Гласът

9

Определиха си среща в хотела рано на следващия ден — Ерлендур, Сигурдур Оли и Елинборг. Отделиха се на малка кръгла маса и си взеха закуска от шведската маса. През нощта беше валяло сняг, но сега бе по-топло и улиците бяха чисти. Метеорологичните прогнози бяха за безснежна Коледа. Коледното пазаруване бе достигнало връхната си точка. На всяко кръстовище имаше задръствания и из града се движеха тълпи от хора.

— Този Уапшот — каза Сигурдур Оли, — кой е той?

„Много врява за нищо“, помисли си Ерлендур, сръбна от кафето и погледна навън през прозореца. Чудновато място беше хотелът. Да спи тук беше приятна промяна, но изпитваше особено чувство при мисълта, че някой влиза в стаята му в негово отсъствие и слага всичко в ред. Напускаше сутрин стаята и когато се връщаше, виждаше, че всичко е подредено по един и същи начин — леглото оправено, кърпите сменени, на мивката има нов сапун. Усещаше присъствието на този, който подреждаше стаята му, но не го виждаше, не знаеше кой внася ред в живота му.

Когато слезе долу тази сутрин, отиде на рецепцията и помоли стаята му да не се чисти повече.

Трябваше да се срещне с Уапшот по-късно сутринта и да разбере повече неща за колекционерството му и за певческата кариера на Гвюдлойгур Егилсон. Предната вечер се бяха разделили с ръкостискане след идването на Валгердур. Уапшот бе стоял като истукан и чакаше Ерлендур да го представи на дамата, но когато нищо подобно не се случи, протегна ръката си, поклони се и се представи сам. След това се извини с това, че бил уморен и гладен, смятал да се качи в стаята си да свърши някаква работа, после да вечеря и да си легне.

По-късно Ерлендур и Валгердур не го видяха да слиза в трапезарията, където бяха седнали, и си казаха, че може би е поръчал храна в стаята си. Валгердур дори отбеляза, че Уапшот изглеждал много уморен.

Ерлендур я изпрати до гардеробната и й помогна да облече красивото си палто. След това я придружи до вратата, където постояха известно време, преди тя да излезе навън в снегопада. Когато Ерлендур заспа, след като Ева Линд си тръгна, усмивката на Валгердур го последва в съня му заедно със слабия аромат от парфюма й по ръката му от ръкостискането за раздяла.

— Ерлендур? — започна Сигурдур Оли. — Ало! Кой е Уапшот?

— Знам само, че е английски колекционер на грамофонни плочи — отвърна Ерлендур, който вече им бе разказал за срещата си с Хенри Уапшот. — И че си тръгва от хотела утре. Ти би трябвало да се обадиш на колегите в Англия да научиш повече за него. Ще се срещнем с Уапшот пак преди обед, тогава ще разбера повече.

— Момче хорист? — каза Елинборг. — Кой би искал да убие момче хорист?

— Той, естествено, не е бил вече момче хорист — рече Сигурдур Оли.

— Някога е бил известен — намеси се Ерлендур. — Били са издавани негови плочи, които определено са били доста търсени, и днес са уникални. Хенри Уапшот идва чак от Великобритания за тях и заради него. Специализирал се е в хористи и момчешки хорове от цял свят.

— Чувал съм само за Виенския момчешки хор — каза Сигурдур Оли.

— Специализирал се, значи, в момчета — продължи Елинборг. — Що за човек колекционира плочи на момчета хористи? Не трябва ли малко да помислим върху това? Дали няма нещо извратено у такъв човек?

Ерлендур и Сигурдур Оли я погледнаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ерлендур.

— Какво ли? — учуди се Елинборг.

— Странно ли ти се струва да събираш грамофонни плочи?

— Не плочи, момчета хористи — уточни Елинборг. — Момчета хористи, записвали грамофонни плочи. Има голяма разлика, струва ми се. Нищо извратено ли не виждате в това?

Тя поглеждаше ту единия, ту другия.

— Аз просто нямам твоето мръсно въображение — каза Сигурдур Оли и обърна поглед към Ерлендур.

— Мръсно въображение! Да не би аз да съм си въобразила Дядо Коледа със смъкнати гащи долу в оная дупка, с презерватив на пикалото? Трябва ли ми въображение за това? После се оказва, че тук в хотела има човек, който боготвори въпросния Дядо Коледа, когато е бил дванайсетгодишен или там някъде, и идва чак от Великобритания, за да се срещне с него. Вие да не сте нещо болни?

— Това в някакъв сексуален контекст ли го виждаш? — попита Ерлендур.

Елинборг обърна очи нагоре.

— Абе, вие сте като двама монаси!

— Той е просто колекционер на грамофонни плочи — рече Сигурдур Оли. — А както спомена Ерлендур, някои пък събират торбички за повръщане. Що за сексуален живот имат те според твоите теории?

— Не разбирам как може да сте толкова слепи! Или ограничени. Защо мъжете са винаги толкова ограничени?

— Оф, не започвай пак — изпъшка Сигурдур Оли. — Защо жените винаги смятат мъжете за ограничени? Сякаш жените не са ограничени с всичките си „о, не мога да си намеря червилото и“…

— Слепи, загубени стари монаси! — каза Елинборг.

— Какво е да си колекционер? — попита Ерлендур. — Защо ще искат хората да събират определени неща и защо виждат повече стойност в един предмет, отколкото в друг?

— Някои вещи са по-скъпи от други — отвърна Сигурдур Оли.

— Те би трябвало да търсят нещо уникално — продължи Ерлендур, — нещо, което никой друг не притежава. Не е ли това целта? Да имаш нещо, което никой в целия свят го няма.

— Това не са ли по-скоро чудаци? — попита Елинборг.

— Чудаци ли?

— Ами такива, чешити. Не е ли така? Особняци?

— Ти намери плочи в шкафа на Гвюдлойгур — каза Ерлендур на Елинборг. — Какво направи с тях? Огледа ли ги по-подробно?

— Само видях, че са в шкафа — отвърна Елинборг. — Не съм ги пипала. Там трябва да са, ако искаш да ги разгледаш.

— Как колекционер като Уапшот влиза във връзка с човек като Гвюдлойгур? — продължи Елинборг. — Как изобщо научава за него? Дали има някакви посредници? Какво знае той за издаването на исландски плочи с хорови песни през седемдесетте години? За момче, което пее соло преди повече от трийсет години някъде в Исландия?

— Може би от списания — каза Сигурдур Оли. — Или от интернет? Телефон? От други колекционери?

— Знаем ли нещо друго за Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Има сестра — вметна Елинборг. — Освен това има и баща, който е все още жив. На тях, естествено, им е съобщено за смъртта му. Сестрата извърши разпознаването.

— Сигурно ли е, че ще можем да вземем проба от слюнката на Уапшот? — попита Сигурдур Оли.

— Да, аз ще се погрижа за това — каза Ерлендур.

Сигурдур Оли тръгна да събира информация за Хенри Уапшот, Елинборг пое задачата да се срещне със сестрата и бащата на Гвюдлойгур, а Ерлендур отиде долу в мазето, в стаичката на портиера. Мина покрай рецепцията и видя, че шефът е дошъл на работа. Отбеляза си мислено да говори по-късно с него.

Намери грамофонните плочи в шкафа на Гвюдлойгур. Бяха две малки плочи сингли. Върху едната пишеше: Гвюдлойгур пее „Аве Мария“ от Шуберт. Това беше същата плоча, която Уапшот му беше показал. Върху другата се виждаше момчето застанало пред малък детски хор. Диригентът, млад човек, стоеше настрана. „Гвюдлойгур Егилсон пее солова песен“ беше написано с големи букви напряко през обложката.

На задната страна имаше кратък текст, посветен на младия и надарен певец.

Гвюдлойгур Егилсон събуди огромен и заслужен интерес с Детския хор на Хапнарфьордур18. Без преувеличение може да се каже, че този дванайсетгодишен певец има голямо бъдеще пред себе си. Това е вторият негов запис, на който той пее особено вдъхновено със своя прекрасен и чист глас под ръководството на Габриел Хермансон, диригент на Детския хор в Хапнарфьордур. Плочата е безценна придобивка за всички, които обичат красивата музика. Певецът Гвюдлойгур Егилсон доказва, че притежава уникален глас. Понастоящем той е на турне из скандинавските страни.

„Дете звезда“, помисли си Ерлендур и погледна към афиша с „Малката принцеса“ — Шърли Темпъл.

— Ти какво правиш тук? — попита той плаката. — Защо те е пазел той? Защо си единственото нещо, което е останало от него?

Извади мобилния си телефон.

— Марион — каза той, когато от другата страна отговориха.

— Да — отговори гласът в телефона. — Ти ли си?

— Нещо ново?

— Ти знаеше ли, че този Гвюдлойгур е записвал плочи като дете?

— Вече го установих — отвърна Ерлендур.

— Звукозаписната компания е фалирала преди около двайсет години и от нея не е останала и следа. Човек на име Гунар Хансон е бил собственик и управляващ. Компанията се е казвала „ГХ — грамофонни плочи“. Издавала е разни боклуци по времето на хипитата и Битълсите, но после всичко отишло по дяволите.

— Знаеш ли какво е станало със склада?

— Със склада ли? — учуди се Марион Брием.

— С плочите на склад.

— Те, естествено, са отишли за погасяване на дългове. Нали такава е практиката? Говорих с роднините на Гунар, двамата му синове. Компанията никога не е правила много записи и те не бяха чували името й от десетилетия. Нищо не можаха да ми кажат за нея, когато ги попитах. Гунар починал в средата на деветдесетте години и синовете му казаха, че не оставил нищо друго, освен дългове.

— Тук в хотела има човек, който колекционира хорови плочи, момчешки хорове или, ако щеш, момчета хористи. Той имал намерение да се срещне с Гвюдлойгур, но нищо не излязло от това. Питах се дали плочите му имат някаква стойност. Как да разбера?

— Като намериш колекционери и говориш с тях — каза Марион. — Искаш ли аз да се заема?

— Има и друго. Можеш ли да откриеш човек на име Габриел Хермансон, бил е диригент на хора в Хапнарфьордур през седемдесетте години. Сигурно ще го намериш в телефонния указател, ако е все още жив. Той е бил учителят на Гвюдлойгур. Имам обложка на плоча с негова снимка и на нея ми изглежда като да е бил на около трийсет. Ако е мъртъв, спираш дотам.

— Обикновено това е правилото.

— Какво правило?

— Ако човек е мъртъв. Тогава спира дотам.

— Именно! — Ерлендур се поколеба. — Защо ми говориш за смърт?

— А, за нищо.

— Всичко наред ли е?

— Благодаря ти, че ми подхвърляш трохички — рече Марион.

— Нали това искаше? Да се ровиш и разследваш, за да разнообразяваш скучната си старост?

— Е да, сега денят ми ще е запълнен — отвърна Марион. — Провери ли това с кортизола в слюнката?

— Ще го проверя — каза Ерлендур и затвори.

Шефът на рецепцията имаше нещо като малък кабинет отзад във фоайето и седеше в него. Тъкмо смяташе да започне да преглежда някакви книжа, когато Ерлендур влезе в помещението и затвори вратата. Човекът се изправи и понечи да протестира, каза, че нямал никакво време да разговаря с него, трябвало да ходи на среща, но Ерлендур спокойно седна и скръсти ръце.

— От какво бягаш? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше те вчера, в най-натовареното време на хотела. Когато говорих с теб вечерта, когато убиха портиера, приличаше на беглец. Сега стоиш като на тръни! За мен ти си начело в списъка със заподозрени. Казаха ми, че си познавал Гвюдлойгур най-добре от всички в хотела. А ти отричаш това. Разправяш ми, че не си го познавал изобщо. Мисля, че лъжеш. Той е бил твой подчинен. Би трябвало да покажеш поне малко желание за съдействие. Изобщо не е приятно да киснеш в ареста по Коледа.

Шефът на рецепцията се взираше в Ерлендур, без да знае какво да прави, после бавно седна на стола си.

— Нищо нямаш срещу мен — каза той. — Безумие е да мислиш, че аз съм направил това на Гвюдлойгур. Че съм бил в стаята му и… имам предвид това с презерватива и всичко останало.

Ерлендур с известно безпокойство забелязваше, че някои подробности от разследването се бяха разчули из хотела и служителите ги обсъждаха. Готвачът в кухнята знаеше точно за какво се вземаха проби от слюнките. Шефът на рецепцията пък имаше добра представа за сцената долу в стаичката на портиера. Може би управителят на хотела се беше разприказвал, може да беше момичето, което намери трупа, а можеше и да са полицаите.

— Къде беше вчера? — попита Ерлендур.

— Бях болен — отговори шефът на рецепцията. — Бях си вкъщи цялата сутрин.

— Но не си се обадил на никого. Ходи ли на лекар? Даде ли ти медицинско? Мога ли да говоря с него? Как му е името?

— Не ходих на лекар. Просто останах в леглото. Сега съм по-добре.

Той се изкашля. Ерлендур се усмихна. Този човек беше най-некадърният лъжец, когото бе виждал някога.

— Защо ме лъжеш?

— Нямаш нищо срещу мен — възрази човекът. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме заплашваш. Искам да ме оставиш на мира!

— Мога да разговарям и с жена ти. Да я питам дали ти е носила чай в леглото вчера.

— Не я закачай нея!

Гласът на шефа на рецепцията изведнъж стана по-твърд и по-сериозен. Лицето му почервеня.

— О, ще я закачам! — каза Ерлендур.

Мъжът впи очи в Ерлендур.

— Няма да приказваш с нея — рече той.

— И защо не? Какво криеш? Ставаш прекалено съмнителен, няма да се отървеш така лесно от мен.

Шефът на рецепцията отклони поглед и изпъшка.

— Остави ме на мира. Това няма нищо общо с Гвюдлойгур. Имам лични проблеми и трябва да ги оправя.

— Какви?

— Не съм длъжен да ги споделям с теб.

— Остави аз да преценя това!

— Не можеш да ме принудиш.

— Както ти казах, мога да поискам разрешение за арест или просто да говоря с жена ти.

Шефът на рецепцията въздъхна тежко.

— Ще си остане ли между нас?

— Ако не е свързано с Гвюдлойгур.

— Няма нищо общо с него.

— Добре тогава.

— Обадили са се на жена ми оня ден. В деня, когато открихте Гвюдлойгур.

Женски глас попитал за него. Жена му не познавала гласа. Било през деня, в работно време, но не било странно да го търсят вкъщи. Онези, които го познавали, знаели, че работното му време е доста разкъсано. Съпругата на шефа на рецепцията, лекарка, която работела на смени и телефонното позвъняване я събудило, трябвало да ходи на работа същата вечер. Жената от телефона се държала така, сякаш познавала добре мъжа й, и се обидила, когато съпругата поискала да разбере кой се обажда. „Коя си ти? — попитала тя. — Защо се обаждаш тук?“ Отговорът, който получила, събудил други въпроси и ново учудване. „Той ми дължи пари“ — казал гласът в телефона.

— Жената заплашила, че ще се обади в службата — рече шефът на рецепцията на Ерлендур.

— Коя беше тя?

Преди десет дни излязъл да се позабавлява. Жена му била на лекарска конференция в Швеция и той отишъл с трима свои приятели да вечерят. Забавлявали се добре, старата приятелска компания, след ресторанта тръгнали да обикалят кръчмите и завършили в едно от популярните места в центъра на града. Там изгубил от поглед приятелите си, отишъл на бара и видял познати от хотелския бизнес, които стояли до бара и гледали как хората танцуват. Той бил леко пиян, но не толкова, че да не може да взема разумни решения. Ето защо всичко това му било толкова непонятно. Никога преди не бил правил нещо подобно.

Тя се приближила до него, също като във филмите, с цигара между пръстите и помолила за огънче. Той самият не пушел, но поради работата си носел запалка в джоба си. Имал този навик от времето, когато пушенето било разрешено навсякъде. Тя го заприказвала и го попитала дали няма да я почерпи с питие. Той я погледнал. Да, естествено, ще я почерпи. Стояли на бара, той купил питиета и седнали на първата маса, която се освободила. Тя била много привлекателна и флиртувала доста изкусно с него. Той влязъл в играта, без да е съвсем сигурен какво точно се случва. Жените обикновено не се държали така в негово присъствие. Тя седнала плътно до него, била доста настъпателна и уверена в себе си. Когато той станал да вземе второ питие за двамата, тя го погалила по бедрото. Погледнал я, а тя се усмихнала. Красива и привлекателна жена, която знаела какво иска. Била може би десетина години по-млада от него.

По-късно го попитала дали не иска да я изпрати до дома й. Живеела в съседния квартал и тръгнали пеша. Той се колебаел, но му било любопитно. Всичко било толкова чуждо и странно, все едно се намирал на Луната. За двайсет и три години не бил изневерявал на жена си. Два или три пъти през всичките тия години може и да бил целунал чужда жена, но нищо подобно на това сега не му се било случвало.

— Съвсем се обърках — каза шефът на рецепцията на Ерлендур. — Част от мен искаше да побягна и да забравя всичко. Друга част искаше да я последвам.

— Знам коя е била тази част — поясни Ерлендур.

Стояли пред вратата й на стълбището във входа на новопостроен блок. Тя пъхнала ключа в ключалката. Дори това действие изглеждало по някакъв начин похотливо в нейните ръце. Вратата се отворила и тя се притиснала в него. „Влез“, казала и прекарала ръка по чатала му.

Влязъл. Тя започнала да забърква питиета. Той седнал на дивана в стаята, а тя пуснала музика и се приближила до него с чаша в ръка. Усмихнала се така, че красивите й бели зъби проблеснали на фона на червеното червило. Седнала до него, оставила чашата, хванала колана и бавно свалила ципа на панталона му.

— Аз никога… Това беше… Тя умееше да прави невероятни неща — каза шефът на рецепцията.

Ерлендур го гледаше и мълчеше.

— Исках да се измъкна тихомълком на сутринта, без да ме усети, но тя беше нащрек. Имах угризения на съвестта, направо ме убиваха, чувствах се като някакъв нещастник, който е предал жена си и децата си. Имаме три деца. Исках да се махна оттам и да забравя всичко. Никога повече нямах намерение да срещам тази жена отново. Но тя бе напълно будна, когато започнах да се промъквам през стаята в мрака.

Тя се изправила на лакти върху възглавницата и запалила нощната лампа. „Тръгваш ли си?“ — попитала го. Той потвърдил. Казал, че закъснява. За спешна среща или нещо подобно. „Хубаво ли ти беше снощи?“ — попитала отново. Той я гледал, държейки панталоните си в ръка. „Страхотно — отговорил, — но не мога да продължавам така. Не мога. Извинявай!“ „Искам осемдесет хиляди крони“19 — казала тя спокойно, сякаш това било толкова естествено, че дори не трябвало да го споменава. Той я погледнал, не бил сигурен, че е чул правилно. „Осемдесет хиляди“ — повторила тя. „Какво искаш да кажеш?“ — попитал той. „За нощта“ — отвърнала тя. „За нощта ли? Да не би да се продаваш?“ „А ти какво си мислеше?“ Той все още не разбирал за какво говори тя. „Да не би да си мислиш, че ще можеш да имаш жена като мен безплатно?“ — казала тя. Лека-полека той започнал да схваща за какво става дума. „Но ти нищо не каза!“ — „Трябва ли да ти казвам нещо? Плати ми осемдесет хиляди и може би ще можеш отново някой път да дойдеш при мен.“

— Отказах да й платя — каза шефът на рецепцията на Ерлендур. — Излязох си. А тя полудя! Обади ми се тук в работата и ме заплаши, че ще позвъни вкъщи, ако не й платя.

— Как им казваха на такива? — попита Ерлендур. — Някаква английска дума беше. Hustler20. Курви. От тях ли е била? Това ли ми казваш?

— Не знам каква беше, но знаеше какво прави. Накрая се обадила у дома и разказала на жена ми за всичко.

— Че защо просто не си плати? Тогава щеше да се отървеш от нея.

— Не съм сигурен, че щях да се отърва, дори да й бях платил. С жена ми обсъдихме проблема вчера. Обясних й какво се бе случило така, както го направих пред теб. Женени сме от двайсет и три години и въпреки че нямам никакво извинение, това си беше капан. Така го виждам аз. Ако тази жена не преследваше парите, това никога нямаше да се случи.

— Значи, всичко е било по нейна вина?

— Не, естествено, не, но все пак… беше капан.

Замълчаха.

— Има ли такова нещо в хотела? — попита Ерлендур. — Курви?

— Не — отвърна шефът на рецепцията.

— Не би могъл да не забележиш, нали?

— Казаха ми, че си питал дали има проституция в хотела. Тук няма такива неща.

— Естествено — каза Ерлендур.

— Ще си мълчиш ли за това, дето ти разказах?

— Трябва ми името на жената, ако го знаеш. И адреса. Историята ти ще си остане между нас.

Шефът на рецепцията се поколеба.

— Шибана курва! — изруга той, за момент излязъл от ролята си на учтив хотелиер.

— Смяташ ли да й платиш?

— По този въпрос с жена ми сме на едно мнение. Няма да получи и стотинка!

— Мислиш ли, че това би могло да бъде някакъв злонамерен номер?

— Номер? — учуди се шефът на рецепцията. — Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид някой да иска да ти напакости и да се опитва да ти създаде неприятности. Някой, с когото имаш сметки за уреждане.

— Не ми е хрумвало. Мислиш, че може да имам неприятели, които биха ми спретнали този номер?

— Не трябва да са ти непременно неприятели. Може да са някакви шегаджии, твои приятели.

— Не, нямам такива приятели. Освен това шегичката стигна прекалено далеч и никак не е забавна.

— Ти ли уволни Дядо Коледа?

— Какво?

— Ти ли му каза, че е уволнен? Или може би си му пратил писмо, или…?

— Аз му го казах, да.

— И той как го прие?

— Зле. Разбираемо е. Беше работил тук дълго време. Много по-дълго от мен например.

— Мислиш ли, че той може да е стоял зад това, ако въобще е имало подбудител?

— Гвюдлойгур? Не, не мога да си го представя. Гвюдлойгур? Да е замесен в подобно нещо? Не мисля. Той беше честен и кротък човек.

— Знаеше ли, че Гвюдлойгур е бил звезда като дете? — попита Ерлендур.

— Звезда? Каква звезда?

— Имал е записани на плоча песни. Хорист.

— Не знаех — каза шефът на рецепцията.

— Само още нещо — добави Ерлендур и се изправи. — Можеш ли да намериш и да ми пратиш в стаята грамофон?

Ерлендур забеляза, че шефът на рецепцията нямаше и най-малка представа за какво става дума.

Когато излезе във фоайето, видя началника на техническия отдел да се качва по стълбите от мазето.

— Как върви със слюнката, която открихте по презерватива? — попита Ерлендур. — Проверихте ли я за кортизол?

— Работим по въпроса. Ти пък какво знаеш за кортизола?

— Знам, че ако в слюнката има голямо количество от него, това може да се окаже опасно.

— Сигурдур Оли пита за оръжието на убийството — каза началникът. — Съдебният лекар мисли, че не е бил някакъв голям нож. Не много дълъг, с тънко и назъбено острие.

— Значи, не е бил ловен нож, нито голям нож за месо?

— Не, не е бил нищо особено — обясни началникът. — Най-обикновен нож.

10

Ерлендур се прибра в стаята си с двете грамофонни плочи от килерчето на Гвюдлойгур. Позвъни в болницата и попита за Валгердур. Свързаха го с отдела й. Отговори някаква друга жена. Той отново помоли за Валгердур, която най-после дойде на телефона.

— Имаш ли още от онези клечки с памук? — попита той.

— Това да не би да е господин Загинали по планинските пътища? — каза тя.

Ерлендур се ухили.

— Има един чужденец тук в хотела, когото трябва да проверим.

— Спешно ли е?

— Трябва да стане днес.

— Ти там ли ще си?

— Да.

— Ще се видим.

Ерлендур прекъсна разговора. „Господин Загинали по планинските пътища“, помисли си и се усмихна на себе си. Имаше среща с Хенри Уапшот в бара на приземния етаж. Слезе долу, седна на бара и зачака. Келнерът го попита дали желае нещо, но той поблагодари и отказа. Промени решението си почти веднага и го повика да му донесе чаша вода. Погледна лавиците с алкохол зад бара, редици от бутилки, оцветени във всички цветове на дъгата.

Бяха открили почти невидими парченца стъкло върху мраморния под на стаята. По шкафа за вино имаше следи от драмбуйе, имаше го и по чорапите на момчето, и по стълбището. Откриха стъкло и по четката за метене, и в прахосмукачката. Всичко сочеше към извода, че бутилка от този ликьор е била разбита в мраморния под. По всяка вероятност момчето е стъпило в локвата, която се е образувала, и е изтичало по стълбата към стаята си. От следите можеше да се заключи, че детето е тичало, а не е ходело. Следи от малки уплашени ходила. Ето защо решиха, че момчето е счупило бутилката, а бащата е изгубил контрол над себе си и така е пребил момчето, че то се е озовало в болница.

Елинборг го призова на разпит в полицията на Квервисгата, където го осведоми за резултата от техническата експертиза, за реакцията на момчето, когато е било попитано дали баща му не се е отнесъл толкова жестоко с него, и за собственото си убеждение, че именно бащата е виновникът за състоянието на детето. Ерлендур присъстваше на разпита. Колежката му каза на бащата, че той имал правата на заподозрян и можел да поиска присъствието на адвокат. Би трябвало да има такъв. Бащата каза, че засега не искал да се обажда на адвокат, бил невинен и се учудвал, че го подозират само заради една счупена бутилка с ликьор.

Ерлендур включи записващото устройство в стаята за разпити.

„Това, което ние мислим, че се е случило, е следното — каза Елинборг, сякаш четеше от някакъв доклад. Явно се опитваше да потисне чувствата си. — Момчето се е прибрало от училище вкъщи. Часът е наближавал четири. Ти си се прибрал скоро след това. Разбрахме, че този ден си излязъл по-рано от работа. Може дори да си се прибрал у дома точно когато по някаква причина момчето е изпуснало голяма бутилка драмбуйе на пода. Уплашило се е и изтичало нагоре към стаята си. Ти си се ядосал, дори нещо повече, направо си изгубил контрол над себе си и си се качил при момчето, за да го накажеш. Така си го пребил, че то е трябвало да бъде прието в болница.“

Бащата гледаше Елинборг безмълвно.

„Използвал си някаква тояга или пръчка, която не успяхме да открием, било е нещо заоблено, във всички случаи не с остри ръбове. Всъщност може и да си го удрял в таблата на леглото. Многократно си го ритал. Преди да се обадиш в болницата, си почистил в стаята. Избърсал си ликьора с три кърпи, които си изхвърлил в кофата до къщата. С прахосмукачката си изсмукал стъклата, измел си мраморния под и си го измил набързо с мопа. Шкафа обаче си изчистил внимателно. Взел си чорапите на момчето и си ги изхвърлил в кофата за боклук. Използвал си препарат за петната на стълбището, но не си успял да изчистиш всичко.“

„Нищо не можеш да докажеш — каза бащата, след като Елинборг спря да говори. — Момчето не е казало нищо. Не е казало и дума за онези, които са го нападнали. Защо не опиташ да откриеш съучениците му?“

„Защо не ни каза за ликьора?“

„Няма нищо общо.“

„А чорапите в кофата за боклук? Малките следи по стълбището?“

„Имаше счупена бутилка, само че аз я счупих. Два дни преди да нападнат момчето ми. Сипвах си от нея и я изпуснах на пода. Ади беше там и доста се стресна. Казах му да внимава къде ходи, но той вече бе стъпил в ликьора и изтича в стаята си по стълбите. Това няма нищо общо с нападението над него и трябва да ви кажа, че намирам за много странен начина, по който натъкмявате случая. Ти не разполагаш с нищо! Той казал ли ти е, че аз съм го пребил? Съмнявам се. Той никога няма да го каже, защото не съм бил аз. Не бих могъл да му сторя подобно нещо. Никога!“

„Защо не ни разказа това веднага?“

„Веднага?“

„Когато намерихме петната. Тогава нищо не каза.“

„Защото мислех, че точно това ще се случи. Знаех си, че ще свържете този инцидент с нападението над Ади. Не исках да обърквам делото. Момчетата в училището са го пребили.“

„Фирмата ти върви към фалит — каза Елинборг. — Вече си уволнил към двайсет човека и вероятно ще последват още уволнения. Май напрежението е голямо. На път си да изгубиш къщата…“

„Това е само бизнес“ — уточни той.

„Смятаме, че и преди си упражнявал насилие над него.“

„Не, виж какво…“

„Прегледахме лекарските доклади. За четири години два пъти си е чупил пръста.“

„Ти деца имаш ли? Децата постоянно имат разни инциденти. Това е безумие.“

„Специалист по детски болести е написал забележка при последното счупване. Уведомих за това Агенцията за защита на детето. Бил е същият пръст. От Агенцията са идвали у вас да проверят домашните условия. Не открили нищо особено. Детският лекар намерил обаче следи от убождания с игли по ръцете на детето.“

Бащата мълчеше.

Елинборг не успя да се сдържи.

„Мръсно животно такова“ — изсъска тя.

„Искам да говоря с адвоката си“ — каза бащата и отклони поглед.

— I said good morning!21

Ерлендур дойде на себе си и видя, че Хенри Уапшот стои до него. Полицаят беше потънал в мислите си за детето, което изтичало нагоре по стълбите, и не беше забелязал Хенри да влиза в бара, нито пък го беше чул да поздравява.

Ерлендур скочи на крака и пое подадената му ръка. Уапшот беше облечен в същите дрехи както и предния ден. Косата му беше несресана и изглеждаше уморен. Помоли келнера за кафе, Ерлендур също си поръча.

— Говорехме за колекционери — каза Ерлендур.

— Yes — рече Уапшот и устните му се разтеглиха в подобие на усмивка — Bunch of loners, like myself!22

— Как един колекционер от Великобритания разбира, че преди близо четиридесет години е имало момче хорист с красив глас в Хапнарфьордур, Исландия?

— О, много повече от красив глас — каза Уапшот. — Много повече. Това момче е имало уникален глас.

— Но все пак как разбра за Гвюдлойгур Егилсон?

— От хора със същите интереси като мен. Колекционерите на грамофонни плочи се специализират, както, мисля, ти казах вчера. Ако вземем например само хоровата музика, то колекционерите се делят на такива, които събират определени песни или издания, и на такива, които събират конкретни хорове. Трети като мен се интересуват от хористи момчета. Някои се насочват единствено към момчета хористи, записани на винилови плочи седемдесет и осем оборота, които са се произвеждали през седемдесетте години. Други колекционират плочи четиридесет и пет оборота на определен издател. Специализирането е безкрайно. Някои търсят всички съществуващи издания на една-единствена песен, да речем например Stormy weather23, която ти, естествено, знаеш. Казвам ти го, за да разбереш за какво говорим. Научих за Гвюдлойгур чрез група или сдружение на японски колекционери, които поддържат огромен информационен и търговски сайт в интернет. Никой не колекционира повече западна музика от японците. Те обикалят целия свят и изкупуват всичко, което е издадено на плоча и до което могат да се докопат. Особено пък ако е от времето на Бийтълсите и периода на хипитата. Известни са на пазарите за грамофонни плочи и това, което е най-хубаво, е, че имат пари.

Ерлендур се зачуди дали беше разрешено да се пуши на бара и реши да се пробва. Уапшот забеляза, че той възнамерява да си запали цигара, и извади омачкан пакет „Честърфилд“ без филтър. Ерлендур му поднесе огънче и сам запали.

— Мислиш ли, че може да се пуши тук? — попита Уапшот.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Ерлендур.

— Японците имаха екземпляр на предишния сингъл на Гвюдлойгур — продължи Уапшот. — Този, дето ти го показах вчера. От тях го купих. Убийствено скъпа плоча, но не съжалявам. Като ги питах за произхода на плочата, казаха, че са я купили от колекционер от Берген24 на пазара за плочи в Ливърпул. Свързах се с норвежкия колекционер и стана ясно, че той я купил от разпродажба на имуществото на починал издател на плочи в Трондхейм25. Той пък може да я е получил от Исландия, даже да му я е пратил някой, който е искал да представи момчето в чужбина.

— Доста проучване си направил за някакви стари плочи — отбеляза Ерлендур.

— Колекционерите са като генеалозите. Част от удоволствието е да откриеш първоизточника. След това опитах да намеря още плочи, но това се оказа много трудно. Издадени са само две с негови песни.

— Каза, че японците ти продали екземпляра за много пари. Тези плочи имат ли голяма стойност?

— Само за колекционери — каза Уапшот. — И не говорим за огромни суми.

— Но достатъчно големи, за да дойдеш до Исландия и да купиш други плочи. Нали затова си искал да се срещнеш с Гвюдлойгур, да разбереш дали той има някакви плочи.

— Известно време имах отношения с двама-трима колекционери исландци. Това беше много преди да започна да се интересувам от плочите на Гвюдлойгур. За съжаление, сега почти ги няма. Исландците не можаха да намерят никакви. Надявам се да получа чрез интернет екземпляр от Германия. Дойдох в Исландия, за да се видя с тези колекционери, да се срещна с Гвюдлойгур, защото обожавам песните му, и да обиколя оказионите тук, да разгледам пазара.

— От колекционерство ли се прехранваш?

— Не, не бих могъл — отвърна Уапшот и си дръпна силно от цигарата. Пръстите му бяха пожълтели от дългите години пушене. — Наследих пари. Имам и недвижими имоти в Лондон. Управлявам ги, но повечето ми време отива в колекциониране на грамофонни плочи. Вероятно мога да го нарека страст.

— И събираш момчета хористи.

— Да.

— В това пътуване намери ли нещо, което да си струва?

— Не. Нищичко. Тук, изглежда, хората нямат голям интерес да пазят каквото и да било. Тук всичко трябва да е ново. Старото се смята за боклук и не си струва да се съхранява. Тук лошо се отнасят с грамофонните плочи. Просто ги изхвърлят. Например тези, които са останали след нечия смърт. Не викат никого да им хвърли едно око, просто ги карат на бунището. Дълго време си мислех, че една тукашна фирма, „Сорпа“, е сдружение на колекционери. Редовно беше споменавана в кореспонденцията. После стана ясно, че е сметопреработвателна станция, която управлява пазара на вещи втора употреба. Колекционерите от Исландия намират всевъзможни ценни предмети в боклука и ги продават по интернет на добра цена.

— Исландия буди ли някакъв специален интерес сред колекционерите? — попита Ерлендур.

— В Исландия колекционерите най-много ценят малкия пазар. От всяка грамофонна плоча са издадени малко екземпляри, които не след дълго изчезват от пазара или се загубват напълно. Също както плочите на Гвюдлойгур.

— Трябва да е много вълнуващо да си колекционер в свят, който мрази всичко старо и негодно. Сигурно е удоволствие да се смяташ за спасител на културни ценности.

— Ние сме малцина ексцентрици, които се борим срещу унищожението — каза Уапшот.

— Но в това има и печалба.

— Може и да има.

— Какво стана с Гвюдлойгур Егилсон? Какво се случи с детето звезда?

— Това, което се случва с всяко дете звезда — отвърна Уапшот. — Порасна. Не знам със сигурност какво точно е станало, но той никога не е пял като младеж или възрастен. Певческата му кариера е била къса, но красива. После е изчезнал в тълпата, престанал е да бъде уникален. Никой повече не го е възвеличавал и на него, естествено, това му е липсвало. Трябва да имаш дебела кожа, за да издържиш такова прехласване на такава крехка възраст, и още по-дебела кожа, за да понесеш, когато хората ти обърнат гръб.

Уапшот погледна часовника, който висеше над бара, после и часовника на ръката си, като се изкашля.

— Ще летя тази вечер за Лондон и трябва да свърша някои неща, преди да тръгна. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

Ерлендур го погледна.

— Не, мисля, че това е всичко. Нямаше ли да си тръгваш утре?

— Ако има нещо друго, с което мога да съм ти от помощ, ето ти моята визитна картичка. — Уапшот извади малко картонче от горния си джоб и го подаде на Ерлендур.

— Да не са ти променили полета? — попита Ерлендур.

— Тъй и тъй не се срещнах с Гвюдлойгур — каза Уапшот. — Приключих с повечето неща, което бях запланувал да свърша, пък и ще си спестя една нощ в хотела.

— Само още едно нещо — рече Ерлендур.

— Да.

— След малко ще дойде човек да ти вземе проба от слюнката, имаш ли нещо против?

— Проба от слюнката?

— Заради разследването на убийството.

— Защо слюнка?

— Засега не мога да ти кажа.

— Заподозрян ли съм?

— Взимаме проба от всички, които по някакъв начин са познавали Гвюдлойгур. Заради разследването. Не е нещо предназначено специално за теб.

— Разбирам — кимна Уапшот. — Слюнка! Странно.

Той се усмихна и Ерлендур видя почернелите му от тютюна долни зъби.

11

Влязоха в хотела през летящата врата, той — стар, хилав, в инвалидна количка, зад него тя — нисичка и слаба като него, с тесен, остър орлов нос и твърди, пронизващи очи, които огледаха фоайето. Жената беше на възраст около шейсетте, облечена в дебело кафяво зимно палто, носеше високи черни кожени ботуши и буташе количката пред себе си. Мъжът беше около осемдесетгодишен, изпод шапката му се подаваха бели кичурчета коса, изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Седеше прегърбен в количката си, кокалестите му ръце стърчаха изпод ръкавите на черното палто, около врата му беше намотан черен шал. Носеше очила с дебели кръгли рогови рамки, зад които уголемените му от диоптрите очи приличаха на рибешки.

Жената избута инвалидната количка до регистрационното гише. Шефът на рецепцията беше излязъл от офиса си и ги наблюдаваше.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той, когато те дойдоха до гишето.

Мъжът в количката не го удостои с отговор, но жената попита за полицай на име Ерлендур, който, както й било казано, работел в хотела. В този момент Ерлендур излизаше от бара заедно с Уапшот. Видя мъжа и жената и те веднага привлякоха вниманието му. У тях имаше нещо, което му напомняше за мъртвия.

Мислеше си дали да накара Уапшот да остане, да му забрани да се връща в Лондон засега, но не виждаше никаква достатъчно добра причина да го задържи. Чудеше се какви ли можеха да са тия хора, мъжът с очи на треска и жената с нос на орел, когато шефът на рецепцията го забеляза и му махна с ръка. Ерлендур понечи да си вземе довиждане с Уапшот, но той беше изчезнал.

— Тези питат за теб — каза шефът на рецепцията, когато Ерлендур се приближи до гишето.

— С мен ли искате да говорите? — попита Ерлендур.

Орловият нос се вдигна нагоре.

— Ти ли ръководиш разследването за смъртта на Гвюдлойгур Егилсон тук в хотела? — запита жената.

Ерлендур потвърди.

— Аз съм сестра му — каза тя. — А това е баща ни. Можем ли да говорим някъде на спокойствие?

— Искаш ли да ти помогна? — попита Ерлендур, но жената го погледна така, сякаш я беше обидил, и забута количката напред.

Последваха Ерлендур в бара, към масата, където беше седял с Уапшот. Освен тях нямаше никого другиго. Дори келнерът беше изчезнал нанякъде. Ерлендур не знаеше дали барът е отворен преди обяд. Предположи, че е отворен поради факта че вратата не беше заключена, но като че ли малцина знаеха това.

Жената прекара количката до масата, заключи колелата й и седна срещу Ерлендур.

— Тъкмо щях да ви посетя — излъга Ерлендур, който смяташе да накара Сигурдур Оли и Елинборг да говорят със семейството на Гвюдлойгур, но не си спомняше добре дали им бе наредил да го направят.

— Предпочитаме полицията да не идва у дома — отвърна жената. — Такова нещо не се е случвало никога. Обади ни се някаква жена, вероятно твоя сътрудничка. Елинборг, така мисля, че се нарече. Попитах кой ръководи разследването и ми каза, че ти си бил един от шефовете. Надявах се да приключим с тази история и да бъдем оставени на мира.

В поведението на тези хора не се долавяше никаква скръб. Нямаше и помен от съжаление за изгубен любим човек. Единствено студено отвращение. Смятаха, че трябва да изпълнят дълга си и да дадат на полицията някакви обяснения, но това очевидно им беше неприятно и им беше все едно дали им личи. Сякаш намереният долу в мазето на хотела труп изобщо не ги засягаше, сякаш бяха над тия неща.

— Знаете при какви обстоятелства беше намерен Гвюдлойгур — обясни Ерлендур.

— Знаем, че е бил убит — отвърна старецът. — Знаем, че е бил намушкан.

— Знаете ли кой би могъл да го направи?

— Нямаме никаква представа — каза жената. — Изобщо не поддържахме връзка с него. Не знаем с какви хора се е събирал. Не познаваме приятелите или враговете му, ако е имал такива.

— Кога го видяхте за последен път?

В този момент Елинборг влезе в бара. Приближи се към тях и седна до Ерлендур. Той им я представи, но те не реагираха, явно и двамата бяха напълно убедени, че нищо от случващото се не ги засяга.

— Май че беше двайсетгодишен, когато го видяхме за последно.

— Двайсетгодишен? — Ерлендур помисли, че е чул нещо погрешно.

— Както ви казах, нямахме връзка.

— Но защо? — попита Елинборг.

Жената дори не я погледна.

— Не е ли достатъчно, че говорим с теб? — каза тя на Ерлендур. — И тази жена ли трябва да присъства?

Ерлендур се обърна към Елинборг и като че ли за миг се развесели.

— Не виждам да оплаквате съдбата му — рече той, без да отговори на въпроса й. — Съдбата на Гвюдлойгур. На твоя брат. — Той отново обърна поглед към жената. — На твоя син — каза и погледна стария човек. — Защо? Защо не сте го виждали трийсет години? И както вече ви казах, тя се казва Елинборг — добави той. — Ако ще правиш други неуместни забележки, ще ви закараме в полицията, където ще продължим, а вие можете да направите официално оплакване. Колата ни е отвън.

Орловият нос се надигна обидено. Рибешките очи се присвиха.

— Той си живееше своя живот — продължи тя. — Ние нашия. Няма какво да се каже повече за това. Не поддържахме връзка. Това е положението. Ние бяхме доволни, той — също.

— Казвате ми, че сте го виждали за последно в средата на осемдесетте? — попита Ерлендур.

— Не поддържахме връзка — повтори тя.

— Нито веднъж за всички тези години? Дори един телефонен разговор? Нищо?

— Да.

— Защо?

— Това е семеен въпрос — каза възрастният човек. — Няма нищо общо със смъртта му. Абсолютно нищо. Минало и забравено. Какво повече искате да знаете?

— Знаехте ли, че той е живял тук в хотела?

— От време на време получавахме новини за него — уточни жената. — Знаехме, че е портиер тук. Обличал някакъв абсурден костюм и отварял вратите за гостите на хотела. А и, доколкото разбрах, се е правил на Дядо Коледа на забавите.

Тя каза това последното, сякаш Гвюдлойгур не можеше да унижи семейството си повече, освен ако не бъдеше открит мъртъв, полугол в хотелското мазе. Ерлендур не сваляше очи от нея.

— Не знаем много за него — каза той. — Изглежда, че не е имал много приятели. Живял е в хотела в малка стаичка. Като че ли се е чувствал добре. Бил е добър с децата. Съгласил се е да бъде Дядо Коледа на коледните празненства на хотела, както ти каза. От друга страна, научихме, че е бил много надарен певец. Като малко момче е записвал плочи, мисля, че са били две, но вие, разбира се, знаете това по-добре. От обложката на плочата, която видях, разбрах, че е бил на турне из скандинавските страни и по всичко изглежда, че е бил на път да сложи света в краката си. После по някакъв начин всичко това приключило. Никой не познавал вече това момче, освен няколко странни колекционери на грамофонни плочи. Какво се е случило?

Докато Ерлендур говореше, орловият нос се бе снижил, а рибешките очи потъмняха. Старият човек сведе поглед от Ерлендур към масата, а жената, която все още се мъчеше да запази достойнството и гордостта си, изглеждаше вече не толкова уверена в себе си.

— Какво се случи? — повтори Ерлендур и внезапно се сети, че беше занесъл двете плочи 45 оборота от килерчето на Гвюдлойгур в стаята си.

— Нищо не се случи — обясни възрастният човек. — Изгуби гласа си. Много бързо влезе в пубертета и гласът му си отиде, когато бе на дванайсет години. Това беше всичко.

— Изобщо ли не можеше да пее след това? — попита Елинборг.

— Гласът му стана ужасен — каза раздразнено старецът. — На нищо не можеше да се научи. Нищо не можеше да се направи за него. Намрази пеенето. Сърдеше се на целия свят. Настрои се против мен. Против сестра си, която се опитваше да прави за него каквото може. Нахвърли се върху мен и ме обвини за всичко.

— Ако няма нищо друго — рече жената и погледна Ерлендур. — Не ви ли казахме вече достатъчно? Не ви ли стига вече?

— Не намерихме много неща в стаичката на Гвюдлойгур — вметна Ерлендур, правейки се, че не я е чул. — Открихме две плочи с негови песни и два ключа.

Беше помолил от Техническия отдел да му пратят ключовете, щом свършеха с проучването им, и ги извади от джоба си. Сложи ги върху масата. На ключодържателя висеше и малък джобен нож. Страните му бяха от розова пластмаса, а на едната имаше картинка на пират с дървен крак, сабя и превръзка на окото. Под картинката имаше надпис PIRATE.

Жената погледна бързо ключовете и каза, че не ги е виждала. Старият човек оправи очилата на носа си, също погледна връзката, след което поклати глава.

— Единият е по всяка вероятност ключ от къща — рече Ерлендур. — Другият, изглежда, да е от някакъв шкаф или сейф.

Погледна към тях в очакване на някаква реакция, но те мълчаха. Пъхна ключовете обратно в джоба си.

— Намерил си плочите му? — попита жената.

— Две — отвърна Ерлендур. — Правени ли са и други?

— Не, нямаше други — каза старият човек и за миг погледна Ерлендур, след което бързо сведе очи.

— Можем ли да получим плочите? — попита жената.

— Предполагам, че ще наследите онова, което е останало от него — отговори Ерлендур. — Щом приключим с разследването, ще получите всичко, което е притежавал. Той не е имал никакви други роднини, така ли? Не е имал деца? Не можахме да открием нищо в тази посока.

— Последното, което знам за него, е, че беше ерген — каза жената. — Можем ли да ви помогнем и с нещо друго? — попита тя така, сякаш разследването бе направило голяма крачка напред само защото двамата са си направили труда да дойдат в хотела.

— Не е била негова вината, че е възмъжал и е изгубил гласа си — отбеляза Ерлендур.

Вече не можеше да понася безразличието и високомерието им. Синът беше мъртъв. Братът беше убит. Те обаче се държаха така, сякаш нищо не се бе случило, все едно не беше тяхна работа. Все едно че животът му отдавна беше престанал да бъде част от техния живот поради нещо, което Ерлендур не успяваше да разбере.

Жената гледаше Ерлендур.

— Ако няма нищо друго — каза тя и освободи спирачките на инвалидната количка.

— Ще видим — отвърна Ерлендур.

— Мислиш, че не показваме достатъчно съчувствие ли? — попита тя изведнъж.

— Мисля, че не показвате никакво съчувствие — отговори Ерлендур. — Но това не е моя работа.

— Да — рече жената. — Не е твоя работа.

— Това, което ми се ще обаче да разбера, е дали сте имали някакви чувства към човека. Той е бил твой брат. — Ерлендур се обърна към стареца в количката. — Твой син.

— Беше непознат за нас — отвърна жената и се изправи.

Възрастният човек разкриви лице в гримаса.

— Защото не е отговорил на очакванията ви ли? — Ерлендур също се изправи. — Защото ви е разочаровал, когато е бил дванайсетгодишен. Когато е бил дете. Какво направихте? Изгонихте го? Изхвърлихте го на улицата ли?

— Как си позволявате да ни говорите по този начин? — изсъска жената през стиснатите си зъби. Изведнъж бе започнала да говори на Ерлендур на „ви“26. — Как се осмелявате? Кой ви обяви за съвестта на света?

— А кой отне вашата съвест? — избухна Ерлендур, като наблегна на „вашата“.

Тя впи сърдито очи в Ерлендур. После, сякаш се предаде, издърпа количката от масата, обърна я и я подкара пред себе си, избутвайки я вън от бара. С бърза крачка премина фоайето в посока към летящата врата. По високоговорителите исландска оперна певица пееше тъжно:

Ерлендур и Елинборг ги последваха и видяха как напускат хотела, жената с високо вдигната глава, старият човек още по-превит — виждаше се само темето му, което току се скриваше зад облегалката на количката.

12

Когато Ерлендур се прибра в ранния следобед, шефът на рецепцията вече бе поставил грамофон и две тонколони в стаята му. Хотелът притежаваше няколко излезли от употреба стари устройства. Самият Ерлендур имаше подобен грамофон и не му отне много време да разбере как да пусне този. Никога не беше притежавал компактдискова уредба, а грамофонни плочи не си бе купувал от години. Не слушаше новата музика. Бе чул веднъж в работата да се говори за „хип-хоп“ и дълго време си мислеше, че това е просто друга дума за „скок-подскок“.

Елинборг тръгна за Хапнарфьордур. Ерлендур я беше помолил да отиде там и да провери в кое основно и средно училище е учил Гвюдлойгур. Искаше да попита бащата и сестрата за това, но не успя — срещата им приключи твърде бързо. Възнамеряваше по-късно да си поприказва добре с това семейство. Междувременно поиска от Елинборг да издири онези, които са познавали Гвюдлойгур, когато е бил дете звезда, да говори със съучениците му. Искаше да разбере какво е било въздействието на опасната популярност и слава върху младото момче, също и как са приемали това съучениците му, дали някой си спомня за времето, когато е изгубил гласа си и какво му се е случило, какво е правил през първите години след това. Чудеше се също дали някой не знае Гвюдлойгур да е имал някакви неприятели по онова време.

Многократно повтори всичко това на Елинборг, докато стояха във фоайето на хотела. Забеляза, че колежката му се изнерви, очевидно не мислеше, че е необходимо да й се дават наставления. Тя добре знаеше за какво става въпрос и смяташе, че е напълно способна сама да си определя целите и приоритетите.

— И пътьом можеш да си купиш сладолед — каза той, за да я подразни още повече.

Тя презрително отвърна с някаква ругатня по адрес на мъжкарското самочувствие и изчезна през вратата.

— Как ще разпозная този Уапшот? — чу се глас зад него.

Обърна се и видя Валгердур с чанта за взимане на проби в ръка.

— Вчера нали го видя? Онзи уморен и плешив британец с прегорели зъби, който колекционира момчета хористи — каза Ерлендур.

Тя се усмихна.

— Прегорели зъби? Колекционира момчета хористи?

— Дълга история, някой път ще ти я разкажа. Има ли нещо ново около всичките тия проби? Кога ще имате резултати?

Беше някак си странно доволен да я види отново. Сърцето му прескочи един удар, като я чу зад гърба си. Унинието му премина и гласът му се оживи. За миг сякаш дъхът му спря.

— Не знам — рече тя. — Това са страшно много проби.

— Аз… — Ерлендур търсеше начин да се извини за случилото се предната вечер. — Не знам какво ми стана вчера. Загинали хора, безследно изчезнали хора! Не ти казах истината, когато ме попита за интереса ми към смъртта в планините.

— Не си длъжен да ми казваш нищо — отвърна тя.

— Напротив, трябва да ти кажа — продължи Ерлендур. — Има ли някакъв шанс да се видим отново?

— Не… — тя млъкна. — Не прави голям проблем от това. Всичко е наред. Да го забравим. Така добре ли е?

— Всичко е наред, щом така искаш — каза Ерлендур неохотно.

— Къде е този Уапшот?

Ерлендур я придружи до рецепцията, където й казаха номера на стаята. Подадоха си ръка и тя се отправи към асансьора. Той я проследи с поглед. Жената чакаше асансьора, без да се обръща назад. Ерлендур обмисляше дали да не направи още един опит и почти беше взел решение, когато вратите на асансьора се отвориха и тя влезе в него. Погледна към Ерлендур точно когато асансьорът се затвори и се усмихна почти незабележимо.

Ерлендур постоя известно време, видя, че асансьорът спира на етажа на Уапшот, и натисна бутона за повикване. Докато пътуваше нагоре, усещаше аромата от парфюма на Валгердур.

Сложи плочата на момчето хорист Гвюдлойгур Егилсон на грамофона и се излегна на леглото. Плочата беше като нова, изглеждаше като че не е била пускана досега. Никъде по нея не се виждаше драскотина или прах. Чу се леко пращене, после зазвуча музикалното въведение, след което уникално красив и чист момчешки глас запя „Аве Мария“.

Стоеше сам в коридора. Внимателно отвори вратата на стаята на баща си и го видя да седи на ръба на леглото и да гледа втренчено пред себе си, потънал в безмълвен ужас. Баща му не взе участие в търсенето. Бе успял да се добере до дома с много мъка, след като бе изгубил от поглед двамата си синове в планината по време на внезапно връхлетялата ги буря. Беше се щурал по баирите и ги бе викал. Нищо не се виждаше, а и виковете му се губеха във воя на вятъра. Отчаянието му не можеше да се опише с думи. Бе взел момчетата със себе си да му помогнат да прибере овцете. Имаше малко стадо и няколко овци бяха избягали в планината. Искаше да си ги прибере. Зимата беше дошла, но прогнозата за времето бе добра и когато потеглиха, времето изглеждаше отлично. Това обаче беше само прогноза, времето само изглеждаше добро. Бурята ги застигна без никакво предупреждение.

Ерлендур влезе при баща си и застана до него. Не разбираше защо баща му седи на леглото, а не е излязъл заедно с другите в планината. Все още не бяха намерили брат му. Той все още можеше да е жив, но това не изглеждаше особено вероятно. Личеше си по лицата на хората, които се върнаха изтощени в стопанството да си починат и да се нахранят, преди отново да излязат навън. Бяха дошли от града и фермите наоколо, всички, които можеха да се движат, с кучета и дълги пръчки за дупчене в снега. Така бяха открили Ерлендур. Тъй смятаха да открият и брат му.

Обикаляха из планината на групи от по осем до десет човека, забиваха пръчките в снега и крещяха името на брат му. Бяха минали два дни, откакто намериха Ерлендур, и три от бурята, разделила бащата и двамата му синове. Братята дълго време се държаха за ръце. Крещяха във виелицата и се опитваха да чуят гласа на баща си. Ерлендур беше с две години по-голям, водеше брат си, но ръцете му изтръпнаха от студа и не усети как го изтърва. Мислеше, че все още го държи за ръката, но когато се обърна, видя, че го няма. Много по-късно сякаш си спомни как ръката му се изплъзва, но това беше само плод на въображението му. Изобщо не беше усетил как стана всичко.

Бе напълно убеден, че ще умре на десетгодишна възраст там, в снежната фъртуна, която изобщо нямаше намерение да утихва. Виелицата го шибаше от всички страни, разкъсваше го, ослепяваше го, студена, сурова и безмилостна. Накрая той падна в снега и се опита да се зарови в него. Мислеше за брат си, който също като него умираше някъде в планината.

Събуди се от силен удар с пръчка по рамото и изведнъж се появи лице, което не познаваше. Не чу какво му говореше човекът. Искаше да продължи да спи. Извадиха го от снега и хората се редуваха да го носят надолу по планината. Малко си спомняше от това пътуване. Чуваше гласове. Чу гласа на майка си, която се опитваше да го стопли. Дойде лекар да го прегледа. Ръцете и краката му бяха премръзнали, но не много сериозно. Видя баща си в стаята. Видя го да седи на ръба на леглото, сякаш нищо от това, което се бе случило, не го засягаше.

Два дни по-късно беше на крака. Стоеше до баща си безпомощен и уплашен. Когато се съвзе и силите му се възвърнаха, започнаха да го спохождат някакви странни угризения. Защо той? Защо той, а не брат му? А ако не го бяха намерили, дали нямаше да намерят брат му? Тези неща искаше да пита баща си, искаше и да го пита защо не взема участие в търсенето. Но не попита нищо. Само го гледаше, гледаше изопнатото му лице, наболата брада и почернелите му от мъка очи.

Измина дълго време, без баща му изобщо да го забележи. Ерлендур сложи ръка върху бащината си и попита дали вината не е негова. Дали брат му не се е изгубил, защото не го е държал достатъчно здраво, и дали не е трябвало да го пази по-добре, така че да ги намерят заедно. Попита го с тих, треперещ глас. Не успя да се сдържи и се разхлипа. Баща му отпусна глава и очите му се напълниха със сълзи. Прегърна Ерлендур и също заплака. Голямото му тяло се разтрепери в ръцете на сина му.

Всичко това прелиташе през ума на Ерлендур до момента, когато плочата отново запращя. Дълго време не си бе позволявал да мисли за онова време, но ето че изведнъж спомените му се отключиха и запрепускаха през главата му. Отново усети тежестта на мъката, за която знаеше, че никога не ще отмине напълно.

Така му бе подействала песента на момчето хорист.

13

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Той се изправи, махна игличката от плочата и изключи грамофона. Обаждаше се Валгердур. Каза му, че Уапшот не бил в стаята си. Помолила на рецепцията да го извикат, но не успели да го намерят никъде в хотела.

— Той ми обеща да изчака — каза Ерлендур. — Да не би да се е отписал от хотела? Разбрах, че има резервиран полет за тази вечер.

— Не съм проверявала — поясни Валгердур. — Не мога да чакам тук дълго и…

— Не, разбира се, извинявай — отвърна Ерлендур. — Ще ти го изпратя, щом го открия. Извинявай за всичко това.

— Добре, тогава ще тръгвам.

Ерлендур се подвоуми. Не знаеше какво да каже, но съвсем не искаше да се раздели с нея толкова бързо. Мълчанието се удължи. Внезапно някой почука на вратата му. Помисли си, че Ева Линд е дошла да го види.

— Много бих искал да те видя отново — рече той, — но ще те разбера, ако кажеш, че не ти се занимава с мен.

Този път на вратата се почука по-силно.

— Искам да ти кажа истината за това със загиналите хора — продължи той. — Ако ти се слуша. Съгласна ли си?

Той самият не знаеше защо му трябва да разказва на тази жена онова, което не бе споделял с никого, освен с дъщеря си. Защо не махнеше с ръка и не продължеше живота си, без да допуска да бъде обезпокояван нито сега, нито някой друг път?

Валгердур не отговори веднага, а на вратата се почука за трети път. Ерлендур остави телефонната слушалка, отиде и отвори вратата, без да погледне кой е отвън, мислеше си, че е Ева. Когато вдигна отново телефона, Валгердур бе затворила.

— Ало — започна той. — Ало!

Отговор не последва. Затвори телефона и се обърна. В стаята стоеше човек, когото не бе виждал никога досега. Нисък на ръст, облечен в дебело тъмносиньо зимно палто, с шал и синя фуражка на главата. По шапката и палтото проблясваха водни капчици, там, където снегът се беше разтопил. Лицето му беше по-скоро пълно, имаше дебели устни и огромни червени торбички под малките уморени очи. Напомняше на Ерлендур за снимките на поета У. Х. Одън27. От носа му висеше малка прозрачна капчица.

— Ти ли си Ерлендур? — попита гостенинът.

— Да.

— Казаха ми да дойда в този хотел и да говоря с теб — продължи мъжът, свали фуражката си и я удари лекичко в палтото. След това изтри капката от носа си.

— Кой ти каза? — попита Ерлендур.

— Представи се като Марион Брием. Не знам кой е. Каза, че разследва дело във връзка с Гвюдлойгур Егилсон и че трябва да говори с всички, които са го познавали в миналото и настоящето. Аз съм един от онези, които го познаваха в миналото, и Марион ми каза да се свържа с теб.

— Кой си ти?

На Ерлендур му се стори, че лицето му е познато, но не можеше да се сети откъде.

— Казвам се Габриел Хермансон и ръководех навремето Детския хор на Хапнарфьордур — отвърна човекът. — Може ли да седна на леглото? Че тия дълги коридори…

— Габриел? Ама да, разбира се! Заповядай, седни!

Човекът разкопча палтото си и се освободи от шала. Ерлендур взе едната обложка с плочата на Гвюдлойгур и разгледа снимката на Детския хор на Хапнарфьордур. Диригентът гледаше с доволно изражение на лицето към камерата.

— Това ти ли си? — попита Ерлендур и му подаде обложката.

Човекът погледна плочата и кимна.

— Как я откри? — попита той. — Тези плочи не могат да се намерят от десетилетия вече. Моите ги загубих от глупост. Заех ги на някого. Човек не трябва да дава нищо.

— На Гвюдлойгур са — отвърна Ерлендур.

— Тук съм, на колко, едва на двайсет и осем съм, когато е заснета снимката — каза Габриел. — Невероятно как минава времето.

— Какво ти каза Марион?

— Не много. Разказах каквото знаех за Гвюдлойгур и ми бе обяснено, че трябва да говоря с теб. Имах работа в Рейкявик, та се възползвах от случая да дойда тук.

Габриел се поколеба.

— Не успях да различа по гласа — продължи той — и се чудех дали това е мъж или жена. Марион? Що за име е туй? Стори ми се неприлично да попитам и така и не успях да го определя. Обикновено човек разбира по гласа. Мъжко или женско е името? По тембъра изглеждаше да е на моята възраст или малко по-възрастен, но не попитах. Странно име, Марион Брием!

Ерлендур долови живи нотки на интерес в гласа на човека, почти някакъв плам, сякаш всичко това имаше огромно значение за него.

— Ами, никога не съм се замислял — каза. — За това с името. Марион Брием. Слушах плочата — той посочи към обложката. — Изключително въздействащо пеене, не може да се отрече. Особено като се има предвид младостта на момчето.

— Гвюдлойгур е може би най-добрият хорист, когото сме имали някога — рече Габриел и огледа обложката. — А като се замисля, като че ли ние не подозирахме с какво разполагаме, не и докато не мина много време, дори бих казал, едва сега, през последните години.

— Кога се запозна с него?

— Баща му го доведе при мен. Семейството му тогава живееше в Хапнарфьордур и все още живее там, мисля. Майката умря скоро след това и бащата пое отглеждането на децата си, на Гвюдлойгур и момичето, което беше малко по-голямо на възраст. Човекът научил, че току-що съм се върнал от чужбина и че имам музикално образование. Преподавах музика в началното училище в Хапнарфьордур и на други места. Давах частни уроци. Когато се събраха достатъчно деца за детски хор, бях назначен за ръководител. Както обикновено, повечето бяха момичета и пуснахме обяви специално за момчета. Един ден Гвюдлойгур дойде с баща си вкъщи. Беше на десет години. И имаше прекрасен глас! Прекрасен глас! И можеше да пее. Веднага забелязах, че бащата е прекалено строг с момчето и му поставя големи изисквания. Каза, че в пеенето го научил на всичко, на което можел. По-късно разбрах, че е бил твърде суров с момчето, наказвал го е, заключвал го, когато то е искало да излезе да си играе. Мисля, че детето не бе израснало в добри условия, че е трябвало да живее в трудна среда. Не са му позволявали да се събира с приятелите си, освен под най-строг контрол. Беше класически пример за случая, когато родителите започват да решават всичко вместо децата си и се мъчат да ги оформят според собствените си идеи. Мисля, че детството на Гвюдлойгур не е било особено щастливо.

Габриел млъкна.

— Доста си мислел по тоя въпрос или…? — каза Ерлендур.

— Просто го видях да се случва.

— Какво?

— Няма нищо по-ужасно от това да мачкаш децата чрез строга дисциплина и да изискваш от тях безпрекословно подчинение. Не говоря за случаите, когато децата са непослушни и се нуждаят от наставничество и възпитание, това е съвсем друг въпрос. Естествено, че децата трябва да бъдат дисциплинирани. Говоря за деца, които не получават възможността да бъдат деца, не могат да се насладят на това да бъдат такива, каквито са и каквито искат да бъдат, а вместо това са принуждавани, дори пречупвани, за да бъдат нещо друго. Гвюдлойгур имаше прекрасен момчешки глас, великолепен дискант, и баща му беше отредил голяма роля в живота. Не казвам, че е бил лош към него по някакъв преднамерен и съзнателен начин, но си беше присвоил живота му. Отнел му беше детството.

Ерлендур се замисли за своя баща. Той искаше от него само да има добри обноски, да бъде любезен и мил. Никога не постави друго изискване, различно от това да се държи добре с останалите хора. Не се опита да направи от него различен човек. Замисли се и за бащата, чакащ присъда заради глупавия, безпричинен и свиреп побой над сина си, и си представи как Гвюдлойгур се опитва да отговори на очакванията на своя родител.

— Може би това най-добре се вижда в религиозните общности — продължи Габриел. — На децата, родени в такива общности, се налага вярата на родителите им и така те на практика живеят по-скоро техния живот, отколкото своя собствен. Нямат възможност да бъдат свободни, да излязат от света, в който са родени, и да взимат самостоятелни решения за своя живот. Децата, естествено, не могат да го разберат, не и до много по-късно, някои дори никога. И често се случва в младежките години да кажат: „Не искам повече“, тогава може да се стигне до сериозни проблеми. Изведнъж става така, че детето не иска да живее живота на своите родители, и от това може да произлезе истинска драма. Виждаме го навсякъде — лекарят иска детето му да стане лекар. Адвокатът. Директорът. Пилотът. Навсякъде има хора, които предявяват непосилни изисквания към децата си.

— Това ли се случи с Гвюдлойгур? Заявил е: „Стига толкова“? Противопоставил се е?

Габриел помълча, после попита:

— Срещал ли си се с бащата на Гвюдлойгур?

— Говорих с него тази сутрин — отвърна Ерлендур. — С него и дъщеря му. Имаше някаква неприязън и злоба у тях. Това, което стана ясно, бе, че и двамата не таят топли чувства към Гвюдлойгур. Не пророниха дори сълза за него.

— Беше ли в инвалидна количка? Бащата?

— Да.

— Това се случи няколко години по-късно — каза Габриел.

— По-късно от какво?

— Няколко години след концерта. Този ужасен концерт, преди момчето да отиде на турне из скандинавските страни. Такова нещо никога не се бе случвало преди, тукашно момче да отиде да пее соло, при това с хорове от Скандинавия. Баща му изпратил първата грамофонна плоча в Норвегия и някаква звукозаписна компания проявила интерес. Организирали певческо турне с намерението да издадат песните му. Баща му ми каза веднъж, че мечтата му била, забележи, неговата мечта, не на Гвюдлойгур, момчето му да пее с Виенския момчешки хор. А детето беше способно да постигне това, няма никакво съмнение.

— Какво се случи?

— Това, което рано или късно винаги се случва с дисканта — природата се намеси — каза Габриел. — Във възможно най-лошия момент в живота на момчето. Би могло да стане на репетиция или вкъщи, когато е сам. Но това стана там, горкото дете…

Габриел погледна Ерлендур.

— Бях с Гвюдлойгур зад сцената. Детският хор трябваше да изпълни с него няколко песни и беше пълно с деца, имаше и високо уважавани музиканти от Рейкявик, дори критици от вестниците. Концертът беше широко рекламиран и баща му, естествено, седеше в средата на първия ред. Момчето дойде при мен по-късно, много по-късно, когато вече си беше тръгнало от къщи, и ми разказа как е преживяло тази съдбоносна вечер. После често си мислех как едно такова събитие може да сложи отпечатъка си върху хората за цял живот.

Салонът на градското кино на Хапнарфьордур беше претъпкан. Досега бе идвал два пъти в тази красива сграда да гледа филм и всичко в нея го впечатляваше — красивото осветление в салона, високата театрална сцена, всичко. Майка му го бе завела да гледа „Отнесени от вихъра“, а с баща си и сестра си отиде да види новата анимация на Уолт Дисни.

Но сега хората бяха дошли не да гледат героите от белия екран, а да чуят него самия, да чуят как пее, да чуят гласа му, който вече беше записан на две грамофонни плочи. Вече не се притесняваше, изпитваше само някаква несигурност. Беше пял пред публика в църквата на Хапнарфьордур и в училището, бе имал много слушатели. Преди често се срамуваше, дори се боеше. После разбра, че го ценят и харесват, и това му помогна да преодолее стеснителността си. Гласът му, пеенето му бяха причината хората да идват да го слушат и той нямаше от какво да се срамува. Той беше звезда.

Баща му извади вестника и му показа рекламата: „Най-добрият дискант в Исландия ще пее тази вечер“. Нямаше по-добър от него. Баща му не беше на себе си от радост, вълнуваше се много повече от него. Говореше за концерта от дни. „Да беше доживяла майка ти да те види как пееш в градското кино! — каза той. — Толкова щеше да се зарадва.“

Бяха се впечатлили от пеенето му в някаква чужда страна и искаха да изнесе концерт и там. Искаха да го издадат на плоча. „Знаех си“, все повтаряше баща му. „Знаех си.“ Беше работил здраво, за да подсигури пътуването. Концертът в градското кино бе финалната част от подготовката за турнето.

Сценичният уредник му показа откъде да надникне в салона и да види заемащите местата си хора. Слушаше глъчката, видя множеството посетители, които не познаваше, и знаеше, че никога няма да познава. Видя жената на диригента с трите им деца да сядат в края на третия ред. Забеляза неколцина от съучениците си с родителите им, също и някои от онези, които му се бяха подигравали. Зърна баща си да се настанява в средата на първия ред и голямата си сестра до него да гледа нагоре към тавана. Роднините на майка му също присъстваха, лели, които едва познаваше, мъже с шапки в ръце, очакващи завесата да се вдигне.

Искаше баща му да се гордее с него. Знаеше, че се бе жертвал, за да го направи добър певец, и сега щяха да се видят плодовете на всичките му усилия. Бе постигнал успех с цената на безкрайни упражнения. Нямаше смисъл да се оплаква. Веднъж опита, но това само докара баща му до бяс.

Вярваше на баща си безрезервно. Открай време. Дори когато го принуди да излезе пред публика. Той не искаше, но баща му настоя и почти го избута на сцената. Направо изпитваше болка, когато пя за първи път пред непознати — боеше се от сцената, от всичкия този народ. Баща му обаче не отстъпи дори когато му се подиграваха заради пеенето му. Когато започна да пее по-често в църквата и в училището, момчетата и някои момичета се озлобиха срещу него, взеха да го наричат с разни грозни имена, дори започнаха да го имитират. Не разбираше защо го правеха.

Не искаше да сърди баща си. Не успя да се съвземе напълно след смъртта на майка си. Тя се разболя от левкемия, която след няколко месеца я отнесе в гроба. Баща му седя до леглото й ден и нощ, отиде с нея в болницата и спеше там, докато животът й постепенно я напускаше. Последното, което му каза, преди да излязат от къщи тази вечер, бе: „Мисли за майка ти! Колко би се гордяла с тебе“.

Хорът се бе наредил на сцената. Момичетата бяха облечени в еднакви рокли, заплатени от кметството на Хапнарфьордур. Момчетата бяха в бели ризи и черни панталони като него самия. Шушукаха си, възбудени от вниманието, оказано на хора, и бяха готови да дадат най-доброто от себе си. Габриел, диригентът, говореше нещо със сценичния уредник. Конферансието загаси цигарата си на пода. Всичко бе готово. Скоро завесата щеше да се вдигне.

Габриел го повика при себе си.

„Всичко наред ли е?“ — попита той.

„Да. Залата е пълна с народ.“

„Да. Всички са дошли да видят теб. Помни това! Хората са дошли да видят теб и да чуят как пееш ти, не някой друг. Трябва да си горд от това, да си доволен от себе си и да не се притесняваш. Може би сега си малко нервен, но ще ти премине в мига, в който започнеш да пееш. Знаеш това.“

„Да.“

„Да започваме ли тогава?“

Момчето кимна.

Габриел го хвана за раменете.

„Със сигурност ще ти е трудно да гледаш пред себе си цялото това множество, но трябва само да пееш и всичко ще е наред.“

„Да.“

„Няма да има никакво представяне преди втората песен. Репетирали сме това много пъти. Започваш да пееш и всичко ще е наред.“

Габриел даде знак на уредника. Размаха ръка пред хора, който утихна начаса, и се приготви. Всичко беше готово. Всички притихнаха.

Светлината в салона се приглуши. Настана пълна тишина. Завесата се вдигна.

„Мисли за майка ти!“

Последното, което премина през съзнанието му, преди залата да се отвори пред него, бе майка му на болничното легло, когато я видя за последен път, и за момент изгуби концентрацията си. Тогава беше с баща си и седяха в единия край на леглото. Тя бе толкова немощна, че едвам държеше очите си отворени. Притвори ги, сякаш заспа, след което ги отвори бавно и го погледна, опита се да се усмихне. Не можеха да разговарят повече един с друг. Когато дойде време да се простят, с баща му се изправиха на крака и оттогава той все съжаляваше, че не я бе целунал за довиждане, защото това се оказа последната им среща. Той просто се изправи и излезе от болничната стая с баща си, а вратата се затвори след него.

Завесата вече бе вдигната. Момчето погледна баща си в очите. Залата сякаш изчезна. Единственото, което виждаше, бяха пробождащите очи на баща му.

Някой в салона се изсмя.

Отново дойде на себе си. Хорът беше започнал да пее и диригентът му даде знак, но той не го забеляза. Диригентът се опита да замаже положението и даде знак на хора да повтори куплета. Сега вече той започна да пее, но нещо се случи.

Нещо стана с гласа му.

— Беше „вълк“ — каза Габриел, седнал в студената стая на Ерлендур. — Беше „вълк“ в гласа. Още при първата песен. И с това всичко приключи.

14

Габриел седеше на леглото, без да помръдне, и втренчено гледаше пред себе си, пренесен в спомените си на сцената в градското кино, където хорът постепенно спираше да пее. Гвюдлойгур няколко пъти се бе прокашлял, опитвайки се да продължи да пее. Не разбираше какво се случва с гласа му. Баща му се изправи. Сестра му изтича на сцената, за да накара брат си да млъкне. Хората си зашушукаха, после тук и там в салона се разнесе приглушен смях. След малко смехът стана по-силен, някои започнаха да свиркат. Габриел се приближи към момчето с намерението да го отведе, но то стоеше като заковано. Уредникът се опита да спусне завесата. Конферансието излезе на сцената с цигарата си в ръка, но и той не знаеше какво трябва да направи. Накрая Габриел успя да помръдне Гвюдлойгур и го забута пред себе си. Сестра му, която бе излязла вече на сцената, поведе брат си навън и изкрещя на хората в салона, че не трябва да се смеят. Баща му все още стоеше на същото място, на първия ред, като ударен от гръм.

Габриел дойде на себе си и погледна Ерлендур.

— Все още потръпвам, като си спомня за това — каза той.

— Вълк в гласа? — учуди се Ерлендур. — Не съм съвсем наясно с…

— Казва се, когато гласът мутира. Това, което се случва, е, че с пубертета гласните струни се удължават, но продължаваш да използваш гласа си, както и преди си го правил, и той пада с една октава надолу. Резултатът не е красив, минаваш в йодел28. Това проваля всички момчешки хорове. Той трябваше да изкара поне още две или три години с гласа си, но Гвюдлойгур възмъжа много бързо. Хормоните му заработиха рано и от това последва най-нещастната вечер в живота му.

— Трябва да си му бил добър приятел, след като е дошъл по-късно при теб и е споделил всичко.

— Може и така да се каже. Потърси ме като близък, на когото може да има доверие. После лека-полека всичко приключи, както става обикновено. Опитах се да му помогна доколкото мога, той продължи да идва на уроци при мен. Баща му не искаше да се предаде. Смяташе да направи певец от сина си. Говореше, че ще го изпрати в Италия или Германия. Дори в Англия. Там има най-много дисканти и колкото щеш паднали хорови звезди. Нищо друго няма по-кратък живот от детето звезда.

— И той никога ли не стана певец?

— Не. Всичко приключи. Имаше нелош мъжки глас, нищо особено всъщност, но интересът му бе преминал. Всичкият труд, който бе вложил в гласа си, на практика цялото му детство, отиде на вятъра през оная вечер. Баща му го заведе при друг учител, но не се получи. Искрата бе загасена. Известно време продължаваше да го прави заради баща си, но после престана завинаги. Каза ми, че всъщност никога не е искал да бъде певец, хорист, да пее и да излиза на сцена. Всичко е било заради баща му.

— Одеве спомена, че нещо се е случило няколко години по-късно — каза Ерлендур. — Няколко години след концерта в градското кино. Май го свърза с баща му и инвалидната количка, така ли беше?

— С времето между тях зейна пропаст. Между Гвюдлойгур и баща му. Ти сам описа реакцията на стария, когато е дошъл с дъщеря си да говори с теб. Но не знам цялата история, само част от нея.

— От това, което ми разказа, ми се стори, че между Гвюдлойгур и сестра му отношенията са били топли, сърдечни.

— Без всякакво съмнение — каза Габриел. — Тя идваше често с него на репетициите на хора, винаги присъстваше на изпълненията му в църквата, в училището или по разни забави. Беше добра с него, но и много привързана към баща си. Бащата беше невероятно силна личност, непреклонен и твърд, когато искаше да стане неговото, но можеше да бъде и много мил. Накрая тя взе неговата страна. Момчето въстана срещу баща си. Не знам какво точно се е случило, но накрая то мразеше родителя си и го обвиняваше за всичко. Не само за онова на сцената, просто за всичко.

Габриел помълча известно време.

— При една от последните ни срещи той каза, че баща му е ограбил детството му. Бил го направил за посмешище.

— Посмешище ли?

— Това бе думата, която използва, аз не знаех какво има предвид не повече от теб. Беше малко след инцидента.

— Инцидент?

— Да.

— Какво се случи?

— Гвюдлойгур наближаваше двайсетте. Беше напуснал училище. Премести се и от Хапнарфьордур след това. По онова време вече не се виждахме, но вярвам, че инцидентът се случи заради неговия бунт. Заради яростта, която се бе натрупала в него.

— След инцидента ли е напуснал дома си?

— Да, така мисля.

— Какво точно стана?

— У тях имаше висока и стръмна стълба. Ходил бях веднъж в дома им. Водеше от антрето към втория етаж. Тясна дървена стълба. Кабинетът на баща му беше на втория етаж. Явно е била започнала поредната кавга между него и Гвюдлойгур. Доколкото разбрах, били са горе, близо до стълбата, Гвюдлойгур е бутнал баща си и той паднал по стълбата. Било е страшно падане. Така и не се изправил след него. Счупил си гръбнака и се парализирал от кръста надолу.

— Дали е било инцидент? Знаеш ли?

— Това го знае единствено Гвюдлойгур. И баща му. След това те напълно го зачеркнаха, бащата и дъщерята. Скъсаха всякакви връзки с Гвюдлойгур и не искаха да имат никакво вземане-даване с него. Това може би говори, че синът нарочно е бутнал баща си по стълбите, че вероятно не е било случаен инцидент.

— А ти как знаеш за всичко това? Щом не си имал повече контакти с тия хора?

— Навсякъде в града се говореше, че Гвюдлойгур е бутнал баща си по стълбата. Дори имаше полицейско разследване.

Ерлендур погледна човека.

— Кога видя Гвюдлойгур за последен път?

— Тук в хотела, съвсем случайно. Тогава не знаех къде е отишъл той. Бях излязъл с познати на вечеря, когато го видях в униформата на портиер. Не го разпознах веднага, беше минало толкова много време. Случи се преди пет или шест години. Отидох при него и го попитах дали си спомня за мен, поговорихме си известно време.

— За какво?

— Нищо особено, просто приказки за всичко и нищо. Питах го как я кара и подобни неща. Той беше по-скоро немногословен. Изглеждаше, че не му е приятно да говори с мен. Все едно че му напомнях за миналото, което той не искаше да си спомня. Усещах, че се срамува заради униформата си на портиер. Може пък да беше заради друго. Не знам. Попитах го за семейството му и той каза, че не поддържат никаква връзка. После разговорът замря и се разделихме.

— Имаш ли някаква идея кой може да е искал да убие Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Никаква — отговори Габриел. — Как е бил нападнат? По какъв начин е бил убит?

Попита с тъга в очите. Не за да предъвква историята, като се прибере вкъщи или се срещне с приятели, а за да разбере как е приключил животът на едно надарено момче, на което някога е бил учител.

— Не мога да говоря за това — каза Ерлендур. — Има подробности, които се опитваме да запазим в тайна заради разследването.

— Да, естествено — отвърна Габриел. — Разбирам. Полицейското разследване… Стигнахте ли донякъде? Да, разбира се, не можеш да говориш за това! Не мога да си представя кой би искал да го убие, но пък отдавна го бях изгубил от поглед. Знаех само, че работи тук в хотела.

— Работил е дълги години като портиер и нещо като момче за всичко. Бил е и Дядо Коледа например.

Габриел ахна.

— Каква съдба!

— Единственото, което намерихме в стаята му, освен плочите, беше киноплакат, закачен на стената. От филм с Шърли Темпъл от хиляда деветстотин трийсет и девета година. Казва се „Малката принцеса“. Имаш ли някаква идея защо е пазел подобно нещо, или просто много е харесвал момичето?

— Шърли Темпъл?

— Детето звезда.

— Естествено, има очевидна връзка — каза Габриел. — Гвюдлойгур се възприемаше като дете звезда, така го възприемаха и всички около него. Не виждам да има друга причина.

Габриел се изправи, сложи си фуражката на главата, закопча палтото си и си нави шала около врата. Докато вършеше всичко това, и двамата мълчаха. Ерлендур отвори вратата пред него и го проводи до коридора.

— Много благодаря, че дойде да се видиш с мен — рече той и протегна ръка.

— За нищо! — отвърна Габриел. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб. И за горкото момче.

Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше как да го формулира.

— Имаше някаква изключителна невинност у него — каза той накрая. — Някаква незлобливост. Бяха го убедили, че е специален и уникален, че ще стане известен, дори че ще сложи света в краката си. Виенският момчешки хор! Тук, в Исландия, вдигат толкова много шум за нищо, днес повече от когато и да било! Типично за народ без самочувствие. Подиграваха го в училище, защото беше различен, и трябваше да си го изстрада. После се оказа, че е най-обикновено момче и светът му се срути за една вечер. Яка гърбина трябва да имаш, за да можеш да понесеш подобно нещо.

Пожелаха си довиждане, Габриел се обърна и излезе в коридора. Ерлендур гледаше подире му и си мислеше, че историята на Гвюдлойгур Егилсон напълно бе изстискала силите на стария хоров диригент.

Ерлендур затвори вратата. Седна на леглото и се замисли за момчето хорист и за портиера, облечен в костюма на Дядо Коледа и открит със смъкнати гащи. Замисли се за това как житейският път на Гвюдлойгур го бе довел до малкото килерче и до смъртта му години след най-голямото разочарование в живота му. Мислеше за осакатения му баща, седнал в инвалидната си количка, за сестрата с острия орлов нос и неприязънта й към собствения й брат. Мислеше за тлъстия управител, който беше уволнил портиера; и за шефа на рецепцията, който се правеше, че не го познава; мислеше и за служителите на хотела, които изобщо не знаеха кой е Гвюдлойгур; и за Хенри Уапшот, дошлия отдалеч колекционер, за да издири момчето хорист, защото детето Гвюдлойгур, с нежния си и красив глас, все още съществуваше и винаги щеше да го има.

Преди да се усети, Ерлендур мислеше вече за брат си. Сложи същата плоча на грамофона, легна на леглото, притвори очи и се остави мислите му да го отнесат към къщи.

Може би това беше и неговата песен.

15

Когато се върна привечер от Хапнарфьордур, Елинборг отиде направо в хотела, за да се срещне с Ерлендур.

Качи се на неговия етаж и почука на вратата. Не получи никакъв отговор и почука отново, след малко и трети път. Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато вратата най-накрая се отвори и Ерлендур я пусна да влезе в стаята. Беше заспал, уморен от мислите си, и слушаше малко разсеяно, докато Елинборг му разказваше какво бе открила в Хапнарфьордур. Успяла да се види със стария директор на основното училище, много възрастен вече човек, който добре си спомнял Гвюдлойгур, освен това и починалата му преди десетилетие съпруга била добра приятелка с майката на момчето. С помощта на директора Елинборг открила и трима съученици на Гвюдлойгур, които все още живеели в Хапнарфьордур. Единият от тях присъствал на концерта в градското кино. Елинборг беше приказвала и с бившите съседи на семейството, както и с други хора, които са имали някакви взаимоотношения с тях в миналото.

— Никой не бива да се отличава от останалите в това царство на джуджета — каза Елинборг и седна на леглото. — Никой не може да е с нищо по-различен от другите.

Всички знаели, че от Гвюдлойгур щяло да излезе нещо специално в живота. Самият той никога не говорел за това, всъщност никога не говорел за себе си, но всички го знаели. Бил записан на пиано и пеене, първоначално с обучението се занимавал баща му, а по-късно учил при назначения към детския хор диригент и после при известен певец, който дълго време живял в Германия, но се прибрал вкъщи. Хората го превъзнасяли. Ръкопляскали му, а той, облечен в бяла риза и черни панталони, се покланял изискано и възпитано. „Такова прекрасно дете, този Гвюдлойгур!“, казвали всички. И ето че издали две негови плочи. Скоро щял да стане известен в чужбина.

Били преселници в Хапнарфьордур. Семейството му дошло от Севера, известно време живеели в Рейкявик. Говорело се, че баща му бил син на органист и сам учил пеене някъде извън страната на младини. Мълвата била, че купил къщата в Хапнарфьордур с наследени от баща си пари, който пък забогатял от търговия с американската армия след войната. Говорело се, че наследил достатъчно, за да не се притеснява за нищо повече в живота. Но не демонстрирал богатството си. Не се събирал много с градското общество. Повдигал шапка, когато излизал на разходка с жена си, поздравявал учтиво. Според клюката тя била дъщеря на корабовладелец, но никой не знаел откъде. Сприятелили се с малко хора в града. Приятелите им били в Рейкявик, ако въобще имали такива. Не посрещали често гости в дома си.

Когато момчетата от квартала или съучениците на Гвюдлойгур питали за него, обикновено им се казвало, че трябва да си стои вкъщи, защото имал да учи, било за училище, било за пианото или пеенето. Понякога му разрешавали да излезе с тях и децата забелязали, че той не бил недодялан като тях, а и бил учудващо чувствителен. Не цапал дрехите си, не скачал в калните локви, а във футбола изобщо не го бивало. Езикът му бил много изискан, понякога говорел за хора с чуждестранни имена. За някакъв си Шуберт. И когато те му разказвали последните новости от приключенските истории, които били чели или гледали на кино, той им отвръщал, че чете стихове. Може би не непременно защото сам искал това, а защото баща му казвал, че било добре за него да чете стихове. Децата разбрали, че таткото решава всичко вместо него и му налага строги правила. Да чете по едно стихотворение всяка вечер.

Сестра му не приличала на него. Била по-корава, приличала на баща си. Изглеждало, че бащата не поставя същите строги изисквания към нея. Тя също учила пиано и започнала да пее с брат си в детския хор, когато бил основан. Приятелките й разказвали, че завиждала на брат си, когато баща им се хвалел с него, отгоре на всичко изглеждало, че майка им обичала сина повече от дъщерята. Хората смятали, че Гвюдлойгур и майка му се разбирали по-добре, тя му била нещо като ангел хранител.

Един път някакъв съученик на Гвюдлойгур чакал в преддверието, докато в къщата се разгарял спор дали момчето може да излезе навън да си играе. Бащата стоял с дебелите си рогови очила на стръмното стълбище, Гвюдлойгур бил на долното стъпало, а майка му — на вратата към вътрешната стая. Казала, че нищо толкова нямало да се случи, ако момчето отиде да си играе, тъй и тъй нямало много приятели, които да идват да го търсят вкъщи, можело да продължи с упражненията по-късно. „Ще продължи да се упражнява! — изревал бащата. — Да не мислиш, че това е нещо, което човек може ту да прави, ту да не прави просто както му скимне? Не разбираш за какво говорим тук, нали? Никога няма да разбереш това!“ „Той е само дете — отвърнала майката — и няма много приятели. Не можеш да го затваряш по цял ден вкъщи. Той трябва да получи възможност да бъде и дете.“ — „Всичко е наред — казал Гвюдлойгур, приближавайки се към момчето. — Ще изляза може би по-късно. Ти тръгвай, аз ще дойда после!“

Момчето излязло и преди да се затвори вратата след него, чуло бащата да крещи: „Това повече никога да не го правиш, да ми противоречиш пред непознати“.

С времето Гвюдлойгур все повече се изолирал от съучениците си и по-големите момчета започнали да се заяждат с него. Отначало това било по-скоро невинно. Всички се заяждали с всички, имало боеве и дрязги на двора, както във всяко училище, но след две години, когато Гвюдлойгур бил на единайсет, заяждането взело доста да загрубява. По днешните критерии това не било голямо училище и всички знаели, че Гвюдлойгур е различен, че учи музика, пее в новия детски хор и никога не го пускат да излиза да си играе. Бил постоянно блед и болнав. Домашно духче. Момчетата от класа и махалата престанали да ходят да го викат за игра и започнали да го тормозят. Училищната му чанта изчезвала или пък се оказвала празна, щом я отворел. Блъскали го на улицата, късали му дрехите, биели го, нагрубявали го. Никога не го канели на рождените си дни.

Гвюдлойгур не знаел какво да направи, за да се защити. Не разбирал защо става така. Баща му се оплакал на директора и той му обещал, че това ще бъде прекратено, но не успял да се справи. Гвюдлойгур продължавал да се прибира от училище надран или без нищо в чантата си. Баща му обмислял да го отпише от училище, дори да напуснат града, но бил инат и не искал да се откаже така лесно — все пак участвал в създаването на хора, бил доволен от младия човек, който го ръководел, пък и знаел, че хорът е мястото, където Гвюдлойгур може да се упражнява и да събуди нечий интерес, когато му дойде времето и връстниците му престанат да го тормозят.

Момчето се предало, станало потайно и затворено, концентрирало се единствено върху пеенето и пианото, изглежда, че така е търсело душевно спокойствие. Това обаче му било от полза, разбрал на какво бил способен. Само дето през повечето време се чувствал зле, а когато починала майка му, бил напълно съсипан.

Винаги ходел сам; ако срещнел съученици, се опитвал да се усмихне. Записали го на грамофонна плоча, за което се писало във вестниците. Изглеждало като че ли баща му бил прав през цялото време. Гвюдлойгур щял да постигне нещо специално в живота.

Една негова съученичка била с родителите си в градското кино и когато сестра му и диригентът го извели от сцената и много други започнали да се смеят, тя се разплакала.

Скоро поради причина, която малцина знаели, му излязло ново прозвище в квартала.

— Как са го наричали? — попита Ерлендур.

— Директорът не знаеше — отвърна Елинборг. — А съучениците му или не помнеха, или не искаха да кажат. Във всички случаи това оказало дълбоко въздействие върху момчето. Всички бяха единодушни по този въпрос.

— Колко е часът всъщност? — внезапно попита Ерлендур, сякаш се стресна от нещо.

— Май отива към осем — отговори Елинборг. — Всичко наред ли е?

— По дяволите, спал съм през целия ден — отвърна Ерлендур и скочи на крака. — Трябва да намеря Хенри. Щяхме да му взимаме проба от слюнката на обяд, но той не си беше в стаята.

Елинборг погледна грамофона, тонколоните и плочите.

— Как е той, струва ли си?

— Великолепен е — отговори Ерлендур. — Би трябвало да го чуеш!

— Мисля да си ходя — каза Елинборг и също се изправи. — В хотела ли ще останеш за Коледата? Не искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Ще видя.

— Добре си дошъл у дома! Знаеш това. Приготвила съм студен свински бут. Ще има и телешки език.

— Не се притеснявай за мен! — каза Ерлендур и отвори вратата. — Прибирай се вкъщи! Аз ще потърся Хенри.

— А къде беше Сигурдур Оли цял ден? — попита Елинборг.

— Щеше да се опита да научи нещо за Хенри от британската полиция. Вероятно се е прибрал вкъщи.

— Защо е толкова студено при теб?

— Парното нещо не работи — уточни Ерлендур и заключи вратата, след като излязоха.

Слязоха във фоайето на хотела и Ерлендур се сбогува с Елинборг. Отиде да потърси шефа на рецепцията и го намери в офиса му. Стана ясно, че Хенри не е бил виждан в хотела през целия ден. Ключът от стаята му не беше на мястото си, а и не се бе отписал, нито бе платил сметката си. Ерлендур знаеше, че Хенри възнамерява да вземе вечерния полет за Лондон, но нямаше основание да му забрани да напуска страната. Нямаше вести и от Сигурдур Оли. Поколеба се, после попита:

— Можеш ли да ме пуснеш в стаята му?

Шефът на рецепцията поклати отрицателно глава.

— Може да е избягал — каза Ерлендур. — Знаеш ли кога излита самолетът за Лондон тази вечер? В колко часа?

— Следобедният закъсня доста — отвърна шефът на рецепцията. Работата му изискваше да знае всичко за самолетните полети. — Съобщиха, че ще излети към девет часа.

Ерлендур проведе няколко телефонни разговора и разбра, че Хенри Уапшот е резервирал място в самолета за Лондон, но все още не се е чекирал. Разпореди се англичанинът да бъде спрян при паспортната проверка и да бъде докаран обратно в Рейкявик. Трябваше да измисли причина за полицията в Кеплавик29, за да задържат човека, и се поколеба за миг, докато се чудеше дали да не измисли някаква правдоподобна лъжа. Медиите щяха просто да си умрат от удоволствие, ако кажеше истината, но никаква лъжа не му хрумна в момента и затова каза, че Хенри е заподозрян в убийство.

— Наистина ли не можеш да ме пуснеш в стаята му? — попита Ерлендур отново. — Нищо няма да пипам. Трябва да разбера само дали не е изчезнал. Цяла вечност ще отнеме да взема разрешително, а ми е нужно само да надникна вътре.

— Той тепърва трябва да се отписва — отвърна шефът на рецепцията, който по някаква причина се бе заинатил. — Все още има достатъчно време до полета. Може спокойно да се върне в хотела, да си събере багажа, да плати сметката, да се отрегистрира и да вземе рейса за летището в Кеплавик. Защо не изчакаш малко?

Ерлендур се замисли.

— Не можеш ли да изпратиш някого горе да почисти стаята, а аз ще мина само покрай отворената врата? Това проблем ли е?

— Трябва да ми влезеш в положението! — каза шефът на рецепцията. — Ние си гледаме нашите интереси. Гостите ни имат право на личен живот, все едно са си у дома. Ако наруша това правило и се разчуе, или влезем в съдебен процес по такъв повод, гостите ще престанат да ни се доверяват. По-просто не може да бъде. Трябва да го разбереш.

— Знаеш, че разследваме убийство, което е извършено в хотела — рече Ерлендур. — Доброто ви име не е ли, така или иначе, отишло вече по дяволите?

— Донеси разрешително и тогава няма да има никакъв проблем.

Ерлендур простена и се дръпна встрани от рецепцията. Извади мобилния си телефон и позвъни на Сигурдур Оли. Дълго чака, преди Сигурдур да отговори. Чуваха се и други гласове около него.

— Къде си, да му се не види? — попита Ерлендур.

— На питка съм — отговори Сигурдур Оли.

— На питка ли?

— Режем питката. Със семейството на Бергтора. Неотменим ритуал преди всяка Коледа. Ти прибра ли се?

— Разбра ли нещо за Хенри Уапшот от британците?

— Чакам. Ще имам резултат утре сутринта. Да не се е случило нещо с него?

— Мисля, че иска да си спести пробата от слюнката — отвърна Ерлендур и в този момент видя шефът на рецепцията да идва към него с някакъв лист в ръка. — Май се опитва да напусне страната, без да се сбогува с нас. Ще говорим утре сутринта. Гледай да не се порежеш.

Ерлендур пъхна телефона в джоба си. Шефът на рецепцията се доближи до него.

— Реших да го проверя този Хенри Уапшот — каза той и подаде листа на Ерлендур. — За да ти помогна с нещо. Не би трябвало да правя това, но…

— Какво е това? — попита Ерлендур и погледна листа хартия.

Видя името Хенри Уапшот и няколко дати.

— Бил е в хотела за всяка Коледа през последните три години — отвърна шефът на рецепцията. — Ако това ти помага с нещо.

Ерлендур внимателно погледна датите.

— А той ми каза, че никога преди не бил идвал в Исландия.

— Това не знам — рече шефът на рецепцията. — Но е отсядал и преди в хотела.

— Ти спомняш ли си го? Постоянен гостенин ли е?

— Не си спомням да съм го регистрирал. Тук в хотела има над двеста стаи и по Коледа е лудница, така че той лесно може да се слее с тълпата, а и освен това е стоял кратко време. Само по няколко дни. Не му бях обърнал внимание, но сега, като видях разпечатката, си го спомних. И той е като теб. Има специални изисквания.

— Какво искаш да кажеш? Какви специални изисквания?

Ерлендур не си представяше да има нещо общо с Хенри Уапшот.

— Изглежда, че има голям интерес към музиката.

— За какво говориш бе?

— Виж тук! — каза шефът на рецепцията и посочи в листа. — Записваме специалните желания на гостите ни. В повечето случаи.

Ерлендур се зачете.

— Иска музикална уредба в стаята. Обаче не компактдиск, а от старите боклуци. Също като теб.

— Мръсният му лъжец! — изсъска Ерлендур и отново извади мобилния телефон.

16

По-късно вечерта бе издадена заповед за задържането на Хенри Уапшот. Заловиха го, преди да се качи на самолета за Лондон. Откараха го в ареста на полицията на Квервисгата, а Ерлендур получи разрешение за претърсване на стаята му в хотела. Служителите от Техническия отдел пристигнаха около полунощ. Преровиха стаята, очаквайки да намерят оръжието, с което бе извършено убийството, но не откриха нищо. Освен една пътна чанта, която Уапшот очевидно смяташе да остави в хотела, принадлежности за бръснене в банята, стар грамофон, подобен на този в стаята на Ерлендур, телевизор, видеоплейър, няколко английски вестника и списания. Между тях и Record Collector30.

Специалистът по пръстови отпечатъци търсеше доказателства за присъствието на Гвюдлойгур в стаята. Провери всички повърхности, включително касите на вратите. Ерлендур стоеше в коридора и наблюдаваше работата на експертите. Искаше му се да си запали цигара, може би и да изпие чашка шартрьоз, защото Коледата настъпваше, искаше си стола и книгите. Мислеше да се прибере вкъщи. Всъщност не знаеше какво прави в този хотел на смъртта, не знаеше какво да прави и със самия себе си.

Белият прашец за взимане на отпечатъци се сипеше по пода.

Ерлендур видя управителя на хотела да се клатушка по коридора. Бе извадил кърпата си, пуфтеше и пъшкаше. Надникна в стаята, където експертите си вършеха работата, и се ухили до ушите.

— Разбрах, че си го хванал — каза той и изтри с кърпата врата си. — И че бил чужденец.

— Къде го разбра това нещо? — попита Ерлендур.

— Е, по радиото — отвърна управителят.

Не можеше да скрие радостта си, в крайна сметка новините бяха добри — човекът бе открит, извършителят на черното дело не беше исландец, не беше и от работещите в хотела. Управителят си пое дъх.

— По новините казаха, че бил арестуван на летището в Кеплавик. Опитвал се да излети за Лондон. Британец ли е?

Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни.

— Не знаем дали той е човекът, когото търсим — каза той и вдигна телефона.

— Не ти трябва да идваш в управлението — чу се гласът на Сигурдур Оли, когато Ерлендур отговори. — Не и засега.

— А ти не трябваше ли да си на питка? — попита Ерлендур и се отдалечи от управителя с телефона на ухото.

— Той е пиян — отвърна Сигурдур Оли. — Хенри Уапшот. Няма смисъл да се говори с него. Дали да не го оставим да си отспи тази нощ и да говорим с него утре сутрин?

— Той създаде ли някакви проблеми?

— Не, съвсем не. Казаха, че ги бил последвал кротко и мирно, без да вдига шум. Спрели са го на паспортната проверка и са го задържали в стаята за претърсване. Щом полицаите дошли, го завели направо в колата и оттам — в Рейкявик. Никакви проблеми. Бил е много мълчалив и заспал в колата, на път към града. Сега спи в килията си.

— Излязло е по новините, както разбрах — каза Ерлендур. — Това с ареста. — Той погледна към управителя на хотела. — Хората се надяват, че сме хванали правилния човек.

— Той носеше само една ръчна чанта със себе си. Голямо куфарче за документи.

— Има ли нещо в него?

— Грамофонни плочи. Стари. Същите винилови боклуци, каквито намерихме долу в килера, в мазето.

— Искаш да кажеш плочи на Гвюдлойгур ли?

— На такива ми приличат. Не много обаче. Но има и други плочи. Можеш да ги разгледаш утре.

— Той издирва плочите на Гвюдлойгур.

— Може би е успял да прибави нещо към колекцията си — каза Сигурдур Оли. — Да се видим ли тук в управлението утре сутринта?

— Трябва ни проба от слюнката му — рече Ерлендур.

— Ще се погрижа за това — отвърна Сигурдур Оли и прекъсна разговора.

Ерлендур напъха телефона обратно в джоба си.

— Признал ли си е? — попита управителят. — Признал ли си е вече за убийството?

— Ти спомняш ли си за него отпреди, тук в хотела? Хенри Уапшот. От Великобритания. Човек около шейсетте. Каза ми, че идвал за първи път в Исландия, но се оказа, че е отсядал в този хотел и преди.

— Не си спомням за никого с такова име. Имаш ли негова снимка?

— Ще трябва да намеря. И да разбера дали някой от персонала го е познавал. Може пък някой да си спомни нещо за него. Няма значение дали е дреболия, или не.

— Надявам се да можеш да приключиш с този въпрос — каза управителят и въздъхна тежко. — Няколко резервации бяха отменени заради убийството. Главно от исландци. Сред чужденците не се е разчуло толкова много. Но консумацията на шведската маса намаля, поръчките са по-малко. Не трябваше да го оставям да живее долу в мазето. Ето какво прави добрината с човека! Проклетата добрина!

— Тя направо се стича от теб — отбеляза Ерлендур.

Управителят го погледна, несигурен дали полицаят не го занася, но лицето на Ерлендур си остана безизразно. Началникът на Техническия отдел излезе в коридора при тях, поздрави управителя и дръпна Ерлендур настрани.

— Всичко изглежда като при типичен турист в малка стая за двама в рейкявикски хотел — каза началникът. — Оръжието на убийството не лежи на масата, ако си се надявал на това, няма кървави дрехи в чантата му, всъщност — нищо, което да го свързва с човека от мазето. Вътре направо гъмжи от пръстови отпечатъци. Но е очевидно, че човекът е бягал. Оставил е стаята така, сякаш е имал намерение да отскочи до бара. Електрическата му самобръсначка е все още включена в контакта. На пода има допълнителен чифт обувки, също и чехли, негови лични, не на хотела. Фактически това е единственото, което можем да ти кажем сега. Човекът е бързал, бягал е.

Началникът на Техническия отдел отново изчезна в стаята, а Ерлендур се приближи към управителя.

— Кой се грижи за почистването на етажа? — попита той. — Кой влиза в стаите? Жените или мъжете, които чистят, разменят ли си етажите?

— Знам кои камериерки са на този етаж — отвърна управителят. — Тук няма мъже, по понятни причини.

Каза го подигравателно, сякаш почистването съвсем очевидно си беше женска работа.

— И кои са те? — попита Ерлендур.

— Ами например момичето, с което ти говори.

— Момичето, с което говорих ли?

— Тази в мазето — отвърна управителят. — Която откри трупа. Момичето, дето намери Дядо Коледа мъртъв. Това е нейният етаж.

Ева Линд го чакаше в коридора, когато Ерлендур се качи в стаята си, два етажа по-нагоре. Тя седеше на земята, облегната на стената и отпуснала глава на коленете си. Ерлендур помисли, че е заспала. Но като се приближи към нея, тя вдигна глава и протегна краката си напред.

— Дяволски ми е забавно да идвам в този хотел — рече тя. — Няма ли вече да се замъкнеш вкъщи?

— Това ми беше намерението — отвърна Ерлендур. — Взе да ми писва тази сграда.

Той прекара картата през електронния четец на ключалката и вратата се отвори. Ева Линд се изправи на крака и го последва в стаята. Ерлендур затвори вратата, а Ева се просна върху леглото му. Той седна до малкото бюро.

— Върви ли кейсът31? — попита Ева Линд, докато лежеше по корем със затворени очи, все едно се опитваше да заспи.

— Бавно — отвърна Ерлендур. — И престани да използваш думи като „кейс“! Какво му е трудното да кажеш: как върви разследването?

— Пич, ’земи млъкни! — каза Ева Линд все още със затворени очи.

Ерлендур се усмихна. Гледаше дъщеря си на леглото и се питаше що за възпитател би излязъл от него. Щеше ли да й поставя прекалено много изисквания? Щеше ли да я запише на балет? Да я натиска да учи пиано? Да се надява, че ще я превърне в малък гений? Щеше ли да я удари, ако изпуснеше бутилката му с ликьор на пода?

— Там ли си? — попита тя с все още затворени очи.

— Да, тук съм — промълви уморено Ерлендур.

— Защо не казваш нищо?

— Какво да казвам? Какво толкова има да се казва?

— Ами например какво правиш в този хотел. В действителност.

— Не знам. Не ми се искаше да се прибирам в апартамента. Малко разнообразие.

— Разнообразие? Дали ще киснеш сам в тая стая, или ще висиш сам вкъщи — каква е разликата?

— Искаш ли да чуеш малко музика? — попита Ерлендур, опитвайки се да отклони разговора от себе си.

Започна да разказва на дъщеря си за случая, от самото начало, по-скоро за да си изясни сам ситуацията. Каза й за момичето, което намерило прободения с нож Дядо Коледа, и че портиерът някога е бил изключително добър певец хорист. Че двете му издадени плочи са много търсени сред колекционерите. Че гласът му е уникален.

Протегна се и взе плочата, която още не бе прослушал. Тя беше със запис на два псалма и очевидно бе издадена за Коледа. На лицевата страна на обложката имаше снимка на усмихнатия Гвюдлойгур с коледна шапка на главата. Ерлендур се замисли за иронията на съдбата. Сложи плочата на грамофона и гласът на момчето запя прекрасна горчиво-сладка песен. Ева Линд отвори очи и се изправи в леглото.

— Ти майтапиш ли се? — рече тя.

— Не е ли великолепно?

— Никога не съм чувала дете да пее толкова красиво — допълни Ева. — Мисля дори, че не съм чувала никого да пее така.

Останаха да седят мълчаливо и изслушаха песента до края. Ерлендур се протегна над грамофона и обърна плочата, за да пусне псалма от другата страна. Чуха и него и когато песента свърши, Ева Линд помоли баща си да я пусне още веднъж.

Ерлендур й разказа за семейството на Гвюдлойгур, за концерта в градското кино, за това, че бащата и сестрата не са имали връзка с него повече от трийсет години; за колекционера от Англия, който за малко да избяга от страната и който не се интересува от нищо друго, освен от момчета хористи. Каза й още, че плочите на Гвюдлойгур може да са станали много скъпи в днешни дни.

— Мислиш ли, че са го пречукали заради това? — попита Ева Линд. — Заради плочите? Защото са скъпи?

— Не знам.

— Има ли още плочи?

— Не мисля — отвърна Ерлендур — и вероятно затова са толкова търсени. Колекционерите търсят неща, които са единствени в света. Но това може би не е от значение. Може някой от хотела да го е наръгал. Някой, дето не е знаел за момчето хорист.

Ерлендур реши да не казва на дъщеря си при какви обстоятелства бе открит Гвюдлойгур. Знаеше, че когато вземаше наркотици, тя беше проституирала и имаше добра представа как се случват тези неща в Рейкявик. Не му се искаше да зачеква темата с нея. Тя живееше своя живот по своя си начин, без някога той да бе казвал каквото и да било по въпроса. Но тъй като Ерлендур мислеше, че Гвюдлойгур може и да беше платил за секс, я попита дали случайно не знае има ли проститутки в хотела.

Ева Линд погледна баща си.

— Горкият човечец — каза тя, без да отговори на въпроса му. Все още мислеше за момчето хорист. — Имаше такова момиче в моето училище. В началното училище. Тя направи няколко записа на плочи. Казваше се Вала Дьок. Спомняш ли си за нея? Беше много нашумяла. Пееше коледни песни. Русокоса и сладка, малко момиченце.

Ерлендур поклати глава.

— Тя беше такова дете звезда. Пееше и по телевизията в разни предавания за деца, пееше много добре, малка сладуранка. Баща й беше посредствен музикант, но майка й беше побъркана, искаше да я направи попзвезда. Децата постоянно се закачаха с момичето. Тя действително беше много мила, непринудена и никак не се надуваше, но все се заяждаха с нея. Хората са много завистливи. Започнаха да я тормозят и тя престана да ходи на училище, хвана се на работа. Когато вземах наркотици, често я срещах, беше съвсем пропаднала. По-зле и от мен. Прегоряла и забравена. Казваше ми, че това било най-лошото, което й се е случвало някога.

— Кое, да е дете звезда ли?

— Да, това я съсипа. Никога не успя да се съвземе. Никога не получи шанса да бъде самата себе си. Майка й беше невероятно нагла. Не я питаше това ли точно иска. Вала обичаше да пее, да бъде на сцената и всичко това, но не разбираше какво всъщност става. Не разбираше, че не може да бъде друго, освен сладураната в детските предавания. Можеше да бъде само такава, едноизмерна. Малката сладка Вала Дьок. И я тормозеха заради това, а тя не разбираше защо. Не и преди да порасне малко и да схване, че няма да бъде нищо друго, освен малка кукла, която пее в рокличка, че няма да е световноизвестна поппевица, както майка й постоянно й повтаряше.

Ева Линд млъкна и погледна баща си.

— Накрая напълно се разпадна. Каза, че нямало нищо по-лошо от моралния тормоз, че превръщал човека в парцал. Приемаш същото мнение за себе си, каквото имат онези, които те измъчват.

— На Гвюдлойгур вероятно му се е случило същото — каза Ерлендур. — Изнесъл се е от къщи много рано. Децата, поставени в подобна ситуация, сигурно са под огромно напрежение.

Замълчаха.

— Естествено, че има курви в хотела — рече Ева Линд изведнъж и се хвърли обратно на леглото. — Ти наред ли си?!

— Какво знаеш за това? Можеш ли да ми помогнеш с нещо?

— Курви има навсякъде. Звъниш на определен номер и те те чакат в хотела. Луксозни курви. Не се наричат така, викат им компаньонки.

— Познаваш ли някои, свързани с този хотел? Момичета или жени, които да проституират?

— Не е задължително да са исландки. Може да са вкарани отвън. Могат да пристигнат като туристи за няколко седмици, така не им трябва разрешително за пребиваване. После идват пак след половин година.

Ева Линд погледна баща си.

— Можеш да говориш със Стина. Тя ми е приятелка. Познава всичко това. Мислиш ли, че курва го е убила?

— Не знам.

Млъкнаха отново. Навън снежинките се сипеха, проблясвайки в мрака. Ерлендур си спомни, че в Библията пишеше нещо за снега, за снега и греховете. Опита се да си го припомни: „Ако са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг“.32

— Ще се побъркам — каза Ева Линд.

В гласа й нямаше напрежение. Никаква възбуда.

— Може би няма да успееш да се справиш с това сама — отвърна Ерлендур. Многократно бе опитвал да подтикне дъщеря си да потърси помощ. — Може би ти трябва друг, който да ти помогне, а не аз — продължи той.

— Не започвай с тия психарски простотии! — каза Ева.

— Още не си се възстановила и видимо се чувстваш зле. Скоро ще започнеш да облекчаваш мъките си по стария начин и ще изпаднеш в същото положение както преди.

Ерлендур беше на ръба да каже онова, което досега не смееше да изговори на глас пред дъщеря си.

— Все същият проповедник си! — ядоса се Ева Линд и се изправи.

Ерлендур реши да говори, без повече да се колебае.

— Така би предала детето, което умря.

Ева Линд впи очи в баща си, бяха почернели от ярост.

— Другата възможност, която имаш, е да вземеш в ръце този шибан живот, както го наричаш, и да понесеш цялата мъка, която го съпътства. Да понесеш страданието, което ние всички трябва да понасяме, винаги, за да оцелеем, за да намерим и да се радваме на доволството и щастието, които животът предлага, въпреки болката да си жив.

— Кой го казва! Че ти дори не можеш да се прибереш вкъщи за Коледа, защото там нямаш нищо! Нищичко! Не можеш да си отидеш, защото знаеш, че домът ти е дупка, в която няма дори късче, от Бога създадено! И не ти се ще да пропълзиш обратно в тая дупка!

— Аз винаги съм си вкъщи по Коледа — каза Ерлендур.

Ева Линд се поколеба. Не разбра какво имаше предвид баща й.

— За какво приказваш?

— Това е най-лошото при Коледата — отвърна Ерлендур. — Аз винаги съм си вкъщи.

— Не те разбирам — рече Ева Линд и отвори вратата. — Никога няма да мога да те разбера.

Тя излезе и тръшна вратата след себе си. Ерлендур се изправи, искаше му се да я последва, но се отказа. Знаеше, че тя ще се върне. Приближи се до прозореца и погледна отражението си в него. Гледаше го, докато видя през него проблясващите снежинки в мрака.

Беше вече забравил, че е мислел да се прибере вкъщи за Коледа, там, където нямаше нищо, както Ева Линд каза. Извърна се от прозореца и сложи плочата с псалма на Гвюдлойгур на грамофона. Излегна се на леглото, заслуша се в гласа на момчето, което много по-късно бе намерено убито в хотелска стаичка, забравено от всички, и се замисли за белите като сняг грехове.