Гоблин

1

Ако Том не си беше зарязал пуловера в шкафчето, ако не се беше върнал да си го вземе и ако пътьом не беше минал през главния офис, цялата тази мрачна нощ можеше да му се размине.

— Чакай малко, Томи. Имам още един курс за тебе.

По дяволите. По план тази вечер Том щеше да си кара кефа. И то страхотно. Пица, бира, стари филми, краката на масата, а ширналата се прерия на всекидневната щеше да е цялата негова.

— Докъде, Джери?

И преди още шефът му да е казал името на града, Том разбра, че ще трябва да отмени плановете си за вечерта. На Джери той никога не отказваше.

— До Гоблин.

До Гоблин?

— Господи, Джери, Гоблин е на колко… на един час път оттук? В Гоблин не съм ходил някъде от… трийсет години.

До Гоблин пътят можеше и да е един час, но дотам и обратно ставаха два.

— Знам — каза Джери и направи най-състрадателната си физиономия. От пепелника на бюрото му се надигаше дим от пура и се виеше около голямото му шкембе. — И ще ти платя тройно за курса. Получателят ни плати отгоре. Настоява всичко да е така, както той иска. Много специфично.

— Тройно? Охо! Какво е, Джери?

Джери сви рамене и погледна купчина листове.

— Пълна досада, ето какво. Маниакални инструкции. И иска да се достави в полунощ. Без майтап. Може да тече някакъв купон или кой да ти знае… Но за тия пари ще те пратя там и с пълна кола неоковани затворници. Към касата е прикрепен цял списък с изисквания.

— Каса ли?

— Сандък.

Том свали жълтата си бейзболна шапка и прокара мазни пръсти през мазната си коса. Тройно. Това правеше общо по 1,20 долара на миля. Както Гоблин беше чак на 70 мили северно оттук (а може и повече да са, Том със сигурност щеше да провери), да не споменаваме и седемдесетте мили обратно, щеше да изкара едни хубавички 168 долара с курс в последната минута. Можеше да достави сандъка в полунощ и в два през нощта вече да си е пред телевизора. По дяволите, от там нататък можеше цял ден да се налива.

— Само следвай указанията до запетайка, Томи. Човекът вече бая пари даде. Сега само от нас зависи да не я оплескаме.

Профсъюзът изискваше шофьорите да карат с осемнайсет мили в час и да вземат по четирийсет цента на миля. Повечето избираха най-много едночасови курсове, защото включваха и ужасяващото дълго изчакване при доставката. Но Том караше от шестнайсет години и имаше разни познати тук и там, и когато се откриваше възможност, той вече си беше разчертал маршрутите. А ако се получеше неочаквано забавяне? Пак не беше проблем. Том обичаше да си брои милите. Не възнамеряваше да се откаже от това дребно развлечение.

— Знаеш ли, Джери — рече с усмивка Том. — В Гоблин целунах първото си момиче. Алис Прат. Проби ми със зъби долната устна.

Том изпъчи устна, за да види Джери.

— Господи! Бива си го това, Томи. Навярно можеш да я издириш.

Томи някога познаваше Гоблин. Майка му го беше водила там три лета подред. За единайсетия, дванайсетия и тринайсетия му рожден ден. Три лета, прекарани в плуване из дълбоките гоблински езера, да не споменаваме леденостудената Черноводна река, на чиито брегове устата на Том бе причакана в засада от Алис, след като го бе залъгала, че ще получи целувка без ухапване. Беше играл на разни игри в Западните поля, разхождаше се из Гибелния парк. Все още в офиса на Джери, той подробно си припомни как заобикаляше Плетищата от източната страна и минаваше между двете великански фигури от подрязани храсти, обрамчващи шосето, което влиза в града откъм юг. Спомни си страшната обиколка из кланицата и приятната разходка из зоопарка „Харди Карол“. Спомни си и совите — пощенски картички и снимки на совите, сувенири, които майка му купуваше от центъра.

Том се усмихна. 168 долара — това бяха много пари да си припомни младостта. Място, което си спомняше като приятно, ако си го спомняше правилно.

— Вече е десет и петнайсет — каза Джери. — По-добре се размърдай, щом трябва да стигнеш в Гоблин в полунощ.

Гоблин.

— Благодаря, Джери, тръгвам! Благодаря за курса.

— Аз ти благодаря, Томи. Смятах сам да го направя, преди ти да цъфнеш. — Той дръпна продължително от пурата, а после посочи Том с нея. — Сандъкът вече е натоварен на подемника, това няма да има нужда да го правиш. Адски тежи. И не забравяй — той вдигна ръце, сякаш искаше да каже „влиза ми в работните задължения да го повторя повече от веднъж“ — непременно спазвай указанията.

2

Сандъкът лесно се виждаше откъм склада. Беше висок, по-висок от Том. Когато той се качи на подемника и се опита да го помръдне, съпротивата му даде да разбере, че без помощ няма кой знае какъв шанс.

— Указания за доставка? — Той пак си свали шапката и избърса до сухо челото си там, където започваше косата.

Въобще не знаеше как Джери е замъкнал това чудо дотам.

Пак прекоси склада, запали по-малкия камион и го изкара. После слезе и включи подемника.

Той издаде гадно грачещо скърцане, каквото Том никога преди не го бе чувал да издава.

— Тая гад пробва подемника дали ще ѝ издържи.

Когато машината изравни платформата си с каросерията, на Том му се струваше, че механизмът ще се нагъне на хармоника. Качи се вътре, хвана електрическата количка и вкара платформата ѝ под сандъка.

Преди да се опита да го помръдне, Том забеляза инструкциите, забодени на дървото:

ДА СЕ ДОСТАВИ НА:

ДИЙН КРОФОРД

ШОСЕ „ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ“ 726

КВ. ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ,

ГОБЛИН, ЩАТА МИЧИГАН

48929

СЪДЪРЖАНИЕ: ЕДИН САНДЪК 2,50 на 1 м, 50 кг.

— Повече от петдесет кила тежиш, приятелче.

Той продължи да чете:

ВНИМАНИЕ! НЕ ДОСТАВЯЙТЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ (00.00 ч.)

ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЯМА ДА Е У ДОМА, ЗА ДА ГО ПРИЕМЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ

НЕ ДОСТАВЯЙТЕ СЛЕД 00.30 ч. — ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЯМА ДА Е У ДОМА, ЗА ДА ГО ПРИЕМЕ СЛЕД 00.30 ч. АКО ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕ Е У ДОМА

(ИЛИ НЕ ОТВАРЯ) МЕЖДУ 00.00 И 00.30 ч.

ИЛИ ШОФЬОРЪТ ПРОПУСНЕ ТОЗИ ИНТЕРВАЛ

ОТ ВРЕМЕ, УНИЩОЖЕТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО

НА САНДЪКА.

— Я чакай. Какво е това, бе, ебати?

Тук Джери бе надраскал с химикалка: „Клиентът се отнася много сериозно към това… не е печатна грешка. Унищожи сандъка, ако не можеш да се свържеш с него“.

Имаше и още:

НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ОТВОРИТЕ САНДЪКА ПРЕДИ ДОСТАВКАТА — ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СИГУРНОСТТА МУ — КЛИЕНТЪТ НЯМА ДА ПРИЕМЕ ПРАТКАТА ПРИ ОЧЕВИДЕН ОПИТ

ЗА ОТВАРЯНЕ.

Том тръсна глава. Тройно заплатен или не, това си беше много странен курс.

ДОСТАВЕТЕ САМО САНДЪКА — НЕ ГО ТОВАРЕТЕ НА КАМИОНА С ДРУГИ ВЕЩИ — ПОГРИЖЕТЕ СЕ В КАМИОНА ДА НЯМА НИЩО ДРУГО ОСВЕН САНДЪКА — НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ В КАРОСЕРИЯТА ПРИ САНДЪКА, АКО ВРАТАТА НА КАБИНАТА Е ЗАТВОРЕНА.

— Добре — каза Том. — Сега ми разправяш глупости, дето съм ги научил преди шестнайсет години, приятел. Смяташ, че ще се заключа ли?

НЕ СПИРАЙТЕ, ЗА ДА ПРОВЕРЯВАТЕ САНДЪКА — СЛЕД КАТО ЗАДНАТА ВРАТА НА КАРОСЕРИЯТА Е ЗАТВОРЕНА, НЕ Я ОТВАРЯЙТЕ, ДОКАТО НЕ ПРИСТИГНЕТЕ НА ШОСЕ „ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ“ 726, КВ. ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ, ГОБЛИН, ЩАТА МИЧИГАН

И това:

АКО САНДЪКЪТ ПАДНЕ ИЛИ СЕ ЧУЕ ШУМ, ПОКАЗАТЕЛЕН ЗА ТОВА, НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ

ДА ПРОВЕРЯВАТЕ САНДЪКА — ПРОДЪЛЖЕТЕ

ДА ШОФИРАТЕ ДО АДРЕСА.

Том изсумтя.

— Ей, няма да го оставя да падне, приятелче.

Имаше и още една инструкция, а след нея и още една бележка с химикалка от Джери:

НЕ СПОМЕНАВАЙТЕ НА ДРУГИТЕ ШОФЬОРИ КЪДЕ ЩЕ ДОСТАВИТЕ САНДЪКА — ПОЛУЧАТЕЛЯТ ЖЕЛАЕ СТРОГА АНОНИМНОСТ И НАСТОЯВА ЗА ДИСКРЕТНОСТ.

„Тъй че недей да плямпаш по уредбата!“

Том подсвирна мрачно и продължително. И преди му бяха давали някои доста шантави нареждания, но никога, нито веднъж не го бяха инструктирали да унищожи пратка, ако няма кой да я получи. Налагало се беше да върне няколко, разбира се, а понякога те караха да я оставиш някъде другаде, но такова нещо — никога.

— До Гоблин и обратно — рече той. — Хайде, де!

Опита се да помръдне сандъка с електрическата количка, но той просто не желаеше да се помести.

— Петдесет кила, ама друг път.

Откри, че ако коленичи и подложи рамо, ако натисне с цялата си тежест средната и долната част… Сандъкът се хързулна. Том беше плувнал в пот, когато най-сетне го подпря до стената. Наложи се да изчака секунда, преди да го овърже с ремъците и да ги прикрепи към стената на каросерията. После прикрепи електрическата количка до отсрещната стена.

— Няма да те видя чак до Гоблин. И така е по-добре и за двама ни!

Слезе от камиона, дръпна въжето и затръшна вратата на каросерията. След като я заключи, отиде до кабината и се спря до страничното огледало откъм шофьорската страна.

Огледа се.

— Не си бил в Гоблин трийсет години. — После се усмихна. — Мислиш ли, че ще познаеш града? А градът дали ще те познае?

Чу звук, все едно чук пада от ниско на земята. Погледна през рамо към склада, после най-сетне се качи в кабината.

— Не се оставяй тайнствени сандъци да те ошашавят, Томи — рече си той. — И не спазвай указания на хора, които не разбират по-добре от тебе.

3

Потегли в последния момент, но в действителност не го знаеше.

Успя да излезе в 22:52, а картата му съобщаваше, че Гоблин всъщност се намира на 72 мили оттам. Супер. 172, 80 долара. А шестнайсетте години шофьорлък му бяха дали ако не друго, то отлично чувство за време. Вкара касета в касетофона, засмука фаса, който беше скрил в пепелника, и пресметна, че ще стигне до Гоблин в 23:45. Със средно 80 мили в час за 72 мили разстояние, плюс — минус тук и там, трябваше да премине между скулптираните храсти точно в 23:45… и да му остане малко време да измине и допълнителните дванайсет мили от входа на града до шосе „Полегатите хълмове“ 726.

Унищожете съдържанието на сандъка.

Том свали донякъде стъклото на прозореца и му се стори, че надушва прииждаща буря. Каква беше тая смахната инструкция? Сериозно. Нещо незаконно ли доставяше? Така звучеше. Познаваше сума ти шофьори, които смъркаха кокаин, за да не заспиват — по дяволите, имаше дори такива, дето дърпаха по една линия преди тричасов курс, но при самия него положението беше доста чисто. След като шестнайсет години успешно бе избягвал всякакви съмнителни гадории, превозът на наркотици не го интересуваше, колкото и добри пари да се вадеха от това. Не бяха чак пък толкова добри.

Като почна да кара, познаваше един прошарен тип на име Уърнър Маунт, дето му лепнаха десет години, задето карал петдесетина кила…

Петдесет килограма.

Стига, де. Можеше ли неизмеримо тежкият сандък да съдържа петдесет кила… дрога? На Том не му се вярваше. Не му се щеше да вярва и всъщност изобщо не вярваше случаят да е такъв. Джери трябва да е уговорил всичко това с тоя Дийн Крофорд на шосе „Полегатите хълмове“ 726… нали? И на Джери не му се е искало това да се случи не повече, отколкото на Том. А и несъмнено не му се е искало нищо неподозиращ шофьор да разправя: „Нямах представа какво има вътре. Джери само ми каза да го закарам в Гоблин в полунощ“.

Не, дори и за тройно по-големи пари. В никакъв случай.

Но тройно повече получаваше Том. Колко печели Джери от този курс? Щеше ли да е под достойнството на Джери да си тури в джоба няколко бона за един такъв страничен курс? Може би. Може би Джери и тоя Крофорд са го измъдрили така, че да хванат невинен зяпльо (балама) да прекара стоката. Да набутат незаконните вещества в ръцете на някого, който, честно, нищичко не знае и никого не може да посочи.

„Унищожете съдържанието на сандъка“? Вярно ли? Това беше малоумно.

Усили радиото. Свали стъклото. Определено надушваше буря.

4

В 23.17 на Том му се счу нещо като кикот точно иззад седалката му.

Обърна се бързо да провери, но шофьорската седалка беше плътно прилепена до стената на кабината и Том знаеше, че зад него нищо не може да се намести.

Може да беше от гумите. А може би от радиото.

Внезапно радиоуредбата изпращя и Том подскочи на седалката си.

— Там ли е Котарака Том?

Някой се опитваше да се свърже с него. Някой го бе видял по пътя и се обаждаше.

Посегна към уредбата и се спря.

Инструкциите гласяха да не казва на никого къде отива. Какво да каже? Да излъже ли?

— Котарако Том… Тук Мечия капан… Стори ми се, че те видях навън… Сбъркал ли съм?

Том усети внезапен прилив на срам, все едно го бяха забелязали да прекарва нещо нелегално.

„Отговори по уредбата — помисли си Том. — Инструкциите гласяха само да не споменаваш „Полегатите хълмове“ 726… Гоблин…“

Мечия капан му беше стар приятел. Шофьор, старо куче като него.

„Хайде, де, отговори по уредбата.“

— Котарако Том?

Той вдигна.

— Здрасти, стар мечок. Да, Котарака Том съм. Вярно си ме видял.

От Мечия капан отговор не дойде. Само пращене. Том усили звука, но така чу само още по-силно пращене.

— Стар мечок… Повтарям… Да, точно хубавеца Котарака Том си видял на пътя.

Пак никакъв отговор. Само пращене.

Том затвори.

— Е, Мечи капан — рече той във въздуха. — Да се надяваме, че не е дрога. Дано да е някакво скапано произведение на изкуството, дето и муха не може да убие, ако падне върху нея.

5

Ако в каросерията имаше муха, сандъкът можеше и да е паднал върху нея.

В 23.29 Том чу трясък, толкова силен, че беше сигурен, че е пукнал гума. Стисна кормилото и се стегна, вече приел, че може и да не закара навреме пратката до Гоблин.

Но не беше гума. И не беше блъснал нищо. И него нищо не го беше блъснало.

А какво бе тогава? Какво друго да е, освен сандъкът да се е стоварил настрана в каросерията?

6

СЛЕД КАТО ЗАДНАТА ВРАТА Е ЗАКЛЮЧЕНА,

НЕ Я ОТВАРЯЙТЕ, ДОКАТО НЕ ПРИСТИГНЕТЕ

НА „ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ“ 726…

Наречете го навик, професионализъм или най-обикновен интерес, но на Том точно за тази инструкция не му пукаше. Щом сандъкът е паднал, значи е паднал. И негово задължение беше доставката да пристигне точно в същата форма, в каквато е и потеглила.

— А как Дийн Крофорд ще узнае разликата?

Огледа се в страничното огледало откъм шофьорската страна и видя, че изглежда малко жилест, изпит, луднал.

Сандъкът започваше да го дразни. Тия инструкции го пощуряваха. Той отби камиона встрани от шосето, паркира го да помързелува и слезе. Не му се бе наложило да ползва чистачките по време на път и се изненада, когато усети дъждовни капки по лицето и ръцете си.

Заобиколи камиона отзад, подготвил ключа в ръка.

И тогава направи нещо, което изобщо не бе възнамерявал да върши.

Вместо да отключи задната врата, той долепи ухо до нея и се заслуша. И тишината вътре му се стори някак достатъчно убедителна, че да тръгне обратно към кабината.

— Като че е изправен — каза той, включи чистачките и запали двигателя.

А после потегли.

7

— Джери?

— Да, Томи. В Гоблин ли си вече?

На Том му харесваше да усеща предавателя в ръката си. Сякаш все още имаше връзка с Джери, със своята работа, с живота си.

— Не още.

— Всичко наред ли е?

— Да. Само че…

— Само че какво, Томи?

— Нищо. Само исках пак да ти благодаря за курса. Страшен курс.

— Разчувстваш се заради мен?

— Май че нещо такова, да.

— Не думай. Ти и без това заслужаваш всички големи курсове. Ти си ни най-добрият шофьор и го знаеш. Ще я потърсиш ли оная Алис?

— Коя?

— Първата целувка. Дето хапе.

— А… Алис Прат. — Том се разсмя. Хубаво му беше да се смее. Как би могъл да прекарва нещо незаконно и същевременно да се смее? Изглеждаше невъзможно. — Май ще я оставя на мира.

— Добре, де, хайде. Обади се, след като го доставиш.

8

С всяка миля, погълната от камиона, на Том му се струваше, че сандъкът олеква. Не че му беше по-лесно да управлява камиона, не, но като че натискът да спазва онези инструкции отслабваше.

Колкото по-малко време прекараш под едно правило, толкова по-малко време имаш да го нарушиш.

Мина му през ума, че може да попита господин Крофорд за какво става въпрос, щом стигне. Може пък да е някаква гатанка.

„Какво е запечатано и тежко и може да мирише на буря, и може и да се киска, и при никакви обстоятелства не бива да припарваш до него?“

От онези мозъкоизкълчващи загадки, които те приковават, преди да ти съобщят отговора, и съвсем изведнъж го разбираш толкова ясно, че е срамота, дето не си го проумял сам.

— Дано той си е вкъщи — рече Том.

И после се видя на автомобилната алея на някакъв непознат как изтърсва съдържанието на тайнствен сандък. Заради Алис Прат си представи тази алея на някой от двата бряга на Черноводната река и как потокът на студената вода отнасяше предметите.

— Дано да си е вкъщи.

Дали беше подарък за любовница? Тайнствеността, малкият интервал от време, в който трябваше да го достави, парите, за да си трае.

До него се нареди „Понтиак Санбърд“ и през прозореца му Том видя двама млади мъже, които сочеха каросерията на камиона.

— Какво? — изрече беззвучно Том.

Под дъждовните струи мъжете се оживиха.

— Каросерията ти! — чу Том, преди лицата с отворените усти да изчезнат в дъжда пред него.

— Каросерията да не се е отворила?

Том погледна в страничното огледало. Не видя да се люлее врата. Отпусна педала на газта, а после го натисна здраво. Врата не се залюля.

Не искаше да признае толкова очевидното за внезапната среща на пътя:

Те изглеждаха уплашени.

Страх ги беше за себе си.

— Какво се вози в камиона ми? — попита Том иначе празната кабина.

Продължавай да караш до целта — не спирай да проверяваш сандъка…

Той погледна часовника.

23:38.

Беше на седем мили от Гоблин.

Имаше време да спре. Имаше време да си свърши работата.

9

Том отби камиона встрани от пътя и предните гуми се спряха в две еднакви локви дъжд. Извади фенерчето от жабката. Кратката разходка от вратата до задната част на камиона мина твърде бързо, както му се стори, и много рано се изправи с лице срещу затворената врата.

Какво карам аз до Гоблин?

Но подвикванията от понтиака се оказаха тъкмо онова, което Том очакваше — много шум за нищо. Какво да е, освен изгорели габарити?

Том се усмихна. Погледна задната врата.

— Той няма да разбере, ако отвориш задната врата, приятелче.

Хвана дръжката. Дали щеше да му е за първи път, когато доброволно нарушава инструкциите при доставка? На Том му се искаше да каже „не, много ясно, че не“, но не можа да се сети друг път да го е правил.

Отключи вратата.

— Виждаш ли? — рече той. — Фойерверки няма, бомба не гръмна. И полицейски светлини не грейнаха внезапно.

Несмазваната врата изскърца, щом я бутна.

И ето го! Легнал настрана! Големият сандък наистина се беше прекатурил!

Обаче… не.

Том включи фенерчето и видя, че това е само количката. Сигурно не я беше прикрепил както трябва. Самият сандък си стоеше точно както го беше видял за последно. Пет пъти овързан с ремъка.

Качи се в каросерията. Дъждът плющеше по металния покрив и отекваше в правоъгълното помещение.

Том стъпи на нещо лепкаво, подхлъзна се и падна по задник.

БАМ!

Вече на пода, той забеляза движение — стотици насекоми, пълзящи в основата на сандъка. Но щом насочи фенерчето нататък, там нямаше нищо подобно.

— По дяволите — рече Том. — Затресла ме е нер…

— Карай.

Глас. Безспорно глас. Ехото от единствената произнесена от него дума отекваше отново и отново в ушите на Том.

А после — действително движение. Сянка, силует точно зад сандъка, някой, снишен зад него.

— Ей! — кресна Том. — Има ли някой вътре?

Не можа да повярва какви думи излязоха от устата му.

— Карайиииииии.

Фаровете от пътя обагриха за Том вътрешността на каросерията, колкото да мерне едно-единствено черно перо, явно изправено над чифт бели очи.

Усети как в собствените му очи напират сълзи. Стори му се, че ще се напикае. Страшно му се искаше да си е вкъщи на оня диван, да нагъва пица и да надига бири. Искаше помощ. Искаше някой да го изкара от това положение.

Но собствените му стъпки… собствените му крака… го отведоха до края на каросерията. Дъждът не го събуди. Не спеше. Той заплющя по него, все едно е прозоречно стъкло. Саксия. Камък.

Цял вцепенен, Том скочи от каросерията и бързо захлопна вратата.

Сандъкът все още беше овързан, нали? Не беше отварян. Беше ли?

Защо тогава му се струваше, че собственикът на онзи глас изобщо не се беше промъквал в камиона? Че по-скоро Том го е вкарал сам вътре с количката?

Забърза към кабината и седна зад волана.

Превключи.

Потегли.

В 23:45 стигна до границата на Гоблин. Двете му ръце, стиснали кормилото, бяха две треперещи купчини прах.

Том не знаеше кого изобразяват двата чудовищни скулптирани храста, които го посрещнаха, но това бяха Джордж Карол — отецът основател на Гоблин, и Джонатан Трахтънбройт — мъжът, докарал всички сови преди толкова много години, по-късно удушен на Хълма на гордостта, удушен от предците на същия този човек, който подкастряше храстите. Осветена отдолу с грамадни прожектори, тази двойка беше най-страховитият комитет по посрещането, който Том бе виждал.

Защо подкара? Защо не избяга? Защо послуша този глас?

Докато влизаше в града, не можеше да отговори на тези въпроси иначе, освен да си представи как зарязва камиона и онуй, което беше вътре, го погва навеки.

— Имам по-добър въпрос от „защо“ — произнесе Том, широко отворил очи и разтреперен, щом движението се засили, а пред погледа му, през замъгленото от дъжда предно стъкло на камиона, изникнаха забележителности и градски пейзаж. — Какво докарах в Гоблин тази нощ, Томи, а, мой човек? Какво?

Но каквото и да беше то, белите му очи трябва още да светят в каросерията, а ехото от безвременния му глас също трябва да отеква там отзад.

Том беше закъснял. Знаеше за онова там отзад, каквото и да беше то, че бе закъснял да му попречи да влезе в Гоблин.

Зачуди се откъде ли започва този непредвиден маршрут, скрит в по-големия маршрут на доставката на пратка. Дали когато Джери го извика в офиса си? Когато се съгласи да достави пратката?

Или много преди това, преди шестнайсет години, когато за пръв път кандидатства за шофьор?

Или може би започваше още по-отдавна. В деня, когато бе открит самият Гоблин и се бе развил оттогава нататък, до деня, в който Том си забрави пуловера, върна се да си го вземе и пътьом намина през офиса.

— Късно е — рече Том, твърде уплашен да завие обратно, твърде уплашен да се възпротиви на онова там отзад. — Вече го достави.

Срам го беше. Все едно в крайна сметка е доставил нещо незаконно. Нещо толкова мрачно, че да затъмни градските легенди и да засенчи историите на живеещите там хора.

Досега беше изкарал 86,40 долара, но вече не беше сигурен в шансовете си да ги похарчи.