Долови някакво движение в близките храсти. Ослуша се за тайнствения глас и изведнъж замръзна. Тук, съвсем до входа на кучкарника, животните изведнъж и необяснимо бяха замлъкнали. Вгледа се към вратата в оградата да види къде са стражите, и за негов ужас съзря, че портите зеят отворени. Тръгна натам, но се подхлъзна в някаква локва. Локва? Но нали не беше валяло! Вгледа се отново. Явно някой беше излял голямо количество вода около мястото, където стоеше Уени. Вестителят протегна ръка и докосна водата. После приближи ръка до носа си и подуши. Не беше вода, беше кръв!

Скочи на крака. В този миг виенето започна отново, само че някъде съвсем наблизо. Уени зърна едно едро куче. Зад него за миг изникнаха и останалите от глутницата. Къде беше кучкарят? Стражите? Кой бе пуснал животните на свобода? Като в черен кошмар зверовете се спуснаха към него. Уени се опомни и хукна да бяга, преследван от настървената глутница.

Загрузка...