Жълтата стрела

4

Както винаги, радиото събуди Андрей — някакъв безкраен баритон четеше стихове:

Пьотър Сергеевич още хъркаше. Андрей погледна през прозореца. Небето беше ниско и сиво и наистина се мътеше от дъжда, чиито дребни капки се разбиваха в стъклото.

На вратата почукаха.

— Да.

Влезе кондукторът с чай. Като постави чашите на масата, той прибра стотачката и затвори след себе си вратата, която щракна с никелираната си брава.

От това щракане се събуди Пьотър Сергеевич. Странно, но вместо по навик да се обърне към стената и да заспи още за два часа, той, сякаш на пружина, се надигна на лакът и изгледа Андрей с напълно безумен поглед.

— Днес отново хъркахте — каза Андрей.

— Да? А ти свиркаше ли?

— Свирках — отвърна Андрей.

— А колко е часът? — попита Пьотър Сергеевич.

— Девет и половина.

Пьотър Сергеевич изруга, скочи на крака и почна бързо да сресва косата си — оказа се, че той е спал с костюм и дори с вратовръзка на шията.

— Закъде бързате така? — попита Андрей.

— Работа имам — каза Пьотър Сергеевич, стисна под мишница протритата кожена папка, с която Андрей не го бе виждал вече три години, и изскочи в коридора. Андрей се обърна и затвори очи. Стиховете по радиото свършиха и започнаха обяви. Андрей завъртя копчето за звука срещу часовниковата стрелка до упор, но въпреки това гласовете се чуваха ясно.

„Всеки, всеки вярва в доброто — пропя детски хор, — трака ли, трака синият вагон. — Фирма «Син вагон» — каза развълнуван контраалт. — Нашият влак е наистина бърз“.

Това беше рекламата на Гриша. Във високоговорителя нещо изпищя, и жизнерадостен мъжки глас издекламира: „Цигари марка «Бой». Оправят те за нула брой“. После настъпи дълга пауза, и накрая обявиха „Утринна кинозала“.

— Днес ще поговорим за филма на японския кинорежисьор Акира Куросава „Додескаден“ — гнусливо заговори водещият, — заснет през 1970 година по новелата на писателя Акутагава Рюноске „Тракането на невидимите колела“. Всъщност самото название на филма е японска имитация на звука на тракащи по релсите колела. И така, затворете очи и си представете ранно утро в следвоенен японски вагон от купеен тип. Отварят се врати, в коридора излизат бързащи по работа хора. През опушените от неотдавнашните боеве стъкла вече свети знаменитото японско слънце. И изведнъж в тълпата се появява първият от героите, когото във вагона наричат „трамвайният луд“. Работата е в това, че този млад човек си въобразява, че е водач на невидим малък влак — на японски „трамвай“ — който пътува напред-назад по реалния вагон. Съгласете се, концепцията не е проста и изисква осмисляне…

Андрей стана и започна бързо да се облича. Като навлече якето си, той плътно закопча всичките му копчета, взе от горния рафт тъмни очила и шапка с козирка, после пъхна в джоба ръкавиците и малкия дървен клин, който измъкна изпод дивана. Докато се обличаше, радиото почти не се чуваше, но когато той за секунда замря до вратата, мислейки всичко ли е взел, отново се чу прокрадващият се гнуслив глас:

— Трябва да кажа, че героите на филма се занимават с неща, които с пълно право могат да се нарекат важни и сериозни — дребна търговия, бавно умиране от глад, кражби, раждане на деца и тъй нататък. И ето, ако направим паралел между живота на тези хора и действията на „трамвайния луд“, който бяга напред-назад по коридора и крещи: „додеска-ден! додеска-ден!“, имитирайки тракането на съществуващите само в неговото съзнание колела на отделния мъничък влак, Куросава сякаш се стреми да покаже, че всеки от социално адекватните герои също на практика пътува през реалния вагон в свой собствен малък илюзорен „трамвай“. Само че Куросава не набелязва никакви пътища за изход от показания от него безприютен свят. Какво пък, да се плашат хората е лесно, а…

В коридора радиото не работеше. На Андрей му провървя доста бързо — след две платформи на изток той се озова в съвършено празен вагон. Съдейки по миризмата, там тровеха хлебарките, и пътниците се криеха от миризмата на дихлофос зад плътно затворените врати. След като бързо премина по прашната пътека, Андрей замря до вратата на служебното купе, където един кондуктор, наведен над огромния метален умивалник, миеше празни бирени кутии (в съседния вагон ги боядисваха в национален дух и ги продаваха на Запад). Андрей изчака момента, когато кондукторът се обърна назад, шмугна се покрай вратата и влезе в тоалетната. Там той се заключи, пъхна клина между вратата и дръжката на бравата и го удари няколко пъти с длан — сега кондукторът не можеше да отвори вратата от другата страна дори със своя ключ.

Прозорецът се отвори веднага. Андрей погледна през образувалия се отвор — всички съседни прозорци бяха затворени. Той надяна ръкавиците, шапката и очилата, обърна се с гръб към прозореца и се хвана с вдигнати назад ръце за горния край на рамата. После опря крак в дуралуминиевата дръжка на стената, огъна се и започна бавно и внимателно да се измъква навън.

Той вече отдавна можеше да повтори всичките необходими движения със затворени очи, но независимо от това, всеки път за няколко секунди дъхът му спираше. В окултните книги, които продаваха до ресторанта, тази процедура бе описана много заплетено и тайнствено, с множество недомлъвки — за нея явно пишеха хора, нямащи понятие за какво всъщност разказват. Най-простият евфемизъм за това беше изразът „ритуална смърт“. В известен смисъл така си и беше — същото ставаше и с умрелия, когото изтикват през прозореца, за да го хвърлят върху насипа. Но разбира се, това беше единственото сходство, макар че процедурата наистина бе доста рискована. А що се касае до тъмния подсъзнателен страх, то от него спасяваше само трезвата мисъл и чувството за хумор — Андрей си напомняше, че той просто се катери към покрива на вагона.

Над прозореца минаваше огънат олук за стичане на водата. Андрей се хвана за края му и се издърпа нагоре — сега той седеше на ръба на прозореца, провесил крака навътре. Далеч напред в посоката на движение се показа зелена ивица храсти и той се закатери по-бързо, за да не го издраскат клоните. След няколко секунди той вече беше горе, на ребристия и непривично широк покрив на вагона, покрит с олющена жълта боя и осеян с ръждивите гъби на вентилационните тръби. Той стана на крака и се огледа.

Далеч на запад на покрива стояха хора, но оттук не бе възможно да се разпознае някой от тях. Андрей прескочи няколко вагонни съчленения, намери вдлъбнатината, по която познаваше мястото, където беше купето на Хан, и потропа по него с крак.

Хан се появи след пет минути — беше облечен с брезентово яке с качулка и носеше същите очила, както и Андрей. Те мълчаливо поеха на запад, прескачайки със засилка празнините над гумените съединения между вагоните.

Скоро остана назад хлъзгавият покрив на ресторанта, граничният вагон, и тези, които стояха отпред, приветствено замахаха с ръце. Андрей позна няколко души и им помаха в отговор. В обичайния смисъл на думата той не познаваше никой от тях — цялото общуване с хората, които двамата с Хан срещаха горе, се свеждаше до обмен на приветствени жестове. Те минаха покрай неподвижния старец с мръсна ватенка и стара военна ушанка — както обикновено, той седеше по турски в центъра на покрива и пушеше дълга лула с малък метален чибук (не бе ясно как той се изхитряше да я запали на такъв вятър). Нататък седеше компания в дълги тъмносиви раса — лицата на тези хора бяха скрити от капюшоните, така че не можеше да се каже нищо нито за пола, нито за възрастта им. Разположени в кръг, те изучаваха неразбираемата геометрична фигура, начертана с въглен на покрива на вагона. Фигурата беше същата, както и преди — кръг с някакви симетрични линии, приличащи на разкъсана звезда. Андрей си спомни, че и миналото, и дори по-миналото лято те бяха заети със същото — беше напълно неясно с каква цел толкова дълго гледат тази проста рисунка.

Изобщо Андрей се съмняваше, че хората, които среща на покрива, се качват горе с някаква определена цел. Самият той никога не бе имал такава цел и нищо не очакваше от тези разходки. Наистина, двамата с Хан се запознаха именно тук. Тогава те не си казаха нито дума — тук никой с никого не говореше — но след ден или два, когато се сблъскаха в коридора, се познаха. По-късно Хан каза, че качването на покрива е не само безполезно, но по-скоро дори вредно, тъй като там човек само се отдалечава от възможността наистина да напусне влака — но все пак те продължаваха да се качват горе, просто за да избягат поне за известно време от омръзналото им пространство на всеобщия живот и смърт. Не се виждаше нито началото, нито краят на влака — линията на вагоните, извивайки се няколко пъти в полето на зрение, и на двете страни стигаше до хоризонта, но въпреки това някъде съществуваше локомотив, и за това, освен множеството вътрешновагонно- метафизични обосновки, имаше и две преки доказателства — дебелият меден проводник на половин метър от главите им и донасящото се понякога незнайно откъде тихо протяжно изсвирване.

Андрей усети, че Хан го дърпа за ръкава, и погледна натам, накъдето сочеше той. На съседния покрив стоеше твърде странна компания — четирима души, облечени, сякаш бяха музиканти, в някакви преувеличено- латиноамерикански дрехи. В следващата секунда Андрей видя в ръцете им инструменти и разбра, че наистина са музиканти. Поради грохота на колелата музиката изобщо не се чуваше, но бе ясно, че малкият оркестър се старае с всички сили — този, който свиреше на флейтата на Пан, от напрежение дори приклякаше на места, а лицата на китаристите бяха толкова решителни, сякаш в ръцете си държаха не китари, а винтовки, и щурмуваха бронираното купе на самия Пабло Ескобар. Андрей отмести поглед нататък и видя странен човек с широка сламена шапка на раменете — той стоеше опасно близо до края на вагона, подскачаше на място и размахваше ръце, сякаш се мъчеше да се сгрее. Никога по-рано Андрей не бе виждал горе нито този човек, нито музикантите.

Влакът се носеше към някаква река, или може би тясно разклонение на езеро, над което бе прехвърлен странен мост — оградата му беше много ниска, едва достигаща до покрива на влака. Андрей помисли, че навярно тя може да се прескочи, и в същия този момент, когато в главата му дойде тази идея, човекът със сламената шапка силно отскочи от покрива, откъсна се от вагона и прелетя над оградата на моста.

Няколко секунди Андрей не можеше да повярва, че това наистина се е случило. После той легна по корем, допълзя до края на покрива и се надвеси навън, опитвайки се да разгледа поне нещо. Водата под моста бе практически неподвижна; по повърхността се разбягваха кръгове, в центъра на които се поклащаше напомнящата огромен леген сламена шапка. Минаха няколко дълги секунди, и над водата като черно топче се показа главата. Човекът заплува към брега, а после всичко се скри зад обраслия с трева насип.

Андрей се вдигна на крака и погледна Хан. Той възхитено клатеше глава и съдейки по движението на устните, говореше нещо. Всички наоколо гледаха по посока на скрилата се река — дори непонятните хора в раса, които обикновено не обръщаха никакво внимание на останалите, сега стояха на крака и объркано гледаха на изток, където навеки остана неизвестният човек. Само старецът с ушанката все тъй неподвижно седеше на обичайното си място и пускаше едва забележими от вятъра струйки дим — не беше ясно дали просто нищо не е забелязал, или вече е виждал и много по-чудни неща. Музикантите бяха изчезнали някъде. Андрей ги потърси с поглед и видя няколко дребни фигурки, скачащи от вагон на вагон — те вече бяха успели да стигнат доста далеч на запад.