Гласът

30

Разбра, че Осп е на работа на етажа над неговия и след като си взе за закуска сандвичи и кафе, се качи по стълбите при нея.

Свърза се със Сигурдур Оли, за да получи необходимата му информация, телефонира на Елинборг, за да се увери, че тя не е забравила да провери историята за жената, с която Стефания бе казала, че се е срещнала в хотела в деня, когато охранителната камера я бе заснела. Елинборг не си беше вкъщи и не отговаряше на мобилния си телефон.

Ерлендур бе лежал буден до сутринта в непрогледния мрак. Когато най-после стана и погледна през прозореца на хотелската си стая, установи, че тази Коледа нямаше да е безснежна. Снегът навън валеше обилно. Виждаше се добре на светлината от уличните лампи. Гъстият сняг се отразяваше от уличното осветление и сякаш образуваше бял екран специално за Бъдни вечер.

Ева Линд му бе пожелала довиждане още на стълбите към мазето. Каза му, че ще се видят вечерта в апартамента на Ерлендур, на Бъдни вечер. Щяха да си сварят агнешки бут. Когато Ерлендур се събуди, започна да се чуди какво да й подари за Коледа. Откакто тя прекарваше Коледа при него, той й бе подарявал различни дреболии. Тя пък му подаряваше чорапи, за които си признаваше, че е откраднала. Един път му връчи ръкавици, за които твърдеше, че купила сама, и тях той много скоро загуби някъде. Ева никога не го попита за тях. Може би това харесваше най-много у дъщеря си — тя никога не питаше за нищо, освен ако не беше истински важно.

Сигурдур Оли му се обади, за да му даде исканата информация. Не беше много, но засега бе достатъчно. Ерлендур не знаеше какво точно търси, но му се стори, че си заслужава усилията да провери догадката си.

Наблюдава известно време, също като предния път, как момичето на етажа върши работата си, докато тя не го забеляза. Не се учуди, че го вижда.

— А, вече си станал? — каза тя, сякаш той беше един от най-мързеливите гости на хотела.

— Не можах да спя — обясни той. — Всъщност си мислех за теб през цялата нощ.

— За мен? — отвърна Осп и сложи куп кърпи в количката за мръсно бельо. — Надявам се не нещо мръснишко. До гуша ми е дошло от простащина в този хотел.

— Не — каза Ерлендур. — Нищо мръснишко.

— Дебелия ме пита дали не съм ти подшушнала някоя глупост. А готвачът ми крещя, сякаш съм откраднала нещо от шведската му маса. Знаеха, че съм говорила с теб.

— По някакъв начин всички знаят всичко за всички в този хотел — отвърна Ерлендур. — А на практика никой нищо не казва за никого. Трудно е да се разбереш с такива хора. Като теб например.

— Като мен?

Осп влезе навътре в стаята, която почистваше в момента, и Ерлендур я последва също както миналия път.

— Казваш всичко, което знаеш, и човек ти вярва, защото изглежда, че се държиш почтено и говориш истината. Обаче излиза, че казваш само част от онова, което знаеш, а това си е все едно да излъжеш. За нас това е много сериозно. За нас полицаите. Такава лъжа. Разбираш ли за какво говоря?

Осп не отговори. Беше заета със смяната на бельото на леглото. Ерлендур наблюдаваше движенията й. Не можеше да отгатне за какво си мисли. Осп се държеше така, сякаш полицаят не беше в стаята, все едно че можеше да го отърси от себе си, ако се направи, че ченгето не съществува.

— Ти, например, не ми каза, че имаш брат — подхвана Ерлендур.

— За какво да ти казвам това?

— Защото той е затънал в проблеми.

— Той не е затънал в никакви проблеми.

— Не заради мен — каза Ерлендур. — Не аз съм го вкарвал в проблемите. Но си има такива и винаги търси сестра си, когато има нужда от помощ.

— Не разбирам накъде биеш — отвърна Осп.

— Ами да ти кажа тогава — продължи Ерлендур. — Бил е прибиран на топло два пъти, не за дълго, за взлом и кражба. Това са типични за дребните престъпници начини за незаконно облагодетелстване. Типични за наркоманите, които дължат пари. Той вече е минал на най-скъпите наркотици и никога не му стигат парите. Но дилърите не се колебаят, когато става въпрос за стоката. Хващали са го повече от веднъж и са го пребивали. Един път дори са го заплашвали, че ще му чупят коленете с ковашки чук. Ето защо той трябва да прави и други неща, различни от това да краде, само за да си набави дрога. Трябва да намери пари и за дълговете си.

Осп остави чаршафите.

— Върши разни неща, за да си осигури пари за дрога — рече Ерлендур. — Ти вероятно знаеш какви. Такива, каквито тия деца правят. Децата, превърнали се в пропаднали наркоманчета.

Осп не каза нищо.

— Разбираш ли сега за какво говоря?

— Стина ли ти каза това? — попита Осп. — Видях я вчера тук в хотела. Често съм я виждала тук. Ако някоя може да се нарече курва, то това е тя.

— Тя нищо не ми е казала — подхвана Ерлендур, като не позволи на Осп да промени темата. — Не е минало много време, откакто брат ти е бил долу в мазето, където е живял Гвюдлойгур. Дори може да се каже, че е бил там и след убийството му. В дъното на коридора е доста мрачно и там никой не ходи. Може да се предположи, че е бил там съвсем наскоро. Все още се усеща миризмата след него, поне я усещат онези, които я познават добре. Онези, дето пушат хашиш, гълтат амфетамини и топят хероин.

Осп го гледаше втренчено. Ерлендур не разполагаше с кой знае колко, когато отиде да се види с нея, само с това, че нишата в коридора на мазето беше старателно изчистена. Но по реакцията й видя, че казаното от него не е далеч от истината. Обмисляше дали да не рискува и да отиде по-надалеч в предположенията си, поколеба се няколко мига, после реши да действа.

— Намерихме също и тютюн за дъвчене, който е останал от него — каза той. — От дълго време ли използва тютюн за дъвчене?

Осп все още го гледаше втренчено, без да отрони и дума. След малко сведе глава надолу към леглото и чаршафа, който държеше в ръцете си. Гледа продължително време надолу, сякаш решаваше дали да се предаде, накрая остави чаршафа да падне от ръцете й върху леглото.

— Откакто навърши петнайсет години — рече Осп толкова тихо, че Ерлендур едва я чу.

Чакаше я да продължи, но това не се случи. Стояха един срещу друг в хотелската стая и никой от двамата не нарушаваше тишината. След малко Осп въздъхна тежко и седна на леглото.

— Той никога няма пари — каза тя тихо. — Дължи на всички. Постоянно. Заплашиха го, че ще го пребият, и въпреки това продължава да задлъжнява. Понякога намира пари и плаща някаква част от дълговете. Мама и татко отдавна вдигнаха ръце от него. Изхвърлиха го, когато беше на седемнайсет. Пращаха го на рехабилитации, но той бягаше. Веднъж не се прибра цяла седмица и те пуснаха обява за издирване във вестниците. Но на него му беше все едно. Оттогава скита. Аз съм единствената от семейството, която има някаква връзка с него. Понякога го пускам зимно време долу в мазето. Спи там в нишата, когато трябва да се крие. Забраних му да носи наркотици, но не мога да се оправя с него. Никой не може.

— Давала ли си му пари? За да плаща на тия хора?

— Понякога, но никога не е достатъчно. Те отидоха вкъщи при мама и татко, заплашиха ги с най-лоши неща, потрошиха колата на татко. Родителите ми се опитват да плащат, за да се отърват от рекетьорите, но дълговете му просто са огромни. Слагат някакви лихви, направо абсурдни. Когато родителите ми се обадят в полицията, ченгетата като теб им казват, че нищо не могат да направят, защото това били само заплахи. Изглежда си е съвсем наред да заплашваш хората.

Тя погледна Ерлендур.

— Ако убият татко, може би тогава ще започнете да разследвате.

— Познаваше ли той Гвюдлойгур? Твоят брат? Те би трябвало да са се познавали. От коридора в мазето.

— Познаваха се — отвърна Осп мрачно.

— В какви отношения бяха?

— Гюли му плащаше за… — Осп млъкна.

— За какво?

— За разни неща, които брат ми правеше за него.

— Сексуални неща?

— Да, сексуални.

— Ти откъде знаеш?

— Брат ми ми каза.

— Той бил ли е при Гвюдлойгур онзи следобед?

— Не знам. Не съм го виждала от доста дни, не след… — Тя млъкна отново. След малко каза: — Не съм го виждала, откакто Гвюдлойгур беше намушкан. Не ми се е обаждал.

— Мисля, че той е бил долу в коридора съвсем наскоро. След като Гвюдлойгур беше убит.

— Не съм го виждала.

— Мислиш ли, че той е нападнал Гвюдлойгур?

— Не знам — отвърна Осп. — Знам само, че той никога не е нападал никого. Той постоянно бяга и сега със сигурност бяга и заради това тук, макар да не е направил нищо. Той не би могъл да направи никому нищо.

— И ти не знаеш къде е?

— Не. Не съм го чувала.

— Знаеш ли дали е познавал онзи британец, за когото ти споменах, Хенри Уапшот? Този с детското порно?

— Не, не го е познавал. Или поне така мисля. Защо питаш?

— Брат ти хомосексуален ли е?

Осп го погледна.

— Знам, че би направил всичко за пари — каза момичето. — Но не мисля, че е гей.

— Ще му кажеш ли, че искам да говоря с него? Ако е забелязал нещо долу в мазето, трябва да ми го каже. Трябва да го питам и за връзката му с Гвюдлойгур. Искам да знам дали го е срещал в деня, в който Гюли беше убит. Ще направиш ли това за мен? Да му кажеш, че се налага да говоря с него?

— Мислиш ли, че той е извършил това? Че е убил Гвюдлойгур?

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Ако не го чуя много скоро, ще го обявя за издирване.

Осп не показа никаква реакция.

— Ти знаеше ли, че Гвюдлойгур е хомосексуален?

Осп вдигна поглед.

— Съдейки по това, което брат ми ми каза, да, такъв е бил. И съдейки по това, че е плащал на брат ми, за да бъде с него…

Осп млъкна.

— Знаеше ли, че Гвюдлойгур е мъртъв, когато те пратиха да го извикаш?

Тя го погледна.

— Не, не знаех. Не се опитвай да ми го припишеш това. Това ли се опитваш? Да не мислиш, че аз съм го убила?

— Ти не ми каза за брат ти в мазето.

— Той постоянно се забърква в някакви каши, но знам, че не е извършил убийство. Знам, че не би могъл да направи подобно нещо. Никога.

— Сигурно си в добри отношения с брат си, след като толкова го пазиш.

— Винаги сме били добри приятели — каза Осп и се изправи. — Ще говоря с него, ако ми се обади. Ще му кажа, че трябва да се видиш с него, ако знае нещо за случилото се.

Ерлендур кимна с глава и допълни, че щял да бъде в хотела до следобеда и тя можела по всяко време да го намери.

31

Когато слезе отново във фоайето, Ерлендур забеляза Елинборг да стои до гишето. Шефът на рецепцията направи знак в негова посока и Елинборг се обърна. Явно го търсеше и тръгна към него с бързи крачки. По лицето й бе изписано притеснение, каквото Ерлендур не бе виждал често у нея.

— Случило ли се е нещо? — попита той, щом тя се приближи.

— Може ли да седнем някъде? — каза тя. — Барът отворен ли е вече? Господи, колко ужасна е тази работа! Не знам въобще за какво му е на човек да я върши.

— Какво става? — отново попита Ерлендур.

Хвана я под ръка и я поведе към бара. Вратата на заведението беше затворена, но не заключена и те влязоха вътре. Макар и да беше отворено, самият бар, изглежда, не работеше. Ерлендур видя табелка, от която ставаше ясно, че няма да работи поне още един час. Седнаха в едно сепаре.

— Коледата ми отива по дяволите — каза Елинборг. — Никога не съм готвила толкова малко ястия. А всички роднини ще дойдат довечера и…

— Кажи ми какво се е случило! — рече Ерлендур.

— Такава бъркотия! — продължи тя. — Не го разбирам. Просто не го разбирам.

— Кого?

— Момчето! — допълни Елинборг. — Не разбирам какво става в главата му.

Тя разказа на Ерлендур, че вчера, вместо да си иде вкъщи да готви, отишла до Клехпур. Не знаела точно защо, но случаят с бащата и сина не й излизал от главата. Когато Ерлендур предположи, че вероятно защото й е омръзнало да готви за роднините, тя изобщо не се усмихна.

И преди беше ходила до психиатричната болница да говори с майката на момчето, но жената била в такова състояние, че нищо смислено не могла да измъкне от нея. Съдбата й подхвърлила същия зар и предната вечер, когато Елинборг пак отишла до болницата. Майката само се клатела напред-назад и не знаела на кой свят е. Полицайката нямала представа какво точно иска да научи от жената, но решила, че тя може би ще каже нещо за връзката между баща и син, нещо, което досега не е излизало на бял свят.

Разбрала, че майката е временно настанена в психиатрията. Била приета за втори път, след като започнала да изхвърля лекарствата си в тоалетната. Иначе, докато ги взимала, през повечето време била в отлично психическо състояние. Грижила се добре за дома си. Когато Елинборг споменала пред учителката на момчето за майка му, станало ясно, че тя се е грижила добре и за детето.

Елинборг седнала в помещението за свиждане на психиатричното отделение, където една медицинска сестра довела майката. Елинборг я гледала как си навива косата около показалеца, отново и отново, и шепне нещо на себе си, което Елинборг не могла да разбере. Опитала се да говори с жената, но тя сякаш не присъствала там, по никакъв начин не реагирала на въпросите на полицейската служителка. Приличала на сомнамбул.

Елинборг поседяла с жената известно време, докато накрая започнала да си мисли за всичките видове кексове и сладки, които й оставало да изпече. Станала с намерението да намери някого от персонала, който да върне майката в стаята й, и се натъкнала на един охранител в коридора. Човекът бил около трийсетте и изглеждал така, сякаш редовно вдига тежести. Носел бели панталони и бяла фланелка с къси ръкави. Твърдите му бицепси подскачали при всяко движение. Бил късо подстриган, с кръгло, дебеловато лице. Малките му очички потъвали някъде дълбоко в главата. Елинборг не го попитала за името.

Човекът я последвал в стаята за свиждане.

„О, това баба Дора ли е? — Пазачът се приближил до жената и вдигнал ръката й. — Тази вечер май си спокойна!“

Жената се изправила, била, както и преди, не на себе си.

„Толкова ли си надрусана, горкичката!“ — казал охранителят и Елинборг хич не харесала тона му. Все едно че говорел на някое петгодишно дете. И какво означавало това, че била спокойна тази вечер! Не успяла да се сдържи.

„Ако обичаш, не й говори като на някое дете!“ — казала тя по-остро, отколкото имала намерение.

Пазачът я изгледал.

„Това какво ти влиза в работата?“

„Тя има право да се отнасят към нея със същото уважение, с каквото се ползват всички останали“ — казала Елинборг, като някак успяла да се въздържи да не каже, че работи в полицията.

„Може и така да е — рекъл пазачът. — Аз не мисля обаче, че й показвам неуважение. Хайде, скъпа Дора“ — допълнил той и повел жената към коридора.

Елинборг тръгнала след тях.

„Какво искаше да кажеш с това, че била спокойна тази вечер?“

„Спокойна тази вечер?“ — пазачът повторил думите на Елинборг и обърнал глава към нея.

„Каза одеве, че била спокойна тази вечер — пояснила Елинборг. — Защо, каква трябваше да бъде?“

„Понякога наричам Дора «беглецът» — отвърнал пазачът. — Тя постоянно бяга.“

Елинборг не го разбрала.

„За какво говориш?“

„Не си ли гледала филма?“ — попитал здравенякът.

„Оттук ли бяга? — изненадала се Елинборг. — От болницата?“

„Или когато отидем на разходка в града — рекъл пазачът. — Последния път избяга, когато бяхме на разходка в града. Направо щяхме да полудеем, като я доведохте. Бяхте я намерили при Хлемур и я докарахте тук в отделението. Тогава вие не й показахте много голямо уважение.“

„Ние?“

„Знам, че си от полицията. Направо я хвърлихте тук.“

„Кой ден е било това?“

Човекът се замислил. Той самият бил с нея и с други двама болни, когато тя им се измъкнала. Били на Лайкярторг. Добре си спомнял кога се случило това, било същия ден, когато счупил собствения си рекорд от лежанка.

Денят съвпадал с датата на побоя над детето.

„Нейният мъж беше ли уведомен за случилото се?“ — попитала Елинборг.

„Тъкмо искахме да му се обадим, когато вие я намерихте. Винаги им даваме някакво време да се върнат сами. Иначе щяхме да сме по цял ден на телефоните.“

„Знае ли съпругът й, че я наричате «беглецът»?“

„Ние не я наричаме така. Само аз. И не, не знае.“

„А той знае ли, че тя бяга?“

„Аз не съм му казвал нищо. Тя винаги се връща.“

„Не мога да повярвам“ — изпъшкала Елинборг.

„Доста трябва да бъде упоявана, за да не избяга отново“ — казал пазачът.

„Това променя всичко!“

„Хайде, ела, скъпа ми Дора!“ — рекъл пазачът и вратата към болничното отделение се затворила след него.

Елинборг не сваляше поглед от Ерлендур.

— Толкова бях сигурна, че е той! Че е бил бащата! Сега може да се окаже, че тя е отишла до дома си, нахвърлила се е върху момчето и отново е хукнала навън. Да беше само си отворило устата това глупаче!

— Че защо й е да се нахвърля върху сина си?

— Нямам никаква идея — отвърна Елинборг. — Може да чува гласове в главата си.

— А счупените пръсти, синините? Всички тези неща през годините? Все тя ли е била?

— Не знам.

— Говори ли с бащата?

— Идвам от него.

— И?

— Той, естествено, сега не е най-добрият ми приятел. Не е виждал момчето, откакто отидохме у тях и обърнахме всичко с краката нагоре. Руга и ме проклетисва до девето коляно и…

— Какво каза той за жена си, за майката? — нетърпеливо я прекъсна Ерлендур. — Той трябва да я е подозирал.

— Момчето не казвало нищичко.

— Освен че баща му му липсва — добави Ерлендур.

— Да, само това. Значи, бащата го намира горе в стаята и си мисли, че се е довлякъл вкъщи в това състояние.

— Ти ходи в болницата при момчето и го пита дали баща му го е пребил. Тогава реакцията му те убеди, че е бил бащата.

— Трябва погрешно да съм го разбрала — отчаяно каза Елинборг. — Видях нещо в поведението му…

— Но не разполагаме с нищо, което да доказва, че е била майката. Нямаме и нищо, което да доказва, че не е бил бащата.

— Казах на бащата, че съм ходила в болницата, за да говоря с жена му, и че не се знае какво е правила тя в деня, в който детето им е било пребито. Той беше много изненадан. Все едно въобще не му е минавало през ума, че тя може да избяга от болницата. Той все още е убеден, че са били момчетата от училището. Каза, че момчето щяло да ни каже, ако майка му го е била. Напълно сигурен е в това.

— А защо момчето не казва, че е тя?

— То, естествено, е в шок, горкичкото. Не знам.

— Обича я може би? — каза Ерлендур. — Въпреки всичко, което му е причинявала.

— Или се бои от нея — допълни Елинборг. — Може би страхотно се бои от това тя да не му посегне отново. А може пък да иска да предпази майка си с мълчанието си. Невъзможно е да се каже.

— Какво искаш да направим? Да прекратим ли делото срещу бащата?

— Ще говоря с прокуратурата, да видим те какво ще кажат.

— Хубаво. Кажи ми друго, обади ли се на жената, която е била със Стефания в хотела няколко дни преди убийството на Гвюдлойгур?

— Да — отвърна Елинборг разсеяно. — Стефания я помолила да излъже, но когато стана напечено, жената не успя да го направи.

— Трябвало е да излъже заради Стефания?

— Започна да разправя как са седели тук, но някак се колебаеше. Не я биваше да лъже и когато й казах, че ще се наложи да я извикам в управлението да даде писмени показания, започна да плаче. Каза ми, че Стефания й се обадила по телефона, били са стари приятелки от някакво музикално сдружение, и я помолила да потвърди, че са били заедно в хотела, ако я попитат за това. Каза още, че първоначално й отказала, но Стефания знаела нещо компрометиращо за нея, не пожела да ми каже какво.

— Това си беше нескопосана лъжа от самото начало — рече Ерлендур. — Знаехме го и двамата, когато я изрече. Не знам защо се опитва да ни пречи по този начин, освен защото много добре осъзнава вината си.

— Имаш предвид, че тя е убила брат си ли?

— Или поне знае кой го е направил.

Седяха още известно време, пиха кафе и приказваха за момчето, за баща му и майка му, за трудностите в семейните отношения и всички тези теми доведоха до това, че Елинборг отново попита Ерлендур къде смята да прекара Коледа. Той й отвърна, че ще бъде с Ева Линд.

Разказа на Елинборг за откритието си в коридора на мазето и за подозренията си за това, че братът на Осп, проблемен тип в постоянна нужда от пари, има пръст в случая с Гвюдлойгур. Поблагодари на Елинборг за коледната покана и й каза да си вземе почивка за времето, което остава до празника.

— Никакво време не е останало — отвърна Елинборг, усмихна се и сви рамене, сякаш Коледа заедно с почистването, сладките и роднините вече нямаше значение.

— Ще получиш ли нещо за коледен подарък? — попита тя.

— Може би чорапи — каза Ерлендур. — Да се надяваме!

Поколеба се.

— Не приемай толкова навътре всичко това с бащата — добави той след малко. — Случва се. Чувстваме се сигурни, дори напълно убедени, после изскача нещо ново и започват съмненията.

Елинборг кимна.

Ерлендур я изпрати до фоайето, където се разделиха. Мислеше да се качи в стаята си и да си събере багажа. Беше му дошло до гуша от хотела. Липсваше му дупката, „в която няма дори късче, от Бога създадено“, липсваха му книгите, столът, дори Ева Линд, седнала на дивана.

Чакаше до асансьора, когато Осп се появи внезапно до него. Не я бе усетил да се приближава.

— Намерих го — каза тя.

— Кого? — попита той. — Брат ти ли?

— Ела! — подкани го Осп и тръгна към стълбата, водеща надолу към мазето.

Ерлендур се поколеба. Вратата на асансьора се отвори и той погледна вътре. Беше по следите на убиеца, може братът да бе дошъл да се предаде, подтикнат от сестра си. Момчето с тютюна за дъвчене. Ерлендур не изпитваше вълнение. Никакво нетърпеливо очакване, никакво чувство за победа от разрешаването на случая. Усещаше единствено умора и отвращение, защото това убийство бе пробудило множество мисли за собственото му детство. Знаеше, че му остават още много недовършени неща в живота, но изобщо нямаше представа откъде да започне. Най-вече му се щеше да може да забрави работата и да се прибере вкъщи. Да бъде с Ева Линд. Да й помогне да преодолее трудностите, с които се бореше. Искаше му се да престане да мисли за другите, да започне да мисли за себе си и близките си.

— Идваш ли? — тихо попита Осп, която стоеше на стълбите и го чакаше.

— Идвам — увери я Ерлендур.

Последва я по стълбите надолу. Влязоха в стаята за почивка на персонала, където бе говорил за първи път с Осп. Видя същата мръсотия и занемареност. Момичето заключи вратата след тях. Брат й седеше до една от масите и скочи на крака, щом Ерлендур влезе.

— Нищо не съм му сторил! — каза той с тънък глас. — Осп казва, че си мислиш, дето аз съм го направил, но не съм. Нищо не съм му направил.

Носеше мръсно зимно палто, синьо на цвят, скъсано на едното рамо. Отдолу се виждаше белият хастар. Джинсите му бяха станали черни от мръсотия, беше обут в опърпани тъмни ботуши, които трябваше да се връзват чак до прасеца, но връзките липсваха. Дългите му и оплескани с нещо пръсти държаха цигара. Момчето смукна от цигарата и издуха дима. Гласът му звучеше превъзбудено, той ходеше напред-назад из стаята подобно на заключено в клетка животно, приклещен в ъгъла от полицай, готов да го арестува.

Ерлендур погледна назад към Осп, която все още стоеше до вратата, после отново обърна очи към брат й.

— Сигурно много вярваш на сестра ти, след като си дошъл тук.

— Не съм направил нищо — отвърна младежът. — Тя ми каза, че си окей и си искал само информация.

— Трябва да знам в каква връзка си бил с Гвюдлойгур — рече Ерлендур. — Не знам дали ти си го намушкал.

— Не съм го намушкал.

Ерлендур се опита да го прецени. Беше на възраст някъде между юноша и зрял мъж, имаше детински вид, но в изражението му се четеше някаква твърдост, горчивина и ярост, очевидно по повод на нещо, за което Ерлендур нямаше представа.

— Никой не твърди, че ти си извършил убийството — подхвана Ерлендур, опитвайки се да го успокои. — Какви бяха отношенията ти с Гвюдлойгур?

Момчето погледна сестра си. Осп продължаваше да стои мълчаливо до вратата. Младежът отново погледна Ерлендур.

— Понякога му правих услуги и той ми плащаше за това — поясни той.

— Как се запознахте? От колко време се познавахте?

— Той знаеше, че съм брат на Осп. Беше му смешно, както на всички други, че сме брат и сестра.

— Защо?

— Казвам се Рейнир.

— И? Кое е смешното?

— Ами Осп и Рейнир44. Брат и сестра. Някаква шегичка на татко и мама. Все едно страшно са си падали по овощарството.

— Та как се запознахте?

— За първи път го видях тук в хотела, бях дошъл при Осп. Някъде преди около половин година.

— И?

— Той знаеше кой съм. Осп му беше разказала за мен. Тя понякога ме пуска да пренощувам в хотела. В коридора, тук при него.

Ерлендур се обърна към Осп.

— Нишата е щателно почистена — отбеляза той.

Осп го погледна неразбиращо и не отговори нищо. Ерлендур отново се обърна към Рейнир.

— Значи, той е знаел кой си бил ти. Спал си в коридора пред неговата стаичка. После какво?

— Дължеше ми пари. Каза, че ще ми плати.

— За какво ти дължеше пари?

— Защото му духах понякога и…

— И?

— И понякога му давах да ми духа.

— Ти знаеше ли, че е обратен?

— Е, не е ли очевидно?

— А презервативът?

— Винаги използвахме презервативи. Той имаше някаква параноя. Казваше, че не иска да рискува. Не знаел дали не съм заразен с нещо. Не съм заразен с нищо — каза момчето, като натърти на последните думи и погледна сестра си.

— Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Това пък какво общо има? — попита Рейнир.

— Нищо. Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Да.

— Беше ли с Гвюдлойгур в деня, когато е бил намушкан?

— Да. Той ме помоли да се срещнем, имаше намерение да ми плати.

— Как се свърза с теб?

Рейнир извади от джоба си мобилен телефон и го показа на Ерлендур.

— Когато дойдох, той се обличаше в костюма на Дядо Коледа. Каза, че бърза за коледното празненство. Плати ми каквото ми дължеше, погледна часовника и видя, че има време и да се позабавлява.

— Много ли пари държеше в стаята си?

— Не, поне аз не знам. Видях единствено парите, които ми плати. Но каза, че очаквал купища мангизи.

— Откъде?

— Не знам, седял бил върху златна мина.

— Какво е искал да каже според теб?

— Имаше нещо, което смяташе да продаде. Не знам какво беше. Не ми каза. Каза само, че очаквал купища мангизи, тоест много пари, не използва думите „купища мангизи“. Той не говореше по този начин. Винаги говореше много почтително, използваше красиви думи. Беше ужасно учтив. Готин пич. Не ми е правил нищо лошо. Плащаше си винаги. Познавам много други по-лоши от него. Понякога искаше само да си говори с мен. Беше самотен, поне така каза. Казваше, че няма друг приятел, освен мен.

— Разказвал ли ти е за миналото си?

— Не.

— Нищо за това, че е бил дете звезда?

— Не. Дете звезда? В какво?

— Видя ли при него някакъв нож, може би от кухнята на хотела?

— Да, имаше нож, но не знам откъде може да е бил. Като дойдох, той режеше нещо от костюма на Дядо Коледа. Каза, че трябвало да си вземе нов за следващата година.

— И не е имал никакви пари, освен тези, които ти е платил?

— Не, не мисля.

— Не си го ограбил?

— Не.

— Не си взел онзи половин милион, който е бил в стаята му?

— Половин милион? Той е имал половин милион?

— Доколкото разбрах, ти постоянно имаш нужда от пари. Ясно е как ги заработваш. Тълпа от хора те преследват за дългове. Заплашвали са семейството ти…

Рейнир погледна сестра си гневно.

— Не гледай нея, гледай мен! Гвюдлойгур е имал пари в стаичката си. Много повече, отколкото ти е дължал. Вероятно вече е бил продал златната мина. Ти си видял парите. Искал си повече. Правил си за него неща, за които си мислел, че трябва да ти се платят по-добре. Той е отказал, скарали сте се. Ти си грабнал ножа и си се опитал да го намушкаш, но той се е борил. Успял си да го прободеш в гърдите и си го убил. Взел си парите…

— Скапан идиот! — просъска Рейнир. — Това са долни, гадни глупости!

— … и оттогава пушиш хашиш, боцкаш се, или каквото там друго, дето го…

— Скапан, долен нещастник! — изкрещя Рейнир.

— Продължавай! — извика Осп. — Разкажи му каквото ми разказа на мен! Кажи му всичко!

— Какво всичко? — попита Ерлендур.

— Той ме попита дали искам да му направя една, преди да се качи горе на празненството — продължи Рейнир. — Каза, че нямал малко време, но имал пари и щял да ми плати добре. Бяхме вече започнали, когато бабката нахълта при нас.

— Бабката?

— Да.

— Каква бабка?

— Тази, дето ни попречи.

— Разкажи му! — чу се гласът на Осп зад Ерлендур. — Кажи му кой беше това!

— За каква бабка говориш?

— Забравихме да заключим, защото бързахме. Изведнъж вратата се разтвори и тя се втурна при нас.

— Коя тя?

— Не знам коя беше. Някаква бабичка.

— И какво се случи?

— Не знам. Аз веднага се ометох. Тя му изкрещя нещо и аз се изпарих.

— Защо не дойде веднага при нас с тази информация?

— Гледам да избягвам полицията. Всякакви изроди ме преследват и ако узнаят, че говоря с полицаите, ще решат, че ги топя за нещо, и ще си изпатя.

— Коя беше жената, която ви попречи? Как изглеждаше?

— Не я огледах добре. Избягах. Но той беше направо сразен. Избута ме, изкрещя и буквално загуби ума и дума. Направо обезумя от страх.

— Какво изкрещя той? — попита Ерлендур.

— Стефи.

— Какво?

— Стефи. Това беше единственото, което чух. Стефи. Нарече я Стефи и явно ужасно се боеше от нея.

32

Тя стоеше до вратата на хотелската му стая, обърната с гръб към него. Ерлендур спря и я наблюдава известно време. Беше се променила от първата им среща, когато влетя заедно с баща си в хотела. Сега бе просто една уморена и посърнала жена на средна възраст, която все още живееше със сакатия си баща в къщата, където бе преминал животът й. По неизвестни му причини тя бе дошла в хотела и бе убила своя брат.

Жената сякаш усети, че той е там в коридора, защото се обърна внезапно и го погледна. По лицето й не можеше да се разчете за какво мисли. Ерлендур знаеше само, че точно нея е издирвал от момента, в който за първи път дойде в хотела и видя Дядо Коледа да седи в собствената си кръв.

Жената стоеше до вратата на стаята му и не проговори, докато той не се приближи съвсем до нея.

— Имам да ти казвам още нещо — започна тя. — Ако все още има някакво значение.

Ерлендур помисли, че сестрата е дошла при него заради лъжата за приятелката й и че вече смята за крайно време да признае истината. Той отвори вратата и тя влезе пред него в стаята. Отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.

— Предсказваха безснежна Коледа — каза тя.

— Някога наричали ли са те Стефи? — попита той.

— Казваха ми така, когато бях малка — отвърна жената и продължи да гледа през прозореца.

— Брат ти наричаше ли те Стефи?

— Да, правеше го. Тя кимна. — Винаги. А аз го наричах Гюли. Защо питаш?

— Защо си била в хотела пет дни преди смъртта на брат ти?

Стефания въздъхна тежко.

— Знам, че не трябваше да крия от теб истината.

— Защо дойде?

— Заради плочите му. Смятахме, че имаме право да получим някаква част от тях. Знаехме, че той имаше доста плачи, вероятно целия тираж, който остана непродаден навремето. Искахме да получим част от него, ако Гвюдлойгур мислеше да го продава.

— По какъв начин беше придобил тиража?

— Татко го получи и го пазеше вкъщи в Хапнарфьордур. Когато Гвюдлойгур се изнесе, взе кашона със себе си. Каза, че плочите били негови. Негови и на никого другиго.

— Как разбрахте, че има намерение да ги продаде?

Стефания се поколеба.

— Излъгах те и за Хенри Уапшот — призна си тя. — Познавам го. Бегло, но трябваше да ти кажа за него. Той не спомена ли пред теб, че сме се срещнали?

— Не — отвърна Ерлендур. — Той си има свои проблеми. Има ли нещо вярно в това, което досега си ми казала?

Тя не отговори.

— И защо да вярвам на това, което сега ми говориш?

Стефания мълчеше, гледаше как снегът пада на земята. Беше се отнесла някъде надалеч, сякаш потънала в живота, който бе имала преди много време, когато не е познавала лъжата и всичко е било истина, чиста и току-що посипала се по земята.

— Стефания? — повика я Ерлендур.

— Не беше заради пеенето. Не се скараха заради пеенето — каза тя изведнъж. — Когато татко падна по стълбите. Не беше заради пеенето. Това е последната и най-голямата лъжа.

— Имаш предвид, когато са се сбили на стълбищната площадка?

— Знаеш ли как му викаха децата в училището? Как го наричаха?

— Мисля, че знам — отвърна Ерлендур.

— Наричаха го Малката принцеса.

— Защото е пеел в хора, бил е като префърцунено момиче и…

— Защото го видяха в рокля на мама — прекъсна го Стефания.

Тя се отдалечи от прозореца.

— Стана след смъртта й. Тя му липсваше много и особено след като не беше вече хорист, а обикновено момче с обикновен глас. Татко не знаеше за това, но аз знаех. Понякога, когато баща ни не беше вкъщи, брат ми си слагаше нейните украшения и обличаше роклите й, стоеше пред огледалото и дори се гримираше. Един ден през лятото момчета, които минавали наблизо, го видели. Някои от тях били негови съученици. Надникнали през прозореца на стаята. Правеха това от време на време, защото ние им изглеждахме странни. Започнали да хихикат и да му се присмиват без никаква милост. След този случай гледаха в училището на него като на някакъв изрод. И започнаха да го наричат „Малката принцеса“.

Стефания млъкна.

— Мислех си, че той просто страда за мама — продължи тя след малко. — Че това беше начин да се почувства близо до нея, като облича дрехите й и се кичи с украшенията й. Не смятах, че има извратени нужди. А то друго излезе.

— Извратени нужди? — възкликна Ерлендур. — Така ли гледаш на това? Брат ти е бил хомосексуален. Не си ли могла да му простиш? Заради сексуалната му ориентация ли не си поддържала връзка с него през всичките тези години?

— Той беше още много млад, когато татко го хвана с негов връстник да правят разни неописуеми неща. Аз знаех, че са в стаята му, мислех, че учат заедно. Татко се върна неочаквано вкъщи да търси нещо. И когато влязъл в стаята, пред очите му се появила потресаваща картина. Не поиска да ми разкаже какво е видял. Когато излязох от стаята си, видях момчето да тича надолу по стълбите със свалени до глезените панталони, а татко и Гюли бяха в коридора и си крещяха един на друг. Видях как Гюли бутна татко, как той загуби равновесие и падна по стълбата. Никога повече не се изправи.

Стефания отново се обърна към прозореца и се загледа в стелещия се към земята сняг. Ерлендур мълчеше и се питаше какво ли си мисли жената в моментите, когато изчезва навътре в себе си както сега, но не можеше дори да предположи. Стори му се, че все пак получи нещо като отговор, когато тя отново наруши тишината.

— Аз никога не съм била от значение — каза тя. — Всичко, което правех, беше някаква маловажна подробност. Не казвам това, защото се самосъжалявам, отдавна съм престанала да го правя. По-скоро за да се опитам да разбера и обясня защо не съм имала никакъв контакт с него от този ден насетне. Понякога си мисля, че съм си мечтаела да се случи всичко това. Можеш ли да си представиш?

Ерлендур поклати глава.

— Когато той си отиде, аз бях тази, която имаше значение. Не той. Никога вече той. По някакъв странен начин бях доволна от това, доволна, че той не беше вече голямата звезда, каквато се очакваше да бъде. Предполагам, че съм му завиждала през цялото време, много повече, отколкото съм си давала сметка, заради вниманието, което получаваше, и заради гласа, който имаше като дете. Гласът му беше божествен. Сякаш бе благословен с всички тия способности, а аз не притежавах никакви. Дрънках на пианото като някой кон. Така каза татко, когато се опитваше да ме учи да свиря. Каза, че нямам абсолютно никакви способности. Въпреки това го обожавах, защото си мислех, че винаги има право. Обикновено той беше добър с мен. След като осакатя, аз имах възможността да го обгрижвам и единствено аз да имам значение за него. Така минаваха годините една подир друга, без нищо да се промени. Гюли си отиде от къщи, татко остана инвалид и аз се грижех за него. Никога не съм мислила за мен самата, какво аз искам. Тъй годините могат да си минат, без да направиш каквото и да било друго, освен да си живееш, заседнал в дупката си. Година след година, година след година.

Стефания млъкна. Продължаваше да гледа снега.

— И когато започнеш да разбираш, че това е всичко, което имаш, започваш да мразиш, опитваш се да откриеш виновника. Струваше ми се, че брат ми е виновен за всичко. С времето започнах да намразвам него и перверзията му, която разруши живота ни.

Ерлендур понечи да каже нещо, но тя продължи:

— Не знам дали мога по-добре да го обясня. Да обясня как се изолираш в своя собствен непроменяем живот заради нещо, което след десетилетия се оказва толкова маловажно. Маловажно и безобидно.

— Разбрахме, че брат ти е приемал нещата така, като че ли му е било откраднато детството — каза Ерлендур. — Че не е получил възможността да бъде това, което сам е искал, а точно обратното — бил е принуден да бъде нещо друго, певец, дете звезда. Започнал да се чувства така, когато го подигравали в училището. Впоследствие не останало нищо нито от едното, нито от другото, а в добавка се появили и тези „извратени нужди“, както ги наричаш. Не мисля, че му е било много добре. Може би той не е искал всичкото това внимание, за което ти си копняла.

— Детството му било откраднато — рече Стефания. — Може и така да е.

— Някога опитвал ли се е брат ти да обсъди хомосексуалните си наклонности с баща си или с теб? — попита Ерлендур.

— Не, но вероятно можехме да видим накъде вървят нещата. Не знам също дали той самият си е давал ясна сметка какво се е случвало с него. Нищо не знам за това. Мисля, че той е нямал представа защо се облича в роклите на мама. Нямам идея кога такива хора разбират, че са различни.

— По някакъв странен начин той е харесвал прякора си — каза Ерлендур. — Имал е този плакат и знаем, че…

Полицаят замълча. Не беше сигурен дали трябва да разкаже за любовника на Гвюдлойгур, от когото той е искал да го нарича „Малка принцеса“.

— Нищо не знам за това — продължи Стефания, — освен, естествено, че този плакат стои на стената му. Може да се е самоизмъчвал със спомените за това, което се случи. Може пък да е нещо у тия хора, което ние никога няма да разберем.

— Как се запозна с Хенри Уапшот?

— Един ден дойде у нас и искаше да говори с мен и баща ми за плочите на Гвюдлойгур. Искаше да знае дали имаме екземпляри от тях. Това се случи по Коледа миналата година. Беше получил информация за Гвюдлойгур и семейството му от някакви колекционери. Каза ни, че плочите му са изключително ценни. Разговарял с брат ми, но той му казал, че не желае да продава. После брат ми променил решението си и бил готов да даде на британеца каквото искал.

— И вие сте поискали част от парите… или какво?

— Това ни се стори съвсем естествено. Плочите не му принадлежаха повече, отколкото на баща ми, поне така гледахме на нещата. Баща ми плати за издаването им със собствените си пари.

— За голяма сума ли ставаше въпрос? Която Уапшот е предложил за плочите?

Стефания кимна разсеяно с глава.

— За милиони.

— Това съвпада с нашата информация.

— Той има достатъчно пари, този Уапшот. Мисля, че искаше да попречи плочите да се появят на колекционерския пазар. Ако съм го разбрала правилно, той искаше да придобие всички съществуващи плочи, за да не излязат на пазара. Беше много откровен и бе готов да плати огромна сума. Мисля, че малко преди Коледа е успял да придума брат ми. Вероятно нещо се е променило, след като се е нахвърлил така върху него.

— Нахвърлил се е върху брат ти ли? Какво искаш да кажеш?

— Е, не го ли държите в ареста?

— Да — кимна Ерлендур, — но нямаме нищо, което да доказва, че той е нападнал брат ти. Какво искаш да кажеш с това, че нещо се е променило?

— Уапшот дойде при нас в Хапнарфьордур и съобщи, че се бил споразумял с Гвюдлойгур да купи целия тираж. Предполагам, искал е да се увери, че няма други екземпляри при нас. Казахме му, че няма, Гвюдлойгур беше взел всичко, когато се изнесе от къщи.

— Затова си дошла в хотела — каза Ерлендур. — За да получиш вашата част от продажбата.

— Беше в униформата на портиер — продължи Стефания. — Стоеше отпред във фоайето, изнасяше куфарите на някакви чужденци навън към колата. Следях го доста време и накрая той ме видя. Казах му, че трябва да говорим за плочите. Той попита за татко…

— Баща ти ли те изпрати при Гвюдлойгур?

— Не, той никога не би направил това. Той не иска дори името му да чуе от инцидента насам.

— Но Гвюдлойгур е попитал най-напред за него, като те е видял в хотела.

— Да. Слязохме долу в стаичката му и аз попитах къде са плочите му.

— Те са на добро място — отвърна Гвюдлойгур и се усмихна на сестра си. — Хенри ми каза, че е разговарял с теб.

— А на нас каза, че си имал намерение да му продадеш плочите. Татко твърди, че половината са негови, и ние искаме да получим половината от сумата, която ще вземеш за тях.

— Промених си намеренията — отвърна Гвюдлойгур. — Няма да продавам никому нищо.

— Какво отговори Уапшот на това?

— Не беше никак доволен.

— Той предлага много добри пари за тях.

— Мога да получа повече, ако сам ги продам, една по една. Сред колекционерите има голям интерес към плочите. Мисля, че Уапшот иска да направи същото, макар да разправя, че иска да ги купи, за да си ги има. Предполагам, че лъже. Иска да ги продаде и да направи печалба на мой гръб. Всички искаха да печелят на мой гръб в старите времена, също и татко, и това не се е променило. Нищичко не се е променило.

Двамата дълго време се гледаха в очите.

— Ела у дома и говори с татко. Не му остава още много.

— Уапшот говори ли с него?

— Не, не си беше вкъщи, когато Уапшот дойде. После му казах.

— А той какво отвърна?

— Нищо. Само, че си иска своята част.

— А ти?

— Какво аз?

— Защо никога не си тръгна? Защо не се омъжи и не създаде свое семейство? Това, което живееш, не е твоят живот. Това е неговият живот. Къде е твоят?

— Като че ли е в инвалидната количка, която ти сложи под него — просъска Стефания. — И не се осмелявай да ми говориш за моя живот!

— Той има същата власт над теб, каквато имаше над мен в миналото.

Злобата изригна от Стефания.

— Някой трябваше да се грижи за него. Любимецът му, звездата, се превърна в безгласен педал, който го бутна надолу по стълбата и оттогава не е посмял да приказва с него. Предпочита нощем да седи до него и да се измъква, преди да се е събудил. Каква е тая власт, която има над теб? Мислиш, че си се отървал от него завинаги, но я се виж! Погледни се! Какво си? Кажи ми! Ти си едно нищо! Ти си един парцал.

Тя млъкна.

— Извинявай! — каза той. — Не трябваше да започвам да говоря за това.

Тя не му отговори.

— Той пита ли за мен?

— Не.

— Говори ли поне понякога за мен?

— Не, никога.

— Той не понася начина, по който живея. Не понася това, което съм. Той просто не ме понася. След всичките тия години.

— Защо не ми разказа това веднага? — попита Ерлендур. — Защо бе нужна тази игра на криеница?

— Игра на криеница? Е, можеш да си представиш. Не исках да говоря за моите семейни проблеми. Мислех си, че ще мога да ни предпазя, да предпазя личния ни живот.

— Това ли беше последният път, когато се видя с брат ти?

— Да.

— Напълно ли си сигурна?

— Да. — Стефания погледна Ерлендур. — Какво намекваш?

— Не го ли завари с едно младо момче да прави същите неща, които са потресли баща ти? Това е било началото на нещастието в твоя живот и си поискала да сложиш края му.

— Не, какво…?

— Имаме свидетел.

— Свидетел?

— Момчето, което е било с брат ти. Млад човек, който му е правил разни услуги срещу заплащане. Ти си попаднала на тях в мазето, момчето е избягало, а ти си нападнала брат си. Видяла си нож на масата и си се нахвърлила върху него.

— Това не е вярно! — извика Стефания.

Усещаше, че Ерлендур говори сериозно и че очевидно уликите се насочват към нея. Втренчено гледаше Ерлендур, сякаш не вярваше на чутото от собствените й уши.

— Има свидетел… — започна Ерлендур, но не успя да довърши изречението.

— Какъв свидетел? За какъв свидетел говориш?

— Отричаш ли да си убила брат си?

Телефонът в стаята започна да звъни и преди Ерлендур да успее да го вдигне, започна да звъни и мобилният му телефон в джоба. Той погледна извинително Стефания, която направо го пробождаше с очи.

— Трябва да отговоря — каза Ерлендур.

Стефания се отдръпна. Полицаят я видя да взема една от плочите на Гвюдлойгур върху бюрото и да я вади от обложката. Когато Ерлендур вдигна стационарния телефон, тя оглеждаше плочата. Беше Сигурдур Оли. Ерлендур включи мобилния и помоли този, който се обаждаше, да изчака за момент.

— Одеве един човек се свърза с мен във връзка с убийството в хотела и аз му дадох твоя мобилен номер — обясни Сигурдур Оли. — Звънна ли ти вече?

— В момента някой ме чака на мобилния — отвърна Ерлендур.

— Струва ми се, че успяхме да разрешим случая. Говори с човека и после ми се обади! Изпращам три коли. Елинборг ще дойде с тях.

Ерлендур остави слушалката и вдигна мобилния телефон. Не познаваше гласа, но човекът се представи и започна да разказва. Още с първите му думи съмненията на Ерлендур получиха потвърждение. Той сякаш видя разположението на всички карти на масата. Говориха дълго време. Накрая Ерлендур помоли човека да отиде в управлението и да даде показания пред Сигурдур Оли. Обади се на Елинборг и й даде разпореждания. След всичко това изключи телефона и се обърна към Стефания. Тя беше поставила плочата на грамофона и го бе включила.

— Понякога в миналото — каза тя, — когато правеха такива записи, на плочите се чуваха множество различни фонови звуци. Може би защото хората не работеха прецизно, пък и апаратурата още не беше усъвършенствана, нито условията — подходящи. Тъй да се каже, човек можеше да чуе дори преминаващите коли. Забелязал ли си това?

— Не — отвърна Ерлендур.

Не разбираше за какво говори жената.

— Например при тази песен, ако се заслушаш, можеш да чуеш. Мисля, че никой няма да обърне внимание, освен ако не знае за какво става дума.

Тя увеличи звука. Ерлендур се заслуша и долови страничен звук, който се появяваше в средата на песента.

— Какво е това? — попита той.

— Това е татко — отговори Стефания.

Тя пусна песента още веднъж и Ерлендур долови звука по-ясно, макар че не можеше да определи какво казваше гласът.

— Това баща ви ли е? — учуди се той.

— Тук му казва, че е прекрасен — отвърна Стефания някак разсеяно. — Стоеше недалеч от микрофона и не можа да се сдържи.

Тя погледна Ерлендур.

— Баща ми почина снощи. Полегна си на дивана след ядене и заспа, както често правеше, и повече не се събуди. Веднага усетих, че си е отишъл, в мига, в който влязох в стаята. Разбрах го преди още да съм го докоснала. Докторът каза, че е получил инфаркт. Ето защо дойдох в хотела при теб, искам да почистя пред вратата си. Това вече няма никакво значение. Нито за него, нито за мен. Нищичко вече няма значение.

Тя пусна песента на плочата за трети път и сега Ерлендур като че ли различи казаното от бащата на Стефания. Една-единствена дума, която присъстваше в песента като бележка под линия.

„Прекрасен“.

— Слязох долу в стаичката на Гвюдлойгур в деня, когато беше убит, за да му кажа, че татко иска да се видят и да се помирят. Вече бях разказала на татко, че Гвюдлойгур е запазил ключ от къщата, че се е промъквал у дома, седял е в стаята и си е тръгвал, преди да го усетим. Не знаех каква ще е реакцията на Гвюдлойгур, дали ще пожелае да се види с татко, или помиряването помежду им си остава безнадеждна работа, но исках да опитам. Вратата на стаичката му беше отворена…

Гласът й затрепери.

— … и той лежеше там, потънал в собствената си кръв…

Тя млъкна.

— … в тия дрехи… със свалени панталони… целият в кръв…

Ерлендур се приближи към нея.

— Господи, боже мой! — простена тя. — Никога в живота ми… това беше толкова ужасно, че думите не могат да го опишат. Не знам какво си мислех. Бях толкова уплашена! Като че ли единствената ми мисъл беше да се махна оттам и да забравя видяното. Както и всичко друго. Опитвах се да се убедя сама себе си, че нищо от това не ме засяга, че няма никакво значение дали съм била там, или не. Всичко е свършено, всичко е минало и не е моя работа. Отблъсквах видяното като някое дете. Не исках да го знам и не казах на баща ми. Никому не казах.

Тя погледна Ерлендур.

— Трябваше да извикам помощ. Трябваше, разбира се, да извикам и полиция… но… това беше толкова отвратително, толкова неестествено… че просто избягах от него. Само за това си мислех — да се махна, да избягам от туй ужасно място и никой да не ме види.

Тя млъкна.

— Мисля, че винаги съм бягала от него. По някакъв начин постоянно съм го правила. През цялото време. И там…

Тя се разплака безгласно.

— Можехме да опитаме да поправим нещата много по-рано. Отдавна трябваше да съм го направила. Това е моето престъпление. Накрая и татко го искаше. Преди да умре.

Настъпи мълчание. Ерлендур погледна през прозореца и видя, че снеговалежът е намалял.

— Най-ужасното бе…

Тя замлъкна, сякаш мисълта за онова, което се канеше да каже, беше непоносима.

— Той не е бил мъртъв, нали?

Тя поклати глава.

— Каза само една дума и след това умря. Видя ме на вратата и прошепна моето име. Онова, което използваше, когато бяхме малки. Винаги ме наричаше Стефи.

— Те също са го чули да казва името ти, преди да умре. Стефи.

Тя изумено погледна Ерлендур.

— Кои те?

Вратата на стаята внезапно се отвори и Ева Линд се появи на прага. Тя се взря в Стефания, след това погледна Ерлендур, после отново Стефания и поклати глава.

— Абе, ти по колко на ден прекарваш? — попита тя и погледна обвинително баща си.

33

Ерлендур не забеляза нещо да се е променило в поведението на Осп. Стоеше и я наблюдаваше как работи. Мислеше си дали тя някога ще покаже разкаяние или поне малко угризение на съвестта заради това, което бе сторила.

— Намери ли я, тази Стефи? — попита момичето, когато го видя в коридора, след което постави купчина от кърпи в количката за мръсно бельо, взе чисти хавлии и ги внесе в стаята.

Ерлендур се приближи и застана до вратата, но мислите му бяха другаде.

Мислеше за дъщеря си. Бе успял някак си да й обясни коя е Стефания и щом старата жена си тръгна, бе помолил Ева Линд да го изчака. Нямало да се бави дълго и можело след това двамата да се приберат вкъщи. Ева бе седнала на леглото. Той веднага бе усетил, че е променена, че се е върнала към старите си навици. Беше превъзбудена и започна отново да го обвинява за всичките си несгоди в живота. Той само стоеше, слушаше и не й отвръщаше, не й противоречеше, за да не я разсърди още повече. Знаеше защо е ядосана. Не се гневеше на него, а на себе си, защото се бе провалила. Защото бе изгубила самоконтрол.

Той нямаше представа какво е взела. Погледна часовника на ръката си.

„Бързаш за някъде, а? — каза тя. — Бързаш да спасиш света!“

„Можеш ли да ме изчакаш тук?“ — попита той.

„Омитай се!“ — отвърна тя.

Гласът й бе хриплив и неприятен.

„Защо си причиняваш това?“

„Млъкни!“

„Ще ме изчакаш ли? Няма да се бавя дълго и след това ще се приберем вкъщи. Искаш ли?“

Ева не отговори. Седеше с отпусната глава и гледаше в нищото през прозореца.

„Няма да се бавя дълго“ — рече той.

„Не си отивай! — помоли го тя. Гласът й вече не беше толкова твърд. — Къде ходиш постоянно?“

„Какво има?“ — попита той.

„Какво има ли?! — изкрещя тя. — Всичко има! Всичко! Мамка му, този скапан живот. Ето това има, шибания живот. Не знам за какво е той. Не знам защо му е на човек да го живее. За какво! За какво?“

„Ева, нещата ще се…“

„Господи, колко съжалявам за нея“ — простена тя.

Той я прегърна.

„Всеки ден. Сутрините, щом се събудя, вечерите, когато заспивам. Мисля за нея всеки божи ден и за това, което й направих.“

„Това е добре — каза Ерлендур. — Трябва да мислиш за нея всеки ден.“

„Но е толкова трудно! И няма отърване. Никога. Какво трябва да направя? Какво мога да направя?“

„Не я забравяй! Мисли за нея! Винаги. Тя ще ти помогне.“

„Господи, колко съжалявам за нея. Що за човек съм аз? Що за човек прави всъщност такива неща? Със собственото си дете!“

„Ева!“

Той я обгърна с ръце, тя се наклони към него и двамата останаха да седят на ръба на леглото, докато снегът мълчаливо се стелеше над града.

Седяха дълго време в това положение. Ерлендур прошепна в ухото й да го изчака в стаята. Искаше да се прибере заедно с нея вкъщи и да отпразнуват Коледата. Погледнаха се в очите, тя се беше успокоила и кимна с глава утвърдително.

Сега стоеше при вратата на една от стаите на долния етаж и наблюдаваше работата на Осп, но не можеше да престане да мисли за Ева. Знаеше, че трябва да се върне бързо при нея, да я заведе у дома и да бъде с нея; да изкарат една хубава Коледа заедно.

— Говорихме със Стефи — каза той в посока към стаята. — Тя се казва Стефания и е сестра на Гвюдлойгур.

Осп излезе от банята.

— И какво, призна или отрече всичко?

— Не, тя нищо не отрече — поясни Ерлендур. — Тя знае вината си, ясно й е какво е тръгнало накриво, кога се е случило и защо. Не се чувства добре, но е започнала да изяснява нещата за себе си. Трудно й е, защото вече е твърде късно да поправи онова, което е излязло извън релси.

— Призна ли си?

— Да — кимна Ерлендур. — Повечето неща фактически. Не го потвърди изрично, но осъзнава своето участие в случая.

— Повечето неща? Какво означава това?

Осп мина покрай него при вратата, взе препарат за почистване, няколко кърпи и отново влезе в банята. Ерлендур пристъпи напред и започна да гледа как момичето чисти, досущ както и преди, когато случаят все още бе твърде неясен, а Осп беше му станала нещо като приятелка.

— Всъщност всичко — каза той. — С изключение на убийството. Това е единственото, което тя няма намерение да поеме върху себе си.

Осп пръсна малко почистващ препарат върху огледалото, като по никакъв начин не реагира на думите на полицая.

— Но брат ми я е видял — настоя тя. — Видял я е, когато е намушкала собствения си брат. Тя не може да отрече това. Не може да отрече това, че е била там.

— Не — отвърна Ерлендур. — Тя е била долу в мазето, когато Гвюдлойгур е умрял. Само че не го е намушкала тя.

— Напротив, Рейнир я е видял — рече момичето. — Тя не може да го отрече.

— Колко им дължиш?

— Дължа?

— Колко?

— Дължа кому? Какви ги говориш?

Осп търкаше огледалото така енергично, сякаш беше въпрос на живот и смърт, сякаш, ако престанеше, всичко щеше да се свърши — маската щеше да падне и тя трябваше да се предаде. Продължи да пръска и търка огледалото, като избягваше да поглежда отражението на собствените си очи.

Ерлендур я гледаше и в ума му изплува едно изречение, което беше прочел в книга, разказваща за нещастните бедняци от миналото — тя беше незаконно роденото дете на света.

— Елинборг се казва жената, която работи с мен. Тя провери преди малко регистъра на Спешната помощ — каза Ерлендур. — Спешната помощ за жертвите на изнасилвания. Било е горе-долу преди половин година. Били са трима. Случило се е в някаква хижа край езерото Ройдарватн. Повече не си казала нищо. Твърдяла си, че не знаеш кои са били. Отвлекли са те една петъчна вечер, докато си отивала в центъра на града, откарали са те в тази хижа и са те изнасилили един след друг.

Осп продължи да търка огледалото. Ерлендур не можа да види дали казаното от него има някакъв ефект у нея.

— Накрая си отказала да кажеш кои са били похитителите ти и не си искала да предявяваш обвинения.

Осп не каза и дума.

— Работиш тук в хотела, но това не стига за дълговете ти. Не ти стига и за дрогата. Успявала си да ги държиш настрана от теб с някакви малки плащания и те продължават да те снабдяват, но са те заплашили, а ти знаеш, че тия хора изпълняват заплахите си.

Осп избягваше да го погледне.

— Никой не краде в хотела, нали? — продължи Ерлендур. — Каза това, за да ни заблудиш, за да ни поведеш в друга посока.

Ерлендур чу някой да ходи в коридора и видя Елинборг, придружена от четирима полицаи, да се появява на вратата. Даде им знак да почакат.

— Брат ти е в същото положение като теб. Може би имате обща сметка при тях, не знам. Него са го хващали и са го били жестоко. Заплашвали са го. Заплашвали са родителите ви. Вие не смеете да кажете кои са тези хора. Полицията не може да направи нищо, защото това са само заплахи, а когато те преминат към действие, когато те нападнат в центъра на града и те изнасилят в някакво бунгало край Ройдарватн, ти не ги издаваш. Както и брат ти.

Ерлендур млъкна, като продължи да я наблюдава.

— Одеве ми телефонира един човек. Работи в полицията, в отдела за наркотици. От време на време получава обаждания от разни клюкари, хора, дето разказват за чутото на улицата от света на наркоманите. Вчера вечерта му позвънили, всъщност през нощта, казали му, че се носела мълва за някакво младо момиче, изнасилено преди половин година, защото му било трудно да плаща на дилърите си, и изведнъж преди два-три дена изплатило всичките си дългове. Своите и тези на брат си. Нещо да ти звучи познато?

Осп поклати глава.

— Не ти звучи? — попита отново Ерлендур. — Този, който се обадил в наркополицията, знаел името на момичето, както и че то работело в хотела, където е бил убит Дядо Коледа.

Осп поклати още веднъж глава.

— Знаем, че в стаята на Гвюдлойгур е имало половин милион — добави Ерлендур.

Тя престана да търка огледалото. Бавно отпусна ръце надолу и се втренчи в отражението си.

— Опитах се да ги откажа.

— Да се откажеш от наркотиците ли?

— Но нямаше смисъл. Те са безмилостни, ако човек им е длъжник.

— Ще ми кажеш ли кои са?

— Не исках да го убивам. Той винаги е бил добър с мен. И тогава…

— Видя ли парите?

— Парите ми трябваха.

— Заради парите ли беше? Заради тях ли го намушка?

Тя не отговори.

— Не знаеше ли за връзката на Гвюдлойгур и брат ти?

Осп мълчеше.

— Заради парите ли беше? Или заради брат ти?

— Може би и заради двете — тихо каза Осп.

— Искала си парите.

— Да.

— А той е използвал брат ти.

— Да.

Видя брат си да стои на колене, парите бяха на купчина върху леглото, ножът лежеше отстрани. Без да се замисли и за миг, тя грабна ножа и започна да го мушка. Той вдигна ръце да се защити, но тя продължи да го ръга отново и отново, докато той не престана да се съпротивлява и се отпусна, облегнат на стената. Кръв се стичаше от раната в гърдите, от сърцето.

Ножът беше окървавен, тя беше цялата покрита с кръв — по ръцете, по халата й. Брат й се бе изправил и бе хукнал навън в коридора в посока към стълбището.

Гвюдлойгур простена тежко.

Мъртвешка тишина се възцари в килерчето. Тя се втренчи в Гвюдлойгур и ножа в ръцете си. Внезапно Рейнир се появи отново.

— Някой идва по стълбите — прошепна той.

Взе парите, сграбчи сестра си, която стоеше като вдървена на мястото си, и я повлече навън в коридора, а оттам — в нишата в ъгъла. Появи се някаква жена. Двамата не смееха дъх да си поемат. Жената погледна към тях в мрака, но не ги забеляза.

Когато стигна до вратата на стаичката, нададе сподавен вик. Чуха Гвюдлойгур да простенва.

— Стефи — каза той.

Повече нищо не чуха.

Жената влезе в стаичката. Братът и сестрата я видяха веднага да излиза. Вървеше заднешком, докато се опря в стената на коридора, след което рязко се извърна и без да се оглежда, закрачи бързо в посока навън от мазето.

— Изхвърлих халата и си намерих друг. Рейнир изчезна някъде. Не можех да направя друго, освен да продължа да работя. В противен случай вие щяхте веднага да разберете всичко, или поне така си мислех. После ми казаха да го повикам за коледното празненство. Не можех да откажа. Не трябваше да правя каквото и да било, което да привлече вниманието към мен. Слязох долу и почаках в коридора. Вратата на стаята му стоеше все още отворена, но аз не влязох вътре. Върнах се обратно горе и казах, че съм го намерила в стаичката и че май е мъртъв.

Осп заби поглед в земята.

— Най-лошото е, че той винаги е бил добър с мен. Може би точно заради това се ядосах толкова много. Защото той беше един от малцината, които се държаха човешки с мен на това място, а използваше брат ми за курва. Побеснях. След всичко, което…

— След всичко, което са ти сторили ли? — попита Ерлендур.

— Няма смисъл да повдигаш обвинения срещу тези свини. Тия, които извършват най-ужасните и кървави изнасилвания, лежат година, може би година и половина. И отново излизат на свобода. Вие нищо не можете да направите. Няма смисъл да търсиш помощ. Човек трябва да си плати, независимо по какъв начин. Взех парите и платих. Може би го убих заради парите. Може би заради Рейнир. Не знам. Не знам…

Тя млъкна.

— Полудях — подзе тя. — Никога не съм изпадала в такова състояние преди. Никога не съм побеснявала така. Видях отново всичко, което се случи в гаража на хижата. Видях тях. Видях всичко да се случва отново. Взех ножа и се опитвах да го намушкам навсякъде, където беше възможно. Опитах се да го нарежа. Той се мъчеше да се защити, но аз го мушках и мушках, докато престана да се движи.

Тя погледна Ерлендур.

— Не предполагах, че е толкова трудно. Че е толкова трудно да убиеш човек.

Елинборг се появи на вратата на стаята и с жест даде да се разбере, че не й е ясно какво става, и защо просто не арестуват момичето.

— Къде е ножът? — попита Ерлендур.

— Ножът ли? — повтори Осп и тръгна към него.

— Ножът, с който си го убила.

Тя се поколеба за момент.

— Оставих го на мястото му — каза след малко. — Почистих го колкото можех и го върнах, преди вие да дойдете.

— И къде е той?

— Където му е мястото.

— В кухнята ли?

— Да.

— В хотела има поне петстотин подобни ножа — възкликна отчаяно Ерлендур. — Как да го открием?

— Можете да започнете с шведската маса — рече тя.

— Шведската маса ли?

— Със сигурност някой го използва сега.

34

Ерлендур предаде Осп на Елинборг и четиримата полицаи и побърза да се върне в стаята, където го чакаше Ева Линд. Постави пластинката с магнитната лента в ключалката и отвори вратата. Видя, че Ева Линд е разтворила широко прозореца, седи на перваза и гледа как снегът пада към земята.

— Ева — каза Ерлендур спокойно.

Ева отвърна нещо, което той не чу.

— Ела, мила! — рече той, като се приближи внимателно към нея.

— Изглежда толкова лесно! — прошепна Ева Линд.

— Ева, ела! — промълви Ерлендур. — Хайде да се прибираме у дома.

Тя се обърна към него. Гледа го известно време и накрая кимна с глава.

— Да си тръгваме! — каза спокойно, стъпи с крака на пода и затвори прозореца.

Ерлендур се приближи до нея и я целуна по челото.

— Ограбих ли ти детството, Ева? — попита той глухо.

— А? — възкликна тя.

— Нищо.

Ерлендур се взря в очите й. Понякога виждаше в тях бели лебеди.

Сега лебедите бяха черни.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня, докато се намираха в асансьора, на път към фоайето. Той веднага разпозна гласа.

— Исках само да ти пожелая щастлива Коледа — каза Валгердур, която като че ли шепнеше в телефона.

— Благодаря, подобно — отвърна Ерлендур. — Щастлива Коледа.

Щом стигнаха долу в преддверието, Ерлендур надникна в трапезарията. Тя бе претъпкана от чужденци, които се угощаваха с празничните блюда на шведската маса и бъбреха на всички възможни езици, така че весела глъч се носеше из целия приземен етаж. Не успя да отблъсне мисълта, че някой от чуждестранните гости държи оръжието на убийството в ръцете си.

Каза на шефа на рецепцията, че вероятно Роузант е изпратил жената, която е преспала с него оная нощ и търси заплащане за услугата си. Шефът на рецепцията отвърна, че започнал да подозира подобно нещо. Вече бил докладвал на собствениците за случващото се в хотела с покровителството на шефа и главния сервитьор, но не знаел какво щяло да излезе от това.

Ерлендур забеляза управителя на хотела, който учудено гледаше Ева Линд. Искаше му се да се престори, че не го вижда, но управителят се размърда и му препречи пътя.

— Исках само да ти благодаря, ти, разбира се, няма нужда да плащаш за гостуването си тук!

— Вече съм оправил сметката — каза Ерлендур. — Остани си със здраве!

— А какво става с Хенри Уапшот? — попита управителят, приближавайки се плътно до Ерлендур. — Какво смятате да правите с него?

Ерлендур се спря. Държеше Ева Линд за ръка, а тя погледна управителя на хотела с безучастен поглед.

— Ще го изпратим в Англия. Нещо друго?

Шефът на хотела запристъпва от крак на крак.

— Мислиш ли да направиш нещо за лъжите, които момичето ти наговори по повод участниците в конференции?

Ерлендур се усмихна на себе си.

— Някакви притеснения ли имаш? — попита той.

— Всичко беше лъжа.

Ерлендур прегърна Ева и двамата потеглиха към изхода.

— Ще видим — каза той.

Докато преминаваха през фоайето, Ерлендур забеляза, че хората се спират и започват да се оглеждат. Вече не звучаха сладникавите американски коледни песнички. Ерлендур се усмихна вътрешно, шефът на рецепцията беше изпълнил молбата му и сменил музиката, която се носеше от високоговорителите. Мислеше си за остатъка от тиража на грамофонните плочи на Гвюдлойгур. Попита Стефания дали има представа къде може да е, но тя не знаеше. Нямала никаква идея къде би могъл да го скрие и мислела, че е малко вероятно да бъде намерен някога.

Лека-полека в трапезарията настана тишина. Гостите на хотела се споглеждаха с удивление и обръщаха очи нагоре към тавана, сякаш за да видят откъде се разнася тази чудна песен. Служителите на хотела стояха като вкаменени и също слушаха. Изглеждаше като че времето бе престанало да тече.

Излязоха от хотела. Ерлендур продължи да пее заедно с детето Гвюдлойгур прекрасния псалм и отново усети в душата си онази дълбока страстна тъга в гласа на момчето.

О, Отче, дай ми малко светлинка за краткия път на моя живот…