Горе главата, Джийвс

Двадесет и трета глава

Беше онази тиха кашлица на Джийвс, която винаги ми напомня за някоя много стара овца, прочистваща гърлото си на отдалечен планински връх. Ако си спомняте, той се изкашля така пред мен при онзи случай, когато за пръв път му се явих по тиролска шапка. Най-често кашлицата му изразява неодобрение, но съм я чувал и преди да подхване някоя деликатна тема. А щом заговори, разбрах какво възнамерява да направи, тъй като гласът му бе приглушен.

— Дали не бихте ми отделили един момент, госпожице?

— Разбира се, Джийвс.

— Във връзка с господин Устър.

— Да?

— Трябва да започна с това, че минавах покрай вратата, когато случайно дочух забележката на негова светлост по адрес на господин Устър. Негова светлост притежава мощен глас. И аз се озовах донякъде в двусмислено положение, разкъсван между лоялността към работодателя си и естественото желание да изпълня своя граждански дълг.

— Не те разбирам, Джийвс — каза Мадлин и това важеше и за двама ни.

Той се изкашля отново.

— Тревожа се да не би да си позволя нетактичност, госпожице, но ако мога да говоря откровено…

— Да, ако обичаш.

— Благодаря ви, госпожице. Думите на негова светлост, изглежда, потвърдиха един слух, циркулиращ сред прислугата, че вие възнамерявате да сключите брачен съюз с господин Устър. Ще бъде ли недискретно от моя страна, ако попитам, дали това отговаря на истината?

— Да, Джийвс, това е вярно.

— Ако ме простите, госпожице, мисля, че правите грешка.

„Браво, Джийвс, ти си на верен път“, казах си аз с надеждата, че ще продължи в същия дух. Чаках напрегнато отговора на Мадлин и малко се страхувах, че можеше гордо да вирне глава и да се освободи от присъствието му. Но тя не го направи. Само повтори, че не го разбира.

— Ако позволите, ще обясня, госпожице. Крайно ми е неприятно да се изразявам в критичен дух спрямо работодателя си, но съм убеден, че трябва да знаете. Той е клептоман.

— Какво?

— Да, госпожице. Надявах се, че ще успея да запазя тази малка тайна, както винаги съм я пазил, но той вече върши неща, които не съм в състояние да прикривам. Докато подреждах дрехите му днес следобед, открих между тях тази малка черна статуетка, скрита под бельото.

Чух Мадлин да издава звук като от полупразен сифон.

— Но тя принадлежи на баща ми!

— Ако мога така да се изразя, нищо никому не принадлежи, ако господин Устър го хареса.

— Значи лорд Сидкъп беше прав?

— Точно така, госпожице.

— Той каза, че господин Устър се опитал да открадне чадъра на баща ми.

— Аз също го чух и обвинението му бе основателно. Чадъри, бижута, статуетки — всички те са мливо в мелницата на господин Устър. Не мисля, че той е в състояние да обуздае тази своя болезнена склонност. То е форма на душевно недомогване. Но не знам дали един съд би възприел това мнение.

Мадлин отново изпълни номера със сифона.

— Искаш да кажеш, че може да го изпратят в затвора?

— Това е вероятност, която далеч не е изключена.

Отново почувствах, че е на прав път. Опитните сетива му подсказваха, че ако нещо е в състояние да откаже едно момиче от брак с даден мъж, то е опасността меденият месец да бъде помрачен от появата на полицейски пристав в любовното гнездо с цел да забърше младоженеца за престъпна дейност. Младите булки не си падат по тези неща и не можеш да ги виниш, ако предпочитат да свият гнезденце с някой като Споуд, който, макар и горила в добре докаран човешки образ, е известен със стриктното си придържане към законните норми. Почти можех да чуя как мислите на Мадлин се обърнаха в тази посока и одобрих солидните познания на Джийвс по психологията на индивида, както той се изразява.

Разбира се, всичко това нямаше да подобри положението ми в дома на Басет, но съществуват времена, когато само решителната хирургическа намеса спасява положението. И ме осени утешителната мисъл, че ако някога успея да се измъкна иззад този диван, можех да хукна като волен вятър към колата и да отпраша за Лондон, без да се спирам за сбогуване и без благодарности за приятното прекарване. По този начин щях да предотвратя всякакви излишни неприятности.

Мадлин продължаваше потресена.

— О, Боже, Боже! — каза тя.

— Да, госпожице.

— Това ми дойде като силен шок.

— Наистина ви разбирам, госпожице.

— Отдавна ли си го знаел?

— Откакто съм на служба при господин Устър.

— О, Боже, Боже! Добре, благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, госпожице.

Мисля, че след тези думи Джийвс се е изнесъл от стаята, защото настъпи мълчание и нищо не се случи, като изключим факта, че започна да ме гъделичка носът. Бих дал десет лири, за да мога да кихна, но това, разбира се, излизаше извън границите на сегашната ми политика. Затова продължих да си клеча, да разсъждавам върху това и онова и след доста време вратата се отвори отново, за да пропусне този път цяла тълпа. Видях три чифта обувки и умозаключих, че принадлежат на Споуд, татко Басет и Планк. Трябва да ви припомня, че Споуд отиде да доведе татко Басет, а Планк явно се бе присъединил към компанията с надеждата за нещо освежително в края на разходката.

Споуд заговори пръв с триумфалния глас на ухажор, пипнали опасен съперник в компрометираща поза.

— Ето ни — каза той. — Доведох сър Уоткин да подкрепи твърдението ми, че Устър е долен крадец и задига всичко, което не е заковано. Съгласен ли сте, сър Уоткин?

— Разбира се, че съм съгласен, Родерик. Само преди месец той и онази негова леля задигнаха сметаниерата ми.

— Каква сметаниера? — попита Планк.

— Сребърна сметаниера — един от бисерите в колекцията ми.

— И са избягали с нея, така ли?

— Така.

— А! — каза Планк. — В такъв случай ще пийна уиски със сода.

Темата за моята ширеща се престъпност вля жар в жилите на татко Басет. Гласът му надвика съскането от сифона откъм масата с Планк.

— И само благодарение на намесата на Провидението Устър не ми отмъкна чадъра онзи ден на Бромтън Роуд. Ако този млад човек притежава недостатък, по-изявен от всички останали, това е пълното му неведение за разликата между мое и твое. Помня как веднъж се изправи пред мен в съда, обвинен за кражбата на полицейски шлем, и винаги ще съжалявам, че само го глобих пет лири.

— Неуместна доброта — каза Споуд.

— И аз съм на това мнение, Родерик. Един по-строг урок можеше да му се отрази далеч добре.

— Никога не бива да се позволява на такива хора да отърват безболезнено кожата — намеси се Планк. — Имах един слуга в Мозамбик, когото пипнах да пуши от пурите ми и аз най-глупаво му простих, защото ме увери, че е станал религиозен и вече всичко щяло да е наред. Не мина и седмица, когато той избяга с кутия хавански пури и изкуствените ми челюсти, които продал на един от туземните вождове в околността. Това ми струва каса джин и два наниза мъниста, за да си ги получа обратно. Така че само строгост. Желязна ръка. Всичко друго е криворазбрана доброта и слабост.

Мадлин изхлипа или поне така ми се чу.

— Но, татко!

— Да?

— Бърти не е виновен. Той не е в състояние да се контролира.

— Скъпо дете, ние критикуваме именно навика му безконтролно да прибира в джоба си всичко, което докопа.

— Искам да кажа, че е клептоман.

— Ами? Кой ти го каза?

— Джийвс.

— Странно. Как стана дума за това?

— Каза ми го, когато ми даваше този предмет. Намерил го в стаята на Бърти. Беше силно разтревожен.

Настъпи минута мълчание, изпълнено с изумление, или поне това предположих. После татко Басет каза: „Боже господи!“, Споуд каза: „Боже мой!“, Планк каза „Виж ти, това е онази… кажи я, де, която ти продадох, нали, Басет?“ Мадлин изхлипа, а носът ме загъделичка отново.

— Това е изумително! — каза татко Басет. — Значи е намерил статуетката в стаята на Устър?

— Скрита под долните му дрехи.

Татко Басет издаде звук, подобен на последния дъх, излизащ от умираща патица.

— Колко прав беше ти, Родерик! Казваше ми, че е дошъл тук, за да я открадне. Но не мога да разбера как е проникнал в стаята с колекцията.

— Тези хора имат своите методи.

— Този предмет, изглежда, е доста търсен — замислено каза Планк. — Вчера един проклетник с мутра на криминално изявен дойде у дома и се опита да ми го продаде.

— Устър!

— Не, не е Устър. Името на моя беше Джо Тиролеца.

— Устър, естествено, е използвал псевдоним.

— Може би. Не ми хрумна.

— Е, след това… — започна татко Басет.

— Да, след това — прекъсна го Споуд — ти няма да се омъжиш за този мъж, Мадлин. Той е по-лош от Финк-Нотъл.

— Кой е Финк-Нотъл? — попита Планк.

— Онзи, дето избяга със Стоукър — каза татко Басет.

— Кой е Стоукър? — попита Планк. Не мисля, че някога съм срещал човек, по-жаден за информация.

— Готвачката.

— А, да. Помня, че спомена нещо такова. Знаел е какво прави този приятел. Аз съм решително против брака, но ако се налага да се жениш за някого, несъмнено спасяваш нещо от крушението, като вземеш жена, която знае какво се прави с парче говеждо. Имах един познат във Федералните Малайски щати, който…

Това сигурно щеше да е забавен анекдот, но Споуд не му позволи да продължи. Обръщайки се към Мадлин, той каза:

— Ще се омъжиш за мен и да не съм те чул да спориш. Какво ще кажеш, Мадлин?

— Да, Родерик. Ще бъда твоя жена.

Споуд нададе тържествуващ крясък, от който носът ме засърбя още повече.

— Точно така! Така те искам! Хайде навън в градината. Имам да ти казвам много неща.

Предполагам, че след тези слова той я е смлял в обятията си и незабавно я е изнесъл навън, защото чух вратата да се затваря. Същевременно татко Басет нададе ликуващ вик, почти неотстъпващ на онзи, който излезе от устата на Споуд. Той явно не беше на себе си от щастие и човек го разбираше. Баща, чиято дъщеря за една бройка да се омъжи за Гъси Финк-Нотъл, после за една бройка да се омъжи за мен и накрая й излиза късметът, като пипва благоденстващ член на британската аристокрация, е в правото си да рипа от радост. Аз не харесвам Споуд и по всяко време с доволство бих наблюдавал как някоя перуанска лелка го пробожда с кинжала си в прасеца, но не можеше да се отрече, че като материал за жених беше първо качество.

— Лейди Сидкъп! — произнесе татко Басет, търкаляйки думите из устата си като отлежал портвайн.

— Коя е лейди Сидкъп? — попита Планк, както винаги горящ от желание да бъде в течение на нещата.

— Скоро това ще бъде дъщеря ми. Една от най-старите титли в Англия. Човекът, който току-що ни напусна, беше лорд Сидкъп.

— Мислех, че се казва Родерик.

— Малкото му име е Родерик.

— А! — каза Планк. — Сега разбрах. Цялата работа ми се изясни. Дъщеря ти щеше ли да се омъжва за някой си Финк-Нотъл?

— Да.

— После е щяла да се омъжва за онзи Устър или Джо Тиролеца?

— Да.

— А сега ще се омъжи за лорд Сидкъп?

— Да.

— Кристално ясно — каза Планк. — Знаех си, че ще ми се изясни с течение на времето. Просто въпрос на съсредоточеност и постепенно елиминиране на излишните съставни части. Ти одобряваш ли този брак? Доколкото — добави той — човек може да одобри който и да е брак.

— Определено го одобрявам.

— Тогава смятам, че случаят плаче за едно уиски със сода.

— Ще се присъединя към теб — каза татко Басет.

И в този момент, неспособен повече да се сдържам, аз кихнах.

— Знаех си, че има нещо зад онзи диван — каза Планк, като го заобиколи и ме прониза с погледа, с който някога е гледал туземните вождове, несъумели да схванат правилата на ръгбито. — Божичко, това е Джо Тиролеца!

— Това е Устър.

— Кой е Устър? А, да. Какви стъпки възнамеряваш да предприемеш?

— Вече позвъних на Бътърфийлд.

— Кой е Бътърфийлд?

— Моят иконом.

— За какво ти е да викаш иконом?

— За да му кажа да доведе Оутс.

— Кой е Оутс?

— Нашият полицай. Пийва си чашка уиски в кухнята.

— Уиски! — каза замислено Планк, сякаш това му напомни за нещо, и отиде до масичката с напитките.

Вратата се отвори.

— Бътърфийлд, би ли предал на Оутс да дойде тук?

— Много добре, сър Уоткин.

— Малко се е изоставил този приятел — каза Планк, гледайки в отдалечаващия се гръб на Бътърфийлд. Трябват му няколко ръгби тренировки, за да влезе във форма. Какво ще правиш с този тиролец? Ще му предявиш ли обвинение?

— И още как. Той несъмнено е решил, че няма да го сторя, за да не предизвикам скандал, но е сбъркал. Ще оставя законът да се погрижи за всичко.

— Съвсем правилно. Натопи го до дъното. Ти си съдия, нали?

— Такъв съм и възнамерявам да му дам двайсет и осем дни.

— Защо не шестдесет? Шестдесет е хубаво кръгло число. Не можеш ли да ги направиш шест месеца?

— Уви, не.

— Да, сигурно си имате редовна тарифа. Е добре, двайсет и осем дни са за предпочитане пред нищо.

— Полицаят Оутс — обяви Бътърфийлд от прага.