Гласът

1

Елинборг ги чакаше в хотела.

В преддверието имаше голямо коледно дърво, по случай Рождество навсякъде бе украсено с елхови клонки и бляскави топки. Благословената дева сина Божи раждаше1. Големи пътнически автобуси бяха паркирани пред хотела и много хора вече се тълпяха пред рецепцията — чужденци, дошли да прекарат Коледа и Нова година в Исландия, страната, която в техните представи предлагаше незабравими емоции и приключения. Бяха кацнали неотдавна, но много от тях вече си бяха купили исландски вълнени пуловери и бързаха да попълнят регистрационните си карти в тази единствена по рода си страна на зимата. Ерлендур изтръска мокрия сняг от палтото си. Сигурдур Оли се огледа и видя Елинборг да стои при асансьора. Подръпна Ерлендур и двамата си запробиваха път към нея. Тя вече бе огледала местопрестъплението. Полицаите, които бяха пристигнали първи, се бяха погрижили никой да не премести или повреди нещо.

Управителят на хотела ги помоли да не вдигат олелия. Точно тия думи използва, когато се обади по телефона. Това било хотел, а един хотел процъфтявал и благоденствал благодарение на добрата си репутация, така че ако обичат, да се съобразяват с това. Затова нямаше никакви сирени отвън, нямаше униформени полицаи, които да пресичат на бегом фоайето. Управителят каза, че в никакъв случай не бивало гостите на хотела да бъдат притеснявани или плашени. Исландия не трябвало да предлага прекалено много незабравими емоции и приключения.

Бе застанал до Елинборг и стисна ръцете на Ерлендур и Сигурдур Оли. Костюмът му едва го побираше, толкова беше дебел. Сакото му бе закопчано над корема само с едно копче, което беше на път да се откъсне. Коланът на панталона чезнеше нейде под огромното шкембе, което пък сякаш се напъваше да изскочи изпод сакото. Човекът се потеше тъй обилно, че не можеше и за миг да остави голямата бяла кърпа, с която час по час отриваше челото и врата си. Бялата му яка бе мокра от пот. Ерлендур пое мазната му ръка.

— Благодаря ви — каза управителят на хотела и изпръхтя като кит, раздразнен от сполетелите го проблеми.

Управляваше този хотел повече от двайсет години, но никога не бе попадал в подобна ситуация.

— Насред коледната тарапана — изпъшка той. — Не разбирам как можа да се случи това! Как може да се случи такова нещо? — повтори той. Полицаите забелязаха, че е напълно объркан.

— Той горе ли е или долу? — попита Ерлендур.

— Горе или долу? — изпусна въздух дебелият управител. — Имаш предвид дали е отишъл на небето ли?

— Аха — каза Ерлендур. — Точно това искахме да узнаем.

— Ще вземем ли асансьора за нагоре? — попита Сигурдур Оли.

— Не — отвърна управителят на хотела и погледна сърдито Ерлендур, — той е тук долу, в мазето. Има стаичка там. Не искахме да го изхвърляме навън. Такова нещо да му дойде на човек до главата!

— Защо бихте искали да го изхвърляте? — попита Ерлендур.

Управителят го погледна, но не отговори.

Слязоха бавно по стълбището до асансьора, водени от управителя. Беше му неимоверно трудно да върви надолу по стълбата и Ерлендур се зачуди как изобщо ще успее после да се качи обратно.

Бяха се съгласили да проявяват известна тактичност. Опитаха се да пристигнат в хотела колкото се може по-дискретно. Три полицейски коли и една линейка бяха паркирали от задната страна. Полицаите и санитарите влязоха през служебния вход. Областният лекар беше на път. Той щеше да установи смъртта и да се обади за кола, която да откара трупа.

Вървяха по дълъг коридор, китът пуфтеше пред тях. Срещнаха няколко униформени полицаи, които ги поздравиха. Колкото по-навътре се влизаше по коридора, толкова по-тъмно ставаше — крушките на тавана бяха изгорели и явно никой не се бе погрижил да ги смени. Най-накрая стигнаха до една врата, отворена навътре към малка стаичка, която приличаше по-скоро на килер, отколкото на помещение за живеене. Имаше все пак в нея едно тясно легло, малко бюро и износена, подобна на парцал черга върху мръсните плочки на пода. Горе, на нивото на тавана се виждаше малко прозорче.

Човекът седеше на леглото, опрян на стената. Бе облечен в крещящо червен костюм на Дядо Коледа2. Островърхата му шапка беше все още на главата, но се бе свлякла върху лицето му. Голямата бяла брада прикриваше чертите му. Коланът на корема беше разкопчан, както и горнището на костюма. Отдолу носеше само бяла фланелка. В сърдечната област се виждаше прободна рана, очевидно смъртоносната. По тялото му имаше и други рани, но тази в сърцето беше причината за фаталния край. По ръцете му имаше порязвания, сякаш човекът се бе опитвал да се предпази от атаката.

Панталонът бе смъкнат до глезените, от члена на мъжа висеше презерватив.

— … бягат кончета игриви, мятат заскрежени гриви — изтананика Сигурдур Оли и погледна надолу към трупа.

Елинборг му изшътка да млъкне.

В стаята имаше малък гардероб, вратата му беше отворена. В него бяха наредени сгънати панталони и пуловери, изгладени ризи, бельо и чорапи. На закачалка висеше тъмносиня униформа с позлатени лампази на раменете и пиринчени копчета. До гардероба стояха чифт лъснати черни кожени обувки.

На пода — пръснати вестници и списания. До леглото — нощно шкафче с лампа и една книга: A History of the Vienna Boys’ Choir3.

— Този човек тук ли е живял? — попита Ерлендур и се огледа.

Двамата с Елинборг бяха влезли в стаята, а Сигурдур Оли и управителят на хотела стояха отвън в коридора. Вътре нямаше място и за тях.

— Позволявахме му да ползва тази стая — отвърна управителят с угрижен вид и избърса потта от челото си. — Той работи при нас от доста време. Още от преди аз да дойда тук. Като портиер.

— Вратата била ли е отворена, когато са го намерили? — попита Сигурдур Оли, правейки се, че спазва някаква процедура, сякаш за да се извини за песничката одеве.

— Помолих я да ви изчака — каза управителят на хотела. — Тази, която го намери. Тя е в стаята за почивка на персонала. Направо е получила шок, горкичката, както можете да си представите.

Управителят избягваше да поглежда вътре в стаята.

Ерлендур се приближи до трупа и се взря в раната в сърцето. Мъчеше се да си представи какъв вид нож бе причинил смъртта на човека. Погледна нагоре. Над леглото висеше стар пожълтял киноафиш с Шърли Темпъл4, залепен с тиксо през ъглите. Ерлендур не беше чувал за този филм. Казваше се The Little Princess — „Малката принцеса“. Плакатът беше единствената украса в стаята.

— Кой е това? — попита Сигурдур Оли, както си стоеше до вратата, поглеждайки афиша на стената.

— Че то си пише — каза Ерлендур. — Шърли Темпъл.

— Коя е тя? Мъртва ли е?

— Коя е Шърли Темпъл? — попита Ерлендур, учуден от невежеството на Сигурдур Оли. — Не знаеш коя е Шърли Темпъл? Ти не беше ли учил в Америка?

— Да не е била холивудска звезда? — попита Сигурдур Оли и отново погледна плаката.

— Била е звезда като дете — отговори грубо Ерлендур. — И в известен смисъл е мъртва, независимо дали е умряла, или не.

— А, така ли? — възкликна Сигурдур Оли, който не можа да схване мисълта на колегата си.

— Дете звезда — каза Елинборг. — Мисля, че още е жива. Не си спомням. Май беше станала нещо към Обединените нации.

Внезапно Ерлендур забеляза, че в стаята няма никакви други лични вещи. Огледа се, липсваха лавици с книги или компактдискове, нямаше компютър, телевизор или радио. Само една маса със стол и легло с протъркана възглавница и мръсни завивки. Стаичката напомняше на затворническа килия.

Излезе в коридора и се загледа към мрака в другия му край. Стори му се, че долавя слаба миризма на изгоряло, сякаш някой беше палил кибритени клечки, за да си осветява пътя, или просто си беше играл.

— Какво има там? — попита той управителя на хотела.

— Нищо — отвърна дебелия и погледна към тавана. — Това е просто краят на коридора. Няколко крушки са изгорели, ще се разпоредя да ги сменят.

— Колко време е живял тук този човек? — попита Ерлендур и отново се върна в стаичката.

— Не знам, отпреди моето време.

— Тук ли е бил, когато ти си станал управител?

— Да.

— Казваш ми, че той е живял в този килер двайсет години?

— Да.

Елинборг погледна презерватива.

— Практикувал е безопасен секс — уточни тя.

— Май не е бил достатъчно безопасен — възрази Сигурдур Оли.

Появи се областният лекар, придружен от служител на хотела, който веднага се обърна и тръгна обратно по коридора. Докторът, доста пълен човек, макар и не колкото хотелиера, с мъка се провря в стаичката. Елинборг побърза да се измъкне навън.

— Здрасти, Ерлендур! — каза областният лекар.

— Как ти изглежда ситуацията? — попита Ерлендур.

— Ами като сърдечен удар, но първо трябва да го прегледам — отговори лекарят, който беше известен с циничното си чувство за хумор.

Ерлендур погледна към Сигурдур Оли и Елинборг, които се бяха захилили до уши.

— Можеш ли да кажеш кога се е случило? — попита Ерлендур.

— Не много отдавна. Някъде през последните два часа ще да е. Дори не е започнал да изстива като хората. Открихте ли елените му?

Ерлендур изпъшка.

Областният лекар пусна ръката на трупа.

— Ще напиша смъртния акт — каза докторът. — После вие ще пратите трупа на Баронщигур5, там ще го отворят. Казват, че оргазмът е малката смърт — добави той, поглеждайки надолу към трупа. — Този ги е получил и двете.

— И двете ли? — не го разбра Ерлендур.

— И двете смърти, имам предвид — отвърна лекарят. — Ще направите снимки, нали?

— Да — кимна Ерлендур.

— Идеално ще паснат на семейния албум, ще знаеш.

— Струва ми се, че той не е имал семейство — каза Ерлендур и се огледа. — Свърши ли засега? — попита той, искаше му се някак да сложи край на всичкия този хумор.

Областният лекар кимна, провря се обратно през вратата и изчезна в коридора.

— Няма ли да затворим хотела? — попита Елинборг, при което забеляза, че управителят като че ли е на път да получи задух. — Да спрем всякакво влизане и излизане. Да разпитаме всички, които са отседнали тук, всички от персонала? Да затворим летището. Да спрем международните полети и плавания…

— За бога! — изпъшка управителят и смачка кърпата в ръцете си. — Та това е само портиерът!

„Мария и Йосиф никога не биха получили стая тук“, помисли си Ерлендур.

— Таз… тая… отврат няма нищо общо с моите гости — каза управителят, заеквайки от възмущение. — Те повечето са чужденци, заможни личности от страната, корабовладелци и подобни. Никой от тях си няма работа с портиера. Никой. Това е вторият по големина хотел в Рейкявик. По празници винаги е препълнен. Не можете просто ей така да го затворите. Просто не можете.

— Можем, но няма да го направим — каза Ерлендур, опитвайки се да го успокои. — Може би все пак ще се наложи да разпитаме някои от гостите на хотела и по-голямата част от персонала.

— Слава тебе господи! — изпъшка управителят, видимо поуспокоен.

— Как се казваше този човек?

— Гвюдлойгур — отвърна управителят. — Мисля, че е на около петдесет. И имаш право за семейството, май няма такова.

— Кой го е посещавал тук?

— Изобщо нямам идея — изпъшка управителят.

— Случвало ли се нещо необичайно тук в хотела, което да се свързва по някакъв начин с този човек?

— Не.

— Кражба може би?

— Не. Не се е случвало такова нещо.

— Оплаквания?

— Не.

— Не е ли попадал в някаква ситуация, която може да обясни случилото се?

— Не, поне аз не знам.

— Имал ли е сметки за уреждане с някого от хотела?

— Не знам за такова нещо.

— А извън хотела?

— Доколкото знам — не, но аз не го познавам много добре. Не го познавах — поправи се управителят.

— Дори след двайсет години?

— Ами всъщност никак не го познавах. Не беше много общителен. Все гледаше да се усамоти.

— Мислиш ли, че хотелът е бил подходящо място за подобен човек?

— Аз ли? Ами не знам… Той винаги е бил много учтив и никой не се е оплаквал от него, така да се каже.

— Така да се каже?

— Да, никога не е имало оплаквания срещу него. Беше нелош служител.

— Къде е стаята за почивка? — попита Ерлендур.

— Ще те заведа.

Управителят избърса потта от лицето си, доволен, че полицаите явно нямаха намерение да затварят хотела.

— Имал ли е навика да кани гости? — продължи да разпитва Ерлендур.

— Какво? — каза управителят.

— Гости — повтори Ерлендур. — Някой, когото е познавал, е бил тук, не мислиш ли?

Управителят погледна към трупа и очите му се спряха на презерватива.

— Нищо не знам за неговите приятелки — поясни той. — Абсолютно нищо.

— Май изобщо не знаеш много за този човек! — отбеляза Ерлендур.

— Че той е портиер — отвърна управителят, сякаш това уточнение обясняваше всичко.

Излязоха в коридора. Появиха се експертите със своите уреди и апарати, след тях пристигнаха и други полицаи. Всички изпитваха известни затруднения при разминаването си с управителя в коридора. Ерлендур ги помоли да огледат добре както коридора, така и тъмната ниша по-навътре, след стаичката. Сигурдур Оли и Елинборг продължаваха да стоят в тясното помещение и да гледат трупа.

— Не ми се иска да ме открият така! — промърмори Сигурдур Оли.

— На него му е вече все едно — каза Елинборг.

— Мда, вероятно е така — отвърна Сигурдур Оли.

— Има ли нещо в него? — попита Елинборг и извади малко пакетче солени фъстъци.

Тя постоянно дъвчеше нещо. Според Сигурдур Оли правеше това от нерви.

— В него ли? — учуди се той.

Тя кимна с глава към трупа. Сигурдур Оли я погледна за миг, но бързо се сети за какво ставаше дума. Поколеба се, после клекна до трупа и започна да оглежда презерватива.

— Не — рече той, — няма нищо. Празен е.

— Значи, тя го е убила, преди да получи оргазъм — каза Елинборг. — Докторът мислеше…

— Тя? — попита Сигурдур Оли.

— Да, не е ли очевидно? — каза Елинборг и тикна пълна шепа фъстъци в устата си. Предложи и на Сигурдур Оли, но той поблагодари и отказа. — Не ти ли изглежда, че има замесена жена в цялата тая работа? — допълни тя. — Нали?

— Това е най-елементарната версия — поясни Сигурдур Оли и се изправи.

— Не си ли съгласен?

— Не знам. Нямам и най-малката представа.

2

Помещението за почивка на персонала нямаше много общо с лъскавото фоайе на хотела и с луксозно обзаведените му стаи. Вътре нямаше коледни украшения, нито пък звучеше коледна музика, имаше само няколко протъркани маси и столове, някаква изкуствена подова настилка, на места прокъсана, и в ъгъла — кухненски кът с шкаф, кафемашина и хладилник. Изглеждаше, като че ли никой не чисти това помещение. По масите се виждаха петна от кафе, навсякъде се валяха мръсни чаши. Измъчената кафемашина бе включена и плюеше вода.

Неколцина служители от хотела се бяха събрали в полукръг около младото момиче, намерило трупа, което все още изглеждаше много разстроено. Беше плакало и по бузите му се бе разтекъл черен грим. Когато Ерлендур и управителят на хотела влязоха, момичето вдигна глава.

— Ето я и нея! — каза управителят с такъв тон, сякаш тя бе виновна за съсипването на свещеното спокойствие на Коледата.

След което изгони останалите служители. Ерлендур на свой ред го избута от стаята с думите, че искал да говори с момичето на спокойствие. Управителят го погледна изумено, но не възрази, каза, че имал достатъчно работа да върши. Ерлендур затвори вратата след него.

Девойчето изтри разтеклия се грим от бузите си и погледна объркано Ерлендур, без да има представа какво точно да очаква. Ерлендур й се усмихна, придърпа един стол и седна срещу нея. На възраст тя бе горе-долу колкото дъщеря му, малко над двайсет, нервна и все още зашеметена от онова, което бе видяла. Беше слабичка, чернокоса, облечена в униформата на камериерка от хотела — светлосин халат. Табелка с името й висеше на горното джобче. Осп.

— От дълго време ли работиш тук? — попита Ерлендур.

— Скоро ще стане година — отвърна Осп с тих глас и плахо погледна Ерлендур.

Той като че ли нямаше намерение да й създава неприятности. Девойката подсмъркна и поизправи гръб. Намирането на трупа определено й се бе отразило. Тя леко потреперваше. „Името й подхожда“, помисли си Ерлендур. Осп6. Приличаше на малка клонка, разлюляна от вятъра.

— Харесва ли ти работата в хотела? — попита Ерлендур.

— Не — отговори тя.

— Тогава защо работиш тук?

— Човек все някъде трябва да работи.

— А кое му е толкова лошото на хотела?

Тя го погледна така, сякаш въпросът беше напълно излишен.

— Сменям чаршафи — каза, — мия тоалетни чинии. Чистя с прахосмукачка. Но все пак е по-добре от „Бонус“7.

— А хората?

— Управителят е скапаняк. Някои от гостите пък си мислят, че човек работи единствено за да могат да го опипват.

— Защо отиде в мазето? — попита Ерлендур.

— За да доведа Дядо Коледа. Децата го чакаха.

— Децата ли?

— На коледната веселба. Правим коледно увеселение за работещите в хотела, за децата им, както и за децата на гостите. Той трябваше да бъде Дядо Коледа. И като не се появи, ме пратиха да го доведа.

— Не е било приятна гледка.

— Никога преди не бях виждала труп. А и този презерватив… — Осп се опита да прогони спомена от съзнанието си.

— Той имаше ли някакви приятелки тук в хотела?

— Никакви, за които да знам.

— Знаеш ли за някоя извън хотела, с която да е имал връзка?

— За този човек не знам нищо, а от него видях повече, отколкото на мене се иска.

— Отколкото ми се иска — поправи я Ерлендур.

— А?

— Казва се „ми се иска“, а не „на мене се иска“.

Тя го погледна със съжаление, сякаш полицаят имаше някакъв проблем.

— Смяташ ли, че това има някакво значение?

— Да — отвърна Ерлендур.

Тя тръсна глава.

— Когато слезе при него, вратата беше ли отворена? — попита Ерлендур.

Осп се замисли.

— Не, аз я отворих. Почуках на вратата, но никой не отговори. Почаках малко и тъкмо смятах да си тръгвам, когато ми хрумна да я отворя. Мислех, че е заключено, но вратата се отвори и го видях там с презерватива на…

— Защо си мислела, че е била заключена? — побърза да я прекъсне Ерлендур. — Вратата.

— Просто така. Знаех, че това е неговата стая.

— Докато слизаше долу при него, срещна ли някого?

— Не, никого.

— Той е бил готов за коледното празненство, но някой е дошъл и го е възпрепятствал. Беше облечен в костюма на Дядо Коледа.

Осп сви рамене.

— Кой сменя чаршафите на неговото легло?

— Какво имаш предвид?

— Спалното бельо. Не беше подменяно от доста време.

— Не знам. Вероятно той самият.

— Сигурно много си се стреснала.

— Гледката беше отвратителна — каза Осп.

— Знам. Трябва да се опиташ да я забравиш колкото се може по-скоро. Ако можеш. Той беше ли добър Дядо Коледа?

Момичето го изгледа.

— Е? — попита Ерлендур.

— Не вярвам в Дядо Коледа.

Жената, която отговаряше за забавата при коледното дърво, беше спретнато облечена, нисичка на ръст и някъде около трийсетте, прецени Ерлендур. Тя каза, че била маркетинг- и ПиАр-управител на хотела, но на Ерлендур не му се щеше да я разпитва за задълженията й. Повечето хора, които срещаше в последно време, бяха маркетинг-нещо си. Жената имаше офис на първия етаж, където Ерлендур я завари да разговаря по телефона. Медиите бяха надушили, че нещо се е случило в хотела, и Ерлендур реши, че тя се опитва да залъже някой журналист. Телефонният разговор приключи много бързо. Жената тръшна слушалката на събеседника си с думите, че няма коментар.

Ерлендур се представи и пое сухата й ръка. Попита я кога за последно е говорила с, хм, човека в мазето. Не беше сигурен дали да употреби думата „портиер“ или „Дядо Коледа“, а името вече беше забравил. Стори му се някак неестествено да каже „Дядо Коледа“.

— Гюли ли?8 — каза тя и с това разреши проблема. — Тази сутрин, за да му напомня за забавата при коледното дърво. Срещнах го долу на летящата врата. Той беше на работа. Беше портиер тук в хотела, както може би вече знаеш. И повече от портиер, фактически се грижеше за много неща. Поправяше уредите, ако се разваляха, и други такива.

— Отзивчив, значи?

— Какво?

— Готов да помогне, отзивчив, не е било нужно да го молят?

— Това не знам. Има ли значение? Той никога не е правил нищо за мен. По-скоро аз не съм имала нужда от него.

— Защо точно той е бил Дядо Коледа? Обичал ли е децата? Може би е бил смешен? Забавен?

— Ами останало е от времето, преди аз да дойда тук. Работя в хотела вече три години и това е третата коледна забава, която организирам. Той беше Дядо Коледа на предните две, бил е такъв и преди това. Ставаше за Дядо Коледа. Децата му се радваха.

Жената говореше така, сякаш смъртта на Гвюдлойгур не бе оказала и най-малък ефект върху нея. Сякаш просто не я засягаше. Убийството само й създаваше известни маркетинг- и ПиАр-проблеми, нищо друго. Ерлендур се замисли. Как бяха успели хората да станат толкова безчувствени?

— А що за човек беше той?

— Не знам — отговори тя. — Изобщо не го опознах. Той беше портиер тук. И Дядо Коледа. Разговаряла съм с него единствено когато се правеше на Дядо Коледа.

— Какво стана с празненството при елхата? Когато стана ясно, че Дядо Коледа е умрял?

— Отменихме го, нямаше друго какво да направим. Пък и заради него, да почетем паметта му — добави тя, сякаш за да покаже най-накрая, че изпитва някакви чувства. Напразно. По всичко личеше, че нищо не й бе по-безразлично от трупа в мазето.

— Кой познаваше този човек най-добре? — попита Ерлендур. — Тук в хотела, имам предвид.

— Ами не знам. Опитай да говориш с шефа на рецепцията. Портиерът беше на негово разпореждане.

Телефонът иззвъня и тя вдигна. Хвърли на Ерлендур поглед, с който му даваше да разбере, че пречи. Той стана и излезе от кабинета й. Помисли си, че жената не може безкрайно дълго да лъже по телефона.

Шефът на рецепцията не беше в състояние да обърне внимание на Ерлендур. Туристите се тълпяха пред гишето и той ги регистрираше с помощта на други трима служители на хотела, които вкупом едва смогваха. Ерлендур ги гледа известно време как записват гостите, как преглеждат паспортите им, връчват им ключовете от стаите, усмихват се и преминават на следващия клиент. Опашката стигаше чак до летящата врата. Ерлендур видя още един автобус с пътници да спира пред хотела.

Полицаите, повечето в цивилни дрехи, бяха плъзнали из цялата сграда да разпитват служителите. В помещението за почивка на персонала долу в мазето се оформи нещо като полицейска централа, откъдето се ръководеше разследването.

Ерлендур преценяващо огледа коледната украса в преддверието. От високоговорителите се разнасяше вече някаква американска коледна песен. Той пресече фоайето и влезе в трапезарията. Там първите гости на хотела бяха започнали да се редят около великолепния коледен бюфет. Той мина покрай масата и огледа херингата, пушения агнешки бут, свинската шунка и телешкия език, както и в допълнение вкусните десерти, сладоледи, торти със сметана и шоколадови мусове, или каквото там беше.

Устата му се напълни със слюнка. Не беше ял почти нищичко през деня.

Огледа се и пъхна парче пикантен телешки език в устата си, като се опита да го направи светкавично, така че да не се види с невъоръжено око. Мислеше си, че никой не го е забелязал, затова сърцето му направо подскочи в гърдите, когато чу остър глас зад гърба си.

— Не, ей ти, не е възможно! Не може да правиш така!

Ерлендур се обърна. Мъж с висока готварска шапка и сурово изражение на лицето вървеше към него.

— Какво означава това, може ли тъй да си тъпчеш устата? Що за възпитание!

— Спокойно де! — каза Ерлендур и се протегна да си вземе чиния. Започна да я пълни с различни лакомства, все едно че през цялото време е имал намерението да се обслужи както подобава.

— Познаваше ли Дядо Коледа? — попита той колкото да отклони темата от телешкия език.

— Дядо Коледа? — учуди се готвачът. — Какъв Дядо Коледа? Ще те помоля да не си завираш пръстите в яденето! Това не е…

— Гвюдлойгур — прекъсна го Ерлендур. — Познаваше ли го? Бил е портиер и нещо като момче за всичко тук, в хотела, както разбрах.

— Имаш предвид Гюли?

— Да, Гюли — каза Ерлендур и сложи в чинията си едно доста голямо парче шунка с малко млечен сос отгоре.

Хрумна му да повика Елинборг, за да хвърли едно око на шведската маса, тя беше голям гастроном и от много години съставяше книга с готварски рецепти.

— Не, аз… какво искаш да кажеш с „познаваше ли го“? — попита готвачът.

— Не си ли чул?

— Какво? Случило ли се е нещо?

— Мъртъв е. Убит. Не се ли е разчуло из хотела?

— Убит? — изпъшка готвачът. — Убит! Какво, тук в хотела? Кой си ти?

— В стаята си. Долу в мазето. Аз съм от полицията.

Ерлендур продължаваше да трупа лакомства в чинията си. Готвачът вече беше забравил за телешкия език.

— Как е бил убит?

— Най-добре е да не се говори много за това.

— Тук в хотела ли?

— Да.

Готвачът се огледа наоколо.

— Не мога да повярвам! — каза той. — Май лошо ни се пише!

— Точно — потвърди Ерлендур. — Лошо ви се пише.

Знаеше, че хотелът никога не ще успее да се отърве от това убийство. Никога нямаше да може да изтрие срамния печат на престъплението. Оттук насетне това все щеше да си бъде хотелът, в който Дядо Коледа е бил убит с презерватив на члена си.

— Познаваше ли този човек? — попита Ерлендур. — Гюли?

— Не, съвсем малко. Той беше портиер и фиксваше всевъзможни неща.

— Фиксваше ли?

— Е, поправяше. Не го познавах изобщо.

— А знаеш ли някой в хотела да го е познавал добре?

— Не — отвърна готвачът. — Нищо не знам за него. Кой го е убил? Тук? В хотела? Господи боже мой!

Готвачът явно се притесняваше повече за хотела, отколкото за убития. Ерлендур мислеше да му каже, че гостите може и да се умножат точно заради убийството. Така разсъждаваха вече хората. Дори биха могли да рекламират хотела като място, където е било извършено убийство. И да развият криминален туризъм. Обаче не му се разправяше. Искаше му се да седне някъде с чинията си и да се наслади на храната. За малко да бъде оставен на мира.

В този момент отнякъде се появи Сигурдур Оли.

— Открихте ли нещо? — попита Ерлендур.

— Не — отвърна Сигурдур Оли и погледна готвача, който побърза да се отправи към кухнята с пресните новини.

— Сега ли смяташ да плюскаш? — добави Сигурдур Оли, изпълнен със справедливо възмущение.

— Ох, не започвай да мрънкаш. И без това имах малък проблем.

— Този човек не е притежавал нищо, а ако е притежавал, не го е държал в стаичката си — каза Сигурдур Оли. — Елинборг намери в гардероба му само няколко стари плочи. Това е всичко. Дали все пак да не затворим хотела?

— Да затворим хотела, що за глупост? — отвърна Ерлендур. — И как мислиш да затвориш такъв хотел? За колко време искаш да го затвориш? Да не смяташ да влезеш във всяка стая с екип от следотърсачи?

— Не, но убиецът може да е гост на хотела. Подобна възможност съществува, не бива да си затваряме очите.

— Всъщност има два варианта. Или той е в хотела, гостенин или служител, или пък няма нищо общо с хотела. Това, което трябва да направим, е да говорим с всички от персонала и с всички, които напускат хотела през следващите дни, по-специално с ония, които си тръгват преждевременно, макар и да се съмнявам убиецът така директно да привлече вниманието върху себе си.

— Да, именно. Мислех си за презерватива — сподели Сигурдур Оли.

Ерлендур се огледа за свободна маса и отиде да седне. Сигурдур Оли седна до него. Погледна препълнената чиния и устата му също се изпълни със слюнки.

— Значи, ако е била жена, то тя е в детеродна възраст, или не е така? Съдейки по презерватива.

— Щеше да е така преди двайсет години — каза Ерлендур и опита леко опушената шунка. — Сега презервативът е нещо повече от противозачатъчно средство. Той предпазва от всякакви гадости — хламидии, спин…

— Презервативът може също да ни каже, че убитият не е познавал добре това… лице, с което е бил в стаята си. Това трябва да е било мимолетна среща. Ако го е познавал, може би е нямало да ползва презерватив.

— Трябва да отбележим, че презервативът не изключва убитият да е бил с мъж — каза Ерлендур.

— Що за нож може да е било това? Оръжието, причинило смъртта?

— Ще видим какво ще покаже аутопсията. Естествено, никакъв проблем не е да се намери нож тук в хотела, ако нападателят е бил от хотела.

— Редно ли е това, което правиш? — попита Сигурдур Оли, който през цялото време бе гледал как Ерлендур си хапва и се изкушаваше да отиде и той да си сипе, но се боеше да не предизвика още по-голям скандал: две ченгета, разследващи убийство в хотел, си седят на шведската маса, все едно че нищо не се е случило.

— Забравих да проверя дали имаше нещо в него — вметна Ерлендур между две хапки.

— Вижда ли ти се редно така да седиш и да набиваш на местопрестъплението?

— Че това е хотел.

— Да, но…

— Казах ти вече, имах малък проблем. Не можех да се измъкна по друг начин. Имаше ли нещо в него? В презерватива?

— Беше празен — каза Сигурдур Оли.

— Областният лекар разправяше, че бил получил оргазъм. Дори два, но не разбрах за какво точно говореше.

— Не познавам никой, който да разбира какво говори докторът.

— Значи, убийството е станало, преди да си довърши работата.

— Да. Станало е точно когато му е било най-хубаво.

— Ако е точно когато му е било най-хубаво, защо му е бил ножът?

— Може пък ножът да е бил част от играта.

— Каква игра бе?

— Сексът вече е много по-сложен от мисионерската поза — обясни Сигурдур Оли. — Значи, може да е бил всеки?

— Всеки — повтори Ерлендур. — Защо постоянно се говори за мисионерска поза? За каква мисия става дума?

— Не знам — рече Сигурдур Оли и въздъхна.

Понякога Ерлендур задаваше такива въпроси, че го подлудяваше — много простички и в същото време безкрайно сложни и досадни.

— Това да не е нещо, дошло от Африка?

— По-скоро от католицизма — каза Сигурдур Оли.

— Защо мисионерска?

— Не знам бе.

— Противозачатъчното средство не елиминира никой от половете — продължи Ерлендур. — С това трябва да сме наясно. Презервативът не изключва когото и да било. Попита ли управителя на хотела защо е искал да изгони Дядо Коледа?

— Не, искал ли е да го гони?

— Спомена го, но не обясни. Трябва да разберем какво е имал предвид.

— Ще си го запиша — каза Сигурдур Оли, който постоянно носеше тефтерче и молив у себе си.

— И още една група хора използва по-често от другите презервативи.

— Да? — лицето на Сигурдур Оли заприлича на въпросителен знак.

— Проститутките.

— Проститутките? — повтори Сигурдур Оли. — Курвите? Мислиш ли, че тук има такива?

Ерлендур кимна с глава.

— Те въртят яко мисионерство по хотелите.

Сигурдур Оли се изправи и запристъпва от крак на крак пред Ерлендур, който беше вече опразнил чинията си и отново хвърляше на шведската маса любовни погледи.

— Мм, къде ще бъдеш на Коледа? — попита накрая Сигурдур Оли смутено.

— На Коледа? — повтори Ерлендур. — Ще бъда… какво искаш да кажеш с това къде съм щял да бъда на Коледа? Къде трябва да съм на Коледа? Какво ти влиза на теб в работата?

Сигурдур Оли се поколеба, но реши да продължи.

— Бергтора се чудеше дали няма да си сам.

— Ева Линд има някакви планове. Какво е искала да каже Бергтора? Да ви дойда на гости ли?

— Оф, не знам. Жени! Кой може да ги разбере? — каза Сигурдур Оли, след което стана и хукна надолу към мазето.

Елинборг стоеше пред стаичката на убития и наблюдаваше работата на експертите, когато Сигурдур Оли се появи в мрачния коридор.

— Къде е Ерлендур? — попита тя, като бавно изсмукваше живота на пакетчето си с фъстъци.

— На шведската маса — грубо отговори Сигурдур Оли.

Предварителният тест, който бе направен по-късно същата вечер, показа, че върху презерватива има слюнка.

3

От лабораторията се свързаха с Ерлендур веднага щом получиха резултатите от биологичните проби. Той все още беше в хотела. Известно време местопрестъплението приличаше на фотографско студио. Светкавици пробляскваха в мрачния коридор. Трупът бе заснет отвсякъде, както и всичко, което се намираше в стаичката на Гвюдлойгур. Мъртвото тяло бе пренесено по-късно в моргата на Баронщигур, където трябваше да се извърши съдебната аутопсия. Експертите претърсиха стаята на портиера за пръстови отпечатъци. Откриха доста такива и започнаха да ги сравняват с онези, които полицията имаше в архивите си. Взеха отпечатъци от всички работещи в хотела, а откритието на експертите доведе и до това, че се наложи да им вземат и проби от слюнката.

— А гостите на хотела? — попита Елинборг. — Не трябва ли да направим същото и с тях?

Тя искаше да се прибере вкъщи и веднага съжали, че беше попитала. Мечтаеше си вече смяната й да свърши. Елинборг смяташе Коледата за много важен празник и семейството й липсваше. Беше украсила дома си с клонки и гирлянди, бе опекла вкусни сладки, които нареди в пластмасови кутии, след като старателно ги надписа по видове. Елинборг приготвяше толкова вкусна коледна храна, че славата й се бе разнесла навред, дори отвъд пределите на голямото й семейство. Основното ястие на всяка Коледа бе свински бут по шведски. Този бут тя държеше на балкона в солена саламура в продължение на цели дванайсет дни и го обгрижваше така, сякаш беше самият младенец Исус в пелени.

— Мисля, че трябва да приемем на първо време, че убиецът е исландец — каза Ерлендур. — Да оставим гостите на хотела за накрая. Хотелът сега се пълни за празниците и малко са онези, които си тръгват. Ще говорим със заминаващите, ще им вземем проби от слюнката, дори пръстови отпечатъци, но не можем да им попречим да напуснат страната. Ако решим да направим това, то към тях трябва да ни насочва много сериозно подозрение. Да поискаме списък на чужденците, които са били в хотела по времето на убийството, а онези, които са дошли след това, да оставим на мира! Да си опростим работата!

— А ако се окаже не толкова просто? — рече Елинборг.

— Не мисля, че някой от гостите на хотела знае за извършеното убийство — намеси се Сигурдур Оли.

Той също искаше да се прибере вкъщи. Жена му Бергтора му се беше обадила привечер да го пита дали вече не е тръгнал. Сега било точното време и тя го чакала. Сигурдур Оли веднага разбра за какво „точно време“ става дума. Опитваха се да си родят дете, но нещо все не се получаваше и Сигурдур Оли дори бе споделил с Ерлендур, че са започнали да мислят за оплождане инвитро. „Не трябва ли да им занесеш буркана?“ — бе попитал Ерлендур. „Какъв буркан?“ — не разбра Сигурдур Оли. „Абе, онзи, дето го пълниш сутрин.“ Сигурдур Оли го бе изгледал неразбиращо, преди да проумее за какво говори Ерлендур. „Не трябваше да ти казвам за това!“ — бе изръмжал той.

Ерлендур отпи от лошото на вкус кафе. Тримата седяха в стаята за почивка на персонала долу в мазето. Суматохата беше приключила, полицаите и експертите си бяха отишли, стаичката на убития беше запечатана. Ерлендур нямаше никаква бърза работа. Нямаше къде да отиде, освен в мрачното си жилище в блока. Коледата не го интересуваше. Беше си взел почивка няколко дни, през които нямаше какво да прави. Ако дъщеря му наминеше, щяха да си приготвят пушен агнешки бут. Понякога брат й идваше с нея. Иначе Ерлендур седеше и четеше, но това той, тъй или инак, си го правеше винаги.

— Вие би трябвало да се прибирате по домовете — каза той. — Аз мисля да се помотая тук още малко. Да видя дали ще успея да поприказвам с шефа на рецепцията, който е толкова зает.

Елинборг и Сигурдур Оли се изправиха.

— Ще се оправиш ли? — попита Елинборг. — Не искаш ли просто да си отидеш вкъщи? Идва Коледа и…

— Абе, какво ви става на вас със Сигурдур Оли? Защо не ме оставите на мира?

— Коледа е — каза Елинборг и въздъхна. Поколеба се, после отсече: — Забрави!

След което двамата със Сигурдур Оли си тръгнаха.

Известно време Ерлендур седя умислен. Чудеше се за това, което Сигурдур Оли го беше попитал — къде щял да бъде за Коледа. Мислеше си за загрижеността на Елинборг. Представи си апартамента, в който живееше, креслото, вехтия си телевизор и наредените по цялата стена книги.

Понякога си купуваше бутилка шартрьоз за Коледа. С чашка до себе си, седеше и четеше за хорските премеждия и за смъртта през времената, когато хората са ходели навсякъде пеш и коледните празници са били едни от най-опасните периоди в годината. Хората не са искали да се отказват да навестят обичните си приятели и са се борели с природата, загубвали са се и са загивали. И в домовете им рождението на Спасителя се е превръщало в кошмар. Някои са ги намирали. Други — не. Никога не са успявали да открият телата им.

Това бяха коледните приказки на Ерлендур.

Шефът на рецепцията беше съблякъл хотелските си униформени дрехи и си слагаше палтото, когато Ерлендур го откри в съблекалнята. Човекът каза, че бил смъртно уморен и искал да се прибере вкъщи като всички останали. Да, бил чул за убийството, направо ужас, но не знаел с какво можел да помогне в случая.

— Както разбрах, ти си го познавал по-добре от другите в хотела — каза Ерлендур.

— Не, не е вярно — рече шефът на рецепцията и уви дебел шал около врата си. — Кой ти каза това?

— Бил е на твое разпореждане, не е ли така? — отвърна Ерлендур, без да отговори на въпроса.

— На мое разпореждане, да, вероятно. Той беше портиер. Аз отговарям за рецепцията и регистрацията, сигурно знаеш вече това. Имаш ли представа до колко работят магазините тази вечер? — попита, сякаш не го беше много еня за Ерлендур и неговите въпроси.

Това вбеси полицая. Вбеси го и друго, май на никого не му дремеше за съдбата на човека долу в мазето.

— Денонощно, откъде да знам! Кой е искал да наръга твоя портиер в гърдите?

— Моя? Той не беше моят портиер. Беше портиер на хотела.

— Защо беше със смъкнати гащи и с презерватив на пениса? Кой е бил при него? Кой го е посещавал обикновено? Кои са били приятелите му тук в хотела? И кои — извън хотела? Кои са били неприятелите му? Защо е живял в хотела? Що за договорка е било това? Ти какво криеш? Защо не можеш да ми отговориш като нормален човек?

— Ама чакай, аз, какво…? — шефът на рецепцията млъкна. — Просто искам да се прибера вкъщи — рече накрая. — Не знам отговорите на всичките ти въпроси. Коледа е. Не можем ли да говорим утре? Не съм вдигнал глава цял ден.

Ерлендур го гледаше втренчено.

— Ще говорим утре — каза.

Излезе от съблекалнята и внезапно си припомни въпроса, който го бе преследвал през целия ден, откакто се бе видял с управителя на хотела. Обърна се. Шефът на рецепцията тъкмо излизаше от вратата, когато Ерлендур му извика.

— Защо сте искали да се освободите от него?

— Какво?

— Искали сте да се отървете от него. От Дядо Коледа. Защо?

Рецепционистът се поколеба.

— Той вече бе уволнен — каза след малко.

Управителят похапваше, когато Ерлендур го откри. Седеше на голяма маса в кухнята, опасан в готварска престилка, пред полупразните подноси, върнати от шведската маса.

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно да ям — каза той и избърса устата си, когато забеляза, че Ерлендур го наблюдава. — На спокойствие — добави.

— Съвсем точно знам какво имаш предвид — отбеляза Ерлендур.

Бяха сами в излъсканата до блясък кухня. Полицаят не можеше да не му се възхити. Управителят ядеше бързо, но с голям финес и съвсем не лакомо. Движенията на ръцете му бяха съвършени. Всяка хапка пъхаше в устата си без каквото и да било суетене и с видимо удоволствие.

Беше по-спокоен сега, когато трупът бе откаран, а полицаите и репортерите, които се тълпяха известно време пред хотела, си бяха тръгнали. От полицията се разпоредиха вестникарите да не влизат вътре, защото сградата се смяташе за място на престъпление. Работата в хотела се върна в обичайното си русло. Малцина от чуждестранните гости бяха разбрали за трупа в мазето, макар и всички да забелязаха присъствието на полицаите и да питаха какво става. Управителят на хотела нареди на служителите си да споменават за възрастен човек и сърдечен удар.

— Знам какво си мислиш, смяташ, че съм свиня, нали? — каза управителят и престана да яде, за да може да си налее малко червено вино.

Докато отпиваше, кутрето му щръкна нагоре. Имаше размерите на малък колбас.

— Не, но разбирам защо искаш да управляваш хотел — отвърна Ерлендур, после внезапно изгуби търпение и рече грубо: — Убиваш се, знаеш това, нали?

— Тежа сто и осемдесет килограма — каза управителят. — Свинете, дето ги угояват, не стават много по-тежки от мен. Винаги съм бил дебел, никога не съм бил на диета. Никога не съм си и помислял да си променям стила на живот, както сега му казват. Добре ми е така. По-добре, отколкото на теб, струва ми се — добави той.

Ерлендур беше чувал да се говори, че дебелите хора били по-щастливи от мършавите. Той самият не вярваше в това.

— По-добре, отколкото на мен? — Ерлендур се усмихна вяло. — Ти пък откъде знаеш. Защо уволни портиера?

Управителят беше започнал отново да яде и мина известно време, докато остави приборите на масата. Ерлендур търпеливо почака. Видя, че управителят обмисля отговора си, чуди се как точно да го формулира, след като, тъй или иначе, Ерлендур вече бе разбрал за уволнението.

— Напоследък не ни върви много — каза накрая. — През лятото сме препълнени и напливът покрай Коледа и Нова година става все по-голям. Но има и време, когато е мъртвило, и тогава сме на загуба. Собствениците казаха, че трябва да орежем персонала. Да намалим работниците. Стори ми се ненужно да държим портиер на пълна заплата през цялата година.

— Но аз разбрах, че той е бил нещо много повече от прост портиер. Бил е и Дядо Коледа например. И момче за всичко. Баш-майстор. Поправял е различни неща. Бил е нещо като иконом.

Управителят отново се бе захванал да пълни с храна устата си и в разговора настъпи поредната пауза. Ерлендур се огледа. Полицаите разрешиха на служителите, чиято смяна бе свършила, да се приберат по домовете си, след като им записаха имената и адресите. Все още не бе ясно кой последен е говорил с убития, нито пък как бе протекъл сетният му ден. Никой не бе забелязал нещо особено около Дядо Коледа. Никой не бе видял някой да слиза долу в мазето, никой не знаеше дали човекът е имал посетители. Само неколцина знаеха, че той е живял там долу през цялото време, че малката стаичка е била домът му, ала и те като че ли въобще не се интересуваха от него. Няколко души казаха, че са го познавали, но по всичко личеше, че човекът не е имал приятели в хотела. А за такива извън хотела никой от персонала не знаеше.

„Истински Бьоси малкият от Берг“9, помисли си Ерлендур.

— Никой не е незаменим — каза управителят и изпъна колбасоподобното си кутре нагоре, докато отпиваше от червеното вино за пореден път. — Естествено, не е много весело да уволняваш хора, но не можем да си позволим да държим портиер целогодишно. Затова беше уволнен. Не заради нещо друго. Пък и неговото не беше кой знае какво портиерство. Обличаше униформата, когато пристигаха кинозвезди или чуждестранни държавни глави, и гонеше разни скитници, които се опитваха да влязат в хотела.

— Тежко ли го прие? Когато го уволнихте.

— Мисля, че прояви разбиране.

— Липсват ли някакви ножове от кухнята? — попита Ерлендур.

— Нямам представа. Губим ножове, вилици и чаши за десетки хиляди на година. Също кърпи и… Мислиш, че е бил убит с нож от хотела ли?

— Не знам.

Ерлендур гледаше как хотелиерът се храни.

— Той е работил тук повече от двайсет години и никой не го е познавал. Не ти ли се струва, че това е малко странно?

— Персоналът идва и си отива — отвърна управителят и сви рамене. — Естествено е да има текучество в този бизнес. Мисля, че хората са го познавали, но в крайна сметка кой кого познава истински? Не и аз. Аз не познавам добре никого тук.

— При цялото това текучество обаче ти си се застоял.

— Мене трудно могат да ме махнат от мястото ми.

— Защо каза, че сте искали да го изхвърлите?

— Това ли съм казал?

— Да.

— Просто така съм се изразил. Нищо особено не съм искал да кажа.

— Но вече си го бил уволнил и си смятал да го изхвърлиш — каза Ерлендур. — И ето че идва някой и го убива. Последните му дни не са били изпълнени с много радост.

Докато тъпчеше торти и мусове в устата си с прецизните движения на чревоугодник и се опитваше да извлече максимално удоволствие от храната, управителят сякаш не забелязваше съществуването на Ерлендур.

— Защо не си е тръгнал, след като си го уволнил?

— Трябваше да си тръгне в началото на този месец. Можех да го изгоня, ама не исках много да го притискам. А трябваше да го направя. Тогава тая глупост щеше да ми се размине.

Ерлендур продължи мълчаливо да гледа как управителят поглъща лакомо храната. После, може би заради шведската маса или заради мрачния му апартамент в блока, или заради това време на годината и полуфабрикатите, които го чакаха вкъщи, заради самотната Коледа — Ерлендур не знаеше защо, но въпросът изскочи някак си внезапно, преди да се усети.

— Стая? — възкликна управителят, сякаш не разбра за какво говореше Ерлендур.

— Не е нужно да е луксозна — поясни Ерлендур.

— Искаш да кажеш за теб ли?

— Самостоятелна стая — продължи Ерлендур. — Може и да няма телевизор.

— Всичко е заето. За съжаление!

Управителят се втренчи в Ерлендур. Изобщо не му се щеше някакъв полицай да му виси на главата ден и нощ.

— Шефът на рецепцията каза, че имало свободни стаи — най-безсрамно излъга Ерлендур. — Каза, че трябвало само да говоря с теб.

Управителят продължаваше да го гледа втренчено. После сведе очи към недовършения мус и бутна чинията настрана. Беше изгубил апетит.

В стаята беше студено. Ерлендур стоеше до прозореца и се взираше навън, но не виждаше друго, освен отражението си на тъмния фон на стъклото. От известно време не се бе гледал очи в очи с човека от отражението и забеляза, че той е започнал да остарява. Зад него и навсякъде наоколо внимателно падаха снежинки, все едно че небето се бе пропукало и прахът му се посипваше върху света.

В съзнанието му изскочи малка стихосбирка, която си бе купил преди известно време, няколко стихотворения от Хьолдерлин, преведени с рядко срещано майсторство. Остави ума си да пробяга напосоки по стиховете, докато се задържи на строфа, за която знаеше, че се отнася до мъжа от прозореца, с когото се гледаше в очите.

4

Беше почти заспал, когато на вратата се почука леко и той чу някой да шепне името му.

Моментално позна кой е отвън. Отвори и видя дъщеря си, Ева Линд, която стоеше в коридора пред вратата му. Известно време се гледаха в очите, после тя му се усмихна и се шмугна покрай него в хотелската стая. Той затвори вратата. Дъщеря му седна до малкото бюро и извади пакет цигари.

— Мисля, че тук е забранено да се пуши — каза Ерлендур, който спазваше забраната за пушене.

— Да — кимна Ева Линд и извади една цигара от кутията. — Защо е толкова студено?

— Май парното е нещо повредено.

Ерлендур седна на края на леглото. Беше само по долни гащи, затова придърпа одеялото и го заметна върху раменете и главата си.

— Какво правиш? — попита Ева Линд.

— Студено ми е — отвърна Ерлендур.

— Имам предвид тук, в хотелската стая, защо не се прибереш вкъщи?

Тя дръпна дълбоко от цигарата, която изгоря почти на една трета, после издиша пушека от дробовете си, задимявайки цялата стая.

— Ами не знам. Нямах… — Ерлендур замълча.

— Повече желание да се прибираш вкъщи ли?

— Стори ми се, че така трябва. Днес беше убит човек тук в хотела, чу ли вече за това?

— Май беше някакъв Дядо Коледа? Бил е убит?

— Портиерът. Трябвало е да бъде Дядо Коледа на детското празненство в хотела днес. Ти как си?

— Отлично — каза Ева Линд.

— Все още ли работиш?

— Да.

Ерлендур я погледна. Изглеждаше по-добре. Беше си все така слаба, но торбичките под красивите й сини очи се бяха изгладили, лицето й не беше толкова изпито и скулесто както преди. Според него тя не се бе докосвала до наркотици, колко, скоро щяха да станат осем месеца. Не и след като изгуби бебето си и лежа в кома в болницата, между този свят и ада. След като я изписаха, се премести при него и живяха заедно половин година, после си намери постоянна работа, каквато не бе имала от две години. През последните месеци наемаше самостоятелна стая в центъра на града.

— Как ме откри? — попита Ерлендур.

— Не успях да се свържа с теб по мобилния и се обадих в офиса. Казаха ми, че си тук. Започнах да разпитвам за теб в хотела и разбрах, че си взел стая. Какво става? Защо не се прибираш вкъщи?

— Не знам всъщност какво правя — каза Ерлендур. — Коледата е много странно време.

— Да — рече Ева Линд.

Замълчаха.

— Нещо да си чувала за брат ти? — попита след малко Ерлендур.

— Синдри все още работи в провинцията — отвърна Ева Линд.

Цигарата изсъска, изгаряйки до филтъра. Пепелта падна на земята. Ева Линд се огледа за пепелник, но такъв нямаше и тя остави фаса изправен на бюрото, докато загасне от само себе си.

— Как е майка ти? — попита Ерлендур.

Бяха винаги все същите въпроси и обикновено — все същите отговори.

— Окей. Робува както винаги.

Ерлендур замълча. Ева Линд наблюдаваше синкавия дим от цигарата, който се виеше нагоре от бюрото.

— Не знам дали ще издържа още дълго — каза тя, загледана втренчено в дима.

Ерлендур вдигна глава изпод завивката.

В този момент се почука на вратата и двамата се спогледаха учудено. Ева се изправи и отвори. Някакъв служител, облечен в униформата на хотела, стоеше в коридора пред стаята. Каза, че работел на рецепцията.

— Забранено е да се пуши тук — бе първото нещо, което каза, щом надникна в стаята.

— Помолих я да загаси цигарата — отвърна Ерлендур, както си беше по слипове, завит с одеялото през глава. — Тя никога не ме слуша.

— Забранено е да се качват момичета по стаите — продължи човекът. — Заради това, дето се случи.

Ева Линд се поусмихна и погледна баща си. Ерлендур вдигна очи към нея, после — към служителя.

— Казаха ни, че някакво момиче се е качило тук — каза човекът. — Не е позволено. Трябва да се махаш. Веднага!

Стоеше на вратата и чакаше Ева Линд да го последва. Ерлендур се изправи и тръгна към човека, все още със завивката през главата.

— Това е дъщеря ми — обясни той.

— Да бе, разбира се — отвърна служителят с тон, който показваше, че му е все едно.

— Наистина! — потвърди Ева Линд.

Човекът започна да гледа ту нея, ту него.

— Не искам никакви проблеми — каза той накрая.

— Върви си тогава и ни остави на мира — отвърна Ева Линд.

Човекът обаче продължаваше да стои и да гледа Ева Линд и Ерлендур, който стърчеше зад нея по долни гащи, преметнал одеялото през глава.

— Има му нещо на радиатора — каза Ерлендур. — Не загрява.

— Тя трябва да дойде с мен! — настоя човекът.

Ева Линд хвърли поглед към баща си и сви рамене.

— После ще говорим — рече тя. — Нямам желание да слушам такива глупости.

— Какво искаше да кажеш с това, че няма да издържиш повече? — попита Ерлендур.

— После ще говорим — отвърна Ева Линд и изчезна през вратата.

Човекът се усмихна на Ерлендур.

— Смяташ ли да направиш нещо за парното? — попита полицаят.

— Ще предам — каза другият и затвори вратата.

Ерлендур отново седна на ръба на леглото. Ева Линд и Синдри Снайр бяха плодовете на един несполучлив брак, който беше приключил преди повече от две десетилетия. След развода Ерлендур беше имал много малко, да не кажем никакви контакти с децата си. Така реши бившата му жена, Халдора. Мислеше си, че е предадена и излъгана, и използваше децата, за да си отмъсти на Ерлендур. Той пък се примири. След това обаче съжаляваше, че не е бил по-твърд в желанието си да се вижда с децата. Съжаляваше, че ги е оставил изцяло под контрола на Халдора. Когато децата поотраснаха, сами го потърсиха. Дъщеря му беше станала наркоманка. Синът му няколко пъти се бе лекувал от алкохолизъм.

Той знаеше какво има предвид Ева Линд, когато каза, че не знае дали ще издържи още дълго. Тя не беше ходила на терапия. Не беше влизала в никакво заведение, не се бе обръщала към никаква организация, за да търси съдействие за проблема си. Бе се захванала сама да се бори с него и нямаше никой, който да й помага. Затваряше се, ставаше зла и инатлива винаги когато разговорът се насочеше към начина й на живот. Не спря да взема наркотици дори по време на бременността. Прави няколко опита, които приключваха почти веднага, липсваха й постоянство и упорство, за да спре да се друса веднъж завинаги. Опитваше се и Ерлендур знаеше, че го прави с цялото си желание, но не й беше по силите и се проваляше отново и отново. Той нямаше представа какво е това, което я прави толкова зависима от отровата, че я поставя над всичко друго в живота си. Не знаеше кои са причините за саморазрушителното й поведение, но по някакъв начин разбираше, че той самият я бе предал. По някакъв начин той също имаше вина за това, което й се бе случило.

Когато Ева Линд лежеше в болницата в кома, той седеше до леглото й и й говореше. Лекарят му бе казал, че тя може би чува гласа му и усеща присъствието му. Няколко дни по-късно тя се събуди и първото нещо, за което помоли, бе да види баща си. Беше толкова слаба, че едва можеше да говори. Спеше, когато той отиде при нея. Баща й отново седна до леглото й и я зачака да се събуди.

Накрая тя отвори очи, видя го и сякаш направи опит да се усмихне, но вместо това заплака. Той стана, приближи се до нея и я прегърна. Тя се тресеше цялата в ръцете му. Опитваше се да я успокои, сложи я да легне на възглавницата и избърса сълзите от очите й.

„Къде беше през всичките тези безкрайно дълги дни?“ — каза той, погали бузата й и се опита да се усмихне окуражително.

„Къде е бебето?“ — попита тя.

„Не ти ли казаха какво се случи?“

„Изгубих го. Не ми казаха къде е. Не ми позволиха да го видя. Не ми вярват…“

„За малко да изгубя теб.“

„Къде е детето?“

Ерлендур беше отишъл да види детето в операционната, то лежеше там мъртво, момиченце, което може би щеше да получи името Ойдур.

„Искаш да го видиш ли?“ — попита той.

„Прости ми!“ — каза Ева тихо.

„За какво?“

„За това, което съм аз. За детето…“

„Няма нужда да ти прощавам за това, което си, Ева. Не трябва да се извиняваш.“

„Напротив.“

„Ти не определяш сама съдбата си.“

„Искаш ли…?“

Ева Линд млъкна, лежеше немощна в леглото. Ерлендур я почака да събере сили. Мина дълго време. Най-накрая тя отвори очи и погледна баща си.

„Искаш ли да ми помогнеш да я погребем?“ — попита тя.

„Естествено!“ — отвърна Ерлендур.

„Искам да я видя“ — каза Ева.

„Мислиш ли, че…?“

„Искам да я видя — повтори тя. — Моля те! Позволи ми да я видя!“

Ерлендур се поколеба, но отиде до моргата и донесе телцето на момиченцето, което той в ума си наричаше Ойдур, не искаше то да остане без име. Пренесе увитото в бяла кърпа трупче по коридора на болницата до интензивното отделение, при Ева, защото тя бе твърде слаба, за да се движи сама. Ева взе детето си, погледа го известно време, след което вдигна очи към баща си.

„Аз съм виновна“ — каза тя тихо.

Ерлендур очакваше, че тя ще се разридае, и се учуди, когато това не стана. Сякаш някакво спокойствие витаеше над нея и покриваше като с воал отвращението, което тя изпитваше към себе си.

„Поплачи си, ще ти олекне“ — добави той.

Ева го погледна.

„Не заслужавам да плача“ — отвърна тя.

Седеше в инвалидна количка и гледаше как свещеникът хвърля трите лопати пръст10 върху ковчега в гробището на Фосвогур. Лицето й излъчваше сурова твърдост. С мъка се изправи от количката, като с жест възпря Ерлендур, който понечи да й помогне да стане. Направи кръстен знак върху гроба на момиченцето си и устните й потрепериха. Ерлендур не беше сигурен дали дъщеря му плаче, или е започнала да шепне мълчалива молитва.

Беше прекрасен пролетен ден. Слънцето се отразяваше в гладката повърхност на морето. Долу, край залива Нойтхолсвик можеха да се видят хора, излезли на разходка. Халдора стоеше на разстояние, а Синдри Снайр бе застанал до изкопания гроб, далеч от баща си. Едва ли можеха да бъдат на по-голяма дистанция един от друг — разпиляна групичка хора, които нямаха нищо общо, освен нещастния си живот. Ерлендур си мислеше, че това семейство не се е събирало на едно място вече почти четвърт век. Хвърли поглед към Халдора, но тя избягваше да го гледа. Не й бе казал и една дума, както и тя на него.

Ева Линд се отпусна назад в стола си. Ерлендур се засуети около нея да й помогне и я чу да простенва:

„Шибан живот!“

Ерлендур стреснато се отърси от мислите си, когато изведнъж се сети за казаното от рецепциониста. Спомни си, че имаше намерение да иска от него обяснение, но съвсем беше забравил. Изправи се на крака, излезе в коридора и го видя да влиза в асансьора. От Ева Линд нямаше и следа. Ерлендур извика рецепциониста, който задържа вратата на асансьора и излезе на площадката. Преценяващо огледа Ерлендур, който стоеше бос, по долни гащи, все още с одеялото на главата си.

— Какво имаше предвид, когато каза „заради това, дето се случи“? — попита Ерлендур.

— Заради това, дето се случи? — повтори човекът неразбиращо.

— Каза, че не съм можел да имам момиче при мен в стаята поради онова, което се е случило.

— Да.

— Искаш да кажеш, поради онова, което се е случило с Дядо Коледа в мазето ли?

— Да. Но ти какво знаеш за…?

Ерлендур погледна надолу към слиповете си и за момент се поколеба.

— Участвам в разследването — каза той. — В полицейското разследване.

Човекът го огледа от главата до петите, без изобщо да прикрива недоверието си.

— Защо свърза тези две неща? — побърза да зададе въпроса си Ерлендур.

— Не те разбирам — отговори човекът и запристъпва от крак на крак.

— Ами излиза, че ако Дядо Коледа не беше убит, щеше да е съвсем наред да съм с момиче в стаята. Ти го каза така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не — отвърна човекът. — Казал съм „заради това, дето се случи“? Не си спомням.

— Точно така каза. Момичето не можело да бъде в стаята заради това, което се е случило. Ти си мислеше, че дъщеря ми е… — Ерлендур се запъна, искаше да намери някакъв благоприличен израз, подходящ за ситуацията, но не му се удаде. — Ти си мислеше, че дъщеря ми е курва, и дойде да я изгониш, защото Дядо Коледа е убит тук. Ако това не се беше случило, щеше да си е нормално да съм с момиче в стаята. Пускате ли момичета по стаите? Когато всичко си е съвсем наред?

Мъжът погледна Ерлендур.

— Какво искаш да кажеш с това „момичета“?

— Курви бе! — отвърна Ерлендур. — Има ли курви, които се мотаят из хотела и се шмугват по стаите, а пък вие се правите, че нищо не виждате? Освен сега, защото нещо се е случило. Какво общо е имал Дядо Коледа с всичко това? Има ли някаква връзка с него?

— Изобщо не знам за какво говориш — каза рецепционистът.

Ерлендур промени подхода си.

— Мога да разбера това, че сте предпазливи, щом е извършено убийство в хотела. Не искате да привличате вниманието върху нищо необичайно или неестествено, макар само по себе си то да е нещо невинно и да няма какво да се каже за него. Но аз трябва да знам дали Дядо Коледа е бил свързан с някаква проституция тук в хотела.

— Не знам нищо за никаква проституция — рече човекът. — Както сам видя, ние следим за момичета, които се качват сами по етажите. Това наистина ли беше твоята дъщеря?

— Да — потвърди Ерлендур.

— Каза ми да вървя по дяволите.

— Съвсем в неин стил.

Ерлендур затвори вратата след себе си, легна в леглото и много скоро заспа. Присъни му се, че небето се изсипва върху му и до ушите му достига поскърцването на ветропоказатели.