Гоблин

1

Пребледнял като кост и разтреперен, уплашен за живота си, Том пак провери адреса. Шосе „Полегатите хълмове“ № 726. Над сводестия вход пишеше точно така. Часът беше четиринайсет минути след полунощ. Как е минал половин час вътре в града, му се губеше, но точно тогава не мислеше за цифри. Мислеше за бели очи, които сякаш плават под черно перо в дъното на неговата каросерия. Мислеше за безвременен гневен глас, изговорил една-единствена дума:

— Карай.

Оставаха му шестнайсет минути надежда. Шестнайсет минути, през които може би щеше да виси над същия онзи сандък и каквото бе дошло с него. Бяха му наредили да унищожи съдържанието на сандъка, след като времето изтече.

Том не искаше и да припарва до сандъка.

„Моля ви се, господин Крофърд — помисли си той. — Отворете.“

Позвъни на звънеца.

Над входната врата имаше навес или по-скоро пласт от камък, който минаваше по арката и стърчеше от нея и пазеше Том от безмилостния порой.

Пак натисна звънеца. Чу го как иззвъня и отекна вътре.

— Хайде, де! — каза той. — Отворете!

Но никой не отвори.

Погледна към камиона, паркиран на лъкатушната калдъръмена автомобилна алея. И по-точно към затворената врата, която не искаше да отваря.

Въобразил ли си беше всичко? Дали снишена фигура действително му беше наредила да кара? И ако е така… фигурата извън сандъка ли беше? В него? Можеше ли да се появява и изчезва, както ѝ е угодно? Да се появява и изчезва, да влиза и излиза от сандък, закован двеста пъти?

Пак позвъни. Задумка по вратата.

— Господин Крофърд! Ехо! Доставка!

Пак никакъв отговор.

Излезе извън прикритието на навеса, стъпи върху дървените трески — елемент от девствено чиста ландшафна архитектура, и долепи нос до стъклото на широк прозорец. Различи стълбище. Маса до входната врата. И почти нищо повече.

Като че нямаше никого вкъщи.

— Мамицата му.

Пак погледна към камиона, който стоеше и бездействаше, а от ауспуха му се вдигаше пара и спускаше завеси пред онази заключена задна врата.

„Просто го зарежи тук“ — помисли си той.

После се сети за Джери и как ще му обяснява това.

„Джери, зарежи ги парите. Реших в края на краищата да не спазвам онези указания. Да. Сандъкът просто ми проговори, Джери.“

Той наистина беше произнесъл нещо. Нали? А какво щеше да каже работният протокол за това?

През стъклото не виждаше никакви признаци на живот.

АКО ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕ Е У ДОМА (ИЛИ НЕ ОТВАРЯ) МЕЖДУ 00 И 00,30 ЧАСА ИЛИ АКО ШОФЬОРЪТ ПРОПУСНЕ ТОЗИ ИНТЕРВАЛ ОТ ВРЕМЕ, УНИЩОЖЕТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО НА САНДЪКА.

Том все още почти долавяше как звънът на звънеца отеква из къщата. Вятърни камбанки, звънтящи в пещера. Дали и Дийн Крофърд го чуваше? Да не би да се беше наврял някъде вътре?

„От самото начало е искал сандъкът да бъде унищожен.“

Том се опита да се отърси от тази мисъл още щом тя му хрумна.

Но беше трудно. Както е трудно да отречеш истината, в каквото и да му се иска на някого да вярва.

2

Натисна дръжката на вратата.

И вратата се отвори.

— Господин Крофърд?

Погледна през рамо и камионът му заприлича на звяр, преградил пътя към улицата. Той му казваше да влезе в къщата. Нямаше къде другаде да отиде.

— Доставка, господин Крофърд!

Бутна вратата и тя се отвори още повече. Бръкна вътре и затърси ключа за осветлението във фоайето.

— Господин Крофърд?

Гласът му отекна също като звънеца преди малко. Най-сетне направи крачка и когато подметката му докосна пода във фоайето, Том се сети, че официално нахлува без разрешение в дома на клиент.

Вътре беше студено. Като че нямаше никого вкъщи.

Том извади фенерчето от джоба на палтото си, включи го и освети къщата с милостива светлина.

Влезе по-навътре, докато фоайето премина в голяма, застлана с килим стая с дивани и телевизор колкото камиона на Том.

В стаята нямаше никого и наистина се усещаше, че няма никого. Все едно от седмици никой не си е бил у дома.

Том мина през всекидневната и стигна до кухнята. А после и до голяма стая с камина и както изглеждаше, постелки от истински животински кожи.

— Крофърд? — повика той.

Стигна до затворена тъмна врата. Дори и под мижавия му лъч си личеше, че дървото е яко. Дръжката лесно поддаде и той бавно я отвори, като освети вътре с фенерчето. Това беше кабинет или библиотека. Стая, каквато Том никога не бе имал в никое от жилищата си. Лъчът му освети висок библиотечен шкаф, покриващ стената отдясно, после се спря върху ръба на писалище, загасена лампа, преспапие и…

— Какво правите, мамка му?

И върху мъжа, седнал на писалището.

Том отскочи назад.

— Господин Крофърд?

Мъжът държеше пушка, насочена към гърдите на Том.

— Унищожихте ли съдържанието на сандъка?

— Не, господин Крофърд, аз… — Той вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. — Много ме е страх да го направя. Сандъкът… сандъкът ми проговори.

— Господи, човече — рече Крофърд. — Какво сторихме?

Металическо стържене разтърси стаята и Том се обърна към вратата на кабинета. Познаваше точно този звук по-добре, отколкото всеки в Гоблин можеше да го познава.

Задната врата на камион току-що се бе отворила.

Със сила.

— Доколко добре познавате историята си? — попита Крофърд, все още прицелен с пушката в гърдите на Том. Крофърд плуваше в пот. Погледът му предполагаше, че това бе краят на много по-заплетена трагедия.

— Първата ми целувка беше в Гоблин — отвърна Том, все тъй с вдигнати ръце.

— Не личната ви история! — кресна Крофърд. — Историята на Гоблин! — Изкиска се и тръсна глава. — Но то тук винаги е така, нали? Хората се бъркат, че собствените им истории се сливат в една голяма.

— Господин Крофърд — заговори Том. — Кой е този, който минава през дома ви?

Крофърд изсумтя.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че е труп? — попита той. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че онова, което чувате сега в кухнята, са стъпките от студените мъртви крака на индианец, отдавна измамен от белите хора, прокудили него и неговото племе?

Том трепереше. Отпусна ръце и навлезе по-навътре в кабинета. Крофърд насочи пушката към отворената врата.

— Да не… говорите… за вожда Черната вода? — попита Том.

Крофърд изсумтя изненадано.

— Значи действително познавате историята си.

— Аз… аз целунах онова момиче… край… Черноводната река…

Крофърд стреля с пушката в празното пространство на отворената врата. Том нададе вик.

— Не е Черната вода — рече Крофърд и отново презареди пушката. — Господи, тялото на вожда така и не било намерено. Но синът му…

— Защо сте поръчали този сандък? — побърза да попита Том. Гласът му трепереше. Крофърд не се поколеба да отговори.

— Прекалихме, ето защо. Прекалено много поискахме. Като видях камиона ви да спира, размислих. Можете ли да ме вините?

Бели очи на вратата. Едно-единствено черно перо на челото.

— Здравей, сине на Черната вода — рече Дийн Крофърд. — Върнал си се, за да получиш възмездие за подписа с пясък на Уес Фаралайн?

Крофърд пак стреля.

Куршумът разкъса пурпурна рана в гърдите на мъртвеца, но трупът продължи напред.

— Не се приближавай повече! — извика Крофърд.

Студената жива история продължаваше да върви напред.

Крофърд пак стреля.

После синът на Черната вода стигна до писалището, само на една ръка разстояние от пушката.

Нещо се раздвижи с такава бързина, че на Том му се стори, че птица е влетяла в кабинета. Когато чу онова ХРЯААААС до себе си, разбра, че го е издал черепът на Дийн Крофърд.

„Смачкан като тиква“ — помисли си Том, щом пушката падна на писалището, а мъжът се строполи на пода. А в ръката на сина на Черната вода бе онова, което бе извадил от главата на Крофърд.

Мозъкът, очите, мъзгата, която капеше от тях — всичко това лъщеше на лунната светлина, нахлуваща през прозореца на кабинета.

Синът на Черната вода се обърна към него.

— Аз не съм гоблинчанин! — извика Том. Не беше точно сигурен защо трябва да каже точно това, но беше убеден, че трябва.

Той беше четирийсет и четири годишен доставчик на пратки, който не беше идвал в Гоблин, откакто бе целунал едно момиче преди трийсет милиарда години, и не искаше да умре така. Натискът… насилието… разумът му в ръцете на историята.

Какво бе доставил Том в Гоблин тази вечер? Дали… нещастие? Болка? Престъпност? Поквара?

Дали бе онова зло, което се усеща от всеки, който е достатъчно близо? Онова, което плъзва? Беше ли неотменимо… непоколебимо… устремено? Том се сети за картата на Гоблин, която бе пъхнал в жабката. Сега я виждаше, все едно под покривало… нагъната и с размити изображения. Сякаш на дърветата в Гибелния парк и на всички улици им бяха отнели багрите, бяха откраднати от онзи позор, който бе докарал със себе си. Нещо също тъй живо и неживо като дъжда. Всички прекрасни скулптурно подрязани храсти, онова място — Плетищата, Черноводната река… Всички те бяха загубили цвета си, жизнеността си, своя покой. Западните поля. Северните гори. Хотел „Уудръф“. „Транзистор Планет“. „Млечният път“. „Гоблински фокуси“. „Гоблин Геймс“.

Какви ли други беди се бяха случили в тази нощ, в тази тъй дъжделива нощ?

— Аз не съм гоблинчанин! — повтори той, изпънал напред и двете си ръце, когато синът на Черната вода посегна към него.

Но индианецът хвана Том за яката и го извлече от кабинета. През стая подир стая, през кухнята и фоайето, докато небето отново не се изля върху Том.

Какво бе доставил Том тази нощ? Дали бе… самота? Страх? Лакомия?

Честолюбие? Смут? Загуба?

Том извика на сина на Черната вода да спре, ала нямаше смисъл. Неизмеримо силната ръка, която го стискаше, мъртвите пръсти на трупа не можеха да бъдат повдигнати над тялото му с количка.

Скоро Том усети как металът на камиона се опира в гърба му. Навън, под луната, бе по-лесно да разгледаш чертите на сина на Черната вода.

Наложи се Том да замижи.

— Карай — произнесе синът на Черната вода и Том бавно вдигна клепачи, объркан и уплашен — искаше да узнае, трябваше да узнае дали мъртвецът, приковал го към камиона, има предвид онова, което си мислеше Том.

— Карай — повтори Том.

После синът на Черната вода отвори вратата към мястото до шофьора и метна Том зад волана. Главата му издрънча в прозореца и когато отпусна ръце от нея, видя, че мъртвият индианец се качва в кабината.

— Карай.

Том запали камиона.

Даде на заден, излезе от калдъръмената алея и отново навлезе в гоблинския квартал Полегатите хълмове, където в далечината все още се вихреше купон.

Том подкара. Но не потегли на юг, не потегли обратно към дома, където можеше да си хапва пица и да се налива с бира.

Потегли към празненството. Първо празненството.

Защото Том знаеше какво иска синът на Черната вода и какво искаше да каже мъртвецът, когато му нареди да кара.

Том потегли към светлините и шумните гласове, където знаеше, че бездушният човек до него ще открие и други като Дийн Крофърд, мъже и жени, които (заслужено или не) щяха да срещнат най-големия ужас в живота си тази вечер, тази нощ, нощта, когато Том докара обгорената история в град Гоблин.

А след купона? След купона щяха да подкарат по черното шосе, наречено Коледния път (име, което Том си спомняше от детството си), навлизащо навътре в града, където още много гоблинчани жонглираха със своите страхове, със своя живот и със своята история, без да знаят, че един още по-голям разказ стремително се носи към тях.

И докато дъждът плющеше по предното стъкло, докато камионът изгълтваше калния път, Том се запита за хората, които щеше да види смазани тази вечер, убити също като Дийн Крофърд, хора, чиито истории бяха също тъй мрачни като това разярено небе, хората, които, същити заедно, съставяха това разкошно ръчно куфарче, пълно с истерия, хората, които въпреки ужасите, придружаващи това място, всички до един го наричаха свой дом.

Гоблин.