Жълтата стрела - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Виктор Пелевин (6) #7

6

Андрей разгъна новия „Път“ на средната страница, където беше рубриката „Релси и траверси“, в която обикновено печатаха най-интересните статии. През цялата горна част на листа минаваше тлъст надпис:

ТОТАЛНА АНТРОПОЛОГИЯ

Като се намести по-удобно, той сгъна вестника на две и потъна в четене:

„Тракането на колелата, съпровождащо всеки от нас от момента на раждането до смъртта — това, разбира се, е най-привичният за нас звук. Учените са пресметнали, че в езиците на различните народи има примерно двадесет хиляди негови имитации, от които около осемнадесет хиляди се отнасят към мъртвите езици; повечето от тези забравени звукосъчетания дори е невъзможно да бъдат възпроизведени по съхранилите се оскъдни, а често и неразшифровани записи. Това са, както би казал Пол Саймън, songs, that voices never share. Но и сега съществуващите подражания, каквито има във всеки език, разбира се, са достатъчно разнообразни и интересни — някои антрополози дори ги разглеждат на нивото на метаезика, като един вид културни пароли, по които хората разпознават съседите си по вагон. Най-дълъг се оказа изразът, използван от пигмеите от платото Канабис в Централна Африка — то звучи така:

«У-ку-ле-ле-у-ку-ла-ла-о-бе-о-бе-о-ба-о-ба».

Най-краткото звукоподражание се явява взривното «п», което използват жителите на горното течение на Амазонка. А ето как тракат колелата в различните страни на света:

В Америка — «джинджъръл-джинджъръл». В страните от Прибалтика — «падуба-дам». В Полша — «пан-пан». В Бенгалия — «чуг-чунг». В Тибет — «дзог-чен». Във Франция — «клико-клико». В тюркоезичните републики от Средна Азия — «бир-сум», «бир-сом» и «бир-манат».

В Иран — «авдал-халаж». В Ирак — «джалал-иди». В Монголия — «улан-далай». (Интересно е, че във Вътрешна Монголия колелата тракат съвсем иначе — «ун-гер-хан-хан».)

В Афганистан — «накшбанди-накшбанди». В Персия — «карнак-зебуб». В Украйна — «трiх-тарарух». В Германия — «врил-шрапп». В Япония — «додеска-дзен». У австралийските аборигени — «тулуп». У планинските народи от Кавказ и, което е характерно, у баските — «дарлан-бичесин».

В Северна Корея — «улду-чу-чхе». В Южна Корея — «дулду-кванум». В Мексико (особено у индианците Уичотъл) — «тонал-нагвал». В Якутия — «тъдън-тъгъдън». В Северен Китай — «цао-цао-тантиен». В Южен Китай — «де-и-чан-чан». В Индия — «бхай-гхош». В Грузия — «коба-цап». В Израел — «таки-бац-бубер-бум». В Англия — «клик-о-клик» (в Шотландия — «глюк-о-клок».) В Ирландия — «блабла-бла». В Аржентина…“

Андрей отмести поглед към самия край на страницата, където дългите колонки от изброявания завършваха с кратък заключителен абзац:

„Но разбира се, най-красиво, задушевно и нежно колелата тракат в Русия — «там-там». Така и ни се струва, че тракането им сочи към някаква светла озарена далечина — там е тя, там, ненагледната…“

На вратата почукаха, и Андрей рефлекторно се хвана за бравата, като едва не падна от тоалетната чиния.

— Свършваш ли там? — попита глас от коридора.

— Сега — каза Андрей и смачка вестника в неравна топка. „Там-там — тракаха колелата под мокрия наплют под, — там-там, там-там, там-там, тамтам, там-там, там-там, там-там…“

В съседния вагон имаше задръстване — там погребваха някого. Пропускаха хора, но тълпата се движеше много бавно, дълго застивайки на място.

— Бадасов умря — каза нечий глас наблизо. Пред Андрей стоеше неспокойно момиченце с огромни мръсни панделки в косите. Удряйки с юмруче по стъклото, то гледаше през прозореца, обръщайки се понякога към стоящата до него майка, облечена в турски анцуг.

— Мамо — попита изведнъж то, — а какво има там?

— Къде там? — попита майката.

— Там — каза момиченцето и посочи с юмруче зад прозореца.

— Там е там — с ясна усмивка каза майката.

— А кой живее там?

— Там има животни — каза майката.

— А още кой е там?

— Там има още богове и духове — каза мама, — но тях никой не ги е виждал.

— А хора там не живеят ли? — попита момиченцето.

— Не — отвърна майката, — там не живеят хора. Там хората пътуват във влака.

— А къде е по-хубаво — попита момиченцето, — във влака или там?

— Не знам — каза майката, — не съм била там.

— Искам там — каза момиченцето и почука с пръст по стъклото на прозореца.

— Почакай — горчиво въздъхна майката, — накрая все там ще попаднеш.

Накрая пияните кондуктори се справиха с подстаканника, трупът шляпна на земята, подскочи и се затъркаля надолу по склона. След него полетяха възглавница, кърпа, два червени венеца и мраморно преспапие — съдейки по всичко, покойникът беше виден човек.

— Искам та-а-ам — пропя момиченцето по някакъв несъществуващ мотив, — там-там, при боговете и духовете, там-там, живеят на свобода…

Майката го дръпна за ръката, долепи пръст до устните си и като му направи страшна физиономия, кимна към тълпата скърбящи. Забелязвайки, че Андрей гледа момиченцето, тя вдигна очи към него и леко изви вежди, сякаш го канеше на върха на годините, проживяни от някой абстрактен Вахтанг Кикабидзе, за да се усмихне снизходително оттам на трогателната детска наивност.

— Какво ме гледате така — каза на жената Андрей, — може би и аз искам там.

— Къде — попита жената, — при снежния човек, така ли?

Андрей си спомни веригата от следи на снега зад прозореца, която преди година бе видял от прозореца на ресторанта — това явно бяха стъпки от обувки, те се нижеха на няколко десетки метра по продължение на пътя, а после съвсем неочаквано се прекъсваха, сякаш този, който ги е оставил, се бе разтворил във въздуха.