Неговата поява предизвика у мен внезапно оцъкля не и струва ми се, стреснато изкрякване. Последният човек, когото бих очаквал да съзра. И как се беше озовал тук, акълът ми не стигаше. Понякога имах чувството, че се материализира като индийски факир, дето се стопява във въздуха в Бомбай и след пет минути цъфва в Калкута.
Нито пък разбрах как бе отгатнал, че младият господар е загазил и се нуждае спешно от помощта му, освен ако всичко не се дължеше на онова, което, ако не се лъжа, се нарича телепатия. Но така или иначе, той бе тук с изпъкналата си отзад глава (поради изобилие на сиво вещество) и с онова изражение на кротка интелигентност върху лицето, което се получава от консумацията на много риба, и аз се зарадвах на присъствието му. Знаех от опит колко го бива да измъква накиснатите от калта, а в този момент делата на Устър тънеха в най-лепкавата и неблагоуханна кал, в която някога са били сритвани.
— С майор Планк ли имам честта да говоря? — попита той.
Планк се звереше не по-зле от мен.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Главен инспектор Уидърспун, сър, от Скотланд Ярд. Пари ли се опитваше да ви измъкне този човек?
— Тъкмо го правеше.
— Както и предполагах. Ние от доста време го държим под око, но досега не сме успели да го заловим на местопрестъплението.
— Известен мошеник значи?
— Точно така, сър. Той е мошеник от съществена величина в подземния свят. Обикаля къщите и измъква пари от собствениците им под прикритието на някоя правдоподобна история.
— Прави нещо повече. Задига ценни предмети от хората и се опитва да ги продава. Погледнете статуетката в ръцете му. Продадох я на сър Уоткин Басет, който живее в Тотли-на-платото, а този тук има наглостта да дойде и да се опитва да ми я препродаде за пет лири.
— Наистина ли, сър? С ваше разрешение ще конфискувам предмета.
— Ще ви трябва за доказателство?
— Точно така, сър. Сега ще отведа престъпника в Тотли Тауърс и ще го изправя пред сър Уоткин.
— Да, направете го. Така му се пада. Не бях виждал по-престъпна мутра през живота си. Заподозрях от самото начало, че е търсен от полицията. Значи от доста време го държите под око?
— Да, сър. При нас в Скотланд Ярд е известен като Джо Тиролеца, защото винаги носи тиролска шапка.
— Той и сега е с нея.
— Крачка не прави, без да си я сложи.
— Толкова ли не му минава през ума да се дегизира по някакъв начин?
— Прав сте, сър, но е трудно да се проследи мисловният процес на престъпния елемент.
— Тогава значи не е необходимо да се обаждам на местната полиция?
— Не, сър. Аз ще го задържа.
— Не бихте ли ми позволили първо да го чокна по главата със зулу боздуган?
— Не е необходимо, сър.
— Може да е по-безопасно.
— Не, сър, сигурен съм, че ще ме последва безропотно.
— Е, както кажете — въздъхна разочаровано Планк. — Но не го оставяйте да избяга.
— Ще бъда много предпазлив, сър.
— Тикнете го в тъмница с влажни стени и се погрижете плъховете хубавичко да го оглозгат.
— Много добре, сър.
След всички приказки за връщане на топки и център нападатели плюс напрежението от внезапното цъфване на лични камериери и принудата да слушам разюздани слова за зулу боздугани, Устъровото кратуние не беше в най-добрата си форма, поради което двамата с Джийвс мълчахме като пукали, докато не стигнахме до моята кола, паркирана пред портата.
— Главен инспектор кой? — попитах аз, възвръщайки си дар-слово при достигането на целта ни.
— Уидърспун, сър.
— Защо именно Уидърспун? От друга страна — добавих аз, защото обичам да разглеждам нещата от всичките им страни, — защо пък не? Така или иначе, това няма кръвна връзка със същината и може да се отложи за по-късно обсъждане. Истинският въпрос, който плаче за незабавен отговор, е как, за Бога, се озова тук?
— Предвиждах, че пристигането ми може да предизвика у вас известно недоумение, сър. Последвах ви незабавно, щом научих за разкритието, направено от сър Уоткин пред госпожица Бинг, тъй като предположих, че разговорът ви с майор Планк може да ви постави в притеснително положение и се надявах да успея да ви пресрещна, преди да установите контакт с него.
Фактически всичко това влезе от едното и излезе от другото, без да остави следи в междутиквието.
— За какво разкритие става дума?
— Това се случи малко след обяда, сър. Госпожица Бинг ме осведоми, че е решила да се обърне към сър Уоткин и да отправи последен апел към неговата по-добра същност. Както ви е известно, тя от самото начало взе твърде присърце въпроса със статуетката. Затова преценила, че ако се обърне към сър Уоткин с достатъчно жар, съществува вероятност да постигне нещо конструктивно. За нейно огромно изумление, едва отворила уста, и сър Уоткин, кискайки се от сърце, я попитал дали умее да пази тайна. После разкрил, че историята, която разказал на господин Травърс, не била правдива и че в действителност е заплатил на майор Планк хиляда лири за предмета.
Отне ми близо минута, за да вникна.
— Хиляда лири?
— Да, сър.
— А не петачка?
— Не, сър.
— Искаш да кажеш, че е излъгал чичо Том?
— Да, сър.
— Защо, по дяволите?
Очаквах да каже, че хабер си няма, но нищо подобно.
— Мисля, че мотивът на сър Уоткин е бил очевиден, сър.
— Не и за мен.
— Постъпил е така от желание да подразни господин Травърс. Господин Травърс е колекционер, а за колекционера няма нищо по-мъчително от това да научат, че някой съперник е придобил за няколко пенита предмет с голяма ценност.
Това вече ми влезе в главата. Схванах мисълта му. Откритието, че татко Басет е придобил нещо, струващо хиляда лири, кажи-речи за една усмивка, сто на сто е покачило киселинното съдържание в стомаха на чичо Том. Стифи го описа като гърчеща се тел за разбиване на яйца и аз го вярвах безпрекословно. Завалията направо се е гърчел в неописуеми мъки.
— Ти улучи. Джийвс. Напълно в стила на татко Басет. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да изпорти деня и да вкисне живота на чичо Том. Какъв човек, Джийвс!
— Да, сър.
— Би ли желал да притежаваш ум като неговия?
— Не, сър.
— Нито пък аз. Това показва, че съдийството изсмуква моралната подплата. Помня как си мислех, докато седях пред него на подсъдимата скамейка, че очите му играят и че не бих му доверил и вчерашния си вестник. Всички съдии са такива.
— Може да има изключения, сър.
— Едва ли. Изкривени съзнания. Значи моята мисия е била… каква, Джийвс?
— Ялова, сър.
— Ялова? Не ми допада звученето, но ти знаеш по-добре. Жалко, че току-що донесените от теб новини не изплуваха на повърхността, преди да се представя пред Планк. Щеше да ми бъде спестено едно пренеприятно преживяване.
— В състояние съм да вникна в нервното напрежение, което сте преживели, сър. Съжалявам, задето не успях да пристигна по-рано.
— Как изобщо пристигна? Това ме озадачава. Не може да си дошъл пеша.
— Не, сър. Заех колата на госпожица Бинг. Оставих я малко по-надолу на пътя и продължих до къщата пеша. Когато чух гласове, приближих се до френския прозорец и се заслушах, като по този начин успях да се намеся в решителния момент.
— Много си находчив.
— Благодаря ви, сър.
— Бих искал да изразя по някакъв начин признателността си. И като казвам признателност, имам предвид от все душичка и сърце.
— Няма защо, сър. За мен беше удоволствие.
— Ако не беше ти, Планк щеше да ме натика за нула време в местния дранголник. Между другото, кой е той? Добих впечатлението, че е бил пътешественик.
— Да, сър.
— Много известен, предполагам.
— Извънредно, сър. Неотдавна се е завърнал от експедиция във вътрешността на Бразилия. Наследил къщата, където се е установил сега, от починал кръстник. Отглежда кокер шпаньоли, страда малко от малария и се храни само със соев хляб.
— Изглежда си го проучил доста добре.
— Разпитах в пощата, сър. Личността зад гишето беше крайно разговорлива. Научих също, че майор Планк е запален по ръгби футбола и се надява да направи Хокли непобедим на игрището.
— И на мен това ми каза. Ти не си център нападател, нали, Джийвс?
— Не, сър. В действителност не знам какво означава терминът.
— Нито пък аз, освен че е нещо, което един отбор трябва да притежава, ако се надява да победи противника. Мисля, че Планк го е търсил навред, но засега, както би казал ти, ялово. Доста тъжно, като си помислиш. При толкова пари, кокер шпаньоли и соев хляб да си няма център нападател. Но такъв е животът.
— Наистина, сър.
Аз се плъзнах зад кормилото и му казах да скача вътре.
— Впрочем забравих. Ти си с колата на Стифи. Тогава аз ще потеглям. Колкото по-скоро й върна тази статуетка, толкова по-добре.
Той не кимна, защото никога не го прави, но повдигна югоизточния ъгъл на една предупредителна вежда.
— Ако ме извините, сър, според мен ще е по-уместно, ако аз отнеса предмета на госпожица Бинг. Едва ли ще е благоразумно за вас да навлезете с него в границите на Тотли Тауърс. Може да срещнете Негова светлост… исках да кажа господин Споуд.
— Дяволите ме взели!
Той наистина ме изненада.
— Нали не допускаш, че би ме претърсил?
— Смятам, че е много вероятно, сър. От разговора, който дочух, останах с впечатлението, че господин Споуд е готов на всичко. Ако ми връчите предмета, аз ще се погрижа госпожица Бинг да го върне в стаята с колекцията възможно по-скоро.
Размишлявах, но не за дълго. За мен беше удоволствие да се отърва от проклетото нещо.
— Много добре, щом казваш. Ето го. Макар да ми се струва, че незаслужено очерняш Споуд.
— Не мисля, сър.
И да пукна, ако не се оказа прав. Едва бях вкарал колата в двора на конюшнята, когато едно гардеробоподобно тяло затъмни хоризонта и не щеш ли, самият Споуд, с вид на главен инспектор Уидърспун, готов да окошари човека.
— Устър! — каза той.
— Същият — казах аз.
— Излизай от тази кола — каза той. — Ще я претърся.