Жълтата стрела

5

Над масата светеше лампа и Пьотър Сергеевич пиеше вечерния си чай. Той поднасяше към устните си акуратно увитата в кърпа чаша, духаше в нея и звучно сърбаше с устни. Чая си той винаги пиеше с леко отвращение, сякаш се целуваше с жена, която отдавна вече не обича, но не иска да я обиди с невниманието си.

— Да ги съдят трябва — изведнъж каза той. — Трябва да ги осъдят тези мръсници, това ще ти кажа.

— Кои? — попита Андрей. Той лежеше на своето място, подложил ръце под главата си, и гледаше в тавана, по който пълзеше някаква жива черна точка.

— Всички — каза Пьотър Сергеевич и кой знае защо премина на шепот. — Целият щабен вагон с бригадира начело. Виж само какво става. Лъжички вече няма, свикнахме. Добре. А сега подстаканниците. Къде са подстаканниците, а? Кажи ми, къде са подстаканниците?

— Откраднали са ги, мисля — каза Андрей.

— А крадците кои са? — извика Пьотър Сергеевич с тона на Чацки, устройващ поредното разобличение във вагона на Фамусови. — А и вече не са просто крадци. Крадяха преди. А сега — знаеш ли как се нарича това? Родината продават, ето как.

— Оставете — каза Андрей. — Че вие не сте се родили в подстаканник. И не в лъжица.

— Не в лъжица. Ама ти какво си мислиш, че ми е жал за твоите лъжици? За момичетата ми е жал, за чистите наши момичета, синеоките ни лястовички, които в запазените вагони се продават на всякакви гадове, разбра ли?

Андрей премълча.

— Крадат нагло — каза Пьотър Сергеевич, поуспокоен. — От нищо не се страхуват. Защото властта е тяхна.

— Тук никога не е било така, че да не крадат — каза Андрей. — Сегашните поне не хвърлят никого жив през прозореца.

На заключената врата силно се почука.

— Кой е там? — попита Андрей.

— Андрей, аз съм — извика един глас зад вратата. — Отвори по-бързо!

Гласът беше на Гриша. Андрей скочи на крака, отвори вратата, и Гриша се вмъкна вътре и веднага я залости зад себе си. Лицето му беше в кръв, а сакото — изцапано на няколко места. Андрей забеляза, че на ревера му вече я няма крилатата емблема на МПС, а на нейно място зееше разкъсана дупка.

— Какво се е случило? — попита той, като намести Гриша на дивана.

— Нападнаха ме — каза Гриша. — Излизам значи аз от ресторанта, сам. Почти бях стигнал до купето, и там представяш ли си? На прехода между вагоните. Четирима бяха. Двама отпред и двама отзад. А единият държи лъжица с изострена дръжка, кучето.

— Много ли ти взеха?

— Много — каза той, — не питай. Днес се бяхме разплатили с Иван — всичко взеха. Козли. Ботаници.

Андрей намокри кърпата от гарафата и я подаде на Гриша.

— Защо — попита той, — не си платил навреме ли?

— Че какво общо има това — каза Гриша, придържайки кърпата към скулата си. — Това са някакви други, чужда банда. Не знаят на кого са попаднали. Че аз утре всички мои хора ще вдигна на крак.

— Може би някой ги е насочил?

— Остави — каза Гриша. — Освен Иван никой не знаеше за това. А за него това не е работа. Нали ти казвам, просто някаква тъпа банда.

Пьотър Сергеевич, който дотогава деликатно криеше лице зад вестника, се подаде и каза:

— Ето, Андрей. Такава е работата. Казваш, сегашните не хвърлят през прозорците? А трябва да хвърлят. Точно както преди правеха — връзват ръцете и краката, и с главата надолу върху траверсите. Публично. Тогава и чаят ще е сладък, и вежливост в коридора ще има. И приятеля ти никой няма да посмее да докосне.

— А не се ли боите, че ще изхвърлят и вас самия? — попита Андрей.

— Че за какво? Аз през целия си живот съм работил честно. Мини през купейните вагони — половината врати с ей тия две ръце са поставени. Аз при всяка власт съм нужен.

— Вратите? — оживи се Гриша. — Извинете, вие как се казвате? Пьотър Александрович? Много ми е приятно. А аз съм Григорий Струпин, директор на съвместното предприятие „Син вагон“.

Пьотър Сергеевич стисна протегнатата му ръка, усмихна се и оправи яката си.

— Извинете за външния ми вид — каза Гриша, широко усмихвайки се с разбитата си уста и хвърляйки поглед към обезобразения си ревер, — така се стекоха обстоятелствата. На мен тъкмо ми е нужна една малка консултация относно вратите. Разбира се, не безплатна — после ще се оправим по договор.

— Е, ако мога — проговори Пьотър Сергеевич.

— Кажете, а ключалките на вратите наистина ли са никелови?

— Не — каза Пьотър Сергеевич, — разбирате ли, само покритието е никелово. А самите ключалки…

— Гриша — каза Андрей. — Вие тук поговорете, а аз ще се разходя по коридора. Ще погледна за всеки случай, чака ли те там някой или не.

Той затвори зад себе си вратата. Коридорът беше безлюден. Андрей стигна до края му и погледна на платформата — там нямаше никой. От другата страна на вагона беше същото. Той се върна до вратата на купето си и чу зад нея оживения глас на Гриша и уклончивото хъмкане на Пьотър Сергеевич. После постоя няколко секунди на прага и продължи нататък по вагона, спря до плексигласовото табло на стената и измъкна от него някаква неизвестна брошура. На корицата имаше снимка на автора, мустакат мъж, приличащ на силно отслабнал, поумнял и изтрезнял Ницше, а брошурата се казваше „Пътеводител по железопътните линии на Индия“. В нея липсваха около половината страници, грубо откъснати от телчетата. Андрей спря на осветената площадка до платформата, вдигна крак върху триъгълния капак на кошчето за боклук, облегна се с рамо до стената и започна да чете листа, на който предстоеше да напусне книгата първи:

„ме съветваше преподобния Шри Бававсенаху, аз си зададох този въпрос. Отговорът дойде почти веднага — откакто се помня, най-много в живота си обичам дълго да стоя до отворения прозорец в коридора, поставил крак върху триъгълния капак на кошчето за боклук, лактите ми да се подават навън и да гледам носещата се покрай мен стена на джунглите. Понякога се налага да притискам рамо до стената, пропускайки минаващите, и тогава си спомням, че стоя до прозореца на носещия се през Индия вагон, а през цялото останало време дори не разбирам добре какво се случва и с кого. Не сте ли забелязали, скъпи читателю, че когато дълго гледаш света и забравяш за себе си, остава само това, което виждаш: ниският склон, гъсто обрасъл с коноп (който, стига влакът да забави ход, го късат със специални пръчки от съседните прозорци), оплетената с лиани верига на палмите, ограждаща линията от останалия свят, рядко — река или мост в колониален стил или защитено от стоманената ръка на бариерата пусто шосе. Къде през това време съм аз? И къде се дяват тези дървета и бариери през времето, когато никой не ги гледа?

Каква е разликата. Важното е съвсем друго. Най-близо до щастието — макар че не се наемам да определя какво е това щастие — аз съм тогава, когато извръщам поглед от прозореца и с крайчеца на съзнанието си — защото иначе е невъзможно — забелязвам, че току-що мен отново ме нямаше, а имаше просто свят зад прозореца, и нещо прекрасно и непостижимо, и абсолютно ненуждаещо се от никакво «постигане», съществуваше няколко секунди вместо обикновения рой мисли, една от които подобно на локомотив тегли след себе си всички останали, увлича ги и нарича себе си с думата «аз». Отново се чува тръбният зов на далечен слон, вероятно бял — щастлив ли…“

— Ей! — Андрей вдигна очи. Пред него стоеше Гриша. — Какво? Видя ли някой?

— Не — отвърна Андрей. — Постой още половин час за всеки случай.

— Не — каза Гриша, — ще тръгвам. Съседът ти се оказа полезен човек. Утре съм си определил среща с него. Довиждане.

— Довиждане.

Гриша изчезна зад вратата на платформата. Андрей затвори брошурата, пъхна я в джоба си и се прибра в купето.

След пет минути, когато вече светлината беше изключена и той с всички сили се стараеше да заспи преди момента, когато Пьотър Сергеевич ще започне да хърка, онзи изведнъж се прокашля и каза:

— Слушай, Андрей. Защо този Григорий те нарича мистик? Шегува ли се?

— Да — каза Андрей. — Разбира се, че се шегува. По-големи мистици от него тук няма.