Гласът

17

Събуди се рано сутринта. Беше все още с дрехите си, заспал върху одеялото на леглото. Дълго време не можа да се разсъни. Сънят за баща му го бе последвал в мрака на утрото. Напрегна се да си го припомни, но само откъслечни образи се появяваха в съзнанието му: баща му, по-млад, по-здрав и силен, му се усмихваше в пустошта.

Хотелската стая беше мрачна и студена. Все още имаше няколко часа до изгрев-слънце. Лежеше и мислеше за съня, за баща си и за загубата на брат си, и как тази непоносима загуба бе издълбала дупка в неговия свят. И как тази дупка постоянно се увеличаваше, и как той все се опитваше да се отдръпне от ръба й и гледаше надолу в празното, което беше готово да го погълне, когато накрая паднеше в него.

Отърси от себе си съновиденията и се замисли за задачите през деня. Какво криеше Хенри Уапшот? Защо го излъга и предприе това безнадеждно бягство, пиян и без багаж? Поведението му беше загадка за Ерлендур. Не мина много време и мислите му се насочиха към момчето в болницата и неговия баща, случая на Елинборг, която го бе осведомила и за най-малките подробности.

Елинборг подозираше, че момчето е било малтретирано и преди. Много неща сочеха, че това се бе случвало в дома му. Бащата беше сред заподозрените за побоя. Елинборг издейства да бъде задържан под стража, докато се водеше разследването. Заради яростните протести на бащата и неговия адвокат определиха задържане за една седмица. Когато излезе решението, Елинборг извърши ареста на бащата заедно с четирима униформени полицаи и го закара в управлението на Квервисгата. Поведе го по коридора на затвора и собственоръчно затвори вратата на килията му. Отвори прозорчето на вратата и погледна мъжа вътре, който все още стоеше на едно място с гръб към нея. Имаше унил и по някакъв начин безнадежден вид, подобно на всички онези, които са извадени от обществото на хората и са тикнати в клетка като животни.

Мъжът бавно се обърна и се вгледа в очите й през стоманената врата. Елинборг хлопна вратичката на прозорчето.

Рано на другата сутрин започна разпита му. Ерлендур присъстваше, но Елинборг бе тази, която ръководеше изслушването. Двамата стояха срещу него в стаята за разпити, на масата между тях имаше пепелник, здраво закрепен за плота. Бащата беше небръснат, костюмът му се бе измачкал, както и бялата му риза, закопчана до горното копче на врата. Носеше вратовръзка с безупречен възел, сякаш в нея се съдържаше всичко, което му бе останало от себеуважението.

Елинборг включи записващото устройство и съобщи за протокола имената на присъстващите и номера на делото. Беше се подготвила добре. Бе се срещнала с отговарящия за момчето учител, който й разказа за дислексията, неспособността за концентрация и много лошия успех на детето. Видя се с психолог, нейна приятелка, която й обясни проблемите около разочарованието, стреса и отричането. После говори с приятелите на момчето, със съседите, с роднините, с всички, за които й хрумна, че може да пита за бащата и неговия син.

Мъжът не се предаваше. Каза, че нямало да търпи полицейски произвол и че щял да ги съди. Отказа да отговаря на въпросите им. Елинборг погледна Ерлендур. Появи се надзирател и поведе мъжа пред себе си към килията.

Два дни по-късно отново го изведоха на разпит. Адвокатът му беше донесъл по-удобни дрехи от къщи. Сега той носеше дънки и фланелка с къси ръкави, с емблемата на дизайнера на гърдите, все едно му бяха дали медал за направена скъпа покупка. Сега излъчването му бе друго. Трите дни в килията бяха изтрили арогантността му, както обикновено се случваше, бе разбрал, че от него самия зависи дали ще продължи да търка нара в килията, или не.

По нареждане на Елинборг той се яви на разпита бос. Бяха му отнели обувките и чорапите без никакви обяснения. Когато седна срещу полицаите, се опита да свие краката си под стола.

Елинборг и Ерлендур седяха спокойно, както и предния път. Записващото устройство тихичко припукваше.

— Говорих с учителката на сина ти — каза Елинборг. — Макар случващото се и казаното между учител и родител да е конфиденциално, а тя много държеше на това, учителката все пак поиска да помогне на момчето, да съдейства на разследването. Каза ми, че веднъж си му се нахвърлил пред нея.

— Нахвърлил съм му се? Ударих му един много лек шамар. Едва ли може да се нарече „нахвърляне“. Той беше непослушен. Постоянно шаваше. Той е проблемно дете. Не знаете какво е това. Не знаете какво е напрежението.

— И затова е правилно да бъде наказван?

— Ние сме добри приятели с момчето ми — заяви бащата. — Аз го обичам. Сам нося цялата отговорност за него. Майка му…

— Знам за майка му — прекъсна го Елинборг. — Естествено, че е трудно да отглеждаш дете съвсем сам. Но това, което си му направил, е… неописуемо е.

Бащата седеше мълчаливо.

— Не съм направил нищо — каза след малко.

Елинборг носеше обувки с твърда подметка, с доста остри ръбове. Премести краката си под масата и при това движение настъпи ходилата на бащата. Той изпъшка.

— Ай, извинявай — рече Елинборг.

Бащата се намръщи, не беше сигурен дали тя не го бе направила нарочно.

— Учителката каза, че си поставял невъзможни изисквания пред момчето — продължи тя, все едно че нищо не се бе случило. — Това вярно ли е?

— Какво означава „невъзможни“? Искам само той да получи добро образование и да излезе нещо от него.

— Разбираемо е — поясни Елинборг. — Но той е осемгодишен, страда от дислексия и е на крачка от това да бъде освидетелстван като хиперактивен. Ти самият не си завършил гимназия.

— Аз притежавам и управлявам фирма.

— Която е във фалит. На път си да изгубиш къщата, джипа, богатството, което ти е осигурявало някаква позиция в живота. Хората гледат на теб като пример за подражание. Когато се събирате старите съученици, ти със сигурност си „голямата работа“. И когато ходиш да играеш голф с приятелите ти. Ще загубиш всичко това. Побъркващо е, особено като се има предвид, че жена ти е в заведение за психично болни, а синът ти изостава в учението. Всичко ти се трупа и накрая избухваш. Избухваш, когато момчето ти, което със сигурност цял живот е разливало мляко и изпускало чинии на пода, е изтървало бутилката драмбуйе на мрамора в стаята.

Бащата погледна Елинборг. Изражението му не се промени.

— Жена ми няма нищо общо с това — каза той.

Елинборг я бе посетила в Клехпур. Жената страдаше от шизофрения и понякога, когато халюцинациите й зачестяваха и гласовете, които чуваше, вземеха превес, се налагаше да я връзват. Когато Елинборг я видя, тя беше на силни упоителни и почти не можеше да говори. Седеше, клатушкайки се напред-назад, и питаше Елинборг дали няма цигара. Изобщо нямаше представа за какво я посещава тази жена.

— Опитвам се да се грижа за него доколкото мога — обясни бащата в стаята за разпити.

— Като му забиваш игли в опакото на дланите ли?

— Млъкни!

Елинборг беше разговаряла и със сестра му. Тя бе казала, че понякога възпитанието на момчето й се струвало доста сурово. Спомена едно свое посещение при брат си. Детето тогава било на четири години и се оплаквало, че не се чувства добре, дори поплакало малко, а тя си помислила, че има грип. Брат й изгубил търпение и след като известно време детето капризничело, вдигнал го и го задържал във въздуха.

— Има ли ти нещо? — попитал го грубо.

— Не — отвърнало колебливо детето с тих глас и се свило.

— Тогава не трябва да цивриш.

— Не — повторило момчето.

— Ако ти няма нищо, тогава ще престанеш да ревеш!

— Да.

— Има ли ти нещо?

— Не.

— Всичко наред ли е тогава?

— Да.

— Хубаво. Човек не трябва да циври за нищо!

Елинборг преразказа тази история на бащата, който обаче не показа никаква реакция.

— Отношенията със сестра ми не са добри — каза той. — Не си спомням такава случка.

— Ти би ли сина си така, че да се наложи да влезе в болница? — попита Елинборг.

Бащата я погледна.

Елинборг повтори въпроса си.

— Не — отговори той. — Не съм го направил аз. Мислиш ли, че някой баща би могъл да го стори? Били са го в училището.

Момчето беше изписано от болницата. Комисията за защита на децата му бе осигурила приемно семейство и след разпита Елинборг отиде да го види. Седна до момчето и го попита как я кара. Детето не беше обелвало и дума пред нея, но сега я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо.

Изкашля се колебливо.

— Татко много ми липсва! — каза то, сдържайки сълзите си.

Ерлендур закусваше, когато видя Сигурдур Оли да се приближава към масата. След него вървеше Хенри Уапшот. Двама други разследващи полицаи седнаха на столовете зад тях. Английският колекционер на грамофонни плочи изглеждаше още по-жалък отпреди, косата му бе разчорлена и лицето му бе сгърчено в страдалческа гримаса, израз на абсолютното унижение и загубената борба с махмурлука и затвора.

— Какво става? — попита Ерлендур и се изправи на крака. — Защо си го докарал тук? И защо не е в железа?

— Железа?

— В белезници.

— Мислиш ли, че е необходимо?

Ерлендур погледна Уапшот.

— Не ми се щеше да те чакам да дойдеш — каза Сигурдур Оли. — Не можем да го държим по-дълго от до довечера, така че трябва да вземеш решение в какво ще бъде обвинен, това на първо място. Пък и той искаше да се срещне с теб. Отказа да говори с мен, иска да говори само с теб. Все едно сте приятели от деца. Не е настоявал да бъде освободен, не е поискал адвокатска помощ, нито пък е молил за съдействие от своето посолство. Казахме му, че може да се обади в посолството, но той само тръсна глава.

— Ти успя ли да разбереш нещо за него от Англия? — попита Ерлендур и погледна отново към Уапшот, който стоеше с наведена глава зад Сигурдур Оли.

— Мисля да се заема, след като го поемеш ти — отвърна Сигурдур Оли. Не беше направил нищо по въпроса. — Ще те уведомя какво имат за него, ако въобще имат нещо.

Сигурдур Оли каза довиждане на Уапшот, спря се за малко при двамата следователи и след това изчезна. Ерлендур покани британеца да седне. Уапшот се свлече на стола оклюмал.

— Не съм го убил — започна той с тих глас. — Не бих могъл да го убия. Не бих могъл да убия никого, дори муха. А какво ли остава за това прекрасно момче хорист.

Ерлендур погледна Уапшот.

— Ти за Гвюдлойгур ли говориш?

— Да — отвърна Уапшот. — Разбира се, че за него.

— Той вече не беше никакво момче хорист — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур наближаваше петдесетте и играеше Дядо Коледа на коледните забави за деца.

— Ти не разбираш — прошепна Уапшот.

— Не — отвърна Ерлендур. — Но ти може би ще ми го разясниш.

— Не съм бил в хотела, когато са го нападнали — продължи Уапшот.

— А къде беше?

— Търсех плочи. — Уапшот повдигна глава и на лицето му се изписа измъчена усмивка. — Ходих да разгледам онова, което вие изхвърляте. На пазара за стоки втора употреба. Да прегледам какво има в станцията за рециклиране. Казаха ми, че е постъпило имущество от починал човек. Между другото — грамофонни плочи, които трябвало да бъдат изхвърлени.

— Кои?

— Кои какво?

— Кои ти казаха за имуществото на починалия?

— Работниците. Плащам им нещо дребно, ако ме уведомяват за такива неща. Имат моята визитка. Вече ти казах това. Човек ходи по колекционерските магазини, среща се с други колекционери, ходи на пазара. Колапортид, нали така му беше името? Правя каквото всички колекционери правят — опитвам се да намеря нещо, което си заслужава да го притежаваш.

— Имаше ли някой с теб по времето, когато е било извършено убийството на Гвюдлойгур? Някой, с когото можем да говорим?

— Не — отвърна Уапшот.

— Но би трябвало да могат да си спомнят за теб по тези места?

— Естествено.

— И намери ли нещо интересно? Момчета хористи?

— Нищо. Нищо не намерих този път.

— Защо избяга от нас? — попита Ерлендур.

— Исках да се прибера вкъщи.

— И изостави всичкия си багаж в хотела?

— Да.

— Освен няколко плочи с Гвюдлойгур.

— Да.

— А защо ми каза, че никога преди не си идвал в страната?

— Не знам. Не исках да привличам излишно внимание. Нямам нищо общо с убийството.

— Лесно могат да се приведат доводи за обратното. Би трябвало сам да се досетиш. Когато излъга. Че ще узная истината, че ще разбера за предишните ти гостувания в хотела.

— Нямам нищо общо с убийството.

— Но всъщност ме убеди, че имаш. Не би могъл да привлечеш по-голямо внимание към себе си.

— Не съм го убил.

— Каква беше връзката ви с Гвюдлойгур?

— Казах ти вече, за тази история не съм лъгал. Заинтересуваха ме пеенето му, старите плочи с момчета хористи и когато разбрах, че е все още жив, намерих начин да се свържа с него.

— Защо излъга? И друг път си идвал в Исландия, отсядал си в този хотел и със сигурност си се срещал с Гвюдлойгур.

Уапшот се замисли.

— Всичко това няма общо с мен. Когато научих за убийството, се уплаших да не разберете, че се познаваме. Страхът ми се усилваше с всяка минута и трябваше да положа огромни усилия, за да не избягам веднага и по този начин сам да се обвиня. Реших да остана още два дни, но накрая все пак избягах. Нервите не ми издържаха. Но не съм го убил аз.

— Колко добре познаваш историята на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Не много добре.

— Не е ли важно за колекционирането на плочи да изровиш всичката информация за този, когото колекционираш? Не си ли го направил?

— Не знам много — отвърна Уапшот. — Знам, че е изгубил гласа си на концерт, издадени са само две плочи с негови песни, изпокарали са се с баща си…

— Чакай малко, как разбра по какъв начин е умрял?

— Какво искаш да кажеш?

— На гостите на хотела беше съобщено не за убийство, а за инцидент или за сърдечен удар. Как разбра, че е бил убит?

— Как разбрах ли? Ти ми каза.

— Да, аз ти казах и ти беше много учуден, това си го спомням, но сега ми разправяш, че след като си разбрал за убийството, си се боял да не те свържем с него. Това всъщност е било, преди да се видим с теб, преди да те свържем с Гвюдлойгур.

Уапшот впи очи в Ерлендур. Полицаят познаваше, когато хората се опитват да спечелят време, и реши да даде на Уапшот възможност да спечели всичкото време, от което се нуждае. Двамата следователи стояха на известно разстояние. Ерлендур бе слязъл късно на закуска и в трапезарията имаше малко хора. Видя да се мярка голямата шапка на готвача, който се разбесня, когато трябваше да се взима проба от слюнката му. Ерлендур си помисли за Валгердур. Лаборантката. Какво ли правеше сега? Дали бодеше с игли деца, които се бореха със сълзите си или се опитваха да я ритнат?

— Има ли друго, освен интереса към грамофонните плочи, което да ви свързва с Гвюдлойгур? — попита той.

— Не исках да се замесвам в това — отвърна Уапшот.

— Какво криеш? Защо не искаш да се свържеш с британското посолство? Защо не искаш адвокат?

— Чух хора да говорят за това тук долу. Гости на хотела. Говореха, че е бил убит. Бяха някакви американци. Така научих. И се притесних, че ще ме свържете с него и ще попадна в същото положение, в което се намирам сега. Затова избягах. Толкова е просто обяснението.

Ерлендур си спомни за американеца Хенри Бартлет и неговата жена. „Синди“, беше казала тя с усмивка.

— Каква е стойността на плочите на Гвюдлойгур?

— Какво имаш предвид?

— Трябва да са доста скъпи, щом като ти идваш тук на север, в зима и студ, за да се снабдиш с тях. Каква им е стойността? Една плоча. Колко струва една плоча?

— Ако искаш да я продадеш, я обявяваш на търг, дори в интернет можеш да го направиш. Невъзможно е да се каже какво ще получиш накрая за нея.

— Добре, предположи! До колко може да стигне?

Уапшот се замисли.

— Не мога да кажа.

— Ти срещна ли се с Гвюдлойгур, преди да умре?

Уапшот се поколеба.

— Да — каза накрая.

— Бележката, която намерихме, 18:30, това часът на срещата ви ли беше?

— Това беше предния ден. Имахме кратка среща долу в неговата стая и си поговорихме.

— За какво?

— За плочите му.

— Какво за плочите му?

— Исках да знам, отдавна исках да знам дали притежава повече бройки. Дали малкото плочи, за които аз знам, които са у мен и у няколко други колекционери, са единствените екземпляри в света. Той не поиска да отговори на този въпрос поради някакви свои причини. Първо го попитах за това в писмо, което му написах преди години, и пак го попитах, когато го видях за първи път преди три години.

— И какво, имаше ли още плочи?

— Не пожела да ми каже.

— Той знаеше ли колко струват плочите му?

— Постарах се да му дам донякъде вярна представа за това.

— И колко струват всъщност тези плочи?

Хенри не отговори веднага.

— Когато се срещнах с него сега, преди колко, два или три дни, той най-после отстъпи — каза той след малко. — Съгласи се да говори за плочите си. Аз…

Хенри отново се поколеба, погледна назад към двамата полицаи, които го пазеха.

— Дадох му половин милион.

— Половин милион?

— Крони. Като първоначална вноска или…

— Ти ми каза, че не става въпрос за значителни суми.

Уапшот сви рамене. На Ерлендур му се стори, че англичанинът се усмихва.

— Значи, ме излъга — каза Ерлендур.

— Да.

— Първоначална вноска за какво?

— За онези плочи, които притежаваше. Ако въобще имаше някакви.

— И ти му даде тези пари, когато се видяхте за последен път, макар и да не си бил сигурен, че има плочи?

— Да.

— И какво?

— И после го убиха.

— Не открихме никакви пари у него.

— Това не знам. Дадох му половин милион в стаята му, в деня, преди да умре.

Ерлендур се замисли, беше помолил Сигурдур Оли да провери банковите сметки на Гвюдлойгур. Трябваше да си припомни да го пита следващия път какво бе излязло от проверката.

— Ти видя ли плочите?

— Не.

— Защо трябва да вярвам на това? Излъга ни за всичко останало. Защо трябва да вярвам на каквото и да било, казано от теб?

Уапшот сви рамене.

— Значи, той е имал половин милион у себе си, когато е бил нападнат?

— За това не знам нищо. Знам само, че му дадох половин милион и после той беше убит.

— Защо не ми каза веднага за тези пари?

— Исках да бъда оставен на мира — отвърна Уапшот. — Не исках да мислиш, че аз съм го убил заради парите.

— А направи ли го?

— Не.

Замълчаха.

— Смяташ ли да ми предявиш обвинение? — попита Уапшот.

— Мисля, че все още криеш нещо — отвърна Ерлендур. — Ще те задържа до довечера, пък после ще видим.

— Никога не бих могъл да убия това момче хорист. Възхищавах му се, все още му се възхищавам. Никога не съм чувал по-красив глас у момче.

Ерлендур погледна Хенри Уапшот.

— Странно колко си сам в тази история — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Струваш ми се толкова самотен.

— Аз не съм го убил — добави Уапшот. — Не съм го убил.

18

Уапшот напусна хотела, придружен от двамата полицаи. Докладваха на Ерлендур, че момичето Осп, което бе открило трупа, изпълнява служебните си задължения на четвъртия етаж. Той взе асансьора за нагоре и щом пристигна на етажа, я видя да изкарва количка с мръсно бельо от една от стаите. Момичето се бе съсредоточило в работата си и не обърна никакво внимание на Ерлендур до момента, в който той се приближи до нея и я заговори. Тя вдигна поглед към него и веднага го разпозна.

— А, това ти ли си? — попита тя безучастно.

Изглеждаше още по-уморена и умърлушена, отколкото беше в стаята за почивка на персонала, когато я срещна за първи път. Ерлендур си помисли, че Коледата в нейния живот май също не е време за радост.

— Коледата скапва ли те? — попита я.

Тя не му отговори, бутна количката към следващата врата и почука, изчака известно време, след което извади ключове, отвори вратата и влезе в стаята. За всеки случай извика от вратата към вътрешността на стаята, да не би вътре да имаше някой, който да не е чул почукването, и се зае да разтребва. Оправи леглото, събра кърпите от пода в банята, напръска огледалата с почистващ препарат. Ерлендур се намъкна в стаята след нея и се загледа в действията й. След малко тя сякаш забеляза, че я е последвал.

— Не можеш да влизаш вътре! — скастри го тя. — Това е лично пространство.

— Ти се грижиш и за стая 312 на долния етаж — каза Ерлендур. — На един англичанин. Хенри Уапшот. Странна птица. Да си забелязвала нещо необичайно в стаята му?

Тя го погледна, сякаш не разбираше съвсем какво иска да каже.

— Като например окървавен нож? — допълни той и се опита да се усмихне.

— Не — отговори Осп. — Нищо.

Замисли се и попита:

— Какъв нож? Той ли е убил Дядо Коледа?

— Не си спомням как го формулира ти последния път, когато разговаряхме, но каза, че някои от гостите ви опипвали. Стори ми се, че говориш за сексуален тормоз. Той такъв ли беше?

— Не, аз го видях само един път.

— И нямаше нищо, което…

— Той побесня — каза тя. — Когато влязох в стаята.

— Побесня ли?

— Явно му попречих за нещо. Направо ме изхвърли. Разпитах колегите и се оказа, че той изрично е поискал на рецепцията стаята му да не се чисти. На мене не ми бяха предали. Тия скапани служители тук… Никой нищо не ти казва. Затова и влязох, а той, като ме видя, направо полудя. Нахвърли се върху мен, тъпакът. Сякаш от мен зависят нещата в тоя хотел. Би трябвало да се нахвърли върху управителя.

— Малко е странен.

— Гадняр.

— Имам предвид Уапшот.

— Да, и двамата.

— Значи, не си забелязала нищо необичайно при него?

— Всичко бе потънало в боклуци, но нищо необичайно.

Осп спря да разтребва, известно време остана неподвижна и се загледа умислено в Ерлендур.

— Стигнахте ли донякъде? С Дядо Коледа?

— Не много далече — отвърна Ерлендур. — Защо?

— Това тук е странен хотел — каза Осп, понижи глас и огледа коридора.

— Странен ли? — възкликна Ерлендур. Стори му се, че девойката внезапно стана несигурна и неспокойна. — Страхуваш ли се от нещо? От нещо тук в хотела?

Осп не отговори.

— Да не се боиш да загубиш работата си?

Тя го погледна.

— Да бе, как не, това е точно работата, която човек не иска да загуби.

— Тогава какво?

Осп се поколеба, но след малко взе решение, сякаш не си струваше повече да се безпокои за това, което искаше да каже.

— В кухнята крадат — рече тя. — Колкото могат повече. Мисля, че не им се е налагало да пазаруват за къщи от години.

— Крадат?

— Всичко, което не е завинтено за пода.

— Кои те?

— Не казвай, че си го чул от мен. Главният готвач. Преди всичко той.

— А ти откъде знаеш?

— Гюли ми каза. Той знаеше всичко, което става в хотела.

Ерлендур си припомни как си бе взел от шведската маса парче телешки език и как главният сервитьор го беше видял и смъмрил. Спомни си строгия му глас.

— Кога ти го каза?

— Ами горе-долу преди два месеца.

— И какво? Притеснен ли беше? Мислеше ли да каже на някого? Защо го е казал на теб? Аз си мислех, че ти изобщо не го познаваш.

— Изобщо не го познавах. — Осп замлъкна. — В кухнята все ме подкачаха — продължи тя след малко, — говореха мръсотии. „Как си там долу?“ и тем подобни. Всички простотии, които такива идиоти могат да измислят. Гюли ги чу и поговори с мен. Каза ми да не се притеснявам. Каза още, че те всички били крадци и той можел да ги издаде, ако поискал.

— Заплаши ли, че ще ги издаде?

— Не заплаши никого — отвърна Осп. — Каза го ей тъй, колкото да ме успокои.

— Какво крадат те? — попита Ерлендур. — Той даде ли някакъв пример?

— Каза, че управителят на хотела знаел, но не правел нищо по въпроса. Че самият той крадял. Купувал контрабандни стоки за баровете. Гюли и това ми каза. Главният сервитьор е в комбина с него.

— Гвюдлойгур ли ти го каза?

— И след това си прибират разликата.

— Защо не ми разказа тези неща, когато говорихме първия път?

— Има ли някакво значение?

— Може да се окаже, че има.

Осп повдигна рамене.

— Не знаех, пък и не бях съвсем на себе си, след като го намерих. Гвюдлойгур. С презерватива. И с пробожданията от нож.

— Видя ли някакви пари край него?

— Пари ли?

— Наскоро бил получил малка сума, но не знам дали парите са били у него, когато е бил нападнат.

— Не съм видяла и стотинка.

— Не си — каза Ерлендур. — И не си взела парите? Когато си отишла при него.

Осп престана да работи, ръцете й се отпуснаха.

— Искаш да кажеш, че съм ги откраднала ли?

— Подобни неща се случват.

— Ти мислиш, че…

— Взе ли ги?

— Не.

— Имала си възможност.

— Както и онзи, който го е убил.

— Така е — съгласи се Ерлендур.

— Не съм видяла и стотинка.

— Не си, добре.

Осп започна отново да бърше. Пръскаше почистващ препарат върху тоалетната чиния и търкаше енергично, преструвайки се, че Ерлендур го няма. Той я понаблюдава как работи, след което й поблагодари за отделеното време.

— А какво имаше предвид с това, че си му попречила? — попита той, спирайки се на вратата. — На Хенри Уапшот. Едва ли си влязла много навътре в стаята, ако си извикала предварително, както направи одеве.

— Той не ме чу.

— Какво правеше той?

— Не знам дали мога да…

— Това няма да го казвам никому.

— Гледаше телевизия — каза Осп.

— И не би искал това да се разчува — прошепна Ерлендур заговорнически.

— Или по-скоро видео — обясни Осп. — Беше порно. Отвратително.

— Пускате ли порнофилми в хотела?

— Не и такива, те са забранени навсякъде.

— Какви такива?

— Детско порно. Казах на управителя на хотела за това.

— Детско порно? Какво порно?

— Какво ли? Да ти го описвам ли?

— Кой ден се случи това?

— Проклетият му перверзник!

— Кога стана това?

— В деня, когато намерих Гюли.

— Управителят на хотела какво направи?

— Нищо — отвърна Осп. — Нареди ми да си затварям устата за случая.

— Знаеш ли какъв е бил Гвюдлойгур?

— Портиерът ли? Беше портиер. Нещо друго ли е бил?

— Да, когато е бил малък. Тогава е бил хорист и е имал много добър глас. Чух го как пее на запис.

— Хорист?

— Всъщност дете звезда. После по някакъв начин всичко е отишло по дяволите в живота му. Навлязъл в пубертета и нещата приключили.

— Не знаех това.

— Не, никой не е знаел повече нищо за Гвюдлойгур — каза Ерлендур.

Замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Така мина известно време.

— Коледата скапва ли те? — попита той отново.

Все едно че си бе намерил сродна душа.

Тя се обърна към него.

— Коледата е за щастливите хора.

Ерлендур гледаше Осп и някакво почти невидимо подобие на усмивка се появи на лицето му.

— Ще ти е интересно да се запознаеш с дъщеря ми — рече той и извади мобилния си телефон.

Сигурдур Оли прие с учудване информацията на Ерлендур за парите, които по всяка вероятност Гвюдлойгур е имал в стаята си. Поговориха си, че би трябвало да се проверят приказките на Уапшот за посещението му на пазарите за грамофонни плочи по времето, когато е било извършено убийството. Когато Ерлендур се обади, Сигурдур Оли стоеше пред килията на Уапшот и описа на колегата си обстоятелствата, при които беше взета проба от слюнката на британеца.

Килията, в която бил затворен, разказа Оли, била видяла доста престъпници, всякакви, от нещастни скитници до насилници и убийци. Те били надраскали стените или надрали в боята бележки за нерадостния си престой в ареста. В килията имало голям съд за тоалетна, както и закрепено за пода легло. Върху него бил проснат тънък дюшек с твърда възглавница. В килията нямало прозорец, а високо над арестанта светела силна флуоресцентна лампа, която не се гасяла никога, така че да не може да се разбере кога е ден и кога — нощ.

Хенри Уапшот стоял вдървено до стената срещу тежката стоманена врата. Двама надзиратели го държали. Елинборг и Сигурдур Оли също били в килията със съдийска заповед за вземане на биологична проба. Присъствала и Валгердур с пръчица с памук в ръка, готова да вземе проба от слюнката.

Уапшот я гледал с изцъклен поглед, сякаш тя била самият дявол, дошъл да го завлече със себе си долу във вечния пъклен огън. Очите му направо щели да изскочат от орбитите си. Дърпал се колкото можел по-далече от нея и каквото и да опитвали, не успявали да го накарат да си отвори устата.

Накрая го проснали на земята и му запушили устата и носа. В един момент той не издържал и отворил уста да си поеме въздух. Валгердур веднага му завряла тампона в зейналата паст и събирала слюнка, докато на Уапшот не му се догадило. Тогава извадила клечката с памук от устата му.

19

Когато Ерлендур слезе отново във фоайето на хотела с намерението да отиде в кухнята, видя Марион Брием да стои при рецепцията. Беше с износено палто и шапка на главата, кокалестите му пръсти непрекъснато мърдаха. Ерлендур поздрави Марион и го поведе към трапезарията. Забеляза колко се бе състарил старият му шеф през годините след последната им среща, само очите му бяха останали будни и питащи. Марион не губи време в празни приказки, не повече от предния ден.

— Изглеждаш ужасно — рече той и седна. — Какво те яде толкова много?

Някъде изпод палтото му се появи пурета, последвана от кутийка кибрит.

— Тук със сигурност е забранено да се пуши — каза Ерлендур.

— Вече никъде не може да се пуши — отвърна Марион и запали пуретата. Изражението на Брием беше страдалческо. Кожата — посивяла, отпусната и сбръчкана. Около пуретата се присвиваха обезцветени устни. Ноктите на кокалестите пръсти, които отново посягаха към цигарата, след като дробовете поемеха своето, бяха побелели и безкръвни.

Макар познанството им да имаше дълга и богата на събития история, нещата помежду им никога не бяха съвсем наред. Марион дълги години беше началник на Ерлендур, също толкова време се опитваше да го научи на занаята на следователя. Ерлендур се оказа калпав ученик, несговорчив, не приемаше наставления, не понасяше никой по-високопоставен от него в онова старо време, както не понасяше началниците и днес. Това доста изнервяше Марион и двамата често стигаха до сблъсъци, но Марион знаеше също така, че трудно може да се намери по-добър следовател от Ерлендур, макар и само поради факта че не беше обвързан със семейство и съпътстващите това губивреме задължения. Не правеше друго, освен да работи. Същото се отнасяше и за Марион Брием — единак през целия си живот.

— Нещо ново покрай теб? — попита Марион и си дръпна от пуретата.

— Нищо — отвърна Ерлендур.

— Коледата зле ли ти се отразява?

— Никога не съм ги разбирал тези Коледи — отговори Ерлендур разсеяно и погледна към кухнята в очакване да види готварската шапка.

— Не си — каза Марион. — Прекалено много радост и щастие има в тях, струва ми се. Защо не си намериш жена? Не си толкова стар. Пълно е с жени, които биха се съгласили да се грижат за такова сърдито мрънкало като теб. Разбирам ги аз тия неща.

— Опитах го това вече — отвърна Ерлендур. — Какво откри за…?

— Имаш предвид жена ти ли?

Ерлендур изобщо нямаше намерение да води разговор за личния си живот.

— Защо не престанеш? — ядоса се той.

— Разбрах, че…

— Казах ти да престанеш — рече Ерлендур сърдито.

— Добре — отвърна Марион. — Не ми влиза в работата как си живееш твоя живот. Единственото, което знам, е, че самотата убива, бавно, но убива.

Марион замълча.

— Но все пак си имаш децата. Или не е така?

— Не можем ли просто да пропуснем тази част? — каза Ерлендур. — Ти си…

Не можа да продължи.

— Какво съм аз?

— Какво всъщност правиш тук? Не можа ли да се обадиш по телефона?

Марион погледна Ерлендур и нещо като усмивка се появи върху старческото му лице.

— Казаха ми, че спиш в хотела. Че не се прибираш вкъщи, дори на самата Коледа. Какво става с теб? Защо просто не се прибереш у дома?

Ерлендур не отговори.

— Толкова ли ти е писнало от самия теб?

— Не може ли да говорим за друго?

— Познавам това чувство. Да си уморен от самия себе си. От гадината, каквато се е случило да бъдеш и която не можеш да изкараш от главата си. Можеше да се откопчиш от нея за известно време, но тя се връща отново и същите стари глупости започват отново. Можеше да се опиташ да се спасиш с пиене. Да смениш обкръжението. Или да отседнеш в хотел, когато стане най-зле.

— Марион, остави ме на мира — примоли се Ерлендур.

— Този, който има плочи със записи на Гвюдлойгур Егилсон — Марион Брием внезапно заговори по същество, — спи върху злато.

— Защо казваш това?

— Днес тези плочи струват цяло състояние. Със сигурност не са много хората, които ги притежават или знаят нещо за тях, но запознатите са готови да платят невероятни суми. Плочите на Гвюдлойгур са истинска рядкост в света на колекционерите и са изключително търсени.

— Колко невероятни суми? Десетки хиляди?

— Могат да стигнат до стотици хиляди — поясни Марион Брием. — На парче.

— Стотици хиляди? Не говориш сериозно!

Ерлендур изправи гръб. Помисли си за Хенри Уапшот. Знаеше защо той бе дошъл в Исландия да търси Гвюдлойгур и неговите плочи. Не беше единствено почитта към момчето хорист това, което определяше интереса му и в което Уапшот искаше да го убеди. Сега Ерлендур осъзна защо британецът бе дал на Гвюдлойгур половин милион само с едната гола надежда.

— Според това, което успях да разбера, издадени са единствено тези две плочи със записи на момчето — каза Марион Брием. — Те са ценни не само заради невероятното пеене на детето, но и поради малкия им тираж. Малцина са онези, които притежават плочите.

— Пеенето няма ли някакво значение?

— Естествено, но качеството на музиката, майсторството на записания на плочата изпълнител имат по-малко значение от състоянието на самата плоча. Музиката може да бъде и лоша, но ако е правилният певец, с правилната плоча и правилната издателска къща в правилното време, то цената може да расте неограничено. Качеството на изкуството не стои на първо място.

— А с тиражираните плочи? Какво е станало с тях, знаеш ли?

— Не могат да се намерят. С времето плочите са се изгубили или просто са ги изхвърлили. Подобни неща се случват. Вероятно не е бил голям тиражът, може би само няколкостотин екземпляра. Причината плочите да са толкова скъпи е, че вероятно има няколко единични бройки в целия свят. За това допринася и фактът, че кариерата на момчето е била изключително кратка, издадени са само тези две плочи, в една и съща година. И доколкото разбрах, момчето е изгубило гласа си и след това никога повече не е пяло.

— Случило се е на концерт. Горкото дете — каза Ерлендур. — Наричат това „вълк“. Когато гласът започва да мутира.

— И ето че го намират убит много години след това.

— Ако стойността на плочите възлиза на стотици хиляди…?

— Да?

— Това не е ли достатъчна причина да бъде убит? Намерихме по един екземпляр от двете плочи в килерчето му. Всъщност нищо друго нямаше в стаята му.

— Значи, онзи, който го е намушкал, не е имал идея за стойността им — отбеляза Марион Брием.

— Иначе би ги откраднал, това ли имаш предвид?

— Що за екземпляри са тия плочи?

— Като нови са — обясни Ерлендур. — Нямат нито петънце, нито нещо измачкано по обложките и мисля, че не са били прослушвани досега…

Той погледна Марион Брием.

— Дали пък Гвюдлойгур не се е сдобил с целия тираж? — промълви той.

— Защо не — отвърна Марион.

— Намерихме при него ключове, за които не знаем откъде са. Къде ли би могъл да пази другите плочи?

— Не е задължително да е целият тираж — продължи Марион. — Може да е само част от него. Кой друг, освен самия хорист би трябвало да ги притежава?

— Не знам — каза Ерлендур. — В ареста държим колекционер, който е дошъл от Англия, за да се срещне с Гвюдлойгур. Чудновато старче, което се опита да се измъкне от нас и което доста си е падало по едновремешното момче хорист. Той е единственият, за когото знам, че има представа за стойността на плочите на Гвюдлойгур. Колекционира грамофонни плочи с момчета хористи.

— Да не е нещо сбъркан? — попита Марион Брием.

— Сигурдур Оли проверява това — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа тук в хотела — добави той.

Прозвуча така, сякаш „Дядо Коледа“ беше някаква щатна длъжност.

По сивото старческо лице на Марион премина ехидна усмивка.

— Намерихме бележка при Гвюдлойгур, на която пишеше „Хенри“ и часа 18:30, изглеждаше като че ли вече е имал среща, или е трябвало да се срещне с някого по това време. Хенри Уапшот каза, че се видял с него в шест и половина в деня преди убийството.

Ерлендур се замисли.

— За какво размишляваш? — попита Марион.

— Уапшот ми каза, че е платил на Гвюдлойгур половин милион крони само за да му докаже, че е сериозен по отношение на купуването на плочи. Или нещо подобно. Възможно е тези пари да са били в стаята му, когато е станало нападението.

— Искаш да кажеш, че някой е знаел за Уапшот и неговия бизнес с Гвюдлойгур ли?

— Може би.

— Друг колекционер?

— Вероятно. Не знам. Уапшот е странен. Усещам, че крие нещо от нас. Дали е нещо за него самия, или за Гвюдлойгур — не знам.

— И тия пари, естествено, ги нямаше, когато сте намерили тялото му.

— Именно.

— Трябва да тръгвам — каза Марион и се изправи. Ерлендур също стана. — И половин ден не издържам на крак — допълни Марион. — Умората направо ме убива. Как я кара твоето момиче?

— Ева ли? Не знам. Мисля, че не й е много добре.

— Може би трябва да си до нея на Коледа.

— Да, може би.

— А по въпроса за жените?

— Престани с този въпрос за жените! — рече Ерлендур и си помисли за Валгердур. Искаше му се да й се обади, но не му стискаше. Какво да й каже? С какво миналото му я засягаше? С какво неговият живот засягаше когото и да било? Глупост беше да я кани така на среща. Не знаеше какво го бе прихванало.

— Подразбрах, че си седял тук на една маса с жена — каза Марион. — Доколкото знам, такова нещо не се е случвало от години.

— Кой ти каза? — подскочи Ерлендур като ужилен.

— Каква е била тази жена? — попита Марион, без да му отговаря. — Казаха ми, че била хубава.

— Не беше никаква жена — изсъска Ерлендур и се отдалечи от масата.

Марион Брием го проследи с поглед, след което излезе от хотела с бавни стъпки и с усмивка на лицето.

Докато слизаше надолу към фоайето, Ерлендур си мислеше как по-учтиво да обвини главния готвач в кражба, но Марион насочи намеренията му към значително по-груб вариант. Когато отведе човека настрана в кухнята, у полицая не бе останало и капка съчувствие.

— Ти крадец ли си? — направо попита той. — И всички вие тука в кухнята? Крадете ли всичко, което не е завинтено за пода?

Главният готвач го гледаше зашеметен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Дядо Коледа може би е бил намушкан до смърт, защото е знаел за големите кражби в хотела. Може би е бил намушкан, защото е знаел кой стои зад тях. Може би си се промъкнал в дупката му долу в мазето и си го наръгал, за да не може той да изпее всичко. Как ти се струва тази версия? А и си го обрал междувременно.

Готвачът се опули срещу Ерлендур.

— Ти да не си се побъркал! — изстена той накрая.

— Крадеш ли от кухнята?

— С кого си говорил? Кой те е излъгал така жестоко? Някой от хотела ли?

— Взеха ли ти проба от слюнката?

— Кой ти каза това?

— Защо не даде да ти вземат проба?

— Взеха ми накрая. Ти си пълен идиот. Да вземаш проби от всички, които работят в хотела! За какво? Да ни правиш на глупаци! А сега идваш и ме наричаш крадец. Никога не съм взимал нещо повече от някоя зелка от тази кухня. Никога! Кой ти е наговорил всичко това?

— Ако Дядо Коледа е знаел нещо лошо за теб, ако е знаел, че си крадец, може да те е изнудвал да правиш разни неща за него. Като напр…

— Затваряй си устата! — изрева главният готвач. — Онзи сводник ли беше? Той ли те е излъгал?

Ерлендур си помисли, че готвачът ще му скочи отгоре. Беше се приближил толкова плътно до него, че лицата им почти се докосваха. Коминообразната му шапка са наклони напред.

— Скапаният сводник ли беше? — изсъска готвачът.

— Кой е сводникът?

— Управителят на хотела, тая скапана лоена топка — каза готвачът през стиснатите си зъби.

Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни в джоба му. Двамата с готвача се гледаха в очите и никой не искаше да отстъпи. Накрая Ерлендур извади телефона, а готвачът направи крачка назад, изпълнен с ярост.

Обаждаше се началникът на Техническия отдел.

— Открихме нещо в слюнката по презерватива — каза той, след като се представи.

— Да — отвърна Ерлендур. — Открихте ли на кого е?

— Не, това няма да стане скоро — допълни началникът. — Обаче направихме по-обстойна проверка на състава й и открихме следи от тютюн.

— Тютюн? Имаш предвид тютюн за пушене ли?

— Ами по-скоро нещо като дъвка — чу се гласът в телефона.

— Дъвка ли? Не разбирам.

— Химичният състав. Това някога се продаваше по магазинчетата за цигари, но не съм сигурен, че и сега се намира. Може би по лавките, нямам представа дали е разрешено да се продава вече. Трябва да проверим. Слага се направо зад устната или в тънка торбичка, трябва да си чувал за това.

Готвачът ритна вратичката на един шкаф и поток от псувни изригна от устата му.

— Говориш ми за тютюн за дъвчене — каза Ерлендур. — Има остатъци от тютюн за дъвчене в пробата от презерватива ли?

— Точно така — отвърна началникът.

— Какво означава това?

— Ами този, който е бил с Дядо Коледа, е използвал тютюн за дъвчене.

— И какво печелим от тази информация?

— Засега нищо. Помислих си просто, че ще искаш да го знаеш. Има и друго. Ти пита за кортизола в слюнката.

— Да.

— Не отчетохме големи количества, всъщност си беше съвсем в нормалните граници.

— Това какво ни казва? Всичко си е било напълно спокойно и нормално ли?

— Ако се открие голямо количество кортизол, това означава, че кръвното налягане се е повишило вследствие на някакво напрежение или емоционален стрес. Този, който е бил с портиера, е бил напълно спокоен през цялото време. Никакво напрежение. Никакви емоции. Смятал е, че не е имало от какво да се бои.

— Докато нещо не се е случило — каза Ерлендур.

— Да — повтори началникът. — Докато нещо не се е случило.

Пожелаха си довиждане и Ерлендур сложи телефона си обратно в джоба. Главният готвач стоеше и го гледаше втренчено.

— Знаеш ли някой в хотела да дъвче тютюн? — попита Ерлендур.

— Майната ти! — изрева готвачът.

Ерлендур въздъхна тежко и захлупи лице в дланите си. Разтърка уморено очи и внезапно в спомена му изплуваха почернелите от тютюн зъби на Хенри Уапшот.

20

На рецепцията Ерлендур попита за управителя на хотела, но му казаха, че бил отскочил до някъде. Главният готвач отказа да даде обяснение за определението „сводник“, с което го нарече. Ерлендур не беше срещал скоро толкова избухлив човек и си даде сметка, че в яростта си готвачът бе изтървал нещо, което иначе нямаше намерение да казва. Но не успя да изкопчи нищо повече от него, поне засега, пък и в кухнята той си беше на свой терен. За да изравни малко позициите и главно за да го разсърди още повече, Ерлендур обмисли варианта да прати четирима униформени полицаи в хотела, които да откарат главния готвач с полицейска кола в управлението на Квервисгата.

Известно време си поигра с тази идея, но реши за момента да отложи изпълнението й.

Вместо това се качи в стаята на Хенри Уапшот. Счупи поставения от полицията печат на вратата. Експертите бяха внимавали да не разместват нищо. Ерлендур дълго стоя на едно място, като се оглеждаше и търсеше нещо подобно на опаковка от тютюн за дъвчене.

Стаята беше за двама, с две легла, и двете неоправени. Изглеждаше като че ли Уапшот беше спал и в двете или бе имал гост за през нощта. На масата имаше грамофон, свързан с усилвател и две малки тонколони, на другата масичка стояха четиринайсетинчов телевизор, видеоплейър и две касети. Ерлендур пъхна едната в апарата и включи телевизора. Щом филмът тръгна, Ерлендур го изключи — Осп беше права за порното.

Полицаят отвори чекмеджетата на нощните шкафчета, претърси пътната чанта на Уапшот, провери в гардероба и в банята с тоалетната, но никъде не откри тютюн за дъвчене. Погледна и в кошчето за боклук, то беше празно.

— Елинборг беше права — каза Сигурдур Оли, който внезапно се появи в стаята.

Ерлендур се обърна.

— За какво говориш?

— Британците най-накрая изпратиха сведения за него — отвърна Сигурдур Оли и се огледа.

— Търся тютюн за дъвчене — осведоми го Ерлендур. — Открили са нещо подобно върху презерватива.

— Мисля, че знам защо той не искаше да се свърже с посолството си или с адвокат, надявал се е да му се размине — продължи Сигурдур Оли и започна да докладва информацията, която полицията в Англия бе изпратила за колекционера на грамофонни плочи.

Хенри Уапшот, неженен, няма деца, роден малко преди Втората световна война, през 1938 г., в Лондон. Семейството му по бащина линия имало няколко скъпи недвижими имота в близост до центъра на столицата. Някои били разрушени по време на войната, впоследствие били построени наново като луксозни жилищни и офисни сгради, които осигурили значително състояние на семейството. Уапшот нямал нужда да работи за прехраната си. Бил единствено дете, посещавал най-добрите училища във Великобритания, Итън и Оксфорд, но не се дипломирал. Когато баща му починал, Хенри поел управлението на семейния бизнес. За разлика от своя родител, той показал малък интерес към работата с недвижими имоти и скоро започнал да се появява само на най-неотложните срещи, докато и това не престанал да прави, прехвърляйки напълно управлението в ръцете на изпълнителния си директор.

Живеел в дома на родителите си и съседите му го смятали за странен самотник, учтив, но немногословен и дръпнат. Единственият му интерес бил колекционирането на грамофонни плочи, с които пълнел къщата. Купувал плочите по специализираните пазари или от разпродажби на наследствено имущество. Пътувал много поради колекционерската си страст и се говорело, че притежава една от най-големите частни колекции от грамофонни плочи в Англия.

Два пъти нарушавал закона и се числял към групата на сексуалните престъпници, към които британската полиция проявявала особено внимание. Първия път бил обвинен и осъден на затвор за изнасилване на дванайсетгодишно момче. Момчето живеело в съседство на Уапшот и двамата се запознали покрай взаимния си интерес към събиране на грамофонни плочи. Инцидентът станал в къщата на родителите на Уапшот и когато майка му научила за деянието на сина си, получила удар. Случаят се раздухал в английската преса, особено в жълтите вестници, където Уапшот, роден иначе във висшето общество, бил описан като някакво диво и свирепо животно. По време на разследването излязло наяве, че Уапшот плащал значителни суми на момчета и млади мъже за различни сексуални услуги.

Когато излязъл от затвора, майка му била вече починала. Той продал къщата на родителите си и се преместил в друг квартал. Няколко години по-късно влязъл отново в новините, когато две момчета в юношеска възраст съобщили, че Хенри Уапшот им предложил да се съблекат в дома му срещу заплащане. Отново бил обвинен в изнасилване. Хенри Уапшот се намирал в Баден-Баден, Германия, когато обвинението било повдигнато, и бил арестуван в Бренърс Хотел & Спа.

Не успели да докажат второто изнасилване и Уапшот се преместил в Тайланд, където запазил своето британско гражданство. Колекцията си от грамофонни плочи държал в Англия, където от време на време се връщал по причини, свързани с колекционерството. В тези случаи използвал майчиното си име, Уапшот, иначе по баща било Уилсон. Не се бил сблъсквал със закона след изселването си от Великобритания, а за пребиваването му в Тайланд не се знаело нищо.

— Разбираемо е защо е искал да не се разчува за престоя му — каза Ерлендур, след като Сигурдур Оли приключи с доклада.

— Изглежда, че е перверзник от най-лошия сорт — рече Сигурдур Оли. — Можеш да си представиш защо е избрал Тайланд.

— Значи, нямат нищо за него понастоящем? — попита Ерлендур. — Британската полиция?

— Не, доволни са, че са се отървали от него — отвърна Сигурдур Оли. — Излиза, че Елинборг беше в крайна сметка права.

— За какво, ще ми припомниш ли?

— Че интересът на Хенри към Гвюдлойгур, тоест към момчето хорист Гвюдлойгур, а не към Дядо Коледа, е бил сексуален. Тя ни нарече монаси, задето сме нямали нейната сила на въображението.

— Излиза, че Хенри е бил с него в стаичката долу и го е убил? Момчето хорист, което е обожавал?

— Не мога да го разбера това — каза Сигурдур Оли. — Не разбирам хора, които правят подобни неща, знам само, че те са най-големите извратеняци, които можеш да си представиш.

— Не му личеше, поне не на пръв поглед — отвърна Ерлендур и сръбна глътка зелен шартрьоз.

— Никога не им личи на тия проклети перверзници — допълни Сигурдур Оли.

Бяха се върнали на приземния етаж и седяха в малкия бар, който се намираше там. Пред бюфета имаше тълпа. Чуждестранните гости бяха весели и шумни. Очевидно бе, че са доволни от видяното и преживяното, бузите им се бяха зачервили, повечето носеха своите исландски вълнени пуловери.

— Успя ли да откриеш някаква банкова сметка на името на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур. Запали си цигара и се огледа. Забеляза, че е единственият, който пуши на бара.

— В момента проверявам — отговори Сигурдур Оли и отпи малко бира.

Елинборг се появи на вратата и Сигурдур Оли й махна с ръка. Тя кимна и си запробива път към бара. Поръча си голяма бира и седна при тях. Сигурдур Оли я осведоми накратко за информацията, дадена от британската полиция за Хенри. Тя не се стърпя и се усмихна.

— Мамка му, знаех си го! — реагира тя.

— Какво?

— Че интересът му към момчето хорист е бил сексуален. Вероятно и интересът му към Гвюдлойгур също.

— Да не искаш да кажеш, че той и Гвюдлойгур са се забавлявали двамцата там долу? — попита Сигурдур Оли.

— Може би Гвюдлойгур е бил принуден да участва в това — каза Ерлендур. — Някой е имал нож.

— Мислиш ли, че трябва да прекараме Коледата по този начин, като обсъждаме всичко това? — изстена Елинборг.

— Не ти отваря апетита — отвърна Ерлендур и довърши чашата си шартрьоз.

Искаше му се да си вземе втора. Погледна часовника. Ако беше в офиса си, вече щеше да е престанал да работи. Суматохата на бара беше понамаляла и той махна с ръка към келнера.

— Значи, са били най-малко двама души при него в стаичката. Не можеш да заплашваш никого, ако си коленичил.

Сигурдур Оли погледна към Елинборг и си помисли, че май беше прекалил.

— Става все по-добре — каза Елинборг.

— Разваля вкуса на коледните кексчета — добави Ерлендур.

— Окей, но защо да намушква Гвюдлойгур? — попита Сигурдур Оли. — Че и не един път, а многократно. Сякаш напълно е изгубил контрол. Ако Хенри го е нападнал, то би трябвало нещо да се е случило или да е било казано, нещо, което е вбесило английския извратеняк.

Ерлендур все пак реши да си поръча още едно. Другите двама отказаха и едновременно погледнаха часовниците си, Коледа настъпваше с все по-голяма скорост.

— Мисля, че е бил с жена в стаята си — каза Сигурдур Оли.

— Измериха нивото на кортизол в слюнката по презерватива — рече Ерлендур. — Напълно в нормални граници. Тази, която е била с Гвюдлойгур, може да си е била тръгнала, когато са го убили.

— Изглежда ми малко вероятно — отвърна Елинборг, — ако съдим по това как го намерихме.

— Който и да е бил с него, не го е принуждавал да прави каквото и да било — каза Ерлендур. — Мисля, че с това сме съвсем наясно. Ниското ниво на кортизол показва, че не е бил под стрес, нито в състояние на силна възбуда.

— Тогава е курва — подхвана Сигурдур Оли, — която просто си е вършела работата.

— Не можем ли да приказваме за нещо по-приятно? — умолително попита Елинборг.

— Може да се окаже, че в хотела се краде и че Дядо Коледа е знаел за това — допълни Ерлендур.

— За което да е бил убит ли? — попита Сигурдур Оли.

— Не знам. Освен това може да излезе, че под покровителството на управителя в хотела се върти някаква не много голяма проституция. Не съм съвсем сигурен за това, но са все неща, които трябва да проверим.

— Гвюдлойгур свързан ли е с тази работа? — попита Елинборг.

— Ако вземем предвид в какво положение го намерихме, не можем да го изключим — отвърна Сигурдур Оли.

— Какво става с твоя човек? — обърна се Ерлендур към Елинборг.

— Дори не се изпоти в Окръжния съд — отвърна Елинборг и отпи от бирата си.

— Момчето все още не е свидетелствало срещу баща си, нали? — намеси се Сигурдур Оли, който също беше запознат със случая.

— Мълчи като гроб горкото момче — каза Елинборг. — А мръсникът продължава да държи на своето. Отказва да признае, че е нанесъл побой на детето. Освен това има и добър адвокат.

— Ще си върне ли попечителството над детето?

— Напълно е възможно.

— А момчето? — попита Ерлендур. — То иска ли да се върне при него?

— Това е най-чудното в цялата работа — отвърна Елинборг. — Детето е все още много привързано към баща си. Сякаш мисли, че си заслужава всичко, което му се е случило.

Помълчаха.

— В хотела ли ще стоиш на Коледа, Ерлендур? — попита накрая Елинборг. В гласа й се долавяха обвинителни нотки.

— Не, май ще се прибера вкъщи — отбеляза Ерлендур. — Може да поканя Ева, да сваря пушен агнешки бут.

— Тя как е? — попита Елинборг.

— Ами горе-долу — каза той. — Добре, надявам се.

Личеше му, че лъже, и знаеше, че са разбрали. Колегите му бяха запознати с бедите, сполетели дъщеря му, но рядко говореха за това. Знаеха и че Ерлендур желае да разговаря на тази тема колкото се може по-малко и никога не разпитваха за подробности.

— Утре е Торлауксмеса33 — намеси се Сигурдур Оли. — Елинборг, ти готова ли си с всичко за празника?

— С нищо не съм готова — изпъшка тя.

— Мисля си за това събиране на плочи — продължи Ерлендур.

— И какво за него? — попита Елинборг.

— Това не е ли нещо, което започва в детството? — каза Ерлендур. — Не че знам каквото и да било, аз лично никога нищо не съм колекционирал. Но това не е ли интерес, който се ражда, когато човек е дете, когато започва да събира картички с артисти, самолетчета и, естествено, пощенски марки, кинопрограми или грамофонни плочи? При повечето хора желанието да събират нещо отминава с възрастта, но някои продължават да колекционират книги или плочи, докато хвърлят топа.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Мисля си за колекционерите на плочи като Уапшот, макар те, разбира се, да не са извратени като него. Питам се дали събирането не е свързано с някаква натрапчива идея от детството. Дали не е свързано с нуждата им да държат нещо, което иначе би изчезнало от живота им, а те искат да го запазят възможно най-дълго. Колекционирането не е ли опит да се съхрани нещо от детството? Нещо, свързано със спомените на човека, нещо, което той не иска да пусне и постоянно подхранва и отглежда чрез болезнената си склонност?

— Един вид, Уапшот колекционира плочи на момчета хористи от носталгия по детството? — попита Елинборг.

— И когато детската му мечта се появява в действителност тук в хотела, той превърта — допълни Сигурдур Оли. — Момчето е станало мъж на средна възраст. Нещо подобно ли намекваш?

— Не знам.

Ерлендур разсеяно оглеждаше туристите в бара. Забеляза човек на средна възраст, азиатец, но говореше английски с американски акцент. Беше с нова видеокамера и снимаше приятелите си. На Ерлендур изведнъж му просветна — може би в хотела имаше охранителни камери. Изобщо не се бе замислял за това. Управителят не бе споменавал за такива, нито пък шефът на рецепцията. Погледна Сигурдур Оли и Елинборг.

— Абе, вие питахте ли дали има охранителни камери в хотела? — попита той.

Колегите му се спогледаха.

— Не трябваше ли ти да провериш това? — каза Сигурдур Оли.

— Забравих! — отвърна Елинборг. — Коледата и всичко това…! Просто забравих.

Шефът на рецепцията погледна Ерлендур и поклати глава. Каза, че по този въпрос в хотела следвали много твърда политика. Никакви охранителни камери нямало в сградата, нито във фоайето, на рецепцията, в асансьора или коридорите, нито по стаите. Особено по стаите, естествено.

— Иначе тук нямаше да има никакви гости — обясни шефът на рецепцията сериозно.

— Да, досетих се — отвърна Ерлендур разочаровано.

За кратък миг бе хранил надежда, че камерите са записали нещо, което да им е от полза, което не се припокрива със свидетелските показания, нещо различно от откритото от полицаите.

Отдалечи се от рецепцията и мислеше да се върне в бара, когато шефът на рецепцията го повика.

— Тук, в южната част, от другата страна на сградата има банков клон. Има и туристически магазинчета. Оттам може да се влезе в хотела. Значително по-малко хора използват този вход. Банката със сигурност има охранителни камери. Но те най-вероятно са записали само клиенти на банката.

Ерлендур беше вече забелязал тази банка и магазинчетата. Отправи се натам, но банковият клон беше затворен. Погледна нагоре и съгледа над вратата почти невидимото око на камера. Банката беше пуста. Почука на стъклото на вратата толкова силно, че тя започна да се тресе, но нищо не се случи. Накрая вдигна телефона си и нареди управителят на клона да се яви незабавно.

Докато чакаше, Ерлендур разгледа стоките, които се продаваха в туристическите магазинчета на безбожна цена: чинии с нарисувани по тях Гутлфос34 и Гейзир35, статуетки на Тор36, ключодържатели с лисича козина, стенни плакати с видовете китове, които могат да се срещнат по бреговете на страната, палта от тюленова кожа, които струваха колкото месечната му заплата. Науми си да си купи нещо за спомен от тази чудновата Турист-Исландия, дето я нямаше никъде другаде, освен в съзнанието на богатите туристи, но не успя да намери нищо достатъчно евтино.

Управителят на банковия клон беше около четиридесетгодишна жена. Готвеше се да ходи на коледно гости и изобщо не остана доволна от това, че я забавиха. Първоначално си помисли, че са обрали нейния банков клон. Двамата униформени полицаи, които похлопаха на вратата й и я помолиха да ги последва, не й казаха за какво става въпрос. Изгледа със сърдити очи чакащия пред банката Ерлендур, след като той й съобщи, че трябва да прегледа записите от охранителната й камера. Запали си нова цигара от фаса на старата, а Ерлендур си помисли, че не беше срещал такъв истински пушач от години.

— Това не можеше ли да почака до утре? — попита тя студено.

Ерлендур сякаш чу как от устата й падат ледени висулки и си каза, че не би искал да дължи нещо на тази жена.

— Това ще те убие — каза той и посочи цигарата.

— Още не ме е убило — отвърна тя. — Защо ме домъкна дотук?

— Заради убийството — отговори Ерлендур. — Убийството тук в хотела.

— И? — попита тя, без изобщо да се впечатли от чутото.

— Опитваме се да ускорим разследването — каза той и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Що за глупост! — възкликна тя и направо нареди на Ерлендур да я последва. Двамата полицаи, които я доведоха, си бяха тръгнали, определено щастливи от възможността да се отърват от тази жена, която през целия път бе изливала върху им ругатни и обиди. Управителката на клона отиде с Ерлендур до служебния вход на банката, въведе код, с който отвори вратата, и му каза да побърза.

Банковият клон беше малък. В офиса на управителката имаше четири малки екрана, свързани с камерите зад двамата касиери на банката в салона за обслужване на клиенти и над входа. Жената включи екраните и обясни на полицая, че камерите бръмчели денонощно и всичко се записвало на касети, които пък се пазели в продължение на три седмици, след това се ползвали отново за запис. Записващото устройство било в малкото мазе под банката.

Жената го заведе долу, пушейки трета цигара, и му посочи касетите, върху които датата и местоположението на записващата камера бяха старателно обозначени. Пазеха се в заключен шкаф.

— Тук всеки ден идва охранител от банката — рече тя — и се грижи за всичко това. Не разбирам от тия неща и ще те помоля да не бърникаш нищо, което не ти влиза в работата.

— Благодаря ти много — каза покорно Ерлендур. — Иска ми се да започна от деня, в който е извършено убийството.

— Заповядай! — отвърна тя и пусна изпушената си цигара на пода, като внимателно я стъпка с крак.

Ерлендур намери касетата с нужната му дата и обозначението „преддверие“. Сложи я във видеоапарат, свързан с неголям телевизор. Реши, че няма смисъл да разглежда записите от камерите при касиерите.

Управителката на клона погледна златния часовник на ръката си.

— На тази касета е записано цяло денонощие — изпъшка тя.

— Как се справяш с това? — попита Ерлендур. — В работата?

— Какво имаш предвид с това как се справям?

— С пушенето. Какво правиш?

— Какво те засяга?

— Не ме засяга — побърза да каже Ерлендур.

— Защо просто не вземеш касетата? — попита тя. — Не мога да остана повече. Отдавна трябваше да съм на едно място и нямам намерение да ти вися на главата, докато прегледаш всички касети.

— Да, имаш право — отвърна Ерлендур. Погледна касетите в шкафа. — Ще взема тези, половин месец преди убийството. Това са четиринайсет касети.

— Знаете ли кой е убил човека?

— Все още не — каза Ерлендур.

— Добре си спомням този мъж — продължи тя. — Портиера. Работя тук като началник на клона вече седем години — добави тя за разяснение. — Дружелюбен и отзивчив човек беше, така мисля.

— Разговаряла ли си с него наскоро?

— Никога не съм говорила с него. Дори една дума не сме разменяли.

— Клиент ли ви е бил? — попита Ерлендур.

— Не, нямаше сметки при нас. Поне доколкото знам. Никога не съм го виждала да влиза в нашия клон. Притежавал ли е някакви пари?

Ерлендур пренесе четиринайсетте касети в стаята си, като поиска да му донесат видео и телевизор. Надвечер вече преглеждаше първите записи, когато телефонът му иззвъня. Беше Сигурдур Оли.

— Трябва да предявим обвинение или да го пуснем да си ходи — каза той. — А реално нямаме нищо срещу него.

— Той оплаква ли се?

— Не е казал и дума.

— Поиска ли адвокат?

— Не.

— Оформи обвинение за детско порно!

— Детско порно ли?

— В стаята му имаше касети с детско порно. Забранено е притежаването на такива. Имаме и свидетел, който го е видял да зяпа тази отврат. Ще го задържим за порното, после ще видим. Не искам да се измъкне в Тайланд толкова скоро. Трябва да разберем дали наистина се е разхождал из града в деня, когато Гвюдлойгур е бил убит. Нека малко се поизпоти в килията, пък ще видим какво ще излезе.

21

Ерлендур гледа видеозаписите почти през цялата нощ.

Спести си малко време, като превърташе напред касетите, когато нямаше появяващи се хора пред камерата. Повече движение пред банката имаше в промеждутъка от девет сутрин докъм четири следобед, след което тълпата значително оредяваше и ставаше съвсем рехава, когато към шест часа двете туристически магазинчета затваряха. Входът към хотела беше отворен през цялото денонощие. До него имаше банкомат, покрай който през нощта минаваха малко хора.

Не забеляза нищо странно в деня на убийството на Гвюдлойгур. Хората, преминаващи през фоайето, се виждаха ясно, но Ерлендур не разпозна никого. Когато превърташе касетите с нощните записи, клиентите преминаваха като мълнии през вратата, спираха до банкомата и изчезваха отново навън. Някой и друг човек се връщаше обратно в хотела. Той оглеждаше всеки от тях внимателно, но не можа да свърже никого с Гвюдлойгур.

Забеляза, че служителите на хотела използваха този вход. Видя шефа на рецепцията и управителя на хотела. Видя и Осп да пробягва пред камерата и си помисли, че тя сигурно е била доволна да се отърве от това място и да се прибере вкъщи след работния ден. На едно място мярна Гвюдлойгур да преминава през преддверието и постави видеото на пауза. Това беше три дни преди убийството. Портиерът беше сам и вървеше с бавни крачки пред камерата. Погледна към банката, после обърна глава и погледна към туристическите магазинчета, след което изчезна в хотела. Ерлендур върна записа назад и отново изгледа записаното с Гвюдлойгур. Извъртя го четири пъти. Стори му се някак странно да го вижда жив. Спря записа на мястото, където Гвюдлойгур поглежда към банката, и започна да разглежда лицето му, застинало върху екрана на телевизора. Тук момчето хорист беше живо. Човекът, който някога бе притежавал нежен и изпълнен с болка момчешки глас. Момчето, което накара Ерлендур да потъне в най-болезнените си спомени, докато го слушаше да пее.

На вратата се почука. Той изключи видеото и телевизора и отвори вратата. Беше Ева Линд.

— Да не беше заспал? — попита тя и се шмугна в стаята покрай него. — Какви са тия касети? — каза тя, като видя купчината от видеокасети.

— Свързани са с разследването — отвърна Ерлендур.

— Стигнахте ли до някъде?

— Не. До никъде.

— Ти говори ли със Стина?

— Стина?

— За която ти казах. Стина! Питаше ме за курвите по хотелите.

— Не, не съм говорил с нея. Кажи ми друго, познаваш ли момиче, горе-долу на твоята възраст, казва се Осп и работи тук в хотела? Имате доста еднакво отношение към живота.

— Какво искаш да кажеш?

Ева Линд помоли баща си за цигара. Запали, поднесе огънче и на него и се просна на леглото. Ерлендур седна до бюрото и се загледа навън през прозореца в тъмната нощ. „Два дни до Коледа, помисли си той, после всички ще станем отново нормални.“

— По-скоро негативно настроена — каза той.

— Изглеждам ли ти много негативно настроена? — попита Ева Линд.

Ерлендур замълча. Откъм Ева Линд се разнесе свистене и от ноздрите й излезе цигарен дим.

— А ти какво, да не си олицетворение на щастието? — каза тя.

Ерлендур се усмихна.

— Не познавам никаква Осп — продължи Ева. — Тя какво общо има с разследването?

— Нищо общо няма с разследването — отвърна Ерлендур. — Или поне така си мисля. Тя е открила трупа и изглежда, че знае това-онова за нещата, които стават в хотела. Не е глупаво момиче. Може да се оправя сама и е устата. Малко ми прилича на теб.

— Не я познавам — повтори Ева.

Млъкна и се загледа в нищото пред себе си. Баща й я наблюдаваше и също мълчеше. Така минаваше времето. Понякога нямаха какво да си кажат един на друг. Друг път се караха жестоко. Никога не говореха за неща, които не ги засягаха, не говореха за времето или цените по магазините, за политика, спорт, дрехи или каквото и да било друго, с което хората убиваха времето си. Смятаха това за пълна глупост. Само те двамата, миналото им и настоящето, семейството, от което не стана семейство, защото Ерлендур го напусна, трагичната история на Ева и брат й, Синдри, злобното отношение на майка им към Ерлендур — само това имаше значение за тях, само тези неща бяха темата им на разговор и придаваха цвят на взаимоотношенията им.

— Какъв подарък искаш за Коледа? — попита най-накрая Ерлендур, нарушавайки мълчанието.

— Подарък за Коледа? — изненада се Ева.

— Да.

— Нямам нужда от нищо.

— Все от нещо трябва да имаш нужда.

— Ти какво си получавал като подарък за Коледа? Когато си бил малък.

Ерлендур се замисли. Спомни си за едни ръкавици.

— Някакви дреболии — каза той.

— Винаги ми се струваше, че мама дава на Синдри по-хубави подаръци, отколкото на мен — промълви Ева Линд. — А после престана да ми дава подаръци. Казваше, че съм ги продавала за дрога. Веднъж ми подари пръстен, който продадох. Брат ти получавал ли е по-хубави подаръци от теб?

Ерлендур усети, че тя се опитва внимателно да се промъкне в душата му. Дъщеря му често поставяше въпросите ребром и го вадеше от равновесие с прямотата си. В други случаи, а те бяха много по-редки, сякаш се опитваше да покаже малко тактичност.

Когато Ева лежеше в интензивното отделение след загубата на бебето и се намираше в дълбока кома, лекарят й бе казал на Ерлендур, че той трябвало да бъде при нея и да разговаря с нея колкото се може повече. Много възможно било да чува гласа му и да усеща присъствието му, макар и да не било сигурно, че разбира онова, което той й говори. Едно от нещата, които Ерлендур разказа тогава на Ева, беше за изчезването на брат му и как самият той бил спасен в планината. Когато Ева се съвзе и се прибраха в дома му, той я попита дали помни нещо от онова, което й бе казал в болницата, но тя не си спомняше нищо. Любопитството й обаче се събуди и тя не го остави на мира, докато не го накара да повтори всичко, което й беше разказвал в болницата и което не беше споделял с никого дотогава. Не беше говорил никога преди с дъщеря си за своето минало и на Ева, която иначе никога не се уморяваше да го обвинява и да му търси отговорност за нещастния си живот, й се стори, че някак се приближава към баща си, че го опознава по-добре, макар и да си даваше сметка, че далеч не го разбира напълно. Въпросът, който ядеше Ева през цялото време, караше я да беснее и да му бъде сърдита, все още оставаше неизяснен. Този въпрос определяше връзката помежду им повече от всичко друго. Разводите бяха нещо обикновено, тя разбираше това. Хората постоянно се разделят, някои го правят по лош начин и никога повече не разговарят един с друг. Тя си даваше сметка за това и не го коментираше. Но не можеше да проумее защо Ерлендур се бе разделил и с децата си. Защо не бе показал някаква заинтересованост, след като си тръгна, защо ги беше пренебрегвал, докато Ева сама не го бе издирила и намерила да стои самотен в мрачното си жилище в един панелен блок. За всичко това беше говорила многократно с баща си, но той все още не бе дал никакъв отговор на въпросите й.

— По-хубави подаръци? — възкликна Ерлендур. — Всичко беше еднакво. Всъщност точно като в стихотворението. „Най-малкото — свещ и карти за игра.“37 Понякога на човек му се иска да получи нещо по-вълнуващо и интересно, но родителите ми бяха бедни. В ония времена всички бяха бедни.

— А след като брат ти е умрял?

Ерлендур не отговори.

— Ерлендур? — каза Ева.

— Нямаше никакви подаръци, след като той изчезна — отвърна Ерлендур.

След гибелта на брат му никога вече не празнуваха Рождество. Беше минал почти месец от изчезването му. В семейството нямаше радост, нямаше подаръци, нито пък гости. Обичайно роднините на Ерлендур по майчина линия идваха в навечерието на Коледа и пееха коледни песни. Къщата им беше малка, хората седяха плътно притиснати един в друг и сякаш излъчваха топлина и светлина. Тази Коледа майка му не искаше да приема гости. Баща му изпадна в дълбока депресия и през повечето време лежеше в леглото. Не беше взел участие в издирването на момчето си, все едно знаеше по някакъв начин, че няма смисъл, сякаш осъзнаваше, че се е провалил, че синът му е мъртъв и нищо не може да направи. Никой нищо не можеше да направи и всичко беше само по негова вина.

Майка му беше неуморна. Погрижи се за Ерлендур, подтикваше хората да продължават с издирването, самата тя тръгна с тях. Върна се от планината, когато стана тъмно и беше безсмислено да се търси повече. Бе останала без сили, но щом се развидели, потегли към балкана преди всички останали. След време, когато стана ясно, че момчето й трябва вече да е умряло, тя продължи да търси с не по-малка енергия. Предаде се едва когато зимата настъпи с пълна сила, снегът стана дебел, а времето — непостоянно и опасно. Трябваше да приеме факта, че момчето е загинало в планината, да изчака пролетта, когато да поднови търсенето на тленните му останки. Всеки ден гледаше нагоре към планината, понякога кълнеше. „Трол да ви изяде вас, дето ми взехте детето.“

Мисълта за него, мъртъв горе в пустошта, беше непоносима. Ерлендур започна да го сънува в кошмарите си, от които се събуждаше с викове и плач. Виждаше го как се бори с виелицата, потънал в снега, обърнал се с гръб към бурята, а смъртта стои до него.

Ерлендур не разбираше как баща му може да седи вкъщи, докато другите търсят сина му, стигнали до предела на силите си. Изглежда, случката го бе пречупила и го бе превърнала в някаква безволева развалина. Ерлендур си мислеше за мощта на мъката — та баща му беше силен човек, пълен с жизненост, но загубата на детето малко по малко изсмука силата му и той никога не успя да се съвземе напълно.

По-късно, когато всичко бе отминало, родителите му се скараха, за първи и единствен път. Кавгата беше за случилото се и Ерлендур разбра, че майка му не е искала този ден баща им да ходи в планината, но той не я послушал. „А ако все пак имаш намерение да отидеш, казала тя, остави децата вкъщи.“ Той обаче не обърнал внимание на думите й.

И Коледите никога вече не бяха същите. След време родителите му намериха някакъв начин да се помирят. Майка му повече никога не спомена, че баща му не се е съобразил с желанието й. Той пък не признаваше, че е проявил странен инат, когато тя искала да му забрани да отиде в планината, че и да остави момчетата вкъщи. Нищо му нямало на времето и му се сторило, че тя твърде много се бърка в неговите работи. Родителите му предпочетоха да не говорят за случилото се помежду им, сякаш ако мълчанието бъдеше нарушено, то нямаше да остане нищо, което да ги свързва повече. В това именно мълчание Ерлендур започна да се чувства виновен, задето е оцелял.

— Защо тук е толкова студено? — попита Ева Линд и се зави по-плътно с палтото си.

— Парното не е в ред — отвърна Ерлендур. — Не ще да загрее. Какво ново при теб?

— Нищо. Мама все още се мъкне с някакъв тип. Запознали са се на едно празненство с хармоники. Не можеш дори да си представиш каква странна птица е той. Мисля, че все още използва брилянтин, реши си перчема на лимба и носи ризи с огромни яки. Започва да щрака с пръсти, щом чуе по радиото някоя стара боза: „Гордо плава моята ладия…“.

Ерлендур се усмихна. Ева за никого не се изказваше толкова гадно, колкото за „типовете“ в живота на майка й, които, изглежда, ставаха все по-смотани с всяка отминала година.

Помълчаха известно време.

— Опитвах се да си спомня каква съм била на осем години — внезапно каза Ева. — Всъщност не си спомням нищо, освен рождения ми ден. Не си спомням празненството, а само деня, когато навършвах осем години. Стоях на площадката пред блока и знаех, че имам рожден ден, ставах на осем. По някакъв начин този спомен, който иначе няма никакво значение, ме преследва оттогава. Само това — знаех, че имам рожден ден и ставам на осем години.

Тя погледна към Ерлендур.

— Каза, че той е бил осемгодишен. Когато е загинал.

— Същото лято имаше рожден ден, навърши осем.

— Защо никога не е бил намерен?

— Не знам.

— Но той е горе, в планината.

— Да.

— Костите му.

— Да.

— Осемгодишен.

— Да.

— Твоя ли беше вината? За смъртта му?

— Аз бях на десет години.

— Да, но…

— Ничия не беше вината.

— Но би трябвало да си мислил…

— Накъде биеш, Ева? Какво искаш да знаеш?

— Защо не ни потърси, мен и Синдри, след като си тръгна? — попита Ева Линд. — Защо не се опита да бъдеш с нас?

— Ева…

— Не си струваше, това ли е?

Ерлендур замълча и погледна през прозореца. Отново беше започнало да вали сняг.

— Свързваш тези две неща, така ли? — попита той накрая.

— Никога не получих обяснение за твоето заминаване. Хрумна ми, че…

— Че има нещо общо с брат ми ли? С това как е загинал? Искаш да го свържеш с това ли?

— Не знам — отвърна Ева. — Не те познавам изобщо. Минаха само няколко години, откакто те срещнах за пръв път, а и аз бях тази, която те издири. Историята с твоя брат е единственото, което знам за теб, като се изключи това, че си ченге. Никога не успях да разбера как си могъл да си тръгнеш от нас със Синдри. От децата си.

— Оставих майка ти да решава. Може би трябваше да бъда по-твърд и да получа право на свиждане с вас, но…

— … не си се интересувал — довърши изречението Ева.

— Не е вярно.

— Напротив. Защо? Защо не си се погрижил за децата си, така както е трябвало да го направиш?

Ерлендур не отговори и сведе поглед. Ева загаси третата си цигара. Изправи се, отиде до вратата на стаята и я отвори.

— Стина ще се срещне с теб утре тук в хотела — каза тя. — На обяд. Няма как да я пропуснеш, с новите й цици.

— Благодаря, че си говорила с нея.

— За нищо — добави Ева.

Поколеба се на прага на вратата.

— Какво искаш? — попита Ерлендур.

— Въобще не знам.

— Не, имам предвид като коледен подарък.

Ева погледна баща си.

— Бих искала да получа детето си обратно — каза тя и безшумно затвори вратата след себе си.

Ерлендур въздъхна тежко. Седя на леглото дълго време, без да помръдне. След това отново се зае да преглежда касетите. Човешки същества профучаваха през екрана, изпълнявайки своите коледни задачи, много от тях носеха торби и пакети с празнични покупки.

Беше стигнал до петия ден преди убийството на Гвюдлойгур, когато я видя. Първоначално я пропусна, но някъде в съзнанието му проблесна искра и той спря плейъра, превъртя касетата назад, като започна отново да преглежда кадрите. Не беше лицето й това, което събуди вниманието му. Бе нейната припряност, походката и високомерието. Ерлендур отново натисна бутона „плей“ на видеото и по-добре огледа жената в момента, в който тя влизаше в хотела. Отново върна записа назад. Около половин час по-късно тя се появи на излизане от хотела и в бърз ход мина покрай банковия клон и туристическите магазинчета. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

Той се изправи и втренчено се загледа в екрана на телевизора.

Това беше сестрата на Гвюдлойгур.

Тази, която не бе виждала брат си от десетилетия.