Горе главата, Джийвс

Двадесет и четвърта глава

Не знам защо човек се чувства рядко глупаво, докато го мъкнат към полицейския арест. Поне с мен е така. Кретате значи — вие и ръката на закона — заедно един до друг и имаш чувството, че в известен смисъл той е твой домакин и ти си длъжен да проявиш интерес и да го забавляваш. Но е тъй трудно да улучиш тема, от която да последва полезна размяна на идеи, че разговорът рядко потръгва. Спомням си как в частното ми училище — същото, в което спечелих за най-добро владеене на Светото писание, нашето началство, преподобният Обри Ъпджон, обичаше да ни извежда поединично на възпитателна разходка в неделните следобеди. Когато дойдеше моят ред, аз неизменно се затруднявах да блесна с остроумие и находчивост. И в този случай, докато придружавах полицая Оутс до селския дранголник, ми се случи същото. Няма смисъл да претендирам, че постигнах бляскав успех, след като не беше така.

Може би, ако бях едра риба с изгледи да получа десет години за взлом, палеж или хладнокръвно предумишлено убийство, работата щеше да е друга, но аз бях цаца, получила едва двайсет и осем дни, и то втора категория, поради което не можех да се отърва от усещането, че служителят на закона ме гледаше отвисоко. Не че ми се надсмиваше, но улавях известна пренебрежителност, сякаш го беше яд, че в мен няма достатъчно храна за едно ченге.

На всичкото отгоре имаше и допълнително усложнение. Като ви разправях за предишното си посещение в Тотли Тауърс, споменах, че когато татко Басет ме зазида в стаята ми, той разположи местната жандармерийска част на зелената площ под прозореца ми да не би да взема да се спусна по чаршафите и да го духна. Въпросната полицейска сила беше същият този Оутс и тъй като тогава валеше, та се късаше, епизодът несъмнено още му държеше топло. Само един много лъчезарен пристав може да гледа благодушно на личността, отговорна за най-гадната хрема в цялата му униформена кариера.

Така или иначе, в дадения случай той се прояви крайно немногословно, макар да го биваше по заключването на хора в килии. В Тотли-на-платото имаше само една и тя бе на мое разположение — уютен малък апартамент с прозорец без решетки, но прекалено маломерен, за да се измъкне човек, врата решетка, дървен нар и всепроникващ аромат на пияници и смутители на реда, просмукала този мой втори дом. Дали беше по-добра или по-лоша от онази, която ми отредиха на улица Бошър, не бях в състояние да преценя. При едно съревнование съдиите биха се озорили на коя да отредят палмата на първенството.

Ако кажа, че щом се опнах на дървения нар, съм заспал непробудно, необезпокояван от сънища, ще рече, да заблудя публиката си. Изкарах една неспокойна нощ. Можех да се закълна, че око не съм склопил за секунда дори, но явно съм склопил и двете по някое време, защото изведнъж видях слънчевите лъчи да нахлуват през прозореца и моят домакин да ми носи закуската.

Заех се с нея с необичаен за мен апетит предвид тъй ранния час, след което измъкнах един стар плик и се заех с онова, което обикновено върша, когато около мен се размахват бухалките на Съдбата — съставих списък с плюсовете и минусите, както несъмнено е правил и Робинзон Крузо.

Крайният резултат се получи както следва:

Дебитната сметка не гъкна. Нямаше какво да каже.

Да, казах си аз, докато търсех някоя забравена троха хляб, последното беше щедра компенсация за лишенията и превратностите, които понасях. Поразмишлявах известно време в този дух и все повече се примирявах с участта си, когато до слуха ми достигна звънлив гласец и ме накара да подскоча като стреснат скакалец. Отначало не можах да разбера откъде идва и за миг подъвках вероятността да е моят ангел хранител, макар че винаги съм смятал, че е от мъжки пол, и аз не знам на какво основание. Тогава видях нещо като човешко лице отвъд вратата решетка и при по-внимателно вглеждане установих, че е Стифи.

Сърдечно я поздравих и изразих известна изненада, че я виждам на това място.

— Не бих допуснал, че Оутс ще те пусне. Не е ден за посещения, нали?

Тя обясни, че съвестният служител е отишъл до Тотли Тауърс да се срещне с чичо й Уоткин, а тя се вмъкнала, щом го видяла да излиза.

— Ох, Бърти — каза, — ще ми се да можех да ти пъхна една пила.

— За какво ми е пила?

— За да изпилиш решетките, магаре такова.

— Тук няма решетки.

— Няма ли? Виж това е пречка. Ще трябва да се откажем. Закусвал ли си?

— Току-що.

— Закуската как беше?

— Доста я биваше.

— Радвам се да го чуя, защото съм натежала от угризения.

— Така ли? Защо?

— Ама помисли малко, преди да издрънкаш нещо! Ако не бях задигнала онази статуетка, това нямаше да се случи.

— На твое място не бих се тревожил.

— Да, ама аз се тревожа. Да кажа ли на чичо Уоткин, че ти си невинен, защото аз съм престъпникът? Името ти трябва да бъде изчистено от това петно.

Веднага отклоних предложението й.

— И дума да не става. Да не си посмяла!

— Не искаш ли името ти да е неопетнено?

— Не и с цената на твоето наказание.

— Чичо Уоткин не би ме тикнал в пандиза.

— Така е, но Смрадльо ще научи и ще бъде потресен додън безсмъртната си душа.

— Бря! Не помислих за това.

— Той неизбежно ще си зададе въпроса дали е мъдър ход от страна на един викарий да свързва съдбата си с твоята. И ще загризат едни съмнения… Друго щеше да е, ако ти беше гадже на гангстер. Гангстерът би те наблюдавал с умиление как ограбваш къде каквото има за грабене и би те окуражил с дума и жест, ала Смрадльо е омесен от друго тесто. Когато се ожени за теб, той ще иска да поемеш отговорност за енорийските финанси. Осведомиш ли го за фактите, той по цяла нощ ще им трепери и сън няма да го лови.

— Схващам мисълта ти.

— Представи си какви тикове ще го подгонят, ако те завари близо до неделната касичка за волни пожертвования. Не, единствената линия на поведение е повсеместно затваряне на устата.

Тя повъздиша малко, сякаш съвестта я гризеше, но проумя силата на аргументите ми.

— Предполагам, че си прав, но ми е криво при мисълта, че ще отбиваш време в дранголника.

— Има си и добрите страни.

— Например?

— Спасен съм от ешафода.

— Еша… О, разбирам. Измъкваш се от женитбата с Мадлин.

— Точно така. Както вече ти споменах, не искам да кажа нищо лошо за Мадлин, когато твърдя, че мисълта да се свържа с нея в свещен брачен съюз кара стария ти приятел да бъде лазен от тръпки. Този факт не бива по никакъв начин да й се пише на сметката. Бих се чувствал по същия начин пред перспективата да се обвържа с много от най-благородните жени на света. Има жени, които човек уважава, възхищава им се, благоговее пред тях, но само от разстояние. Именно към тази група принадлежи Мадлин.

И тъкмо да се разпростра върху темата с евентуално споменаване на онези народни песни, когато един груб глас прекъсна уютното ни общуване, ако можеш да наречеш общуване разговор от двете страни на желязна скара. Беше полицаят Оутс, завърнал се от екскурзията си. Присъствието на Стифи не му допадна и той облече недоволството си в строга словесна форма.

— Какви са тези работи? — поиска да узнае.

— Какви работи? — живо парира Стифи и аз си помислих, че го хвана натясно.

— Правилникът забранява всякакви разговори със затворника, госпожице.

— Оутс — каза Стифи, — ти си магаре.

Което си беше чистата истина, но това подразни служителя на закона. Обвинението не му допадна и той си го каза, а Стифи му забрани тутакси да й отговаря, че не понасяла, когато разни ченгета й отговаряли.

— Гади ми се от вас, надзиратели и екзекутори. Аз само се опитвах да го ободря.

Стори ми се, че полицаят презрително изсумтя и след момент разкри защо го е направил.

— Аз се нуждая от ободряване — каза мрачно. Току-що се срещнах със сър Уоткин и той каза, че не поддържа обвинението си.

— Какво! — ревнах аз.

— Какво! — изписка Стифи.

— Каквото, такова — каза полицаят и беше ясно, че докато горе свети слънце, в сърцето му цари мрак. Разбира се, можех да му съчувствам. Нищо не поболява един полицейски служител повече от перспективата да му се измъкне закоравял престъпник. Той се намираше в положението на някой крокодил от река Замбези, или пума в Бразилия, които, след като са си набелязали Планк за обяд, го виждат да се катери по-чевръст от катеричка към върха на високо дърво.

— Възпрепятстване на законността и връзване ръцете на полицията, така го наричам аз — каза Оутс и мисля, че се изплю на пода. Не можех да го видя, разбира се, но слухът рядко ме подвежда.

Стифи нададе радостно айларипи и ако си спомням добре, аз й пригласях. Защото въпреки мъжествената маска, която си бях надянал, в сърцето си никак не си падах по перспективата да гния двайсет и осем дни в килията на някое влажно подземие. Затворът не е лош за една нощ, но не бива да се прекалява.

— Тогава какво чакаме? — каза Стифи. — Размърдай се, ченге. Отвори широко тези порти.

Оутс ги отвори, без да се опитва да крие мъката и разочарованието си, а ние със Стифи излязохме във волния голям свят отвъд стените на каторгата.

— Довиждане, Оутс — казах, защото не вреди да бъдеш учтив. — Приятно ми беше да те срещна отново. Как са госпожа Оутс и малките?

Единственият му отговор беше особен звук, сякаш хипопотам изваждаше крака си от сочната кал на речен бряг и видях как Стифи се намръщи, сякаш маниерите му накърняваха естетическите й възприятия.

— Знаеш ли — каза тя, когато излязохме на открито, — наистина трябва да направим нещо във връзка с Оутс, което да му даде да разбере, че не сме дошли на този свят само за удоволствие. Не мога да предложа нещо още сега, но ако помислим заедно, все нещо ще ни хрумне. Трябва да останеш, Бърти, и да ми помогнеш да накараме рижата му глава преждевременно да побелее и да закопнее за ранна кончина.

Аз повдигнах едната си вежда.

— Да остана като гост на чичо ти Уоткин?

— Можеш да помизерстваш при Харолд. При него има свободна стая.

— Съжалявам, но не.

— Няма да останеш?!

— Няма. Възнамерявам да оставя максимално количество мили между Тотли-на-платото и себе си. И не си прави труда да ме наричаш малодушен жалък страхливец, защото съм непреклонен.

Тя направи муцка. Прави се, като устните се издават напред и после отново се прибират.

— Знаех си, че ще е безсмислено да те моля. Лошото е, че ти липсва мъжественост и предприемчивост. Ще трябва да накарам Харолд да ми помогне.

И докато стоях разтреперан пред картината, която думите й обрисуваха, тя се отдалечи, крайно възмутена от днешните млади мъже. Все още се питах в каква ли каша ще натопи горкия Пинкър и се надявах той да прояви достатъчно разум, за да не се забърква в нея, когато Джийвс се появи в колата и ми зарадва окото.

— Добро утро, сър — каза той. — Надявам се, че сте спали добре.

— Горе-долу, Джийвс. Тези дървени нарове доста убиват на меките части.

— Така бих предположил и аз, сър. И съжалявам да видя, че неспокойната нощ се е отразила на външността ви.

Умът ми обаче беше зает с по-дълбоки мисли. Бях склонен към размисъл.

— Знаеш ли, Джийвс — казах, — човек се учи, докато е жив.

— Моля, сър?

— Този епизод имаше върху мен крайно образователно въздействие. Получих урок. Сега виждам каква грешка прави човек, когато определя някой като непрокопсаник само защото този някой обикновено се държи като проклет непрокопсаник. Ала поглеждаш по-внимателно, и откриваш човечност в най-невероятните места.

— Нима, сър?

— Вземи този сър Басет. В своята невъздържаност и незадълбоченост винаги съм го описвал като изчадие адово без нито една смекчаваща вината черта. Ала какво откривам? Той притежавал и зачатъци от човещина. След като спипа Бърти натясно, той не побърза да го разкъса на съставните му части, както би могло да се очаква, а омилостивява правосъдието, отказвайки да поддържа обвинението си. Доста ме трогна откритието, че под онази втрисаща външност се гуши златно сърце. Защо гледаш като препарирана жаба, Джийвс? Не си ли съгласен с мен?

— Не напълно, сър, когато приписвате снизходителността на сър Уоткин единствено на сърдечна доброта. Беше упражнено влияние.

— Не загрявам, Джийвс.

— Поставих освобождаването ви като условие, сър.

Неспособността ми да го проумея се засили. Струваше ми се, че говори през части от тялото, които не са пряко предназначени за целта. Това е последното нещо, което желаете от личен камериер.

— Условие за какво?

— За постъпването ми на работа при него, сър. Трябва да спомена, че по време на посещението ми в Бринкли Корт сър Уоткин много любезно изрази задоволство от начина, по който изпълнявам своите задължения на иконом и ми направи предложение да напусна работата при вас и да започна при него. Аз приех това предложение при условие, че ще бъдете освободен от заключение.

Полицейският участък в Тотли-на-платото се намира на главната улица и от мястото, където стояхме, виждах заведенията на касапина, пекаря, бакалина и кръчмаря с разрешително за продажба на тютюн, бира и алкохол. Та когато чух тези думи, онази касапница, онази пекарна, онази бакалия и онази кръчма без никакво предупреждение се впуснаха в бесен танц.

— Ти ме напускаш? — ахнах аз, усъмнил се в слуховите си възприятия.

Ъгълчето на устата му потрепна. Сякаш имаше намерение да се усмихне, но, разбира се, премисли и не го направи.

— Само временно, сър.

— Временно?

— Струва ми се повече от вероятно приблизително след седмица между сър Уоткин и мен да възникнат разногласия, принуждаващи ме да си подам оставката. В такъв случай, ако не сте се сдобили все още с нов камериер, ще бъда щастлив да се завърна на работа при вас.

Проумях. Този номер можеше да оглави списъка от номера, които съм го виждал майсторски да привежда в действие. С уголемения си от редовна консумация на риба мозък, той бе видял изхода и бе открил решението, приемливо за всички враждуващи страни. Пред очите ми се проясни и месарницата, хлебарницата, бакалията и кръчмата с разрешително за продажба на тютюн, бира и алкохол си възстановиха статуквото.

Усетих приливна вълна на силни чувства.

— Джийвс — казах и гласът ми трепереше, но какво от това? Все пак и ние Устърови сме хора. — Ти нямаш равен на себе си. Други заобикалят нашия въпрос, но не и ти, както е казал онзи41. Ще ми се да мога да ти се отплатя с нещо.

Той се изкашля с овчата си кашлица.

— Действително съществува услуга, която е във вашите възможности, сър.

— Назови я, Джийвс. Искай половината ми царство.

— Дали не бихте се отказали от тиролската си шапка, сър?

Трябваше да го предвидя. Онази кашлица би трябвало да ме предупреди. Но ударът бе непредвиден и поради това мощен. Признавам дори, че залитнах.

— Би ли стигнал толкова далеч? — прошепнах аз, дъвчейки долната си устна.

— Това беше само едно предложение, сър.

Аз свалих шапката и й се полюбувах за последно. Утринните лъчи играеха върху нея и тя никога не бе изглеждала толкова лазурносиня, а перото й тъй нежнорозово.

— Предполагам, знаеш, че ми късаш сърцето?

— Съжалявам, сър.

Въздъхнах. Но, както казах, Устърови умеят да се преборват с всеки удар на жестоката Съдба.

— Много добре, Джийвс. Така да бъде.

Връчих му шапката. Това ме накара да се почувствам като баща, който неохотно изхвърля детето си от шейната, за да отклони вниманието на преследващата го глутница вълци, както постоянно става в Русия през зимата, но какво да правиш?

— Нали не възнамеряваш да я изгориш, Джийвс?

— Не, сър. Ще я подаря на господин Бътърфийлд. Той е на мнение, че ще допринесе за каузата му.

— Каква кауза?

— Господин Бътърфийлд ухажва една вдовица от селото, сър.

Това ме изненада.

— Но той е чукнал поне сто и четири години!

— Господин Бътърфийлд действително е напреднал в годините, сър, но независимо от това…

— Има още живот в старото куче?

— Точно така, сър.

Сърцето ми се разтопи. Спрях да мисля само за себе си. Току-що ми хрумна, че при дадените обстоятелства няма да приключа гостуването си с бакшиш на Бътърфийлд. Шапката щеше да запълни този пропуск.

— Много добре, Джийвс, дай му я и нека небесата ускорят неговото ухажване. Можеш да му го предадеш от мен.

— Ще го сторя, сър. Благодаря ви много, сър.

— Няма защо, Джийвс.