Гласът

5

Шефът на рецепцията не се беше появил на работа, когато Ерлендур слезе във фоайето на следващата сутрин и попита за него. Не беше дал никакво обяснение за отсъствието си, не се бе обаждал да каже, че е болен или че ще излезе в отпуска, за да си свърши някаква работа. Жената на рецепцията, на възраст около четиридесетте, каза на Ерлендур, че било по-скоро необичайно шефът й да не се яви на работа навреме. Бил много точен човек и било необяснимо защо не се е обадил, ако му се е наложило да си вземе свободен ден.

Всичко това тя разказа на Ерлендур на две части, като в паузата лаборант от отдела по патология на Националната болница й взе проба от слюнката. Трима души от този отдел вземаха проби от служителите на хотела. Друга група бе тръгнала по домовете на онези, които бяха в отпуска. Скоро лаборантите щяха да имат проби от всички работещи понастоящем в хотела, които щяха да бъдат сравнени със слюнката от презерватива на Дядо Коледа.

Следователите разпитваха служителите за познанството им с Гвюдлойгур и къде е бил всеки един от тях следобеда на предния ден. Целият следствен отдел беше ангажиран в разследването, докато се събираха доказателствата и показанията.

— А какво правим с онези, които наскоро са напуснали работа в хотела или са работели тук, да речем, преди година, и са познавали Дядо Коледа? — попита Сигурдур Оли, седна до Ерлендур в трапезарията и го загледа как си хапва херинга върху ръжено хлебче и студена шунка с препечен хляб, и как отпива от чашата си с ароматно димящо кафе.

— Нека видим първо какво ще открият за тези, които сега работят тук — отвърна Ерлендур и пак сръбна от горещото кафе. — Научи ли нещо за Гвюдлойгур?

— Не много. Изглежда, че няма какво толкова да се каже за него. Бил е на четиридесет и осем години, неженен, деца няма. Работил е в хотела две десетилетия, или горе-долу толкова. Както разбрах, живял е долу в стаичката години наред. Подочух от дебелия управител, че това е трябвало да бъде само временно, някога. Но не знаел как точно е станало. Насочи ни към управителя на хотела, който е работел тук преди него. Той се бил споразумял по тоя начин с Дядо Коледа. Дебелият мисли, че Гвюдлойгур е загубил жилището си и е получил разрешение да си държи боклуците в стаичката, но нещата така са се развили, че останал долу за постоянно.

Сигурдур Оли млъкна.

— Елинборг ми каза, че си нощувал в хотела тая нощ — рече след малко той.

— Не бих ви го препоръчал. В стаята е студено и служителите не те оставят на мира. Но храната е добра. Къде е Елинборг?

Трапезарията беше пълна. Гостите на хотела се угощаваха с поднесената храна за закуска на шведската маса. Повечето бяха чужденци, облечени в исландски вълнени пуловери или дебели зимни дрехи, обути с туристически обувки, макар и да нямаха намерение да ходят по-далеч от центъра на града, което си беше десетминутна разходка. Келнерите внимаваха да има достатъчно кафе и отнасяха използваните чинии. Коледни песнички празнично се разнасяха от озвучителната уредба.

— Изслушването започва днес, знаеш това, нали? — попита Сигурдур Оли.

— Да.

— Елинборг е там. Какво мислиш, че ще стане?

— Ще им дадат по няколко месеца условно, това мисля. Както винаги при тия скапани съдии.

— Едва ли ще му разрешат да задържи момчето.

— Не знам — каза Ерлендур.

— Мръсно животно! — продължи Сигурдур Оли. — Такива трябва да ги заковават на позорен стълб долу на Лайкярторг11.

Ставаше дума за разследване, ръководено от Елинборг. Осемгодишно момче бе прието в болница след много сериозен побой. Не успели да го накарат да каже каквото и да било за нападението. Предположението отначало било, че по-големите му съученици са го били пред училището, като са го млатили толкова жестоко, че са му счупили ръката, спукали са му скулата и са му избили два зъба от горната челюст. Момчето се прибрало вкъщи в много лошо състояние. Малко по-късно баща му се върнал от работа и се обадил в полицията. Линейка откарала момчето в болницата.

Момчето беше единствено дете. Майка му лежала в психиатричното отделение на националната болница Клехпур, когато се случило всичко. Детето живеело в Брейдхолт с баща си, изпълнителен директор и собственик на фирма интернет доставчик, в красива двуетажна еднофамилна къща със забележителен изглед. Както можело да се очаква, бащата бил разтревожен след нападението и говорел, че щял да си отмъсти на момчетата, които по такъв ужасен начин са се отнесли със сина му. Настоявал Елинборг да ги намери.

Елинборг може би никога нямаше да успее да се добере до истината, ако еднофамилната им къща не беше на два етажа и стаята на момчето не беше на горния.

— Елинборг много зле приема тия неща — каза Сигурдур Оли. — Самата тя има момче на неговата възраст.

— Човек не трябва да допуска всичко това да му влияе твърде много — отвърна Ерлендур, но в мислите си беше някъде другаде.

— Кой го казва?

Спокойствието на сутрешната закуска бе прекъснато от врявата, която се разнесе от кухнята. Гостите на хотела се спогледаха. Чуваше се мъжки глас да ругае гръмогласно, но не бе възможно да се разбере за какво става въпрос. Ерлендур и Сигурдур Оли станаха от масата и влязоха в кухнята. Гласът принадлежеше на готвача, който бе заловил Ерлендур да тика в устата си телешкия език. Готвачът изливаше гнева си върху лаборантка от патологията, която искаше да му вземе проба от слюнката.

— … и се разкарай оттук с тия клечки! — крещеше готвачът срещу някаква към петдесетгодишна жена, която беше отворила малка кутийка за проби върху масата. Жената настоя още по-учтиво въпреки яростната реакция на готвача, но това не доведе до нищо. Когато видя Ерлендур и Сигурдур Оли да влизат, той побесня още повече.

— Абе, вие да не сте откачени? — изкрещя той. — Да не мислите, че аз съм слязъл долу при Гюли да му сложа капут на пишката? Наред ли сте? Малоумници! Дума да не става! Все ми е тая какво ще кажете. Можете да ме тикнете в пандиза и да хвърлите ключа след това, но аз няма да участвам в тази простотия! Чувате ли какво ви говоря? Проклети идиоти!

И с бързи крачки излезе от кухнята, изпълнен с мъжествено възмущение, впечатлението от което обаче доста се отслабваше от коминообразната му готварска шапка. Ерлендур се усмихна. Погледна към жената от патологията, която се хилеше насреща му, и избухна в смях. Това намали напрежението в кухнята. Готвачите и сервитьорите, които се бяха събрали там, се разсмяха високо.

— Толкова ли трудно върви? — попита Ерлендур лаборантката.

— О, не, съвсем не — отвърна тя. — Всъщност всички показват голямо разбиране. Този е първият, който прави сцена.

Тя отново се усмихна и на Ерлендур му се стори, че усмивката й е красива. На височина беше колкото него, имаше гъста светла коса, подстригана късо. Облекла бе шарена плетена жилетка, закопчана отпред. Под жилетката се виждаше бяла фланелка. Носеше джинси и бе обута в качествени черни кожени обувки.

— Казвам се Ерлендур — спонтанно каза той и протегна ръка.

Жената леко се смути.

— Да — кимна тя и пое ръката му. — Аз се казвам Валгердур.

— Валгердур? — повтори той.

Не видя по пръстите й сватбена халка.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня в джоба му.

— Извинявай — рече той и отговори на обаждането.

Чу в слушалката добре познат глас да пита за него.

— Ти ли си? — каза гласът.

— Да, аз съм — отговори Ерлендур.

— Не мога да се оправя с тия мобилни телефони — продължи гласът в телефона. — Къде се намираш? В хотела ли си? Може би бързаш за някъде. Да не си в асансьор?

— В хотела съм. — Ерлендур закри с ръка апарата и помоли Валгердур да го изчака. След това отиде в трапезарията, а оттам излезе в преддверието. Обаждаше се Марион Брием.

— В хотела ли спиш? — попита Марион. — Какво става с тебе? Защо не се прибираш вкъщи?

Марион Брием работеше в Държавната разследваща полиция, когато тази организация все още съществуваше и се казваше така. Бяха колеги с Ерлендур. Брием ръководеше следствието, когато Ерлендур постъпи там, и практически го въведе в работата на разследващия полицай. И досега понякога се обаждаше на Ерлендур и му мрънкаше, че не идва да се видят. Ерлендур никога не бе харесвал особено своя бивш шеф и колега и нямаше никаква специална нужда да ходи да се вижда с него. Може би защото доста си приличаха. Може би защото съзираше у Марион своето собствено бъдеще и искаше да го избегне. В старостта си Марион живееше самотен и скучен живот.

— Защо ми звъниш? — попита Ерлендур.

— Все още има хора, които ме държат в течение на нещата, за разлика от теб — каза Марион.

Ерлендур искаше да прекъсне разговора, но се поколеба. Случвало се беше и преди Марион да му бъде от помощ, без да му се налага да моли за това. Не биваше да бъде толкова груб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ерлендур.

— Дай ми името на човека. Може пък да успея да открия нещо за него, което вие пропускате.

— Ей, няма да се спреш ти!

— Скучно ми е — сподели Марион. — Не можеш да си представиш колко ми е скучно! Излязох в пенсия преди почти десет години и мога да ти кажа, че всеки ден в пенсия е дълъг като вечността. Всеки ден е като хиляда години.

— Има различни занимания за възрастните хора — каза Ерлендур. — Защо не пробваш с бинго?

— Бинго! — изръмжа Марион.

Ерлендур каза името на Гвюдлойгур, накратко въведе Марион в естеството на разследването и му каза довиждане, като се постара да не звучи грубо.

Телефонът звънна отново след секунда.

— Да — каза Ерлендур.

— Открихме бележка в стаята на човека — чу се гласът в телефона.

Беше началникът на отдела по съдебна медицина.

— Каква бележка?

— Написано е: Хенри 18:30.

— Хенри? Чакай, в колко часа момичето е открило Дядо Коледа?

— Около седем.

— Значи, този Хенри е можел да бъде в стаята му, когато е бил убит.

— Не знам. Има и още нещо.

— Какво?

— Може да се окаже, че презервативът е на Дядо Коледа. В джоба на униформата му открихме кутийка с презервативи. Кутийка за десет кондома. Три липсват.

— Нещо друго?

— Портмоне с банкнота от петстотин крони, стара лична карта и касова бележка от супермаркет от онзи ден. А, да, и връзка с два ключа.

— Какви ключове?

— Единият ми прилича на ключ от къща, другият може да е от някакъв шкаф или нещо подобно. Много по-малък е от първия.

Казаха си „дочуване“ и Ерлендур се заоглежда за лаборантката, но тя си беше тръгнала.

Измежду чуждестранните гости на хотела имаше двама с името „Хенри“. Единият беше Хенри Бартлет, американец, другият — Хенри Уапшот, британец. Уапшот не отговори на позвъняването в стаята си, но Бартлет се бе прибрал и доста се учуди, когато разбра, че исландската полиция иска да говори с него. Номерът с историята на управителя на хотела за сърдечния удар на портиера очевидно бе минал.

Ерлендур взе Сигурдур Оли със себе си, за да се видят с Хенри Бартлет. Сигурдур Оли беше завършил криминология в Щатите и много се гордееше с това. Говореше езика перфектно, като роден в САЩ. Ерлендур се дразнеше от напевния провлечен американски акцент, но трябваше да се примири.

На път към етажа на Бартлет Сигурдур Оли каза на Ерлендур, че са говорили с повечето служители на хотела, които са били на смяна по време на убийството, и те всички имали алиби, както и че са посочили хора, които да могат да го потвърдят.

Бартлет беше човек около трийсетте, борсов брокер от Колорадо. Той и съпругата му били гледали предаване за Исландия по сутрешната телевизия преди няколко години и направо се влюбили в страховитата природа на Исландия и Синята лагуна12. Решили да осъществят мечтата си и да прекарат Коледа и Нова година в тази далечна страна на зимата. Очаровани били от красотата на Исландия, но цените в ресторантите и заведенията в града им се стрували чудовищни.

Сигурдур Оли кимаше с глава. Той смяташе Съединените щати за рая на земята и му беше драго да срещне това семейство, да обсъждат бейзбола и американския начин за подготовка на коледните празници, и не спря да говори, докато на Ерлендур не му писна и не го побутна с лакът.

Сигурдур Оли обясни за смъртта на портиера, каза им за бележката в стаята му. Хенри Бартлет и госпожата гледаха втренчено полицаите, сякаш внезапно се бяха озовали на друга планета.

— Значи, не сте познавали портиера, така ли? — каза Сигурдур Оли, виждайки учуденото им изражение.

— Убийство? — изстена Хенри. — Тук в хотела?

— Oh my God — рече жената и седна на двойното легло.

Сигурдур Оли реши все пак да не споменава за кондома. Каза само, че бележката насочвала към това, че Гвюдлойгур трябва да е имал среща с човек на име Хенри, но не знаели кой ден, дали тази среща е вече минала, или трябва да стане след два дни, седмица, десет дни може би.

Хенри Бартлет и жена му категорично отрекоха да са познавали портиера. Дори не били обърнали внимание, че имало такъв, когато влезли в хотела преди четири дена. Ерлендур и Сигурдур Оли видимо ги бяха разстроили.

— Jesus! — изпъшка Хенри. — A murder!13

— You have murders in Iceland?14 — попита жената и погледна към брошурата на авиокомпанията Флуглейдир на нощното шкафче. Синди, така се беше представила на Сигурдур Оли, когато се поздравиха.

— Rarely15 — каза той и направи опит да се усмихне.

— Този Хенри може да не е непременно от гостите на хотела — каза Сигурдур Оли, докато чакаха да вземат асансьора за надолу. — Дори не е задължително да е чужденец. Има и исландци, които се казват Хенри.

6

Сигурдур Оли, който вече бе открил бившия управител на хотела, се раздели с Ерлендур във фоайето и отиде да се срещне с човека. Ерлендур попита за шефа на рецепцията, но той все още не се бе явил на работа, нито пък се беше обаждал. Хенри Уапшот бе оставил ключа от стаята си на рецепцията рано сутринта, без някой да го забележи. Беше отседнал в хотела преди седмица и според резервацията му щеше да остане още два дни. Ерлендур помоли да му се обадят веднага щом британецът се появи на рецепцията.

Управителят на хотела мина, клатушкайки се, покрай Ерлендур.

— Надявам се, не безпокоиш гостите ми — каза той.

Ерлендур го дръпна настрани и двамата застанаха до голямата елха във фоайето.

— Какви са правилата тук относно проституцията? — попита Ерлендур направо.

— Проституция? За какво говориш? — изпъшка управителят и избърса врата си с износена носна кърпа.

Ерлендур го гледаше и чакаше.

— Само не започвай допълнително да усложняваш цялата история — предупреди го управителят.

— Портиерът занимаваше ли се с курви?

— Моля, моля, недей така! — отвърна управителят. — Няма никакви ку… никаква проституция в хотела.

— Проституция има във всички хотели.

— Така ли? — каза управителят. — Това от личен опит ли го знаеш?

Ерлендур не отговори.

— Да не твърдиш, че портиерът е бил сводник? — продължи управителят шокирано. — Никога досега в живота си не бях чувал по-голяма безсмислица. Това да не ти е някой долнопробен стриптийз бар! Това е вторият по големина хотел в Рейкявик.

— И няма жени, които седят по баровете или във фоайето да дебнат за мъже? Да се качват горе по стаите?

Управителят на хотела се поколеба. Най-малко искаше да настрои Ерлендур срещу себе си.

— Виж, това е голям хотел — рече той накрая. — Не можем да следим всичко, което се случва. Ако говорим директно за проституция, опитваме се да спрем подобни неща, за това спор няма, но е трудно да се справим напълно. Ако видим нещо необичайно, се намесваме. От друга страна, гостите ни са свободни да правят каквото поискат в стаите си.

— Чужденци и корабовладелци от страната. Не каза ли, че такива са твоите гости?

— Да, и много други, естествено. Това не е евтин хотел. Това е класен хотел и обикновено гостите ни имат достатъчно средства да си го позволят. Тук не се случват простотии и, за бога, внимавай да не плъзнат слухове за нещо подобно. И без туй конкуренцията е много жестока, а с убийството направо си взехме белята.

Управителят на хотела млъкна.

— Смяташ ли да продължаваш да нощуваш в хотела? — попита той след малко. — Не мислиш ли, че не е редно, откъдето и да го погледнеш?

— Единственото, което не е редно, е мъртъв Дядо Коледа в мазето — каза Ерлендур и се усмихна.

После видя лаборантката да излиза от бара на приземния етаж с чанта за взимане на проби в ръката. Кимна за довиждане на управителя и тръгна към жената. Тя вървеше с гръб към него в посока към гардеробната до страничната входна врата на хотела.

— Как върви? — попита Ерлендур.

Жената се обърна и веднага го позна, но продължи пътя си.

— Ти ли ръководиш разследването? — попита тя и влезе в съблекалнята, където взе палтото си от една закачалка и помоли Ерлендур да подържи чантата й с пробите.

— Ами позволяват ми да участвам — отвърна Ерлендур.

— Не всички бяха очаровани от идеята за взимане на проби от слюнката — обясни тя. — Имам предвид не само готвача.

— Като начало трябва да изключим хората от персонала, за да можем да се съсредоточим върху нещо друго. Мисля, че ви беше казано да давате това обяснение.

— Не свърши работа. Научихте ли нещо?

— Това е старо исландско име, нали? Валгердур? — каза Ерлендур, без да отговори на въпроса й.

Тя се усмихна.

— Не можеш да говориш за разследването ли?

— Не.

— Лошо ли ти се струва това? Че Валгердур е старо име?

— На мен? Не, аз… — Ерлендур се поколеба.

— Нещо конкретно ли искаше да питаш? — попита Валгердур и протегна ръка към чантата с пробите.

Усмихна се на този мъж, който стоеше пред нея в закопчаната си плетена жилетка под износеното сако с протрити кръпки на ръкавите и я гледаше с тъжни очи. Бяха на една възраст, но той изглеждаше десетина години по-стар от нея.

Ерлендур я погледна внимателно, преди да отговори. Имаше нещо у тази жена. Пък и никъде не видя пръстен.

— Иска ми се да знам дали бих могъл да те поканя тази вечер тук на шведска маса, всичко е много вкусно.

Изрече тия думи, без да се замисли, без да знае нищо за нея, без никаква надежда за положителен отговор, но въпреки това ги изрече. Чакаше и си мислеше, че тя вероятно ще започне да се смее, че е омъжена с четири деца, с еднофамилна къща и вила, с празненства по повод на първото причастие и завършването на училище, че вече е оженила най-голямото си дете и чака единствено да остарее на спокойствие с любимия си съпруг.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Много мила покана. Но… за съжаление, не мога. Благодаря все пак.

Тя взе чантата си, за момент сякаш се поколеба, погледна го, но тръгна и излезе от хотела. Ерлендур остана сам в гардеробната. Чувстваше се леко зашеметен. Не беше канил жена на среща от години. Телефонът започна да звъни в джоба на сакото му. Извади го и натисна копчето за отговор, мислейки за нещо съвсем друго. Беше Елинборг.

— Той влиза в залата — каза тя почти шепнейки.

— Моля? — не разбра Ерлендур.

— Бащата влиза в залата с адвокатите си, двама са. Трябват му най-малко двама, за да го оправдаят.

— Има ли хора? — попита Ерлендур.

— Съвсем малко. Мисля, че са роднини от страна на майката, има и репортери.

— Как изглежда той?

— Не изглежда обезпокоен, не повече от обикновено, в костюм, с вратовръзка, все едно ще ходи на вечеря. Няма съвест този човек.

Ерлендур бе отишъл заедно с Елинборг в болницата, за да говорят с момчето веднага щом главният лекар разреши това. То беше току-що излязло от операция и лежеше в детското отделение заедно с други деца. По стените на помещението висяха рисунки, по леглата се валяха играчки, родители седяха до леглата, уморени след безсънните нощи, безкрайно угрижени заради децата си.

Елинборг седна до момчето. То бе с превръзка на главата, от лицето му се виждаха само устата и очите, които оглеждаха полицаите с подозрение. Ръката му беше в гипс и висеше на малка кука. Под одеялото все още беше с превръзките от операцията. Бяха успели да спасят далака му. Докторът каза, че полицаите могат да говорят с момчето, но дали то ще иска да говори с тях — това било съвсем друга работа.

Елинборг започна да му разказва за себе си, каква била, какво правела в полицията и как искала да пипне онези, които са му направили това. Ерлендур стоеше настрани и само ги наблюдаваше. Момчето гледаше втренчено Елинборг. Тя знаеше, че може да говори с момчето само в присъствието на родителите му. Бяха си определили среща с бащата в болницата, но след половинчасово чакане той така и не се появи.

„Кои бяха?“ — бе попитала Елинборг накрая, когато сметна, че е дошло времето да мине към въпроса.

Момчето продължи да я гледа, но не отговори.

„Кои ти направиха това? Можеш да ми разкажеш, няма от какво да се боиш. Те няма да те нападнат отново. Обещавам ти!“

Момчето премести очи към Ерлендур.

„Момчетата от училището ли бяха? — попита Елинборг. — Големите момчета. Знаем, че двама от онези, които смятаме, че са те нападнали, са проблемни младежи. И преди са нападали деца като теб, но не толкова жестоко. Отричат да са ти направили нещо, но установихме, че и двамата са били в училището по същото време, когато си бил нападнат. Избягали са от последния час.“

Момчето гледаше Елинборг и мълчеше. Тя бе ходила в училището да говори с директора и другите учители, беше ходила и в домовете на двете по-големи момчета да се запознае с обстоятелствата. Чу ги как отричат да са направили каквото и да било на пребитото момче. Бащата на единия от младежите беше лежал в затвора Литла Хройн.

В този момент в стаята влезе педиатърът и им каза, че момчето се нуждае от почивка, трябвало да дойдат по-късно. Елинборг кимна и се отправи към вратата. Ерлендур я последва.

По-късно през същия ден двамата се бяха срещнали с бащата на момчето в дома му. Бащата им обясни, че трябвало да проведе спешен конферентен разговор по телефона със свои партньори от Германия и Щатите и поради това не успял да дойде в болницата. Ангажиментът изникнал неочаквано, така им каза, и когато успял да се освободи, полицаите вече си били тръгнали.

Докато той говореше, зимното слънце освети през прозореца на стаята мраморния под в помещението, както и килима, който застилаше стълбището към горния етаж. Елинборг стоеше и слушаше, когато забеляза петънца по килима, както и на първото стъпало.

Малки следи, нямаше да ги забележи, ако не ги беше огряло зимното слънце.

Следи, които бяха почти изчезнали от килима при почистването и на пръв поглед можеха да минат за част от текстурата на материята.

Петната се оказаха отпечатъци от малки крака.

— Там ли си? — попита Елинборг в телефона. — Ерлендур, там ли си?

Ерлендур дойде на себе си.

— Обади ми се, когато си тръгне — каза той и прекъсна разговора.

Главният сервитьор на хотела беше човек на възраст около четиридесетте, слаб като глист, облечен в черен костюм, с черни, излъскани до блясък лачени обувки. Разглеждаше листа с резервации за вечерта, който висеше на малка кука на стената в трапезарията. Когато Ерлендур се представи и попита дали ще може да го откъсне от заниманията му за момент, главният сервитьор благоволи да вдигне глава. Имаше фини черни мустаци и набола тъмна брада, която сигурно бръснеше поне два пъти дневно, кафеникав тен на лицето и кафяви очи.

— Всъщност изобщо не познавам Гюли — рече мъжът, като се представи с името Роузант. — Ужасно е това, което му се случи. Успяхте ли да откриете нещо?

— Нищо — отвърна Ерлендур кратко и недружелюбно.

В мислите си беше при лаборантката от патологията и при бащата, който беше пребил сина си, и при дъщеря си, Ева Линд, която му беше казала, че няма да може да издържи още дълго. Той знаеше какво означава това, но все пак се надяваше да греши.

— Много работа покрай празниците, нали? — каза Ерлендур.

— Опитваме се да оползотворим максимално сезона. Опитваме се да пълним трапезарията по три пъти на всяко хранене. Това може да се окаже доста трудно, защото някои смятат, че след като са платили веднъж за шведската маса, могат да я вземат цялата със себе си. А убийството в мазето не ни се отразява добре.

— Да, не ви се отразява добре — обобщи Ерлендур безразлично. — Значи, ти не си работил тук дълго време, след като не познаваш Гюли?

— Не, само две години. Нямах много вземане-даване с него.

— Кой мислиш го е познавал най-добре тук в хотела? Или изобщо в живота.

— Не знам — отвърна главният сервитьор и поглади с показалец мустака си. — За този човек не знам нищо. Може би камериерките. Кога ще разберем за пробите от слюнките?

— Да разберете какво?

— Кой е бил с него. Това не беше ли за ДНК тест?

— Беше — потвърди Ерлендур.

— Не трябва ли да изпратите пробите в чужбина?

Ерлендур кимна.

— Знаеш ли да е имал той някакви посещения долу в мазето? От хора, които не са свързани с хотела?

— Тук има голямо движение, но така е с хотелите. Хората влизат и излизат, пълзят като мравки нагоре-надолу, никога не е спокойно. В училището за сервитьори ни казваха, че хотелът не означава сграда или стаи, нито дори обслужване, а хора. Хотелът е тълпа от хора. Нищо друго. Ние трябва да се погрижим да им е добре. Да се чувстват сякаш са си у дома. Това е положението с хотелите.

— Ще се опитам да го запомня — каза Ерлендур и му поблагодари.

Провери дали Хенри Уапшот си е дошъл, оказа се, че все още не се е прибрал. Шефът на рецепцията обаче се беше появил на работа и поздрави Ерлендур. Още един автобус, пълен с туристи, спря пред хотела и гостите започнаха да се трупат във фоайето. Шефът на рецепцията се усмихна смутено на Ерлендур и сви рамене в знак, че не е негова вината, задето не могат да си поговорят, и че разговорът им трябва да почака по-добри времена.

7

Гвюдлойгур Егилсон започнал работа в хотела през хиляда деветстотин осемдесет и втора година. Тогава бил на двайсет и осем години. Преди това работил различни неща, като последното било нощен пазач в Министерството на външните работи. Когато в хотела решили да назначат постоянен портиер, той получил мястото. По това време туризмът бил във възход. Разширението на хотела било приключило току-що и започнали да увеличават персонала. Старият управител на хотела не си спомняше точно защо именно Гвюдлойгур е бил назначен за портиер. Но си спомняше, че нямало много желаещи за работата.

Новият портиер му направил добро впечатление. Имал джентълменски маниери, бил учтив, винаги готов да услужи, изглеждало, че са намерили отличен работник. Нямал семейство, нито жена, ни деца, което се сторило на управителя донякъде притеснително, защото семейните мъже били по-благонадеждни служители по принцип. Иначе Гвюдлойгур не бил много словоохотлив за себе си и за миналото си.

Скоро след като започнал работа, той отишъл при управителя и попитал дали има свободни помещения в хотела, някое от които да може да ползва, докато си намери жилище. Прекратили договора му за наема с твърде къс предупредителен срок и човекът бил на улицата. Изглеждал направо за съжаление, пък и намекнал на управителя, че в мазето на хотела имало малка стаичка, в която можел да се настани, докато си намери къде да живее. Отишли да видят стаичката. Тя била пълна с какви ли не боклуци, но Гвюдлойгур казал, че знае къде могат да бъдат преместени, пък и повечето от тях, така или иначе, можело да се изхвърлят.

Тъй се развили нещата за портиера Гвюдлойгур, впоследствие станал и Дядо Коледа. Той се настанил в стаичката в мазето и живял там до смъртта си. Бившият управител на хотела си мислел, че портиерът ще изкара най-много няколко седмици в килерчето. Самият Гвюдлойгур казвал, че стаичката е в такова състояние и вид, че едва ли някой ще иска да живее в нея дълго време. Но не му провървяло в намирането на нормално жилище и скоро започнало да изглежда съвсем естествено Гвюдлойгур да живее в хотела, още повече че работата му била по-скоро на иконом, отколкото само на портиер. С времето на всички вече им се струвало добре да им е подръка денонощно, в случай че нещо се повреди и им потрябва сръчен човек.

— Скоро след като Гвюдлойгур се нанесъл в стаичката, старият управител на хотела напуснал — каза Сигурдур Оли.

Бе дошъл в стаята на Ерлендур и му разказваше за срещата си с бившия управител. Денят бе доста напреднал и бе започнало да се свечерява.

— А знаеш ли защо? — попита Ерлендур, който лежеше напряко на леглото и гледаше към тавана на стаята. — Току-що са разширили хотела, назначили са много служители, а той напуска работа скоро след това. Не ти ли изглежда странно?

— Не се задълбочих в това. Ще проверя какво има да каже по този въпрос, ако мислиш, че е от някакво значение. Той не знаеше, че Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа. Това е започнало след неговото време и беше наистина шокиран, когато му казах, че човекът е бил намерен убит в стаичката.

Сигурдур Оли огледа голата хотелска стая.

— Тук ли смяташ да изкараш Коледата? — попита той.

Ерлендур не му отговори.

— Защо не се прибереш вкъщи?

Мълчание.

— Поканата все още важи.

— Благодаря ти много и поздрави Бергтора от мен — каза Ерлендур умислен.

— За какво мислиш?

— За нищо, което да ти влиза в работата, ако въобще… мисля за нещо — отвърна Ерлендур. — Мразя Коледата.

— Аз във всеки случай мисля да се прибирам вкъщи — рече Сигурдур Оли.

— Как върви със забременяването?

— Никак.

— Проблемът у теб ли е, или просто така се получава?

— Не знам. Не сме ходили на преглед. Обаче Бергтора вече споменава за такова нещо.

— Искаш ли изобщо да имаш дете?

— Да. Не знам. Не знам какво искам.

— Колко е часът?

— Почти шест и половина.

— Прибирай се вкъщи. Аз ще проверя другия Хенри.

Хенри Уапшот се беше прибрал в хотела, но не беше в стаята си. Ерлендур накара хората от рецепцията да му позвънят, после се качи на етажа, на който се намираше стаята му, и почука на вратата, но не получи никакъв отговор. Премисляше дали да не поиска от управителя на хотела да му отвори стаята, но за такова нещо трябваше първо да получи разрешение за претърсване от съдия, а това можеше да се проточи до среднощ, освен че съвсем не беше сигурно дали този Хенри Уапшот е онзи Хенри, с когото Гвюдлойгур е трябвало да се срещне в 18:30 часа.

Ерлендур стоеше в коридора на етажа и преценяваше възможностите, с които разполагаше, когато човек на възраст между петдесет и шейсет години се появи иззад ъгъла и тръгна в неговата посока. Носеше износено сако от туид, панталони в цвят каки и синя риза с крещящо червена вратовръзка. Беше полуплешив, с прошарена коса, прилежно сресана върху темето му.

— Ти ли си този? — каза той на английски, щом се доближи до Ерлендур. — Казаха ми, че някакъв човек питал за мен. Исландец. Колекционер ли си? Ти ли си искал да ме видиш?

— Уапшот ли се казваш? — попита Ерлендур. — Хенри Уапшот?

Английският му не беше добър. Разбираше езика доста добре, но го говореше лошо. Международната престъпност беше причината полицията да организира специални курсове по английски, които Ерлендур посещаваше и които му харесваха. Беше започнал дори да чете книги на английски.

— Да, Хенри Уапшот се казвам — отговори човекът. — За какво искаш да ме видиш?

— Може би не трябва да стоим в коридора — каза Ерлендур. — Можем ли да влезем в стаята? Или…?

Уапшот погледна вратата на хотелската си стая, после премести очи към Ерлендур.

— По-добре да слезем долу във фоайето — предложи той. — За какво искаш да ме видиш? Кой си ти?

— Хайде да слезем долу! — съгласи се Ерлендур.

Хенри Уапшот колебливо го последва към асансьора. Когато слязоха във фоайето, Ерлендур се отправи към маса за пушачи в единия край на трапезарията. Седнаха. Появи се сервитьорка. Хората бяха започнали да заемат местата си около шведската маса. Ерлендур забеляза, че тя бе заредена не по-зле от предния ден. Поръчаха си кафе.

— It’s very odd16 — рече Уапшот. — Имах среща буквално на същото място преди половин час, но човекът така и не дойде. Не получих никакво съобщение от него и ето че ти стоиш пред вратата ми и ме водиш отново тук.

— С кого трябваше да се срещнеш тук?

— Исландец е. Работи в хотела. Казва се Гвюдлойгур.

— И трябваше да го срещнеш тук в шест и половина днес?

— Именно — каза Уапшот. — Какво…? Кой си ти?

Ерлендур му каза, че е от полицията, съобщи му за смъртта на Гвюдлойгур и че са открили в стаята му бележка, на която пишело за среща с човек на име Хенри, и това очевидно бил събеседникът му в момента. Полицията искала да знае за какво е била тази среща. Ерлендур не спомена за подозрението си, че Уапшот може да е бил в стаичката на Дядо Коледа, когато последният е бил убит. Каза само, че Гвюдлойгур е работил в хотела от двайсет години.

Уапшот втренчено гледаше Ерлендур, докато полицаят разказваше за случилото се, и невярващо клатеше глава, сякаш не разбираше напълно чутото.

— Той мъртъв ли е?

— Да.

— Убит?

— Да.

— Боже мой! — изпъшка Уапшот.

— Откога познаваше Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

Изглеждаше, че Уапшот мисли за нещо друго, и полицаят повтори въпроса си.

— Познавам го от години — каза Уапшот накрая и се усмихна така, че се показаха малките му, потъмнели от тютюн долни зъби.

Ерлендур си помисли, че англичанинът сигурно е пушач на лула.

— Кога се запознахте? — попита Ерлендур.

— Никога не сме се запознавали — отвърна Уапшот. — Никога не съм го виждал. Смятах да се запозная с него днес. Затова и дойдох в Исландия.

— Дошъл си в Исландия, за да се запознаеш с него?

— Да, покрай другите ми ангажименти.

— Но как тогава си го познавал? След като не сте се запознавали. В какви отношения бяхте?

— Нямаше отношения — отвърна Уапшот.

— Не те разбирам — възрази Ерлендур.

— Никога не е имало никакви отношения — повтори Уапшот и направи с пръсти „кавички“ на думата „отношения“.

— Ами какво тогава? — попита Ерлендур.

— Само едностранно обожание — отговори Уапшот. — От моя страна.

Ерлендур го помоли да повтори последните си думи. Не разбираше как този човек, бил целия път от Великобритания насам, никога не бе виждал Гвюдлойгур, а го бе обожавал. Портиера на хотела! Мъжът, който беше живял в килер в мазето на хотела и бе открит със смъкнати гащи и дупка от нож в сърцето! Обожавал го бил едностранно! Мъжът, който играел ролята на Дядо Коледа в детските увеселения на хотела!

— Изобщо не мога да проумея за какво говориш — каза Ерлендур и внезапно си припомни какво го беше попитал Уапшот горе в коридора — дали не е колекционер.

— Защо искаше да знаеш дали съм колекционер? Какъв колекционер? Какво имаше предвид?

— Мислех, че си колекционер на плочи — отговори Уапшот. — Като мен.

— Какъв колекционер на плочи? Плочи? Имаш предвид…?

— Аз събирам стари плочи — рече Уапшот. — Стари грамофонни плочи от винил. Покрай това мое хоби познавам Гвюдлойгур. Смятах да се срещна с него одеве, за това си мечтаех от дълго време. Разбираш, че е шок за мен да чуя, че е мъртъв. Убит. Кой би могъл да иска да го убие?

Учудването му беше неподправено.

— А може би си се срещнал с него вчера? — попита Ерлендур.

Уапшот не разбра веднага казаното от Ерлендур, но след миг осъзна какво имаше предвид полицаят и се опули срещу му.

— Да не искаш да кажеш… мислиш, че те лъжа ли? Че аз съм…? Да не би да казваш, че съм заподозрян? Смяташ, че съм имал участие в смъртта му ли?

Ерлендур го гледаше и мълчеше.

— Това е абсурд! — продължи Уапшот, като повиши глас. — От много дълго време исках да се срещна с този човек. От години. Не може да говориш сериозно!

— Къде беше вчера по това време? — попита Ерлендур.

— В града — отвърна Уапшот. — Бях в центъра. В магазин за колекционери, който е на главната търговска улица, после отидох да ям в индийски ресторант, недалеч оттук.

— От няколко дни си в хотела. Защо не се видя с Гвюдлойгур?

— Чакай… не каза ли, че е мъртъв? Какво имаш предвид?

— Не си ли искал да се видиш с него веднага щом си се настанил тук? Каза, че дълго време си мечтал да се срещнете. Защо си чакал толкова дълго?

— Той определи времето и мястото. Господи, в какво се замесих!

— По какъв начин си поддържал контакт с него? И какво искаш да кажеш с това „едностранно обожание“?

Хенри Уапшот го погледна.

— Имам предвид… — започна той, но Ерлендур не му позволи да си довърши изречението.

— Знаеше ли, че той работи тук в хотела?

— Да.

— Как разбра?

— Проучих го. Винаги проучвам нещата си добре. Във връзка с колекционерството.

— Затова ли се настани в този хотел?

— Да.

— Купувал си от него плочи ли? — продължи Ерлендур. — Покрай това ли се познавахте? Двама колекционери с едни и същи интереси?

— Както ти казах вече, аз не го познавах, но исках да се запозная с него лично.

— Какво имаш предвид?

— Ти май нямаш и идея кой е бил този човек, нали? — каза Уапшот, който изглеждаше учуден, че Ерлендур не знае кой е Гвюдлойгур Егилсон.

— Той беше иконом или портиер и Дядо Коледа — отвърна Ерлендур. — Има ли друго, което трябва да знам?

— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — попита Уапшот. — Нямам представа дали познаваш колекционерството изобщо и по-специално събирачите на плочи, но повечето колекционери се специализират в нещо. Хората могат да станат доста ексцентрични в тази област. Направо е невероятно какви неща започват да събират. Чух за човек, който притежава торбички за повръщане от почти всички авиокомпании. Знам също за жена, която колекционира коси от кукли Барби.

Уапшот погледна Ерлендур.

— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — повтори той.

Ерлендур поклати глава. Не беше съвсем сигурен дали е разбрал правилно това с торбичките за повръщане. И другото, за косите от кукли Барби — това пък какво беше?

— Специализирал съм се в момчешки хорове — каза Уапшот.

— Момчешки хорове ли?

— И не само момчешки хорове. Специално се интересувам от момчетата, пеещи в хор.

Ерлендур се колебаеше, несигурен дали е разбрал събеседника си правилно.

— Момчета, пеещи в хор?

— Да.

— Значи, събираш плочи с момчета хористи?

— Да. Естествено, събирам и други плочи, но момчетата хористи са, как да го кажа, моята страст.

— А какво общо има това с Гвюдлойгур?

Хенри Уапшот се усмихна. Протегна се към черната кожена чанта, която носеше със себе си. Отвори я и извади от нея малка обложка с грамофонна плоча 45 оборота.

Англичанинът извади от горния си джоб очила и изпусна на земята някаква бяла хартия. Ерлендур се наведе да я вдигне и прочете името „Brenner’s“, напечатано върху нея със зелени букви.

— Благодаря! — каза Уапшот. — Салфетка от хотел в Германия. Колекционерството е страст — добави той извинително.

Ерлендур кимна.

— Исках да го помоля да ми даде автограф на обложката — продължи Уапшот и подаде плочата на Ерлендур.

На предната корица стоеше позлатен надпис в дъга, „Гвюдлойгур Егилсон“, и черно-бяла снимка на усмихнато момче, едва ли на повече от дванайсет години, с лунички и с коса, грижливо сресана на път.

— Той е имал забележителен глас — рече Уапшот. — Но дошъл пубертетът и… — англичанинът примирено вдигна рамене. В гласа му се долавяше тъга и съжаление. — Странно ми е, че не знаеш кой е или не си чувал за него, а пък работиш по разследването на неговата смърт. Навремето той трябва да е бил изключително популярно име. Според моята информация може да се каже, че е бил дете звезда.

Ерлендур вдигна поглед от обложката към Уапшот.

— Дете звезда?

— Издадени са две плочи — с негова солова песен и с църковен хор. Трябва да е бил голямо име тук в Исландия. Навремето.

— Дете звезда — повтори Ерлендур. — Искаш да кажеш като Шърли Темпъл? Подобно дете звезда?

— Вероятно, за вашите мащаби. Тук в Исландия, имам предвид. Отдалечена страна с малък народ. Той трябва да е бил много известен, макар да изглежда, че сега всички са забравили за него. Шърли Темпъл, естествено, беше…

— Малката принцеса — каза Ерлендур тихо на себе си.

— Какво?

— Не знаех, че той е бил дете звезда.

— Било е преди много години.

— И какво? Записвал е плочи?

— Да.

— Които ти колекционираш?

— Опитвам се да купувам екземпляри. Специализирал съм се в хористи момчета като него. Той е имал уникален глас като момче.

— Хорист, значи? — рече Ерлендур сам на себе си.

В съзнанието му изплува плаката с „Малката принцеса“ от стената в стаичката и тъкмо да поиска от Уапшот повече подробности за детето звезда Гвюдлойгур, когато чу глас над себе си.

— Ето къде си!

Обърна се и погледна нагоре. Валгердур стоеше до него и се усмихваше. Чантата с биологичните проби вече не беше с нея. Облечена бе в тънко кожено палто, което стигаше до коленете й, под него носеше красив червен пуловер и беше гримирана толкова дискретно, че почти не се забелязваше.

— Поканата важи ли още? — попита тя.

Ерлендур скочи на крака. Уапшот се беше изправил преди него.

— Извинявай — каза Ерлендур, — не осъзнах, че… Естествено! — Той се усмихна. — Разбира се!

8

Преместиха се в бара до трапезарията, след като се наситиха на шведската маса и пиха кафе подир яденето. Ерлендур купи напитки за двамата и седнаха в най-отдалеченото сепаре на бара. Тя му каза, че не може да остане дълго, и Ерлендур видя в това учтиво предупреждение. Не че смяташе да я покани в стаята си, това и през ум не му минаваше и тя го знаеше добре, но усети в държането й някакво безпокойство, някаква защитна стена, също като при хората, които изпращаха при него за разпит. А може би тя самата не знаеше какво прави.

Явно й беше интересно да разговаря с разследващ полицай и искаше да узнае всичко за неговата работа и за престъпленията, и как точно лови престъпниците. Ерлендур й каза, че в основни линии всичко е скучна административна работа.

— Но престъпленията вече са станали много по-тежки — каза тя. — Така пише във вестниците. Много по-отвратителни.

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Престъпленията винаги са отвратителни.

— Постоянно чуваме за дрога, за рекетьори, които нападат деца, задлъжнели заради наркотици. И ако децата не могат да платят, събирачите на дългове се нахвърлят върху семействата им.

— Да — каза Ерлендур, който понякога имаше притеснения за Ева Линд именно поради подобни причини. — Светът значително се промени. Насилието стана много по-грубо.

Замълчаха.

Ерлендур се опита да намери тема на разговор, но жените бяха за него непознат свят. Онези, с които общуваше, не можеха да го подготвят за „романтична вечер“ като тази, ако можеше да я нарече така. С Елинборг бяха добри приятели и колеги, свързваше ги привързаност, която се бе създала след дълги години съвместна работа и общи патила. Ева Линд пък беше детето, за което винаги се притесняваше. Халдора беше жената, за която се бе оженил преди цяло едно поколение и с която се бе развел, спечелвайки си единствено омразата й. Тези бяха жените в живота му, ако не се брояха спорадичните запознанства, които му носеха само разочарования.

— Ами ти? — попита той, когато се настаниха в сепарето. — Как така промени решението си?

— Не знам — отговори тя. — Не бях получавала подобна покана от много време насам. А на теб как ти хрумна да ме поканиш на среща?

— Нямам представа. Казах го ей така, спонтанно. И аз не съм бил на среща от много време.

Усмихнаха се.

Той й разказа за Ева Линд и за сина си Синдри. Тя също му каза, че има двама синове, вече пораснали. Ерлендур усети, че жената няма желание да говори за себе си и за положението си, и това бе добре дошло, не искаше да любопитства за живота й.

— Стигнахте ли до нещо за убития?

— Не, до нищо. Човекът, с когото говорех тук…

— Попречих ли ви? Не знаех, че е свързано с разследването.

— Няма проблем — каза Ерлендур. — Той колекционира плочи, грамофонни плочи, и се оказа, че мъжът от мазето е бил звезда като дете. Преди много години.

— Звезда ли?

— Записвали са песните му на плочи.

— Мога да си представя колко е трудно за дете да бъде звезда — вметна Валгердур. — Дете с всевъзможни очаквания и мечти, които обикновено не се сбъдват. Какво според теб им се случва след това?

— Ами заравят се в някоя стаичка и се надяват никой да не си спомни за тях.

— Така ли мислиш?

— Не знам. Може би някои си спомнят за него.

— Смяташ ли, че това е свързано с убийството му?

— Кое?

— Че е бил звезда като дете.

Ерлендур се опитваше да говори колкото се може по-малко за разследването, но не искаше да изглежда дръпнат и необщителен. Не беше имал време да обмисли този въпрос за себе си и не знаеше дали ще се окаже от някакво значение.

— Не знаем — рече той. — Тепърва ще става ясно.

Млъкнаха.

— Ти не си бил никаква звезда като дете — каза тя и се усмихна.

— Не съм бил — отвърна Ерлендур. — За нищо не ме биваше.

— Същото е и с мен — поясни Валгердур. — Все още рисувам като тригодишно дете.

— Какво правиш, когато не си на работа? — попита тя след известно мълчание.

Въпросът свари Ерлендур неподготвен и той се поколеба. Жената се усмихна.

— Нямах намерение да бъда недискретна — каза тя, когато той не отговори.

— Не, просто… не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Ерлендур.

Не можеше да й каже, че играе голф или практикува някакъв друг спорт. Едно време се интересуваше от бокс, но това беше отминало. Никога не ходеше на кино, рядко гледаше и телевизия, не ходеше на театър. Пътешестваше сам по страната през летата, но през последните години и от това се бе отказал. Какво ли правеше, когато не беше на работа? Сам не знаеше. През повечето време стоеше сам вкъщи.

— Много чета — каза той внезапно.

— И какво четеш? — попита тя.

Той отново се поколеба, а тя пак се усмихна.

— Толкова ли е трудно?

— За загинали хора — отвърна той. — За смърт в планините, за безследно изчезнали. Има цели томове по тия въпроси. Бяха популярни едно време.

— За загинали хора? — учуди се тя.

— Ами да, и за много други неща. Чета много. История. Записки. Хроники.

— Всичко, което е старо и отминало — обобщи тя.

Той кимна.

— Но защо за загинали хора? За безследно изчезнали? Това не е ли ужасяващо четиво?

Ерлендур се усмихна на себе си.

— Би трябвало да поработиш в полицията! — каза той.

В този кратък момент от вечерта тя беше докоснала място в съзнанието му, оградено старателно и затворено дори за него самия. Ерлендур не искаше да говори за това. Ева Линд знаеше нещичко, но не беше много запозната с проблема, затова не го свързваше специално с интереса му към смъртните случаи. Той дълго мълча, преди да каже:

— Сигурно е от възрастта. — И веднага съжали за лъжата. — А ти? Какво правиш, когато не тикаш клечки с памук в устите на хората?

Опита се да върне разговора назад, да бъде забавен, но връзката между двамата се бе разпаднала. По негова вина.

— Всъщност аз никога не съм имала време за друго, освен за работа — каза жената, усещайки, че неволно е засегнала тема, за която той не иска да говори.

Стана неспокойна и Ерлендур го забеляза.

— Мисля, че би трябвало пак да се срещнем в най-скоро време — каза той, за да приключи с всичко това.

Лъжата не се оказа по силите му.

— Непременно — рече Валгердур. — Доста се колебаех, ако трябва да съм честна, но не съжалявам, че се видяхме. Искам да знаеш това.

— Аз също — увери я той.

— Добре. Благодаря ти за всичко. Благодаря и за драмбуйето — добави тя и допи ликьора си.

Ерлендур също си беше взел чаша с драмбуйе за компания, но не я бе докоснал.

Ерлендур лежеше напряко на леглото си в хотелската стая и гледаше в тавана. Беше с дрехи — все още бе студено. Навън валеше сняг, мек, топъл и красив сняг, който падаше нежно на земята и моментално се топеше. Не беше онзи твърд и безмилостен сняг, който убиваше и осакатяваше.

„Какви са тия петна?“ — попита Елинборг бащата.

„Петна ли? — възкликна той. — Какви петна?“

„Тук на килима“ — каза Ерлендур.

С Елинборг бяха дошли от болницата, където посетиха момчето. Греещото от запад слънце бе осветило килима на стълбището, което водеше към стаята на момчето.

„Не виждам никакви петна“ — каза бащата и се наведе, за да огледа килима.

„Съвсем ясно се виждат на тази светлина“ — рече Елинборг и погледна през прозореца към слънцето, което беше слязло ниско в небето и направо заслепяваше очите.

После обърна поглед към бежовите плочки от мрамор, които сякаш горяха върху пода в стаята. Недалеч от стълбището се виждаше красив шкаф за вино. В него имаше скъпи ликьори и бутилки със силни бели и червени вина, които лежаха наклонени върху специални стойки. Шкафът имаше две стъклени вратички и Ерлендур видя върху едната от тях неясни следи от забърсване с парцал. На страната на шкафа откъм стълбището се виждаше малка капчица, която се бе стекла надолу и оставила следа от около сантиметър и половина. Елинборг я докосна с пръст, беше лепкава.

„Станало ли е нещо тук покрай шкафа?“ — попита Ерлендур.

Бащата го погледна.

„За какво говориш?“

„Сякаш нещо го е опръскало. Избърсал си го неотдавна.“

„Не — каза бащата. — Не е неотдавна.“

„Тези следи на стълбите — намеси се Елинборг. — Приличат ми на следи от дете, или нещо бъркам?“

„Не виждам никакви следи на стълбите — отвърна бащата. — Одеве говореше за петна. Сега пък за следи. Какво се опитваш да кажеш?“

„Вкъщи ли си беше, когато са нападнали момчето?“

Бащата не каза нищо.

„Нападението е извършено в училището — продължи Елинборг. — Учебният ден е бил свършил и той е играл футбол. И когато си е тръгнал за къщи, са го нападнали. Мислехме, че това се е случило. Той не е говорил с теб, не можа да говори и с нас. Мисля си, че не е искал. Не е смеел. Може би защото момчетата са му казали, че ще го убият, ако ги издаде на полицията. А може и защото някой друг го е заплашил, че ще го убие, ако говори с нас.“

„Накъде биеш?“

„Защо си се прибрал по-рано от работа в онзи ден? Прибрал си се у дома по обед. Момчето е допълзяло до къщи и се е качило в стаята си, а скоро след това ти си дошъл и си позвънил на полицията и за линейка.“

Елинборг и преди се бе чудила какво е правел бащата вкъщи по средата на деня в работно време, но не беше го питала за това досега.

„Никой не е виждал момчето да се прибира у дома след училище“ — обясни Ерлендур.

„Ти да не би да искаш да кажеш, че аз съм нападнал… Че аз съм се отнесъл по този начин с момчето ми? Да не би това да намекваш?“

„Имаш ли нещо против да вземем проби от килима?“

„Мисля, че трябва да се махате оттук“ — каза бащата.

„Аз нищо не намеквам — продължи Ерлендур. — Момчето ще разкаже в края на краищата какво се е случило. Може да не е сега или след седмица, може да не е след месец или година, но ще разкаже.“

„Вън! — извика бащата, изпълнен с ярост и възмущение. — Как си позволяваш ти… как си позволявате вие… Тръгвайте си! Махайте се! Вън!“

Елинборг се върна направо в болницата и влезе в детското отделение. Момчето спеше в леглото си. Ръката му бе свалена от куката. Тя седна до детето и го зачака да се събуди. Седеше така от около петнайсет минути, когато момчето започна да се размърдва и отвори очи. Забеляза уморената полицайка да седи до него, но никъде не видя човека с плетената жилетка и тъжните очи, който беше дошъл с нея по-рано през деня. Гледаха се с тази жена в очите, докато Елинборг се усмихна и попита толкова спокойно, колкото й стигаха силите:

„Баща ти ли беше?“

Вечерта тя отиде в дома на бащата и момчето с разрешително за обиск, придружена от експертите на полицията, които изследваха петната по килима и щателно прегледаха мраморния под и шкафа за вино. Взеха проби, с прахосмукачка взеха прашинки от мрамора, изчегъртаха капчицата от шкафа за вино. После се качиха в стаята на момчето и взеха проби от таблата на леглото. След това отидоха в пералното помещение и изследваха всички парцали и кърпи. Огледаха и мръсното бельо. Отвориха прахосмукачката, взеха проби от четката за метене. Излязоха навън, преровиха контейнера за боклук и намериха чорапите на момчето.

Бащата стоеше в кухнята. Обади се на свой приятел, адвокат, в момента, в който се появиха експертите от полицията. Адвокатът пристигна веднага и разгледа разрешителното от съдията. Посъветва клиента си да не говори нищо с полицията.

Ерлендур и Елинборг наблюдаваха действията на експертите. Елинборг гледаше бащата и буквално го пронизваше с поглед, докато той клатеше глава и избягваше да я погледне в очите.

„Не разбирам какво искате — мърмореше той. — Просто не разбирам.“

Момчето не беше издало баща си. Когато Елинборг му зададе въпроса, то не каза нищо, само очите му се напълниха със сълзи.

Шефът на техническия отдел позвъни два дни по-късно.

„Излезе резултатът за петната от килима на стълбището“ — каза той.

„Да“ — нетърпеливо рече Елинборг.

„Драмбуйе.“

„Драмбуйе ли? Ликьорът?“

„Има остатъци от него из цялата стая и следи по килима от стаята на момчето.“

Ерлендур все още зяпаше тавана, когато на вратата му се почука. Изправи се и отвори. Ева Линд се шмугна вътре. Ерлендур огледа коридора на етажа и затвори вратата след нея.

— Никой не ме видя — каза Ева. — Щеше да е много по-просто, ако си беше отишъл вкъщи. Не разбирам какво си намислил.

— Ще се прибера вкъщи — отвърна Ерлендур. — Не се безпокой. А ти? Какво правиш тук? Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва ли да има специална причина да искам да те видя? — попита в отговор Ева и седна до малкото бюро, извади пакет цигари и хвърли целофанената опаковка на земята.

— Донесох ти малко дрехи — каза тя. — Ако смяташ да продължаваш да висиш в тоя хотел, ще трябва да можеш да се преобличаш.

— Благодаря ти — отвърна Ерлендур и седна на леглото срещу нея.

Взе си цигара от нейните. Ева поднесе огънче и на двамата.

— Радвам се да те видя — рече той и издуха облак дим.

— Как върви с Дядо Коледата?

— Едва-едва. Кажи нещо за себе си!

— Няма какво.

— Видя ли се с майка ти?

— Да. Все същото. Нищо не се случва в живота й. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Това ли е всичко? Това ли го очаква човек? Вървиш по правия път, за да можеш да бачкаш, докато паднеш, това ли е? И ти, виж се само! Висиш като някакъв идиот в тая хотелска стая, вместо да си занесеш задника вкъщи!

Ерлендур дръпна от цигарата и издиша дима през ноздрите.

— Нямах намерение да…

— Да, знам това — прекъсна го Ева Линд.

— Предаваш ли се? — попита Ерлендур. — Вчера като дойде…

— Не знам дали ще издържа.

— Да издържиш какво?

— Този шибан живот.

Седяха и пушеха. Времето си течеше.

— Мислиш ли понякога за детето? — попита накрая Ерлендур.

Ева беше в седмия месец, когато изгуби бебето. Бе изпаднала в дълбока депресия, след като излезе от болницата, и се нанесе при него. Ерлендур знаеше, че изобщо не й беше минало. Тя обвиняваше себе си за смъртта на детето. Вечерта, когато всичко това се случи, му се бе обадила за помощ. Той я откри в безсъзнание, потънала в собствената си кръв, пред Националната болница. Беше припаднала на път към родилното. За малко не изгуби и собствения си живот.

— Този шибан живот! — каза тя отново и загаси цигарата си върху плота на бюрото.

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Ева Линд си беше тръгнала и Ерлендур си бе легнал. Обаждаше се Марион Брием.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Ерлендур и погледна часовника на ръката си. Минаваше полунощ.

— Не — отвърна Марион. — Мислех си за слюнката.

— За слюнката по презерватива ли? — каза Ерлендур, прекалено сънен, за да се ядоса.

— Разбира се, за какво друго. Те вероятно ще го открият сами, но не пречи да им се напомни за кортизола17.

— Ще говоря с Техническия отдел, със сигурност ще ни кажат нещо и за кортизола.

— Ще можеш да стигнеш до някакви изводи чрез него, да разбереш какво се е случило в стаичката в мазето.

— Знам, Марион. Нещо друго?

— Исках само да ти напомня за кортизола.

— Лека нощ, Марион.

— Лека нощ.