Жълтата стрела

7

— Хан — каза Андрей, — обясни ми все пак. Как си могъл да узнаеш нещо от хора, които никога не си виждал?

— За да узнаеш нещо от някой човек, не трябва непременно да си го виждал. Може да получиш от него писмо.

— Ти получавал ли си такова писмо?

Хан кимна.

— Можеш ли да ми го покажеш?

— Мога — каза Хан. — Но ще трябва да вървим дълго.

С всеки вагон на изток коридорите ставаха все по-запуснати, а завесите, отделящи натъпканите с хора отсеци от коридора — все по-мръсни и по-мръсни. Тези места не бяха безопасни дори сутрин. Понякога се налагаше да прекрачват през пияници или да правят път на онези от тях, които още не бяха успели да паднат и да заспят. После започнаха общите вагони — колкото и да е странно, въздухът в тях бе по-чист, а пътниците, попадащи насреща им — някак по-спретнати. Мъжете тук ходеха по анцузи, а жените — с избелели рокли без ръкави; седалките бяха отделени една от друга със самоделни паравани, а върху вестниците, постлани направо на пода, лежаха карти, черупки от яйца и нарязана сланина. В един от вагоните едновременно на три места пееха и свиреха на китара — и като че ли една и съща песен, „Влак в пламъци“ на Гребенщиков, но различни части: едната компания започваше, втората вече свършваше, а третата пияно предъвкваше припева, само че някак неправилно — пееха „този влак е в пламъци, и няма къде да живеем“ вместо „и няма къде да се бяга“.

— Между другото, по въпроса за писмата — каза Хан, гмуркайки се под поредния простор с бельо. — Самият ти си получавал такива много пъти. Може дори да се каже, че ги получаваш всеки ден. И всички останали също.

— Не разбирам за какво говориш — каза Андрей. — Лично аз никакви писма не съм получавал.

— Мислил ли си някога защо нашият влак се казва „Жълтата стрела“?

— Не — отвърна Андрей. — Знаеш ли, просто повярвах на думите ти.

— Помисли.

Гласовете зад разноцветните завеси постепенно се измениха, появи се забележим южен акцент. След затворническия вагон, където покрай заключените врати крачеше въоръжен кондуктор с ватенка и фуражка, започнаха разни полукатуни-полубунища в невероятно препълнени общи вагони, гъмжащи от мръсни циганчета, а после се заредиха празни вагони — казваха, че по-рано и в тях са пътували хора, но сега там бяха останали само голи рафтове, изпорязани с ножове, и стени с дупки от куршуми и следи от огън. Половината стъкла в тях бяха натрошени, от дупките вееше студен вятър, а подовете бяха посипани с боклуци — стари обувки, вестници и парчета от бутилки. Андрей вече искаше да попита дълго ли им остава да вървят, когато Хан се обърна.

— Почти стигнахме — каза той, — следващия вагон. И защо влакът ни се нарича така?

— Не знам — каза Андрей. — Навярно е нещо от митологията. Може би нощем, когато всичките му прозорци светят, отстрани той прилича на летяща стрела. Но тогава трябва да има някой, който да го е видял отстрани, а после да се е върнал във влака.

— Той прилича на стрела не само отстрани.

Те излязоха на платформата. Хан направи крачка вляво и мълчаливо отвори една вратичка, зад която зееше черната паст на ръждива печка и се извиваше тръба с манометър, на която висеше втвърдил се сух парцал. В последните вагони преди границата вече отдавна нямаше гореща вода, а тази печка изглежда не я бяха палили сигурно десетина години, от самото начало на Прекомпозирането.1

— В ъгъла — каза Хан, — на стената. Светни с кибрит.

Андрей се вмъкна в тъмното тясно пространство и драсна една клечка. На стената бе надраскан надпис, много стар и едва забележим. Това бяха няколко изречения, написани с едри печатни букви, едно под друго, като стихове:

— Кой го е написал? — попита Андрей.

— Откъде да знам — каза Хан.

— Но поне досещаш ли се?

— Не — каза Хан. — А и това не е важно. Нали ти казвам, наоколо е пълно с писма — стига да има кой да ги чете. Например думата „Земя“. Тя е писмо със същия смисъл.

— Защо?

— Помисли. Представи си, че стоиш до прозореца и гледаш навън. Къщи, градини, скелети, стълбове — накратко, както казват интелигентите, култара.

— Култура — поправи го Андрей.

— Да. А по-голямата част от тази култара се състои от покойници, смесени с бутилки и чаршафи. На няколко слоя, и трева отгоре. Това също се нарича „земя“. Мястото, където гният костите, и светът, в който ние, така да се каже, живеем, се наричат с една и съща дума. Всички ние сме жители на Земята. Същества от задгробния свят, разбираш ли?

— Разбирам — каза Андрей. — Как да не разбирам. Слушай, мислил ли си някога откъде идваме ние? Откъде идва този влак?

— Не — каза Хан. — Това не ми е особено интересно. Интересно ми е да узная как да сляза от него. Ти питай кондукторите. Те ще ти обяснят откъде идва той.

— Да — замислено каза Андрей, — така ще ми обяснят, че…

— Връщаме ли се?

— Аз ще постоя малко тук. След пет минути ще те догоня.

Когато Хан излезе, Андрей се обърна към прозореца. По тези места той идваше за пръв път. Странно, но тъй като наоколо нямаше хора, в главата му идваха необичайни мисли, които никога не го посещаваха примерно в ресторанта, макар че и там имаше всичко необходимо за появата им.

Това, което виждаше през прозореца, когато гледаше назад — участък от насипа, украсен с някакъв носещ се към миналото храст или дърво — беше точката, където той се намираше преди секунда, и ако вагонът, в който той пътуваше, беше последен, то там би останала само пустота и поклащащи се отстрани на релсите клонки.

„Ако всичко това, което е съществувало преди миг, не изчезваше — мислеше той — то влакът ни и самите ние бихме изглеждали не така, както изглеждаме. Ние бихме били размазани във въздуха над траверсите. Бихме били нещо като сплетени една с друга змии, а около тези змии биха се простирали безкрайни ленти пластмаса, стъкло и желязо. Но всичко изчезва. Всяка отминала секунда с всичко, което е било в нея, изчезва, и нито един човек не знае какъв ще бъде той в следващата. И ще бъде ли изобщо. И няма ли да омръзне на господ Бог да създава една след друга тези секунди с всичко, което съдържат. Нали никой, абсолютно никой не може да даде гаранция, че следващата секунда ще настъпи. А този миг, в който всъщност живеем, е толкова кратък, че дори не сме в състояние да го уловим и сме способни само да си спомняме миналото. Но какво тогава наистина съществува и кои сме самите ние?“

Андрей видя в стъклото прозрачното си отражение и опита да си представи как то изчезва, а на неговото място се появява друго, и така без край.

„Аз искам да сляза от този влак жив. Знам, че това е невъзможно, но го искам, тъй като да искам нещо друго е просто лудост. И знам, че тази фраза — «аз искам да сляза от този влак жив» — има смисъл, макар думите, от които тя се състои, да нямат смисъл. Дори не знам кой съм самият аз. Кой тогава ще се измъква оттук? И къде? Къде мога да се измъкна, ако дори не знам къде се намирам — там, където съм започнал да мисля това, или там, където съм свършил? А ако си кажа, че се намирам ето тук, то къде ще бъде това тук?“

Той отново погледна през прозореца. Вече почти се беше стъмнило. По краищата на пътя понякога изникваха бели километрични стълбчета, отчетливо различими в сумрака и приличащи на малки каменни часови.