Жълтата стрела

11

Ресторантът, дълго и тясно помещение с десетина неудобни масички, беше още празен, но вече миришеше на изгоряло, при това изглежда бе изгоряло нещо развалено. Андрей седна на обичайното си място до прозореца, с гръб към касата, и примижавайки от слънцето, погледна в менюто. Там имаше само пшенична каша, чай и азърбайджански коняк. Андрей улови с поглед келнера и утвърдително кимна. Келнерът показа с пръсти нещо малко, около сто грама, и въпросително се усмихна. Андрей завъртя отрицателно глава.

Горещата слънчева светлина падаше върху покривката, цялата в лепкави петна и трохи, и Андрей изведнъж си помисли, че за милиони лъчи това е истинска трагедия — да започнат пътя си от повърхността на слънцето, да прелетят през безкрайната пустота на космоса, да пробият многокилометровото небе — и всичко това само за да угаснат върху отвратителните останки от вчерашната супа. А нали спокойно можеше тези странично падащи през прозореца жълти стрели да притежават съзнание, надежда за по-добро бъдеще и разбиране на безпочвеността на тези надежди — тоест също като човека да имат на разположение всички необходими за страданието ингредиенти.

„Може би самият аз изглеждам на някого като също такава жълта стрела, паднала на покривката. А животът е просто мръсното стъкло, през което летя. И ето аз падам, падам, вече дявол знае колко години падам към масата пред чинията, а някой гледа менюто и чака закуската си…“

Андрей вдигна очи към телевизора в ъгъла и видя някакво трептящо лице, беззвучно отварящо уста пред три кафяви микрофона. После камерата се завъртя и показа двама души, които яростно се блъскаха пред другия микрофон, с безсрамен фройдизъм дърпайки се един друг за еднаквите червени вратовръзки.

Дойде келнерът и остави закуската на стола. Андрей погледна в алуминиевата чиния. Там имаше пшенична каша и разтопено парче масло, приличащо на малко слънце. На Андрей никак не му се искаше да яде, но си спомни, че следващия път ще попадне тук в най-добрия случай вечерта, и стоически започна да гълта топлата каша.

Появиха се първите посетители и ресторантът постепенно се изпълни с техните гласове — Андрей имаше усещането, че всъщност тишината си остана ненарушена, просто освен нея се появиха няколко привличащи вниманието дразнителя. Тишината приличаше на пшеничната каша в чинията му — също като нея беше гъста и тръпчива; тя деформираше гласовете, които на нейния фон звучаха отривисто и истерично. На съседната маса високо заговориха за снежния човек, когото някаква изкуфяла бабичка била видяла вчера. Андрей отначало се вслушваше в разговора, а после престана.

Срещу него седна румен белокос мъж в строг черен кител с малки сребърни кръстчета на реверите.

— Приятен апетит — каза той, усмихвайки се.

— Оставете — каза Андрей.

— Защо сте толкова мрачен? — учудено попита съседът.

— А вие защо сте толкова весел?

— Аз не съм весел — каза съседът, — аз съм радостен.

— Е, и аз също — каза Андрей — не съм мрачен, а замислен. Седя и размишлявам.

Като дояде кашата, той придърпа към себе си чашата с чай и се зае да разбърква захарта. Съседът продължаваше да се усмихва. Андрей помисли, че той отново ще заговори, и почна да върти лъжичката по-бързо.

— Да се мисли, а понякога и да се размишлява — каза съседът, правейки дирижиращо движение с ръка, — разбира се, е полезно, а в живота твърде често и необходимо. Но всичко зависи откъде този процес, така да се каже, води началото си.

— Какво — попита Андрей, — различни места ли има?

— Вие сега иронизирате, а такива, между другото, наистина има. Случва се понякога, че човек се мъчи сам да реши някакъв проблем, макар че той е решен още преди хиляди години. А той просто не знае за това. Или не разбира, че именно това е неговият проблем.

Андрей допи чая си.

— Може — каза той — това наистина да не е негов проблем.

— Всъщност всички ние имаме един и същ проблем. Само че гордостта и глупостта ни пречат да признаем това. Човек, дори да е много добър, винаги е слаб, ако е сам. Той се нуждае от опора, от нещо, което да направи съществуването му смислено. Той има нужда да вижда отблясък на висша хармония във всичко, което върши. Във всичко, което вижда наоколо ден след ден.

Той посочи с пръст към прозореца. Андрей погледна натам и видя гора, далеч зад която, на самия хоризонт, се издигаха в небето три огромни, кафяви от ръждата комини на някаква електростанция или завод — те бяха толкова широки, че повече приличаха на гигантски чаши. Андрей се засмя.

— Какво? — попита съседът.

— Знаете ли — каза Андрей, — сега си представих един огромен мужик с хармоника, висок до небето, но съвсем тъп и пиян. Той свири на хармониката си и пее някаква неприлична песен, вече много дълго време. А хармониката е цялата омазнена и блести. И когато долу виждат всичко това, го наричат отблясък на висша хармония.

Съседът леко се намръщи.

— Всичко това не е ново, знаете ли — каза той. — Йерархията на демиурзите, несъвършения уродлив свят и така нататък, ако ви интересува историческият паралел. С една дума, гностицизъм. Но нали той никога няма да ви направи щастлив, разбирате ли?

— Само това оставаше — каза Андрей, — такива страшни думи. А кое ще ме направи щастлив?

— Пътят към щастието е само един — тежко каза съседът и зачовърка с вилицата в чинията си, — да намериш смисъл във всичко това и да се подчиниш на великия замисъл. Чак тогава ще започне истинският живот.

Андрей искаше да попита на чий именно замисъл трябва да се подчини и на кой от замислите, но помисли, че в отговор на този въпрос събеседникът непременно ще му пъхне в ръката някаква брошура, и премълча.

— Може и да сте прав — каза той, ставайки от масата, — благодаря за беседата. Извинете, просто от сутринта съм в лошо настроение. Вие, виждам, сте много образован човек.

— Нали работата ми е такава — каза съседът. — Благодаря ви. А ето това вземете за спомен.

Съседът му подаде малка цветна книжка, на корицата на която бе нарисувано неправдоподобно розово ухо, в което влиташе сияеща — очевидно от отблясъка на висшата хармония — метална нота с две крилца, примерно дванайсети калибър. Андрей поблагодари, пъхна книжката в джоба си и тръгна към изхода.

Той нямаше закъде да закъснее, но все пак вървеше бързо, закачайки от време на време с извинения някой от множеството хора, обикалящи, както винаги по това време на деня, по тесните коридори. Те гледаха през прозорците, усмихваха се и на лицата им трептяха петна слънчева светлина. Кой знае защо имаше необичайно много млади, но надебелели жени в турски анцузи — около тях се въртяха мълчаливи деца, заети с безсистемно изучаване на заобикалящия ги свят. Понякога до тях се появяваха мъже с размъкнати потници; в ръцете си много от тях държаха бири.

Андрей усещаше, че настъпващият ден вече го е завъртял и го принуждава да мисли за много неща, които изобщо не го интересуват. Но нямаше какво да се прави — гласовете и звуците от околното пространство безпрепятствено проникваха в главата му и вътре почваха да се въртят като топчета в барабан за лотария, ставайки за известно време негови собствени мисли. Отначало всичко изпълваха носещите се от невидимите високоговорители инфернални частушки, после се наложи да мисли за някоя си Надежда, при която ще дойдат след отбой, после започнаха да предават прогнозата за времето и Андрей се загледа в преминаващите покрай него прозорци, зад които трябваше да се усили южният вятър. Няколко пъти той заобикаляше групички хора, наведени над походния олтар на поредния комарджия — най-много го учудваше това, че всички комарджии и асистентите им много си приличаха един на друг и дори се обясняваха с един и същ южен акцент, сякаш бяха особена народност, където от детството изучаваха изкуството да крият дунапреновото топче под мръсния нокът на палеца и да местят по картона трите преобърнати чашки. Минаха още няколко минути и Андрей накрая се спря пред вратата от жълтеникава пластмаса с цифрата „XV“ и драскотина, приличаща на обърната нагоре стрела.

Хан беше сам — той седеше до масата, сърбаше чай и гледаше през прозореца. Както обикновено, беше облечен с черен тренировъчен анцуг с надпис „Angels of California“, който винаги предизвикваше у Андрей леки съмнения по повод на калифорнийските ангели. Андрей забеляза още, че Хан отдавна не се беше бръснал и бе заприличал на Тосиро Мифуне, превъплъщаващ се в поредния образ — още повече, че поради примеса на монголоидна кръв очите му бяха също така дръпнати.

— Привет — каза Андрей.

— Привет. Затвори вратата.

— А ако се върнат съседите?

— Няма да се върнат — каза Хан.

Андрей затвори вратата и никелираната ключалка силно щракна. В него се мярна някакво лошо предчувствие — щракането на ключалката напомняше звука на дръпнат затвор на автомат. После собственият страх му се видя смешен.

— Сядай — каза Хан и кимна към мястото срещу него.

Андрей седна.

— Какво ново? — попита Хан.

— Нищо — каза Андрей. — Мислил ли си някога къде се дянаха последните пет години?

— Защо именно пет?

— Цифрата няма значение — каза Андрей. — Казвам „пет“, понеже лично аз помня себе си отпреди пет години точно същия, като сега. Също така се мотаех навсякъде, гледах настрани, мислех за същите неща. А ще минат още пет години, и ще бъде същото, разбираш ли?.. Какво ме гледаш толкова странно?

— Ей — каза Хан, — ела на себе си.

— Че аз като че ли съм на себе си.

Хан поклати глава.

— Кажи ми бързо — проговори той, — какво е жълтата стрела?

Андрей учудено вдигна очи.

— Да, странно — каза той. — Днес в ресторанта си мислех тъкмо за жълти стрели. По-точно, не за жълти стрели, а така. За живота. Знаеш ли, там покривката беше мръсна, а върху нея падаше светлина. Помислих си…

— Я стани.

— Защо?

— Стани, стани — повтори Хан и излезе иззад масата. Андрей се вдигна на крака, и Хан доста грубо го хвана за яката и го раздруса няколко пъти.

— Спомни си — каза той, — защо дойде тук?

— Дръпни си ръцете — каза Андрей, — ти да не се побърка? Минах просто така.

— Къде се намираме ние? Какво чуваш сега? — Андрей отскубна ръцете му от якето си, намръщи се в недоумение и изведнъж разбра, че чува ритмично повтарящо се тракане на стомана в стомана, тракане, което и преди това се чуваше през цялото време, но не стигаше до съзнанието му.

— Какво е това — жълтата стрела? — повтори Хан. — Къде сме ние? — Той обърна Андрей към прозореца и Андрей видя короните на дърветата, носещи се с бясна скорост зад стъклото отляво надясно.

— Е?

— Чакай — каза Андрей. — Чакай. — Той се хвана за главата и седна на дивана. — Спомних си — каза той. — „Жълтата стрела“ — това е влакът, който пътува към разрушения мост. Влакът, в който пътуваме ние.