Гоблин

1

ПОКАНЕНИ СТЕ

НА ПРАЗНЕНСТВОТО ПО СЛУЧАЙ 60-ГОДИШНИНАТА

НА НАЙ-НАГРАЖДАВАНИЯ ЛОВЕЦ НА ГОБЛИН

НИЙЛ НАШ

(Повярвайте!)

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА:

МРАМОРНАТА АЛЕЯ № 60, ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ,

ПО ВСЯКО ВРЕМЕ СЛЕД

21 ч.

И ПУСНЕТЕ КЛЮЧОВЕТЕ ЗА КОЛАТА СИ

В АКВАРИУМА С БАРАКУДИТЕ,

ЗАЩОТО ОТ ТОЗИ КУПОН НЯМА

ДА СЕ ПРИБЕРЕТЕ С КОЛА

(В хижата се предоставят легла. Да преспите с непознат?)

ОЧАКВАЙТЕ СТРАШНА ВЕСЕЛБА,

ЖИВА МУЗИКА, МЕСО НА КОРЕМ

НЯМА НУЖДА ДА ОТГОВАРЯТЕ

АКО НЕ МОЖЕТЕ ДА ДОЙДЕТЕ, НЕ СТЕ ЖЕЛАНИ

Барбара и Нийл Наш

2

За да влезеш в имота на Наш, трябваше да хванеш низ от неравни черни пътища през гъстите гори, обгърнали като мантия прекрасния североизточен жилищен район на Гоблин, наречен Полегатите хълмове. След безкрайно много неозначени завои и завойчета, неизчислими силуети, мярнати в сенките, и безброй тревоги да не би някак да сте подминали адреса, над боровете се подаваха големи златни колони и обявяваха, че хиксът действително отбелязва мястото. Пазачът на портата, як мъж на име Дуган с поръсена с пърхот коса, седеше в луксозна дъбова будка с плосък златист покрив, с пистолет на хълбока и списък с имена, одобрен от самата Барбара Наш. Разкошна горичка от вечнозелени растения се отразяваше в стъклото на прозорчето, което той издърпваше настрана, за да поздрави онези, които спираха с колите си до будката. Вечерта на празненството по случай шейсетия рожден ден на Нийл в будката при него седеше жена — зашеметяваща полуоблечена блондинка, на главата с празнична шапчица във всички цветове на дъгата, с чаша с кехлибарена течност в ръка и явно неуморна усмивка на лицето.

Косата на Дуган, нетипично за него, беше разчорлена, дори и горното копче на ризата му бе разкопчано. Някои гости познаваха Нийл и Барбара достатъчно добре, та да се досетят, че са наредили на клетия Дуган да се издокара подобаващо. Подобаващо за веселбата. И как само се вживяваше Дуган в ролята — осведомяваше всеки новопристигнал, че е получил съобщение от дома, а после, докато съпрузите и съпругите изчакваха с неподправено любопитство в погледа, вадеше изпод прозорчето сирена и я надуваше в лицата на гостите.

— Тая вечер няма лабаво! — заявяваше Дуган и на тези, които го познаваха, им ставаше ясно, че тези думи са отрепетирани. — И ъъ, зарежете, ъъ… тъпотиите зад гърба си.

После блондинката излизаше със залитане от будката и питаше колко души са в колата. Раздаваше на всеки гост торбичка с конфети и инструктираше всички да си ги изсипят върху главите.

Никой не отказваше.

Роджър Флечър, един от най-старите ловни другари на Нийл Наш и сред първите, пристигнали за големия купон, издуха със смеха си почти всички конфети от своето лице и каза на спътниците си:

— Нийл тая вечер се опитва да поставя рекорди.

След като Дуган натиснеше един ключ, бялата порта се разтваряше и гостите изминаваха краткия лъкатушен път до смайващия дом на Нийл и Барбара. На влизане Мари Флечър, съпруга на Роджър и ничия майка, отбеляза с каква чудесна изработка са белите гъски на входа.

— Неприятно ми е да ти го кажа, любима — рече Роджър с такава грамадна усмивка, че чак очите му се скриха. — Но те някога са били живи. Само че сега са… умрели. И боядисани.

И останалите гости се усмихнаха заедно с него.

Нийл Наш беше — както и поканата за празненството му заявяваше с гордост — най-прочутият ловец на едър дивеч в историята на Гоблин.

— Я вижте — посочи Андрю Бел през задното стъкло с пръст, по чийто връх бяха полепнали конфети. — Страшен екип от Шърманчета.

Между входния портал и двора на Наш, застанала чинно на моравата отпред, се възправяше втората по височина двойка Шърманови скулптирани храсти в цял Гоблин. Четириметровите пристойни изображения на Барбара и Нийл приличаха донякъде на президент и неговата първа дама.

Но дъждът разваляше идеалната гледка. Дори и четиримата в колата на Роджър Флечър, до един кореняци гоблинчани, трябваше да признаят, че вали жестоко.

— Все едно морето е някак си над нас — рече Харпър Бел. — И дава течове.

С помощта на мъж в бял дъждобран Роджър паркира беемвето си до един очукан камион „Форд“. Семейство Наш не бяха поканили само каймака на града — както знаеха и семейство Флечър, и семейство Бел, това не беше от онези вечери, на които колеги магнати си пийваха бренди и си обменяха политически грижи. Нийл Наш се опитваше да спретне най-големия, най-разнообразния и най-всеобхватния купон, който Гоблин бе виждал някога. Все едно се надяваше да окачи и самия купон като трофей в хангара си с отрязани глави на зверове зад къщата.

Пощальонът на Полегатите хълмове бе получил същата покана като най-големите инвеститори в „Наш енд Крофърд инкорпорейтид“. Таратайката „Кавалиър“, собственост на любимата келнерка на Барбара Джени Спаркс, бе паркирана до мерцедеса на сенатор Джон Гарет. Бусът „Фолксваген“ на Ханк Хътън закриваше изгледа към мраморния фонтан в двора, който сега преливаше.

Когато Роджър паркира, имотът на Наш без никакво съмнение се бе оживил. Гостите надуваха клоунски тромби във вид на пистолети, като се прицелваха един в друг, БИП-БИП, докато дъждът се изсипваше върху подстриганата зелена тревица. Шарени фенери във вид на разпънатото лице на полковник Уес Фаралайн се поклащаха между колите, разнасяни от гости, вече напреднали с по две-три питиета за вечерта. Някои носеха челници, други — маски. Върхът на топловъздушен балон се подаваше току зад източното крило на дома, а храбрият дивеч, сърни и зайци, наблюдаваше сред вечнозелените дървета, обграждащи моравите.

Роджър паркира на няма и стотина крачки от краката на грамадната зелена статуя от Шърман, изобразяваща самия Нийл.

Беше девет часът и девет минути.

— Така изглеждат повечето партита на приключване — отбеляза Харпър Бел.

„Добре дошли сред опустошението“ — помисли си Роджър. Зачуди се колко ли блондинки бродят из имението, жени що-годе като онази, дето седеше в будката при Дуган.

После взе чадъра, за да пази от дъжда жена си, слезе от колата и нахлу в мечтата на друг мъж.

3

Първите пристигнали доста бързо след това вече се затрудняваха да кажат кога е започнал купонът. Някои хора бяха дошли в ранния следобед, за да нагласят сцените, тонколоните, изненадите. Горе-долу по това време Барбара бе поела ръководството над тринайсетте готвачи, които щяха да подготвят Фестивала на месата. Пушилните и скарите на две нива бяха защитени от гоблинското небе с големи бели шатри, издигнати покрай плувния басейн на Наш. Трупове на животни висяха от колички като онези, с които пиколата вкарваха и изкарваха багажа на семейство Наш по хотелите, а Пол Ромео, най-известният касапин на Гоблин, кълцаше на едро и режеше на тънко.

Месата бяха също толкова разнообразни, колкото и гостите. Балет на дивеча.

По горните подпори на шатрите, сякаш спрели в полет, висяха патиците, фазаните, пъдпъдъците, гъските, тетревите, яребиците и лебедите. Стените на всяка шатра бяха изградени от елени карибу, лосове, антилопи, глигани и мечки. Между масите, затрупани с алигатори, планински кози и едри диви зайци се оформяха пътеки, по които да обикалят Барбара и готвачите и да проверяват какво става с ястията им.

Барбара вдъхна общата миризма на толкова много смърт. Усмихна се, защото разбираше най-добре от всички каква подготовка бе вложена в организирането на Месния фестивал за купона.

— По-тънко — нареди тя на готвача, който бе срязал наполовина хълбока на един елен.

Погледна изпод шатрата към къщата, където знаеше, че мъжът ѝ седи със скръстени крака пред огледало и се подготвя за вечерта.

Усмихна се. Докато някои мъже се плашеха от остаряването, за Нийл цифрата шейсет означаваше много. Напомняше за Първоначалните шейсет заселници в Гоблин (и ах, какво ли не би дал Нийл поне за фалангата на нечий пръст от тях!), но имаше и по-важно значение.

— Всяка година от живота му — рече тя на себе си — е поредната година на неговия триумф.

Все едно, като е признат ловец, досега бе успявал да избегне най-великия ловец от всички — Смъртта.

— Госпожо Наш!

Тя се обърна и видя готвач, хванал един одран заек за ушите.

— На яхния — рече тя. И отново се замисли за подготовката, осъществена от съпруга ѝ, за труда, който бе положил за този ден.

Седмица по-рано Нийл събра своя тесен кръг, най-старите и най-мъдрите си ловни другари, и им предложи сами да подсигурят с лов месото за празненството. Роджър Флечър беше там. Харви Бътънбък и Сол Стайн също.

— Как, по дяволите, ще успеем да го свършим това? — попита Харви. Той си падаше практичен.

Но Барбара познаваше Нийл по-добре. И отговорът му не бе изненада.

— Животните вече идват насам — рече той. — И като пристигнат тук, ще търчат на свобода из имота.

В клетки. Затворени. И все пак това си беше… лов.

Барбара гледаше как Нийл раздаде кожени якета на поканените от него петнайсет ловци.

— Забележете нашивките — рече им той.

На дясното рамо на всяко яке бе пришита емблема О-60. Някои като Сол си помислиха, че това се отнася до скоростта, с която караше Нийл, надуваше от нула до шейсет мили в час всеки един ден от неговите шейсет години. Но повечето други знаеха какво означава.

Ловуването беше елементарно. Дивечът нямаше къде да се дене. И въпреки благоприятния шанс мъжете изпитаха тръпка, каквато никога досега ловът не им бе носил. Непосредствените многобройни убийства. Едно след друго. Скоростни. И многократни.

Облекчение.

Всички освен самия Нийл, който взе мощно участие в началото, но рано загуби интерес, когато спря да огледа едно особено разкривено дърво в двора си. Дърво, наподобяващо стволовете в непроходимия масив на Северните гори.

Сети се за Великите сови. И щом се замисли за тях, вече не можеше да се спре.

Застрашени или не, майната ѝ на закрилата — Нийл Неш би дал всичко, за да може да се изфука с един от свещените недосегаеми зверове на Гоблин в хангара си.

Никой никога не бе ловувал Велика сова. Никой никога не бе притежавал подобна наглост. Ако легендата за вещицата от Северните гори не можеше да те спре, то гоблинската полиция със сигурност щеше да го направи.

И все пак, втренчен във витите клони и кривия ствол, който приличаше на въпросителна, изригнала от тревата, Нийл си представи звяра, един-единствен, под стъклена витрина тук, у дома.

Дори и тогава, седем дни преди празненството за шейсетия му рожден ден, докато Барбара съставяше списъци на гостите, а прислугата подготвяше многобройните пиршества, докато Харви трепеше наред, а Сол гърмеше по змии, докато гласовете на тесния им кръг се издигаха към гоблинското небе в радостен синхрон и възклицаваха в истеричен възторг от лова, Нийл си мислеше за единственото животно, което не му бе позволено да притежава.

4

В десет часа и седемнайсет минути, когато купонът вече се беше развихрил, един напушен мъж се обърна към една пияна жена и попита:

— Наш днес ли навършва шейсет? Или ги навършва утре?

Жената, подпряла се на стената на коридора, примижала, за да вижда мъжа сред цветната въртележка от светлинки, надвика музиката:

— Партито е тази вечер! В момента сме на купона!

— Е да, де, но… дали той навършва шейсет преди или след като удари полунощ?

Тогава жената се разсмя и без да иска, си нахака носа в стената.

Навън на никого не му пукаше, че вали. Все едно семейство Наш бяха уредили и това. Нали всичките бяха гоблинчани, силният дъжд надали беше нещо, от което да хукнеш да бягаш. И колкото повече гости пиеха и пушеха, и колкото повече хапове гълтаха, толкова по-яростно се лееше този особено жесток дъжд.

— Коронация! — провикна се някой, преди да насочи своя пистолет тромба към собствената си глава и той да избибипка.

— И небето купонясва — каза друг.

Но имаше и такива, които се тревожеха.

— Прекалено е — каза един мъж.

— Прекалено невъздържано — рече друг.

— Небето знае — рекоха още неколцина.

И тези гласове се изгубиха сред навалицата на празненството. Банкери разговаряха с помощник-келнери. Служители от висшето ръководство пееха песни с таксиметрови шофьори. Хора, облечени в костюми на сови, надуваха тромби, вместо да надават птичи викове. Редици от хора разговаряха край шатрите с месото. Гостите играеха на разни игри и стреляха със стрели по бали сено. Насърчаваха хората да замерят с чаши и чинии грамадно дървено табло, монтирано над изкоп. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени се промъкваха сред вечнозелените дървета да правят онова, което се прави на тъмно. Танцувална, ритмична музика, която много вървеше да слушаш надрусан, гърмеше от сцената, където свиреха „Юлите“, гоблинската банда. Музиката се носеше сред дърветата, кръжеше из целия имот и нахлуваше през всеки отворен прозорец на къщата.

Вътре в къщата беше даже още по-оживено.

Един мъж реши, че опашката за тоалетните е твърде дълга, и си потърси мивка. Вече залитайки, подмина пътьом стотина донякъде познати лица и се намери точно пред голямата спалня — тъкмо мястото, където поръбената с кожа от скунс завивка на Нийл и Барбара Наш покриваше грамадното им легло. На вратата беше залепена табела:

НИКАКВО ЧУКАНЕ ВЪТРЕ!

И мъжът се изпика там, където си стоеше.

5

В единайсет часа никой никъде не беше мярвал Нийл на купона.

Скоро плъзнаха слухове.

Нийл Наш бил мъртъв. Умрял в деня преди празненството и Барбара решила, че той не би пожелал да го отменят.

Това сега било погребението му, а не рожденият му ден.

Някои дори твърдяха, че помолил да вържат тялото му на дърво и всеки опечален можел да стреля с пушка двайсет и втори калибър по него, докато нищичко не остане, освен парчета за вечеря на кучетата.

Нов вид купон, мрачна веселба, див пир с месо, пиянско и опасно парти по случай рождението на мъртвец!

Идеята беше прекалено добра. На хората направо им се искаше да е вярно.

И празненството се вихреше.

Хората плуваха с живи костури в басейна. Други вземаха душове вътре в къщата, както са си с костюмите и роклите. Хора припадаха и пак се свестяваха.

В крепостта от храна, над която властваха готвачите, вече имаше значителна пробойна. В океана от пиене се беше образувала падина.

И дъждът така се лееше, че след време започваше да ти се струва, че не вали.

Нийл се появи трийсет минути преди полунощ. Понесен на раменете на петнайсетте мъже с кожени якета с нашивки О-60, пришити на дясното им рамо.

— Дайте път! — смееха се те. — Направете път за най-награждавания ловец в историята на Гоблин!

Нийл надаваше крясъци на сова, когато го хвърлиха в басейна.

6

Гостите се събраха край басейна и един мъж с полупритворени очи, който се люлееше на края на водата като дете, което аха-аха ще падне, даде тон за песен.

— Честит рожден ден!

Онези вътре в къщата подеха песента, дошла отвън. Барбара се плъзна във водата до мъжа си.

— Честит рожден ден!

Нийл изглеждаше така, сякаш е застанал между два басейна — онзи, дето му беше до кръста, и другия, който се изливаше върху му от небето.

Великият гоблински дъжд.

— Честит рожден ден, скъпи Ловецоооо…

Ловеца.

Прякорът на Нийл. За това, че е най-добрият. Най-добрият ловец. Ловец на едър дивеч. Ловец на трофеи.

— Честит рожден ден!

Гостите избухнаха в ликуващи възгласи и трясъкът от счупени чаши разцепи леещия се дъжд.

Нийл се поклони.

Стреляха с пистолети в небето. Полуголи, полуизрисувани жокейки яздеха коне около къщата. Хората се замеряха с храна. Изстрелваха стрели в небето.

Щом Нийл излезе от басейна и подаде ръка на Барбара да ѝ помогне, на моравата спря пикап. Каросерията беше натоварена с кутии — подаръци, опаковани във всевъзможни цветове. Синя тента ги пазеше от небето. Нийл стъпи върху отворения капак на каросерията и размаха ръце за тишина.

— Велико, ебаси! — заяви той. — Къде сме се научили така да си правим кефа? Кой ни е научил да си правим такъв кеф, по дяволите? — Още ликувания. Още смях. — Тази вечер ставам на шейсет години, а благодарение на вас, хора, се чувствам на… осемдесет!

— Къде е Крофърд? — ревна някой.

— Кроудеди? — понавъси се Нийл. — Кроудеди не успя да дойде. По дяволите, все някой трябва да работи тая вечер, нали така?

Смях. Възгласи. Престорени дюдюкания за Дийн Крофърд.

Дийн Крофърд беше другата половина от „Наш енд Крофърд Инкорпорейтид“. Нийл знаеше къде точно се намира партньорът му. Чакаше у дома си в Полегатите хълмове, чакаше да му доставят една каса.

— Тортааааа!

Сол Стайн поведе Нийл между гостите, после през стъклената врата на задната веранда го въведе в къщата. Обувките на Нийл жвакаха по кафявия килим, докато вървеше между редици от хора, по-пияни от него. Вярваше, че е щастлив.

След като седна начело на дъбовата маса в трапезарията, Сол му каза да не пада от стола, а после изчезна сред стената от гости. По покривката бяха извезани елени и лисици, които се опъваха в различни пози. По стените имаше окачени рога, а в стаята стоеше зебра, така добре препарирана, че изглеждаше, сякаш е гост.

Време беше за тортата.

Всеки, който успя да се намъкне вътре, се натъпка в стаята. Някои гледаха от двора през прозорците, а мнозина лежаха по тревата толкова пияни, че не можеха да се вдигнат. Нийл награби нож и вилица и задумка с тях по масата като нетърпеливо дете.

— Къде ми е тортата, мамо? — ревна той.

„Бип! Бип!“ — избипкаха пистолетите тромби, щом Барбара влезе, като буташе пред себе си грамадна стоманена количка.

Шейсет свещи, ярки като полицейски светлини.

— Барбара! — възкликна Нийл, щом зърна тиканата от нея количка.

Тортата беше от месо. Месна торта. Петдесеткилограмова, по-тежка от някои гости.

Потрябваха двама мъже, за да я вдигнат на масата.

— Е, приятели — изчурулика сладко Барбара. — Знаете какъв е редът.

— Честит рожден ден!

Пак песента. Толкова голям рожден ден, че трябваше да я изпеят два пъти.

Нийл погледна надениците, използвани за свещници.

— Честит рожден ден!

Дебели парчета еленово и лосово месо бяха така здраво пресовани, че отстрани им избиваше кръв и цапаше покривката под тях.

— Честит рождеееееен дееееен…

Средата беше от смляно говеждо, патешко и гъше месо. Толкова прясно, че приличаше на рана.

— …скъпи Ловеееецооо…

Мас от бекон украсяваше тортата отгоре като глазура. Нийл разпозна месо от пъдпъдъци, бекаси, гълъби, катерици. Ъглите бяха украсени с парчета свинско — декоративните детайли, които всеки пекар би използвал.

От малки костици беше нареден надпис:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЛОВЕЦО!

— Честит рожден ден!

Сълзи избликнаха от очите на Нийл.

— Духни свещите! — провикна се някой.

Шейсет свещи за шейсет избити заселници, за шейсет години живот.

Нийл вдъхна въздух шумно и дълбоко, замижа и си помисли:

„Искам сова“.

И вината на гоблинчанин се надигна у него, щом си намисли това желание, и за секунда Нийл повярва, че вече е сторил нещо ужасно.

Духна свещите.

Прочутият касапин се наведе да разреже тортата, но Нийл го изтика настрана на майтап и награби ножовете.

Хората нададоха ликуващи възгласи, когато той си отряза парче бекон, патешко и говежди език, а после го натика в устата си.

„Искам сова“ — помисли си пак. Този път без чувство за вина.

— Какво си пожела, Нийл? — попита го някой.

Но Нийл само махна с ръка и отпъди въпроса.

И мислите за празното място в хангара литнаха в ума му като празнични балони за рожден ден.

7

— Няма да ви карам да ме гледате как отварям цялата тази планина от подаръци — рече Нийл на гостите. — Но все пак ще ви накарам да ме гледате как отварям един.

Барбара се усмихна и му поднесе подаръка си.

— Честит рожден ден, скъпи — рече тя, а после го целуна по бузата. Нийл я придърпа до себе си, обвил талията ѝ с ръка.

Подаръкът беше малък и тънък, увит в златна хартия. Нийл внимателно го отвори.

— Трахтънбройт — каза той.

Държеше в ръце пощенска картичка от Гоблин със снимка на Джонатан Трахтънбройт. Беше струвала на Барбара 1,19 долара. Имаше надпис със зелени букви:

ПОЗДРАВИ ОТ ГОБЛИН!

ОТКРИЙТЕ ТУК СВОЯ ПРИЦЕЛ!

— Откъде я купи? — попита Нийл.

— Много добре знаеш откъде съм я купила — усмихна се тя. — От същото място, откъдето си купуваш гадните енергийни напитки.

Гостите се разсмяха.

Нийл се взря в лицето на човека, открил толкова отдавна гоблинските Велики сови.

— Знам колко много го обичаш — каза Барбара. Но и двамата бяха наясно, че това е много слабо казано — Нийл Наш събираше всичко свързано с Трахтънбройт, което му попаднеше. Писма до колеги. Бележки за помощниците му. Дневници, които бе водил, докато бе изучавал драгоценните си птици. Снимки. Картини. Рисунки в пръстта. От най-редкия предмет (Нийл вярваше, че притежава точно онази жица, с която бяха удушили Трахтънбройт на Хълма на свободата) до най-обикновения (ключодържател, изобразяващ шотландския ловец). Нийл знаеше по-добре от всички, че Трахтънбройт беше истинският ловец от най-висока проба. Най-добрият. Най-добрият ловец, който някога Гоблин бе наричал свой син.

И всеки път, когато Нийл наричаше себе си така, образът на Трахтънбройт трептеше в ума му като призрак.

„Тц-тц — сякаш казваше той. — Защото Великата сова я открих аз.“

Нийл така и не можеше да се отърве от собственическото чувство в лова. Той искаше да има и да притежава. Да препарира и да се фука. Но Джонатан Трахтънбройт развъждаше, хранеше и после пускаше на свобода. Това улесняваше гоблинчани да викат за Трахтънбройт.

Трахтънбройт, ловецът с чувство.

Точният ловец.

Ловецът джентълмен — за всички.

Дори и гоблинските историци не можеха да бъдат сигурни кога шотландецът е пристигнал за пръв път в града, макар и да се знаеше, че се е засякъл с Джордж Карол, когато последният вече го напускал. Той бил саможивец, странен и необщителен непознат, вечно облечен с червено сако от кадифе, който кротко изучавал котки и зайци, кучета и катерици. Онова, което със сигурност се знаело, било, че след шест месеца изучаване на животните, които имали Гоблин за свой дом, той застанал пред преградения проход към прословутите Северни гори, от които всички се бояли. Табела, поставена напреки на пътя, гласяла:

ОПАСНА ГОРА

Запитал се какво ли може да вирее в нея.

Щом се върнал в града, той избирателно, под сурдинка взел да подпитва за „опасната гора“ и кой може да му разкаже повече за нея. Но никой не можел да удовлетвори любопитството му на ловец, защото никой никога не бил припарвал в нея.

Било незаконно, казваха.

Но защо?

Разказали му легендата за вещицата, обитавала тези гори. Вещица, която можела да ти раздуе сърцето с разказ, с шепот и то да се пръсне в гърдите ти. Разказали му за лудостта на вожда Черната вода и как тя била изкована сред онези разкривени дървета.

Но Трахтънбройт бил на първо място учен. И макар и да обичал истории от такъв характер, нямало да се остави те да осуетят проучванията му. Попитал с кого може да говори, за да наруши правилото за влизането. Насочили го към Джордж Карол. По това време Карол бил вече над осемдесетгодишен и когато Трахтънбройт с момчешката си физиономия му се представил, Карол се разсмял.

— Знам защо си дошъл — рекъл той.

— Защо?

— Ти си мъжът, вманиачен по животните.

— Да.

— И се питаш какво ли живее, какво ли се въди, какво ли мре в Северните гори.

— Да.

— И искаш да ме питаш може ли да нарушиш гоблинския закон и да влезеш там.

— Да.

— Смея да твърдя — изрекъл Карол прочутото си изречение пред младия ловец, — че тя, твоята смърт, си зависи от теб.

Карол от първа ръка знаел колко е лесно да се загубиш сред тази гора. Вътре в нея нямало никаква логика. Нямало образец за следване, нито шифър за разгадаване. В Северните гори можело да се разхождаш уж по равното, както ти се струва, а после да се запъхтиш и да откриеш, че се изкачваш по нанагорнище. Там нещата били други… природните закони не се спазвали. Не съществували карти, защото никого не допускали да влезе там.

— Ще ми кажете ли — рекъл Трахтънбройт, успокоен от разрешението, дадено му от Карол — доколко навътре мога да вляза, без да се загубя?

После Трахтънбройт свалил кадифеното си сако и изслушал обясненията на осемдесетгодишния Карол за системата с въжетата, която използвали толкова отдавна, докато разигравали лъжливата евакуация, за да надхитрят сина на Черната вода, и още много други обяснения.

Разказите за вещицата и за пръсващите се сърца не засягали шотландеца, но при все това усетил парене в гърдите.

Точно това той нарекъл прицел.

Цел, посока, намерение.

Прицел.

Дума, за която Нийл Наш щеше да се сеща всеки път, щом се прицели с пушка; всеки път, когато добавял фалшиви тухли към постамента, крепящ титлата му на най-добър ловец в историята на Гоблин.

Дори и на рождения му ден.

8

— Да гръмнем нещо!

Наш се бил развихрил. Както и целият купон. Постоянно се бъбрело, постоянно се влизало и излизало. Движението на тълпата. Сякаш къщата и околностите ѝ (включително конюшнята и хангарът) били жив организъм, който се опитвал да излети от тревата и да се зарее нататък, където се раждал дъждът. Наш бил ключова част от всичко това. Но мотивацията му била най-разнообразна. Совите дебнели, накацали по разкривените клони на най-дълбоките му желания, и хвърляли сенки върху празненството. И докато залитал, крачейки през тълпата, на някои гости той изглеждал различен — някои, които го познавали, и онези, които познавали погледа на хищника, обзет от внезапна жажда за конкретна плячка. Опитвал се да се впише. Влизал в разговори и излизал от тях, често грабвал напосоки по някоя недопита чаша и изливал остатъка в гърлото си.

И все пак не можел да се впише. А не можел и да се напие. Не и така, както подобава да се натряска звездата на празненството.

След като направил пълна обиколка на къщата с по едно питие във всяка ръка, Нийл се тръшнал между две жени на дивана в кабинета си и им сецнал разговора.

— Вън — рекъл той.

Жените се разсмели. Нийл Наш не настоявал хората да си тръгнат, той настоявал да дойдат.

— Вън! — повторил той — ехо, подобно на крясъка на сова, и жените, объркани, се изнесли от кабинета му.

— Вън! — кряскал дълго след като си отишли.

После седнал на писалището си и отворил горното чекмедже. Там се взрял в една книга, която имал вече от близо четирийсет и пет години, купена за едно пени, когато бил едва петнайсетгодишен.

„Опознайте Джонатан Трахтънбройт“.

По-скоро брошура, отколкото книга, със съответния брой страници и илюстрации.

Но Нийл не можел да мисли за нищо друго. Тъй че, докато хората навън празнували в негова чест, той прелиствал страниците, без изобщо да разчита думите, зяпал тъпо снимките и се взирал дълго-дълго (и с копнеж) в черните като полунощ птици, нарисувани от художници само по предположения, тъй като Трахтънбройт унищожил всички доказателства за това как изглежда драгоценната му находка, няколко дни преди да умре.

— Той не ги е открил тук — произнесе Нийл на глас, без да се обръща към никого. После тръсна глава, защото за него не беше за вярване как нещо толкова неделимо от Гоблин би могло да е внесено отвън. — Докарал ги е.

9

Нийл Наш не беше англофил, но тия англичани несъмнено ги биваше в лова. Трахтънбройт, след като прекарал седмица в Северните гори, не полудял. Нито пък видял вещица, нито се загубил. Но напуснал Гоблин за толкова дълго време, че когато се върнал близо десет години по-късно, почти не могли да го познаят. Вече не бил червенобузият трийсетгодишен учен и пристигнал в Гоблин като пламенен (и осведомен) мисионер. Онези, които го били срещали преди, го познавали като целенасочен, но целенасочеността, която прилагаш, за да решиш как да се направи нещо, е съвсем различна от онази, с която го вършиш.

Трахтънбройт открил своите Велики сови в задния двор на дома на свой колега по време на празненство, когато излязъл да подиша чист въздух. Докато вървял през една лимонова горичка, облечен с характерното си червено сако от кадифе, младият учен съзрял нещо като черен пуловер, метнат на дървесен клон. Отишъл да го свали оттам и изпаднал в шок, когато горната част на пуловера се завъртяла и разкрила двете най-забележителни очи, които бил виждал някога. Овали колкото подноси за торта, очите били чисто черни освен червените ириси, които можели да накарат и пазач да припадне. Това била сова. Сова с пера, черни като английска карета, и нокти, дълги колкото някои змии. Трахтънбройт бил омагьосан.

— Ти — рекъл той. — Ти.

И пак, и пак. „Ти.“

После с възбуда, напълно непозната за него, се втурнал обратно в дома на колегата си. И тогава се спрял.

Обзело го чувство за самосъхранение.

Чувство, което дори и тогава той разпознал като алчност.

„Това е мое откритие — помислил си той. — Мое.“

Години по-късно Трахтънбройт щял да повярва, че совата е знаела, че е една от едва четирите съществуващи и че Трахтънбройт бил доведен да ги спаси. Ето защо, разсъждавал той, совата се показала на него, а не на приятеля му, който тъй често се разхождал из същата лимонова горичка.

Трахтънбройт действително тогава се върнал на празненството и нехайно заразпитвал приятеля си за местния дивеч. Но много внимавал да не споменава совата. Приятелят му отговорил, че имотът му приютявал „обичайните шотландски животинки“ и „нямало нищо уникално за докладване“, и тъй като Трахтънбройт не доловил нито намек за неискреност, повярвал, че той самият все още е единственият, зърнал нещо подобно.

По-късно Трахтънбройт пак се измъкнал навън и отново се доближил до совата.

— Аз ще се върна — казал той на птицата. — И ако ме чакаш, ще ти намеря място, по-достойно за теб от това нищожно лимоново насаждение.

Трахтънбройт дълго търсил из Шотландия, а скоро след това и из Англия. Но чак когато случайно дочул как двама ирландци си говорят за Америка, решил да се насочи отвъд океана.

Америка, по-рядко населената. Америка, непознатата.

Поддържал постоянна връзка с колегата си, живеещ край лимоновата горичка, пращал му писма, в които го подпитвал за „някакви нови открития“ и „някакви големи новини“. Отсъствието на вълнуващ отговор казвало на шотландеца всичко, което му било нужно да знае. И все пак в края на краищата тревогата дошла, когато колегата му пратил вест, че скоро ще се мести, и иска ли Джонатан да види къде.

Същия този ден, на разходка, на която излязъл да се успокои и по време на която се надявал да намери някакви вътрешни отговори, Джонатан Трахтънбройт открил Северните гори и дървената предупредителна табела, която го хвърлила в трепетна възбуда.

Легендите само работели в негова полза. Гоблинчани, както се оказало, избягвали тъкмо онова място, което той дирел, за да съхрани една тайна.

След като открил тъкмо онова, което несъмнено търсел, Трахтънбройт се завърнал в Шотландия и си поставил задачата да се сприятели с новия обитател на бившата къща на колегата си. На всяка цена трябвало да има достъп до онази лимонова горичка. Когато открил, че новият наемател е бивш бригаден генерал от шотландската армия, който имал вкус към бирата, спорта, жените и почти нищо друго, Трахтънбройт разбрал, че няма нищо общо с него.

Но бил решен да установи връзка.

Започнал да нарича мъжа Рижия заради ниско подстриганата, розовочервеникава коса. И една вечер проследил Рижия до любимата му кръчма. След като шест часа подслушвал от съседното сепаре, той заподозрял, че да се обръща към бившия военен в качеството си на учен, ще е без полза.

На другата сутрин Трахтънбройт наел една проститутка, за да се престори на негова сестра. Тази част от историята винаги предизвикваше усмивка у Нийл Наш. Доколко далеч бил готов да стигне Трахтънбройт — за това в Гоблин се носеха легенди.

— За няколко нощи — рекъл Трахтънбройт сред мрака на уличката, в която срещнал Лула. — Без физически контакт. Не е за мен.

Платил ѝ с парите, получени от научна стипендия, която предполагала, че той изучава пчелите, и същата вечер я довел в кръчмата. Рижия седял тежко на бара, лочел бири на един дъх и ревял непристойности на всеки, що му се мерне. Както Трахтънбройт се надявал, още в първия миг той хвърлил око на неговата сестра. Поканил двойката при себе си на бара и тримата пили, докато кръчмата не затворила за вечерта.

Трахтънбройт вече усетил совата в ръцете си, когато мъжът съвсем непринудено се обърнал към него и казал:

— Какво ще кажете със сестра ти да дойдете у нас и да продължим купона, а?

Проститутката разиграла възбуда, но Трахтънбройт я усещал неподправено. Качили се на черната карета на учения и най-сетне потеглили към къщата, чиято лимонова горичка го била обсебила за цели четири дълги години. Щом пристигнали там, проститутката не си губила времето и разсеяла Рижия с целувки, а Трахтънбройт се престорил, че е заспал пиян на дивана.

— Ъъ — рекъл Рижия, поглеждайки подозрително учения, докато го водели по тъмния коридор към спалнята му. — Той нали няма да ме обере сега?

Проститутката се изкискала и дръпнала Рижия за ръката.

— Да те обере ли? — възкликнала тя. — Та той и себе си не може да обере, така се е нафиркал.

— Да — рекъл Рижия. — Ама ако вземе че ме обере…

В момента, в който Трахтънбройт чул вратата на спалнята да щраква, станал и внимателно се изсулил навън през входната врата. От каретата си грабнал телена клетка, после се върнал през къщата, като стъпвал на пръсти и притаявал дъх. Щом стигнал задната врата, натиснал дръжката и чул Рижия да казва нещо от коридора.

Трахтънбройт оставил клетката на земята, втурнал се обратно към дивана и се свлякъл на него, все едно че спи, тъкмо когато вратата на спалнята се отворила.

— А? — възкликнал Рижия, втренчен в мрака на стаята към буцата на дивана му.

— Върни се! — подвикнала проститутката. — Та той не знае къде се намира.

— А…

Трахтънбройт не помръдвал, а Рижия недодялано се прибрал в спалнята си. После зачакал. И чакал. И станал, и се върнал при задната врата с изглед към лимоновата горичка нощем.

Вдигнал клетката и се измъкнал навън.

Мъглата се събирала и се разцепвала при глезените на ботушите му, докато той вървял из горичката. Бил решил да започне тъкмо от дървото, на което бил видял великолепната птица. След като стигнал до него, му се сторило, че вижда някаква дреха, метната на нисък клон. Но този път вече бил наясно. И птицата, летяла четири години из мислите му, била кацнала точно там, където я видял за последно.

Трудно било да различи черните ѝ очи в мрака, но червените ириси нямало как да ги сбъркаш.

— Здравей — рекъл Трахтънбройт. — Мили ми, скъпи приятелю.

Совата избухукала.

— А — рекъл Трахтънбройт и допрял ръка до гърдите си. Разсмял се. За подобно величествено създание гласът несъмнено бил груб. Крясъкът му много приличал на звука от рог.

Трахтънбройт запристъпвал напред, като се подготвял да вкара птицата в клетката. Но движението му внезапно секнало. Нещо се въртяло около черната птица.

За смайване на Трахтънбройт той видял, че това била друга сова. А после още една. И още една.

По време на пътешествията си, докато търсел място, което нямало вероятност да бъде съсипано от човешки допир, шотландецът действително размишлявал върху идеята птиците да са повече от една. Но така, както му се представили онази нощ в лимоновата горичка, Трахтънбройт просто нямало как да не се зачуди дали и те на свой ред не усещат сродство с него.

Имаше ли и още?

Щял да погледне.

Но силен звук от вътрешността на къщата го накарал да пусне клетката и да се завтече към задния вход. Рижия не се виждал никакъв. Той се шмугнал обратно вътре и се метнал на дивана точно когато вратата на спалнята отново се отворила.

— А… — изсумтял Рижия. Дошъл при Трахтънбройт на кушетката и го боднал със силните си дебели пръсти.

— Пиян си, а? — попитал той.

Трахтънбройт изпъшкал.

— Гадно ти е, а?

Трахтънбройт изхъркал.

Рижия се разсмял.

— Спиш, значи!

После подритнал отпуснатото тяло на Трахтънбройт и се изтъркалял обратно по коридора при сестрата под наем.

Трахтънбройт отново скочил от кушетката. Кадифеното му сако изобщо не ставало за носене, а хълбокът го смъдял от ритника.

Но навън имало четири от най-прекрасните птици, които бил виждал някога, и трябвало да ги натовари на каретата.

И го обзел дълбок страх, когато отишъл при дървото и там нямало никой.

— Къде сте? — провикнал се той. Гласът му сякаш отекнал в мъглата и достигнал до всяко дърво в горичката. — Върнете се!

Понечил да пристъпи по-нататък и усетил нещо силно до върховете на обувките си. Погледнал надолу и видял три от грамадните сови, сбутани една в друга в клетката. Четвъртата била кацнала върху нея.

— Вие искате да дойдете с мен — рекъл той. Погледнал през рамо към къщата. Мъглата почти изцяло затулвала задния вход.

— Щом сте способни да разберете, че съм дошъл тук, за да ви помогна, на какво ли още може да сте способни? — рекъл той на совите.

Четвъртата сова изпърхала над клетката и кацнала на рамото на Трахтънбройт. Шотландецът нямало как да знае, че точно в тази поза, с птицата и кадифеното сако, един ден ще го претворят в грамадна статуя от храсти, втория шедьовър на Уейн Шърман, застанал на стража на входа на Гоблин.

Вдигнал клетката и я пренесъл обратно през къщата и навън до каретата. Щом настанил птиците вътре, разбрал колко близо е до това да ги откара в светилище, където ни мъж, ни жена не ще се опита да нахлуе.

Един глас зад гърба му разтърсил неговия покой.

— Тръгваме ли?

Лула стояла в тъмното полуоблечена.

— Да.

После отстъпил настрана и Лула за пръв път видяла птиците.

— А тези какви са?

— Тези — отвърнал Трахтънбройт — са за църквата. Наричаме ги… живи гаргойли.

— Е… — рекла тя потресена, ала доволна. — Де да знаех, че тая вечер ми плаща църквата, можеше да не съм чак толкова дискретна.

Тази нощ, сам в жилището си, Трахтънбройт за пръв път разгледал своите сови. И там им дал име.

Нийл Наш винаги се изпълваше със завист при тази част от разказа. Мигът, когато Трахтънбройт открил каква ярост са способни да проявяват безценните му създания.

Шотландецът си водел бележки и ги наблюдавал на пианото, когато и четирите се нахвърлили върху нещо в ъгъла на стаята. Клюновете им тракали като касапски ножове, точени един в друг, със свистенето на остра стомана. Когато совите приключили, пак извърнали големите си очи към него и той добре видял купчинката от козина и кости зад тях.

— Олеле! — възкликнал Трахтънбройт. — Току-що ми изядохте котарака.

На другата сутрин натоварил и четирите на кораб в чифт телени клетки, по две във всяка. Натоварил на кораба и прасе — пътешествието до Америка щяло да е дълго, а неговите хищни птици несъмнено щели да огладнеят. По време на пътуването през Атлантика Трахтънбройт се чувствал така, сякаш е започнал делото на живота си. Не изпитвал съчувствие, когато се разчувало, че домашните любимци на разни хора изчезвали.

Великите сови, както започнал да ги нарича, били над всякакви упреци. И те щели да внесат живот в една гора, в която нищо живо не смеело да припари.

10

Някой подаде на Нийл чаша. Откакто бе излязъл от кабинета си, му се виеше свят и образи на сови се рояха в пламналия му ум. Във фоайето един приятел без малко не го заля с питието си и рожденикът сърдито го стисна за китката.

— Внимавай! — ревна той. — Това е кадифе!

Но сакото, с което бе облечен, не беше кадифено.

Целият в бели конфети, докато търсеше конкретни гости из купона, Наш позволи на намисленото си желание най-сетне да се изтръгне от оковите си и да се издигне на повърхността.

— Искам сова — изрече той. Но никой не го чу, групата на сцената го заглушаваше.

Да, сега той можеше да признае пред себе си. Как само го дразнеше това от цяла вечност! За Нийл и за всеки ловец, който имаше Гоблин за свой дом… да разполага с такова великолепие толкова наблизо, небивалата шир на неопозната територия, Северните гори, Великите сови — само на мили от леглото, в което сънуваше!

— Къде да поставиш заслепяващи прожектори на такова място? Как да постигнеш чист изстрел сред този гъстак?

Вече си се представяше въоръжен в гората.

Но в Гоблин Великата сова бе свещена. Да удари сова, би било равностойно на това да дялка с длето Маунт Ръшмор. Совите бяха повод за хвалби. Нещо, за което да мислиш, когато дъждът е твърде проливен и няма какво друго да правиш. Плетищата, Северните гори и Великите сови правеха Гоблин по-различен. Животински вид, който не се срещаше никъде другаде по света, даваше такъв принос за града, какъвто никой универсален магазин не би дал. Правеше го неповторим. Той съществуваше на картата. Индивидуалността, която голямата находка на Трахтънбройт придаваше на Гоблин, нямаше да докара на града пари. Трахтънбройт въпреки целия си принос за града изобщо не е мислил за Гоблин. И някак си през годините тази чистота се бе дестилирала.

— Една сова нищо няма да промени — рече Нийл.

В дълбините на съзнанието на всеки гоблинчанин сова бе кацнала на клона на немислимо дърво.

Гордостта на Гоблин винаги можеше да бъде проследена до великолепните, черни като карети птици, доставени от Трахтънбройт. На хората не им бяха нужни нито наредбите, нито страха от Гоблинската полиция — Великите сови не биваше да бъдат пипани.

И все пак… Нийл Наш често се бе чувствал по-голям от града, в който живееше. И тази мръсна мисъл бе надниквала иззад ъгъла на раздутото му самочувствие много пъти досега. Но тази вечер бе излязла на показ. И докато обмисляше това сега, докато вървеше сред мъглата от дим и тела, Нийл разбра, че в края на краищата то не е чак пък такава злина.

Господи, първо на първо, Трахтънбройт ги беше откраднал тия чудовища!

Нийл излезе през задния вход, гаврътна питието в ръката си и метна чашата в тревата.

Не видя хилядата души, танцуващи под дъжда в двора му. Не чу гърмящата музика на групата.

Той вече си представяше как се снишава сред разкривените дървета, от пушката му още се вие дим, гръмнал е недосегаема птица.

— Никой никога не е умрял от чувство за вина — рече той. А после прекоси моравата към своя хангар.

Докато вървеше, приятели му подвикваха. Една жена сложи ръка на рамото му и той я бутна подигравателно настрана.

На вратата на хангара отново се огледа през рамо към купона в негова чест. Виждаше го като мъгла. И най-сетне влезе в сградата.

— Здравейте — каза той, палейки таванските лампи. — Татко си е наумил да ви доведе сестричка.

Тръгна покрай редиците от едър дивеч — носорог и пума го поздравиха първи. Зад тях стояха две зебри, лъвица и рис. На всеки ред имаше по десет животни, тъй че Нийл усети такъв мощен прилив на сила, сякаш минаваше покрай тях в задгробния живот, техния задгробен живот, в който той беше цар и всички те му принадлежаха.

Излезе на открито пространство сред хищните птици. Празен сандък върху една колона, боядисан в бяло. Между кондор и белоглав орел Нийл видя собственото си лице, отразено в стъклото. Виждаше вътре черна птица, която още я нямаше там.

— Ти си ни донесъл тези птици, Джонатан Трахтънбройт. Някога си ги ловувал и си ми ги донесъл, за да ги ловувам и аз. Учебниците ще пишат и за двама ни. Единствените двама души, които някога сме нарекли тези птици свои.

Хвърли поглед през рамо. Огледа дивеча.

На светлината на таванските лампи животните изглеждаха като живи.

За миг му се стори, че земята под него става хлъзгава. Сякаш се разтваряше гроб, зейнал сред гоблинското гробище, място колкото Нийл да пропадне надолу и да бъде погребан прав за вечни времена.

Може би изпадаше в немилост. Но това не го тревожеше. Стига пътьом да уловеше сова.

11

Когато Нийл намери Роджър (в гаража сред облак дим, гъст като изгорели газове, пушеха джойнт с един готвач от любимия ресторант на Барбара и един адвокат, дето навремето беше отървал Нийл, когато го закъса), купонът вече беше излязъл от контрол като петролен разлив. Вече нямаше как Нийл да се отдели. Купонът беше една потна и кипяща маса, гърчеше се и се извиваше и си пееше песента. С Барбара бяха поканили не хиляда души, а неуправляемо същество на име Купон. Ако това не беше лицето на Роджър Флечър (а на него адски дълго време му се струваше, че не е), то значи бе просто поредната част от чудовището. Но това, че видя толкова зор да намери най-стария си другар по лов, го и утеши. Облакът от тела можеше да им осигури прикритие, докато се измъкват.

— Роджър! — провикна се той, за да надвика психеделичната врява. — Намери Харви и Сол. Среща зад изложбената зала.

Роджър, напушен като идиот, се усмихна.

— Какво става, Нийл?

— Няма значение какво става. Четиримата ще си направим кефа.

Вече си беше получил тортата. Беше отворил подаръка на Барбара. Показал се беше. Последното, за което щяха да си мислят хората, е къде е Нийл Наш.

А Барбара… Барбара разбираше импулсивността по-добре от всеки.

След няма и десет минути Нийл седеше зад волана на своя ягуар, паркиран зад хангара, почукваше с пръсти по кормилото в такт с безшумен ритъм и чакаше приятелите си.

— Ловен купон — рече той. — Така му се казва в такава нощ. Така му се казва, когато купонът тръгне на лов.

12

— Не може да се махнеш от собствения си купон — рече Харви, цял мокър и щастлив.

Четиримата мъже седяха в спрелия ягуар. Роджър издуха дим през едва открехнатия прозорец.

Нийл се прокашля.

— Знаете ли какво наистина ми се ще да направя за рождения си ден?

— Искаш да отидеш на лов — рече Сол.

— Искам да отида на лов.

В колата се надигна предпазлива възбуда — честта да си част от най-тесния кръг на Нийл Наш, винаги бе придружена от притаен дъх.

— Разбира се, Нийл — рече Харви. — Къде искаш да отидем?

— В Западните поля — отвърна той. — Дайте да си гръмнем един елен. Фазан. Нещо, дето мога да си го отнеса вкъщи, това-онова. Птица за рождения ден. Можем да се върнем след час. Той, купонът, ще си тече. По дяволите… той сигурно още ще си тече и утре.

— Тъй то — рече Роджър. — Аз съм навит, гърмян заек съм аз.

— Недей да приказваш така да не взема да те гръмна — каза Нийл.

После запали колата.

Роджър, Харви и Сол бяха ходили с Нийл в Африка. Бяха проследявали слонове и леопарди. Бяха си кумували на сватбите. Познаваха го също тъй добре, както и всеки. И все пак никой не спомена странния маршрут, по който той пое към Западните поля.

Може би избягваше гоблинската полиция.

Докато се друсаха по черни пътища, пияният Харви си представяше как може да изненадат някое хлапе, на което за пръв път му правят чекия, и изведнъж четирима шейсетгодишни се изсипват от един ягуар и търсят да застрелят първото, дето им се мерне пред очите.

Тревата покрай пътищата, по гоблински зелена денем, изглеждаше прозрачна, осветена от фаровете на ягуара. Сякаш всяко стръкче бе миниатюрно огледало, отразило бълващото вода гоблинско небе.

— Та къде щяхме да ходим? — попита Сол най-сетне. Първият, усъмнил се накъде е тръгнала нощта.

Но Нийл не отговори. Щом ревът на мотора се издигна, за да се срещне с рева на небето, ягуарът нададе вой като живо животно, сякаш най-сетне ловците бяха погълнати от звяра.

13

Ягуарът поднасяше в дъжда и тъй като Наш беше видимо пиян, Сол започна да се тревожи. Колата се плъзгаше като хидроплан, а Нийл при някои завои го занасяше надясно. Роджър почти бе припаднал на седалката до шофьора, а Харви се взираше тъпо през прозореца.

Но Сол искаше да разбере кое го изнервя толкова.

Гоблинската полиция беше сурова. В това съмнение нямаше. И все пак не го беше страх, че ще спрат Нийл. Несъмнено, ако го спрат, Наш щеше да се оправи.

А какво беше тогава?

Катастрофа? Дали Сол стискаше здраво дръжката на вратата, защото го беше страх, че Нийл ще ги вкара в канавката? Да, пътищата бяха хлъзгави, но каквото и да безпокоеше Сол, не беше това. Като че в колата имаше нещо тежко, нещо по-голямо, отколкото на Сол му се виждаше приемливо.

— Нали уж бяхме тръгнали за Западните поля, Нийл — обади се ненадейно Харви. Нийл сви вдясно по един черен път, който наричаха Блати. Сега пътуваха на север, не на запад.

Наш погледна в огледалото за обратно виждане.

— Някога да съм те подвел, Харви? — Усмихваше се. — Това, че ние си тръгнахме от купона, не значи, че купонът е свършил. Дълго ще я помним тази нощ.

Прав е, помисли си Сол. През всичките техни години и във всички техни приключения Наш никога не ги беше подвел. С него бяха изживели най-страхотните моменти в живота си — колкото за три живота. Колкото и непредвидим да беше, Нийл Наш Ловеца различаваше доброто от злото.

И затова, когато Нийл спря ягуара и загаси фаровете на петнайсетина метра от южния проход към Северните гори, Сол вдъхна дълбоко и си помисли: „Вече не“.

14

— Ти си пиян — рече Харви. — И си се побъркал.

Нийл се завъртя на седалката си. Ягуарът все тъй си стоеше.

— Страх те е да не се позалуташ, а, Харви? За това съм се погрижил.

Нийл слезе от колата. Харви и Сол го гледаха как минава покрай задното стъкло. Чуха го да отваря багажника.

— Няма да влизам там — рече Сол.

През целия му живот никога, нито веднъж през ум не му бе минавало да навлезе в Северните гори. Както при повечето гоблинчани, в мозъка му като клеймо бе отпечатано предупреждението:

Сдъвчи си храната, преди да я глътнеш, Сол.

Огледай се и на двете страни, преди да пресечеш улицата, Сол.

И ако някога те хвана да се навърташ край онези шибани Северни гори…

Харви просто не можеше да повярва. Умът му не го побираше. Беше адски късно. Дъждът валеше като побъркан. Всичките направо се бяха удавили от пиене. И сега Нийл Наш казва ей, я да влезем в Северните гори? Харви не не се страхуваше. Нямаше време да усети страх. Може би след няколко секунди щеше и да го усети. Но точно в момента не вярваше какво се случва. Не можеше. Среднощният лов изглеждаше като приключение. Да влязат в Северните гори — като безумие. Ако някога би направил това, то щеше да е преди четирийсет години с една блондинка на име Ронда.

Но това? Тук? Сега?

Представяше си как вдига последния камък на Земята. Как отваря последната смахната врата.

Нийл се върна до предната врата и метна на седалката едно въже.

— Виждате ли сега? — рече той. — Няма да се загубим.

После метна върху въжето две зелени наметала пончо. Третото си го сложи.

— Ами Роджър? — попита Сол.

Високо в гоблинското небе изригна гръм.

— Зарежи го — рече Нийл. — Той може да изчака в колата.

После Нийл се върна при багажника.

Харви бързо си сложи пончото.

— Идеята хич не е добра — рече Сол.

Това като че подразни Харви. Сякаш Сол огласяваше нещо, което точно сега той не искаше да се оглася.

— А защо не, Сол? — попита Харви спечено. — Заради някоя вещица?

Прозвуча глупаво, разбира се, но когато погледите им се срещнаха, и двамата бързо извърнаха очи.

Сол слезе от колата, а след малко и Харви. Роджър остана заспал, опрял глава на стъклото на страничния прозорец. Нийл носеше голяма кутия.

И тримата мъже поеха целенасочено към тъмния проход към Северните гори за пръв път в живота си.

Нийл бе метнал на гърба си лък. И колчан със стрели.

— Какво имаш в кутията, Нийл? Хлебни трохи?

Нийл се обърна към Харви, а дъждът ги заля още по-силно.

— Да, Харви. — Той плясна отстрани кутията с ръка. — Хлебни трохи.

Сол си спомни как веднъж, когато беше на единайсет години, на игрището зад гоблинското начално училище Карл Клей му каза, че е бил в Северните гори. Без да се перчи. Без да се фука. Просто дете, което трябваше да каже на някого как се е спънало там в мъртъв елен, чиято гръдна кухина била разпорена като капака на кашон. Карл каза на Сол никога да не ходи там. И трепереше, като го каза. И се разплака.

— Сериозно, Нийл — обади се Харви.

Нийл се спря само на няколко крачки от мястото, откъдето се навлизаше в гората. Нищо повече от пространството между две преплетени дървета.

Отвори кутията.

— Празна е — рече Харви.

После Нийл я затръшна. И Сол разбра ясно, че Нийл изобщо не бе изпитал внезапен подтик да отиде в Северните гори. Той имаше план.

План да изнесе нещо оттам.

— Нямаме ли фенерчета, Нийл? — попита Сол.

Но Нийл само се разсмя.

— Искаш те да ни видят как идваме ли, Сол?

После подхвърли на Сол едно тънко фенерче.

— Ползвай го само при нужда.

— Благодаря, Нийл — каза Сол, но му се искаше да попита: „Кои са те?“.

15

Нищо ужасно не се случи, когато минаха границата.

Сол си представяше, че щом влязат, и ще ги накълцат на парчета, но нищо не ги нападна. Вълк не зави за поздрав. Всъщност изпитваше рядко усещане за свобода, сякаш, като наруши върховното правило на родния си град, той се бе завърнал за кратко в детството си.

Не беше отбелязал никакви особени звуци, докато вървяха от ягуара на Нийл към южния вход, но със сигурност долови как ги откъснаха от външния свят. Все едно дърветата действаха като звукоизолация от стиропор и елиминираха всичко освен шума от Северните гори. Дори и дъждът се чуваше приглушено — сред дърветата беше като в някоя от шатрите с месо на купона.

Ах, дърветата.

Сол не можеше да повярва в тях. На живо те бяха още по-смущаващи, отколкото всякакви приказни версии, които си бе представял като дете. Всеки гоблинчанин можеше да види преплетените им, чепати дънери и клони отвън, но да си сред тях, променяше всичко. Като разликата между това да знаеш, че някой е луд, и да влезеш в ума му.

Мракът силно се сгъсти. За миг Нийл и Харви изчезнаха по-напред, скрити сред дънерите. Но на разкривените лунни лъчи, промушващи се през короните на дърветата, Сол видя, че пътеката рязко свръща вляво, и там откри, че приятелите му са спрели и си шушукат.

„От трийсет секунди съм в Северните гори и без малко да ги загубя“ — помисли си Сол.

Чувстваше много и различни страхове: страха на доброто дете, изведнъж въвлечено в безобразна пакост, страха на шейсетгодишния мъж с ръка на гърдите, който се пита доколко ли още може да издържи точно на такива вълнения.

И един по-дълбок и по-абсурден страх.

Страх от вещица.

Наш вдигна въжето.

— Както са правели по времето на Карол — рече той. — Ние двамата ще се вържем за тебе, Сол. Ти ще си ни постът. Ти оставаш тук.

— Да остана тук? Защо не го вържете за някое дърво?

Наш поклати отрицателно глава.

— Животни може да го прегризат. Не можем да рискуваме. Трябва един от нас да подсигури завръщането ни точно на това място.

И преди Сол да успее да възрази, Наш вече връзваше въжето около кръста му.

— Сега — рече Наш, докато затягаше възлите; шепнеше много по-тихо от приглушения шум на дъжда. — Ако усетиш, че дърпаме здраво, все едно сме загазили, значи сме. Ако това се случи, вържи въжето за дърво и тръгвай след нас. Ето — той подаде на Сол пистолет.

— Да загазите ли, Нийл? Как може да загазите тук?

Но му се прииска да не беше питал, защото, когато Нийл го погледна в очите, Сол забеляза, че изражението му е такова, каквото никога не беше виждал на лицето му. В този миг Нийл Наш, най-храбрият мъж в Гоблин, признаваше митовете за Северните гори.

После Нийл върза въжето около зеленото пончо и кафяво сако на Харви. Върза и второ въже за първото и го прикрепи към собствения си кръст.

— Ловували сме носорог — рече Харви. — Но досега не са ни трябвали въжета.

— Не — рече Нийл, а дъждът безкрайно тътнеше над него. — Нещо ново, което ни е за пръв път.

„Много неща, дето са ни за пръв път, ни се събраха тази нощ“ — помисли си Сол.

От по-далече напред по пътя долетя шепотът на вятъра и тримата се втренчиха в мрака. Тунел през въображението им — страхове и страсти се гърчат, оплели се с вълнение и срам.

— Наздраве — рече Нийл — на всичко, което има тези гори за свой дом.

После Нийл и Харви поеха напред и Сол остана сам в мрака.

16

Харви се шокира здраво. Тънките пътечки бяха точно толкова сложни, колкото всички ужасни разкази твърдяха, че са. Нийл също използваше тънко фенерче и колкото и мижав да беше лъчът му, без него Харви нямаше да знае къде стъпват.

Двамата с Нийл свиха надясно и се натъкнаха на собствените си въжета от по-ранен завой. Харви беше сигурен, че са поели по зигзагообразен път далече от мястото, откъдето тръгнаха. Явно вече се бяха заблудили. Но Наш, вечният оптимист по време на лов, не го отбеляза с нищо повече от това, че се обърна обратно.

Имаше достатъчно пространство човек да върви сам. Пътеките им отпускаха точно толкова място. Харви продължаваше да очаква всичко да е обрасло, дървета да са се срещнали и да са преградили пътя и да ги накарат да тръгнат отначало. Но това така и не се случи. И вместо да намери утеха в този факт, не можеше да се отърси от чувството, че горите искат те да се спуснат надолу.

„Да се спуснем надолу?“ — помисли си Харви. Струваше му се доста странно да се каже така, като се има предвид, че вървяха напред, а не надолу. И все пак никакви други думи не му се струваха уместни.

Двамата не говореха. Наш се спираше начесто и изучаваше дърветата. По това Харви разбра, че старият му приятел търси да удари птица на рождения си ден.

— Фазан? — попита Харви.

Но Нийл не отговори.

И двамата продължиха да… се спускат надолу.

Пак сляп изход. Пак завой назад. Харви започна да си представя въжето им също тъй преплетено като клоните, под които се промушваше и които заобикаляше.

Фенерчето на Нийл като че светеше все по-мъждиво, докато мракът в горите се сгъстяваше. Теренът, на който му липсваше всякаква логика, омръзваше на Харви. Той се сети за танцуващите жени на купона. За питиетата, които пропускаше. Лъчът на Нийл се спря върху групичка дървета, после и върху втора и трета и всички те изглеждаха еднакво. На Харви изведнъж му се прииска музика. Пушек. Женско тяло, което да прегърне. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова повече нарастваше разстоянието между тях и на Харви му се стори, че стои на едно място, а гората около тях се разраства. Но Наш се държеше много делово.

— Оглеждай се за червени точки — рече той. Първото нещо, което каза от много време.

Харви нямаше представа какво трябваше да значи това, но си представи червеноока вещица, завардила пътя напред.

— Да отстреляме първото нещо, което ни се мерне пред очите — рече Харви. — А после да вървим да се отрежем.

Наш не отговори и това обезпокои Харви. Нийл винаги успяваше да те накара да се чувстваш приобщен. Все едно си на лов, без значение колко малко знаеш или колко едър е дивечът. Но тази нощ на Харви му се струваше, че играе дребна роля в сюжет, който само Нийл Наш е чел.

Помисли си за Сол, пиян, как се тресе в белия си ленен костюм и зелено пончо и чака приятелите си да се върнат.

Сам на входната точка. Сам в Северните гори.

И Сол в същия миг си помисли за Харви. Сякаш ъглестите клони отклоняваха мислите и ги запращаха по спирала през пространствата, жива паяжина, която доставяше мисълта на един човек до друг.

Сол си премести тежестта от единия крак върху другия. Въжето му тежеше на кръста.

Беше чул шепот преди малко. Дрезгав глас, група от гласове, звуци, които Нийл несъмнено би приписал на вятъра.

Но разправяха, че вещицата шепнела.

— Тя ти разказва история — произнесе на глас Сол, докато осветяваше с фенерчето си гъсталака около него. — Докато сърцето ти не се пръсне от нея.

Не му хареса как звучи гласът му. Не му хареса шумът, който издаваше.

Вгледа се по-навътре в гората. По-нататък по пътеката видя приятелите си да вървят.

„Мога да вържа въжето за някое дърво и да отида при Роджър в колата.“

Загриза замислено долната си устна.

Вдясно се надигна цял хор от шепоти.

„Имало едно време — помисли си той, — когато сърцето ти се пръснало…“

БУМ!

Нещо проехтя навътре в гората. Изстрел? Сол не знаеше.

Не освети напред с фенерчето. Вместо това падна на колене и захлупи глава в шепи.

— Не, не! — рече той. — Всичко е наред. Всичко е наред.

Но щом вдигна очи, видя бледо лице да се дръпва зад един от чворестите дънери на дърветата.

Сол не можеше да открие писък вътре в себе си. Нито дори хлъцване. Затова не помръдна. Стоеше като вцепенен и се взираше там, където му се стори, че е мярнал бледо лице. После умът му взе да наслагва идеи, сякаш кривите клони бяха свързани с начина, по който текат мислите му, и Сол си представи, че е видял не просто бледо лице, а бял човек да се крие там, да се крие от индианско племе, което ще му одере лицето и ще го върже около фенер, ако го хванат.

— Всичко е наред — произнесе Сол.

Но не беше наред. Не и когато шепотът поде отново. Не и когато Сол го чу толкова ясно, че дори и Нийл да бе настоял, че е вятърът, Сол щеше да знае истината.

17

Нийл и Харви се загубиха. Поне Харви бе убеден, че е така. И как да не са? Най-дългите прави отсечки продължаваха по три метра и следваше поредният остър, завъртян наопаки завой в противоположната посока. Картата никаква работа не би свършила, осъзна Харви.

Какво си мислеше Нийл? Той несъмнено не се държеше като рожденик, излязъл да се повесели. Не. Вървеше със същата решителна походка, която Харви бе виждал сто пъти на пет континента.

— Сбъркал е гърбовете им с пуловер, с нощно небе — изведнъж каза Нийл. — Но тук всичко изглежда като нощно небе.

— Какво беше това, Нийл?

Най-сетне Нийл се обърна насреща му.

— Ти да не ми се опъваш, Харви?

— Да се опъвам ли? Как така?

Наш огледа подозрително лицето му, а после пак се устреми напред.

Свръщаше на завоите по-стегнато. По нанагорнището и надолу. Напред и назад. Сега вземаше решенията по-бързо, сякаш започваше да опознава гората.

На Харви му беше трудно да не изостава.

— По-полека, Нийл. Пиян съм.

Още един бърз завой и се наведи!

Нагоре, надолу, прескачане на нисък клон.

„Дишай“ — помисли си Харви.

Завой насам, после натам, после пак в първоначалната посока.

Вдигни ръцете, вдигай колената, наведи се!

Завий надясно, завий наляво, залегни на земята да пропълзиш под храсталака, изправи се пак, свий вдясно, свий вляво.

Внимавай с въжетата. Внимавай с въжетата.

— Колко навътре сме навлезли? — попита Харви. Но му се искаше да попита: „Колко навътре ще навлезем?“.

После на Харви му се замая главата. Фенерчето на Нийл му осигуряваше поглед колкото да продължава да върви, да направи още една крачка, но никога достатъчно, че да му обясни къде се намират. Всичкият този мрак… всичката тази нощ. Сега гората сякаш бе огромна. Поразително огромна. Представяше си как Сол стои на мястото, където го оставиха — единственото блокче реалност, на което можеше да разчита. Харви трябваше да се върне там. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се изнервяше. Пък и този шепот. Надигащият се полъх на вятъра през клоните, звукът от много мисли, сякаш дърветата бяха (да!) способни да организират подобни неща. Нийл взе сто бързи решения и за Харви всички те се сляха в едно, и то лошо.

Ужасното решение да влязат в Северните гори.

— Тук! — прошепна Наш. И в тази единствена сричка имаше мощ.

Наш се спря. Остави излишното въже на земята и освети пространството напред с фенерчето си.

Започна да сваля пончото.

— Какво си намислил, Нийл? Знам, че няма да стреляш тук напосоки.

Нийл кимна.

— Днес имам рожден ден, Харви. Та реших да се пременя подобаващо за случая. — Той изсули пончото през главата си. После свали и сакото на костюма си. И под него Харви видя червено сако от кадифе.

— Това откъде го взе? — попита Харви. Но искаше да каже: „Какво ловуваш тук, Ловецо?“.

— Хубаво е да си мислим, че совите тук са привлечени от самия Трахтънбройт, нали, Харви? — Наш остави пончото да се свлече в краката му. — Че са виждали в него нещо като… закрилник?

— За какво говориш, Нийл?

Нийл се усмихна. Всъщност насочи лъча на фенерчето към устните си, та Харви да го види, че се усмихва.

— Птиците не са били привлечени от него, приятелче. Това го знае всеки велик ловец. Падали са си по сакото му.

А после Нийл протегна ръце с дланите нагоре. Погледна високо към върхарите.

Над него, съвсем ясно видимо за стария му приятел, едно парченце нощ, привидно отпуснало се върху клона на немислимо дърво, се завъртя, глава се извърна и се показа митично лице.

— Нийл… дали това е…

— Ела при този, който те притежава! — извика Наш.

Червените точки, отбелязващи очите на Великата сова, погледнаха надолу към двамата гоблинчани.

— Нийл!

Но Наш вече посягаше през рамо и бъркаше в колчана със стрели.

18

Сол отдавна бе загубил наглостта си, а сега си губеше и ума. Мракът на Северните гори не спираше да се взира в него. Беше го страх. Беше го страх здравата. Всеки шум бе вещица. Всяка дъждовна капка — началото на разказ.

Искаше му се да събуди Роджър. Страшно му се искаше да развърже въжето, да отиде в колата, да събуди Роджър и да му каже: „Виж какво, пич… Просто не мога да стоя там повече САМ!“.

Отвърза въжето от кръста си.

„Колко ли навътре може да са влезли? Сигурно са се блъснали там в някое и друго дърво. То няма да има никакво значение, ако ги зарежа. Мога просто да захвърля въжето и да си тръгна.“

Това звучеше много добре. Звучеше по-добре, отколкото да обвие с ръце някой дънер и да открие, че от другата му страна стои нещо бледолико.

„Хайде, Сол, вържи шибаното въже за някое дърво.“

И така и направи.

И след като въжето бе вързано здраво, той тръгна обратно към южния проход. Обратно към ягуара. Обратно към купона.

Ала мракът, който го гледаше влюбено преди минута, като че сега се разшава. Дърветата все едно бяха мокри от пот, а не от дъжда и като че можеха да се извият, да го захлупят, да го прегърнат, да го смачкат цял.

Той се спря и се завъртя. Докато вървеше обратно към въжето, си мислеше: „Това е най-тъпото решение, което някога си вземал“.

Но беше късно. Беше го решил.

Хвана въжето и тръгна по него, прихващаше го, длан след длан, проследяваше маршрута на старите си приятели.

— Нийл! — провикна се. — Хора, добре ли сте?

Защото не беше сигурен. Защото от толкова отдавна вече ги нямаше. И защото искаше да е там — тази нощ, когато Нийл Наш се сдобие с търсеното.

Сол си мислеше, че знае какво е то. По дяволите, Сол със сигурност го знаеше.

— Виждаш ли тук вътре Велика сова? — подвикна той.

В него чувствата се биеха. Вина. Срам. Тръпка.

Ловецът в него проявяваше любопитство. Раболепният приятел в него не можеше да се обърне и да тръгне обратно.

Щом Нийл Наш щеше да удари тази нощ Велика сова, това щеше да влезе в историята на Гоблин като един от най-легендарните ѝ мигове. Този миг не беше нужно да е добър. Не беше ласкателен. И все пак…

— Нийл? Как изглеждат те? Видя ли вече някоя?

Изтласка от ума си образа на бледа вещица. Лесно беше, докато върви, докато се уповава на силата и храбростта на своя добър приятел Нийл, докато си представя какво ли ще е да види една от онези черни птици на живо.

Кой друг да ти каже толкова?

Колкото и да го беше страх, длан по длан, Сол продължаваше. И колкото и да очакваше очите му да свикнат в тъмното, това така и не се случи.

— Нийл! Видя ли вече някоя?

И собственият му глас звучеше като шепот. Все едно подхващаше някаква история.

„Имало едно време прочут ловец, който проследил единственото създание, което не му било позволено да притежава…“

— Нийл! — провикна се той по-силно. — Идвам! Ако ще изпадаш в немилост, и аз ще изпадна с теб!

19

„Нийл, не можеш!“ — искаше да каже Харви.

Но като че можеше.

Птицата бе неправдоподобна. Ловецът в Харви усети как чиста, топла вода обля душата му. За начало очите, колкото и тъмни да бяха, като че светеха. Клонът, на който бе кацнала, бе осветен колкото да се видят удивителните ѝ крака.

Харви се обърна срещу Наш и видя, че старият му приятел, най-добрият му приятел и идол е само на мигове от нарушаването на най-важния закон — готвеше се да прониже със стрела гърдите на тайната на техния град, на недосегаемата птица, Великата сова на Трахтенбройт.

Трябваше да каже нещо.

И все пак… искаше да види как се случва това.

Наш вдигна лъка си и се прицели.

Совата забеляза раздвижването долу, но не направи опит да полети. Наш стоеше, неподвижен като статуя, с ръце, вдигнати под прав ъгъл към черната птица. Тетивата беше толкова натегната, че сякаш всеки миг щеше да изплющи. Ала не изплющя. Още не.

— Ти — рече Наш. — Ти, ти, ти…

В това червено трахтенбройтско сако Наш изглеждаше като излязъл от миналото. Харви не можа да не се сети за заселниците, укривали се в тези гори. И за изиграните от тях индианци.

Само едно отпускане на пръста делеше Нийл от свързването с неговия герой завинаги. Като с въже, виещо се през невъзможна гора.

— Това… — обади се Харви. — Това не е ли под достойнството ти, Нийл?

Де да не го беше казвал.

— Гоблин под достойнството ми ли е? — попита Нийл. — И историята ли ми е под достойнството? Това е линията на финала, Харви. Обиколихме заедно земното кълбо. Проследявали сме великани и сме ги докарвали тук. Но след всички тези усилия… трофеят винаги е бил тук, тук у дома.

— Нийл…

— Искам сова, Харви. И я искам сега.

Харви погледна нагоре към голямата черна птица.

„Защо тя просто не отлети?“

Нийл изтегли тетивата още повече.

— Харви — рече той. — В десния ми джоб има фотоапарат. Искам да заснемеш това.

— Да го заснема, Нийл?

Това звучеше още по-налудничаво и от убийството. Наш искаше доказателство за престъплението си.

— Трябва ми нещо, за да го изпратя на Уейн Шърман, когато му поръчат да извая от храсти този момент — най-великата статуя, която е сътворявал, най-великия миг в историята на нашия Гоблин.

Дъждът се сипеше през короните на дърветата, между митичната птица и ловеца Нийл Наш, който я искаше.

20

Сол вече бе в ужас. Не само че не бе открил приятелите си, но и не бе видял нищичко освен дървета, безкрайни разкривени дървета, откакто тръгна. Не бързаше, защото беше длъжен. Защото не виждаше как другояче да подходи. И толкова го беше страх да не срещне нещо, нещо, което той не чува, защото го заглушаваха собствените му стъпки, че спираше на всеки две-три крачки да се ослуша. Беше си истински ужас и изпитваше нещо близко до срам заради верността си към Нийл.

„Имало едно време, когато един ловец изпаднал в немилост…“

О, не ще и дума, че Нийл бе намислил да отстреля една от Великите сови. В това нямаше никакво съмнение.

ПРАС!

— Просто клонка! — извика Сол. — Просто клонка…

„Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега вече няма нужда от това. Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега…“

Длан след длан, той следваше въжето. И при всяко изскърцване сред дърветата спираше и присвиваше очи, смразен от мисълта за надигащ се шепот, за сбръчкано лице, внезапно усещане за подуване в гърдите си…

21

Харви се прицели с фотоапарата.

— Готов съм, Нийл.

Мислеше си как червените точки в птичите очи ще го преследват още дълго време.

— Първият гоблинчанин, отстрелял Велика сова — рече Нийл.

— Правилно, Нийл.

Но усещаше, че това е нередно. Изглеждаше му така, все едно Нийл му е показал задна врата в кабинета си, стаичка, която Харви не бе виждал досега, и там държаха окована във вериги млада жена.

— На „три“, Харви! Ще пусна стрелата на „три“. Ще чуеш изплющяването на тетивата. Направи снимката четвърт секунда след като го чуеш. Искам стрелата да е забита в птицата, когато снимаш. Ясно?

— Ясно.

— Три, тетивата изплющява и ти щракаш.

— Разбрах.

— Разбра ли?

— Да.

Наш започна да брои.

— Едно…

„Исусе Христе, Нийл!“

— Две…

„Това е лошо.“

— Три!

„Не улучвай“ — помисли си Харви.

Тетивата изплющя, Харви снима.

ПРИСВЯТКВАНЕ!

Светлината от малката лампичка бе ослепителна. За миг Харви успя да зърне, както му се стори, цялата гора — безкраен лабиринт от изпотрошени клони… дървета, чиито стволове се виеха, преплитаха и подаваха един от друг… кривяха се нагоре и се увиваха един около друг, но накрая така и не се докосваха.

И Наш.

Гърбът на Наш с разтворена и празна длан, с която бе изтеглил тетивата, а другата все още здраво стиснала лъка. Високо горе в това невероятно изображение (изображение, запечатало се като клеймо в съзнанието на Харви, щом замижа) совата изглеждаше вцепенена от изненада и сякаш се готвеше да полети… очите ѝ бяха даже още по-големи, отколкото изглеждаха в тъмното… всичко нейно беше по-голямо… грамаден пернат звяр с дълги остри нокти и клюн, наточен като острието на стрела… с пурпурни гърди на черния фон… и стрелата на Наш, забита дълбоко в сърцето ѝ.

Изображението като че беше още по-отчетливо, отколкото онова, което видя с отворени очи. Но когато допря свободната си длан до притворените си клепачи и видя „Натюрморт със смърт на сова“ в най-големи подробности, звукът все още се чуваше… И Харви чу удара на стрела, пронизваща плът, пращенето, когато черното тяло пречупи много клони, и басовото тупване, когато се стовари на земята.

Наш го бе извършил. С нещо толкова просто като червено кадифено сако Наш бе привлякъл гоблинската забранена птица.

Харви отвори очи.

— Олеле, Нийл — рече той. Гледаше нагоре — там, където беше кацнала совата, и виждаше още много черни петна, извъртащи се с лице към двамата гоблинчани долу.

Харви наброи трийсет, може би и повече. И скърцането на вратовете им му звучеше като отварянето на капака на ковчег, който пуска на свобода нещо много по-опасно от гоблинската полиция.

Шейсет червени като пламъците на преизподнята точки в мрака. Балдахин от черните пера, с които Гоблин така се гордееше.

— Трябва да тръгваме — рече Харви. — Трябва да тръгваме, и то веднага!

Нийл не откъсваше поглед от черната буца в подножието на дървото.

— Нийл…

— Няма да си тръгна с празни ръце. Не и тази вечер.

— Да се радваме, че изобщо са ни останали ръце. Трахтънбройт е хранел птиците си с котки, Нийл. Това, дето ни гледа отгоре, не са червеношийки.

— Харви — рече Нийл, сваляйки сакото си, като внимаваше да не дава гръб на птиците. — Облечи това.

— Какво?

— Облечи сакото. Совите имат фиксация върху него. Облечи го, та да мога да се промъкна там и да си взема своето.

Харви стоеше и не мърдаше. Въздействието на всичкото пиене и дрога, с които се бе почерпил на купона, отдавна беше изветряло.

— Знаеш, че я уцели, Нийл. Това не ти ли стига?

Наш го погледна така, че Харви не беше сигурен кое е по-голямата заплаха — птиците… или Нийл?

Наш протегна ръка, в която държеше сакото. Харви остави фотоапарата на земята.

„Бягай! — помисли си той. — Следвай въжето. Бягай и се прибирай у дома. Зарежи Нийл тук. Той се е побъркал. Минал е чертата. БЯГАЙ!“

Той пое сакото и го облече.

Винаги Харви, винаги верен.

Наш бавно приклекна и коленичи. Запълзя към черното тяло в подножието на чепатото дърво.

Великите сови се размърдаха горе по клоните. Една запърха с черни криле.

Наш пропълзя по-близо.

И по-близо.

Движението горе нарасна.

Наш награби мъртвата птица за глезените и я придърпа към гърдите си. Прегърна я с две ръце, все едно я закриляше дори от Харви.

Една от совите литна надолу и кацна на рамото на Харви.

ФИУУУУУ!

— Нийл!

Но Нийл само се втренчи в Харви и птицата.

— Спокойно, Харви. Заради сакото е. Както казах. Не ѝ давай да разбере, че те е страх.

Нийл пристъпи по-близо до стария си приятел и свали фотоапарата от рамото му.

— Тя е кацнала върху мен, Нийл! Какво да правя?

Нийл погледна стария си приятел в очите.

— Извинявай — прошепна той.

А после побягна.

Хлътна обратно в тъмния тунел, през който дойдоха. Стиснал трофея си в едната ръка, а доказателството — в другата. Тичаше така, все едно беше двайсетият му рожден ден. Зад гърба си в черния мрак, заглушаващ пукота на клонките под собствените му обувки, Нийл чу хор от сови, който излита и подема яростна борба.

ФИУУУУУУУУ!!!

После Харви изпищя. Но писъкът му не трая дълго и премина в далечен гъргорещ стон.

Нийл не се обърна. Не извика на приятеля си.

Нийл бягаше.

22

Сол тичаше по следите, стиснал въжето, измъчван от глупави мисли за вещица.

„На колко години си?“ — запита се той. Много пъти. Ала това не помогна. Не смачка надигащия се вътре в него хор на нервите. Като повечето гоблинчани и Сол никога не бе търчал из тези гори като дете. Беше на шейсет години и този мрак го плашеше. Не искаше да умре така… пиян и сам сред гора, в която си знаеше, че не бива да влиза.

А и се тревожеше за Наш и Харви. Тревожеше се, че репутацията на Наш ще бъде съсипана:

ЛОВЕЦ НА ЕДЪР ДИВЕЧ ЗАЛОВЕН ПИЯН

В СЕВЕРНИТЕ ГОРИ

С ВЕЛИКА СОВА В РЪКА

Толкова много тревоги. Тъй много страхове. Беше се запъхтял, беше нервен, освен това беше ударил към десет уискита и беше смръкнал една мощна линия бял прах. Ръцете го боляха от стискането на въжето, а от всички тия нанагорнища и нанадолнища в ходилата му сякаш се забиваха игли.

„Не бива да си тук!“

Доколкото Сол беше наясно, Нийл и Харви можеше вече да са ги закопчали и натоварили отзад в някоя гоблинска полицейска кола.

При мисълта за бледата мека ръка на полицай, която се стоварва върху рамото му, той потръпна.

„Вие идвате с нас, веднага. И ще ви покажем какво се случва с мъжете, които ловуват каквото не бива.“

Сол вече не знаеше дали ризата му под пончото е мокра от дъжда, или от собствения му страх, който се изливаше от него заедно с потта. Сега самият той беше като животно, погнато от непознати, съзнанието му се бе свило до няколко заповеди.

Намери

Наш.

Намери

Харви.

Махнете се оттук.

Сол чу някъде далече напред нещо да се движи.

— Господи, това пък какво е?

Идваше към него. Сигурен беше. Шумът все повече нарастваше, приближаваше, нарастваше, приближаваше. Бърз като голяма котка.

„Каквото и да е това, то идва да ме убие.“

Сега идваше вече толкова отблизо, че на Сол му се стори, че му се нахвърля, че вече нямаше накъде повече да нараства.

Но той нарасна. Още повече и още по-близо.

— Моля те, отклони се в друга посока — измънка Сол, вкопан в земята. Ръцете му, стиснали въжето, се разтрепериха.

Нададе вик, щом един силует изникна на десет крачки напред и изфуча покрай него със същата бързина, с която и изскочи.

Сол стоеше вцепенен и все още усещаше полъха от преминаването му.

— Не ме видя — рече той, а после изкрещя: — Не ме уцели!

Искаше му се да коленичи сред този неправдоподобен лабиринт и да заплаче.

Вместо това продължи упорито напред, още по-бързо отпреди. Набираше се, докато въжето, за което се бе вкопчил, въжето, негов единствен източник на сигурност и единствена връзка със света, който не биваше да зарязва, се отпусна.

Сол се спря и опипа въжето, за да се увери, че вече няма обтягане от другия край.

Не усещаше никаква съпротива.

Подръпна отпуснатото въже и стигна до края му.

Разгледа го на светлината на фенерчето.

— Прегризано — изрече той прозаично и тогава осъзна какво означаваше този извод.

Сега чуваше собственото си дихание, все едно е леден вятър… а приглушеният шум на дъжда сякаш се чуваше от мили над него.

Пристъпи напред, вече без да се води по въжето.

Образите на вещица току пред него заприиждаха. Видения на гоблинските полицаи, които, коленичили, ръфат въжето.

Сол усети, че в нозете му има някаква буца като подгизнал пън.

Думата „пране“ мина през ума му.

Приклекна. Запали фенерчето.

Но след като видя каквото видя, затвори очи.

В крайна сметка наистина заплака, посегна и напипа крак, бедро, хълбок на поваленото тяло на мъж. Пръстите на Сол потънаха там, където трябваше да са коремът и гърдите. Той нададе вик и си дръпна ръката.

Посегна към главата на човека и опипа на сляпо чертите на лицето му.

После запали фенерчето и отвори очи.

Харви беше. Трябваше да е той. Но онова, което Сол видя, само приблизително напомняше за стария му приятел.

Очите на Харви бяха извадени и на някогашното им място бяха останали два пурпурни подути кръга. Но очите си бяха там — висяха на очните нерви върху охлузените му бузи. Едното гледаше право към Сол, сякаш Харви казваше: „Виждам те, приятел, обаче нещо не го докарвам“. Устата му зееше и там, където устните му се срещаха в двата края на гримаса, бузите бяха изгризани и се виждаха тъмните венци. Вратът и раменете му надолу бяха целите в рани. Беше облечен с червено сако, разкъсано на парцали. Стомахът и гърдите му наистина бяха раздрани, полуизяденият бял дроб се подаваше над разкъсания край на корема му. Сол се сети за изподраната седалка в стария буик на майка си.

Отскочи назад от стария си приятел.

— Вещицата — рече той. — Вещицата го е сторила!

Припомни си мига, когато онова тяло профуча покрай него в гората.

Сега знаеше, че е бил Наш. Бягал е от вещицата.

А после, след като се взира още малко в останките на Харви, и Сол побягна. Следваше въжето, длан след длан, и клатеше глава — не, не, не му се слуша история, не, моля ви, не. Имало едно време, когато в гърдите му нямало натиск и никакъв страшен мит не се сбъдвал.

А после, когато се върна чак до южния проход към Северните гори, не се почувства добре. Не усети така желаното облекчение. Загледан назад в заплетения пъзел от клонки и дънери, той си помисли:

„Харви е още там“.

И тогава гората му заприлича на гробница. Сложна дърворезба върху капака на ковчег.

Погледна напред и видя, че колата на Наш я няма.

И докато яростният гоблински дъжд го обливаше, Сол пое по дългия път към къщи пеша.

— Наш — произнесе той сто пъти с глас, заглушаван от зелената качулка на пончото. — Видя вещицата, нали? Нали? Затова си оставил Харви. Нали? Вещицата е била в края на краищата. Не е било заради… заради…

Но не искаше да го произнася. Не искаше да пита.

„Нийл, с птица ли избяга?“

23

Нийл стоеше на вратата на своя хангар за едър дивеч, а от него по пода капеше дъждовна вода. Прокара пръсти през сребристата коса, обрамчваща шейсетгодишната му глава. Пренасянето на трофея му отвори повече работа от заплануваното, но това вече нямаше значение. Беше си у дома. И не си бе дошъл с празни ръце.

Светна ярките лампи на тавана и съживи залата, която за всеки достатъчно привилегирован, та да я види, бе забележителна. Тази нощ, след като постави Великата сова в празната ѝ стъклена витрина, и Нийл Наш щеше да я сметне за забележителна.

Отвън продължаваше да се чува шумът от купона. Надали някой го бе видял как се връща с колата, а и да бяха го видели, не му пукаше. Имаше рожден ден. Можеше да мине с колата и през къщата, ако поиска.

Не мислеше за Харви, не мислеше и за Сол. Вън Роджър все така хъркаше в ягуара на мястото до шофьора, но докато караше към къщи, Нийл не забелязваше приятеля си. Изобщо не осъзнаваше присъствието му.

— Джонатан Трахтънбройт — изрече той, докато минаваше покрай препарирания бизон и препарираната лъвица. — Само ние.

Знаеше, че трябва да препарира птицата, преди да я изложи, но точно сега искаше само да я види.

Трябваше.

Повдигна високо гърдите на совата, крепеше я с две ръце, сякаш носеше мъртва любима към гроба ѝ. Подмина грамадния носорог, който бе отстрелял в Намибия. Руския рис. Исландския елен, по чиито дири вървяха цели десет дни.

Но очите му оставаха вторачени в една точка пред него — стъклена витрина, в която не беше изложено нищо.

— Първата — рече Нийл и прогони надигналите се бодежи на чувството за вина. И тази вина замръзна и умря в него.

Бе взел решение. Бе избрал историята.

— О, Джонатан Трахтънбройт… сега с теб сме колеги! Ние сме неповторими! Само ние!

Приятелите на Наш бяха виждали това му изражение и преди — в снежните вечери, когато пиенето се обръщаше срещу него. Харви би казал, че Нийл „се пали“, Сол щеше да се стегне, за да изтърпи фукните на Наш цяла вечер.

Нийл подмина една човекоподобна маймуна с лице, така добре запазено, че сякаш го гледаше.

— Чудесна работа си свършил, Трахтънбройт — рече Нийл. — Признавам, че без тебе нямаше да мога да го сторя.

Засмя се и всяка сричка излетя към покрива на хангара.

Неговата гризли от Аляска се възправяше над него в цял ръст. Испанският му ибекс сияеше.

— Аз ги убих всичките, Джонатан, само със своите умения. Със своята отдаденост към спорта.

Беше стигнал до празната витрина. Сега птицата за него все едно нямаше никаква тежест.

— Трахтънбройт и Наш. Джонатан и Нийл.

Той нежно положи совата върху квадратна постелка в краката си и потърка ръце.

— Гордостта на Гоблин — рече той. — Тук, у дома.

Дъждът плющеше силно по покрива на хангара, когато Нийл вдигна стъклото на витрината и положи под него отпуснатата птица. Знаеше, че има много работа — по дяволите, стрелата още стърчеше от сърцето на птицата, ала по-мила гледка той не бе виждал през живота си.

— Честит рожден ден, Ловецо — рече той.

Птицата лежеше, неестествено изкривена върху плота на витрината.

— Господин Трахтънбройт, поздравете ме — рече Нийл. — И аз съм вписан вечно… редом с вас..

Вратата на хангара се отвори с трясък зад гърба му.

Нийл бързо се извърна, вбесен.

— Кой е там? — извика и вдигна ръка, за да прикрие Великата сова.

После чу тракането на токчета по пода и разбра кой е, още преди тя да произнесе името му.

— Нийл, ама си и ти! — гласът на Барбара се разстла като падащи листа между препарираните зверове. — Да изчезнеш от собствения си купон. Не ти е присъщо да избягваш прожекторите.

Щом тя се показа, Нийл пристъпи към нея. Срещнаха се на няколко крачки от птицата, заобиколена от толкова много дивеч.

— Барбара — рече той и пое ръката ѝ. — Имам да ти покажа нещо.

Барбара вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

— Но първо аз имам подарък за теб.

Сега Нийл забеляза, че тя носеше кутия.

— Аз вече отворих твоя подарък, скъпа. Ти нали не искаш да ме разглезиш?

— Ти отвори подаръка, който исках да видят другите — рече Барбара. — Но това… — И тя му подаде кутията. — Това е истинският ми подарък за теб. Честит рожден ден, Нийл.

Нийл пое кутията и я притисна към своето пончо, все още мокро от лова.

— Благодаря ти, Барбара. Любов на моя живот.

Той отвори кутията.

Барбара се усмихна, когато очите му се разтвориха широко. Дълбок, тих стон се надигна в гърлото му.

Нийл бръкна в кутията и извади птицата за краката. Черните ѝ пера на светлината на таванските лампи в хангара не изглеждаха по-различни от перата под стъклото зад него.

— Барбара…

— Знам — рече Барбара. — Почти се чувствам виновна заради това.

Велика сова. Несъмнено първата.

— Б-б-барбара…

Нийл залитна назад, като клатеше отрицателно глава.

— Барбара… Аз трябваше да съм първият… Аз…

— О, я не се нервирай какво е редно и какво не е, Нийл. Ти искаше сова и аз ти отстрелях сова. Миналата седмица.

Облак, мъглив като гоблинското небе, затули очите на Нийл.

— Какво си направила?

Гласът му отекна сурово из хангара.

— Но защо, скъпи, та не е ли очевидно? Гръмнах ти Велика сова. Първата в историята на Гоблин, смея да кажа.

Нийл падна на колене.

— Нийл… какво правиш?

Птицата рухна до него — перната купчина. Усещаше как се изплъзва… пропада…

— Нийл, скъпи. Вземи се стегни.

Но Наш вече не чуваше молбите на жена си… Гласът на първия жител на Гоблин, отстрелял Велика сова.

Усещаше как се приплъзва. Изпада.

Откъде?

— Изпадам в немилост — рече той. — Изпадам от историята…

— Нийл…

Нийл Наш изрева — басов яростен рев, който разклати рафтовете в залата му с трофеи… нервите на жена му… и стъклата, защитили безсмисления му улов.

— Изправи се, Нийл — рече Барбара нетърпеливо. — За Бога. Изкарваш ме, все едно съм извършила най-ужасното нещо на света. Не че не се тревожа. Аз наруших закон, Нийл. Важен закон. Заради теб. — Тя тръсна глава. Нийл заплака. — Може да си мислел, че през цялото време прикриваш желанието си да притежаваш тази птица, обаче една съпруга ги знае тези работи. Съпругата знае. А никакви глупави наредби не са ни спирали никога преди. Това е чудесен подарък, Нийл, и когато най-сетне разбереш, че на Северните гори една сова няма да им липсва, ще ми благодариш за това, че съм ти поднесла най-великия дар в живота ти. Честит рожден ден — рече тя, все още озадачена. — Честит рожден ден, Ловецо.

А после се обърна и отново излезе от хангара под разбеснялото се гоблинско небе. Купонът все още течеше, Барбара дори би казала, че се разрастваше. И щом отново навлезе сред навалицата, тя си припомни хленченето на мъжа си, сополивите ридания, които чу, щом вратата на хангара се хлопна зад гърба ѝ. Чу воплите му, примесени с музиката на групата, смеха и крясъците на гостите.

Чуваше ги дори и в дъждовните струи и всяка капка бе отражение на воплите на Нийл, коленичил сред трофеите си, и от очите му сред неговия дивеч се сипеше дъжд.