Гоблин

1

Ричард стоеше пред къщата на Чарлз, а проливният дъжд плющеше по лицето му. Дъждът бе толкова силен, че по-рано същата вечер Чарлз сякаш изчезна, след като слезе от колата на Ричард — все едно е минал през мокра завеса. Двамата със сигурност бяха прекарали шантава вечер, т. е. по-скоро Ричард бе потърпевшият от странностите. За Чарлз вечерта би трябвало да е навярно… освобождаваща.

Бяха прекарали много часове, паркирани в центъра, на ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“, докато всичкият този гоблински дъжд плющеше яростно по предното стъкло. Чистачките на Ричардовия „Додж Дарт“ все тъй си спяха и водата се лееше по стъклото като в автомивката на улица „Самхатън“. Чарлз си призна някои неща, които не искаше да пази в тайна повече. Ричард, добрият приятел, го бе изслушал. И сега, дълго след като Чарлз бе минал през онази завеса (а Ричард си остана с неговия разказ), Ричард стоеше под същия този дъжд и гледаше в очите скулптурата от храсти на самия Чарлз в естествен ръст. Това бе едно от най-изящните творения на Уейн Шърман, повечето гоблинчани бяха съгласни с това. Но Ричард не мислеше за прословутия собственик на Плетищата. По-скоро преценяваше трябваше ли, или не да предаде стария си приятел на гоблинската полиция.

„Чарлз — помисли си той. — Майко мила, Чарлз.“

Ричард можеше да си защитава Чарлз колкото си иска (и как го бе защитавал!). Можеше да спори, че всеки, та дори и едно чудовище, има нужда от приятел (и как спореше!). Можеше да поучава, че Чарлз никога не е искал да навреди на никого. Че приятелят му е живял без управник, извън социалните конструкти, осакатили толкова много хора. И все пак да си свободен, не означаваше задължително да си щастлив. И Ричард никога не би успял да скрие факта, че бе наясно, че приятелят му си има проблеми.

Винаги е бил наясно.

Тази вечер Ричард бе облякъл зеления си дъждобран. Дъждът валеше толкова силно, че прилепяше найлона по горната част на тялото му и превръщаше самия него в подобие на скулптурно подрязан храст. Той погледна в очите творбата на Шърман и видя същата пустота, която бе забелязал и в очите на действителния човек, с когото беше преди малко. Дали Уейн Шърман бе разпознал това в Чарлз? Когато бе вдигнал ножиците си, за да подкастри листата, дали пустотата в Чарлз е изгаряла мислите му, както изгаряше сега мислите на Ричард? Може би всеки скулптурно подрязан храст, мраморна статуя или гипсова отливка, правени някога, притежаваха по нещо от същата тази бездна.

Бездната, която беше Чарлз.

Ричард затвори очи и когато ги отвори, статуята храст си стоеше на мястото. Чарлз, въплътен в природата. Природата на Чарлз.

Ричард си припомни.

Чарлз не беше единственото дете, от което майката на Ричард го съветваше да страни, но му се стори страшно значително, когато след като видя за пръв път Чарлз, единайсетгодишен, тя се наведе и му каза:

— Този гледай да го избягваш, Ричард.

Ясно беше на всички, които го бяха срещали, че Чарлз си беше тежък случай. Не маниак, хулиган и разрушител, нито пък нервен побойник интригант от онези, които изнервят толкова много възрастни, а такъв, дето дори и тия хлапета стояха по-далече от него. От самото начало Чарлз бе различен по различен начин.

И Ричард стана единственият му приятел.

„Как ме насади, Чарлз“ — помисли си Ричард, втренчен в тъмнозелените очи на онази храстова скулптура на Шърман.

Дори и според мерките на Гоблин дъждът бе фантастичен, цяло наказание и Ричард си припомняше и се мъчеше да изолира историята на Чарлз в стъкленица, историята, на която сам бе свидетел през годините, докато израстваше в Гоблин.

Имаше сцени…

Купони в гимназията, където момичета дръпваха настрана Ричард да го питат какво му има на неговия приятел.

Моменти в къщата на Чарлз, когато Ричард съзираше истински, неподправен страх в очите на собствените си родители.

Моменти, когато Ричард просто го беше страх.

Имаше ли някакъв отделен момент, един такт или едно разтърсване, които можеха да посочат като пръст историята, която Чарлз току-що бе признал в колата? Трябваше ли Ричард да усети, че този разказ предстои?

Взрян в тъмнозелените, листати очи на фалшивия човек пред себе си, Ричард се замисли силно за истинския.

Да, той знаеше, имаше сцени…

2

В деня, в който Чарлз се премести в Гоблин, звънецът у Ричард иззвъня, майка му погледна през прозореца на всекидневната и се обърна към Ричард с угрижено изражение.

Но Ричард беше любопитен. Нов приятел? На Ричард, срамежлив книжен плъх, всички нови приятели, които можеше да си намери, му бяха от полза.

Ричард сам отвори вратата.

— Дойдох да се представя — каза Чарлз.

— Добре, де, а кой си?

— Аз съм Чарлз Риднор. Живея в зелената къща… там.

Той посочи нагоре по улицата. Ричард знаеше къщата.

— Аз съм Ричард Робин — представи се Ричард.

— Е… — рече Чарлз. — Имената ни трябва да ни сближат дори и ако интересите ни не съвпадат. Проверката. Шкафчетата. Нали се сещаш.

Ричард веднага го хареса. Чарлз изобщо не приличаше на другите момчета от Гоблин — хлапетата, които с такова усърдие се докарваха все да са готини. Хлапетата, които повече пускаха майтапи, отколкото правеха наблюдения. Светът сякаш бе млад и открит и Ричард усети искрата на вътрешно електричество. Може би странното ново съседче можеше да му покаже странни нови неща.

— Интересува ме Черноводната река — каза Чарлз, без да добави някакво определение. Но Ричард разбра, че това беше покана.

— Изчакай.

След като затвори вратата, Ричард попита майка си дали може да покаже реката на Чарлз.

— След два часа да си тук — каза тя. После го посочи с пръст — тя така подчертаваше правилата.

Макар и тогава още много време да го делеше от гимназията, Ричард сграби горнището си на „Гоблинските мародери“ и излезе навън при Чарлз.

— Ще те разведа.

— Ще ми покажеш Черноводната река?

— Не — каза Ричард, вече поел нагоре по улицата. — Ще ти покажа Гоблин.

И му го показа. И колко свеж изглеждаше Гоблин тогава на Ричард! През очите на нов приятел! Колко нова бе самата улица, на която живееше! Дори знакът СТОП сияеше в яркочервено в лъчите на следобедното слънце.

„Това е Гоблин, Чарлз! Моят град. А сега и твоят град. Не си ли го бива? Не е ли вълшебен?“

— Навремето там живееше треньорът Сноу — каза Ричард, сочейки към последната къща в квартала, преди да стигнат до Коледния път.

— По какво е треньор?

— По какво беше треньор. По лека атлетика. Но казват, че свършил страшно зле. Намерили го накълцан на парчета в един кладенец.

Толкова много легенди, тъй много небивалици. Ричард усещаше как вътре в него градът се надига. Историята му, персонажите му, душата му.

И голяма част от тази душа можеше да се открие в дъжда.

— Всъщност в Гоблин валежите са с шейсет процента повече, отколкото във всеки град в радиус сто мили оттук. Някои разправят, че това били Първоначалните шейсет заселници, които плачели отгоре. — Ричард посочи синьото небе.

— Какво се е случило със заселниците, та да плачат? — бе попитал Чарлз.

Ричард усещаше как Гоблин вече омагьосва новодошлия.

— Индианци ги причакали в засада. Татко казва, че са си го изпросили. Не се и съмнявам.

Докато момчетата вървяха по Коледния път и върховете на сградите в центъра се показаха пред погледа им, Ричард разказа на Чарлз как слънцето залязва цяла минута по-рано, отколкото във всички съседни градове, защото Харди Карол (легендарният син на основателя на Гоблин) загубил облог и тъй като го било много страх да помоли баща си да му даде парите, се съгласил да плати с дневна светлина. Как павираните улици до една били толкова неравни, защото строителните бригади, построили града, решили да не изчакват протестиращите да се махнат от пътя. Как Северните гори приютили Великите сови, собствения застрашен животински вид на Гоблин.

— Достъпът там е забранен — каза Ричард. — Под закрилата на полицията са. А с гоблинската полиция не ти трябва да се забъркваш. Те са… злокобни.

— Като че много неща в Гоблин са злокобни.

— Виждаш ли гробищата ей нататък? — Ричард посочи един препълнен парцел. Каменните плочи бяха съвсем една до друга.

— Да.

— В Гоблин мъртъвците ги погребват прави.

Очите на Чарлз се разтвориха широко. Образът, свързан с тази информация, бе кристално ясен, знаеше Ричард — също както се случи и с него, щом го научи.

Каква гордост изпълни Ричард, докато рисуваше тази подробна картина на своя роден град, за да я разгледа новият му приятел!

— Виждаш ли я онази голяма кафява сграда, Чарлз? С белите прозорци?

— Да.

— Това е гоблинската болница. Там съм се родил.

Ричард разказа как някога в болницата обявили карантина, когато открили, че една медицинска сестра се е заразила с проказа. Как на никого не позволявали да си тръгне от страх, че ще посее зараза из града, и как състоянието на всичките двеста и дванайсет души вътре постепенно се влошавало, и как те се разпадали на парчета, а накрая всички умрели и гоблинската служба по чистотата забърсала останките с парцали.

— А в оная сграда с кръстатия строеж работи майка ми.

Ричард разказа на Чарлз как навремето там имало автокино. Как затворили киното, защото прекалено много хлапета се качвали на хълмовете или се катерели по дърветата, за да гледат забранени филми.

— Така гледах кино години наред. От Хълма на гордостта в Гибелния парк.

Гибелният парк, какво място! Където всяка зима разиграваха смъртта на Джонатан Трахтънбройт, удушен от своя политически съперник Хенри Шърман.

— Един път — каза Ричард — лоши хора подпалили много дървета в Гибелния парк. Хората се разтревожили, че цялата градина ще отиде. Но това е налудничаво… при всичкия този дъжд!

Чарлз се спря и посочи скромните очертания на града на фона на небето.

— Там ли ме водиш?

— За центъра ли говориш? Да.

Чарлз се усмихна.

— Заведи ме, Ричард. Разкажи ми всичко.

Със сърце, преизпълнено с щастие, Ричард го поведе. Никога не бе срещал някого точно такъв като Чарлз. Никого, който да говори като него, да се движи като него, да се взира в очертанията на хоризонта като него преди малко. И все пак дори през онзи ден, онзи първи ден, Ричард забеляза нещо да плава дълбоко в душата на новия му приятел. Нещо тъмно и безформено, което се забелязваше само при определени условия и при определена светлина.

Но онзи първи ден Ричард не го беше грижа. Също като хлапето, което чува, че да пушиш растенията, растящи в Северните гори, може да те докара до развратен живот и неприятности с гоблинската полиция, Ричард реши, че каквото и да плава в Чарлз, каквото и да изплува по-нататък и да се покаже, той би рискувал да го види заради един ден като този.

3

При цялата му новооткрита общителност градският център изнерви Ричард, когато стигнаха там. Колко заплашително изглеждаше всичко без мама! А не ѝ беше казал, че ще идва тук. Но Чарлз като че попиваше всичко. Големите мъже и жени, които се разхождаха по улиците, облечени в костюми и рокли. Клошарите, автобусите, уличните търговци и витрините на магазините. Магазинът за фокуси, зоопаркът, лавките със сувенири — всички те предлагаха мини Шърманови творби, храсти, подкастрени във формата на всяко известно име, което би могъл да носи един турист.

И гоблинските полицаи с техните бледосиви униформи, патрулиращи из града с онази характерна за тях мудност.

— Движат се като… мъртъвци — заяви Чарлз.

Ричард предпочете изобщо да не говори за тях. Подминаха табела с надпис ПАЗЕТЕ ГОБЛИН ДЕВСТВЕНО ЧИСТ! ИЗХВЪРЛЯЙТЕ СИ БОКЛУКА ТУК. Ричард сочеше хората, разхождащи кучета, сергиите за кафе, собствениците, които те канеха с по няколко думи, и раздавачите на рекламни листовки за представления, които идваха в града.

— Цирк! — възкликна Чарлз. — Еха!

Но и двете момчета се интересуваха повече от други неща.

— Това какво е? — попита Чарлз и посочи киното пред тях, боядисано в пурпур.

Ричард проследи пръста на Чарлз до „Млечният път“.

— Това е киното за възрастни — обясни Ричард. — Мама ми се ядосва само като го погледна.

Така, както го обясняваше майка му, Ричард си представяше вътре орда точещи лиги космати мъже със смъкнати до глезените гащи. Над входа пишеше (по същество):

САМО ЗА ПЪЛНОЛЕТНИ

— Хайде да се промъкнем вътре — внезапно предложи Ричард и от собственото му предложение стомахът му се сви. Но тръпката, че има нов приятел, и то такъв, който изглеждаше странно открит, го завладя.

— Ти сериозно ли?

— Сериозно!

И двамата се подчиниха на младостта и тръгнаха през настланата с чакъл площадка пред киното, преди действително да са събрали кураж или убеждение. Колебливите им стъпки преминаха в развълнуван тръс и те препуснаха към пурпурната тухлена стена, невидими откъм зацапаното остъклено гише на касата, където прастара жена пушеше дълги цигари.

Там имаше малка странична врата.

— Отвори я — подкани го Ричард.

— Аз ли?

— Хайде, де!

— Сигурно е заключена.

— Их, Чарлз! Аз ще я отворя.

После Чарлз посочи нещо в храстите.

— Я виж — рече той. — Ключ.

Двамата се приведоха, Ричард разтвори храстите и видяха, да, видяха дървен ключ в калта.

— Това чудо изглежда на двеста години — отбеляза Ричард. Никой от тях не го пипна.

— Това е играчка — каза Чарлз. — Това е…

Но Ричард вече се беше изправил и буташе вратата.

Тя се отвори без съпротива.

— Егати! — възкликна Ричард.

— Да, бе, егати!

Чарлз остави ключа в храстите, изправи се и застана до Ричард на отворената врата.

Вглеждаха се в дълъг и тъмен коридор. И издълбоко в него чуха женски стонове.

Отнесеното изражение, което щеше да преобладава по лицето на Чарлз като зрял мъж, се появи за пръв път пред очите на Ричард. Сякаш онова нещо, скрито дълбоко в Чарлз, в края на краищата бе изплувало на повърхността и бе поело командването.

Чарлз пристъпи в коридора пръв. Ричард го последва.

Очите им бързо се нагодиха към тъмното, а червения надпис ИЗХОД осветяваше пода под краката им тъкмо толкова, че да ги отведе по-надълбоко. Промушваха се мълчаливо и стъпваха меко по килима, притаили дъх. При звука от плясване и двамата се спряха. Длан изплющя върху кожа.

— Шантава работа — прошепна Ричард. — Да вземем да се чупим.

Но онзи Чарлз в дълбокото, тъмният безформен плувец, още не бе се скрил.

— Искам да видя това — рече той. — Както и ти.

Щом стигнаха края на коридора (сега стоновете гърмяха като танковете във военните филми), Ричард видя, че са вървели покрай другата страна на стената на залата, където прожектираха филма. Надникна иззад ъгъла и видя сиянието, но светлината на прожектора го заслепи за всичко друго.

— Ще трябва да пропълзим вътре — прошепна Чарлз. — Иначе ще ни видят.

— Кой?

— Мъжете вътре.

Приведени, те виждаха лицата на насядалите в тъмното задимено кино. Половин дузина мъже, седнали надалече един от друг и взрени напрегнато в екрана.

Ричард забеляза там и жена.

Чарлз се промуши по-навътре в залата и Ричард го последва. Сега екранът беше зад гърба им. Но чак когато стигнаха завесите на входа на киното, те се обърнаха да видят от какво идват всичките тия звуци.

Седнаха с кръстосани крака и загледаха. Двама нови приятели, които само преди часове са били непознати.

Една жена лежеше на легло по корем, а един мъж, както изглежда, правеше над нея лицеви опори.

— А — възкликна Чарлз. — Това го знам какво е.

— Какво е?

— Това е любов.

— Да. Майка ми каза, че когато един мъж се привърже към една жена, това се нарича „любов“.

Ричард се замисли над това.

— На мен повече ми прилича на упражнения.

Чарлз се разсмя и години по-късно, застанал пред храст, изваян от Уейн Шърман, изобразяващ самия Чарлз, докато гоблинският дъжд го мокреше до кости, Ричард не можеше да си спомни Чарлз друг път да се е засмял.

„Тогава ми изглеждаше толкова нормален. Знам, че бяхме малки, но… трябваше ли тогава да успея да го различа? Дали друго момче… друг екскурзовод из Гоблин… щеше да забележи и може би щеше да знае какво да те прави? Дали не съм ти бил добър приятел? Това е невъзможно… нали? Аз бях единственият ти приятел. И двамата го знаем.“

След като двамата се измъкнаха от киното, те проучиха останалия Гоблин такъв, какъвто го познаваше Ричард. Минаха по каменния мост над Черноводната река, пиха от чешмата в музея „Наш“, изпикаха се в тоалетните във фоайето на „Уудръф“, играха на флипер в „Гоблин Геймс“, хвърляха зарове в „Господарят на мултивселената“, нахраниха гълъбите с намерена коричка от пица, подхвърляха монетки в шадравана в Гибелния парк и се возиха на автобуса. Слязоха близо до „Млечният път“ и хванаха обратно Коледния, а после минаха по по-малките улички, които Чарлз вече знаеше от едно минаване, а Ричард ги научи още по-добре. Уличките, които щяха да ги отведат у дома, където всеки щеше да каже на майка си колко ужасно тъпо са си прекарали на Черноводната река. Щяха и да вечерят, всеки у тях си, и да се мушнат в топлите си застлани легла.

И почти незабавно след като загасиха лампите в стаята му, Ричард се сети за Чарлз.

„Той има нужда от мен.“

Несигурен какво точно значи това, заспа и му се присъни онова, което бе видял на онзи огромен екран. Сънува, че жената се наслаждава на любовта, която ѝ дава мъжът.

Щяха да минат четири месеца, преди малкият Ричард да съзре онази страна на Чарлз, която сега, в дъжда, възрастният Ричард така упорито се опитваше да сглоби. И сега все още мисълта

„той има нужда от мен“

бе също тъй объркваща като тогава, когато му хрумна за първи път, неканена и плашеща, твърде важна, че едно момче да може да я проумее. Само че нуждата на Чарлз от Ричард щеше да се промени като екстремните сезони в града, който наричаха свой, града, който проучваха заедно.

„Навремето ти имаше нужда от приятел — мислеше си Ричард с полепналия по тялото му дъждобран. — Но сега имаш нужда от алиби. И ако аз ти го осигуря, както някога… ако ти дам онова, което ти е нужно… след това какво ще ти потрябва от мен, Чарлз? Какво ще ти потрябва след това?“

4

Онова първо лято ги пратиха двамата заедно на плувен лагер. Лагерът „Танауона“ бе голяма крачка напред за майката на Ричард, но тогава вече момчетата всеки ден си играеха и нямаше съмнение, че са се сближили. Тя отстъпи пред молбите на Ричард, по-малко убедена, отколкото бе очаквал.

И все пак мама неизменно продължаваше да поглежда предупредително Ричард, когато Чарлз се появи.

Лагерът „Танауона“ бе построен край голямо черно езеро, което лагерниците наричаха езерото Сбогом, защото изглеждаше така, сякаш всеки, който влезеше в него, можеше да изчезне. Високи борове обграждаха залива, в който плуваха, и сенките, хвърляни от гората, оцветяваха за окото водата в катранен цвят. Езерото Сбогом.

Големи, остри скали обсипваха малкия пясъчен полукръг, който ръководителите наричаха плаж, а и пътеката дотам не бе по-гладка. Водата биваше нападната от поредица разнебитени дървени кейове във формата на буквата Н. По-малките деца използваха долната част на това Н. Дори и на толкова плитко езерото приличаше на катранена яма и всеки път, когато Ричард минаваше покрай нея, си представяше как осем- и деветгодишните са заседнали вътре и отчаяно се мъчат да си освободят ръцете и краката. По-големите деца (на единайсет Ричард и Чарлз минаваха за такива) използваха горната половина, където дъното наистина потъваше и ако щеш, изглеждаше така, сякаш може да пътуваш цяла вечност и като изплуваш, да си оставил лагера „Танауона“ далеч зад гърба си. Но лагерът беше на цели седемнайсет мили от Гоблин, а някаква част от Ричард искаше да прегърне тези кейове завинаги. Кой знае какво плуваше под тъмната повърхност? Кой да ти знае какво наричаше тези дълбини свой дом?

Но единственото истинско чудовище на езерото Сбогом бяха проблемите, врящи и кипящи в ума на младия Чарлз.

Колко тъмни бяха водите!

Първия ден, преди да скочат в тях, наредиха на лагерниците да се разделят по двойки. Ръководителят обясни, че на всеки двайсет минути ще свирва свирка и „другарчетата“ ще плуват заедно. Ричард, забелязал безразличието на ръководителите към лагерниците, си представяше как бутат във водата него и останалите… един по един. Почти очакваше да усети лепкавата длан на ръководител върху гърба си и да го бутнат, после да се потопи и накрая да залепне в цялата тая черна вода.

Щом Чарлз коленичи на кея и докосна повърхността с пръст, Ричард чу как ръководителите му крещят.

„Спокойно, Ричард! Това е естествено! Дръж си главата горе… БЕЗ ПАНИКА!“ — докато усети под краката си нещо подуто и размекнато… Нещо като подобен на гума крайник.

„Това са всички онези деца, които не са успели… това е всичко… онези, дето не са можели да плуват. Сега те всички са под тебе, Ричард… на купове… хиляда деца, които не са се справили… хиляда деца, които са се преуморили…“

Но разбира се, ръководителите не го бутнаха. И при първата команда да скочат, Чарлз скочи пръв… сам.

И дори и ръководителите видяха колко добър плувец е той.

Ричард се намръщи. Надяваше се двамата да се борят заедно. Но докато Ричард все още се нахъсваше да скочи вътре, Чарлз вече навърташе обиколки. А когато Ричард цопна във водата, премръзнал и разтреперен, не виждаше „другарчето“ си — закриваха го другите, нагазили във водата покрай него.

Още игри. Още плацикане. Тогава вече ръководителите разговаряха и флиртуваха на кея, напушени. Птици се зовяха една друга откъм голямата гора. Лодки минаваха навътре в езерото и предизвикваха вълнички — играчка за децата.

Ричард влезе в съревнование с двама непознати кой ще издържи най-много, преди да издиша. Беше малко нервен, малко не вървеше в крак, малко му беше самотно. Като че всички други си имаха приятели. И целият този хаос го тревожеше. Не му ли беше казала майка му, че „изнервеният плувец е плувец в опасност“? Не беше ли казала, че безпокойството карало мускулите да се стягат? И че ако не внимаваш, накрая ще потънеш на дъното на езерото?

Откъм кейовете се чу свирка, която разтроши тези мисли на две, отсече писъците от ликуването, плисъка на вълните, а също и боботенето на далечните мотори (нестройна симфония на трескавата младост, пусната на свобода)… тя прозвуча в центъра на целия този шум.

Оживлението бавно намаля и усещайки вкуса на езерото по устните си, Ричард погледна към високата част на онова разнебитено Н, после към боровите дънери чак докъдето стигаше водата.

И нямаше представа къде се е дянал Чарлз.

— Намерете си другарчетоооо!

Но това беше невъзможно, защото нямаше как. Не беше редно Чарлз да изчезне в езеро. Не и като можеше да плува така. И все пак щом децата се хванаха за ръце и тръгнаха към кея, Чарлз просто го нямаше там. Действително го нямаше.

И с всяка двойка, стигнала до кея, все повече водна пустош обкръжаваше Ричард.

Като продължаваше да цапа, вече сам, той си представи как ръководителите се обаждат на майката на Чарлз.

„Съжаляваме, госпожо Риднор… знаем, смятахте цялата тази идея с лагера за добра, но както се оказа, вашият малък Чарлз изчезна и не можахме да го намерим. Поне от няколко часа не можем. Областният заместник-шериф дойде, запретна си крачолите и лично тръгна да го търси. Да… намери го на дъното на езерото… като че се е позаплел във всичките ония водорасли. Кожата му беше позеленяла. Цяло чудо е, че заместник-шериф Джоунс успя въобще да го разпознае. А, и още нещо — съседското дете, Ричард? Той трябваше да го пази.“

— Чарлз!

Гласът на Ричард стигна безпрепятствено до боровете.

— Къде ти е другарчето, малкият?

Един ръководител стоеше на края на кея и го гледаше отгоре.

Това се случваше в действителност.

— Хайде, де, малкият. Недей да се ебаваш. Къде ти е другарчето?

Но Ричард не знаеше къде е другарчето му.

— Не е смешно — каза ръководителят. — И ти си наясно, нали? Знаеш, че това не е шега работа, нали, егати?

Ричард се разплака. Не се удържа. И сълзите му покапаха по повърхността на езерото.

И тогава Ричард забеляза мига на проумяването — когато ръководителите осъзнаха, че това е истина.

Всички начаса скочиха в езерото.

Никой от лагерниците не проговори, когато те се гмурнаха надълбоко, изскочиха и пак се гмурнаха.

Някои гледаха Ричард.

„Това хлапе загуби дирята на другарчето си.“

Паника започна да обзема ръководителите.

Започнаха да си крещят.

Къде е това дете? КЪДЕ Е ТОВА ДЕТЕ, ЕБАСИ?!?!

Проплуваха дълги отсечки под вода. Прекалено дълги. Ричард виждаше как черната вода поглъща краката им. Когато двама изплуваха, други трима се гмурнаха. Вече се уморяваха. Тези, които цапаха на повърхността, дишаха тежко. И чакаха.

Една от ръководителките се разплака.

— Къде е той? Дан? Сбъркахме ли в нещо? Дан?

Дан нямаше никакви отговори. Никой от тях нямаше. Седемнайсетгодишните… ръководители в лагера… се предполагаше да пазят тези деца…

— Дан? Какво става? Сбъркахме ли някъде? Къде е той? — гласът ѝ затрепери. Лагерниците на кея потръпнаха.

Ричард, все така във водата, се вкопчи отстрани в кея и започна да наблюдава отчаяните ръководители, зашеметен.

Часовникът тиктакаше. Две, после и три минути — това е много време, за да очакват да задържиш дъха си. И да оцелееш…

Пак под водата. И нагоре.

Ръководителите бяха явно изтощени. За Ричард това си личеше.

Изминаха три и половина минути. Ричард се покачи на кея.

Един ръководител дойде и се обърна към него, молейки се местоположението на изчезналото дете да е изписано някъде по лицето на другарчето му.

Пак под водата. И нагоре.

— Не… не… толкова дълго не се издържа! — изплака момичето. — Не може! Човешките същества имат нужда да…

Пак под водата. И нагоре.

— Ще умреш. Не можеш… Човек трябва да…

Пак под водата. И нагоре.

— Дан?

Бяха изминали четири минути.

— Дан?

— КАКВО?!

— Хората трябва да дишат, Дан. Той… той е мъртъв.

Много време мина, преди ръководителите да се откажат. Един по един се предаваха. Един по един се изкачваха на кея.

Никой не проговаряше. Устните им трепереха, но никой не продумваше нито дума.

А после…

Шум от нещо, което изплува от водата, и откъм левия край на онова грамадно Н Чарлз се изкатери на кея.

— Ох! — изпищя момичето. — ГОСПОДИ Боже, ти си добре! — Усмихваше се истерично, но повечето ръководители останаха коленичили. С каменни лица.

Ясно беше, че Чарлз се е крил.

— Къде беше? — попита един от тях. Изправи се в цял ръст и под него Чарлз заприлича на джудже.

Лицето на Чарлз бе непроницаемо, както винаги.

— Ей, малкият, къде беше, бе, твойта мама?

И тогава всичко се отприщи.

Шумът. Крясъците. Плачът.

— Ще ти счупя шибаната глава!

Ръководителят вдигна юмрук.

Друг посегна и го спря.

— Това хлапе е ПСИХО, БЕ, НЕГОВАТА МАМА!

— Тогава го доведи в офиса бе, човек — рече вторият ръководител. — Но недей така.

Чарлз се разплака. Плака така, както Ричард щеше да го види да плаче деветнайсет години по-късно, в Ричардовия „Додж Дарт“ на ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“ в центъра на Гоблин.

— Разкарайте го оттук това лайненце — каза първият ръководител. А после се обърна към Чарлз: — Ти си лайненце и ще те върнем у вас.

Вторият ръководител го поведе спокойно между останалите лагерници. Ричард стоеше на разнебитения кей, от него капеше вода и гледаше объркано как Чарлз минава.

В онзи миг, докато гледаше как Чарлз минава и разбираше какво е направил той, Ричард ясно проумя всички подозрения на майка си.

Отведоха церемониално лагерниците обратно на брега. Денят не можеше да продължи. Те тръгнаха по пътеката към бунгалата си и им наредиха да играят на разни игри.

По-късно същата вечер, точно когато Ричард чу първото тежко дишане на заспиващите си другари по спално помещение, Чарлз се върна.

Той коленичи до леглото на Ричард.

— Пленително зрелище беше — каза той, все едно знаеше, че Ричард е буден.

Въпреки че беше тъмно. Все едно знаеше, че Ричард е буден и се тревожи за него.

— Кое? — попита Ричард, все още много объркан.

— Да гледаш как хората се мъчат да ти спасят живота.

Ричард мълчеше.

— Наредиха ми да си тръгна, разбира се. Пращат ме у нас.

Ричард мълчеше.

После Чарлз стана и безшумно се промъкна до леглото си.

След малко Ричард го чу да хърка и разбра, че въпреки ужасяващата енергия и страха около инцидента Чарлз го бе видял различно. Докато всички останали се страхуваха и претегляха живота и смъртта, Чарлз просто е стискал дъските на кея и е гледал.

„Пленително зрелище беше.“

Дълбоко в съзнанието на Ричард две ръце безшумно се стиснаха. Едната принадлежеше на самия него — млад и с ясни мисли. Другата принадлежеше на някого, какъвто той можеше да стане, някой, който разбираше, че ако сега се отдръпне от Чарлз, то Чарлз никога нямаше да си намери друг приятел, който да го пази.

Докато заспиваше, Ричард си стисна сам ръцете. И с това се съгласи да остане.

5

— Вътре в къщата ли си? — попита Ричард зелената статуя. — Прибра ли се, след като излезе от колата ми? Помислих си, че може да се прибереш.

По-рано тази вечер — вечерта, в която Чарлз си призна всичко, което му тежеше на душата — Ричард си беше у дома и четеше на дивана списание за психология. Чарлз се обади. Гласът му звучеше нервно. Пелтечеше… мърмореше… мънкаше. Ричард се разтревожи. Никога не беше чувал стария си приятел да говори толкова… развълнувано. Все едно Чарлз щеше действително да разкрие за пръв път чувствата си и Ричард не бе убеден, че е готов да ги изслуша.

Внезапно, както държеше слушалката, му се прииска там вътре в Чарлз да нямаше никакъв плувец, никакви дълбини, в които да те запратят. Никакви обяснения.

Но Ричард, вечният самотен приятел, който вечно се ръкуваше сам със себе си, се съгласи да се видят.

Уговориха си среща в центъра (Чарлз каза: „Имам голяма нужда да поговоря с теб, Ричард. Лично. Ще взема автобуса. На пресечката на „Лилия“ и „Нептун“?“) и двамата пристигнаха на мястото точно когато заваля сериозно.

Ричард не знаеше какво да очаква. Всичко можеше да бъде, щом ставаше въпрос за Чарлз. А той не му бе направил никакви намеци („Ще ти кажа всичко, като дойдеш там, става ли?“). Но в дълбините на сърцето си Ричард знаеше, че каквото и да беше, не е за добро. Истината бе, че този тон, който чу по телефона, за него беше чисто нов. Не му бе познат.

И това някак си беше най-страшното.

Чарлз, сгушен в якето си под малкия розов навес на входа на „Гоблин Геймс“, излезе от тъмното в мига, в който Ричард пристигна. За миг човекът Чарлз застана до сянката Чарлз, издължена под светлината на уличната лампа, разкривена от дъжда, и на Ричард му бе трудно да ги различи. Кой от двамата идваше да се качи в колата му?

— Благодаря ти — рече Чарлз и прокара мокра длан през мократа си коса. — Хайде да останем тук. В колата.

— За какво става въпрос, Чарлз?

Чарлз се обърна срещу приятеля си с широко разтворени очи. Ричард се опита да установи къде точно се намира той там вътре, но се затрудни.

— Май че загазих, Ричард. Мисля, че направих нещо лошо. Нещо много, много лошо.

6

По-късно, застанал пред храстовата скулптура пред дома на Чарлз, Ричард пак си припомни. Само още малко. Пресяваше сенките на тяхната история и надничаше по ъглите за разковниче.

Когато и двамата бяха на по шестнайсет, Чарлз беше сгънал толкова чаршафи в „Сапунена надежда“ (едно от вечните места в Гоблин — перачница, известна с криминалните нахлувания с взлом, както и със срещите там, на които се четяха стихове), че можеше да покрие с тях целите резки и зелени очертания на града на фона на небето. Беше и поспестил пари, които му стигнаха да си купи един очукан кафяв олдсмобил. Тъкмо на този ден семейство Риднор поканиха Ричард да вечеря с тях във фоайето на „Уудръф“. Вече всяка година го канеха на вечеря навън в знак на благодарност, въобразяваше си Ричард, за неговата служба като единствен приятел на сина им. Той предполагаше, че ще отидат до центъра с новата кола на Чарлз.

По време на пътя приятелят му беше в добро настроение.

— Мисля да се заема със статистика — каза той.

Поеха на юг по Коледния път, същия, по който преди пет години вървяха пеша в деня, когато Ричард запозна Чарлз с Гоблин. Показа му забележителностите. Горещите местенца. А също и общинските сгради.

Чакъл хвърчеше изпод гумите към бордюра от гъсти дървета покрай пътя. Северните гори се простираха в съответната посока от тях, но вечнозелени пакостници се промъкваха и насам.

— Статистика — повтори Ричард. — Звучи като идеално занимание за теб.

Представи си странния си приятел, затънал в сметки. Може би щяха да си паснат.

Жълт лабрадор изтърча от гората на платното пред тях.

Ричард се обърна към Чарлз, за да му го посочи, но погледът на лицето на приятеля му го спря.

Чарлз го беше видял, но вместо да се изпълнят със загриженост, очите му светнаха.

Ричард се сети за нещата, които се шушнеха из коридорите на гоблинското училище. Сега бяха в средния курс и Чарлз отдавна бе станал мишена за стотици хиляди майтапи в ролята на смахнатия. И все пак не бяха много тези, които му ги казваха в очите.

— Ей — обади се Чарлз. — Мисля, че можем да го нацелим.

Ричард погледна към кучето.

— Да го нацелим ли, Чарлз?

Чарлз даде яко газ. Олдсмобилът изрева от радост и живна, сякаш беше чакал този миг, откакто последният му собственик го бе зарязал очукан и сам преди толкова много години.

Кучето спря посред Коледния път и погледна приближаващата кола.

На Ричард му се щеше да мисли, че приятелят му се шегува. Но тази идея не беше лесна за преглъщане.

„Той ще го направи, Ричард. Ще го направи!“

— Чарлз, я стига.

— Ще го нацелим, Ричард!

В сенките на дърветата очите му потъмняха до черно.

Ричард прецени, че са на петдесетина метра от кучето. Сега виждаше, че е старо. Но мъдро или не, кучето не помръдваше, душеше чакъла и опашката му се люлееше под косите, неравномерни слънчеви лъчи.

На двайсет и пет метра от него Ричард вдигна ръка. Все едно можеше да награби кормилото и да отбие.

— Чарлз!

Помисли си, че вече е късно. Нямаше как да не е. Или сега кучето трябваше да мръдне, или действително щяха да го нацелят.

Стомахът на Ричард се сви. Гърлото го стегна. Той хвана с ръка кормилото.

— Чарлз!

Но вече бяха връхлетели върху него. Нямаше време да отскочи. Щом колата се раздруса, Чарлз издаде дълбока, почти оргазмена въздишка.

Ричард чу пращенето под гумите.

— Господи, Чарлз… Ебаси, Чарлз, какво направи ти?

Колата вървеше бавно и плавно, Чарлз бе отпуснал газта.

— Смъртта — изрече Чарлз. — Поразително нещо!

И олдсмобилът се спря в подножието на чакълест хълм. На Ричард му се гадеше. Такова насилие… и толкова истинско… това, че само бе хванал кормилото, но не го бе завъртял. Сякаш по някакъв начин бе съучастник на Чарлз, беше му помогнал да се прицели с колата.

Чарлз паркира и спря мотора. Прахът, издигнал се над Коледния път, се слягаше като малки буреносни облачета покрай вратите.

По дърветата пееха птици. Ричард си представи една от гоблинските Велики сови. Застрашен вид.

Но не по-застрашен от онова куче.

Като дишаше тежко, Чарлз извърна лице към приятеля си.

— Да ходим да го погледнем.

— Не. Искам да се прибера у дома.

— Да се прибереш? — Чарлз погледна напред. — Тук сме в Гоблин, Ричард. Ти си у дома.

Той слезе от колата. Ричард го наблюдаваше в страничното огледало. Видя как Чарлз върви, пъхнал ръце в джобовете си. Върху стъклото профилът му се очертаваше толкова невинен, но при все това Ричард си представи как влачещите се, подобни на зомбита гоблински полицаи се насочват към него.

„Доколко престъпно бе това? — запита се Ричард. — Доколко точно?“

Равно на предумишлено убийство?

Видя как Чарлз се огледа наляво и надясно, назад през рамо, напред. В гърдите на Ричард се надигна надежда.

Той слезе от колата.

— Не можеш да го намериш ли? — попита.

Чарлз се извърна с лице към него и разочарованието, което видя Ричард, бе достатъчно да го посъветва повече никога да не проговори на този човек. Бяха само шестнайсетгодишни. Ричард можеше да го направи. Можеше да се махне още сега. От колежа го делеше една година. Можеше да напусне щата, да напусне страната, бавно, но сигурно никога повече да не проговори на Чарлз.

— Не разбирам — каза Чарлз. — Няма го.

Когато Ричард стигна до него, надеждата вече не се надигаше, а се рееше в небесата.

— Трябва да е в гората — каза Ричард. Говореше на себе си. Но когато огледа внимателно редките дървета покрай гората, не видя там труп.

По земята също нямаше кръв. Никакъв белег. Никакъв знак, че изобщо са ударили нещо.

След като огледа гората още по-задълбочено, Ричард така си отдъхна, че чак се превъзбуди. Нямаше скършени клони. Нямаше козина. Нямаше кръв.

Куче нямаше.

Той се върна при колата. Чарлз беше коленичил пред решетката.

— Не разбирам — каза Чарлз, а челото му се навъсваше в еднакво темпо с гоблинското небе над тях. Погледна Ричард. — Нищичко!

Ричард погледна сам, за да се увери.

— Язък — каза Ричард и в този миг надеждата у него бе преляла в радост. — Като че се е измъкнало.

Чарлз позагледа намръщено решетката на новата си кола, купена на старо, а после по лицето му плъзна дълбока, разкошна усмивка.

— Брей, да му се не види. Браво на него! — Той се изправи. — Трябва да вървим. — Погледна си часовника. — Мама и татко чакат. — А после, щом и Ричард се изправи и двамата още веднъж огледаха черния път, Чарлз додаде: — Аз ще си поръчам шницел, а ти?

7

Сцени като тези… Боклучета по зеления гоблински скулптурно подрязан храст на Ричардовия живот…

За негово облекчение в крайна сметка двамата завършиха гоблинската гимназия и постъпиха в различни колежи. И двамата се прибираха за ваканциите (Чарлз постъпи в едно училище близо до Гоблин и все така живееше с родителите си, Ричард замина за долната част на щата) и никога, ама никога, когато се събираха, Чарлз не споменаваше поне да си е паднал по някое момиче. Колкото повече се замисляше Ричард над това, колкото повече обичаше и губеше, толкова повече с облекчение забелязваше колко малко като че говореше Чарлз за жени. Заради това, когато за пръв път чу новината, че Чарлз си е намерил гадже, щом госпожа Риднор му го каза, Ричард засрамено се запита що ли за жена би могла да се почувства уютно, след като влезе в света на Чарлз. Щом самият той частично бе надникнал във вътрешното устройство на съзнанието му, какъв ли интимен изглед би се открил пред една жена? Чарлз бе от ония мъже, които прикриват същността си. Поначало той представа си нямаше как изглежда тази същност.

Ричард не можеше да престане да се диви на тази мисъл. И онова, което откри, бе, че заради тази новина той се почувства отмъстен. Всички онези нощи, когато се мъчеше да не обръща внимание какво си мислят останалите хлапета от гоблинската гимназия за неговия приятел, всички онези нощи, когато (болезнено) му се искаше Чарлз да си намери друг приятел, всичките пъти, когато го бе подкрепял… духовно… и му бе вдъхвал вяра, без да съществува никаква друга причина за това освен дълбокото и безоснователно чувство, че е длъжен. И ето! Чарлз си имаше гадже. Чарлз Ригнор, мъж, от когото жените бягаха тутакси инстинктивно, при все че въобще не ги е заговарял. Ричард отдавна се боеше да запознава с Чарлз момичетата, в които се влюбваше. Това изглеждаше като стачка срещу него, като причина една жена да се отвърне от него. И все пак… все пак… вярата. Ричард никога не успяваше да се отърве от онова безшумно невидимо ръкостискане, от сделката, която бе сключил вътрешно със себе си в едно бунгало на плувен лагер преди цяла вечност.

ПРОБЛЯСЪЦИ! ОТРЯЗЪЦИ! Ричард, застанал пред храстовата скулптура на Чарлз, докато дъждът правеше маски на собственото му лице, си спомни как седяха на трибуните на един мач на „Мародерите“ на свой терен… Тези трибуни, наблъскани с пощурели ученици… размахващи зелено-пурпурни знамена… Миризмата на хотдог и брецели, и на шампоан, лъхаща от всички хубави момичета… Грамадните прожектори, осветяващи големия мач на терена… И Чарлз долу как думка тъпана на онзи голям гоблински оркестър. Брийан Стоктън се наведе над Ричард и попита:

— Това не е ли твоят приятел Чарлз?

Твоят приятел Чарлз.

Чарлз, приятел на никого другиго.

ПРОБЛЯСЪЦИ! ОТРЯЗЪЦИ! Ричард се прибира от колежа и открива залепена на вратата си бележка:

„В града съм. В библиотеката. Да се видим?

Чарлз“

И как Ричард вървеше по улиците в центъра, за да поздрави самотния си приятел. Как бяха излезли онази вечер и бяха препили. На връщане у дома Ричард повърна, а Чарлз говореше така, сякаш десетина души се бореха вътре в него да вземат думата.

Имаше едно момиче… В бара… Момиче, на което Ричард бе хвърлил око… момиче, което Ричард прояви нахалството да заговори… Момиче, което толкова се наплаши от Чарлз, че веднага заяви на Ричард, че не искала да се навърта около неговия приятел. Как Ричард беше пламнал вътрешно, как я блъсна в стената.

Защо? Защото бе достатъчно жестока да каже онова, което самият той не смееше? А не беше ли защото тя застрашаваше неговия дълг към Чарлз? Неговата роля. Неговата участ.

Двамата се добраха на зиг-заг до вкъщи и като се събуди, Ричард откри друга бележка:

„Чудесна вечер. Благодаря ти, приятелю.“

И сега, по волята на някакво провидение, на невидими пръсти, изплитащи невъзможни колажи в небето, Чарлз си беше хванал гадже. Страшният Чарлз. Пичът, който го беше дънил (или необяснимо го караше сам да се дъни) толкова пъти. Чарлз беше срещнал някоя. Да не повярваш. Не е истина. Отмъстен. Нямаше значение, че Ричард не бе получавал ни вест от Чарлз през четирите месеца, откакто чу за нея, и докато тази вечер не получи това негово странно и шушнещо обаждане. Нямаше никакво значение. Ричард прегърна новината като безценно птиче. Чарлз си има гадже — това означаваше, че Чарлз нищо чудно да си бе намерил и друг приятел.

И може би, размишляваше Ричард, тук вече си беше свършил работата.

8

„Добре — помисли си Ричард, все тъй взрян в очите на онази храстова скулптура на Шърман. — Да се върнем назад. Този път само малко. Почти няма да се връщаме назад. Към тази вечер. По-рано тази вечер. Когато се качи в колата и ми каза, че може да си направил нещо много лошо. Как не се и усъмних в това. Как никога не съм се съмнявал, че този ден ще дойде, че винаги е бил напът…“

9

— Какво има, Чарлз?

Двамата бяха седели достатъчно дълго в колата, та дъждът по предното стъкло да се превърне във второ стъкло, в пласт, изкривяващ всичко, в прикритие. Ричард беше нервен.

„Да признаеш нещо, е по-различно, отколкото да съобщиш нещо на някого — помисли си Ричард. — Помниш ли като той ти разказа как оставил онзи хамстер да се разлага? Как не искал хамстера, който баща му купил за него, и го сложил в мазето, завил клетката му с одеяло и си тръгнал? Как горе дни наред си гледал своите работи, а животинчето страдало, а после умряло от глад и се разложило един етаж по-надолу? Ако това е още по-гадно…“

— Спокойно, Ричард — каза Чарлз. — Никого не съм убил.

Ричард се размърда неловко на седалката. Пак си представи ония дългоръки, дългокраки, мудни гоблински полицаи с противните им сиви униформи.

ИЗЛЕЗТЕ! ИМАМЕ ПРИЧИНИ ДА ВЯРВАМЕ, ЧЕ ТАМ ВЪТРЕ ИМА ЧОВЕК, КОЙТО СЕ ГОТВИ ДА ПРИЗНАЕ, ЧЕ Е ИЗВЪРШИЛ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! НАША РАБОТА Е ДА ГО ИЗСЛУШАМЕ, НАША РАБОТА Е ДА ГО ДОКУМЕНТИРАМЕ, НАША РАБОТА Е…

Но това бе работа на Ричард. Винаги е било.

Дъждът плющеше по колата.

И изведнъж Ричард разбра как искаше Чарлз да признае нещо. Нещо ужасно. Бе разпъвал душата си толкова надалече за Чарлз, прекалено далече, и може би едно престъпление в крайна сметка щеше да сложи край на всичко това.

Досами тях в източна посока черната порта на Гибелния парк стърчеше високо над околните дървета. Дъждът се промени по форма от хиляда боцвания до гъсти, подобни на катран капки, които глухо тупаха по предното стъкло. На светлината от апартамента горе все още се виждаше, но беше много тъмно.

Ричард се извърна на седалката срещу приятеля си.

— Е… Какво става, Чарлз?

— Помниш ли как се промъкнахме в „Млечният път“? — попита Чарлз. — Помниш ли как, като бутна вратата… и тя се отвори?

— Да.

— Същото се случва и в тази история.

Чарлз се запознал с Анди на някаква сватба. Това Ричард вече го знаеше. Всичко останало, което последва, бе ново за него.

10

За Чарлз било малко изненадващо, когато отворил едно луксозно писмо и разбрал, че Гордън Дикси, стар семеен приятел, се жени за момиче на име Джейн и щели да се преизпълнят с радост, ако той присъства.

— Не беше длъжен да ме кани, Ричард. Това много ме развълнува.

Но закъснял за сватбата. Закъснял, защото панталоните му все не изсъхвали и още били влажни, когато излязъл от къщи. Дошъл петнайсет минути след началото на церемонията и изчакал навън.

През многобройните прозорци на параклиса успял да наблюдава какво се случва вътре. Слънцето над него напичало и трябвало да си затулва очите, докато гледал през стъклото, та да вижда по-добре. Различавал Гордън пред олтара. Семействата от двете страни на пътеката. И точно от вътрешната страна на прозореца, достатъчно видима, че да различи цялостно профила ѝ, седяла Анди.

— Жива рисунка! — рече Чарлз. — Все едно бе нарисувана и вписана в цялата сцена. И сякаш това бе направено, за да го видя аз. И то само аз.

11

Празненството било в „Уудръф“, същия онзи хотел, където Ричард всяка година вечерял със семейство Риднор. Оттук, на пресечката на „Лилия“ и „Нептун“, Ричард виждаше горния край на червения му неонов надпис.

Анди излязла през задния вход и запалила цигара. Чарлз я последвал навън.

— Аз съм Чарлз — представил се той и протегнал ръка. — И цяла вечер те наблюдавам.

— А… — възкликнала Анди. — Усетих… нещо.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Не съм лъжец.

Сега, в колата, Ричард попита:

— Казал си всичко това, Чарлз?

— Да. Защо? Смяташ ли, че съм бил много напорист?

— Не, не. Страхотно е.

Чарлз и Анди дълго разговаряли отвън. Тя била от Сейнт Пол и на другия ден следобед се връщала в Минесота. Това не разстроило Чарлз. Никога преди не бил имал гадже и представата за разстоянието не го уплашила.

Анди, както се оказало, изпитвала същите чувства.

Тя наистина се върнала на другия ден в Сейнт Пол, а Чарлз продължил да си живее, както си е живял. Обитавал един апартамент до улица „Фаралайн“. Работел в центъра, в „Транзистор Планет“. Две седмици след сватбената вечер Анди изяснила положението си, като подписала едно писмо с „твоето гадже“. Чарлз не можел да спре да чете тези две думи.

— Страхотно беше! — каза той на седалката до шофьорското място, втренчен в дъждовната стена пред тях. — Но колкото хубав бе този миг, толкова лошо стана.

Ричард се размърда на мястото си.

„Мама му стара. Ето го, идва. Признанието.“

И последвалото чувство (онова, настояло той да стане приятел на Чарлз тъй отдавна) бе изтощително. Точно сега не желаеше да поема тази отговорност. Това трябваше да е вечерта, когато плувецът вътре в Чарлз изплува на повърхността, и Ричард можеше най-сетне да каже: „Добре… заявявам го официално. Сдавам поста“.

— Тя искаше да докажа любовта си, Ричард. Ето какво се случи. Искаше да я докажа.

Ричард вдъхна дълбоко и задържа въздуха.

— Това много момичета го искат — рече той.

Чарлз се взря дълбоко в дъжда.

— Анди поиска пръст от крак.

— Какво?

— Тя каза, че най-великият символ на вярната любов е саможертвата. Че нашата любов може да се превърне в легенда. По-голяма от любовта на Ван Гог. Поиска пръст от крак.

— Чакай — възкликна Ричард. Почти не проумяваше какво му е казал Чарлз току-що. — Тя… тя те помоли да ѝ изпратиш своя телесна част по пощата?

— Да.

— И на теб това не ти се стори…

— Обичам Анди, Ричард. Знаеш ли какво казват за двойки, които се запознават на сватба? Че има 90 процента шанс самите те да се оженят.

— Чарлз…

— Анди поиска пръст от крак. И аз ѝ го изпратих.

12

— А ти как очакваше да постъпя? — попита Чарлз, извърна се срещу Ричард и втренчи в него отчаян поглед. — Да ѝ изпратя мой пръст?

Ричард се слиса.

— Как… какво искаш да кажеш?

— Анди живее в Сейнт Пол. Как да разбере мой ли е пръстът, или не? Няма как. Поне не и за известно време. Аз не съм лъжец, Ричард, но пръст от моя собствен крак… Просто не можах. Пробвах се.

Пробвал се беше.

В деня, когато тя му се обадила, седял половин час, а после се втурнал към банята в апартамента си. Събул си обувката, после и чорапа и приседнал на ръба на затворената тоалетна чиния. Идеята да го направи, изглеждала възможна. Но докато седял с пръста… и го гледал… и го докосвал… всичко се променило. Остро осъзнал колко нежна на допир може да е човешката плът. След един час взиране станал и слязъл на долния етаж. Седнал пред телевизора със спрения звук и потънал дълбоко в дивана.

Замислил се за Анди. И за истинската любов.

Писмата ѝ, женственият ѝ почерк изплували пред вътрешния му взор. Фразеологичните ѝ обрати се завъртели пред него. Гласът ѝ звучал от тези писма тъй ясно, както и когато разговаряли за последен път… Когато с изтънчеността на салонна домакиня тя го бе помолила за пръст от неговия крак.

„Ще го сторя.“ Той скочил на крака.

Влязъл в банята с новоизбликнала жизненост. Щял да отреже пръст от крака си. Кутрето. Едно щракване с градинарските ножици. Като Уейн Шърман, докато подрязва Плетищата по източната граница на Гоблин.

Нищо работа. Едно-единствено движение.

Истинска любов. Любов легенда.

Извадил изпод мивката чифт ножици и седнал във ваната. Никаква вода. Само пространство. Работно пространство. Пространство за едно бързо движение.

Нагласил двете остриета от двете страни на кутрето си.

„Анди — казал си наум. — Това е за теб.“

Стиснал леко и остриетата започнали да се забиват в кожата му. Сега малко по-силно… сега малко по-силно… малко…

— И тогава ме осени видение — каза той на Ричард в спрелия додж. — Сякаш нещо много по-могъщо от самия мен ме направляваше.

— И ти какво направи? — попита Ричард, смаян от собствената си способност да зададе въпрос.

— Да си бил някога в моргата, Ричард?

13

— Нямах кой знае какъв план, Ричард. Правилно бях предположил, че входната врата ще е заключена. Обаче там, покрай сградата, има една тъмна алея. И кофи за боклук. Потръпвам, като се сетя какво бяха изхвърлили там. Обаче сигурно и аз не съм по-чист от боклукчийска кофа на алеята край морга. И там, в тухлената задна стена, имаше врата. Отворена.

Пантите ревнали за смазка, щом вратата се отворила навътре. Пред Чарлз изникнало късо бетонно стълбище, водещо до първия етаж.

— Там горе всичко беше в офиси. Матирано стъкло и табелки с имена. Все едно съм нахлул в детективска агенция. Много се тревожех, че някой може да работи до късно, и затова минах на пръсти целия коридор до другата страна на сградата. Сигурно съм извадил късмет. Там не се чуваше ни звук. Даже и пърпоренето на таванен вентилатор. Телефон. Жужене на компютър поне. Нали се сещаш… струва ми се, че гоблинската градска морга няма охрана. Не е ли странно? Точно това място да оставят без надзор! В зоопарка имат охрана. На гробищата има пазач. Дори братовчедът на Уейн Шърман му пази Плетищата нощем. Обаче някой да варди моргата? Никой! Без очи и без уши. И без уста да ми подвикне, да ме попита какво върша, да го прекрати, преди да е започнало.

— Вратата към помещението, където държат труповете, е в далечния северен край на коридора на първия етаж. Лесно я намерих. И представяш ли си? Аз да вляза в моргата с чифт ножици в ръка малко преди полунощ? Направо не можех да се позная. Щом влязох през вратата, започнах да издирвам знак в моята история… В нашата история, Ричард. Точка във времето, която би могла да загатне, че да, един ден незаконно ще проникна в гоблинската градска морга с намерението да открадна не пари, а нещо друго. Но никакъв знак не открих. Никаква верига от събития досега, която да съзра. Знаеш ли какво? Мисля, че любовта притежава голяма мощ, Ричард. Сериозно го мисля.

На вратата имало табела — човек с маска на устата и гумени ръкавици на ръцете. Чарлз влязъл и се оказал на върха на тъмно стълбище.

— С портфейла си заклещих вратата. Надявах се достатъчно неонова светлина от улицата да проникне долу заедно с мен… да ми помогне, докато успея да запаля истинските лампи на тавана. Но беше ясно, че много скоро ще потъна в пълен мрак.

И потънал. И използвал каменните стени за ориентир, докато слизал по стълбите.

— Обаче се обърках и на последното стъпало се препънах. Ударих се в метален поднос на колелца и грохотът ме стресна издън душа. Помислих си, че със сигурност ще ме хванат. Че някой ще изплува от мрака, ръка ще стисне моята ръка. Нали знаеш, казват, че сърцето ти тупти, като се уплашиш? Моето така думкаше, че ми се стори, че ръката ми удря по гърдите ми, но ръцете ми бяха пред лицето и трепереха в мрака. Заопипвах по стената за ключа за лампите. Доста време ми отне, много минути и тези минути долу в тъмното бяха много тежки. Анди би била щастлива да узнае, че въпреки ужаса дори не ми мина през ум да се върна. Любов, Ричард. Любов легенда.

Де да беше видял това! Когато лампите светнаха, бидох посветен в една страна на Гоблин, която малцина виждат! Аз бях под града. Даже и под гробовете, бих казал, защото в гробовете телата почиват. Но в моргата? Боже мой, Ричард, моргата е физическо чистилище. Никой не остава в моргата. Не и задълго. И ми хрумна, докато гледах многобройните метални врати в стените, че който и да е там вътре онази нощ, на него също никак не му е провървяло да ме срещне в моргата. Мен, злонамерено същество.

Наоколо бяха пръснати няколко стоманени подноса на колелца. И по тях бяха наредени скалпели, игли, конци. Прозрачни туби с химикали. Покрай далечната стена имаше мивки и много кранове в различен цвят. Зелени престилки висяха на куки по стените. Също и маски, и предпазни очила. Големи усилия полагат да поддържат хигиената на подобно място. И ей ме мен, нарушавам всички правила.

Чарлз пристъпил към квадратните чекмеджета и огледал скобите, които ги придържали затворени.

— Веднага се задействах.

Преброил чекмеджетата и видял, че са общо осемнайсет. На три реда по шест броя.

— Реших, че ще ги подкарам отляво и ще продължа нататък, докато намеря крак, който мога да пробутам за свой. Издърпах горното ляво чекмедже. Дръжката в ръцете ми все едно беше от лед. И миризмата, която изригна оттам, беше ужасно гнусна, все едно пълната противоположност на любовта. И ме успокои мисълта, че разбира се, единствените елементи, които играят тук, са любовта и гнусната ѝ противоположност. Виждаш ли? Някои биха го нарекли равновесие. Но по-скоро ми се струваше, че съм преминал през тънка стена, стена от гоблински дъжд навярно, и всичко и всички, които ще срещна от там нататък ще притежават смисъл, огромност, важност. И само като се замисля… ха-ха… всичко това започна с нещо толкова елементарно като пръст от крак.

14

Чекмеджето се отворило с лекота, чуло се как изтракват сачмените лагери. Чарлз усетил мощен подем. Какво ли ще види в мрака на това чекмедже? Откога ли е мъртво? Изправил се на пръсти и надникнал вътре, в дъното на дългата правоъгълна тъма. Там нямало нищо освен леден въздух и стомана. И онази воня. Спомен за прежни обитатели. Студен, фин полъх обгърнал Чарлз.

Чекмеджето било празно. Както и следващото. И по-следващото.

Чарлз погледнал обувките си. Пръстите, скрити в тях, изглеждали тъй невинни, съвсем неподозиращи, че ако не успее да намери труп, в крайна сметка ще им посегне.

Но осмото чекмедже му донесло желаното.

Второто чекмедже отляво на средния ред. То било малко по-тежко и Чарлз още преди да погледне, разбрал, че вътре действително има труп. Отворил го бавно и спрял, щом се показал пищялът.

— Нямаше никаква причина да поглеждам човека в лицето — каза той. — В края на краищата онова, което ми бе нужно, беше далече от него.

Тялото лежало на нивото на кръста на Чарлз. Краката изглеждали много стари. Дали Анди ще успее да забележи разликата? Дали ще приеме, че един пръст на крака изглежда различно, след като го отрежат? Дали възрастта на човек си личи по кутрето му?

„Ами следващия път, когато тя дойде в Гоблин? Ще ѝ разбие ли това сърцето? Ще се почувства ли измамена, когато те помоли да види стъпалата ти, Чарлз?“

Той поднесъл ножиците към ходилото на трупа. От тия мисли полза нямало.

Нагласил краищата на остриетата върху студената жилава плът. Сетил се как Уейн Шърман оформял фигурно храста пред собствения му апартамент. Шърман би го клъцнал яката.

„Бъди художник — помислил си той. — Прави изкуство“.

Пищялите стърчали сред мрака като увехнали снопи от брезови клонки.

„На три.“

Чарлз погледнал към мястото, където светлината преминавала в тъмнина, точно под коленете.

„Едно…“

Представил си лице, живо, в дълбините на тъмното чекмедже.

„Две…“

Едно лице се пробужда, изпищява, ръце изскачат от тъмното, сграбчват ножиците, сграбчват Чарлз…

„Едно…“

Чарлз вложил всичко от себе си.

Чул глух и мляскащ звук, все едно е изтървал пудинг на пода на моргата, и усетил как остриетата прерязват мускул, тъкан… сухожилие…

— Но на костта се запря. Запря се така изведнъж, все едно самият труп ми казваше „стига“.

Обувките му изскърцали, когато оставил ножицата да стърчи в пурпурните бразди и се дръпнал леко от отвореното чекмедже. Ще е способен ли да скърши тази кост? Достатъчно чуплива ли беше?

Избърсал потта от челото си и се презаредил.

— Трябваше ми една минута. От чувствата, които воюваха в мен, по-силни никога не бях изпитвал. И както ножиците стърчаха така от трупа, това беше тъкмо тласъкът, който ми трябваше. Защото те правеха всичко… като излязло от анимация. Като игра. Все едно са ми възложили да отстраня всичките десет пръста за ограничено време и цяла тълпа деца като мен вика за мен и гледа дали ще се справя. И се залових наново. И този път бях подготвен. Втория път стиснах ножиците много по-силно.

Но костта не поддавала. Чарлз задърпал насам и натам и оголил много повече от нея. Сумтял, викал, подпрял чекмеджето с кец и дръпнал с всичка сила.

„Строши се, да му се не види! СЧУПИ СЕ!“

Натиснал по-силно, като се уповавал на студената мъртва стомана на това чекмедже. И най-сетне, щом вик на облекчение се изтръгнал от дълбините на гърлото му, Чарлз усетил как костта поддава и чул желаното изпукване.

Люшнал се силно назад и се стоварил на покрития с линолеум под.

В другия край на стаята от силния напън чекмеджето се изтърколило докрай навън.

Чарлз седнал на земята, вторачен в дръжката на чекмеджето и в трупа, който все още не виждал съвсем.

В ръцете му ножиците крепели кутрето като диамант в захапката на клещи.

Чарлз се затътрил по задник по пода на моргата, после подпрял кец в чекмеджето, изритал го и то се затворило. Влязло обратно с лекота и се затръшнало с мощно стоманено ехо.

Той лежал по гръб и дишал тежко, втренчен в тавана.

— И така съм заспал. Сега разбирам колко глупашки звучи. Но облекчението беше толкова голямо, че ме завладя. Предполагам, че и дрогата действа така. И като се събудих, още държах ножиците с кутрето в тях.

Преди да стане, изчакал. Ослушал се. Колко време е спал? Достатъчно, че да пристигне сутрешната смяна?

След като нищо не чул, Чарлз се надигнал и като прибрал портфейла си на излизане, оставил яката стоманена врата да се затръшне зад гърба му.

— Мислех за Анди. Отново и отново. Сякаш тя бе само име и това име притежаваше достатъчно мощ да ме тласка напред. Любовта, която изпитвах в този миг, бе чиста, Ричард. Бях извършил онова, за което тя ме помоли. На какво ли повече сме способни?

Навън гоблинското небе все още било тъмно и Чарлз хукнал под него, като с едната ръка махал на такси да спре, а в другата стискал отрязан пръст от крак между чифт остриета.

— Анди, мислех си. Анди, Анди, Анди, Анди… Аз го сторих. За тебе, Анди, го сторих. За Анди, за теб, голяма любов, любов легенда… Анди.

15

Служителите в пощата му махнали за поздрав, когато влязъл на другата сутрин.

— Подарък за твоята приятелка от Минесота?

— Иска ли питане — отвърнал Чарлз.

— Щом момичето е щастливо, и момчето е щастливо!

Чарлз се замислил над това.

— Иска ли питане.

След като излязъл от пощата, той подкарал на юг по Коледния път към „Транзистор Планет“. Бил на работа. Нямало да му е лесно. Да стоиш там и да продаваш електроника, докато в главата ти е само дали Анди ще хареса подаръка си. Щеше ли да задава въпроси?

Помагал на хората, обяснявал им за най-новите принтери и се опитвал да не мисли за видените в моргата образи. Труп, тънещ наполовина в мрак. Костта, изпращяла като стара кора. Пръстът от крак, пъхнат в найлоново пликче, в пощата.

16

Два дни по-късно Анди се обадила. Превъзбудена докрай.

Казала на Чарлз, че го обича и че любовта им ще се превърне в една от най-великите любови на всички времена. Дори намекнала за брак.

Кръвта на Чарлз потекла мъжки в тялото му. Греел се на ярките лъчи на любовта.

Но Анди поискала повече.

— Не можех да повярвам, Ричард. Тя поиска пръст от ръката ми. Каза, че никой мъж не е изпращал на любимата си две телесни части и че имаме шанс да засенчим Ван Гог и всички влюбени на света преди нас. И тези, които ще дойдат след нас, също. Какво да направя? Щом Анди искаше пръст от ръка… щях да ѝ пратя пръст от ръка. И освен това… нямаше да е мой. Какво лошо имаше да приема?

Втория път Чарлз бил подготвен. Донесъл със себе си малка ножовка и найлоново пликче.

И отново заварил страничния вход отключен, и пак заклещил с портфейла си тежката метална врата. След като запалил лампите, го обзело странното чувство, че се връща на място, което не предполагал, че ще види пак. Отишъл право при второто чекмедже отляво на средния ред и го отворил до средата. Трупът бил същият. Нямало съмнение в това. А Чарлз и този път не възнамерявал да му гледа лицето, също като миналия път.

И все пак трупът изглеждал по-различно. Чарлз не го било толкова страх и оглеждал онова, което се показвало, по-дълго отпреди. Сбръчканите, съсухрени крака преминавали в подпухнали бедра с изпъкнали вени и отпуснат, жилав пенис. Космите по краката и около пурпурните тестиси били корави и бели.

„Може би трябва да намеря някой, с когото имам повече… сходство.“

Погледнал надолу към суровата разкъсана плът на крака на мястото на кутрето.

„Този вече го почнах“.

Китките стърчали от тъмната вътрешност на чекмеджето. Ярките лампи на тавана осветявали подробностите толкова ярко, че всичко било като живо.

Чарлз си помислил, че пръстите на ръцете изглеждат дебели.

„Тя ще разбере…“

Но дали? Ако Чарлз действително ѝ прател собствения си пръст, дали пък нямало да изглежда по-различен, отколкото тя си спомняла? И дали отсъствието на протичаща в него кръв ще го промени?

Ще го промени, то е ясно. И този избор бил непоносим.

Чарлз свалил зелена маска от една кука на стената. Сложил я и внимателно поставил средния, безименния пръст и кутрето в лявата длан на трупа. Така, както го нагласил, ръката все едно сочела нещо в краката му.

Липсващ пръст на крака може би.

Чарлз се заловил за работа. И този път минало лесно.

17

Анди се пръскала по шевовете от щастие. Чарлз го сторил. Изпратил ѝ две телесни части и поради това била убедена, че тяхната любов е истинска легенда. И винаги ще бъде. Щяла да каже на майка си, че Чарлз е сродната ѝ душа. Щели един ден да се оженят и да имат деца, и да живеят най-прекрасния, най-пълноценен живот, достоен за най-голяма завист.

Писатели щели да ги изучават. Чарлз бил нейният убиец на страшни зверове. Нейният ковач. Нейният крал.

Но колкото и щастлив да бил Чарлз, започнали да му се присънват лоши сънища. Труп, който бавно се изтъркулвал от тъмното с краката напред… Коленете му се показвали… после и кръстът… гърдите… вратът… челюстта.

И лицето.

Чарлз пищял всеки път, когато то се покажело.

В кошмара му трупът разтварял бледите си устни и го сочел с липсващ пръст.

— Тя ще разбере — казвал трупът. — Жените ги знаят тези работи. И когато разбере, ще хване влака до Гоблин, за да дойде при теб. Ще види, че си имаш по десет пръста на ръцете и на краката, и ще разбере…

И Чарлз залитал назад, препъвал се в кецовете си и се стоварвал на студения под на моргата.

После трупът се надигал в чекмеджето и се взирал в него над ръба му. Прехвърлял стъпало над стоманения капак, стъпало с липсващ пръст.

— Идвам за тебе — казвал той. — Идвам за твоите телесни части.

А после се разсмивал и кискането му отеквало из каменната зала, а от ъглите изскачали плъхове и разкъсвали Чарлз на части, на парчета, разфасовали го.

И когато Анди му се обадила и му предложила да ѝ изпрати само още една част, слушалката се разтреперила в ръката му, всичките пет пръста я стиснали и не искали да пуснат неговата приятелка.

— Разбира се, че мога да ти пратя ухо — казал ѝ той.

Можел, разбира се.

Ухо, защото Ван Гог бил изпратил ухо, а когато хората спорели за великите любови, тя не искала да твърдят, че Ван Гог бил по-романтичен от Чарлз. Може би за някои ухото било по-ценно от пръст на ръка или на крак. Навярно било свързано с това, че било толкова близо до лицето.

След като затворил, Чарлз отишъл в банята и си разгледал ушите в огледалото.

— Исках да го направя, Ричард. Действително исках. Обаче виж…

Той посегнал и нежно подръпнал меката част на ухото на Ричард. Черното небе тътнело над тях.

— Представяш ли си? — попитал той. — Болката? Загубата?

А после отдръпнал ръка и пак се загледал напред, в проливния гоблински дъжд.

— И постъпих по единствения възможен интелигентен начин. Върнах се там.

18

Още едно пътешествие до моргата. Още една разходка до мазето.

Още едно отваряне на чекмеджето.

Чарлз влязъл за трети път в мазето само час преди да се обади тази вечер на Ричард. Пред второто чекмедже отляво на средния ред вдъхнал дълбоко, събрал кураж, за да погледне лицето и дръпнал здраво.

Чекмеджето се отворило твърде бързо.

Вътре видял само мрака, който преди дни така добре прикривал останалото тяло.

Дали трупът бил преместен? Погребан? Дали бяха забелязали какво му е сторил?

Чарлз изпаднал в паника.

Отворил следващото чекмедже. И то било празно. И това до него също. И другото до него. Втресен, Чарлз прегледал всичките осемнайсет стоманени чекмеджета и във всяко нямало нищо друго освен студени течения и сенки.

Отново се огледал из каменната зала, сякаш очаквал да открие блуден труп, свлечен в ъгъла. После изтичал от мазето, дишал тежко, а образите на разочарованата Анди се редели в ума му.

„Сега ще трябва да ѝ кажеш, приятелче.“

Навън изтичал до колата си, същия олдсмобил, който си купил на шестнайсетгодишна възраст, и дал газ на север по Коледния път. Щом се прибрал, се обадил на Ричард.

Ричард щял да помогне.

Ричард му бил приятел.

Единственият му приятел.

А сега дъждът думкаше по покрива на колата като стиснатите юмруци на гоблинските полицаи.

— Предадох ли я, Ричард?

Ричард се загърчи на седалката, сякаш под якето му пълзяха червеи. Единият от двамата трябваше да слезе от колата. Щеше да откачи, ако един от двама им не…

— Предадох ли я, Ричард? Кажи ми. Моля те. Ще ти повярвам.

„Ех, Чарлз…“

— Сторил ли съм нещо лошо? Струва ми се, че съм.

Една кола ги наближи отзад откъм улица „Лилия“. На светлината на фаровете Ричард забеляза, че в очите на Чарлз напират сълзи.

— Пръстът не беше от моя крак — рече Чарлз. — Пръстът не беше от моята ръка. Но аз не съм лъжец. И ти го знаеш. Нали? Аз съм добър човек. Нали? Ричард… моля те! Кажи ми нещо. Ти си ми най-добрият приятел.

Ричард не можа да повярва, когато собствените му устни се размърдаха.

— Не, Чарлз. Не мисля, че си я предал. Мисля, че си направил всичко по силите си.

Чарлз кимна.

— Благодаря ти, Ричард. Благодаря ти, че го каза. Много си добър, че ми го казваш. Знаех си, че ще е умно да ти се обадя. То на кого ли другиго да се обадя?

Чарлз отвори предната врата.

— Къде тръгна? — попита го Ричард. Толкова беше объркан, че му се гадеше. Не можеше да погледне Чарлз в очите. Правилното действие се рееше някъде из дълбините на душата му, но не можеше да го напипа, не можеше да определи какво е.

— Ще се поразходя. Ще се оправя. Ще се оправя, честно. Ще взема такси.

„Но… Навън дъждът вали като побъркан… може да се разболееш.“

— Чарлз…

— Благодаря ти, Ричард.

Чарлз слезе от колата и Ричард видя как дъждът го погълна, сякаш бе минал през потопена завеса, закрила потънала сцена.

Ричард седя така и трепери близо час. И по време на този час правилното действие му се разкри.

Ала Ричард поклати отрицателно глава. Не, Ричард не можеше да стане лицето, отговорно за натикването на Чарлз в ръцете на гоблинската полиция. Не.

Приятелите не постъпват така.

И все пак… какъв избор съществуваше?

„Иди при него. Кажи му да напусне Гоблин. Кажи му, че ако не напусне Гоблин, ако не напусне и теб, ще го предадеш. Кажи му го, Ричард. Кажи му, че онези полицаи, които сте видели да патрулират по улиците из центъра много отдавна, когато и двамата бяхте по на единайсет, същите тези полицаи тази нощ ще дойдат за него. Ако не напусне Гоблин.

Ако не напусне и теб.

Кажи му.“

Ричард потегли от ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“ и се отдалечи.

19

И сега, докато стоеше в този гоблински порой пред апартамента на Чарлз, лице в лице с онова невероятно храстово изваяние на Шърман, Ричард разбра, че всичките тия сурови приказки бяха глупости.

„Няма да те предам.“

Мисълта отекна веднъж, мощно като тъпана, който Чарлз някога, преди толкова много години, биеше в оркестъра на гоблинската гимназия.

Подгизнал, унил, разгромен, Ричард най-сетне остави статуята и се упъти към колата си.

„Няма да те предам.“

Защото приятелите не постъпват така.

И вътре в него невидимите ръце отново се стиснаха.

20

Ричард вкара колата в гаража си и спря мотора. Известно време седя, без да помръдне, и остави мозъка си да изключи.

Чарлз си беше Чарлз, а пък Ричард си беше Ричард.

Не беше нужно Ричард да се чувства виновен за това, че е приятел.

Щом слезе от колата, не можа да повярва колко е мокър. Бе израснал в Гоблин и това го бе понаучило на нещо за дъжда, но дъждът тази нощ му се струваше някак по-многозначителен. Всичко му се струваше така.

Вътре провери пощата си, после изкачи стълбите и се подсуши в банята. Погледна в огледалото и забеляза, че лицето му не изглеждаше толкова тревожно, колкото си мислеше.

„Свещеникът не е виновен в престъпленията, които му изповядват. Нито пък приятелят.“

Слезе пак на долния етаж и седна на дивана да гледа телевизия, но всички предавания според него бяха преизпълнени с насилие и гняв.

Изключи телевизора.

И чу движение на горния етаж.

Ричард стана и се заизкачва по застланите с килим стъпала.

— Ехо? — подвикна, подпрял се с ръка на парапета.

Стоя дълго в коридора на горния етаж, но втори звук не се чу.

В спалнята си се почувства два пъти по-уморен, отколкото долу. Полегна на леглото и чу глас откъм вътрешността на затворения шкаф.

— Шссти…

Ричард се надигна.

— Шссти…

Ричард подбра най-близкия до себе си предмет — книга с твърда корица върху нощното шкафче, и свали крака на пода.

Яростно отвори шкафчето и вдигна книгата над главата си.

Зад него думата пак се чу.

— Части, Ричард. Липсват ми няколко телесни части.

Чарлз бе застанал от другата страна на леглото му.

— Чарлз… ножици ли държиш?

— Това е твой дълг, разбираш ли? Трябваш ми, защото никого другиго си нямам.

И преди Ричард да успее да реагира, неговият приятел му се нахвърли. Стовариха се на леглото.

Чарлз нападна и замахваше с ръка, докато писъците на Ричард не се сляха в едно с дъжда над апартамента… над прозорците… над улицата навън.

Кръв оплиска таблата на леглото и стената зад нея.

— Винаги си ме подкрепял, Ричард. Тя никога няма да различи твоите телесни части от моите.

Скоро Чарлз седеше сведен над приятеля си и алчно натикваше телесните му части в найлонови пликчета… Части, които щеше да запази… щеше да изпраща… части, за които щеше да е вечно благодарен на Ричард.

А Ричард… бе разпръснат по завивката… тяло, накълцано на парчета… човек на части… разфасован мъж…

Приятел.