Втора глава

Срещата ми в „Риц“ беше с Емералд Стоукър, по-младото чедо на онзи стар пират татко Стоукър, който веднъж ме отвлече на борда на яхтата си, за да ме принуди да се оженя за по-голямата му щерка Полин. Това е дълга история и сега няма да се впускам в нея. Само казвам, че старият глупак имаше напълно изкривена представа за отношенията между неговото съкровище и моя невинна милост. Ние сме само приятели, дето има една приказка. Слава Богу, всичко приключи благополучно — Полин се задоми с Мармадюк, лорд Чъфнел, много стар мой приятел, и ние все още сме добри приятели. Аз прекарвам от време на време по някой уикенд с нея и Чъфи и когато тя идва в Лондон на пазарска фиеста, грижа се да си получи необходимите калории. Съвсем естествено е значи, когато сестра й Емералд пристигна от Америка да изучава живопис в академията, Полин да ме помоли да я наглеждам и сегиз-тогиз да я каня на обяд. Добрият стар Бъртрам, семейният приятел.

Както и предполагах, бях позакъснял и тя вече ме чакаше. Хрумна ми като всеки път, когато я виждах, че членовете на едно семейство могат да бъдат толкова различни по външен вид. Член А често се различава от член Б, член Б не прилича на член С и така до края на света. Вземете трупата Стоукър например. Ако ги погледнете, никога няма да се досетите, че са свързани кръвно. Дъртият пират мяза на главен изпълнител в гангстерски филм, Полин излъчваше такава красота, че яки мъжаги се препъват и си обелват носовете, като я видят, докато Емералд бе най-обикновена като милион други симпатични момичета, ако не броим носа й, който би прилягал повече на пекинез, и луничките, които са били заделени за дузина момичета, но те не се явили в последния момент, та ги ръснали на нея.

Винаги се радвах на срещите ни, защото тя притежаваше нещо майчинско, което намирах за успокоително. Беше от ласкавите, преливащи от съчувствие момичета, пред които можеш да разголиш неволите си с увереността, че ръката ти ще бъде държана, а главата кротко помилвана. Аз бях все още напушен заради Джийвс и тиролското ми щастие и разбира се, веднага й се изплаках на рамото, а тя тутакси се притече да ме уталожва. Каза, че Джийвс бил досущ като баща й, и ме увери, че съм бил съвършено прав да демонстрирам кадифен юмрук в желязна ръкавица, или май беше обратното, защото не е хубаво да се оставяш да те подритват. Нейният баща, каза тя, винаги се опитвал да сритва отзад къде когото види и според нея не бил далече денят, когато някой горд дух щял да се обърне и да го фрасне по носа — което, каза тя и аз единодушно се съгласих с нея, щяло да му бъде от подчертана полза.

Бях толкова признателен за тези мъдри женски слова, че я поканих на театър още следващата вечер. Тя обаче не можела.

— Заминавам днес следобед при едни хора в провинцията — каза със съжаление.

— Ще останеш ли дълго?

— Около месец.

— На едно и също място през цялото време?

— Разбира се.

Каза го небрежно, но аз се улових, че я гледам с голямо уважение. Самият аз и досега не съм открил домакин и домакиня, способни да изтърпят присъствието ми повече от седмица. Всъщност, да си кажа правичката, далеч преди изтичането на седмицата разговорът на масата неизменно се завърта към въпроса колко добри били железопътните услуги до Лондон, а присъстващите неприкрито чакаха с изплезени езици Бъртрам да се възползва от тях. Да не споменавам разписанията, които намирам в стаята си, с голям кръст върху влака в 2:35 часа и добавено с молив до него: „Много удобен. Горещо ви го препоръчваме.“

— Как се казват тези хора? — попитах.

— Басет. Живеят в Глостършир.

Аз трепнах.

— Къщата се нарича…

— Тотли Тауърс?

Този път тя трепна.

— Значи ги познаваш? Разкажи ми за тях.

Бях донякъде изненадан.

— Защо, ти не ги ли познаваш?

— Само госпожица Басет. Как изглеждат останалите?

Бях рядко добре информиран източник, но се поколебах да разкрия пред това крехко девойче в какво гнездо на отровни оси се набутва. Но после реших, че истината трябва да бъде изречена, без да се премълчава нищо. Щеше да е жестоко да крия фактите и да я оставех да замине за Тотли Тауърс нищо неподозирани.

— Обитателите на въпросната колония за прокажени — казах аз — са сър Уоткин Басет, дъщеря му Мадлин, племенницата му Стефани Бинг, мъж на име Споуд, който отскоро е започнал да се подвизава като лорд Сидкъп, и шотландският териер на Стифи Бартоломю. Ще направиш добре, ако не изпускаш последния от поглед, в случай че се озове в близост с глезените ти, защото хапе като дракон и жили като пепелянка. Значи познаваш Мадлин Басет? Какво мислиш за нея?

Тя, изглежда, преживяше чутото и премисляше какво да каже. Когато заговори, в гласа й долових предпазливост.

— Тя голяма приятелка ли ти е?

— Пепел ти на езика.

— Е добре, видя ми се лигава.

— Тя си е лигла.

— Разбира се, много е красива. Не може да й се отрече.

Аз поклатих кратуната си.

— Външният вид не е всичко. Признавам, че всеки пълнокръвен султан или паша̀ би си строшил краката да прибави Мадлин Басет към персонала на харема си, но още преди края на първата седмица ще зарони горчиви сълзи за своята импулсивност. Тя е фрашкана до хрилете с лигави глезотии. Смята, че звездите са венчето от маргаритки на дядо Боже, че зайците са гномчета на служба при вълшебната фея и че всеки път, когато някоя вълшебница си издухва мъничкото носле, се ражда бебе. А на всички ни е известно, че тая работа не става по този начин.

— И аз останах с подобно впечатление от нея.

— Стигаме сега до сър Уоткин Басет, бащата на Мадлин.

— Да, тя го спомена.

— И има защо. Може да прозвучи твърде силно по адрес на всеки човек, но аз бих класифицирал сър Уоткин Басет като по-голяма смрад дори от баща ти.

— Ти би нарекъл татко смрад?

— Не и в лицето му.

— Той те има за пълно куку.

— Милият.

— И не бих казала, че греши. Така или иначе, не е толкова лош, ако знаеш как да го подхванеш.

— Твърде е възможно, но ако мислиш, че зает човек като мен има време да подхваща баща ти, много грешиш. Между другото, като казах „смрад“, та се сетих, че съществува един компенсиращ аспект от живота в Тотли Тауърс в лицето на преподобния Харолд (Смрадльо) Пинкър, местният курат. Ще ти допадне. Играл е футбол в националния отбор. Но внимавай със Споуд. Висок е два метра и притежава поглед, с който отваря стрида от двайсет метра. Спомни си всички горили, които някога си срещала, и ще получиш някаква представа.

— Имаш доста изискани приятели.

— Не са ми приятели. Но харесвам младата Стифи и винаги съм готов да я притисна до гърдите си при условие, че не започне с нейните номера. Само че тя винаги ги започва. Мисля, че с това приключваме списъка. О не, Гъси. Забравих Гъси.

— Той пък кой е?

— Приятел, когото познавам от пелени. Сгоден е за Мадлин Басет. Името му е Гъси Финк-Нотъл.

Тя изквича пронизително.

— Носи ли очила с рогови рамки?

— Да.

— И отглежда тритони?

— В неограничени количества. Познаваш ли го?

— Срещнахме се на едно артистично парти.

— Сега чувам, че се събира с художници.

— Случайно беше там и разговаряхме през по-голямата част от вечерта. Ако питаш мен, той се същинско агънце-багънце.

— Искаш да кажеш риба.

— Не, не искам.

— Но той прилича на риба.

— Не е вярно!

— Добре, както кажеш — рекох толерантно, защото явно беше безсмислено да споря с момиче, прекарало цяла вечер с Гъси Финк-Нотъл, без да забележи приликата му с риба. — Те това е Тотли Тауърс. С диви коне не могат да ме завлекат там. Ти обаче сигурно ще прекараш приятно — побързах да добавя, защото не исках да я угнетявам излишно. — Имението е прекрасно, стига да не си тръгнала да задигаш сметаниери.

— Да какво?

— Нищо, нищо — казах аз и насочих разговора към други теми.

Когато се разделихме, тя ми се стори унила и имаше защо. Аз също не бих се нарекъл неунил. Падам си малко суеверен и начинът, по който Басетовото домакинство надигаше грозната си глава, ако разбирате какво искам да кажа, ми се стори твърде зловещ. Мъчеше ме… как беше? Започва с п… пре… предчувствие! Мъчеше ме предчувствието, че моят ангел хранител ме предупреждава за опитите на Тотли Тауърс да се завърне в моя живот и че ще направя добре, ако внимавам къде стъпвам и си отварям очите на четири.

Така че след около половин час един замислен Бъртрам Устър седеше в пушалнята на „Търтеите“ и въртеше замислено в ръце чаша френски коняк. Правех се на глух за предложенията на останалите членове на клуба да ме юркат от спорт на спорт, защото исках да поразмишлявам. Опитвах се да си внуша, че цялата тази история с Тотли Тауърс е най-обикновено съвпадение и не означаваше нищо, когато келнерът се плъзна към моята маса и ме уведоми, че отвън стоял някакъв господин, който искал да разговаря с мен. Духовно лице на име Пинкър, каза той и аз отново демонстрирах едно от моите трепвания, като този път предчувствието ми беше по-осезаемо от всякога.

Не че имах нещо против благочестивия Пинкър. Обичах го като роден брат. Следвахме заедно в Оксфорд и отношенията ни винаги са били крайно дружелюбни. Но макар и формално да не беше жител на Тотли Тауърс, той помагаше на викария да лекува душите на местните земеделци в съседното село Тотли-на-платото. Това бе достатъчно, за да може внезапната му поява да задълбочи моите опасения. Оставаше само да цъфнат ръка в ръка сър Уоткин Басет, Мадлин Басет, Родерик Споуд и кучето Бартоломю, за да се осъществят изцяло предчувствията ми. Моето уважение към проницателността на моя ангел хранител достигна нов връх. Падаше си малко злокобен и с подчертано предразположение към черногледство, но иначе си знаеше работата.

— Вкарай го вътре — рекох безжизнено и след малко преподобният Х. П. Пинкър се препъна на прага. Тръгна към мен с протегната длан и пътьом ловко прекатури една отрупана с чаши масичка, което е негова неизменна практика при придвижване от място на място в мебелирана стая.

Загрузка...