Гоблин

1

Уолтър Камп седна в леглото си и огромното му тяло се разтресе. Една пълна ръка веднага посегна към гърдите му. Беше му свършил въздухът от едно-единствено рязко движение.

— Какво, по дяволите, беше това?

Тъй като отдавна беше съборил вътрешните стени на апартамента си (сега те представляваха купчини от гипсокартон и прах по дъсчения паркет), той имаше изглед към цялото жилище. И опънатата от леглото му до кухнята гирлянда от лампички му показваше, че там няма никого.

И все пак… нещо го беше събудило.

Навън валеше, плющеше здравата, ала за един гоблинчанин шумът от дъжда бе нещо толкова обикновено, колкото и тракането на влака в метрополиса — със сигурност няма как да те събуди. А ако не броим тежкото трополене на капките по прозореца, в жилището му беше тихо.

— И какво те събуди?

Камп, седнал в прозрачното си легло със заметнато единствено одеяло върху дебелите си крака и с разчорлена от съня червеникаворуса коса, често си говореше сам в подобни моменти. Защото обикновено страхът да се издадеш, надделяваше над ужаса от онова, което можеше да изскочи от тишината.

Беше абсолютно сигурен, че шумът, който бе чул току-що, не беше от дъжда. Мислите му подеха обичайната си въртележка… лента в долния край на екрана, по която се изреждаха възможности…

Вятърът.

Нещо е паднало.

Госпожа Дорис е паднала.

Плъх по пожарната стълба.

Птица на пожарната стълба.

Човек на пожарната стълба.

Има човек в апартамента му.

Има ПРИЗРАК в апартамента му.

Камп смъкна грамадните си крака от леглото и стъпи здраво на дъсчения паркет. Посегна към най-близката лампа и дръпна връвчицата. Крушката бе насочена към самото легло. Камп бавно се разкрачи и огледа пода под леглото.

И все пак, щом не е под леглото му… то къде? Какво го бе събудило?

На Камп му се завъртя смътната мисъл, че нещата излизат извън контрол. Многобройните капани, заложени из апартамента му, заемаха повече пространство, отколкото оставаше. Съборените стени, отсъствието на огледала, леглото от плексиглас. Всичко в името на премахването на ъглите, на всички места, където нещо можеше да се укрие.

— Тук няма нищо — рече той. Но му се прииска да не го бе казвал, защото веднага щом го произнесе, погледна към една осветена купчина гипсокартон дълбоко навътре във всекидневната и си представи как нещо се надига иззад нея.

„Стига де, старче. Недей да превърташ“.

Камп не беше чак толкова стар. Беше на четирийсет и една по времето, когато укрепи жилището си, укрепи го срещу призраци по най-добрия познат му начин.

— Тук няма нищо! — повтори „тук“. Ала колелото на безпокойството вече се бе завъртяло.

Той добре знаеше, че само мисълта за призрак бързо ще ликвидира останалите възможности. Без значение какво виждаше и какво не, само след секунди щеше да е убеден, че призрак се носи из коридора и го разиграва и прави бум-бум, докато той се самозалъгва да си мисли, че бил защитен.

„Вятърът? Но ти си наясно, Уолтър. Прозорците са запечатани.“

Провери също и равните повърхности. Както винаги. Плотът, мивката, ваната, телевизорът. Нямаше нищо, което да падне.

А госпожа Дорис е добре. Заспива си, както винаги, в седем в леглото и се буди в пет сутринта.

„И тук никой не е влязъл, освен ако не е разбил вратата с брадва.“

И тъй, за Уолтър Камп не остана никаква друга възможност освен призрак.

— Мамицата му!

Той скочи от леглото (едрото му тяло можеше да се движи бързо при нужда, винаги е било гъвкаво) и отиде до малкия телевизор до стената. Пред него лежеше микс пулт „Глазгоу“ и шарените лостчета много улесняваха превъртането назад, напред, пускането, спирането и записа.

Камп натисна копчето за стоп и превъртя записа назад.

— Нищо няма да ми се промъква в засада на мен! — заяви той. И пак се хвана за гърдите.

Най-големият му страх, то се знае, беше да умре от уплаха.

Натисна копчето за пускане и след като намести светлосините си очила на носа и ушите си, се загледа, широко отворил очи от страх.

Какво го е събудило?

Пет видеокамери следяха жилището му, понастоящем представляващо единична стая поради премахването на стените (задача, много обезпокоила госпожа Дорис, докато Камп блъскаше с тежкия чук по стените на съседния на нейния апартамент). Дори и тоалетната се забелязваше от мястото, на което бе застанал. Камерите покриваха едновремешните баня, кухня, входна врата и всекидневна, спалнята му и свързващия всички тях коридор.

— Хайде, де, покажи се!

Екранът трепна, отразен в големите му очила. Застанал само по гащета и потник на „Гоблинските мародери“, Камп стисна бебешко синьото си одеяло.

— Как може да няма нищо? — поклати той глава. — Нищото не издава шумове! Нищото не те буди! Знаеш ли кое прави всичко това? — Огледа по протежението на осеяното си с клопки жилище. — Нещо!

Пак превъртя записите, микспултът жужеше под проливния гоблински дъжд.

— Какво е това? — попита той, наведе се от кръста надолу и стисна още по-здраво одеялото си.

Като че нещо, сянка може би, бе помръднала във ваната.

Камп се обърна натам. Гирляндите от лампички над ваната му осигуряваха достатъчно добър изглед, за да забележи дали някой е приклекнал вътре. Да, ами ако беше залегнал?

— Ох… Мамицата му.

Камп усети натиск в пикочния си мехур. Внезапно му се припика.

Във ваната му имаше призрак. Сигурен беше. Във ваната му имаше призрак и той беше катурнал шампоана, който се беше ударил в крана или нещо такова, но каквото и да беше направил, то го бе събудило.

Потникът му от гоблинската гимназия вече беше подгизнал от пот, а сега усети и как гърлото го стяга. Такова ли е усещането, когато те обзема паника? Все не можеше да го запомни. Такава бе лукавата природа на паниката в края на краищата. Щеше ли да изтрещи? Вдигна се на пръсти и надникна над отломките от гипсокартон там, където беше ваната, сякаш този един пръст височина можеше да му покаже дали нещо е залегнало вътре.

Притаи дъх.

Отстъпи назад от черно-белите точки на телевизионния екран, после прескочи купчината гипсокартон, някога вход към неговата спалня. Едрите му плоски ходила опипаха дъските на пода.

Камп намести очилата си, стисна одеялото и приближи до ваната.

— Няма призрак — рече той. Също като едно време, като малък, когато сядаше в леглото и въртеше отрицателно глава. — Призрак няма, призрак няма, призрак няма. — Избърса сопола от носа си и облиза устни. — И няма да умреш от уплаха, няма!

От средата на всекидневната успя да надникне във ваната.

Дали лампичките бяха достатъчно силни, за да му осветят дъното? Можеше ли да е сигурен какво вижда и какво — не?

— Погледни във ваната, Уолтър. Иди при нея и погледни вътре.

Той напредваше със ситни стъпки.

— Не, не, не! Бавно и немощно — точно така човек умира от уплаха! Притичай до ваната, Уолтър! Тичай!

Едрите му ходила затупаха с грохот по дървения паркет и купчините гипсокартон се разтресоха от стъпките му. Когато стигна до порцелановия край, се беше засилил и при опит да се спре, се хързулна с пищялите напред и се удари в него.

— ОУУУУУУ!

Но вече беше над ваната. И гледаше с облещени очи зацапаното дъно под себе си.

— Нищо.

Нямаше нищо.

— Нищо!

А после спомен, повторение на звука, който го събуди.

С лице, огряно от окачените светлинни гирлянди, Камп пак прекоси жилището си и доплава, както изглеждаше, до запечатания прозорец с изглед към улица „Нептун“.

Долу, откъм по-близката страна на „Нептун“, видя една кола, спряла под дъжда. „Додж Дарт“. От тази височина Камп виждаше човек, седнал зад волана, но нищо повече.

— Врата на кола — каза усмихнато Камп. Тревогата секна, разсея се и сега изглеждаше тъй безобидна. — Пътник е слязъл от колата!

Не изглеждаше много вероятно някой да е слязъл от спрелия додж, като се има предвид какъв небивал порой трябваше да изтърпи, но Камп знаеше, че е прав.

Мекото захлопване. Далечното изщракване.

Наистина го беше събудила врата на кола.

И все пак, колкото и да си бе отдъхнал, той подскочи, щом госпожа Дорис зашумоля в коридора пред входната му врата.

— Уоооооолтър?

— Боже мили! — провикна се той.

— Уооооолтър… добре ли сте там вътре?

Камп се хвана с потна ръка за гърдите.

Да. Добре беше. В банята няма призрак. Има само гоблинчанин на улицата.

— Фантастично се чувствам, госпожо Дорис! И се извинявам, ако съм ви събудил! А сега си лягайте да спите и не се тревожете за мен, старчето!

Мълчание откъм вратата. Камп си спомни грохота на собствените си стъпки към ваната. И как викаше тук вътре.

— Добре — каза най-сетне госпожа Дорис, невидима зад вратата. — Лека нощ, Уооооолтър.

След като тя си отиде, Камп надникна през прозореца, после отнесе отново одеялото си до плексигласовото легло, под което нищо не можеше да се скрие.

Седна на него и отново огледа окиченото си със светлинни гирлянди жилище по цялата му ширина.

После се строполи по гръб с шумно тупване за последно, преди отново да затвори очи.

Сега щеше да поспи.

Засега апартаментът бе свободен от духове.

И благодарение на най-взискателната си подготовка, хитроумните си клопки и капани и острите си слух и зрение отново бе избягнал смъртта от уплаха и можеше да сънува как утре ще се изправи лице в лице с поредния ден.

2

Госпожа Дорис, осемдесет и осем годишната хазайка и съседка на Камп, наблюдаваше угрижено как Уолтър, година след като се нанесе, сновеше нагоре-надолу по петте стълбища между етажите, мъкнеше нагоре инструменти и изнасяше врати и лееше пот до пръсване. Дълбоко се озадачаваше защо сваля вратите, в една от които разпозна вратата на банята. Чудеше се и на скицата, която случайно бе изтървал в коридора, където тя се разтвори пред нея и ѝ разкри неговото виждане за апартамент, който не крие изненади.

Беше го спирала много пъти, но от него не измъкна почти никаква информация. Той просто се усмихваше зад големите си сини очила и прокарваше пълните си пръсти през червеникаворусата си коса, а после пак закуцукваше нагоре по стълбите, понесъл я трион, я брадвичка, я секира.

Тя се тревожеше.

Макар и да познаваше Уолтър вече от цяла година, това поведение несъмнено будеше тревога. Тя бе убедена, че за тия пари, които ѝ плаща, той е приемлив наемател, многобройните му общински служби като че бяха достатъчно добре заплатени, но при все това… възможно беше той малко да прекалява. Или, както някога му казваше на това сестра ѝ Мод, Уолтър Камп като че се беше разпищолил като маймун.

И да го гледаш как, грамаден като маймун, се тътри нагоре-надолу по стълбите, не помагаше за погазването на тази напъпила тревога. Но когато Уолтър ѝ плати предварително за цялата следваща година, жест, съвсем неочакван за госпожа Дорис, тя остана доволна, макар и да се боеше, че са ѝ дали плик с „пари, за да си трае“, както би казала Мод.

Истината беше, че доскоро Уолтър Камп бе един от най-добрите ѝ наематели. Та ако ще само заради положението му сред гоблинската интелигенция (среда, в която госпожа Дорис не се въртеше, но чрез клюки и рекламни листовки се осведомяваше за нея.) Уолтър беше умен. Забавен. И никой не можеше да оспори, че е най-мъдрият гоблински историк, с когото можеше да се похвали градът. Този човек можеше да говори за Джордж Карол както никой друг. А Първоначалните шейсет му бяха като семейство. Ала не беше ли тъй, че най-добрите и най-умните обикновено попадаха в „мъчителните вълчи ями на живота“, както се изразяваше Мод?

Напоследък Уолтър говореше за страх. И за това, че е наплашен. И за това (както се изрази една нощ, омаян от виното) колко се бои да не умре от уплаха.

Странна тревога, помисли си госпожа Дорис — но беше чувала и по-странни. И все пак, докато гледаше как Уолтър внася и изнася разни неща от сградата, госпожа Дорис, естествено, изказа мнението, че упражненията ще са му най от полза, щом толкова се тревожи за сърцето си. Уолтър, след като току-що бе изнесъл навън куп огледала с най-различни размери, просто се усмихна и каза нещо, което тя щеше да запомни задълго.

— Вие знаете ли, че някои майки докарват децата си до смърт от уплаха, госпожо Дорис? С най-обикновена игра на „куку“?

И все пак… Отличен човек, безспорно. Историк. Наемател, който много вечери седеше с нея до късно и редеше подробни монолози за тъмното минало на Гоблин. Та, ако не бяха тия ремонти в съседство, госпожа Дорис би смятала Уолтър Камп за най-интересния гоблинчанин, който някога е срещала. А навярно ако само го чуваше как работи — забива пирони, пробива дупки — можеше и да махне с ръка.

Но на госпожа Дорис не ѝ беше под достойнството да влиза в съседния апартамент, когато знае, че Уолтър не си е вкъщи.

И беше видяла на какво са станали стаите там.

В апартамента на Камп нямаше врати. Нямаше гардероб, нито шкафче, ни капак на кошчето за боклук, нито капак на тоалетната чиния. Прожектори стояха на високи стоманени триножници, а по целия таван бяха окачени на редове светлинни гирлянди. Стените бяха съборени. Поне повечето, защото на мястото на всяка от тях купчините гипсокартон си стояха.

Прозорците бяха запечатани, включително и този към пожарния изход, и госпожа Дорис разбра, че за това се налага да поговори с Уолтър. И все пак откъде да го подхване? Рамката на леглото бе направена от същия плексиглас, използван и за вратата на хладилника. Жици капани и алармени системи минаваха по всички стени. Диванът и рафтовете за книги бяха заковани за същите тези стени, все едно Уолтър не искаше никъде, ама никъде да не остане никакво местенце, където нещо да може да се скрие.

Госпожа Дорис се сети за притесненията на Уолтър от стряскане и тревогата му, че ще умре от уплаха. В жилището му тя не намери никакви ъгли, никакви кътчета и пролуки.

Уолтър успешно бе преобразил апартамента си така, че едновременно да вижда навсякъде, независимо къде стои.

Госпожа Дорис застана на многобройни места, като клатеше глава и се чудеше какви ли решения довеждат до подобно състояние. Уолтър добре ли беше? Ясно, че му беше позволено да размества (а и тя нямаше съмнения, че в миналото е имала наематели, които са ѝ докарали далеч повече главоболия), но жилището му съдържаше всякакви признаци на вик за помощ.

Викаше ли за помощ Уолтър Камп?

По стените нямаше снимки. Несъмнено. Рамкирани снимки зад стъкло, това би било кошмар — осъзна госпожа Дорис — тъй като осигуряваха на Уолтър поглед към онова, което би могло да се намира зад гърба му: безпогрешен път към инфаркта, ако мернеше там отразено лице, лице, което не е неговото.

Тя се запита защо ли из главата ѝ се въртят подобни мисли. Защо и тя си въобразява свръхестествени преживявания, внезапна уплаха, подскоци от страх. Никога нито за миг не бе нервничила в своята сграда и за петдесет и две години, откакто я управляваше, нито един наемател не се бе оплакал от призрак.

Та даже и Уолтър Камп.

Той ѝ внушаваше някакви идеи, убедена бе тя, и гледката на жилището му бе достатъчна, за да предизвика тревога дори и у най-непоклатимия реалист. И все пак, докато заключваше вратата му след себе си първия път, когато влезе вътре, нямаше как да не се запита защо един мъж, толкова умен и тъй мил, бе позволил така да го изиграят.

Смърт от уплаха!

Както я караше Уолтър, накрая сам щеше да се докара до смърт от уплаха.

С годишния му наем в ръце и тъй като продължаваше всеки месец да ѝ гостува в нейното жилище, където пиеха вино и той говореше с обожание за миналото и настоящето на Гоблин, госпожа Дорис реши да си затвори очите.

Засега.

В края на краищата нали и тя беше гоблинчанка и бе давала стаи под наем на толкова други, и тя бе отнесла своя дял от странности. Уолтър можеше да си боядиса стените черни и да окачи кози черепи на тавана и пак нямаше да надмине някои от нейните познайници. Нийл Наш, сега безочлив, богат и прочут ловец, стреляше с пушките си по стените. Джонатан Уудръф командваше невидими подчинени и се държеше така, сякаш сградата на госпожа Дорис беше хотелът, който някога щеше да построи и притежава.

Може би Уолтър Камп бе просто логичното продължение на присъствието на подобни личности. Следващият гоблинчанин на опашката. Мод разправяше, че се казвало „във водата“. И това винаги разсмиваше госпожа Дорис, защото знаеше, че сестра ѝ не говори за кранчето. Разбира се, тя говореше за несекващият дъжд навън и за факта, че никой не бива да се наема за вечни времена да не губи разума си в град, който никога не спира да плаче.

3

Всеки втори от най-близките роднини на Камп беше виждал призрак. Майка му, баща му, сестра му Каръл и брат му Дейвид също. Дори и двама-трима братовчеди и един чичо бяха позакачили от тези странни случки. Истории, от които Уолтър се смразяваше години наред. Веднъж на едно семейно събиране в Гибелния парк мъжът на една братовчедка му разказа, че като бил в тоалетната, един език щръкнал от водата и го облизал по бедрата. Докато го разказваше, съпругът се смееше. Додаде, че бил изпушил много трева и дали Уолтър не искал да я пробва? И все пак дори и тази история, откровено подигравчийска, предизвикваше у Уолтър тревога. Как би постъпил той, ако език се надигне от водата между краката му? Щеше ли да оцелее достатъчно дълго, че да се засмее? Достатъчно дълго да си каже, че му се привижда… и нищо повече?

На Камп му се струваше, че всички се смеят, след като разкажат своята си история с призраци. Дори и тези с най-гадните истории. Развяваха ги като подаръчета на парти, като визитни картички, като намигвания. Тупаха се един друг по раменете и ги разправяха възбудено, повръщаха разкази снаряди, които, ако ги вземеш на сериозно, трябваше да променят възгледите ти за всичко живо и за живота. Уолтър не разбираше това. Не искаше да го разбере. Как смее някой лекомислено да описва силует на тавана, без да изрази дълбоката тревога, която би трябвало да придружава подобна гледка?

Възможно ли бе всички тези хора действително да са видели призрак и нито един от тях да не е бил тормозен или белязан от преживяното? Камп вярваше на семейството си, когато му разказваха какво са видели (всеки на свой ред през годините), но не можеше да преживее мисълта, че са могли да продължат напред, да навлязат отново в живота, сякаш не се бе отворила врата, не се бе разкрила дълбока истина. Защо не бяха засегнати по-силно? Защо онова, което му разказа сестра му Каръл, не я преследваше? Ами брат му Дейвид? На дванайсет години Дейвид се събудил и видял момиченце, което търсело врата по стените на стаята му. Така каза той. Това е видял! И някак си, някак си заспал и си отспал тази нощ в собственото си легло!

Камп това не го проумяваше. И не искаше да го проумее.

Онази вечер, когато Дейвид разказа на майка им какво е видял, Камп изобщо не можа да мигне. Седя, увит с одеяло, на тревата навън и гледа къщата до изгрев-слънце. Майка му го видя сутринта — случайно бе погледнала през кухненския прозорец, докато вареше кафето за деня.

Всички в семейството му бяха виждали призраци. До един.

За Уолтър това означаваше, че несъмнено му идва редът.

И като дойде… дали ще може да го отмине със смях? Ще може ли да продължи? Щеше ли радостно да примлясква с устни, докато разказва на колегите си от Гоблинското историческо дружество всичко за привидението, което видял в жилището си?

Един бивш негов партньор по шах веднъж му каза, че Бог знаел, че той не би понесъл да види призрак, и затова никога не му бил изпращал. Дни наред Камп не беше сигурен какви чувства предизвиква у него тази идея. Да избегнеш призрак, не беше като да се откажеш да поканиш някоя жена на танц. Не беше въпрос на храброст и на какво можеш да понесеш и какво не. За Камп да твърдиш, че не те е страх от призраци, бе равносилно на това да заявиш, че не се боиш от смъртта. А кой не се бои от смъртта освен тези, които не обожават живота?

За родителите си би могъл да каже: „Много ясно, че мама и татко са се справили, те са и винаги ще бъдат по-големи, по-мъдри и по-силни от нас“.

Но за Каръл и Дейвид Камп нямаше оправдание. Брат му и сестра му приемаха срещите си с призраци, все едно нищо не е било. Без никакъв смут те разказваха случките на родителите си и само след часове емоциите им утихваха. При все това всеки си имаше копче за натискане и връвчица за дръпване, за да ги уплаши.

Каръл се ужасяваше от паяци. Уолтър — не. А какво ли виждаше тя, като зърне паяк? Беше ли тъй поразително и всемогъщо като призрака, който Уолтър бе убеден, че идва? За Дейвид това бяха инжекциите — как пищеше само, щом докторът го прихванеше над лакътя! А колко ли голяма, колко ли остра му изглеждаше иглата? И какви предпазни мерки би взел той, за да я избегне?

Щеше ли да събаря стени? Да окачва лампички? Да залага капани с жици и клетки из цялото си жилище? Докъде би стигнал Дейвид?

Уолтър беше отишъл доста далеч. И си го знаеше. По-далече от това май нямаше накъде. Болките в гърба от спането върху плексиглас доказваха истинността му.

„И какво от това? — често си мислеше Камп. — Те си имат свои страхове, аз — свои.“

Призраци. И все пак… Страх го беше не само от призраци, а от потенциалната си реакция, когато види призрак.

Ех, колко много хора споделяха историите си за призраци… с широко отворени и блеснали очи, но без истински ужас? Колко от тях да я разкажат, ги възбуждаше? Колцина нямаха търпение?

Я МЕ ВИЖТЕ, АЗ СЪМ В СВРЪХЕСТЕСТВЕНИЯ КЛУБ.

Няма значение, че се е наложило да пребивават в една и съща стая с това създание, за да го видят. Няма значение, че като е дошло веднъж, то може и пак да дойде. И няма значение, че стига да поиска, един призрак може да се промъкне на някого в засада и да му се покаже, когато той най-малко го очаква.

Когато му е скапано например. Или когато е в приповдигнато настроение. Камп се тревожеше и от двете, без да подбира.

И тази нощ, когато заспа, след като определи звука отвън като шум от затваряне на автомобилна врата, Уолтър Камп пак се събуди. Този път не бе от непланиран нощен звук. По-скоро защото записука един от многобройните му будилници, нагласен за един и петнайсет след полунощ. Първият в една поредица от еженощни проверки, прегледи на записи, часове за оглед, че нищо не се рее из жилището му, като избягва жиците капани по пода и плава из спарения въздух, защото си е наумило да го спипа.

Уолтър се пресегна и изключи звънеца. После седна и се вторачи задълго по протежение на жилището си, сега състоящо се от една стая — търсеше промени като в онази игра с двете снимки: открийте разликите, открийте нещо, на което не му е мястото тук, открийте го, преди то да е открило вас и да ви уплаши и да умрете от уплаха.

4

Ожаднял, той стана от леглото. Прекрачи отломките от гипсокартон и прекоси жилището си до кухненската мивка. Чешмената вода в Гоблин винаги беше вкусна. Особено в дъждовни нощи. Сякаш градът по някакъв начин попиваше дъжда. В тишината след глътката Камп си представи как може да чува цялата потънала в покой сграда. Госпожа Дорис в съседния апартамент, която несъмнено сънуваше пликове с наеми, и онова семейство Томпсън от първия етаж, от които тя не виждаше нищо друго освен неприятности.

„Но кой ли би пожелал да ти се яви?“ — помисли си той.

Не мислеше пряко за призраци, ала призраците винаги се спотайваха в единственото място с кьошета, които не можеше да премахне. В съзнанието му.

Върна се в стаята си, приседна на края на леглото и грамадното му тегло подложи на изпитание непобедимия плексиглас. Камп се замисли:

— Кой ли би пожелал да те уплаши?

Защото повечето родови истории бяха за мъртви членове на семейството, за наскоро починала баба, за баща, завърнал се, за да успокои тъжния си син.

Камп нагълта още вода и реши, че няма отговор на въпроса си. Несъмнено никой от хората, които някога бе познавал, не би пожелал да му причини това.

„Кой ще дойде тогава?“

Защото, независимо дали разполагаше с някакви доказателства, които да му го подскажат, той бе сигурен, че нещо идва. Усещаше го в коленните си стави, в мускулите на гърба и на врата си. Нещо скоро щеше да се покаже. И когато се опита да си представи как той реагира добре, видението се пропука и се пръсна, сякаш бе замерил с камък прозореца на магазина за фокуси на господин Бенч на улица „Лилия“.

— Моля ви! — изрече Камп. — Не съм готов!

Помъчи се да повярва, че е. Но призраците, които се бяха нароили между мислите и убежденията, породени от неговите мисли, отказаха да се оттеглят.

„Знаеш точно как ще реагираш. Ще се разпищиш, ще думкаш по стената и осемдесет и осем годишната госпожа Дорис ще дойде. Ще почука и ще те вика до изнемогване. А после ще извика гоблинската полиция. И тия смахнати и страшни ченгета ще дойдат и ще разбият единствената ти останала врата, и ще те намерят мъртъв на пода, и ще те сочат с дългите си сиви пръсти и ще кажат: „Уолтър Камп умря. Погребете го прав“.

Може би ще стане ето така: той ще седи на крайчеца на тоалетната и ще си реже ноктите на краката. Тъкмо ще приключи с единия крак, когато примляскващ звук и леко движение ще го накарат да вдигне очи и да види вътре в нея полуразложена жена.

И тя ще каже: „Какво? Не се ли радваш, че сега и ти си имаш история, която да разказваш по купони?“.

И това ще е краят. Сърцето на Уолтър щеше да откаже. Да се пръсне. Все едно мъртвата жена е угасила лампите. И госпожа Дорис ще го открие така, все тъй със задник върху тоалетната, грамадното му голо тяло — катурнато напред, а главата му увесена на ръба на ваната.

„Нещо идва. Кой?“

Все още приседнал на ръба на леглото, Камп вече се обливаше в пот.

Нещо наистина идваше. Нещо щеше да се покаже и Нещото нямаше да е добро. Щеше да е водило сметката за предпазните мерки на Камп и вдишвало мрака, единственото място, което Камп не се бе досетил да подготви.

— Тук вътре ли си? Тук вътре ли си вече? Моля те, кажи ми. Моля те, не изскачай. Не се появявай изведнъж. Недей да… — Той отпусна глава в шепи. — Недей да ме плашиш до смърт.

Мълчанието, последвало собствените му думи, го стресна. Какво правеше той? Опитваше се да установи контакт? В тишината почти чуваше как въздухът около него леко се изтласква… огъва се… сякаш се готвеха да му отвърнат с думи.

Дъждът думкаше по прозорците. С тежки, дебели ръце.

ПУСНИ МЕ ДА ВЛЯЗА.

Камп издърпа одеялото до носа си. Потникът на „Гоблинските мародери“ като че нямаше да го опази много, каквото и да идваше насам.

А нещо идеше.

Той се огледа към другия край на жилището си, по осветената пътека и към кухнята. Сърцето му думкаше тежко и Камп притисна одеялото до гърдите си.

Опита се да мисли хубави мисли. За хубави неща. Гоблин. Шахът. Историята. Майка му.

Но майка му бе починала и затова мислите за нея отново доведоха до мисли за призраци.

— Не се показвай! — провикна се той ненадейно. И в другия край на жилището му, през далечната кухненска стена му се счу как госпожа Дорис става от леглото. Стори му се, че я чува в нейната кухня, съседна на неговата, откъдето се разнесе звук от допира на стъкло до стената, който не може да бъде сбъркан с никой друг.

Сякаш го подслушваше. Подслушваше да провери дали той е добре. Или, безпокоеше се Камп, за да може някой ден да каже възбудено на някое празненство, че и тя е преживяла случка с призрак, която надминава всички останали: да, да, онзи път, когато чула през кухненската стена как един мъж умира; онзи път, когато чула мъж да умира от уплаха.

5

Камп, все тъй буден, все тъй седнал на прозрачното си легло, все тъй мислеше.

Майка му и баща му изкараха четирийсет и шест години заедно, преди Харисън (на шейсет и осем години) да почине от рак. Джуди (която също почина на шейсет и осем, но четири години след своя съпруг) си отиде без никаква причина. Умря, докато спеше. Камп бе дошъл да я води на кино и я откри седнала на дивана с отворени очи, без да помръдва. Разтърси я веднъж и втори път, а после седна до нея на дивана, подпрял брадичка с ръка, като се питаше какво ли може да се е случило с душата ѝ, откога всъщност е мъртва и дали може би все още е в стаята при него.

„Щом през онзи ден не видях призрак…“

Отношенията им с майка му бяха фантастични и фактът, че точно той я намери, някак си го подчерта. От трите деца на семейство Камп Уолтър най-много приличаше на нея и по физика, и по дух.

Джуди Камп беше грамадна жена, в чиято душа сияеше ярка светлина.

По средата на своята бременност с Уолтър тя вече знаеше, че износва голямо момче. И по време на родилните мъки знаеше, че то ще е нейното момче.

И в някакъв смисъл той бе точно такъв. Докато израстваше, нямаше спор, че Камп е син на майка си. Имаха еднакви характерни маниери, еднакви жестове, еднаква склонност да изяждат остатъците от съседната чиния, след като са омели всичко от своята.

И смехът им беше еднакъв. Характерният рев на по-едричките.

За всички Джуди Камп беше страшна работа. Приятели и гости се чувстваха на сигурно място в нейния обсег, бяха в добри ръце. На маса Джуди можеше да е душата на всяка компания и създаваше непресторена и интересна атмосфера. Тя имаше мнения, идеи, поговорки и фрази, които достигаха не само до всички смеещи се гости, но и далеч по-нататък, чак до класната стая, в която Камп щеше да преподава за кратко години по-късно.

Никой, прекарал един следобед с Джуди Камп, не би отбелязал колко е умна — щеше да отбележи колко е права. И голямата интелигентност на Уолтър никога не прекрачи майчиния му остър ум. За клуб им служеше тяхното чувство за хумор. „Барометърът за мозък — казваше тя. — Коефициента за интелигентност трябва да го измерват по това колко майтапа може да пусне едно хлапе.“ Да, тайното им скривалище. Мястото, където техните изключителни версии на реалността се събираха в нещо като празненство за двама. Камп най-силно ценеше тези мигове. От гръмотевичен искрен смях на кухненската маса до нещо, което тя можеше да му пошушне на ушенце между рафтовете в бакалницата. Но Джуди му даваше много повече от шегите си — тя му предаваше и духа си, неутолимата си жажда за знания и енергията, нужна, за да ги изнамира. Джуди Камп не беше набожна. Не беше праведна. Никога не се инатеше, нито беше жестока.

Смъртта ѝ остави голяма празнота в живота на Уолтър.

„Дали би ѝ минало през ум сега да дойде при мен?“ — замисли се той, увил плътно раменете си с одеялото.

„О, мамо! Ами ако не те позная?“

Как обичаше той тази жена!

Камп се катурна по гръб, червеникаворусата му коса бе подгизнала от пот. Той бутна очилата си нагоре.

Всички тези мисли за майка му. За смъртта. За призраци.

Дори и когато си спомняше майка си, най-добрата му приятелка, Камп нямаше как да се удържи да не почувства ужаса, който го очакваше. Защо да не иска да види отново майка си? Тя му липсваше ужасно. Дали тя виждаше какви предпазни мерки е взел? Ами ако Джуди, както се рее из бездната, пълна с безтелесни души, за миг зърнеше своя син… все още жив… как чисти банята си без завеса и (развълнувано) решеше да се свърже с него? Ами ако (пометен от изблика на чувства, породени от тази среща) Камп не успееше да познае в нея майка си? Кой би могъл да каже със сигурност какви са лицата на мъртвите? Колко по-различно би могла да изглежда тя? Колко прозирна? Какъв ужас! Камп да се страхува от жената, която го е научила на всичко! Щеше ли лицето ѝ да е остаряло с десет години след нейната смърт? Остаряло, без да го разкрасяват такива неща като… кръвта? Щеше ли Камп да успее да види в този кожест силует сродна душа… сходен дух… своята майка… така, както тя бе усетила това в него още в деня, когато се бе изсипал окървавен от утробата ѝ?

— Трябва да мисля за някого другиго — рече той. Пак се изправи, все тъй стиснал синьото си одеяло. — За когото и да било другиго.

И мислите му неволно се насочиха към неговия баща.

— Татко — произнесе Камп, като оглеждаше ваната. Заспалите прожектори горе на тавана. Капаните за плъхове, предназначени за призраци.

Харисън Камп бе вманиачен, откъдето и да го погледнеш. Но той обожаваше Джуди и на малкия Уолтър това му стигаше. Открито флиртуваше с нея чак до края. Колкото и консервативен мъж да беше Харисън (по отношение на финансите и политиката), нищо не можеше да го спре да разцелува Джуди по цялото лице, като се прибере, или да я хване за ръка на дивана.

„Татко — помисли си Уолтър. — Ами ако дойде татко?“

Примига и разбра, че е стигнал до средата на жилището си. Сенките на многобройните дъждовни капки танцуваха по неговия потник на „Гоблинските мародери“, Уолтър погледна надолу и видя, че е изтървал одеялото в краката си.

— Татко? — произнесе той. — Ти ли си призракът, от когото се боя?

„Та той едва общуваше с теб, докато беше жив!“

За Камп щеше да е изненада, ако узнае, че някъде в отвъдното баща му може да го търси.

И дали ще го познае, ако той дойде? И Харисън, и Джуди бяха погребани прави в гоблинското гробище, и то от много време насам. Не бе нужно въображение на художник, за да понесе видението на баща му в кухнята, полуразложен до черепа и костите, щръкнали под остри ъгли изпод кафявия му костюм на смъртник.

Може би това ще е големият шанс на родителя му да разиграе бащата педагог, като се завърне от гроба, за да поучи Уолтър да не си пропилява живота заради мании.

„Като мен ли искаш да свършиш, синко? Да отнесеш всичките си грижи в гроба?“

Камп закрачи между хладилника с прозрачната врата и запечатаните прозорци на стената. Пътьом едва не настъпи мечия капан.

— Татко — рече той. — Мамо. Моля ви, не идвайте да ме видите. Още не! Не съм неблагодарен. Обичам и двама ви. Просто не съм готов. Не мога да го понеса. Сърцето ми… Моето…

Погледна надолу по протежение на жилището си и видя, че одеялото му е свито на топка върху леглото.

Камп се хвана за гърдите.

Погледна към земята — там, където бе сигурен, че го е оставил за последно. И все пак беше крачил из жилището. Насам — натам. От единия край на апартамента до другия. Беше ли възможно на минаване да го е подбрал и оставил там?

Дълъг, гъргорещ стон се изтърколи от гърлото му и на Уолтър изведнъж му се припика.

— Нещо се крие под одеялото ми на моето легло — рече той.

Думите бяха твърде истински, твърде непосредствени и се наложи да покрие очите си с две ръце. Когато поразтвори едрите си пръсти, видя, че одеялото още си е там, на топка върху леглото.

„Давай… бутни го настрана.“

Но тази мисъл беше лоша. Подла. Уолтър можеше да мине през жилището си толкова, колкото и му стигаше храброст да дръпне одеялото настрана.

Дълго се взира в него, докато дъждът плющеше по стъклата. Точно както сърцето му се бъхтеше в ребрата.

Колко дълго вече мислеше за майка си и баща си? Откога беше свалил гарда? Бродеше из носталгични гори, минаваше под носталгични арки…

„Хайде, де, дръпни го това одеяло настрана.“

Най-сетне тръгна към леглото си и не помнеше да е вземал съзнателно решение за това. Когато палците на краката му допряха до основата от плексиглас, той се прегъна в кръста и посегна към ключа, който щеше да запали крушката, насочена към леглото му.

„Брой до три. Запали я и дръпни одеялото. Три…“

Камп усети хладния полъх на знанието, че го чака неизбежна смърт.

„Две…“

И как ли би могла да изглежда тя?

„Едно…“

Той дръпна назад одеялото и щракна ключа.

И изпищя.

Там имаше нещо. Маминият труп, полегнал по гръб. Татко по костюм от стоножки.

— ВЪН! — кресна Уолтър и замижа.

Но когато отвори очи, видя, че одеялото се бе нагънало в странни форми и това е всичко.

Навън, откъм коридора, дочу стъпки.

— Госпожо Дорис?

Може би бе тя. А можеше и да е нещо друго.

Камп се върна в леглото и издърпа плътно одеялото чак до носа си.

Дълго се взира навън, но не чак докато слънцето изгрее пак. Не, ни най-малко. Когато заспа, дъждът се изливаше по-силно, отколкото през цялата нощ, и гоблинското небе беше черно като някое пропуснато кьоше, където се спотайваше смъртта, снишена и подготвяща се за скок.

6

В два и петнайсет след полунощ най-близкият до леглото му будилник записука.

Камп се надигна с пъшкане. Огледа жилището си по цялото му протежение, докато разбра, че звукът идва от кутийката до него.

С дебел, насочен пръст той я загаси.

Тишина.

Пак беше време да прегледа записите.

Прекрачи отломките от бившите стени, седна пред телевизора и превъртя лентата един час назад. В началото на заснетите кадри се видя как крачи из апартамента. Потръпна, когато на екрана дръпна светлосиньото одеяло на леглото и изпищя.

После изгледа останалото на бързи обороти, сънено, и се надигна.

Но на половината път до кухнята свърна вдясно и застана до входната врата.

Вън имаше някой. Уолтър го чу.

Долепил ухо до дървото, той зачака да чуе звук. Не му отне много време и отчетливо долавяше нечие равномерно дишане в коридора.

— Мамо?

— Уолтър?

Щом чу името си, Камп подскочи. Отстъпи от вратата, вдигнал длани пред гърди.

— Не още, мамо! Не съм готов! Това ще ме убие! Ще умра от уплаха!

— Аз съм! Госпожа Дорис!

Камп разпозна гласа ѝ и отпусна ръце.

— Госпожо Дорис? Какво правите в коридора толкова късно през нощта?

— Неспокойно ми е. Като че и на вас също. Елате да пийнем, да ми попредадете малко история. В такава дъждовна нощ ще ми е полезно да се сближа отново с Гоблин, преди да бъде напълно отмит от лицето на земята.

Разбира се! История! Това беше тема, която можеше да отвлече ума на Камп от призраците. Смешно, нали?

— Идвам ей сега! — отвърна Камп. А после си каза: — Не е за вярване как пробуждането на гоблинските призраци ме кара да забравя своите собствени!

Беше следвал история в университета и после преподава по този предмет в гоблинската гимназия, като се справяше с крайно сложната задача да го направи увлекателен. По онова време учениците надигаха голям вой, за да попаднат в класа му. Забелязваха ентусиаста от цял коридор разстояние. Камп прекарваше толкова много време в четене за историята на града, че издателят на „Зеленият гоблин“, най-големият градски вестник, веднъж влезе в час при него да попита професор Камп дали не би могъл да изчете коректурите на статия за Първоначалните шейсет.

— Първоначалните шейсет — изрече Камп. И за пръв път от цяла нощ се усмихна. Отключи входната врата и излезе в коридора. Госпожа Дорис надничаше от апартамента си.

— Ще си обуете ли едни панталони? — попита го тя.

Уолтър погледна надолу. И видя, че още е по потник и долни гащи.

— А…

— Е, и да не ги сложите, на мен ми е все едно. Половината си живот прекарвам по хавлия.

Уолтър пак се усмихна. И заключи вратата си.

— Първоначалните шейсет — каза той.

Сега госпожа Дорис се усмихна.

— Една от любимите ми теми. Влезте да пийнем по едно вино, Уолтър. Да видим дали можем да приспим нашите призраци.

7

— Това е любимата ми част от историята на Гоблин — каза Уолтър, седнал на малката кухненска маса на госпожа Дорис.

— И на мен ми харесва.

— А защо будувате до толкова късно?

— Късно ли? Та то е рано! И какво да кажа? Чух ви да тършувате.

— Тършувах ли?

— Да, Уолтър, вие бяхте. Чух ви, дойдох, почуках и вие се отзовахте.

Камп като че остана доволен от отговора.

— И тъй — рече госпожа Дорис. — Първоначалните шейсет.

Камп отпи от виното.

— Те са били първите, влюбили се във всичките тия простотии — каза той и разпери ръка към отворените ѝ прозорци, през които проливният дъжд пръскаше вътре. — Все едно са били някаква разновидност на снежната чинка. Като… като…

— Дъждовни чинки.

Уолтър сви рамене.

— Това название отдавна ми убягваше. Но „дъждовни чинки“ става.

Те се чукнаха с чашите.

— Тази земя отдавна била вардена от индианско племе, което не че било толкова агресивно, по-скоро било непобедимо. Племе, управлявано от много силен мъж на име вожда Черната вода, който бил достатъчно грижлив да пази всичко това — той пак разпери ръка към прозореца — и достатъчно мъдър, та да откаже всякакви преговори с белия човек, и провъзгласил племенен закон да скалпират всеки, който се заседявал тук твърде дълго.

— Или приказвал твърде много.

— Точно така. За Черната вода от самото начало било очевидно, че белият човек мисли само за едно.

— За кражба.

— Точно така. Черната вода по характер бил от тия, които не рискуват. За него Гоблин, или земята, на която щял да възникне Гоблин, не била място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…

— Духовете.

Те се взряха един в друг над масичката. Камп погледна през рамо към многобройните кътчета и врати в апартамента на хазайката си.

— Да. За духовете.

И същевременно си пийнаха вино.

— Казват, че Черната вода се побъркал там, горе в Северните гори. Мълвата за вещица плъзнала бързо и съплеменниците му говорели тихо за нея, когато не бил наблизо. Как той я срещнал в онази гора и тя откраднала останките от разума му. Зърнали в погледа му бездна, когато излязъл от онези гори и когато обявил цял Гоблин за забранен за всякакви човешки същества. Това включвало и индианците. Години щели да минат, преди тук отново да стъпи човешки крак.

Госпожа Дорис се усмихна и очите ѝ се превърнаха в два млади прореза зад нейните очила с розови рамки.

— И тогава дошли Първоначалните шейсет — рече тя.

— Първите шейсет заселници — кимна Камп. — Пристигането на белите чудовища, от които Черната вода най-много се страхувал. От онези, които искали да останат. Отначало той и племето му наблюдавали отдалеко. Вождът наредил на всички им да чакат. И те чакали по блатистите брегове на Западните поля. Нека бледоликите сенки първо да се настанят. Нека се успокоят. А после?

— После? — попита госпожа Дорис, отново с широко отворени очи. Но тя беше чувала тази история много пъти.

— Е, случилото се след това е точка в историята на Гоблин, около която кипят горещи спорове, госпожо Дорис. Всяка книга ще ви каже нещо малко по-различно от другата.

— Но какво твърдите вие, че се е случило след това?

— Аз ли? Какво твърдя аз? — Камп се облегна назад на кухненския стол. Дървото отмъстително изскърца. — Склонен съм да вярвам в историята за една жена, съпруга и майка, тръгнала да върне кон, потрошил оградата и избягал. Тя го проследила чак до далечния южен проход към Северните гори, където се срещнала лице в лице със самия вожд Черната вода.

Госпожа Дорис потрепери и придърпа халата си.

— Безспорно се радвам, че не съм на нейното място през онзи ден.

— Действително. И преди да успее да каже „съседе“, тя била насечена на десетина парчета месо и хвърлена в коритото, в което вождът Черната вода хранел заблудилия се кон, който бил намерил само часове преди това. Черната вода така успешно успял да смаже и останалите заселници, че два месеца по-късно дошли двама мъже, изследователи, и записали в бележниците си, че откритата от тях земя е видяна за пръв път от човешки очи. Толкова прилежно били изтрити Първоначалните шейсет от лицето на земята.

Навън воят на полицейски сирени накара и Камп, и госпожа Дорис да станат от масата и да отидат до прозореца. Надолу по улица „Лилия“ бързо отминаха четири полицейски коли с въртящи се лампи в червено и синьо, които превръщаха всяка дъждовна капка в призма.

— Навън все едно е Коледа — рече госпожа Дорис.

— Не — рече Камп. — Не сме на Коледния път, а само на улица „Лилия“.

— Разкажете ми за Гибелния парк, Уолтър. Освен ако не ви се е приспало.

Уолтър се обърна и се вгледа в осемдесет и осем годишните ѝ очи. За пръв път през цялата нощ изпита смътното подозрение, че госпожа Дорис го е поканила с намерението да го успокои. Но тази мисъл бе мимолетна и изчезна още преди да успее да се задълбочи върху нея.

С вътрешния си взор видя табелата с историческа информация пред портата на Гибелния парк. Госпожа Дорис сигурно също се сети за нея.

ГИБЕЛНИЯТ ПАРК, КЪДЕТО ПОЛКОВНИК

УЕС ФАРАЛАЙН ИЗМАМИЛ

СИНА НА ВОЖДА ЧЕРНАТА ВОДА

С ДОГОВОР, ПОДПИСАН С ПРАХ

— Доста скоро и до други заселници и войници южно от Гоблин достигнала вестта за чудовищния индиански вожд, който не позволявал на никого да стъпи на мястото, където е сега любимият ни Гоблин — рече Камп, като продължаваше да оглежда мократа улица долу. — Двайсет и пет години били минали от идването на Първоначалните шейсет. Джордж Карол, когото, както знаете, изобразява едната от храстовите скулптури на Шърман, посрещащи хората на влизане в града ни днес, събрал няколкостотин мъже, жени, деца и кучета, за да го последват на север към една „неповторима земя“, която бил открил и където „неспирно валяло“. Не се боял от мълвата. Мисля, че може да е бил и по-луд и от Черната вода.

— Елате — рече госпожа Дорис. — Да седнем пак на масата. Твърде стара съм, че да слушам истории права.

Камп я последва обратно в кухнята.

— Тогава — продължи Камп — вождът Черната вода вече бил болен. Остарявал и се поболявал. Но това не значело, че е забравил как да пази земята си. Когато до него стигнала вестта, че група бели хора се опитват да се заселят отново на свещената му земя, Черната вода наредил на племето си първоначално да не ги закачат. Точно както постъпил и преди четвърт век. Но както знаете, Карол си падал малко…

— Камикадзе?

— Да. Камикадзе. Господи, направо можете да си го представите как скача с парашут право сред гнева на Черната вода, нали?

— Да, може.

— Групата на Карол живеела тук от три месеца, когато индианците изплували от „вълнистото пространство“, както го нарекло едно момче. Това винаги съм го обичал. Несъмнено е говорел за вълните, които всички така сме свикнали да виждаме, стените от дъжд, водни стени. Но това безспорно придава на сцената научнофантастична нотка, нали?

— Да, действително.

— По онова време те строяли училище. И се разразила битка.

— Много тежка ли била?

— И двете страни дали жертви. Карол повече, отколкото Черната вода, но индианците се сблъскали с реалния факт, че от тази група бели ще им е по-мъчно да се отърват, отколкото от онези шейсетима преди години. Черната вода приел резултатите като оскърбление. От постелята, в която лежал болен, той настоял племето да излови тези бели в леглата им, преди сблъсъкът да се е нажежил още повече.

— Заради духовете.

— Какво казахте?

— Черната вода не е искал тези хора, нито каквито и да било хора да тревожат духовете, живеещи тук.

— Точно така. Ала не го казал на Карол. Всъщност достатъчно мъже се събудили само за да се забие брадва между очите им, и Карол пратил вест на юг, че си имат работа с маниак. Индиански вожд, който не приемал никакви преговори.

— Но защо просто не ги е предупредил? За духовете?

— Според това, което съм чел — рече Камп, — Черната вода нямал охота да му се налага да говори за онова, което е видял в Северните гори. И би предпочел да води война пред това да проговори.

Госпожа Дорис поклати глава.

— Звучи така, сякаш е видял нещо, което го е потресло.

— Действително.

— И?

— И какво?

— И какво направили белите хора на юг оттук, за да помогнат на Карол?

— А… Оттук историята води към съвремието. Взвод войници, предвождани от полковник Уес Фаралайн, бил изпратен на север да отърве Джордж Карол. Фаралайн се потресъл, когато, посрещнат от Карол, чорлав и с проскубана брада, научил, че заселниците са загубили вече петдесет процента от броя си. И не само мъже.

— Тц-тц!

— Когато Черната вода чул, че пристига кавалерия, бил поласкан. За него седемдесет войници означавали още седемдесет прости замаха с брадва. Наредил на своите бойци до изгрев-слънце да му донесат седемдесет глави. Легендата твърди, че искал племето да ги ползва като купи за супа на закуска. Но синът на Черната вода разбирал по-добре нещата. Видял оръжията, с които разполагал Фаралайн, и нямал намерение да се остави да му разкъсат гърдите само за да умиротвори умиращия си баща. И решил да стори онова, което татко му никога не сторил — да сключи сделка с белия човек.

Камп отпи от виното си. Грамадните му лакти правеха масичката на госпожа Дорис да изглежда миниатюрна.

— Сделка, подписана с прах.

— Не, все още не. Когато Фаралайн получил вест, че индианците искат да сключат сделка, той мълчаливо сам се потупал по гърба. Решил, че и от тези индианци няма да се отърве по-мъчно от всички останали, с които бил се сблъсквал. Вървял горд и напет из селището и разгласявал новината. Но както се случва в историята, когато на някого му провърви, Фаралайн проявил малко алчност и пренебрегнал придружаващите късмета поличби. Довел Карол в палатката си и му предложил да измамят сина на Черната вода. Да го накарат да подпише договор, който да позволи на групата на Карол да заживее на тази земя. А после да изготвят и втори договор, подписан от Карол, според който индианците все още притежават земята, и заселниците да плащат данък. Според плана на Фаралайн Карол трябвало да се подпише с пясък. Перо, покрито с фин прах — синът на Черната вода щял да види как Карол изписва името си, но щом сложел договора в торбата си, името щяло да се изтрие и от него да не остане нищо друго освен прах. И тогава единственият законен документ щял да е този, в който се казва, че индианците са дали позволение на заселниците и от там нататък Карол лесно можел да обяви земята за своя собственост. Карол с готовност се съгласил. Изображението му в края на краищата не украсява входа на Гоблин заради неговия морал.

— Те, тези изображения, не са много.

— Кои?

— Които изглеждат така, както разправят.

— Не, несъмнено не са много. Фаралайн и Карол, в пълна парадна униформа, се срещнали със сина на Черната вода там, където щял да възникне Гибелният парк. — Камп разпери ръка към прозореца, макар че Гибелният парк се намираше на няколко мили източно оттам. — Индианците се съгласили. Договорите били подписани. Фаралайн се уплашил, когато синът на Черната вода се обърнал да си върви, без да прибере договора в торбата си, но след като направил две крачки, той го прибрал. И тъй, явно кроежите им сполучили.

— Явно.

— По-късно същата нощ, опиянен от собствената си хитрост, Фаралайн най-глупашки се отзовал, когато почукали по палатката му. Невъоръжен, той се объркал, щом видял фенер да плава в тъмнината, както изглеждало. Помислил си, че може да е ангел, че обожаемият му Бог му праща поздравления. Нямало как да знае, че индианците се боядисали в черно като нощта и в крайна сметка възнамерявали да занесат на вожда си седемдесетте глави. Проляла се кръв.

Индианците били като материално проявление на мислите на Черната вода. Хаотични. Непобедими. Неудържими. Карол повел група жени и деца през покрайнините на клането, видял три светлини в далечината. С надеждата, че това е Фаралайн, се запътил към тях. Така и се оказало. Лицето на Фаралайн било изпънато върху индианския фенер и окачено на дървесен дънер. Три светлини. Две — от очите, и един мощен лъч от устата.

— Хитро. Бива си го това.

— Карол събрал оцелелите и сформирал първата импровизирана милиция в Гоблин. Нямало да се предаде. Все още не. Но не бил сигурен какво да прави след това. Никой не бил сигурен. И тогава в полето на Южен Шилинг един селскостопански работник на име Джон Филис скалъпил план, който щял да спаси групата на Карол, а всъщност и мястото, което щяло да се превърне в Гоблин, завинаги. Оцелелите заселници се престорили, че се евакуират. Разиграли фалшиво бягство. Признали се за победени, като си събрали покъщнината и потеглили на север. И след като се уверили, че индианците са ги видели как си заминават, те се скрили в Северните гори. Тъкмо в онези гори, които според легендата отнели разума на Черната вода четвърт век по-рано. Голямата гоблинска шир, покрита с крехки черни дървета, хиляди усукани стволове, природата в хаос и нямало ни път, ни просека, която да ги води.

— Кракът ми не е стъпвал в Северните гори.

— Там никой не навлиза по-навътре от сто крачки. Чувал съм, че край проходите могат да се видят кутии от бира. От тийнейджърите сигурно. Но дори и наперената младеж няма да навлезе по-навътре. Там, в тях, има вещица, не знаехте ли?

Камп се усмихна и госпожа Дорис сви рамене.

— Това е царството на Великите сови. Нека то си остане за тях, казвам аз.

— Без съмнение. И няма нужда да им го съсипваме.

— И успели ли те да излязат от горите с всичкия си? Сигурно не, щом са наши предци в края на краищата.

— Джон Филис, Джордж Карол и оцелелите офицери с най-висши чинове начертали своя курс на действие. Неспокойни люде от лагера можели да обхождат лъкатушещите пътеки, стига да са подсигурени с въже. Както когато спускат някого в океана, предполагам. Доброволци стояли на пост в началото на пътеките и ако искаш да навлезеш навътре, то поискваш въже, единия му край ти го връзват за кръста, а другия — за ръката на доброволеца. Ако някой дръпне мощно въжето, пращат мъже на проверка. Тези мъже също трябвало да бъдат вързани за доброволци.

— Чувам, че Великите сови можели да изядат цял човек. Това вярно ли е, Уолтър?

— Не знам. Но кой знае защо, ми се ще да вярвам, че могат.

Госпожа Дорис се усмихна.

— Това е, защото сте истински гоблинчанин. По-истински от всеки друг. Повечето само минаваме оттук, но на вас Гоблин ви е проникнал до мозъка на костите.

Уолтър се усмихна. Госпожа Дорис го беше казала като комплимент и той го бе приел като такъв.

— Болестта на Черната вода се утежнила. Хватката му над неговото племе отслабнала. Напредничавият му син, след като се доказал, като прогонил белите, пренебрегнал архаичните закони на баща си и най-накрая позволил на племето да заживее тук, на мястото, което щяло да стане Гоблин. Синът на Черната вода и индианците незабавно окупирали селцето, издигнато от заселниците. Били видели изселването на Карол със собствените си очи. Тази земя била честна плячка.

— И се отпуснали.

— Несъмнено. И тогава Карол дал команда. Точно шест месеца след деня, в който разиграли евакуацията, заселниците се завърнали, за да изгорят собственото си село, докато индианците спели в него. Майки палели къщите, за които сами се грижели преди половин година. Учителят метнал факла в училището. Карол намерил Черната вода и му разказал за случилото се. Вождът казал на Карол, че синът на Черната вода ще се завърне след смъртта си. Че ще донесе безгранично зло на всички, присъствали на завръщането му. После Карол оставил Черната вода сам край Западните поля и там вождът бавно умрял от глад, защото нямало кой да го гледа.

Камп си спомни и една друга небивалица, свързана с тази. Как, докато заселниците се криели, младо момиче убедило доброволец, че било достатъчно голямо да се разхожда само из гората. Как доброволецът овързал въжето около кръста на девойката и я пратил да върви. След като изминали четири часа и от нея нямало вест, доброволецът се изнервил. Дал знак на останалите войници и им споделил тревогата си. Те овързали въжета около кръста си и проследили дирята ѝ. Дванайсет мъже лъкатушели из онази невъзможна гора. Осветени от фенер, мъжете без съмнение се страхували и постоянно си припомняли наум мита за вещицата. Проследили въжето над половин миля, преди да намерят края му, окървавен и сдъвкан. Камп си спомни как един от дванайсетимата отишъл няколко крачки по-нататък и открил, огряно от меката светлина на фенера, момичето с гърди, опръскани в пурпур. Сякаш вълк я е ръфал откъм гърба или сърцето ѝ се е пръснало.

И при тази мисъл той се хвана за гърдите.

— Какво знаете за Джонатан Трахтънбройт? — попита госпожа Дорис.

— За Трахтънбройт? Сума ти неща знам. Но по мое мнение неговата история не е толкова интересна. Той в края на краищата не е бил гоблинчанин.

— Това е светотатство! — възкликна госпожа Дорис с усмивка. — По тези краища.

— Това е просто скромното ми мнение.

— А какво знаете за ключа на града? Мисля си, че човек като вас е редно да го притежава.

Камп сви рамене.

— Това е символична история. Когато хората разправят, че на ключа на града мястото му е в кметството и че историята на Гоблин пощурява, когато той не е там, те само се опитват да намерят оправдания, задето настоящето е толкова сбъркано. И както знаете, ключът е загубен от… От колко време стана вече? Боже, вече не знам! От години. Но това е глупаво. Знаете, че когато връчват на някого ключа на някой град, той не получава истински ключ, разбира се. Всичко това е изцяло символично. И да се предполага, че когато ключа го няма там, където уж му е мястото, то цялата история и всички призраци на Гоблин…

Камп се умълча. Още се държеше за гърдите.

— Уолтър — подзе госпожа Дорис и за втори път тази вечер мъжът се запита дали не го е поканила с намерението да го поразсее. Какво точно знаеше госпожа Дорис за личния живот на Уолтър?

— Да?

— Защо не отидете да си легнете? Бог знае кой от онези многобройни будилници ще записука. Сега можете да го изключите, преди да е започнал, и да се наспите.

Уолтър се взря продължително в очите ѝ.

— Влизали ли сте в жилището ми, госпожо Дорис?

Както го каза, в гласа му се долавяше неприкрито обвинение.

— Уолтър Камп, никога не бих влязла в апартамента ви без ваше позволение дори и за сто хиляди години.

— А тогава откъде знаете, че имам многобройни будилници?

Госпожа Дорис сви рамене. Камп не можеше да разгадае реакцията ѝ. Идеята някой да получи достъп до жилището му, означаваше, че всеки би могъл да го получи.

А следователно — и всяка твар може би.

— Жените ги знаят тези работи — каза тя, щом се изправи и поведе Уолтър към вратата. — А и освен това през тия тънки стени от апартамента ви се носи такъв грохот, че все едно там бушува кървава битка.

8

— Уооооолтър?

Камп се надигна в леглото. Пот се стичаше и по двете му бузи. Сънува госпожа Дорис в жилището си. Само че тя беше мъртва като майка му и баща му и сбръчканата ѝ плът се бе свлякла до китките, до раменете, до глезените, оголила кости, които досущ приличаха на дънерите на чворестите дървета в Северните гори. Сякаш вече нямаше сили да носи собствената си кожа и сега тя се диплеше по краката ѝ като гети, които ѝ бяха големи, свлечена бе като пухкави шалове по тялото.

— Уооооолтър!

Гласът беше на госпожа Дорис, без съмнение, и го викаше от коридора. Но макар и Камп да го знаеше, нямаше как да не се запита дали пък тя не е вътре.

Огледа жилището си по дължина, а пред вътрешния му взор осемдесет и осем годишната жена все още бавно ситнеше към леглото му. Какво казваше тя?

„Разбира се, че съм влизала в жилището ви, аз непрекъснато съм тук. И си намерих скривалище, Уолтър, скривалище, от което да изскоча; скривалище, от което да ви уплаша до смърт…“

БАМ, БАМ!

Тя чукаше по вратата.

— Госпожо Дорис! — подвикна Камп. — Добре ли сте?

— Тъкмо това дойдох да ви попитам аз, Уолтър. Вие добре ли сте?

— Аз ли?

— Чух ви да пищите. Кошмар ли сънувахте?

Камп посегна към гърлото си, сякаш за да изнамери доказателство за писък.

Дали бе извикал? Със сигурност сънуваше лош сън.

Свали крака от плексигласовото си легло и стъпи здраво с огромните си ходила на хладния дъсчен паркет. Пак буден. А колко време бе минало от момента, когато с госпожа Дорис си говореха в съседния апартамент на тема история? Погледна часовниците.

Три и двайсет и пет след полунощ, което означаваше, че някак е проспал един будилник.

„Бог знае кой от ония многобройни будилници ще записука.“

Госпожа Дорис го беше казала. Не в шантавия му сън, а когато си тръгваше от апартамента ѝ само преди часове.

Изпищял ли беше?

— Не… не… добре съм — подвикна той. — Тоест да… Сънувах кошмар. Благодаря ви, госпожо Дорис. Благодаря. Лека нощ!

Представи си я навън в коридора как пъха в джоба си ключа от неговото жилище.

Влизала ли е тук? Толкова ли лесно беше някой, който и да е, да влезе?

Камп стана и бързо се придвижи до вратата. Застана на четири крака и надникна през шпионката на височината на глезените, която сам бе монтирал точно преди две седмици.

Видя чифт тъмни боси ходила бавно да излизат от полезрението му.

— ОХ!

Камп се сви и тупна по задник, с лице към залостената врата.

Това кой беше? ТОВА КОЙ БЕШЕ?

— Уоооолтър?

Пак госпожа Дорис. Отвън в коридора.

— Госпожо Дорис! Прибирайте се у вас! Там, навън в коридора, при вас, има нещо!

Тихо. Тя като че проверяваше. Или като че съществото с тъмни боси ходила ѝ е запушило устата.

Като едвам си поемаше дъх, Камп зачака тя да каже нещо, каквото и да било. После пак застана на четири крака и побърза да надникне през шпионката.

Само чифт жълти чехли.

— Тук отвън няма никого, Уолтър. Никого освен мен.

Името Черна вода мина през ума на Камп. Онези тъмни боси ходила притежаваха сила. Силата на мъж, изхранвал се от земята, на когото въобще не му трябваха обувки.

— Губиш си разума — рече Камп.

— Какво, Уолтър?

— Нищо, госпожо Дорис! Сънувах лош сън! Съжалявам. Сигурно е от виното.

Госпожа Дорис въздъхна зад вратата.

Видя през шпионката как тя се обръща и изчезва по-надолу по коридора. Остана така, гледаше и чакаше някакъв знак за боси индиански крака.

После се усмихна и от него се изтръгна смях — сърдечен, гръмогласен смях, който прозвуча така, все едно някой имитира Джуди Камп като душата на компанията.

Като не спираше да се киска, той се обърна и седна гърбом към вратата. Огледа жилището си по цялото му протежение и видя голямото си легло, осветено от увисналите светлинни гирлянди.

„Изпищял ли съм? Кога съм се събудил?“

Опита се да си спомни. За него беше важно. Защото, ако не е изпищял, какво бе чула госпожа Дорис?

— Историята на Гоблин — рече Камп. — И двамата ни е изнервила.

Но макар и да му действаше успокоително да го казва, Камп не можеше да бъде сигурен дали е истина.

Той бързо се изправи на крака.

„Какво точно бе чула тя?“

Сега започваше да се поти. Представяше си писъците на Първоначалните шейсет на същата тази земя, върху която бе построено жилището му.

Гоблин.

„Вие сте истински гоблинчанин. По-истински от всеки друг. Повечето само минаваме оттук, но на вас Гоблин ви се е просмукал и в мозъка на костите.“

Госпожа Дорис го беше казала. А какво точно имаше предвид?

В стаята му записука будилник. Той хлъцна и пак залитна към вратата, като се държеше с ръка за гърдите.

Изтъркаля се по коридора до леглото си.

Часовникът показваше три и четирийсет и пет след полунощ.

Той ли го беше нагласил? Не можеше да си спомни. Но ако не е той, то кой?

— Госпожо Дорис? — подвикна.

От тази мисъл го полазиха ледени тръпки. Хазайката му, каквато беше в неговия сън, разнасяща надиплените си една връз друга гънки от плът, сменя кога да му звънят будилниците, трие му записите от камерите, добавя ъгли и вратички към жилището му.

— Престани! — скастри се той. — Тя никога не би го направила.

Но ако не е тя, то кой?

„За Черната вода — беше казал на госпожа Дорис, докато си пийваха вино — Гоблин не бил място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…“

„За духовете.“

Камп надзърна към кухнята. Огледа подробно жилището си.

Имаше ли нещо тук вътре при него… в момента?

Усети първото изтръпване от обземащата го паника.

Ако там имаше нещо, ако нещо бе пренастроило будилниците му, сега му беше времето то да се покаже. Беше сигурен в това също толкова, колкото и в правописа на името Джордж Карол. Усещаше как въздушното налягане в жилището му се изменя и отваря място за още някого, и нещо се намъква в царството на Камп. Нещо, което има нужда да се покаже.

— Не съм готов! — изпищя той, а после затисна с длан устата си. Последното, което искаше, беше госпожа Дорис пак да дойде.

Нямаше мърдане, стърчеше там като Шърманова скулптура от храст на самия себе си. Стоеше там като горилата Юла в гоблинския зоопарк. Но Юла беше силна. А той се чувстваше безпомощен.

Помисли за сърцето си. Този ненадежден мускул, не по-голям от юмрука му, който пулсираше колебливо и в крайна сметка подкрепата му бе измамна. О, сърце! Кажи ми… Ще можеш ли да издържиш? Деня, в който призракът се покаже… как ли ще го понесеш?

Пристъпи до телевизора и върна записа. Видя се на четири крака до входната врата. Видя се и в леглото.

Видя се и как пищи.

Ах, ти, копеле!

Размаха победоносно юмрук и си позволи още една съвсем оправдана усмивка. И все пак, колкото и да си бе отдъхнал, разбираше, че усмивката, родена от облекчение, е съвсем различна от онази, изкована в радост.

И все пак беше изпищял. И госпожа Дорис го беше поканила у тях тази нощ, защото, както каза тя, жените ги знаят тези работи. Особено жена, която живее в съседния апартамент и чува всичко през тънките стени. Тази вечер госпожа Дорис се беше проявила като приятел. Правеше му компания, почерпи го с вино. Даде му възможност да говори продължително на обожавани от него теми.

Гоблин. Историята. Силата на Черната вода и жестокото коварство на Джордж Карол и Уес Фаралайн.

— Нямало е индиански вожд в коридора — заяви той, докато превърташе записа още по-назад. — Просто… тази вечер това се е просмукало и в мозъка на костите ти.

Видя се как излиза, а после се връща в жилището си и пак излиза, а после крачи, буди се, спи, буди се, спи.

Щом се видя да наглася будилниците, преди да си легне, натисна паузата. Спря кадъра точно когато ръката му се вдигна от въпросния часовник.

Цифрите показваха три и четирийсет и пет след полунощ.

В края на краищата беше го нагласил той.

Камп въздъхна.

После стана от монитора, прекрачи отломките от гипсокартон и се строполи изтощен на леглото си.

9

Но не заспа. Вместо това се наслаждаваше, доколкото дълго можа, на хладните дъждовни вълни на подобрението — беше оцелял до толкова късно през нощта, без да умре, без да се предаде, без да издъхне от уплаха.

10

За пръв път от много дни Камп се почувства зрял човек, способен да каже на децата „Няма такова нещо като призраци“.

НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ КАКВО ИМА ТАМ,

ПОД ЛЕГЛОТО! ТАТКО Е ТУК!

Вярвайте на татко.

Още един будилник записука.

Камп, обзет от новото си настроение, просто се претърколи настрана, придърпа чаршафа, запали крушката, погледна под леглото, изключи будилника и пак се превъртя по гръб. Надали му струва повече усилия от това да включи или да изключи климатика.

Погледът му се плъзна от малкия монитор, свързан с видео микспулта, към купчинка дрехи на дъното на шкафа без врати. Нагоре към тавана, после нагоре-надолу по стените. Погледна нощното си шкафче. Четири еднакви будилника, купени от „Транзистор Планет“ в центъра. Камп надникна над леглото. На полицата на нощното шкафче стоеше наградата от щатския шампионат по дебати — златна жена, която държеше старовремски микрофон. Камп ръководеше отбора на гоблинската гимназия, единствения, печелил щатско първенство. Снимаха го за „Зеленият Гоблин“.

Историята на собствения му живот никога не го бе запленявала така, както любимият му град, градът, просмукал се в мозъка на костите му, но днес тя заискри, днес се разгоря в пламък.

Беше минал от подреждането на книгите по рафтовете в библиотеката към преподаване на история в гимназията, както сега му се струваше, за броени минути. После беше напуснал. Не можеше да изтъкне никаква реална причина за това. Хлапетата го обичаха. Той привнасяше промяна, това се виждаше, и все пак… напусна. Също както и съда, патологията, библиотеката, търговската камара. Господин Община. Беше поработил дори в болницата „Карол“. Там се срещна случайно с бившия си шеф Донър, директора на гимназията. Донър, със закопчан с велкро маншет, пристегнал ръката му, попита Камп дали би искал да се върне в гоблинската гимназия. Да преподава история. Пак да подготвя отбора по дебати. Беше казал на Донър, че щял да си помисли.

„Обаче не си помисли — рече си Камп. — Изобщо не си помисли.“

Стана от леглото и отиде до прозореца. Валеше, и то заплашително.

Сложи ръка на стъклото. Донякъде му се искаше прозорецът да се отвори. Щеше да подаде глава навън и да остави най-аморфната гоблинска забележителност така да го измокри, че да проникне чак в душата му.

Или може би ще скочи и така вече нищо няма да може да го уплаши повече.

Камп си спомни нещо, разказано му от сестра му Каръл. Приготвяла се за излизане, когато видяла своя призрак. Замижала и като отворила очи, видяла мъж да седи до нея пред тоалетката ѝ и да върши същото като нея. Да си рисува лицето. Изпищяла и скочила от пейката. Но като пак я погледнала, него вече го нямало. Каза на Камп, че била сигурна в действителността на преживяването, защото тя и мъжът се погледнали в очите.

„Не беше периферна среща — беше му казала тя. — Ние… установихме връзка.“

От този ден нататък Камп не можеше да мине покрай стаята на Каръл, без да му мине през ума как ще види мъж, седнал пред тоалетката ѝ, да си слага сенки за очи. Заради това сънуваше кошмари и будеше Джуди. Джуди неизменно му отговаряше, че Каръл е видяла собственото си отражение.

„Какво да очакваш от някого, който, като види паяк, и повръща, Уолтър?“

Мама си имаше начин да го успокоява, на който още не беше намерил замяна.

Всички от най-близките на Уолтър бяха виждали призрак. Дори и практичният му баща си имаше своя случка. Разправяше как, преди да се оженят с Джуди, се прибрал у тях и като се запътил към телевизора, видял някаква фигура да изскача иззад него с вдигнати ръце, предупреждавала го за нещо. Джуди каза на Уолтър, че тази история била невярна.

„Баща ти по онова време пиеше повече.“

Ами самата Джуди? Камп я беше чул случайно да говори по телефона с приятелка, затулила слушалката с голямата си шепа — разказваше как я събудил шумът от някакво шаване под леглото. Погледнала надолу от дюшека и видяла чифт кецове да се шмугват под него. Чула детско хихикане. Така каза тя. То се знае, каза и че сигурно са били децата, самият Уолтър, но като се претърколила от леглото на пода, под леглото нямало нищо, само прашни валма.

Камп отстъпи от прозореца. Седна на кухненската маса и разсеяно заопипва въглена, който бе изхабил до малко парченце, докато отмерваше и отбелязваше по стените къде да разположи прожекторите и къде да събаря.

После започна да чертае линии по лицето си. Бойна украса. Дебели черни линии, които започваха от носната кост и се извиваха надолу по закръглените му бузи. И докато ги рисуваше, мярна ананас на кухненския плот.

Листата му изглеждаха като пера. Достатъчно приличаха на тях. Всъщност колкото повече се взираше в ананаса, толкова повече целият плод му приличаше на самия вожд Черната вода. Или може би на сина на Черната вода. Индианец, който знаеше, че тази земя таи беда дълго преди да дойдат бледоликите сенки.

— Не ти повярвахме — каза Камп, докато полагаше последни щрихи по бойната си украса. Може би защита против призрак. — А повечето от нас и сега още не ти вярват. Но аз ти вярвам.

После стана и докато същият онзи предупредителен дъжд, който сигурно самият Черната вода е посрещал без покрив, лежейки и умирайки в Западните поля, плющеше по запечатаните прозорци на апартамента му, Камп отряза листата на ананаса и ги постави грижливо върху червеникаворусата си чорлава коса.

— Тази земя не е за никого — каза той, застанал с лице срещу цялото пространство на апартамента си, взрян през трепкащото сияние на светлинните гирлянди в прозрачното си легло. — Тази земя е…

Но не му се искаше да произнесе думите. Дори и с това облекло, подготвен да се изправи срещу онази същност, която идваше да открадне нещо от него.

Не искаше да произнася думите „обитавана от призраци“.

А после с вик, какъвто може би е надал Черната вода, той метна ножа, с който бе разрязал ананаса, през апартамента и го видя как пада току до спалнята му и плавно се приплъзва под леглото.

11

Телефонът на Каръл иззвъня седем пъти, преди тя да вдигне. Каръл, чието име, тъй сходно с имената на Джордж и Харди Карол, предизвикваше у младия Уолтър Камп безкрайна и люта завист.

— Какво има? — извика тя. — Някой да не е пострадал?

— Каръл, Уолтър е. Никой не е пострадал.

— Уолтър? Какво става?

— Ти как се справи, Каръл?

Той седна на дивана, а ананасът се крепеше на главата му.

— С кое, Уолтър?

— Как се справи, като видя твоя призрак?

— Какъв призрак?

Камп нервно се заигра с кабела на слушалката.

— Нали се сещаш. Мъжът. Който е седял до теб. Пред тоалетката. Цялата онази история.

— Кое време е? — Чу я как се размърдва от отсрещната страна. — Уолтър, ти майтап ли си правиш с мен, ебаси?

— Каръл, имам нужда от твоята помощ. Кажи ми как се справи с това. Как успя да заспиш в стаята си онази нощ? Кажи ми. Защо не те е страх да умреш от уплаха?

— Заради мама ли е това, Уолтър?

— Какво? Не.

— Тогава какво има, ебати? Призрак ли видя тази нощ?

Сърцето му заби гръмотевично. Звучеше като стъпките на гневно племе.

— Каръл, не го казвай! Моля те, само ми кажи как го направи. Онази нощ ти си заспала моментално!

— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. — В спалнята му записука будилник. По бузата му се стече капка пот. — Сигурно съм се опитвала да те уплаша. Така правят каките.

— Не е възможно! — възкликна той, като се опитваше да запази спокойствие. — И виж, затова имам нужда от твоята помощ.

— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. Имай ми вяра. Сигурна съм, че ако бях, щях да го запомня. Пак прекаляваш с четенето на история. Гоблин… ти се е просмукал в мозъка на костите, човече.

Още един будилник записука.

— Какво каза?

— Какъв е целият този шум, мама му стара? Уолтър, хайде обади ми се утре, а?

Камп пак погледна към леглото си. Будилниците звучаха като крясъци на племе, което идва за бледоликите сенки, дето не вярват в призраци, не им стига умът да ги усетят.

— Каръл — каза той разтреперен. — Трябва да узная тайната тук. Трябва да узная как си се справила. Аз…

— Опитвах се да те уплаша, Уолтър! Така правят каките!

— Но това е безумие. Всички вие сте виждали призраци.

— Кои всички? Мама? Татко? Дейвид? Никой не е виждал никакви призраци, Уолтър. Ние си разказваме истории. Като всяко друго нормално човешко същество. Ти добре ли си?

И трети будилник записука.

Уолтър се взря в леглото си. Беше ли нагласил три от тях да звънят толкова начесто?

Понадигна се от дивана и се наведе напред. Под леглото ли имаше нещо?

— Уолтър?

Да. Имаше. Със сигурност имаше нещо под леглото му. Нещо, дето не му е там мястото.

— Уолтър?

Той затвори телефона.

Изправи се. Будилниците писукаха заедно, фалшиво, оглушително.

— НИЙП-НИЙП-НИЙП!

Чу стъпки в коридора. Тръгна към леглото си.

Сети се за сина на Черната вода. Помисли си колко ли се е разгневил, когато е извадил онзи договор от торбата си и е видял как името на белия вече го няма там.

Скочи върху прозрачния матрак. На колене. Награби електрическия ключ.

— Тази земя не е място за човеци! — извика за кураж, преди да зърне онова под леглото. — Тази земя е…

Щракна ключа и обля леглото в светлина.

Дръпна одеялото настрана.

— Ааа! — извика.

И пак върна одеялото на мястото му.

Угаси лампата.

Там имаше нещо. Нещо.

— Аз не само защитавам племето си! — нададе вой. — Защитавам и вас, бледолики сенки, от същите тези нечестиви духове!

И пак натисна ключа и дръпна настрана одеялото.

И после пак.

И пак.

И под себе си, през леглото от плексиглас, Камп видя насреща си втренчено в него лице.

Покри леглото си, загаси лампата. После махна одеялото и пак я запали.

И пак.

И пак.

Да, лице, втренчено в него.

Приличаше ли на… Мамо?

Боже мой!

ПРИСВЯТКВАНЕ!

„Лицето му е същото като на мама…“

(Щракни го, върни го, щракни го, върни го…)

ПРИСВЯТКВАНЕ!

— Уооооолтър?

Глас… зад гърба му.

— Мамо! — извика Уолтър, като присвяткваше с лампата и я гасеше и пак, и пак.

Но не беше мама. Не. Нямаше как да бъде. Защото мама никога не си бе рисувала по лицето бойна украса. Мама никога не бе приличала на индиански вожд, умиращ сред Западните поля, без да има кой да се погрижи за него.

ПРИСВЯТКВАНЕ!

Надигна се. Изправи гръб. Все тъй на колене, той дърпаше одеялото настрана и пак го връщаше.

— Мамо, това не си ти! Това е… това е…

Сега дишаше страшно тежко, вените изпъкнаха по челото му, нестройното пищене на будилниците и великият гоблински дъжд трещяха край него.

И името му също. Името му, изричано от глас, стар като Гоблин.

— Уоооооолтър?

— ТОВА Е ЧЕРНАТА ВОДА! — кресна Камп. — КРИЕ СЕ ПОД ЛЕГЛОТО МИ!

Камп нададе вой и лицето на индианския вожд нададе вой в отговор.

А после усети как нещо го дърпа под гърлото. Очите му се облещиха.

Той изтърва електрическия ключ. И се хвана за гърдите.

— Господи! Това се случва. Умирам! Умирам от уплаха!

Катурна се напред на леглото, все тъй стиснал одеялото.

„Видях го — помисли си той, както му се стори, с облекчение. — Видях го…“

Строполи се напред и се претърколи от леглото, като повлече и одеялото със себе си.

Щом тялото му тупна на паркета, апартаментът се разтресе.

Будилниците тракаха върху шкафчето. Телевизионният монитор се разклати.

„И толкова ужасно ли беше? — попита се той. — Да се уплашиш до смърт?“

— Уоооолтър?

Каквото и да бе това, то все още го зовеше, викаше името му със стар, излязъл от историята глас.

Преобърна се по гръб и започна да се унася.

„Мамо — помисли си той. — Нямам търпение да те видя!“

Последното, за което се сети, преди да умре, беше разказът за момичето, намерено в Северните гори. Онова, чиято гръд се бе пръснала.

„Видяла е призрак — помисли си той. — Сблъскала се е с призрак, толкова голям, че да уплаши всички ни.“

Гоблин. И тази дума, името на града му, все още сияеше.

Последното, което зърна, бе наградата за отбора по дебати, отразена в ножа под леглото му — ножа, който не помнеше да е хвърлял там.

Хватката му върху одеялото се отпусна.

Будилниците виеха като сирените на гоблинската полиция, чиято кола профуча, погнала някого по „Лилия“.

А името му продължаваше да звучи някъде от вдън Северните гори, онзи кът на Гоблин, който дори и Уолтър Камп не можеше да отстрани.

— Уооооолтър?

— Уоооооолтър?

— Уоооооооолтър?