Жълтата стрела

8

В ресторанта свиреше музика, същата тази вечна касета, където в края бе записан прекъснатият по средата „Bridge over troubled waters“. На една от масите Андрей забеляза стария си приятел Гриша Струпин в модно сако от туид, на ревера на което бе закачена крилата емблема на МПС — тя струваше луди пари, но Гриша ги имаше. Още при комунистите той търгуваше из вагоните с цигари и бира, а сега се бе разгърнал съвсем широко. Срещу Гриша седеше някакъв късо подстриган чужденец и ядеше от алуминиевата чиния елдена каша с хайвер. Като забеляза Андрей, Гриша подканящо замаха с ръце, и след минута Андрей се вмъкна на свободното място до тях. В последно време Гриша бе станал още по-пухкав, весел и къдрав — или може би така изглеждаше, тъй като вече беше леко пиян.

— Здрасти — каза той. — Запознайте се. Андрей, приятел от зловещото детство. Иван, другар от зрелите ми години и партньор в бизнеса.

Значи този младеж е от емигрантите, разбра Андрей. Те мълчаливо си стиснаха ръцете. Андрей се огледа настрани, търсейки познати лица. Такива нямаше, затова пък наоколо, както всяка вечер, имаше много пияни финландци и араби.

— Ще пийнем ли? — попита Гриша. Андрей кимна и Гриша наля от шишето три големи чашки „Железопътна особена“.

— За бизнеса ни — каза Иван, вдигайки чашката си.

— Точно така — каза Гриша и намигна на Андрей. — Нали се сещаш какво е това бизнес?

— Горе-долу се сещам — каза Андрей и тримата чукнаха чашките си. — По звученето. „Износ“, „борци“ и „без нас“. Изобщо в последно време чувам много и всякакви думи. Бизнес, гностицизъм, ваучер, копрофагия.

— Стига си ни мачкал с интелект — каза Гриша, — по-добре пий.

— Да, Григорий — каза Иван, след като пийна и въздъхна, — съвсем забравих. Слушай. Предлагат голяма партида тоалетна хартия със Саддам Хюсеин. Остана от войната, а търсенето падна. Много евтино. Колко може да струва при вас?

— Може да струва много — каза Гриша. — Но аз, Иван, мога веднага да ти кажа, че няма смисъл да се занимаваме с това. Реалният пазар на тоалетната хартия е много малък — само специалните вагони. Не си струва дори да се захващаме.

— А общите и запазените места? — попита Иван.

— В седящите тя изобщо никога не е вървяла, а сега заради инфлацията запазените места също минаха на вестници.

— Е, добре — каза Иван, — със запазените е ясно. А купейните? Нали там също…

— Засега да — отвърна Гриша. — Но за нас няма разлика. Никой новак не може да се намърда там, казвам ти.

— Защо? — попита Иван. — А ако продаваш по-евтино?

— Че как бе, Ваня? Ти „Файненшъл таймс“ го чети по-рядко. Нали ако продам само едно руло по-евтино, жив ще ме изхвърлят през прозореца. Казвам ти, няма далавера.

— Все пак не бива цял живот да се занимаваш с цигари и бира — каза Иван и запали цигара. — Трябва да минеш на нещо по-едро. По въпроса за алуминия изясни ли?

— Да — отвърна Гриша. — Това, струва ми се, е реално.

— Схемата каква е? — попита Иван.

— Валута-рубли-валута-валута-валута — каза Гриша. Иван за секунда присви клепачи, сякаш гледаше нещо далечно и ослепително.

— Аха — каза той, измъкна от джоба си малък калкулатор и потъна в изчисления.

— Това какво е? — тихо попита Андрей. — Каква схема?

— Каква, каква. Плащаш на старшия кондуктор, а той бракува чаените лъжички. Той е човек сериозен — взема само валута. Условието е да изпочупим лъжиците, понеже цели няма да ги пуснат през граничния вагон. И изобщо с него може да имаме проблеми. Значи, трябват хора за чупене. Те вземат в рубли, примерно десет процента от онова, което ще вземе старшият кондуктор. Тази част се нарича валута-рубли. И още три пъти трябва да се плаща във валута — в щабния вагон, в граничния и за рекет.

— А той как пресмята? — прошепна Андрей, кимвайки към Иван. — Откъде знае на кого колко трябва да се плати?

— Че нали обявяват курса всеки ден — каза Гриша. — Изобщо ти къде живееш, а? Имам чувството, че отдавна си изпаднал някъде от реалния свят. Все се мъкнеш с този Хан — между другото, това прякор ли му е или име?

— Име — каза Андрей. — А прякорът му, ако се интересуваш, е Стоп-кран.

— Това пък откъде е?

— Има едно такова нещо на котела — каза Андрей, — през него излиза парата. Той преди работеше на котела, топлеше водата.

— Господи — каза Гриша, — на котела. Ти още малко и с някой келнер ще се сприятелиш.

Иван вдигна глава.

— Нормално — каза той. — Ще се заемем. А как е с ламарината?

— По-трудно — отговори Гриша. — Принципно схемата е същата, само че всички подстаканници се отчитат по номера. За всеки трябва отделен акт за бракуване. Значи трябва да платим на заместника на бригадира, а с него нямам пряка връзка. Говорих с един негов секретар, но той е много внимателен. Като чу за подстаканниците, веднага прекрати разговора.

— Разучил ли си го?

— Засега не. Като че ли е ботаник.

— Е, добре — каза Иван. — С лъжиците започвай направо от утре, а за ламарината ще решим после.

Той стана, вежливо се сбогува и тръгна към изхода. Гриша го изпрати с поглед и се обърна към Андрей.

— Неотдавна му бях на гости — каза той. — Представяш ли си, във вагона има само три купета, и във всяко — отделна баня. Разбира се, жизненият стандарт…

— А какво е това — попита Андрей — жизнен стандарт?

— Стига, Андрей — намръщи се леко Гриша. — Най не обичам, когато се правиш на глупак. Давай по-добре да се напием.

— Давай. Слушай, кажи ми, само че честно — не те ли е страх да се занимаваш с подстаканниците?

Гриша отвори уста, за да отговори, но изведнъж се замисли и дори пртвори очи. Лицето му за няколко секунди стана неподвижно и мъртво — само къдравата му коса се вееше в струята на влитащия от отворения прозорец вятър.

— Не, не ме е страх — каза той накрая. — А разните гробищарски мисли, Андрюша, ги гоня от себе си незабавно.