Жълтата стрела

12

Андрей се събуди от обичайния утринен шум — бодрите разговори на опашката за тоалетната, изпълнила вече коридора, отчаяният детски плач зад тънката стена и близкото хъркане. Няколко минути той опита да се бори с настъпващия ден, но тогава заработи радиото. Засвири музика — струваше му се, че я преливат в ефира от огромния казан на някоя столова.

— Най-важното е — каза невидимият високоговорител съвсем близо до главата му — с какво настроение влизате в новото утро. Нека днешният ви ден бъде лек, радостен и пронизан със слънчеви лъчи — това ви пожелава естонската певица Гуна Тамас.

Андрей спусна крака на пода и напипа обувките си. На съседния диван похъркваше Пьотър Сергеевич — ако се съди по енергичните движения на гърба и задника му, покрити от чаршаф с триъгълни сини печати, той смяташе да прекара в обятията на Морфей още не по-малко от час. Очевидно нито утринният привет на Гуна Тамас, нито коридорните гласове смущаваха Пьотър Сергеевич, но неговата въздушна ризница не можеше да помогне на другите, и новият ден за Андрей безвъзвратно започна.

След като се облече и изпи половин чаша студен чай, той откачи от кукичката кърпата с избродиран двуглав петел, взе чантичката си с тоалетни принадлежности и излезе в коридора. Последен на опашката пред тоалетната стоеше брадатият планинец на име Авел — кой знае защо на голямото му кръгло лице днес го нямаше обичайното благодушие, и дори четката за зъби, стърчаща от юмрука му, приличаше на къс кинжал.

— Аз съм след теб — каза Андрей, — а сега ще отида да изпуша една цигара, става ли?

— Не преживявай — мрачно каза Авел. Когато тежката врата с дълбоко изрязан надпис „Локомотив — шампион“ и малко наплюто прозорче щракна зад Андрей, той си спомни, че цигарите му свършиха още вчера. За щастие веднага зад вратата седеше комарджията, около когото стояха няколко човека. Андрей изпроси една „пътна“ от един от зрителите и застана наблизо.

Комарджията беше стар и сбръчкан, приличаше на умираща маймуна, и някоя празна кутия от бира за милостиня би му подхождала къде-къде повече, отколкото трите кафяви пластмасови чашки, които той бавно местеше по парчето картон. Впрочем някой би могъл да го сметне за патриарх и учител — неговите асистенти бяха много внушителни и едрогабаритни. Те бяха двама, с еднакви червеникави якета, ушити от китайските политзатворници от адски скапана кожа; караха се твърде правдоподобно, бутаха се взаимно в гърдите и поред печелеха от наставника си новички петхилядни хартийки, които той им подаваше мълчаливо и без да вдига очи.

Андрей се дръпна настрани и се облегна на стената до прозореца. От радиото бяха познали — денят наистина бе слънчев. Наклонените жълти лъчи понякога докосваха привдигащата се плешивина на комарджията, кичурите от остатъци сива коса на главата му за миг се превръщаха в сияещ ореол, и неговите манипулации над картонения лист започваха да приличат на свещенодействие от някаква забравена религия.

— Ей — каза единият от асистентите, надигайки глава, — какво димиш? Тук и без това няма въздух.

Андрей не отговори. Може да напиша писмо във вестника, помисли си той — така и така, братя и сестри, при нас вече и въздуха го отмъкнаха.

— Глух ли си? — повтори асистентът и окончателно се изправи. Андрей отново премълча. Асистентът не бе прав по всички понятия — територията тук беше чужда.

— Тука има топче, тука нема топче — проскърца изведнъж комарджията.

Очевидно това беше условен знак — асистентът разбра всичко, махна с глава и веднага се върна към прекъснатата караница с партньора си. Андрей дръпна за последен път и хвърли угарката под краката им.

Опашката тъкмо бе свършила. Авел беше изчезнал някъде и пред Андрей оставаше само една жена с бебе в ръце. Обратно на очакванията му те се оправиха много бързо.

Като затвори вратата след себе си, Андрей пусна водата, погледна лицето си в огледалото и помисли, че за последните пет години то не толкова е остаряло, а по-скоро е загубило актуалност, както я загубиха клош- панталоните, трансцеденталната медитация и групата „Fleetwood Mac“. В последно време бяха на мода съвсем други лица, в духа на предвоенното време, 30-те години, от което се набиваха в очи множество отиващи надалеч изводи. Андрей остави тези изводи да отиват натам сами, изми се и тръгна обратно.

Пьотър Сергеевич вече се бе събудил и седеше до масата, почесваше се и прелистваше стария брой на „Път“, който вчера Андрей взе от един циганин срещу кутия от бира, но така и не седна да го чете.

— Добро утро, Андрей! — каза Пьотър Сергеевич и заби пръст във вестника. — Виж какво пишат: съществуването на снежния човек може да се смята за документално доказано.

— Добро утро, Пьотър Сергеевич — каза Андрей. — Това са глупости. Вие пак хъркахте цяла нощ.

— Лъжеш. Наистина ли?

— Наистина.

— А ти свиркаше ли?

— Свирках, свирках — каза Андрей. — И още как. Само че без полза. Вие, щом се обърнете по гръб, веднага почвате да хъркате, а после вече всичко е безполезно. По-добре се връзвайте, за да лежите настрани през цялото време. Помните ли как се връзвахте миналата година?

— Помня — каза Пьотър Сергеевич. — Тогава бях по-млад. Сега няма да мога да заспя така. Ама че беда. Това е от нервите. Нали аз, Андрюша, по-рано, преди тези ебани реформи, никога не хърках. Е, ще измислим нещо.

— Какво още пишат? — попита Андрей, кимайки към вестника; преди Пьотър Сергеевич да започне да си спомня как е било преди реформите, на мислите му трябваше да бъде дадена някаква друга насока.

Местейки пръст по зеленикавия лист и ругаейки еднообразно, Пьотър Сергеевич почна да преразказва уводната статия, и Андрей, кимайки и задавайки въпроси, взе да обмисля плановете си за деня. Първо трябваше да закуси, а после трябваше да се отбие при Хан — при него имаше някаква мътна работа.