Гласът

22

Звукът разбуди Ерлендур късно на следващия ден. Дълго време му трябваше да се събуди след безсънната нощ. Първоначално не можа да се ориентира какъв беше този смразяващ шум, който ечеше в малката стая. Будува почти цялата нощ, за да изгледа всяка касета, но на никоя друга не видя сестрата на Гвюдлойгур. Дори през ум не му мина, че тя би могла да отиде в хотела по някаква случайност, че може да е имала друга работа там, освен тази да се види с брат си, когото, както каза, не била виждала от десетилетия.

Беше попаднал на лъжа, а знаеше, че в едно полицейско разследване няма нищо по-ценно от разкриването на лъжа.

Шумът не преставаше и лека-полека Ерлендур разбра, че идва от телефона. Вдигна слушалката и чу гласа на управителя на хотела.

— Слез долу в кухнята — каза управителят. — Тук има човек, с когото би трябвало да разговаряш.

— Какъв човек? — попита Ерлендур.

— Младеж, който се почувствал зле и си отишъл вкъщи в деня, когато намерихме Гвюдлойгур — отвърна управителят. — Трябва да дойдеш!

Ерлендур стана от леглото. Не беше събличал дрехите си. Отиде в банята и погледна лицето си в огледалото. Поглади няколкодневната си брада с ръка, чу се звук като от прокарана по дърво шкурка. Брадата му беше гъста и груба, също като тази на баща му.

Преди да слезе долу, той се обади на Сигурдур Оли и го помоли да отиде заедно с Елинборг до Хапнарфьордур и да откарат сестрата на Гвюдлойгур на разпит в полицейското управление на Квервисгата. Щеше да се срещне там с тях по-късно през деня. Не обясни по каква причина иска да говори със сестрата. Можеше да се изпуснат пред нея. А му се щеше да види изражението на лицето й, когато разбереше, че я е хванал в лъжа.

Слезе в кухнята и видя управителя на хотела да стои до невероятно слаб човек на възраст около трийсетте. Ерлендур дори се замисли дали зрението му не му играе номера при съпоставянето на мършавия човек с дебелия управител — всъщност всички, които заставаха до управителя, изглеждаха като хронично недохранени.

— Ето те и теб — каза управителят. — Човек би казал, че аз водя това твое разследване, издирвам свидетели и какво ли не още.

Погледна към служителя си.

— Разкажи му каквото знаеш!

Човекът започна да говори. Беше доста подробен в разказа си. Каза, че се почувствал неразположен около обяд в деня, когато Гвюдлойгур бил намерен в стаичката си мъртъв. Накрая повърнал, като едвам се добрал до кофата за боклук в кухнята.

Позволили му да се прибере вкъщи, където легнал сериозно болен, с висока температура и болки в костите. Живеел сам и не гледал новините, затова не бил говорил с никого за това, което знаел, до тази сутрин, когато дошъл отново на работа и разбрал за смъртта на Гвюдлойгур. Истински се шокирал, като чул какво се е случило, макар да не познавал добре човека, в крайна сметка работел в хотела от около година, въпреки че понякога разговарял с него, дори слизал долу в стаичката му и…

— Да, да, да — намеси се управителят нетърпеливо. — Не се интересуваме от това, драги ми Дени. Карай нататък!

— Онзи ден сутринта, преди да си отида вкъщи, Гюли дойде при мен и попита дали не мога да му намеря някакъв нож.

— Нож от кухнята ли? — попита Ерлендур.

— Да. Първо поиска ножица, но такава не намерих и му дадох нож.

— Каза ли ти за какво са му били необходими ножица или нож?

— Беше нещо свързано с костюма му на Дядо Коледа.

— С костюма на Дядо Коледа?

— Не обясни за какво, някакви шевове, които трябвало да разпори.

— Върна ли ножа?

— Не, не и докато аз бях тук. Тръгнах си по обяд и повече нищо не знам.

— Какъв нож беше?

— Каза, че трябвало да бъде остър — отвърна Дени.

— Бил е от същия вид като този — каза управителят на хотела и отвори едно чекмедже. Извади малък нож за месо с дървена дръжка и с малки зъбчета по острието. — Тези ножове даваме на гостите, които поръчват големия ни говежди стек. Опитвал ли си го? Направо разкош. Ножовете го режат като меко тесто.

Ерлендур взе ножа и го огледа. Замисли се дали би могло Гвюдлойгур сам да е предоставил на убиеца си оръжието, което го е убило. Дали историята с шевовете по костюма на Дядо Коледа не е било просто някакъв предлог. Дали Гвюдлойгур е очаквал някого в стаята си и е искал да разполага с нож подръка; или пък ножът е лежал на масата, защото наистина е искал да го използва за костюма си на Дядо Коледа и атаката е била внезапна, непреднамерена, породена от нещо, което се е случило в стаичката? Това означава, че нападателят не е отишъл въоръжен на срещата с Гвюдлойгур, че не се е видял с Гвюдлойгур с намерението да го убие.

— Ще взема този нож — каза Ерлендур. — Трябва да установим дали размерът на острието и видът му съответстват на раната. Може ли?

Управителят на хотела кимна утвърдително.

— Не е ли британецът? — попита той. — Имате друг заподозрян ли?

— Искам да приказвам с Дени — отвърна Ерлендур, без да отговори на въпроса.

Управителят отново кимна. Не помръдна от мястото си обаче. След малко се сети какво имаше предвид Ерлендур и обидено го погледна. Беше свикнал всичко да се върти около него и затова не схвана веднага накъде биеше полицаят. След като лампичките му светнаха, каза на висок глас, че имал някаква работа в офиса си и изчезна. На Ерлендур му се стори, че Дени е започнал да диша по-леко, след като началникът му си тръгна, но това не беше за дълго.

— Ти ли слезе в мазето и наръга човека до смърт? — попита Ерлендур.

Дени го погледна с вид на обречен.

— Не — отвърна той колебливо, сякаш не беше съвсем убеден в невинността си. Следващият въпрос още повече увеличи несигурността му.

— Използващ ли тютюн за дъвчене? — попита Ерлендур.

— Не — отговори Дени. — Тютюн за дъвчене? Какво…?

— Взеха ли ти биологична проба?

— К’во?

— Презервативи използваш ли?

— Презервативи ли? — учуди се Дени, все още напълно объркан.

— Няма ли някое гадже в играта?

— Гадже?

— Което трябва да внимаваш да не забременее?

Дени не отговори.

— Нямам никакво гадже — каза той след малко и Ерлендур усети, че го казва с неудоволствие. — Защо ме питаш всичко това?

— Аз си знам защо — отвърна Ерлендур. — Ти си познавал Гвюдлойгур. Що за човек беше той?

— Готин беше.

Дени разказа на Ерлендур, че Гвюдлойгур се чувствал добре в хотела и не искал да го напуска, всъщност дори се боял да си тръгне оттам, след като бил уволнен. Ползвал всички услуги на хотела и бил единственият служител, който работел при такива условия от години. Хранел се в хотела срещу малко пари, перял дрехите си заедно с прането на хотела и не плащал дори крона за престоя си в стаичката. Уволнението било удар за него, но казал, че му е намерил колая, дори че нямало да му се налага да работи повече.

— Какво е имал предвид? — попита Ерлендур.

Дени сви рамене.

— Не знам. Понякога беше много загадъчен. Говореше неразбираеми неща.

— Какви например?

— Не знам. Нещо за музика. Понякога. Когато пиеше. Но през повечето време си говореше нормално.

— Пиеше ли много?

— Не, съвсем не. Понякога през съботите и неделите. Никога не отсъстваше от работа. Никога. Гордееше се с това, макар и да не беше кой знае каква работа неговото. Тъй де, портиер.

— Какво си е говорил с теб за музика?

— Харесваше красивата музика. Не си спомням точно какво казваше.

— Защо мислиш ти е казал, че няма да му се налага да работи повече?

— Ами като че ли имаше някакви пари. Освен това не плащаше за нищо и можеше да спестява цялата си заплата. Мисля, че това имаше предвид. Че е заделил вече достатъчно.

Ерлендур си припомни, че беше помолил Сигурдур Оли да провери банковите сметки на Гвюдлойгур. Трябваше да бъде по-настоятелен. Раздели се с Дени, когото остави все така объркан в кухнята да размишлява върху тютюна за дъвчене, презервативите и гаджетата. Ерлендур мина покрай фоайето, където видя млада жена да се разправя шумно с шефа на рецепцията. Изглеждаше, че служителят иска да я изгони от хотела, но жената отказваше да си тръгне. Полицаят си помисли, че това може да е същата онази, която беше изнудвала шефа на рецепцията след незабравимата му нощ, и реши да се обърне на другата страна, когато младата жена внезапно втренчи поглед в него.

— Ти ли си ченгето? — извика тя към Ерлендур.

— Изчезвай оттук! — извика шефът на рецепцията с необичайно груб за него тон.

— Изглеждаш точно както те описа Ева Линд — продължи тя, оглеждайки Ерлендур от главата до петите. — Казвам се Стина. Тя ме помоли да говоря с теб.

Седнаха в бара. Ерлендур взе кафе и за двамата. Опита се да не обръща внимание на гърдите й, но това се оказа доста трудно. Никога не бе виждал толкова големи гърди върху тъй слабо и фино тяло. Беше облечена в бежово дълго палто с кожена яка, което наметна на стола до масата. Отдолу носеше плътно прилепнала червена жилетка, едва стигаща да покрие корема й, и черни панталони, които разкриваха цепката на задника й. Бе силно гримирана, начервена с плътно тъмно червило и когато се усмихваше, в устата й проблясваха красиви бели зъби.

— Триста хиляди — каза тя и внимателно се потърка под дясната гърда, все едно че я сърбеше. — Гърдите ми ли гледаше?

— Всичко наред ли е?

— От шевовете е — отвърна тя и направи физиономия. — Не трябва да се чеша много. Трябва да внимавам.

— Какво…?

— Нов силикон — прекъсна го тя. — Оперираха ме преди три дни.

Ерлендур се опита да не зяпа гърдите й.

— Откъде познаваш Ева Линд? — попита той.

— Тя ми каза, че ще попиташ за това. Каза също да ти отговоря, че не би искал да знаеш. И е права. Тръст ми!38 Каза освен това, че ти ще ми помогнеш да разреша един малък проблем, а пък аз ще помогна на теб, разбираш ли?

— Не — отвърна Ерлендур. — Нямам представа за какво говориш.

— Ева каза, че ще го направиш.

— Ева те е излъгала. За какво приказваш? Малък проблем, какъв е той?

Стина изпъшка.

— Хванаха мой приятел с хашиш на летището в Кеплавик. Не много, но все пак достатъчно, за да го вкарат на Хройн за три години. Идиотите съдят за тия неща все едно си извършил убийство. За малко хашиш. И няколко хапчета де! Казва, че ще го одрусат три години. Три! Изнасилвачите на деца получават три месеца условно. Скапани уанкери39!

Ерлендур не разбра последното, нито пък по какъв начин би могъл да помогне на жената. Тя беше като някое малко дете, което не си дава напълно сметка за това колко голям е светът и колко сложни и тежки са отношенията между хората.

— На летището ли са го хванали?

— Да.

— Нищо не мога да направя — каза Ерлендур. — Пък и нямам желание. Компанията, в която се движиш, не е много добра. Разпространение на дрога и проституция. Какво ще кажеш за обикновена работа в офис?

— Просто пробвай — отвърна Стина. — Говори с някого! Той не може да получи три години!

— За да съм наясно — Ерлендур кимна с глава, — ти си проститутка, нали така?

— Проститутка и танцьорка — рече Стина и извади цигара от малката черна чантичка, преметната през рамото й. — Танцувам в „Графа“.

Тя се наведе напред и прошепна на Ерлендур, сякаш двамата имаха някаква обща тайна.

— Но в другото има повече пари.

— И си била с клиенти тук в хотела?

— Да, с много — отвърна Стина.

— Значи, си работила в хотела?

— Никога не съм работила тук.

— Имам предвид, че си хващала клиенти тук, или може би си ги водила в хотела от града?

— Както дойдеше. Пускаха ме тук, докато Дебелия не ме изхвърли.

— Защо?

Стина отново се зачеса внимателно под гърдите. Лицето й се разкриви в гримаса, опита се да се усмихне на Ерлендур, но по всичко личеше, че не й е много добре.

— Едно мое познато момиче претърпя такава операция, но не излезе сполучлива — каза тя. — Циците й висят като празни найлонови кесии.

— Наистина ли ти е необходимо да имаш такива гърди? — не успя да се сдържи да не попита Ерлендур.

— Не ти ли се струват прекрасни? — възкликна тя и се изпъчи, но веднага направи болезнена физиономия. — Шевовете направо ме убиват.

— Ами да, те са… огромни — вметна Ерлендур.

— И са чисто нови — допълни тя самодоволно.

Ерлендур видя, че управителят на хотела влиза в бара заедно с шефа на рецепцията и понася могъщите си телеса към тях. Като стигна на няколко метра от Стина, той се огледа, видя, че в бара няма никого, и изсъска:

— Вън! Махай се оттук, момиче! Веднага! Изчезвай оттук!

Стина погледна през рамо към управителя, после към Ерлендур и обърна очи нагоре.

— Боже! — възкликна тя.

— Не желаем курви като теб тук в хотела! — изрева управителят.

Сграбчи я през раменете, все едно смяташе собственоръчно да я изхвърли.

— Я ме остави на мира! — изрепчи се Стина и се изправи. — Говоря си с този човек тука.

— По-леко с гърдите! — извика Ерлендур, който не знаеше какво друго да каже. Управителят го погледна слисано.

— Нови са — разясни Ерлендур.

Застана между двамата и се опита да отблъсне управителя, но без особен успех. Стина гледаше да предпази най-вече гърдите си, а шефът на рецепцията стоеше на известно разстояние и наблюдаваше развоя на събитията. Накрая се притече на помощ на Ерлендур и успяха да отделят разгневения управител от Стина.

— Всичко, дето… тя… говори за… мен… е проклета лъжа! — изпръхтя управителят. Усилието му дойде малко в повече и след сблъсъка се беше запъхтял и облял в пот.

— Не е казала нищо за теб — рече Ерлендур колкото да го успокои.

— Искам… тя… да… се… махне оттук!

Управителят се тръшна на един стол, извади кърпа и започна да бърше лицето си.

— Изпусни парата бе, Дембо! — каза Стина. — Той е пимп40, знаеш това, нали?

— Пимп? — Ерлендур не успя веднага да си спомни значението на думата.

— Взема си от всички нас, които работим в хотела — продължи Стина.

— Взема си? — смая се Ерлендур.

— Процент бе! Процент си взема.

— Това е лъжа! — ревна управителят. — Изчезвай оттук, проклета курво!

— Той и главният сервитьор искаха да вземат повече от половината — каза Стина и намести внимателно гърдите си — и когато им отказах, тоя ми викна да се омитам оттук и никога повече да не се връщам.

— Лъже — изломоти управителят, беше се поуспокоил малко. — Винаги съм ги изхвърлял тези момичета оттук. Не искаме никакви курви в хотела.

— Главният сервитьор? — повтори Ерлендур.

Представи си тънкия коцкарски мустак. Роузант, спомни си, това беше името му.

— Изхвърлял ги бил! — изсъска Стина и се обърна към Ерлендур. — Та нали той ни се обажда. Ако има гости, които са склонни да палуват или имат пари, тогава ни вика и ни настанява по баровете. Разправяше, че това щяло да направи хотела известен и популярен. Идваха гости за конференции и подобни. Чужденци. Самотни мъже. Ако се провежда някоя голяма конференция, ни звъни.

— Вие много ли сте? — попита Ерлендур.

— Няколко компаньонки сме — отвърна Стина. — Наистина хай-клас41.

Изглеждаше така, сякаш Стина с нищо не се гордее повече, отколкото със статуса си на проститутка, може би само с изключение на новите си гърди.

— Няма такова нещо — каза управителят, който вече бе започнал да диша нормално. — Висят тук в хотела по баровете и се опитват да забършат някой от гостите и да се качат с него в стаята му. Лъже, че аз им се обаждам. Мръсно курвенско лайно такова!

Ерлендур прецени за неразумно да продължава разговора си със Стина в бара и каза, че трябва да заеме офиса на шефа на рецепцията за известно време или всички заедно да отидат до полицейското управление, където да си подновят приказката. Управителят въздъхна тежко и хвърли на Стина злобен поглед. Ерлендур я изведе от бара и я поведе към стаята на рецепциониста. Управителят остана на мястото си. Цялата му напереност сякаш се бе изпарила и той спря с жест шефа на рецепцията, който понечи да му помогне да стане.

— Тя лъже, Ерлендур! — извика той. — Всичко, което казва, е лъжа!

Ерлендур седна зад бюрото на шефа на рецепцията, а Стина остана права. Тя си запали цигара, като че забраната за пушене в хотела, освен може би в баровете, изобщо не я засягаше.

— Познаваше ли портиера на хотела? — попита Ерлендур. — Гвюдлойгур?

— Той беше изключително найс42. Събираше от нас парите за Дебелия. И после го убиха.

— Той беше…

— Мислиш ли, че Дебелия го е убил? — прекъсна го Стина. — Той е най-големият гадняр, когото познавам. Знаеш ли защо не мога повече да работя в скапания му хотел?

— Не.

— Защото искаше не само процент от нас момичетата, ами също, сещаш се…

— Какво?

— Да правим разни неща за него. Лично. Сещаш се…

— И какво?

— Отказах му. Твърдо. Само като си представя потните лоени гънки на животното! Той е отвратителен! Като нищо може да е убил Гвюдлойгур. Напълно е способен на това. Сигурно е седнал върху него.

— А каква беше връзката ти с Гвюдлойгур? Правеше ли разни неща за него?

— Съвсем не. Той нямаше никакъв интерес към това.

— Напротив — каза Ерлендур и си представи трупа на Гвюдлойгур в килерчето със смъкнатите надолу панталони. — Страхувам се, че не е бил чак толкова незаинтересован.

— Във всеки случай никога не е показвал интерес към мен — отвърна Стина и внимателно подбутна гърдите си. — Нито пък към другите момичета.

— Главният сервитьор е в комбина с управителя на хотела, така ли?

— Роузант? Да.

— А шефът на рецепцията?

— Той не иска ние да сме тук. Не иска да има проституция, но другите двама решават. Шефът на рецепцията искаше Роузант да бъде уволнен, но Дебелия печели твърде добре от него.

— Кажи ми друго, използвала ли си някога тютюн за дъвчене? Това е едно такова нещо в пликчета, подобни на пакетчета за чай. Слага се под устната, горе до венеца над зъбите.

— О, не — рече Стина. — Да не си луд? Аз внимавам много със зъбите си.

— Познаваш ли някого, който използва такова нещо?

— Не.

Помълчаха известно време. Накрая Ерлендур не можа да се сдържи да не каже нещо морализаторско. Мислеше си за Ева Линд. Как тя бе попаднала в света на наркотиците и вероятно на проституирането, за да може да си осигурява средства за дрога, въпреки че едва ли го е правила по изисканите хотели на града. Мислеше си за нещастната участ на жената, принудена да продава нежност на някакви си старчета където и да било, когато и да било.

— Защо го правиш? — попита той, опитвайки се да не влага обвинителни нотки в гласа си. — Защо си слагаш силикон в гърдите? И лягаш с мъже от конференции по хотелските стаи? За какво?

— Ева Линд ми каза, че ще попиташ и това. Не се опитвай да го разбереш — рече Стина и загаси цигарата си на пода. — Просто не се опитвай!

Вратата на офиса беше отворена и можеше да се види какво става отпред във фоайето, през което в този момент премина Осп.

— Я виж, Осп все още ли работи тук? — възкликна тя.

— Осп? Познаваш ли я?

Мобилният телефон на Ерлендур зазвъня в джоба му.

— Мислех, че се е махнала. Понякога говорех с нея, докато бях тук.

— Как се запозна с нея?

— Ами просто бяхме заедно в…

— Да не е била проститутка като теб? — Ерлендур извади телефона си с намерението да отговори.

— Не — отвърна Стина. — Тя не е като малкия си брат.

— Брат ли? — попита Ерлендур. — Тя има брат?

— Той е по-голяма курва и от мен.

23

Ерлендур втренчено гледаше Стина, докато се опитваше да осмисли казаното от нея за брата на Осп. Стина запристъпва от крак на крак.

— Какво? — попита тя. — Има ли нещо? Няма ли да вдигнеш телефона?

— Защо си мислеше, че Осп е напуснала?

— Ами така, работата й е скапана.

Ерлендур натисна бутона за отговор на телефона, но мислите му бяха другаде.

— Най-после! — каза Елинборг.

Тя и Сигурдур Оли бяха отишли в Хапнарфьордур с намерението да закарат сестрата на Гвюдлойгур на разпит в полицейското управление в Рейкявик, но тя отказала да отиде с тях. Поискала обяснение и понеже следователите не дали такова, тя им казала, че не може да остави баща си сам в инвалидната количка. Предложили й да осигурят човек, който да остане при него, докато трае разпитът, както и да говори с адвокат, който да присъства на изслушването, но жената сякаш не си давала сметка за сериозността на въпроса. Нямала никакво намерение да се разкарва до полицейското управление и Елинборг предложила компромисен вариант, макар и против желанието на Сигурдур Оли, да отидат всички заедно в хотела при Ерлендур и след като той говори с нея, да вземат решение какво да правят по-нататък. Сестрата на Гвюдлойгур започнала да обмисля предложението. Сигурдур Оли бил на път да загуби търпение и да я измъкне от дома й със сила, когато тя казала, че приема. Позвънила на съседка, която дошла веднага, очевидно доста привикнала да се грижи за стареца, когато се наложело. После жената отново взела да се противи, с което успяла напълно да вбеси Сигурдур Оли.

— Той е на път към тебе и ти я води — рече Елинборг в телефона, — ама много по му се искаше да я натика зад решетките. Сестрата сто пъти попита за какво сме искали да говорим с нея и не повярва, като й казахме, че не знаем. За какво всъщност искаш да приказваш с нея?

— Идвала е в хотела няколко дни преди убийството на брат й, а на нас каза, че не го е виждала от десетилетия. Искам да разбера защо не ни каза за посещението си, защо ни излъга. Искам да видя изражението на лицето й.

— Тя може и да е леко намусена — каза Елинборг. — Сигурдур Оли не беше много доволен от държанието й.

— В какъв смисъл?

— Той ще ти разкаже.

Ерлендур затвори телефона.

— Какво искаш да кажеш с това, че този човек бил по-голяма курва и от теб? — попита той Стина, която гледаше в чантичката си и се чудеше дали да си запали нова цигара, или не. — Братът на Осп? За какво точно говореше?

— А?

— Братът на Осп. Каза, че бил по-голяма курва и от теб.

— Питай нея — каза Стина.

— Ще я питам, но първо искам да разбера. Малкият й брат е като теб, това ли ми казваш?

— Да, освен това е на двата бряга.

— На двата бряга ли? Искаш да кажеш…?

— Бисексуален.

— И какво, продава ли се? — попита Ерлендур. — Като теб?

— И още как! Наркоманче. Постоянно го гонят някакви да го бият, щото им дължи пари.

— А Осп? Откъде я познаваш?

— Ходехме заедно на училище. Той също. Брат й е само година по-малък. А с нея сме на една възраст. Бяхме в един клас. Тя не е много умна — Стина посочи с пръст главата си. — Няма нищо там горе. Прекъсна училище след малката матура. Провали се тотално на всички изпити. А аз си взех моите. И завърших средното.

Стина се ухили широко.

Ерлендур я изгледа с преценяващ поглед.

— Знам, че си приятелка на дъщеря ми, и ми беше от голяма помощ — каза той, — но не бива да се сравняваш с Осп. Нея поне не я сърбят никакви шевове.

Стина го погледна, все още усмихната, и мълчаливо излезе от офиса. Мина през фоайето, като пътьом наметна палтото си с кожената яка. В движенията й не бе останало никакво достойнство. Размина се със Сигурдур Оли и сестрата на Гвюдлойгур, които влизаха в преддверието на хотела, и Ерлендур забеляза, че очите на Сигурдур Оли се приковаха върху гърдите на Стина. Помисли си, че тя в крайна сметка все пак е получила нещо срещу похарчените си пари.

Управителят на хотела стоеше наблизо, като че ли само беше чакал срещата й с Ерлендур да приключи. Осп стърчеше до асансьора и гледаше след Стина. Човек можеше да види по изражението й, че я познава. Когато Стина мина покрай шефа на рецепцията, който седеше на стола си зад гишето, последният вдигна глава и я проследи с поглед, изчаквайки я да излезе през входната врата. После погледна към управителя на хотела, който се заклатушка в посока към кухнята. Осп изчезна в асансьора, вратите му се затвориха след нея.

— Мога ли да попитам каква е цялата тази простотия? — чу Ерлендур да казва сестрата на Гвюдлойгур, която се бе приближила до него. — Какво означава всичката тази грубиянщина и наглост?

— Грубиянщина и наглост? — учуди се Ерлендур. — Не знам за нищо подобно.

— Този човек тук — продължи сестрата на Гвюдлойгур, която явно все още не знаеше как се казва Сигурдур Оли, — този човек се отнесе просташки с мен и аз искам да ми се извини!

— И дума да не става! — не се стърпя Сигурдур Оли.

— Той ме бута и блъска, изведе ме от дома ми, сякаш съм някой вулгарен престъпник.

— Сложих й белезници — продължи Сигурдур Оли. — И нямам никакво намерение да й се извинявам. Да забрави за това! Обиждаше ме, обиждаше и Елинборг, освен че оказа съпротива. Искам да я заключа. За възпрепятстване на полицейската работа.

Сестрата погледна Ерлендур и замълча. Той знаеше, че тя се казва Стефания, и се зачуди как ли са я наричали, когато е била малка.

— Не съм свикнала с такива просташки обноски — каза тя накрая.

— Закарай я в управлението — рече Ерлендур на Сигурдур Оли, — затвори я в килията до Хенри Уапшот! Ще говорим с нея утре. — Той погледна сестрата. — Или вдругиден.

— Не можеш да направиш това! — възпротиви се Стефания. Ерлендур забеляза, че сериозно се е стреснала. — Нямаш основание да се отнасяш по този начин с мен. Защо искаш да ме вкараш в затвора? Какво съм направила?

— Излъга ни — отвърна Ерлендур. — Довиждане. После ще говорим — каза той на Сигурдур Оли.

Обърна се и тръгна в посоката, в която беше отишъл управителят на хотела. Сигурдур Оли хвана ръката на Стефания с намерението да я изведе навън, но тя не помръдна от мястото си, продължаваше да гледа подир отдалечаващия се Ерлендур.

— Добре — извика тя след него. Опита се да се освободи от Сигурдур Оли. — Това е ненужно. Можем да седнем и да говорим като нормални хора.

Ерлендур спря и се обърна назад.

— За какво? — попита той.

— За брат ми — отговори тя. — Ще си поговорим за брат ми, след като толкова искаш. Но не знам какво си мислиш, че ще спечелиш от всичко това.

Седнаха в стаичката на Гвюдлойгур. Тя поиска да отидат там. Ерлендур я попита дали друг път е идвала в мазето, но тя отрече да го е правила. Когато я попита дали се е срещала с брат си през всичките тия изминали години, тя повтори казаното отпреди, че не е имала никакъв контакт с него. Ерлендур беше напълно убеден, че лъже, че появяването й в хотела пет дни преди убийството на Гвюдлойгур бе свързано по някакъв начин с убийството, а не беше някаква чиста случайност.

Сестрата гледаше плаката с Шърли Темпъл в ролята на „Малката принцеса“, без да реагира нито с жест, нито с думи. Отвори гардероба и видя портиерската униформа. Накрая седна на единствения стол в стаичката, докато Ерлендур остана прав до шкафа. Сигурдур Оли щеше да се вижда с други съученици на Гвюдлойгур в Хапнарфьордур и ги остави сами в мазето.

— Тук е умрял — каза сестрата.

В гласа й не се долавяше и следа от жал.

Ерлендур се зачуди, също както и при предишната им среща, защо тази жена не таеше никакви чувства към брат си.

— Намушкан в сърцето — поясни Ерлендур. — Вероятно с нож от кухнята — добави той.

На леглото все още се виждаха следи от кръв.

— Изглежда невероятно бедно — каза тя и се огледа. — Да живее тук през всичките тези години! Какво си е мислел тоя човек?

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера.

Тя го погледна и замълча.

— Не знам — продължи Ерлендур. — Смятал е, че му е достатъчно. Някои хора си мислят, че не могат да живеят, ако нямат вила поне от петстотин квадрата. Разбрах, че той се е ползвал от определени облаги, като е живеел и работел в хотела. Имал е различни добавки към заплатата.

— Открихте ли вече оръжието на убийството? — попита тя.

— Не, но намерихме нещо, което може би прилича на него — отговори Ерлендур. Млъкна и зачака тя да каже нещо, но жената не обелваше и дума. Така мина доста време, докато тя не наруши тишината.

— Защо каза, че съм те излъгала?

— Не знам каква част от казаното от теб е лъжа, но със сигурност знам, че не ми казваш всичко, което знаеш. Не ми казваш истината. А най-много ме учудва реакцията ви, твоята и на баща ти, когато разбрахте за смъртта на Гвюдлойгур. Все едно че тя изобщо не ви засяга.

Тя го изгледа продължително и сякаш взе някакво решение.

— Три години беше разликата между нас — каза тя внезапно — и макар да бях толкова малка, спомням си момента, когато го донесоха вкъщи. Предполагам, че това е един от първите ми спомени в живота. Още от първия ден брат ми стана зеницата в окото на баща ни. Татко много се грижеше за него и мисля, че му беше отредил голяма роля в живота още от самото начало. Това не се случи от само себе си, както би трябвало може би да бъде, затова баща ни изчакваше брат ми да порасне, за тогава бяха плановете му.

— А ти? — попита Ерлендур. — Не видя ли баща ти и у теб гений?

— Той винаги е бил добър с мен — отвърна тя, — но обожаваше Гвюдлойгур.

— И го е натискал, докато го е пречупил.

— Иска ти се нещата да са прости — каза тя. — Но те рядко са такива. Мислех, че човек като теб, полицай, си дава сметка за това.

— В момента не става въпрос за мен — отвърна Ерлендур.

— Не — каза тя. — Естествено, че не.

— Как така Гвюдлойгур свърши в това килерче тук сам и изоставен? Защо толкова го мразите? Мога да си обясня позицията на баща ти, който е изгубил здравето си заради брат ти, но не разбирам защо ти имаш толкова сурово отношение към него.

— Изгубил здравето си? — попита тя и изненадано погледна Ерлендур.

— Когато го е блъснал надолу по стълбата — обясни Ерлендур. — Чух тази история.

— От кого?

— Няма значение. Вярно ли е? Осакати ли той баща си?

— Мисля, че това не ти влиза в работата.

— Наистина не ми влиза — каза Ерлендур. — Освен ако не засяга разследването. Тогава, боя се, влиза в работата на повече хора от вас двамата.

Стефания млъкна и се загледа в кървавите петна по леглото, а Ерлендур се зачуди защо бе поискала да говорят в стаичката, където бе убит брат й. Мислеше да я попита, но така и не стигна до това.

— Не може винаги да е било така — продължи той, вместо да зададе въпроса си. — Ти си се притекла на помощ на брат си на сцената в градското кино, когато той е загубил гласа си. Някога сте били приятели. Някога той е бил твой брат.

— Откъде знаеш какво се случи в градското кино? Как си го изровил това? С кого си приказвал?

— Събираме информация. Хората от Хапнарфьордур добре си спомнят за случая. По онова време той не ти е бил безразличен. Когато сте били деца.

Стефания помълча, после промълви:

— Беше един кошмар. Един ужасен кошмар.

В деня, когато трябваше да се състои концертът в градското кино, в къщата им в Хапнарфьордур цареше напрежение и очакване. Тя се събуди рано сутринта и започна да приготвя закуската. Мислеше за майка си и й се струваше, че е поела нейната роля в семейството. Гордееше се с това. Баща й беше споменал нещо в този смисъл, колко била усърдна в грижите за тях двамата, мъжете в къщата, след смъртта на майка й. Колко била пораснала и колко била отговорна във всичко, което вършела. Иначе той никога нищо не казваше за нея. Не се интересуваше от нея. Никога не го бе правил.

Мъчно й беше за майка й. Едно от последните неща, които тя й заръча, докато лежеше в болницата, беше, че сега дъщерята трябва да се грижи за баща си и брат си. Че не трябва да ги предава. „Обещай ми това. Няма да бъде винаги лесно. Никога не е било лесно. Баща ти е толкова строг и непреклонен, че не знам дали Гвюдлойгур ще го понесе. Ако се стигне дотам, ти трябва да го подкрепиш, да застанеш зад Гвюдлойгур. Обещай ми и това!“, каза майка й и тя кимна с глава, обеща и това. Държаха се за ръце, докато болната жена заспа. Тя погали косата й, целуна я по челото.

Два дни по-късно майка й почина.

— Нека позволим на Гвюдлойгур да си поспи! — каза баща й, щом слезе в кухнята. — За него това е много важен ден.

За него е много важен ден.

Тя не помнеше някой ден да е бил много важен за нея. Всичко се въртеше около него. Синът му. Записите. Двете издадени плочи. Турнето в Скандинавия. Концертите в Хапнарфьордур. Също и този в градското кино довечера. Гласът му. Упражненията му по пеене, когато тя трябваше да ходи на пръсти из къщата, за да не им пречи, докато той стоеше прав до пианото, а баща им му акомпанираше. Наставляваше го, окуражаваше го да продължава напред, изразяваше цялата си обич към него, ако сметнеше, че се е справил добре, или проявяваше решителност и твърдост, ако му се стореше, че синът му не е достатъчно съсредоточен. Понякога си изпускаше нервите и го гълчеше, друг път го прегръщаше и му казваше, че е прекрасен.

Де да можеше и на нея да се падне парченце макар от това внимание, което бе отредено на брат й, от поощрението, което той получаваше всеки ден заради прекрасния си глас! Мислеше си, че тя е без значение, защото няма никакви способности, които да събудят вниманието на баща й. Понякога той казваше, че било жалко, дето тя няма никакъв глас. Смяташе за безнадеждна работа да я учи да пее, но тя си знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че баща й не иска да пилее сили в подобно начинание, защото гласът й не беше нищо специално. Тя не притежаваше певческите способности на брат си. Можеше да пее в хора и да подрънква на пиано, но и двамата, баща й и учителят по пиано, при който той я прати, защото нямаше време да й обърне сам внимание, казваха, че не е музикална.

Докато брат й имаше прекрасен глас и дълбоко усещане за музиката, въпреки че беше само едно обикновено момче, също както тя беше едно обикновено момиче. Тя не разбираше кое ги разделя. Та той не беше по-различен от нея. Тя дори донякъде се грижеше за него и за възпитанието му, особено след като майка им се разболя. Той я слушаше, правеше каквото му казваше и я уважаваше. Тя също го обичаше, но изпитваше ревност, когато му обръщаха прекалено внимание. Не сподели с никого това чувство, което я плашеше.

Чу Гвюдлойгур да слиза по стълбата, след малко той се появи в кухнята и седна на масата до баща им.

— Също като мама! — каза той, когато я видя да налива кафе в чашата на татко им.

Брат й често говореше за майка им и тя знаеше, че го боли и че тя неимоверно много му липсва. Той се осланяше на нея, когато нещо се случеше, търсеше я, когато го подиграваха или баща му загубеше търпение, или просто когато имаше нужда от някого, който да го прегърне, без това да бъде специална награда за доброто му представяне.

Очакването и напрежението в дома им през целия този ден станаха почти непоносими надвечер, когато облякоха официалните си дрехи и поеха към градското кино. Изпратиха Гвюдлойгур чак зад сцената, където баща им поздрави диригента на хора. После се промъкнаха отпред в салона, който се изпълваше със зрители. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна. Гвюдлойгур стоеше на сцената, по-скоро висок за възрастта си, красив и учудващо мъжествен. Най-после щеше да започне да пее с този свой тъжен момчешки глас.

Тя притаи дъх и затвори очи.

Осъзна се едва когато баща й я стисна за ръката толкова силно, че я заболя, и го чу да простенва:

— Мили боже!

Отвори очи и съзря мъртвешки бледото лице на баща си. Погледна към сцената, където Гвюдлойгур се опитваше да запее, но нещо бе станало с гласа му. Сякаш пееше йодел. Тя скочи на крака и погледна залата зад себе си — някои се усмихваха, други вече се смееха. Изтича на сцената при брат си и се опита да го изведе. Диригентът на хора й се притече на помощ и двамата някак си успяха да отведат момчето зад кулисите. Видя баща си да стои на същото място, до първия ред, втренчил очи в нея като някой бог на гръмотевиците.

Вечерта, когато заспиваше и си припомняше изминалите ужасни мигове, сърцето й подскочи, но не от страх или потрес от онова, което се бе случило, а от странна радост, за която нямаше обяснение и която потисна дълбоко в себе си, сякаш бе някакво грозно престъпление.

— Да не изпиташ угризения на съвестта заради тези мисли? — попита Ерлендур.

— Те ми бяха съвършено чужди — отвърна Стефания. — Никога преди не бях мислила нещо подобно.

— Предполагам, че не е неестествено, когато се радваме на нещастието на другите — каза Ерлендур, — пък дори и тези други да са ни близки хора. Това може да са инстинктивни реакции, един вид защитно противодействие, когато сме изпаднали в силен стрес.

— Май не биваше да ти разказвам всичко с такива подробности — рече Стефания. — Няма да си изградиш много добро мнение за мен. И вероятно ще имаш право. Всички бяхме направо зашеметени. Ударът беше такъв, че едва ли можеш да си го представиш.

— Какви станаха отношенията им след този случай? — попита Ерлендур. — Между Гвюдлойгур и баща ви?

Стефания не отговори на въпроса му. Вместо това попита:

— Знаеш ли какво е да не си център на внимание? Да си просто обикновен човек и никога да не получаваш специално внимание? То е като да те няма. Гледат на теб като на предмет, който се подразбира от само себе си, не те глезят, не проявяват никаква загриженост. И през цялото време друг, когото ти самият считаш за иначе равен на тебе, го носят на ръце, сякаш е Избраният, сякаш е роден на света за безкрайна радост на родителите си и на останалите хора. Гледаш това всеки ден, седмица след седмица, година след година и то никога не свършва, даже с времето фаворизирането става все по-голямо, стига почти… почти до обожание.

Тя вдигна поглед към Ерлендур.

— Няма как да не ревнуваш — каза тя. — Иначе не би било човешко. И вместо да задушиш ревността, още преди да се усетиш си започнал да се храниш от нея, защото по някакъв странен начин тя ти помага да се чувстваш по-добре.

— Това ли е обяснението за радостта, която си изпитала, когато нещастието е сполетяло брат ти?

— Не знам — отвърна Стефания. — Не можех да се справя с това чувство. То ме заля като студена вода, треперех и тръпнех, опитвах се да го потисна, да го стъпча, но усещането не искаше да си отиде. Не мислех, че такова нещо може да ми се случи.

Замълчаха.

— Завиждала си на брат си — допълни Ерлендур.

— Може да съм му завиждала известно време. После започнах да го съжалявам.

— И накрая да го мразиш.

Тя отново погледна Ерлендур.

— Какво знаеш ти за омразата? — попита.

— Не много — отвърна Ерлендур. — Но знам, че тя може да бъде опасна. Защо ни каза, че не си имала никакъв контакт с брат ти в продължение на близо три десетилетия?

— Защото е истина — каза Стефания.

— Не е истина. Лъжеш. Защо ни лъжеш?

— Това ли е лъжата, заради която искаш да ме вкараш в затвора?

— Ако се наложи, ще го направя — рече Ерлендур. — Знаем, че си идвала в хотела пет дни преди Гвюдлойгур да бъде убит. Каза ни, че не си го виждала, че не си имала връзка с брат ти в продължение на десетилетия. После открихме, че си идвала тук няколко дни преди смъртта му. Каква работа си имала с него? И изобщо, защо ни излъга?

— Може да съм идвала тук и без да имам намерението да се срещам с него. Това е голям хотел. Това не ти ли хрумна?

— Съмнявам се да е било така. Не мисля, че присъствието ти в хотела малко преди смъртта му е съвпадение.

Ерлендур видя колебанието й. У нея сякаш се водеше борба дали да предприеме следващата крачка. Очевидно се бе подготвила да дава обяснения, ако й се наложи, както го бе направила при първата им среща, но положението вече беше станало „сега или никога“.

— Той имаше ключ — каза тя толкова тихо, че Ерлендур почти не я чу, — този, който ти ни показа на нас с баща ми.

Ерлендур си спомни за връзката ключове, които намериха в стаичката на Гвюдлойгур, и за малкия розов джобен нож с картинката на пират, който висеше от ключодържателя. Имаше два ключа — за единия предположи, че е от някаква къща, а другият спокойно можеше да бъде от сейф, шкаф или обикновена кутия.

— Какво за ключа? — попита Ерлендур. — Разпозна ли го? Какво отключва той?

Стефания се усмихна студено.

— Аз имам абсолютно същия ключ — обясни тя.

— Какъв е този ключ?

— От къщата ни в Хапнарфьордур.

— От твоята къща?

— Да — кимна Стефания. — От дома, в който живеем с баща ми. Ключът отваря вратата на мазето от задната страна на къщата. От избата нагоре има тясна стълба, води до преддверието на първия етаж, а оттам човек може да отиде в стаята и кухнята.

— Да не искаш да кажеш…? — Ерлендур се опитваше да се ориентира в значението на казаното от нея. — Да не искаш да кажеш, че той е идвал в дома ви?

— Да.

— И е влизал вътре?

— Да.

— Мислех, че не общувате помежду си. Ти каза, че с баща ти не сте си имали работа с него от десетилетия. Че изобщо не сте били във връзка с брат ти. Защо излъга за това?

— Защото татко не знаеше.

— Не е знаел какво?

— Че брат ми идва у дома. Трябва много да сме му липсвали. Не го попитах, но трябва да е било така. След като го правеше.

— Какво точно беше това, което баща ви не е знаел?

— Че Гвюдлойгур е идвал понякога вкъщи през нощта, без да разберем, и е седял неподвижно в стаята, след което е изчезвал, преди да се събудим. Правил е това години наред, а ние нищо не знаехме.

Тя сведе очи към кървавите петна в леглото.

— Докато една нощ не се събудих и не го видях.

24

Сега Стефания не беше толкова високомерна, колкото на първата им среща, когато Ерлендур се подразни от липсата на каквото и да било чувство по повод смъртта на брат й. Помисли си, че може би твърде прибързано си бе направил изводи за жената. Не познаваше добре нито нейната история, нито нея самата, за да си играе на съдник. Внезапно изпита угризения за думите, които й беше казал — че няма съвест. Не беше негова работа да съди другите, макар и постоянно да попадаше в тази ситуация. Всъщност той нищо не знаеше за тази жена, която пред очите му се бе превърнала в нещастно и самотно същество. Даде си сметка, че животът й не е бил ложе от рози, първо е била дете, живяло в сянката на брат си, после — подрастващо момиче без майка, и накрая — жена, която не се е отделяла от родителя си и по всяка вероятност е жертвала личния си живот заради него.

Измина дълго време в мълчание. И двамата бяха потънали в собствените си мисли. Вратата на стаичката стоеше отворена и Ерлендур излезе в коридора. Изведнъж му се прииска да провери дали отвън няма някой, който да послушва. Погледна към лошо осветения коридор, но не видя никого. Обърна се и погледна в другата посока — там цареше пълен мрак. Помисли си, че за да отиде някой там, би трябвало да мине покрай вратата на килерчето, а Ерлендур да не го е забелязал. Никой нямаше в коридора. Въпреки това, когато се върна в стаичката, все още изпитваше странното усещане, че не са сами долу в мазето. В коридора се долавяше същата миризма, която бе усетил при първото си идване — необяснима миризма на изгоряло. Не се чувстваше добре на това място. Гледката на трупа се бе заклещила в съзнанието му и колкото по-добре опознаваше историята на човека в костюма на Дядо Коледа, толкова по-отвратителна ставаше картината, която таеше в спомена си. Знаеше си, че никога не ще успее да се отърве от нея.

— Всичко наред ли е? — попита Стефания.

— Да, всичко е наред — отвърна Ерлендур. — Глупава идея. Стори ми се, че има някой в коридора. Дали да не сменим мястото? Да идем да изпием по едно кафе?

Тя огледа стаичката още веднъж, кимна и се изправи. Минаха мълчаливо по коридора, нагоре по стълбите, после през фоайето и влязоха в трапезарията, където Ерлендур поръча две кафета. Седнаха в единия край, по-далеч от чуждестранните туристи.

— Баща ми не би бил доволен от мен — каза Стефания. — Винаги ми е забранявал да говоря за семейството ни. Не понася никакво вмешателство в личния си живот.

— Здравето му добро ли е?

— За възрастта си е много свеж. Но не знам…

Думите й заглъхнаха.

— Няма личен живот, когато имаш работа с полицейско разследване — поясни Ерлендур. — Да не говорим пък, когато е извършено убийство.

— Започвам да разбирам това. Искахме да се отърсим от случилото се, все едно че изобщо не ни засяга, но, предполагам, никой не може да остане безразличен при тия ужасяващи обстоятелства. Мисля, че така стоят нещата.

— Ако съм те разбрал добре — каза Ерлендур, — то вие с баща ти сте прекъснали всякакъв контакт с Гвюдлойгур, но той се е промъквал нощем в къщата ви, без да го усетите. Какви са били намеренията му? Какво е правил? За какво е идвал?

— Никога не получих ясен отговор от него. Седеше час-два в стаята, без да мърда. Иначе щях да съм го усетила много по-рано. Правил го е не всяка нощ, но по няколко пъти в годината в продължение на много години. Веднъж, преди около две години, лежах и не можех да заспя, после, към четири часа бях задрямала и ми се стори, че чувам някакво пукане долу в стаята. Естествено, стреснах се. Стаята на баща ми е на долния етаж и държа вратата му отворена през цялата нощ. Помислих си, че той се опитва да ме повика. Отново чух пукането и реших, че е влязъл крадец в къщата. Промъкнах се надолу по стълбата. Вратата на стаята на баща ми си стоеше така, както я бях оставила. Щом стигнах до преддверието, видях някакъв човек да се стрелка по стълбата в посока към избата. Извиках му. За мой ужас той се спря на стълбището, обърна се и се качи нагоре.

Стефания млъкна, гледаше пред себе си и изглеждаше така, сякаш се бе пренесла на друго място и в друго време.

— Отначало помислих, че ще ме нападне — каза тя накрая. — Бях при вратата на кухнята и запалих осветлението. Тогава той се появи пред мен. Не бях го виждала лице в лице от много години, от времето, когато беше младеж, и ми отне известно време да осъзная, че пред мен стои брат ми.

— Ти как реагира? — попита Ерлендур.

— Изгубих и ума, и дума. Уплаших се, че може да е крадец, и си казах, че може би не е много умно да се разкрещя и че трябва веднага да се обадя в полицията. Цялата треперех от страх. Извиках неволно, когато запалих лампата и видях лицето му. Трябва да съм представлявала смешна гледка такава нервна и уплашена, защото той се разсмя.

— Не буди татко! — каза той и сложи пръст на устните си.

Жената не вярваше на очите си.

— Това ти ли си? — изпъшка тя.

Той беше много различен от този, когото помнеше. Много състарен. Имаше торбички под очите, тънките му устни бяха изгубили цвета си, косата му стърчеше във всички посоки. Гледаше я с безкрайно тъжни очи. Тя си припомни на колко години е той сега и си даде сметка, че изглежда много по-възрастен, отколкото всъщност беше.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Нищо — отвърна той. — Нищо не правя. Просто понякога ми се иска да се прибера у дома.

— Това беше единственото обяснение, което ми даде за това защо е идвал понякога у дома и е седял в стаята през нощта, без някой от нас да разбере — каза Стефания. — Понякога му се искало да се прибере вкъщи. Не знам какво искаше да каже с това. Дали беше свързано с детството, когато мама все още бе жива, или е имал предвид годините, преди да бутне баща ни по стълбите. Не знам. Може би самата къща е имала някакво значение за него, защото той никога не се сдоби с друг дом. Имаше си само мръсното килерче в мазето на този хотел.

— Трябва да се махнеш оттук — каза тя. — Той може да се събуди.

— Да, знам — отвърна той. — Как е той? Всичко наред ли е с него?

— Справя се отлично. Но се нуждае от постоянни грижи. Трябва да му се дава да яде, да го миеш и обличаш, да излизаш с него навън, да го настаняваш пред телевизора. Анимационните филмчета са му интересни.

— Нямаш представа колко зле се чувствах — каза той. — През всичките тия години. Не исках да стане така. Всичко това беше една огромна грешка.

— Да, именно — кимна тя.

— Никога не съм искал да ставам известен. Това си беше негова мечта. Единственото, което аз трябваше да направя, бе да му я изпълня.

Замълчаха.

— Пита ли понякога за мен?

— Не — каза тя. — Никога. Опитвала съм да го накарам да говори за теб, но той не иска дори да се споменава името ти.

— Все още ли ме мрази?

— Мисля, че това няма да му мине никога.

— Заради това, което съм. Не може да ме понася какъвто съм.

— Това си е нещо между вас…

— Знаеш, че бях готов да направя всичко за него.

— Да.

— Винаги.

— Да.

— Всичките изисквания, които ми поставяше… Безспирни упражнения. Концерти. Записи. Всичко това беше нещо, за което мечтаеше той, не аз. Когато беше доволен, всичко бе наред.

— Знам.

— Защо в такъв случай не може да ми прости? Защо не може да се помири с мен? Той ми липсва. Ще му кажеш ли това? Липсва ми времето, когато бяхме заедно. Когато пеех за него. Вие сте моето семейство.

— Ще опитам да говоря с него.

— Ще го направиш ли? Ще му кажеш ли, че ми липсва?

— Ще го направя.

— Той не ме понася заради това, което съм.

Стефания замълча.

— Може би вътрешно съм се бунтувал. Не знам. Опитвах се да скрия това, но не можех да бъда друго, освен това, което бях.

— Трябва да си вървиш вече — подкани го тя.

— Да.

Той се поколеба.

— Ти как си? — попита.

— Как да съм?

— Ти също ли ме мразиш?

— Трябва да си тръгваш. Той може да се събуди.

— Защото всичко е по моя вина. Положението, в което се намираш, това, че трябва да се грижиш за него. Ти би трябвало…

— Тръгвай!

— Прости ми.

— След като той е напуснал къщата след инцидента, какво се случи? — попита Ерлендур. — Беше изтрит, сякаш никога не го е имало, така ли?

— Малко или много. Знам, че от време на време татко слушаше плочите му. Не искаше аз да разбирам, но го знаех, виждах го понякога, като се приберях вкъщи от работа. Ту забравяше да прибере обложката, ту да махне плочата от грамофона. Рядко чувахме нещо за него. Един път преди много години прочетохме интервю с него в някакво списание. Говореше се за някогашните деца звезди. „Къде са те сега?“, беше заглавието, или нещо също толкова ужасно. От списанието го бяха открили и той като че ли бе готов да говори за миналата си слава. Не знам защо бе допуснал това. Нищо особено не бе казал в интервюто, освен че било приятно да привличаш вниманието на всички.

— Значи, някой си е спомнил за него. Не е бил напълно забравен.

— Винаги ще се намери някой да си спомни.

— В това списание не е говорил за тормоза в училище и за изискванията на баща си, за загубата на майка си и как надеждите, които баща ви несъмнено е подклаждал у него, са се изпарили и той е бил прогонен от дома си?

— Какво знаеш за тормоза в училище?

— Знаем, че е бил тормозен, защото са гледали на него като на нещо специално. Не е ли било така?

— Мисля си, че баща ми не е подклаждал никакви очаквания. Той е много здраво стъпил на земята човек, реалист. Не знам защо говориш така. За известно време изглеждаше, че брат ми ще стигне далеч в областта на пеенето, че ще пее в чужбина и ще събуди много по-голям интерес, отколкото тук, в малкото ни общество. Баща ми се постара да му обясни това, но и му каза, че за тази цел се изисква огромна работа, усърдие и способности и че не бива да лелее прекалени надежди. Не мисли баща ми за глупав.

— Не мисля нищо подобно! — отвърна Ерлендур.

— Добре.

— Гвюдлойгур никога ли не опита да се свърже с вас? Или вие с него? За цялото това време?

— Не. Мисля, че вече ти отговорих на този въпрос. Освен дето се е промъквал при нас от време на време, без да го усетим. Каза ми, че е правил това от години.

— И вие двамата не сте се опитвали да го откриете?

— Не, не сме.

— Отношенията между него и майка му топли ли бяха? — попита Ерлендур.

— Тя беше неговото слънце — каза Стефания.

— Смъртта й трябва да е била голям удар за него.

— За всички ни бе голям удар.

Стефания тежко въздъхна.

— Мисля, че нещо умря във всички нас, когато тя си отиде. Нещо, което ни правеше семейство. Не си давах сметка за това дълго време, но по-късно разбрах, че тя бе тази, която ни свързваше и крепеше. Майка ми и баща ми не бяха на едно мнение за Гвюдлойгур, караха се за начина на възпитание, ако това въобще можеше да се нарече „каране“. Тя искаше той да бъде такъв, какъвто е, какъвто сам иска да бъде, и макар да пееше добре, да не се обръща прекалено внимание на това.

Тя погледна Ерлендур.

— Според мен баща ни никога не е гледал на него като на дете, по-скоро като на някаква задача. Такава, каквато само той може да изпълни — да го оформи, да го създаде.

— А ти? Каква беше твоята позиция?

— Моята? За нея никога не са ме питали.

Замълчаха и се заслушаха в глъчката от салона. Гледаха как чужденците си говорят и се смеят. Ерлендур хвърли поглед на Стефания, която изглеждаше потънала в спомените си за прекършения семеен живот.

— Ти взе ли по някакъв начин участие в убийството на своя брат? — попита той.

Тя като че ли не чу какво я питат и той повтори въпроса си. Тя вдигна очи.

— По никакъв начин — отвърна тя. — Толкова бих искала сега да е жив, за да мога…

Стефания замлъкна.

— За да можеш какво? — попита Ерлендур.

— Не знам, може би за да поправя…

Тя млъкна отново.

— Всичко това беше толкова тъжно. Всичко. Започна с някакви дребни неща и взе да ескалира, да преминава собствените си граници, докато стана неконтролируемо. Не омаловажавам факта, че той бутна баща ни по стълбата. Но човек взема нечия страна и не прави нищо, за да промени позицията си. Предполагам, защото не му се иска. И времето минава, годините текат, докато не забравиш чувството, причината, която е в основата на всичко. Забравил си, неволно или нарочно, и онези възможности, които си имал, за да поправиш счупеното. И изведнъж се оказва твърде късно да промениш каквото и да е. Минаха всички тези години и…

Тя въздъхна тежко.

— Какво се случи след срещата ви там при кухнята?

— Говорих с татко. Той не искаше да знае нищо за Гюли и с това се приключи. Не му казах за нощните посещения на брат ми. Няколко пъти се опитах да го придумам да се помирят. Казах му, че съм срещнала случайно Гюли и че той иска да се види с него, но татко беше непреклонен.

— Брат ти върна ли се някога отново в къщата ви?

— Аз поне не знам за такова нещо.

Тя погледна Ерлендур.

— Това беше преди две години и бе последният път, когато го видях.

25

Стефания се изправи и се заприготвя да си тръгва. Изглеждаше като че е казала всичко, което имаше да казва. Ерлендур остана обаче с усещането, че му е разказала единствено онова, което тя самата е счела за нужно, че е оставила нещо недоизказано. Той също стана на крака и се замисли дали да остави нещата дотук, или да я притисне по-здраво. Реши да й позволи тя да определи курса. Беше значително по-сговорчива от предния път и поне за момента това му стигаше. Но не можа да се стърпи да не я попита за загадката, която не бе разнищил, а и тя не й бе дала обяснение.

— Мога да разбера защо баща ви му се е сърдел цял живот заради инцидента — каза Ерлендур. — Обвинявал го е за осакатяването си, което го е обрекло цял живот да седи в инвалидна количка. Но теб не мога да разбера напълно. Защо си реагирала по същия начин? Защо си взела страната на баща ти? Защо си се обърнала срещу брат си и не си го потърсила през всичките тези години?

— Мисля, че ти помогнах достатъчно — отвърна Стефания. — Смъртта му не ни засяга, нито мен, нито баща ми. Тя е свързана с някакъв друг живот, който брат ми си живееше, и нито аз, нито баща ми познавахме. Надявам се да оцениш усилията ми, бях искрена и ти съдействах, за да не ни притесняваш повече. Да не ми слагаш в бъдеще белезници в собственото ми жилище.

Тя протегна ръка, сякаш искаше да подпечата някакво своеобразно съглашение помежду им за това, че оттук насетне дъщерята и бащата ще бъдат оставени на мира. Ерлендур пое протегнатата ръка и се опита да се усмихне. Знаеше си, че съглашението рано или късно ще бъде нарушено. „Прекалено много въпроси, помисли си той, и прекалено малко реални отговори.“ Не беше готов да я пусне веднага, смяташе, че тя все още го лъже, или най-малкото заобикаля истината.

— Значи, ти не си идвала в хотела няколко дни преди смъртта на брат ти, за да се видиш с него? — попита той.

— Не, имах среща с моя приятелка в салона тук. Заедно пихме кафе. Можеш да се свържеш с нея и да я попиташ. Бях забравила, че той работи в хотела, и докато седяхме тук, не съм го виждала.

— Може би ще проверя това. — Ерлендур си записа името на приятелката. — Има и друго, познаваш ли човек на име Хенри Уапшот? Британец е и е бил във връзка с брат ти.

— Уапшот ли?

— Колекционер е на грамофонни плочи. Интересува се от плочите на брат ти. Събира плочи с хорови песни и се е специализирал в момчета хористи.

— Никога не съм чувала за такъв човек — каза Стефания. — Специализирал се е в момчета хористи?

— Е, има и по-странни колекционери от него — отвърна Ерлендур, но не се впусна в приказки относно пликовете за повръщане на различните авиационни компании. — Той смята, че плочите на твоя брат са станали доста ценни в наши дни, знаеш ли нещо за това?

— Не, нямам никаква идея — добави Стефания. — Какво е имал предвид?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Ерлендур. — Но плочите са достатъчно скъпи, за да дойде Уапшот тук и да иска да се срещне с него. Гвюдлойгур имал ли е екземпляри от плочите си?

— Не мисля.

— Знаеш ли какво е станало с количеството издадени плочи на брат ти?

— Предполагам, че е разпродадено — каза Стефания. — Ако има налични, биха ли имали някаква висока стойност?

Ерлендур усети напрежение в гласа й и се запита дали тя не си играе с него, дали не знае нещо повече и не се опитва да разбере какво му е известно на самия него.

— Би могло — рече Ерлендур.

— Този британец все още ли е в страната? — попита тя.

— В ареста е — отвърна Ерлендур. — Може да се окаже, че знае повече за брат ти и смъртта му, отколкото иска да ни каже.

— Да не мислите, че той го е убил?

— Не си ли слушала новините?

— Не.

— Той е потенциален заподозрян, няма друго.

— Що за човек е?

Ерлендур за малко да й разкаже за наученото от британската полиция и за детското порно, което бяха открили в хотелската стая на Уапшот, но се спря навреме. Повтори думите си, че британецът е колекционер на грамофонни плочи с интерес към момчета хористи и че е гост на хотела заради Гвюдлойгур, както и че е достатъчно съмнителен, за да пребивава в момента в ареста.

Дружески си казаха довиждане, Ерлендур я проследи с поглед, докато тя преминаваше през столовата, и излезе във фоайето на хотела. В това време телефонът в джоба му започна да звъни. Опипом го намери и отговори на обаждането. За голяма негова изненада се оказа, че му звъни Валгердур.

— Може ли да се видим довечера? — попита тя директно. — В хотела ли ще си?

— В хотела ще съм — отговори Ерлендур. Не прикри учудването в гласа си. — Мислех, че…

— Да речем, около осем? На бара?

— Добре — каза Ерлендур. — Да речем, около осем. Какво…?

Искаше да попита Валгердур по какъв повод иска среща с него, но тя затвори телефона и слушалката на ухото му замлъкна. Той затвори апарата и се зачуди какво ли иска тя. Беше отписал вече възможността да се опознае по-отблизо с тази жена, мислеше си, че е напълно безнадежден случай, що се касае до взаимоотношенията с жени.

Отдавна бе превалило пладне и Ерлендур усети вълчи глад, но не отиде в ресторанта на хотела. Вместо това се качи в стаята си и си поръча обед. Оставаше му да прегледа още няколко касети. Постави една във видеото и я пусна да се върти, докато чакаше храната.

Скоро загуби концентрацията си, съзнанието му спря да възприема образите от екрана на телевизора. Започна да премисля думите на Стефания. Защо Гвюдлойгур се беше промъквал нощем в дома им? Казал на сестра си, че му се искало да се прибере вкъщи. Просто понякога ми се иска да се прибера у дома. Какво се криеше зад тези думи? Дали сестра му знаеше? Кое в съзнанието на Гвюдлойгур беше у дома? Какво точно му е липсвало? Той вече не е бил част от семейството, а онази, която му е била най-близка, майка му, отдавна била починала. Не е обезпокоил по никакъв начин баща си и сестра си при своите посещения. Не е идвал през деня, както нормалните хора биха направили, ако въобще съществуваха нормални хора, за да отхвърли обвиненията, да се пребори с неблагоразположението и гнева, дори омразата, които го отделяха от семейството му. Идвал е през нощта, внимавал е да не ги събуди, после си е тръгвал, без някой да го усети изобщо. Изглежда, не е търсил помирение или прошка, ами нещо друго, което е имало по всяка вероятност по-голямо значение за него, нещо, което само той си е знаел и е останало необяснено, което се крие в тази една-единствена дума.

У дома.

Какво е било това?

Може би усещане от детството в родния дом, изпитвано преди животът да се стовари върху му с непонятната си обърканост и съдбата да остави след себе си единствено разруха и мъка. Усещане от времето, когато е тичал из къщата, знаейки, че баща му, майка му и сестра му го подкрепят и обичат. Сигурно е идвал в къщата, за да поеме от спомените, които не е искал да изгуби, и е черпел сили от тях, когато е чувствал, че му е тежко.

А може и да е идвал в къщата, за да се разплати със съдбата, която тази къща му е отредила. Безжалостните изисквания от страна на баща му, тормозът в училище за това, че е „различен“, любовта на майката, която му е била по-скъпа от всичко, и голямата сестра, която също го е закриляла; ударът след концерта в градското кино, когато целият му свят се е срутил, а очакванията на баща му са се превърнали на прах. Какво може да бъде по-лошо за момче като него от това да се окаже неспособен да изпълни очакванията на баща си? След всичко, на което се е подложил, всичко, което баща му е направил, всичко, с което семейството му се е нагърбило. Пожертвал е детството си за нещо абсолютно непонятно за него самия, нещо, върху което не е имал никакво влияние. И което не се е осъществило. Баща му си е играл с детството му и фактически му го е отнел.

Ерлендур въздъхна.

На кого ли понякога не се иска да се прибере у дома?

Лежеше на леглото, когато внезапно чу слаб шум в стаята. Отначало не разбра откъде идва шумът. Помисли си, че грамофонът се е включил, но игличката не е попаднала върху плочата.

Надигна се и погледна към грамофона. Беше изключен. Отново чу същия звук и се огледа. В стаята беше тъмно и не се виждаше добре. Слаба светлина се процеждаше от електрическия стълб оттатък улицата. Понечи да запали лампата върху нощното шкафче, когато шумът се чу отново, този път по-високо отпреди. Не посмя да помръдне. Изведнъж си спомни къде беше чувал този звук.

Седна в леглото и впери очи във вратата. В слабата светлина видя мъничко човешко същество да лежи свито на кълбо в нишата при вратата. Гледаше го, посиняло от студ, подсмърчаше и трепереше така, че главата му подскачаше.

Това беше звукът, който Ерлендур познаваше.

Втренчи се в съществото, което го гледаше отсреща и се опитваше да се усмихне, но не успяваше заради треперенето си.

— Това ти ли си? — простена Ерлендур.

Съществото от нишата изчезна на мига. Ерлендур стреснато се събуди, бе наполовина изпаднал от леглото. Погледна към вратата.

— Ти ли беше това? — изпъшка и в съзнанието му изплуваха откъслеци от съня — вълнените ръкавици, шапката, зимното палто и шалът. Това бяха дрехите им, когато потеглиха от къщи.

Дрехите на брат му.

Който зъзнеше в студената стая.

26

Дълго време стоя мълчалив до прозореца и наблюдава как снегът се сипе към земята.

Накрая отново започна да преглежда касетите. Сестрата на Гвюдлойгур не се появи отново на екрана, нито пък друг, когото Ерлендур да разпознава, с изключение на неколцина от персонала, които идваха или се тръгваха от работа.

Телефонът в стаята звънна и Ерлендур вдигна слушалката.

— Струва ми се, че Уапшот казва истината. — Гласът беше на Елинборг. — Познават го добре в колекционерските магазини и на пазара за употребявани вещи.

— Там ли е бил по времето, за което ни каза?

— Показах им негови снимки и ги питах за точното време, когато е бил при тях, и всички бяха горе-долу единодушни, достатъчно, за да не може да е бил в хотела, когато Гвюдлойгур е бил убит.

— И на мен не ми прилича на убиец.

— Той е педофил, но вероятно не и убиец. Какво смяташ да правиш с него?

— Като че ли ще го изпратим в Англия.

Прекъснаха разговора си и Ерлендур седна, за да обмисли убийството на Гвюдлойгур. Не стигна до никакво заключение. Замисли се за Елинборг и скоро в съзнанието му изплува случаят с момчето, чийто баща колежката му бе намразила заради издевателствата над собствения му син.

„Не си единствен“ — беше казала тя на бащата.

Не се опитваше да го успокоява. Тонът й бе обвинителен, сякаш искаше той добре да разбере, че е просто един от многото садисти, които злоупотребяват с децата си. Искаше да го остави да чуе това, в което бе участник. Да чуе статистиките, които се отнасяха до такива като него.

Беше ги проучила. Почти четиристотин деца са били прегледани в Детската болница по подозрение в понесено насилие за периода от 1980 до 1999 година. От тях за двеста трийсет и два случая е ставало въпрос за сексуално насилие и за четиридесет и три — за физическо нараняване и побой.

„Интоксикация с медикаменти. — Елинборг повтори: — Интоксикация с медикаменти и липса на родителски грижи също фигурират в статистиките.“

И със студено спокойствие зачете от списъка: „Наранявания по главата, счупени кости, рани от изгаряния, прорезни рани, ухапвания“.

Още веднъж препрочете списъка и погледна бащата в очите.

„Има съмнения, че две деца са умрели вследствие на физическо насилие през тези двайсет години — каза тя. — Нито един от случаите не е отишъл в съда.“

Каза му още, че според специалистите ставало дума за недоизследван проблем, което на човешки език означава, че вероятно случаите са били много повече.

„Във Великобритания — продължи тя — умират по четири деца седмично заради лошото отношение към тях. Четири деца! — повтори тя. — Всяка седмица! Искаш ли да знаеш какви причини са били изтъквани?“ — попита Елинборг.

Ерлендур стоеше в стаята за разпити и не помръдваше. Той присъстваше само за да помогне на колежката си, ако тя има нужда от съдействие, но му се стори, че се справя и без него.

Свел глава, бащата се взираше в свитите си длани. Погледна към магнетофона. Не бяха го пуснали да записва. Това не беше същински разпит. Адвокатът на бащата не бе предупреден, но човекът не протестира и все още не бе започнал да се оплаква.

„Ще ти цитирам няколко — каза Елинборг и започна да изброява причините, поради които родителите са подлагали децата си на издевателства. — Стрес, финансови затруднения, болест и безработица, изолация и липса на подкрепа от партньора, моментна лудост.“

Елинборг погледна към бащата.

„Мислиш ли, че нещо от това пасва в твоя случай? Моментна лудост може би?“

Той не отговори нищо.

„Някои не успяват да се справят. Има регистрирани случаи, когато родителите са толкова обхванати от угризения за стореното, че сами желаят да бъдат заловени. Това познато ли ти е?“

Той мълчеше.

„Отиват с детето на лекар, да речем, при личния доктор, защото детето е със силна простуда. Но не е настинката, заради която всъщност отиват, а за да може лекарят да обърне внимание на раните по детето, на синините му. Искат да бъдат разкрити. И знаеш ли защо?“

Бащата продължаваше да мълчи.

„Защото искат да им олекне. Някой да поеме контрола върху всичко това, да поеме контрола върху нещо, с което те не могат да се справят сами. Неспособни са да го направят и се надяват докторът да види, че нещо се случва.“

Тя погледна бащата. Ерлендур наблюдаваше случващото се, без да отрони и дума. Притесняваше се, че може би Елинборг бе отишла твърде далеч. Тя полагаше всички сили да демонстрира професионализъм, да покаже, че въпросът не я засяга лично. Изглеждаше обаче, че тази битка ще се окаже безнадеждна за нея, и като че ли тя самата си даваше сметка за това. В това дело Елинборг бе допуснала прекалено много да се обвърже емоционално.

„Говорих с твоя семеен лекар — каза тя. — Той каза, че два пъти е изпращал сигнали в Комисията по закрила на детето заради наранявания по момчето. И двата пъти комисията е разследвала случаите, но не е стигнала до никакво заключение. Детето не е казало нищо, ти също не си признал каквото и да било. Не е едно и също да искаш да разкажеш за насилието и това да поемеш отговорност за него, когато се наложи. Прочетох докладите. В последния твоят син е запитан какъв е характерът на вашата връзка, но изглежда, че той не е могъл да разбере въпроса. Попитан е отново: «На кого вярваш най-много?»“. И той отговаря: „На моя татко. Вярвам на татко най-много от всички“.

Тя млъкна.

„Това не ти ли се струва чудовищно?“ — попита след малко.

Погледна нагоре към Ерлендур, после отново обърна очи към бащата.

„Не ти ли изглежда чудовищно?“

Ерлендур се замисли, каза си, че едно време той също щеше да отговори като момчето. Щеше да назове баща си.

Щом се запролети и снеговете започнаха да се топят, баща му пое към планината да търси сина си. Опитваше се да изчисли пътя на детето в бурята с оглед на мястото, където бяха открили Ерлендур. Изглежда, психически се беше съвзел донякъде, но чувството за вина продължаваше да го измъчва.

Обиколи планината, превали върха й, отиде по-далеч, отколкото изобщо имаше някаква вероятност синът му да е стигнал, но тъй и не го откри. Разпъваше палатка по време на търсенето си, Ерлендур го придружаваше, понякога майка му вземаше участие в издирването, друг път съседите им помагаха, от момчето обаче нямаше и следа. А трябваше да открият трупа му. Той не беше умрял за тях в истинския смисъл на думата, просто беше изчезнал. Раната им стоеше отворена и от нея се процеждаше неописуема мъка.

Ерлендур се бореше с болката по свой начин. Беше му зле не само защото бе загубил брат си. Собственото си оцеляване приемаше за късмет, но се чувстваше виновен, задето намереният се оказа той, а не по-малкият му брат. Виновен беше, задето бе изпуснал ръката на брат си, започна да го спохожда и мисълта, че той самият трябваше да е умрял. Защото беше по-голям и носеше отговорност за брат си. Открай време беше така. Той се грижеше за него, той го пазеше. Когато си играеха. Когато бяха сами вкъщи. Когато ги изпращаха да свършат някаква работа. Той носеше отговорността и спазваше този принцип. Но в конкретния случай не успя и може би не заслужаваше да бъде спасен, след като братчето му загина. Не знаеше защо е оцелял. И понякога си мислеше, че може би щеше да е по-добре той да лежи нейде в планината.

Никога не сподели тези свои мисли с родителите си. Баща му се бе затворил в собственото си чувство за вина и не искаше околните да го закачат. Майка му не беше на себе си от мъка. И двамата казваха, че имат вина за случилото се. Помежду им цареше странно мълчание, което бе по-гръмогласно от който и да е писък, а Ерлендур водеше своята битка в самота и размишляваше за отговорността, вината и късмета.

Ако не бяха намерили него, щяха ли да намерят брат му?

Там до прозореца той разсъждаваше за влиянието, което изчезването на брат му бе оказало върху живота му, и дали това влияние не беше по-голямо, отколкото си даваше сметка. Откакто Ева Линд започна да му задава въпроси, често си припомняше нещастните събития от миналото. Нямаше лесен отговор за въпросите на дъщеря си, но вътре в себе си знаеше къде да го търси. Нерядко се беше питал за онова, което най-много вълнуваше Ева, когато бе настоявала пред него да му разкаже за миналото си.

На вратата се потропа и Ерлендур се отдалечи от прозореца.

— Влизай! — извика той. — Отключено е.

Сигурдур Оли отвори вратата и влезе в стаята. Целия ден бе прекарал в Хапнарфьордур в разговори с хора, които бяха познавали Гвюдлойгур.

— Нещо ново при теб? — попита Ерлендур.

— Разбрах как са му викали. Спомняш си, новия прякор, дето му лепнали, когато всички са се настървили срещу него.

— Да, кой ти го каза?

Сигурдур Оли изпъшка и седна на леглото. Жена му Бергтора му беше трила сол на главата, задето не си стоял вкъщи сега, когато настъпвали коледните празници, и че тя трябвало да се грижи сама за всичко в цялата празнична суматоха. Той имаше намерение да се прибере у дома и да излезе с нея да купят коледното дърво, но първо трябваше да се види с Ерлендур. Пътьом към хотела й бе казал това по телефона, както и че ще бърза да се прибере, но тя бе слушала подобни приказки прекалено често, за да им повярва, и се вкисна още преди да прекъснат разговора.

— През цялата ли Коледа ще стоиш в тази стая? — попита Сигурдур Оли.

— Не — отговори Ерлендур. — Какво разбра в Хапнарфьордур?

— Защо е толкова студено тук?

— Парното — отвърна Ерлендур. — Нещо не загрява. Давай по същество!

Сигурдур Оли се усмихна.

— Ти купуваш ли елха? За Коледа?

— Ако някога бих купил елха, то ще е за Коледа.

— След няколко опита открих човек, който каза, че добре познавал Гвюдлойгур в миналото — каза Сигурдур Оли.

Знаеше, че разполага с информация, която може изцяло да промени хода на разследването, и с удоволствие държеше Ерлендур в напрежение.

Сигурдур Оли и Елинборг си бяха поставили задача да говорят с всички, които са ходели с Гвюдлойгур на училище или са го познавали в онези години. Повечето си спомняли предимно за доброто му пеене и за подигравките, които съпътствали славата му. Неколцина си спомняли прекрасно и него, и какво се случило след като осакатил баща си. Но един човек бил много по-близък с момчето, отколкото Сигурдур Оли можел да си представи.

Съученичка на Гвюдлойгур го насочила към този човек. Тя живеела в еднофамилна къща в най-новата част на Хапнарфьордур. Сигурдур Оли й се бил обадил сутринта, тъй че тя го очаквала. Поздравили се с ръкостискане и тя го поканила в стаята. Била омъжена за летец, работела на половин ден в книжарница, децата й били пораснали.

Разказала му в подробности за познанството си с Гвюдлойгур, което всъщност не било кой знае колко задълбочено, споменала нещичко и за сестра му, за която знаела, че била малко по-голяма на възраст. Смътно си спомняла, че той изгубил гласа си точно когато пред него се очертавало прекрасно бъдеще, но не знаела какво се е случило с него, след като завършили училище, и доста се стреснала, когато научила от медиите, че той бил човекът, когото намерили убит в мазето на хотела.

Сигурдур Оли слушал всичко това разсеяно. Повечето неща вече ги бил чувал от други съученици на Гвюдлойгур. Тя приключила разказа си и той я попитал дали знае какъв прякор е имал Гвюдлойгур в детството си, подигравателен прякор. Тя не помнела никакъв прякор, но щом видяла, че Сигурдур Оли се приготвя да си ходи, добавила, че преди доста време била чула някои неща за Гвюдлойгур, които можели да се окажат интересни за полицията, ако последната вече не ги знаела, разбира се. „Какви неща?“ — попитал Сигурдур Оли, докато ставал да си тръгва.

Тя му казала и останала много доволна от факта, че й се удало да събуди интереса на полицая.

„Жив ли е все още този човек?“ — попитал Сигурдур Оли.

Жената отговорила, че не знае нищо повече, но му казала името на човека. Станала и донесла телефонния указател, където Сигурдур Оли намерил и адреса му. Живеел в Рейкявик. Казвал се Балдур.

„Дали това е човекът?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Не знам нищо повече — отвърнала жената и се усмихнала с надеждата, че е помогнала на полицая. — Навсякъде се приказваше за това“ — добавила тя.

Сигурдур Оли тръгнал веднага към адреса, като се молел човекът да си е вкъщи. Денят превалял. Трафикът в посока към Рейкявик бил тежък и пътьом Сигурдур Оли звъннал на Бергтора, която…

— Няма ли най-после да подкараш по същество? — попита Ерлендур нетърпеливо, прекъсвайки разказа на Сигурдур Оли.

— Не, това засяга и теб — отвърна Сигурдур Оли и заядлива усмивка заигра по устните му. — Бергтора искаше да знае дали вече съм те поканил на гости за Бъдни вечер. Казах й, че съм те поканил, но все още не си ми отговорил.

— Смятам да си остана с Ева Линд вкъщи на Бъдни вечер — каза Ерлендур. — Това е отговорът. Сега ще ми разкажеш ли само същественото?

— Окей — рече Сигурдур Оли.

— И престани да казваш „окей“!

— Окей.

Балдур живеел в дървена къща в квартал Тингхолт. Току-що се бил прибрал от работа, бил архитект. Сигурдур Оли позвънил на вратата му и се представил като полицейски следовател, дошъл по повод убийството на Гвюдлойгур Егилсон. Човекът не показал никакво учудване, преценяващо огледал Сигурдур Оли от главата до петите, усмихнал се и го поканил да влезе.

„Честно казано, очаквах те — казал той, — или някой от вашите. Дори си мислех да ви се обадя, но все отлагах. Не е голямо удоволствие да говориш с полицията.“

Усмихнал се отново и взел палтото на Сигурдур Оли да го закачи на закачалката. В дома всичко било идеално подредено. В стаята имало запалени свещи, коледната елха била украсена. Човекът предложил на Сигурдур Оли ликьор, но полицаят отказал. Домакинът бил среден на ръст, слаб, лицето му излъчвало доволство и радост, косата му било започнала да оредява и той определено бил позасилил червения цвят в опит да постигне максимума от останалото в наличност. Сигурдур Оли си помислил, че разпознава гласа на Франк Синатра от малките колони в стаята.

„Как така си ме очаквал, мен или някого от нашите?“ — попитал Сигурдур Оли, докато сядал на голям червен диван.

„Заради Гюли — отвърнал човекът и седнал срещу него. — Знаех си, че ще изровите това.“

„Ще изровим какво?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Че навремето ходехме с Гюли“ — отговорил човекът.

— Какво искаш да кажеш с това, че е ходил с Гюли навремето? — попита Ерлендур, отново прекъсвайки разказа на Сигурдур Оли. — Какво е имал предвид с това този човек?

— Така го формулира — отвърна Сигурдур Оли.

— Че са ходили с Гвюдлойгур?

— Да.

— И какво означава това?

— Че са били заедно.

— Искаш да кажеш, че Гвюдлойгур е бил…? — през главата на Ерлендур започнаха да профучават като мълнии безброй въпроси и всички те се блъскаха о строгото изражение по лицата на сестрата на Гвюдлойгур и неговия баща, седнал в инвалидната си количка.

— Този Балдур така казва — повтори Сигурдур Оли. — Но Гвюдлойгур не искал никой да знае това.

— Не искал никой да знае за тази връзка ли?

— Искал е да запази в тайна, че е хомо.

27

Човекът от Тингхолт казал на Сигурдур Оли, че връзката му с Гвюдлойгур започнала, когато били на възраст около двайсет и пет години. Било във времената на диското и човекът живеел под наем в приземно жилище във Вогар. Нито един от двамата не си бил признал, че е обратен.

„По това време царуваше съвсем друго отношение към хомосексуалните в сравнение със сега — казал той и се усмихнал. — Но бе започнало да се променя.“

„Едва ли можеше да се каже, че живеехме заедно — добавил Балдур. — Тогава мъжете не се събираха за съвместно съжителство както е сега, без това да се стори странно някому. За хомосексуалните животът беше почти немислим в Исландия в ония години. Повечето напускаха страната, както сигурно знаеш. Да речем, той идваше често да ме вижда. Гостуваше ми. Самият той държеше стая във Вестурбайр, няколко пъти съм ходил там, но Гвюдлойгур не беше голям чистник и затова престанах да го посещавам. Повечето пъти се срещахме при мен у дома.“

„Как се запознахте?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Имаше места в онези времена, където ние хомосексуалните се срещахме. Едно от тях беше съвсем близо до центъра на града, фактически не много далеч оттук. Не е увеселително заведение, по-скоро място за срещи в една жилищна сграда. По увеселителните заведения можеше всичко да се очаква, понякога те изхвърлят навън, задето танцуваш с друг мъж. Тази къща беше нещо средно между кафетерия, къща за гости, нощен клуб, място за подслон, център, където можеш да получиш съвет. Той дойде там една вечер със свой познат. Тогава го видях за първи път. Извинявай! Как се държа само! Искаш ли кафе?“

Сигурдур Оли погледнал часовника си.

„Ти вероятно бързаш“ — казал човекът и внимателно оправил с ръце изтънялата си боядисана коса.

„Не, съвсем не, бих пил един чай, ако имаш готов“ — отвърнал Сигурдур Оли и си помислил за Бергтора. Тя побесняваше, когато той не спазваше уговорките им. Беше изключително пунктуална и бе способна дълго да му натяква, ако закъснееше много.

Човекът отишъл в кухнята, за да приготви чай за гостенина.

„Той беше страшно потиснат — казал човекът от кухнята, като повишил глас, за да може Сигурдур Оли да го чува. — Понякога си мислех, че се мрази заради хомосексуалната си наклонност. Сякаш не си я беше признал напълно. Предполагам, че използваше връзката си с мен, за да продължи напред. Все още се търсеше, макар и на тия години. Разбира се, това не е нещо ново. Хората се осмеляват да излязат на светло понякога и на петдесетгодишна възраст, след като са имали семейства през цялото време и са се сдобили с по четири деца.“

„Да, стават такива неща“ — казал Сигурдур Оли, който си нямал и идея за какво говори онзи.

„О, да, скъпи, стават. Силен ли го искаш?“

„Дълго време ли бяхте заедно?“ — попитал Сигурдур Оли и допълнил, че предпочита чая силен.

„Около три години, но се виждахме много рядко през последната.“

„И след това не сте имали никакъв контакт?“

„Не. Но знаех какво става с него — отвърнал човекът и се върнал обратно в стаята. — Светът на обратните не е чак толкова голям в тази страна.“

„Защо бе потиснат?“ — попитал Сигурдур Оли, докато човекът поставял чаши за чай на масичката. Донесъл и чинийка с дребни сладки, които Сигурдур Оли познаваше добре, защото Бергтора ги приготвяше за всяка Коледа. Опитал се да си припомни името на сладкиша, но не успял.

„Гвюдлойгур беше много потаен и рядко се разкриваше пред хората. В повечето случаи това ставаше, когато излизахме да се напием, и бе свързано с баща му. Не поддържаше връзка с татко си и изпитваше болезнена липса, липсваше му и по-голямата му сестра, която се обърнала срещу него. Майка му бе починала доста години преди да се запозная с Гюли и той все говореше за нея. Можеше да говори за нея безспирно и това беше доста досадно, ако трябва да съм честен.“

„По какъв начин се обърнала срещу него? Сестрата?“

„Е, това беше отдавна, пък и той никога не ми е разказвал в подробности за случилото се. Единственото, което знам, е, че той се бореше против това, което представляваше. Разбираш ли какво имам предвид? Все едно че е трябвало да бъде нещо различно.“

Сигурдур Оли поклати глава.

„Струваше му се, че това е нещо мръсно, че е неестествено. Да бъде гей.“

„И се бореше срещу това?“

„Да, но и не. Имаше някаква двойственост у него по този въпрос. Мисля си, че той просто не знаеше на кой крак да стъпи. Горкичкият. Нямаше високо мнение за себе си. Понякога ми се струваше, че се мрази.“

„Запознат ли беше с миналото му? На дете звезда?“

„Да“ — отвърнал човекът и се изправил. Отишъл до кухнята и се върнал с димяща кана чай в ръка. Налял в чашите. Върнал каната обратно в кухнята и започнали да отпиват от чая.

— Не мислиш ли, че можеш по-бързо да ми разкажеш всичко това? — попита Ерлендур, като не прикри нетърпението, с което слушаше Сигурдур Оли.

— Опитвам се да бъда колкото се може по-точен — отвърна Сигурдур Оли и за пореден път погледна часовника си.

Бергтора го очакваше от вече три четвърти час.

— Да, да, продължавай…

„Говореше ли понякога за това? — попитал Сигурдур Оли и се протегнал да си вземе сладка. — За времето, когато е бил дете звезда?“

„Каза, че си изгубил гласа“ — отвърнал Балдур.

„Това мъчеше ли го?“

„Невероятно много. Случило се е в ужасен за него момент, но не желаеше да сподели подробности. Каза ми само, че в училището са го подигравали заради станалото, защото бил твърде известен, и от всичко това много го боляло. Обаче не използваше думата «известен». Не се възприемаше като такъв. От друга страна, баща му е искал той да бъде известен и за малко да стане. Но Гюли се чувствал зле, комплексите му започнали да се проявяват, а като капак у него започнал да се пробужда геят. Той трудно говореше на тази тема. Искаше да обсъжда колкото се може по-малко своето семейство. Заповядай, вземи си още сладкиш!“

„Не, благодаря! — рекъл Сигурдур Оли. — Знаеш ли кой би искал да го убие? Кой би искал да му причини зло?“

„Мили боже, не! Той беше изключително скромен и непретенциозен, доколкото знам, не е направил лошо дори на муха. Нямам идея кой би могъл да му стори това. Горкичкият човечец, да свърши по този начин! Стигнахте ли донякъде в разследването?“

„Не — отвърнал Сигурдур Оли. — Слушал ли си плочите му, или може би ги имаш?“

„Ами че как! — възкликнал човекът. — Той е абсолютно великолепен. Пеенето му е прекрасно. Мисля, че никога не съм чувал дете да пее по-добре.“

„Той самият гордееше ли се с тези песни като възрастен? Когато си го познавал?“

„Той никога не слушаше плочите си. Никога. Колкото и да настоявах.“

„Защо?“

„Не даваше никакво обяснение, просто не слушаше плочите си.“

Балдур се изправил, отишъл до шкафа в стаята и извадил двете грамофонни плочи на Гвюдлойгур. Поставил ги пред Сигурдур Оли на масата.

„Даде ми ги, след като му помогнах да се пренесе.“

„Да се пренесе?“

„Той загуби стаята си във Вестурбайр и ме помоли да му помогна да се пренесе. Беше си намерил друга стая и в нея премести всичкия си багаж. Той всъщност не притежаваше нищо, освен плочите.“

„Много ли плочи имаше?“

„Да, цял куп.“

„Имаше ли нещо специално, което да е обичал да слуша?“ — попитал Сигурдур Оли колкото да каже нещо.

„Не, нали разбираш — отвърнал Балдур, — това бяха едни и същи плочи. Като тези двете — и посочил грамофонните плочи с песните на Гвюдлойгур. — Той имаше един куп от тези плочи. Каза, че се сдобил с цялото издание и от двете.“

„Имал е много такива плочи?“ — възкликнал Сигурдур Оли и въобще не прикрил възбудата си.

„Да, два кашона.“

„Знаеш ли къде може да са те сега?“

„Аз? Не, нямам никаква представа. Да не би в наши дни тия плочи да представляват нещо специално?“

„Знам за един британец, който може би е готов да убие заради тях“ — казал Сигурдур Оли, а лицето на Балдур се превърнало във въпросителен знак.

„Какво искаш да кажеш?“

„Нищо — отвърнал Сигурдур Оли и погледнал часовника си. — Трябва да тръгвам. Може би ще трябва да се чуем с теб отново, за да уточним някои подробности. Би било добре, ако ми се обадиш в случай че си припомниш нещо, без значение колко дребно може да е.“

„Честно казано, в миналото нямаше кой знае какъв избор — рекъл човекът. — Сега е съвсем друго, всеки втори е гей, или поне му се иска да е такъв.“

Балдур се усмихнал на Сигурдур Оли, който едва не се задавил с чая.

„Извинявай!“ — казал Сигурдур Оли.

„Няма нищо, чаят е силничък.“

Сигурдур Оли се изправил. Балдур също станал на крака и изпратил полицая до вратата.

„Знаем, че са се заяждали с Гвюдлойгур в училище — уточнил Сигурдур Оли, докато се сбогувал — и че е бил наричан с разни имена. Дали си спомняш да е споменавал това пред теб?“

„Очевидно е, че е бил тормозен, защото е посещавал певческия хор, пеел е прекрасно и не е ритал топка. Всъщност по много неща е приличал на момиче. Като че ли го чух да споменава, че не се е чувствал много сигурен във взаимоотношенията си с другите. Казваше ми, че сякаш е разбирал защо са го тормозели. Но не си спомням да е споменавал някакъв конкретен прякор…“

Балдур се поколебал.

„Да?“ — казал Сигурдур Оли.

„Знаеш, когато бяхме заедно…“

Сигурдур Оли поклати неразбиращо глава.

„В леглото…“

„Да?“

„Той искаше понякога да му казвам «моята малка принцеса»“ — рекъл Балдур и лека усмивка заиграла по устните му.

Ерлендур гледаше втренчено Сигурдур Оли.

— Малка принцеса?

— Това каза той.

Сигурдур Оли стана от леглото на Ерлендур.

— А сега трябва да се прибирам. Бергтора ще полудее. Значи, ще си бъдеш у дома за Коледа?

— А кашоните с плочи? — попита Ерлендур. — Къде може да са сега?

— Този човек нямаше ни най-малка представа.

— Малката принцеса? Филмът с Шърли Темпъл? Каква е връзката? Даде ли някакво обяснение за тия неща, този Балдур?

— Не, не знаеше какво може да означава.

— Не е задължително да означава нещо специално — каза Ерлендур сякаш на себе си. — Някакъв гей жаргон, който никой друг не разбира. Може да не е по-странно от много други неща. Значи, мразел се е, така ли?

— Нямал високо мнение за себе си, така каза този негов приятел. Двойственост.

— Поради хомосексуалните му комплекси или заради друго?

— Не знам.

— Не го ли попита за това?

— Винаги можем да говорим с него пак, но изглеждаше, че не знае много за Гвюдлойгур.

— Както и ние — глухо промълви Ерлендур. — Ако е искал да скрие, че е бил гей преди двайсет-трийсет години, дали е продължил с тази игра на криеница и по-нататък?

— Това е въпросът.

— Досега не съм срещал никой, който да споменава, че е бил гей.

— Да, добре, във всички случаи аз трябва да ти кажа довиждане — рече Сигурдур Оли вече на крака. — Има ли нещо друго за днес?

— Не — отвърна Ерлендур. — Всичко е наред. Благодаря за поканата и поздрави Бергтора от мен. Опитай се да бъдеш добър с нея.

— Винаги съм добър с нея — подчерта Сигурдур Оли и забърза към къщи.

Ерлендур погледна часовника си и видя, че времето на срещата с Валгердур е дошло. Извади последната видеокасета със записите на банката от плейъра и я сложи най-отгоре върху купчината. В това време мобилният му телефон започна да звъни.

Беше Елинборг. Каза му, че била говорила с прокурора по повод бащата, пребил сина си.

— Колко мислят те, че ще получи този човек? — попита Ерлендур.

— Мислят, че дори може да се измъкне — отговори Елинборг. — Няма да бъде осъден, ако продължава да се придържа към изявлението си. Ако просто продължи да отрича. Няма да му се наложи да лежи и минута.

— А доказателствата? Следите по стълбището? Бутилката драмбуйе? Всичко това сочи…

— Не знам какъв смисъл има да се ровим. Вчера излезе присъда по дело за нападение. Човек е бил намушкан многократно с нож. Нападателят получи осем месеца затвор, четири от които условно, което означава, че ще седи в затвора два месеца. Това справедливо ли е?

— А бащата ще си върне ли момчето?

— Със сигурност. Единственото положително, ако въобще може да се нарече положително, е, че, както изглежда, на момчето действително много му липсва баща му. Това не го разбирам. Как може да е толкова привързано към баща си, след като го пребива? Не го разбирам това. Нещо трябва да липсва тук. Нещо, което сме изпуснали. Това просто не се връзва.

— Ще говорим по-късно. — Ерлендур погледна часовника си. Беше закъснял за срещата с Валгердур. — Можеш ли да направиш нещо за мен? Стефания каза, че била със своя приятелка тук в хотела преди няколко дни. Искаш ли да поприказваш с тази жена и да получиш евентуално потвърждение?

Ерлендур й продиктува името на жената.

— Няма ли най-после да се махнеш от тоя хотел и да се прибереш вкъщи?

— Престани да ми дотягаш! — каза Ерлендур и затвори телефона.

28

Когато слезе във фоайето, Ерлендур видя там главния сервитьор Роузант. Запита се дали има време да свърши още нещо. Валгердур със сигурност беше вече пристигнала в хотела. Ерлендур погледна часовника си, направи гримаса и се отправи към главния сервитьор. Това не би трябвало да отнеме много време.

— Разкажи ми за курвите! — каза той без никакво предисловие, докато Роузант вежливо разговаряше с двама гости на хотела. Те очевидно бяха исландци, защото се взряха в Ерлендур с почуда, след което извърнаха лица към Роузант с някакво очакване в погледа.

Роузант се усмихна и малкият му мустак се повдигна. Извини се учтиво на двамата гости, поклони се и отведе Ерлендур настрана.

— Хотелът, това са хората и трябва да се погрижим да им е добре, не каза ли някаква подобна глупост? — попита Ерлендур.

— Не е глупост. Това ни учеха в училището за сервитьори.

— Учеха ли ви също как главните сервитьори да бъдат и сводници?

— Не знам за какво говориш.

— Ще ти кажа, щом не знаеш. Направил си малък публичен дом в хотела.

Роузант се усмихна.

— Публичен дом? — повтори той.

— Има ли нещо общо с убийството на Гвюдлойгур твоето сводничество?

Роузант поклати глава.

— Кой е бил при Гвюдлойгур, когато е бил убит?

Гледаха се очи в очи, докато накрая Роузант отклони поглед към пода.

— Никой, за когото да знам — каза той.

— Да не си бил ти самият?

— Някой от вашите сне показанията ми. Имам алиби.

— Гвюдлойгур имаше ли нещо общо с курвите?

— Не. И аз нямам нищо общо с никакви курви. Не знам откъде получаваш информация за кражби от кухнята и проститутки. Това е някаква безсмислица. Аз не съм сводник.

— Но…

— Имаме известна информация за някои наши гости. Чужденци, които идват на конференции. Също и исландци. Те искат компания и ние се опитваме да помогнем. Ако се срещат с красиви жени тук по баровете и се чувстват добре…

— Тогава всички са доволни. Това благодарни клиенти ли са?

— Много.

— Значи, ти си един вид осигурител на курви — каза Ерлендур.

— Аз…

— Е, от твоята уста звучи по-романтично. Управителят на хотела определено ти е съучастник. И шефът на рецепцията ли е от вашите?

Роузант се поколеба.

— Шефът на рецепцията от вашите ли е? — повтори Ерлендур.

— Той не споделя нашето желание да задоволява различните нужди на клиентите.

— Различните нужди на клиентите — изимитира го Ерлендур. — Къде се учите да приказвате по този начин?

— В училището за сервитьори.

Ерлендур погледна часовника си.

— И по какъв начин се разминава мнението на шефа на рецепцията с твоето?

— Понякога влизаме в конфликт.

Ерлендур си припомни, че шефът на рецепцията беше отрекъл в хотела да има проститутки, и си помисли, че вероятно той беше единственият от шефовете в хотела, на когото му пукаше за името на заведението.

— Но ти се опитваш да потушаваш конфликтите, или?

— Не знам за какво говориш.

— Много ли ви се пречка той?

Роузант не отговори нищо.

— Ти му изпрати курвата, нали? Леко предупреждение, ако си мисли да си отваря много устата. Бил си в заведението и си го видял, след което си изпратил някоя от курвите ти при него.

Роузант се двоумеше.

— Не знам за какво говориш — повтори той.

— Не, със сигурност не знаеш.

— Той просто е ужасяващо честен — каза Роузант и мустакът му се повдигна в почти незабележима ехидна усмивка. — Не иска да разбере, че е най-добре ние сами да контролираме това.

Валгердур чакаше Ерлендур на бара. Както на предната им среща, така и сега тя бе леко, но изкусно гримирана, което подсилваше чертите на лицето й. Под черното кожено палто носеше бяла копринена риза. Поздравиха се с ръкостискане и тя колебливо се усмихна. Той се зачуди дали тази им среща беше ново начало на отношенията им. Не можеше да си представи какво можеше да иска тази жена от него. При последното им виждане, когато се срещнаха в преддверието на хотела, тя като че ли бе казала последната си дума по повод на връзката им. Валгердур се усмихна и го попита дали да му предложи нещо от бара, или той може би е на смяна?

— По филмите ченгетата никога не пият, ако са на смяна — рече тя.

— Не гледам филми — отвърна с усмивка Ерлендур.

— Не — каза тя. — Четеш книги за мъчения и смърт.

Седнаха в един ъгъл на бара и мълчаливо загледаха хората наоколо. Колкото повече наближаваше Коледа, толкова по-силен ставаше шумът, който вдигаха гостите на хотела, поне така се струваше на Ерлендур. От високоговорителите непрестанно се разнасяха коледни песни, чужденците внасяха украсени пакети в хотела и пиеха бира, сякаш не знаеха, че никъде другаде в Европа, ако не и в целия свят, няма по-скъпа бира от местната.

— Успяхте да вземете проба от Уапшот — каза той.

— Що за човек е той всъщност? Трябваше да го съборят на земята и насила да му отварят устата. Доста неприятно беше да го видиш как се държи, как се съпротивлява на полицаите в килията.

— Не мога да го разбера напълно — отвърна Ерлендур. — Не съм сигурен какво точно прави тук и какво крие.

Не му се щеше да се разпростира за поведението на Уапшот, не искаше да говори за детската порнография и присъдите за сексуални престъпления, които колекционерът беше получавал във Великобритания. Струваше му се, че не върви някак да говори за тия неща точно с Валгердур, още повече че Уапшот все пак имаше право личният му живот да не бъде обсъждан под път и над път с всеки срещнат.

— Предполагам, че ти си много по-привикнал към това, отколкото аз — каза Валгердур.

— Никога не съм взимал проба от слюнката на човек, който е хвърлен на земята, лежи там и пищи.

Валгердур се засмя.

— Не това имах предвид. Не съм седяла така сама с друг, освен с мъжа ми, в продължение на, мисля, трийсет години. Тъй че ще ме извиниш, ако се държа… непохватно.

— Значи, сме еднакво непохватни — отвърна Ерлендур. — Аз също нямам голям опит. Скоро ще стане четвърт век, откакто се разделих със съпругата ми. Жените в моя живот могат се изброят на три пръста.

— Мисля, че съм на път да се разделя с него — каза Валгердур унило и Ерлендур я погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Да се разделиш със съпруга си?

— Мисля, че между нас всичко е свършило, и исках да те помоля за извинение.

— Мен?

— Да, теб — кимна Валгердур. — Като някоя глупачка съм — простена тя. — Исках да те използвам, за да си отмъстя на мъжа ми.

— Не разбирам накъде биеш — рече Ерлендур.

— Аз също не разбирам. Откакто го узнах, всичко е просто ужасно.

— Откакто узна какво?

— Че ми изневерява.

Тя каза това така, сякаш говореше за кой да е факт, с който й се налага да живее. Ерлендур не успя да прецени как се чувства събеседничката му. Усети единствено празнотата в думите й.

— Не знам кога е започнало всичко и защо — продължи тя.

Валгердур се умълча. Ерлендур не знаеше какво да каже и също млъкна.

— Ти изневерявал ли си на жена си? — внезапно попита тя.

— Не — отвърна Ерлендур. — При нас не това беше проблемът. Бяхме млади и не гледахме в една посока.

— Една посока — повтори тя разсеяно. — Какво е това?

— Имаш ли намерение да се разведеш с него?

— Опитвам се да си изясня ситуацията — отвърна тя. — Вероятно зависи и от това какво ще направи той.

— Как ти изневяра?

— Как ми изневяра? Да не би да има различни начини?

— Години ли е продължавало, или е започнал наскоро? Може би е бил с повече от една жена?

— Казва, че е бил с една и съща в продължение на две години. Не посмях да го попитам за миналото, дали е бил с повече от една. С някои, за които не знам нищо. Човек никога нищо не знае. Доверяваш се на близките си, на съпруга си, но тъй и нищичко не разбираш до деня, в който мъжът ти започне да говори за брака ви, казва, че познавал тази жена вече от две години, а ти седиш като някоя глупачка. Изобщо не знаеш за какво ти говори той. А след това става ясно, че са се срещали по разни хотели като този…

Валгердур млъкна отново.

— Тя омъжена ли е, тази жена? — попита Ерлендур.

— Разведена. С пет години е по-млада от него.

— Той даде ли ти някакво обяснение за изневярата? Защо той…?

— Искаш да кажеш, че вината е моя? — прекъсна го Валгердур.

— Не, нямах предвид…

— Може и да е моя вината — каза тя. — Не знам. Нямаше обяснения. Само злоба и неразбиране, така ми се струва.

— А двамата ви синове?

— Не сме им казвали. И двамата не живеят вече при нас. Може би това е обяснението. Прекалено малко време имахме за нас самите, докато те бяха при нас, и прекалено много време, след като се изнесоха. Може би не се познавахме вече. Станахме двама непознати след всичките тия години.

Помълчаха.

— Не трябва да се извиняваш — рече Ерлендур накрая и я погледна. — За нищо. Аз трябва да те помоля да ми простиш за това, че не бях искрен с теб. За това, че те излъгах.

— Излъгал си? Мен?

— Попита ме защо имам такъв интерес към смъртта в планините, към безследно изчезналите по планинските пътища, а аз не ти казах истината. То е, защото почти никога не съм говорил за това и предполагам, че ми е трудно да го правя. Струва ми се, че просто не засяга никого другиго. Дори децата ми. Преди известно време животът на дъщеря ми беше в опасност, мислех, че ще умре. Дотогава не изпитвах нужда да говоря с нея за тия неща, да й разкажа.

— Какво да й разкажеш? — предпазливо попита Валгердур. — Случило ли се е нещо?

— Брат ми изчезна безследно — отвърна Ерлендур. — Когато беше на осем години. Не го намериха, до ден-днешен не е открит.

Бе изрекъл гласно, пред напълно непозната жена, в бара на някакъв хотел, онова, което тежеше на сърцето му почти откакто се помнеше. Може пък това да бе отдавна лелеяна мечта, може би не искаше вече да стои сам в тази виелица.

— Има разказ за нас в една от онези книги за нещастията, които постоянно чета — каза той. — Разказ за събитията, когато брат ми загина, за издирването и тежката мъка, която налегна семейството ни. Забележително точно описание от един от водачите на групата, която ни е търсила, записано от приятел на баща ми. Споменати са имената ни, семейството ни, реакциите на баща ми. Те изглеждаха странни, защото баща ми бе изпълнен с чувство за безнадеждност, потънал беше в самообвинения и само седеше в стаята и гледаше в една точка, докато другите търсеха брат ми. Не ни попитаха, преди да публикуват този разказ, и родителите ми го приеха доста тежко. Някой ден мога да ти го покажа, ако искаш.

Валгердур кимна.

Ерлендур започна да й разказва, а тя седеше и слушаше. След като приключи, тя се облегна назад в стола си и изпъшка.

— Значи, така и не го намерихте? — промълви тя.

Ерлендур поклати глава.

— Дълго време след случилото се, дори понякога и сега, си представях, че той не е умрял. Че е успял да слезе от планината, в окаяно състояние, загубил памет, и че ще го видя някъде. Понякога го търся с поглед сред тълпата и се опитвам да отгатна как би изглеждал. Това съвсем не са неестествени реакции, при положение че останките му не са открити. Състоянието ми е познато от работата в полицията. Когато нищо друго не е останало, единствено надеждата е жива.

— Обичали сте се — каза Валгердур. — С брат ти.

— Бяхме добри приятели — отвърна Ерлендур.

Настъпи дълбока тишина. Те седяха и се вслушваха в шумотевицата и глъчката на хотела, всеки потънал в мислите си. Чашите им бяха празни, но никой от двамата не се сещаше да си поръча още. Така мина известно време. После Ерлендур дойде на себе си, наведе се към жената и изстреля въпроса, който му се въртеше в главата, откакто бе започнала да му разказва за изневярата на мъжа си.

— Все още ли искаш да му отмъстиш?

Валгердур го погледна и кимна.

— Но не веднага — отвърна тя. — Не мога…

— Не — каза Ерлендур. — Имаш право. Естествено.

— По-добре ми разкажи за някое друго от тези изчезвания на хора, които са ти толкова интересни. За които четеш постоянно.

Ерлендур се усмихна и се замисли за миг, след което заразказва за изчезването на един човек, случило се пред очите на всички: историята на Йон Бергторсон, крадец от Скагафьордур.

В Скаги Йон тръгнал по замръзналото море да донесе акулата, която била извадена предния ден от една дупка в леда. Внезапно задухал остър вятър от юг, един леден блок се откъртил и се понесъл към откритото море. Поради лошото време хората преценили, че е невъзможно да отидат да приберат Йон с лодка, така че ледът отплавал извън фиорда, тласкан от бурния южен вятър. За последен път видели през бинокъла как Йон тича напред-назад по ледения блок, на далечния северен хоризонт.

29

Спокойната музика в бара им действаше приспивно. Двамата седяха мълчаливо, докато накрая Валгердур се протегна към него и го хвана за ръката.

— Най-добре е да си тръгвам — каза тя.

Ерлендур кимна. Изправиха се, тя го целуна по бузата и за миг се притисна до него.

Никой от двамата не забеляза Ева Линд, която влезе в бара и ги видя как се изправят, как жената го целува и сякаш се сгушва в него. Ева Линд усети как нещо я пробожда право в сърцето и с твърди крачки се отправи към тях.

— Коя е тая бабишкера? — рече тя и се вторачи в тях.

— Ева! — възкликна Ерлендур, изненадан да види дъщеря си в бара. — Дръж се прилично!

Валгердур протегна ръка. Ева Линд изгледа ръката й, вдигна поглед към Валгердур, после отново го сведе към протегнатата ръка. Ерлендур гледаше ту Валгердур, ту дъщеря си, като накрая се взря в Ева.

— Казва се Валгердур и е моя добра приятелка — поясни той.

Ева Линд погледна баща си, после отново Валгердур, но не пое протегнатата й ръка. Валгердур се усмихна смутено и тръгна да излиза от бара. Ерлендур я изпрати и гледа след нея, докато тя вървеше през фоайето на хотела. Ева Линд се приближи до него.

— Какво беше това? — попита тя. — Да не си започнал да плащаш на жени тук в бара?

— Беше изключително грубо от твоя страна! — възмути се Ерлендур. — Как въобще ти хрумна да се държиш по този начин? Не ти влиза в работата. По дяволите, остави ме на мира!

— Виж ти! Значи, ти можеш да ми се бъркаш в живота през цялото шибано денонощие, а аз не мога да знам коя чукаш тук в хотела!

— Престани с този просташки език! Защо си мислиш, че можеш да ми говориш така?

Ева Линд млъкна, но сърдито се втренчи в баща си. Той я загледа ядно. Беше бесен.

— Какво, да му се не види, искаш от мен, дете? — извика той в лицето й и изтича след Валгердур.

Жената беше излязла от хотела, бе минала през летящата врата и той я видя да сяда в едно такси. Когато изтича на тротоара пред хотела, забеляза само червените задни светлини на колата да изчезват зад ъгъла.

Ерлендур гледаше след таксито и ругаеше на глас. Не му се искаше да се връща в бара, където го чакаше Ева Линд, затова слезе надолу по стълбите към мазето. Озова се в коридора, където беше килерчето на Гвюдлойгур. Намери ключа и светна. Малкото електрически крушки, които все още работеха, хвърлиха слаба светлина в коридора. Той запристъпва напред, стигна до стаичката на Гвюдлойгур, отвори я и запали лампата. Плакатът с Шърли Темпъл се облещи насреща му.

„Малката принцеса“.

Чу тихи стъпки в коридора и разбра чии са още преди Ева Линд да се появи на вратата.

— Онази горе ми каза, че те е видяла да слизаш тук в мазето — каза Ева и погледна в стаята. Очите й се заковаха върху кървавите петна върху леглото. — Тук ли се е случило? — попита тя.

— Да — потвърди Ерлендур.

— Какъв е този плакат?

— Не знам — отговори Ерлендур. — Не разбирам как можеш да се държиш така. Не биваше да я наричаш „бабишкера“, не биваше да не й стиснеш ръката. Тя нищо не ти е направила.

Ева Линд мълчеше.

— Би трябвало да се засрамиш! — рече Ерлендур.

— Извинявай! — каза Ева.

Ерлендур не отговори. Стоеше и гледаше плаката. Шърли Темпъл, в красива лятна рокличка, с панделка в косата, с цветна усмивка. The Little Princess. Филм от 1939 година, по романа на Франсис Ходжсън Бърнет43. Темпъл играе малко буйно момиче, което е изпратено в училище-пансион в Лондон, след като баща й заминава за чужбина. Той я оставя в ръцете на тираничния директор на интерната.

Сигурдур Оли беше открил филма в интернет. Информацията за него обаче не им каза защо Гвюдлойгур бе закачил този плакат на стената си.

„Малката принцеса“, мислеше си Ерлендур.

— Веднага се сетих за мама — допълни Ева Линд зад гърба му. — Когато видях тази жена с теб на бара. И за нас със Синдри, за които ти никога не си се интересувал. Замислих се за всички нас. За нас като семейство, защото, както и да го погледнеш, ние все още сме семейство. Поне в моите очи.

Тя млъкна.

Ерлендур се обърна към нея.

— Не те разбирам — продължи тя. — Не разбирам как си могъл да ни пренебрегваш нас със Синдри. Не го разбирам. А ти не желаеш да говориш за неща, които те засягат. Никога не говориш. Никога не казваш нищо. Все едно че говоря на стената.

— Защо искаш обяснение за всичко? — попита Ерлендур. — Някои неща нямат обяснение. А някои не трябва да се обясняват.

— И това го казва ченгето!

— Хората говорят прекалено много — отбеляза Ерлендур. — Би трябвало да мълчат повече, така няма да се издават.

— Говориш за престъпниците. Винаги мислиш само за престъпниците, а ние сме твоето семейство.

Замълчаха.

— Вероятно съм правил грешки — каза накрая Ерлендур. — Не с майка ви, мисля. Макар че може би и с нея. Не знам. Хората често се разделят, за мен беше непоносимо да живея с нея. Но сбърках с вас със Синдри. Не си давах сметка за това, преди ти да ме откриеш и да започнеш да идваш у дома, като понякога водеше и брат ти. Не си давах сметка, че имам две деца, с които не съм имал връзка през цялото им детство, които бяха тръгнали твърде млади по лош път. Започнах да се питам дали и моето бездействие не е допринесло. Много съм мислил защо стана така. Също като теб. Защо не отидох в съда, за да получа родителски права, защо не се борих като лъв да бъда с вас. Или защо не опитах да говоря с майка ви и да постигнем някакво споразумение. Или защо просто не ви причаках пред училището, за да ви открадна.

— Ти просто не си се интересувал от нас — угори го Ева Линд. — Не е ли това отговорът?

Ерлендур замълча.

— Не е ли това? — повтори Ева.

Ерлендур поклати глава.

— Не — отвърна той. — Бих искал да е толкова просто.

— Просто? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че…

— Какво?

— Не знам как да го кажа. Мисля, че…

— Да.

— Мисля, че аз също загинах в планината.

— Когато е умрял брат ти ли?

— Трудно е да се обясни, може би дори не е възможно. Може би не е възможно да бъдат обяснени всички неща, а може би е най-добре някои неща да си останат необяснени.

— Какво искаш да кажеш с това, че си загинал?

— Не знам… нещо вътре в мен умря.

— Искаш ли…

— Мен ме намериха и бях спасен, но и умрях. Нещо вътре в мен. Нещо, което преди го имах. Не знам точно какво беше това. Брат ми загина и си мисля, че с него нещо и в мен умря. Струваше ми се, че нося отговорност за него. Оттогава не се чувствам добре. Изпитвах вина, че аз бях този, който оцеля, а не той. Оттам насетне избягвах да поемам отговорност за каквото и да е. И въпреки че не съм бил изоставян директно така, както аз ви пренебрегвах вас със Синдри, беше все едно че нямам никакво значение. Не съм сигурен дали съм прав за това и никога не ще узная, но го усетих веднага, след като ме прибраха от планината. Оттогава винаги съм го чувствал.

— През всичките години?

— Времето не важи за чувствата.

— Защото ти си оцелял, а той не е?

— Вместо да изградя нещо от развалините, което мисля, че се опитвах да направя, когато срещнах майка ви, аз се заравях все по-надълбоко в тях, защото така е по-удобно, човек си мисли, че в дълбокото ще намери защита. Същото е като взимаш дрога. По-удобно е. Там е твоето укритие. И както сама знаеш, макар и човек да си дава сметка, че наранява околните, единственото, което има значение, си ти самият. Затова продължаваш да се друсаш. Затова аз се заравям отново и отново в онази пряспа горе в планината.

Ева Линд гледаше втренчено баща си. Не проумяваше напълно казаното от него, но разбираше, че той се опитва откровено да й обясни онова, което за нея бе загадка и което навремето беше причината да го издири. Усети, че е стигнала до място в душата му, до което никой друг не е успявал да се докосне, дори самият той, освен може би за да се погрижи всичко да си остане непроменено.

— А тази жена? Тя как се вписва в това?

Ерлендур сви рамене, бе започнал отново да затваря процепа, който сам бе отворил.

— Не знам — промълви той.

Дълго време стояха, без да отронят дума. Накрая Ева Линд каза, че трябва да си върви, и излезе от стаята. Не беше сигурна в коя посока да поеме и се вглеждаше в мрака в дъното на коридора. Внезапно Ерлендур забеляза, че е започнала да души като куче.

— Не усещаш ли миризмата? — попита тя и вдигна нос във въздуха.

— Каква миризма? — озадачи се Ерлендур.

— На трева — каза Ева.

— На трева ли? Какви ги говориш?

— Хашиш — отвърна Ева Линд. — Говоря за хашиш. Да не би да ми казваш, че никога не си усещал миризмата на хашиш?

— Хашиш?

— Не усещаш ли?

Ерлендур излезе в коридора и също започна да души.

— Това хашиш ли е? — попита той.

— Някой е пушил хашиш тук и не е било отдавна — каза тя.

Ерлендур знаеше, че краят на коридора беше осветен по времето на огледа на местопрестъплението и бе изследван, но не бе сигурен доколко щателно.

Той погледна Ева Линд.

— Хашиш?

— Да, същата смрад — отвърна тя.

Той се върна в стаичката, взе стол и го занесе под една от светещите крушки в коридора. Отвъртя я. Крушката пареше и трябваше да използва ръкавите на палтото си, за да я хване. Намери изгорялата лампа в края на коридора и смени крушката. Мракът се разпръсна и полицаят скочи от стола на земята.

Първоначално не видяха нищо, което да събуди вниманието им, но Ева забеляза колко по-чиста изглеждаше нишата в сравнение с останалата част от коридора. Каза го на Ерлендур и той кимна в знак на съгласие. Сякаш някой бе почистил всяко петънце от пода и дори бе забърсал стените.

Ерлендур коленичи и огледа пода. Парни тръби вървяха долу покрай стените и той тръгна на четири крака да ги оглежда.

Ева Линд го видя да спира на едно място и да бърка под тръбите, за да вземе нещо, което бе събудило интереса му. Той се изправи на крака, отиде при нея и й показа намереното.

— Отначало си помислих, че е изпражнение на плъх — каза той, с малкото кафяво нещо между пръстите си.

— Какво е това? — попита Ева Линд.

— Това е торбичка — отвърна Ерлендур.

— Торбичка?

— Да, с тютюн за дъвчене. Слага се под устната. Някой е изхвърлил или е изплюл тютюна си тук в коридора.

— Кой? Кой е бил в коридора?

Ерлендур погледна Ева Линд.

— Някой, който е „по-голяма курва от мен“ — отвърна той.