Горе главата, Джийвс

Двадесета глава

В клуба „Търтеите“, а и другаде е общопризнато, че Бъртрам Устър умее да държи главата си горе независимо пред какви изпитания е изправен. Главата му е окървавена под бухалките на съдбата, но гордо вирната, както казва народът. С други думи, несгоди посреща всякакви.

Но трябва да призная, че докато се гушех в убежището си, бях доста намусен и дори се пръсках от яд. Гостуването в Тотли Тауърс ми дойде нанагорно. Направо нямаше живот в проклетата къща. Човек или клечеше като орел по върховете на скриновете, или се гмуркаше зад диваните като тюлен, и като оставим настрана цялата суетня и шетня покрай тези непристойни действия, подобни неща нараняват духа и не се отразяват добре на ръбовете на панталоните. Та, както казах, пуфтях от яд.

Започвах да изпитвам изявена недружелюбност към този Планк и неговия навик да ме преследва като семеен призрак. Не можех да си представя какво търси тук. Каквито и недостатъци да притежаваше Тотли Тауърс, надявах се тук човек поне да е свободен от неговото присъствие. Той си имаше превъзходен дом в Хокли и напразно си бъхтех главата в търсене на обяснение за какъв дявол не си стои в него.

Неодобрението ми се разпростря и върху членовете на различните туземни племена, с които се бе сблъсквал по време на екзотичните си експедиции. Както сам призна, той с години се е натрапвал на аборигените от Бразилия и Конго, а очевидно никой от тях не е проявил предприемчивостта да го погне с копие или да му духне отровна стрела през тръбичка. И това бяха хора, които се наричаха диваци. Диваци, дръжки! Истинските диваци да са го превърнали в статистика от колоната за некролози на „Таймс“, преди да успее да каже: „Какво по…“, ала на днешните им дай само да се излежават и да нехаят. Да сме ги оставели на мира! Други да им вършели работата! Нека Джордж се погрижи. Човек основателно се пита накъде е тръгнал светът.

От мястото, където се намирах, полезрението ми беше по принуда ограничено, но все пак бях в състояние да се любувам на чифт солидни обувки тип „Британски имперски завоевател“, та предположих, че при последното отваряне на вратата Бътърфийлд го е вкарал вътре. Тази догадка се потвърди само след миг, когато Планк заговори.

— Добър ден.

— Добър ден — каза Смрадльо.

— Днес е топло.

— Много топло.

— Какво става тук? Защо са всички онези палатки, люлки и прочее в парка?

Смрадльо обясни, че годишното училищно празненство току-що е приключило и Планк изрази задоволството си, че го е пропуснал. Каза, че училищните празници били опасни мероприятия, които неизменно трябва да се избягват от разумните хора, тъй като на тях често се провеждали конкурси за най-красиво бебе.

— Имахте ли конкурс за красиви бебета?

— Да, имахме. Майките винаги настояват за това.

— Именно с майките трябва да се внимава. Не казвам, че малките зверчета не са достатъчно лоши сами по себе си с течащите лиги от устата и други неща от носа, но майките представляват истински сериозна заплаха. Вижте — каза той и според мен повдигна единия крачол на панталоните си. — Виждате ли този белег на прасеца ми? Ето какво получих веднъж в Перу, задето бях достатъчно глупав и се оставих да ме предумат да съдействам на конкурс за най-красиво бебе. Майката на спечелилото трета награда ме промуши с туземен кинжал, докато слизах от съдийския подиум след произнасянето на речта си. Мога да ви уверя, че болеше дяволски и все още ме прещраква, когато времето е влажно. Един познат твърди, че ръката, която люлее люлката, управлява света37. Дали е така, не мога да кажа, но тя определено умее да борави с перуански кинжал.

Аз ревизирах частично порицателното си мнение за мързела и липсата на живец у днешния туземец. Мъжете може и да са изтървали цаката, но женският елемент явно все още притежава старата закваска, макар че, разбира се, когато става дума за някой като Планк, някакво си боцкане на прасеца е само стъпка в правилната посока.

— Наблизо ли живеете? — чух отново гласа на Планк.

— Да, в селото.

— В Тотли?

— Да.

— Нямате ли клуб по ръгби?

Смрадльо отговори отрицателно и обясни, че атлетите от Тотли-на-платото са привърженици на редовния футбол, а Планк, вероятно потръпвайки, каза: „Божичко!“

— Играли ли сте ръгби?

— Малко.

— Би трябвало да се заемете с него сериозно. Няма по-хубав спорт. Аз се опитвам да превърна отбора на Хокли в любимеца на цялото графство. Тренирам момчетата ежедневно и те се справят крайно задоволително, наистина задоволително. Но имам нужда от добър център нападател.

Може и да искаше център нападател, но получи татко Басет, който нахлу в същия момент в салона. Той поздрави Планк, а последният му отговори подобаващо.

— Много любезно, че се отби да ме видиш, Планк — продължи татко Басет. — Ще пийнеш ли нещо?

— А — каза Планк и стана ясно, че ще пийне.

— Бих те поканил да останеш за вечеря, но за жалост един от гостите ми избяга с готвачката.

— Дяволски мъдро от негова страна, щом е трябвало да бяга с някого. Много е трудно да намериш днес сносен готвач.

— Това, разбира се, обърна къщата с главата надолу. Нито дъщеря ми, нито племенницата ми могат да приготвят и най-простото ястие.

— Ще трябва да отскочите до кръчмата.

— Това май е единственото разрешение.

— Ако беше в Западна Африка, можеше да се тръснеш неканен на някой туземен вожд и да похапнеш каквото Бог дал.

— Аз не съм в Западна Африка — чух да казва татко Басет. Стори ми се, че думите прозвучаха малко троснато, и можех да разбера киселото му настроение. Винаги е досадно, когато си изправен пред проблем, хората да ти казват колко весело би прекарал, ако не беше така, и колко чудесно щяло да бъде, ако си бил някъде, където не си.

— В Западна Африка често се хранех навън — продължи Планк. — Помня, че някои от вождовете ми даваха прекрасни обеди, макар че никога не си сигурен дали основното ястие не е тъща му, опечена на слаб огън и залята с пикантен сос. Това действа на апетита, освен ако не си адски гладен.

— Така бих предположил и аз.

— Всичко е въпрос на вкус, разбира се.

— Има ли нещо специално, за което искаше да ме видиш, Планк?

— Не. Поне не мога да се сетя.

— Тогава, ако ме извиниш, ще се върна при Мадлин.

— Коя е Мадлин?

— Дъщеря ми. Пристигането ти прекъсна сериозен разговор.

— Да не би момичето да не наред?

— Не е наред, и то много. Възнамерява да сключи пагубен брак.

— Всички бракове са пагубни — каза Планк, който ми направи впечатление на ерген. — Те водят до красиви бебета, а красивите бебета водят до конкурси за най-красиво бебе. Разказвах на този господин за едно свое преживяване в Перу и му показах белега на крака си — пряко последствие от магарешката ми глупост да бъда съдия на един подобен конкурс. Искаш ли да видиш белега на крака ми?

— Някой друг път.

— Когато кажеш. Защо този брак да е толкова пагубен?

— Защото господин Устър не е подходящ съпруг за нея.

— Кой е господин Устър?

— Мъжът, за когото държи да се омъжи. Типичен млад нехранимайко от често срещаната днес разновидност.

— Познавах един Устър, но едва ли е същият, защото моят беше изяден от крокодил на реката Замбези, което май го изкарва от играта. Много добре, Басет, тичай тогава при момичето и му кажи от мое име, че ако седне да се жени наляво и надясно, къде ще му излезе краят. Ако беше срещала толкова жени на туземни вождове, колкото аз, нямаше да държи да се прави на такова магаре. Ужасен живот водят „онези жени“. По цял ден мелят царевица и гледат красиви бебета. Правилно, Басет, не ми позволявай да те задържам.

Чу се звук на затваряща се врата и Планк насочи вниманието си към Смрадльо.

— Не казах на това старо магаре, защото не исках да стърчи тук и да плещи, докато мръкне, но всъщност дойдох за нещо конкретно. Случайно да знаете къде мога да намеря човек на име Пинкър?

— Аз се казвам Пинкър.

— Сигурен ли сте? Стори ми се, че Басет ви нарече Устър.

— Не, Устър е мъжът, който ще се жени за дъщерята на сър Уоткин.

— Вярно. Дали тогава не сте човекът, който ми трябва? Пинкър, когото търся, е курат.

— Аз съм курат.

— Така ли? Да, за Бога, сега виждам, че яката ви се закопчава на тила. Не сте ли случайно Х. П. Пинкър?

— Да.

— Център нападател за Оксфорд и Англия преди няколко години?

— Да.

— Тогава желаете ли да станете викарий?

Чу се звук от падането на нещо тежко и аз досетливо предположих, че развълнуваният Смрадльо е прекатурил обичайната си маса. След малко го чух да изрича с дрезгав глас, че единственото нещо, което искал, било да докопа някое викарство или думи от този род, а Планк му отвърна, че бил щастлив да го чуе.

— Моят викарий в Хокли кара деветдесетата си година, та му търся заместник. И трябва да ви кажа, че голямо търсене падна, защото искам курат, който е бил център нападател, а трудно се намира духовно лице, способно да различи единия край на топката от другия. С прискърбие трябва да спомена, че никога не съм ви виждал как играете, защото бях дълго време в чужбина, но с вашия опит трябва да ви бива. Така че можете да поемете задълженията си веднага, щом старият Белами отиде на склад. Когато се прибера у дома, ще го оформя в писмен вид.

Смрадльо каза, че не знае как да му благодари, а Планк му отвърна да не се притеснява, защото нямало нужда от благодарности.

— Аз съм този, който трябва да е признателен. Имаме си полузащитници и междинни защитници, но загубихме от Горно Блийчинг миналата година само защото централният ни нападател се оказа сломена от вятъра тръстика. Тази година обаче ще им покажем къде зимуват раците. Имах изключителен късмет, че ви намерих, за което съм признателен на съдействието от страна на един мой приятел — главния инспектор Уидърспун от Скотланд Ярд. Той ми се обади преди малко по телефона и ми съобщи, че мога да ви открия в Тотли-на-платото. Каза, че ако се отбия в Тотли Тауърс, те ще ми дадат адреса ви. Изумително е как тези детективи от Скотланд Ярд надушват всичко. Трябва да е резултат от дългогодишна практика. Какъв беше този шум?

Смрадльо каза, че не е чул нищо.

— Някакво пъшкане. Стори ми се, че идва иззад онзи диван. Я погледнете.

За миг лицето на Смрадльо се надвеси над мен, после го изгубих от поглед.

— Няма нищо зад дивана — чух гласа му, с което много благородно изложи на опасност от вечен огън безсмъртната си душа.

— Помислих, че е болно куче — рече Планк.

И аз допускам, че е прозвучало така. Разкритието за черното предателство на Джийвс ме разтърси из основи и ме накара да забравя, че при съществуващите обстоятелства мълчанието е злато. Глупаво беше, разбира се, да пъшкам по този начин, но, дявол да го вземе, ако с години си държал камериер в пазвата си и изведнъж като гръм от ясно небе научиш, че той преднамерено насъсква бразилски пътешественици по следите ти, твърдя, че имаш всички основания да се държиш като повръщащо куче. Не можех да проумея долното му поведение и бях толкова замаян от изумление, че за минута или две загубих нишката на разговора. Когато мъглата се разсея, говореше Планк и темата беше сменена.

— Как ли се оправя Басет с онази негова дъщеря? Знаете ли нещо за този Устър?

— Той е един от най-добрите ми приятели.

— Басет не изглеждаше много възхитен от него.

— Така е.

— Е, всичко е въпрос на вкус. Кое от двете момичета е Мадлин? Не са ме представяли на нито една, но съм ги виждал наоколо. Тя ли е ситното диване с големите сини очи?

Можех да си представя неудоволствието на Смрадльо при това описание на любимата му, макар че разумът би трябвало да му подскаже, че си е точно такава, но той отговори спокойно.

— Не, това е Стефани Бинг, племенницата на сър Уоткин.

— Бинг? Хайде сега, защо ми е познато това име? Ами да, разбира се. Старият Джони Бинг, който беше с мен на една от експедициите ми. Един такъв риж, не съм го виждал от години. Горкичкият, ухапа го пума и разбрах, че все още забележимо се колебае всеки път, преди да седне. Стефани Бинг, а? Вие сигурно я познавате?

— Много добре.

— Приятно момиче ли е?

— Така ми се струва и ако нямате нищо против, ще отида, за да й кажа добрите новини.

— Какви добри новини?

— За викарството.

— А, да. Мислите, че я интересува?

— Сигурен съм. Ние ще се женим.

— Господи! Няма ли начин да се измъкнете?

— Не искам да се измъквам.

— Виж ти! Веднъж тичах от Йоханесбург до Кейп Таун, за да се отърва от впримчване, а вие ми се виждате дори доволен от перспективата. Е, както казах, въпрос на вкус. Тогава вървете. И мисля, че е редно да се обадя на Басет, преди да тръгна. Припадам от досада, като го слушам, но човек трябва да е учтив.

Вратата се затвори, настъпи тишина и след като почаках няколко минути за всеки случай, реших, че вече е безопасно да изплувам на повърхността. Тъкмо го направих и си разкършвах вдървените крайници, когато вратата се отвори и Джийвс влезе с един поднос.