Господарката на езерото. Том 1

Втора глава

Ветрецът развълнува повърхността на езерото, от което се вдигаше пара като от котел, и раздвижи накъсаната мъгла. Греблата скърцаха и пляскаха ритмично; плоските им краища, изскачащи от водата, сееха градушки от блестящи капчици.

Кондвирамурс пусна ръка през борда. Лодката се движеше толкова бавно, че водната повърхност почти не се вълнуваше и не се разпени от дланта й.

— Ах, ах — каза тя, опитвайки се да вкара в гласа си колкото се може повече сарказъм. — Каква скорост! Направо се носим по вълните! Чак ми се вие свят!

Лодкарят, нисък и набит мъж, промърмори нещо ядосано и неразбираемо, без дори да вдига главата си, покрита със сиви, накъдрени като астраган коси. На послушницата вече й бяха омръзнали мънкането, сумтенето и хриптенето, с които този грубиян отбягваше отговорите на въпросите й още от момента, в който се беше качила на лодката.

— По-внимателно — процеди тя, запазвайки спокойствие с усилие. — От толкова интензивно гребане може да се преумориш.

Този път мъжът вдигна загорялото си, тъмно като щавена кожа лице. Промърмори нещо, изсумтя, и с движение на обраслата със сива четина брадичка посочи закрепената за борда дървена макара и скриващото се под водата въже, опънато от движението на лодката. Явно смятайки обяснението за изчерпателно, възобнови гребането. В същото темпо като преди. Веслата горе. Пауза. Веслата потопени до средата на плоската част. Дълга пауза. Загребване. Още по-дълга пауза.

— Аха — изрече бавно Кондвирамурс, поглеждайки към небето. — Разбирам. Важна е теглената от лодката стръв — тя трябва да се движи със съответната скорост и на съответната дълбочина. Важен е риболовът. Останалото няма значение.

Това беше толкова очевидно, че мъжът дори не си направи труда да изсумти или да изхрипти.

— На кого му пука — продължи монолога си Кондвирамурс, — че пътувам цяла нощ? Че съм гладна? Че задникът ме боли и се е протрил от твърдата и мокра пейка? Че ми се пишка? Не, важен е само риболовът. Който впрочем е безсмислен. Никой няма да клъвне на стръв, влачена насред течението, при това на двайсет сажена дълбочина.

Мъжът вдигна глава, погледна я с неприязън и замърмори. Кондвирамурс показа зъбите си, доволна от себе си. Грубиянинът продължаваше да гребе бавно. Беше вбесен.

Тя се разположи удобно на кърмовата пейка и преметна крак върху крак така, че цепката на роклята й да разкрие колкото се може повече.

Мъжът отново замърмори, стисна още по-силно веслата с възлестите си длани, правейки се, че гледа само във въжето. Разбира се, и през ум не му минаваше да увеличи темпото на гребане. Послушницата въздъхна, отказа се от усилията си и се зае с изучаването на небето.

Веслата поскърцваха, диамантените капки се сипеха от плоските им части.

В бързо разсейващата се мъгла се мярнаха очертанията на остров. И издигащите се над него тъмни очертания на тумбеста кула. Грубиянинът, макар че седеше с гърба напред и не се оглеждаше, незнайно как усети, че вече почти са пристигнали. Без да бърза, той остави веслата на борда, стана и се зае да навива въжето на макарата. Все още с голи крака и гледайки в небето, Кондвирамурс подсвирна.

Мъжът нави въжето до края, огледа стръвта — голяма месингова лъжица, снабдена с три куки и опашка от червена вълна.

— Я, я! — възкликна сладко Кондвирамурс. — Нищо не е клъвнало, леле, колко жалко! Интересно, защо така не върви? Може би защото лодката се движеше твърде бързо?

Мъжът й хвърли поглед, който казваше много лоши неща. Седна, изхриптя, изплю се зад борда, хвана веслата с коравите си лапи, мощно преви гръб. Веслата плиснаха, заскърцаха, лодката се понесе по езерото като стрела, водата се пенеше шумно при носа, зад кърмата се завихриха водовъртежи. Изминаха разстоянието от четвърт изстрел с лък, разделящо ги от острова, преди гребецът да успее да измърмори нещо, а лодката излетя на крайбрежния чакъл толкова стремително, че Кондвирамурс падна от пейката.

Мъжът промърмори нещо, изхриптя и се изплю. Послушницата знаеше, че в превод на цивилизован човешки език това означаваше: „Омитай се от моята лодка, вещице многознайке!“. Знаеше също, че не може да разчита, че ще я изнесат на ръце. Свали обувките си, вдигна провокативно високо полата си и слезе. Преглътна проклятието си към натрошените раковини, болезнено забиващи се в стъпалата й.

— Благодаря за превоза — процеди тя през стиснатите си зъби.

Без да чака ответното мърморене и без да се оглежда, както си беше боса, Кондвирамурс тръгна към каменните стъпала. Всички несгоди и мъчения свършиха и отлетяха безследно, отстъпвайки мястото си на нарастваща възбуда. Най-накрая тя беше на остров Inis Vitre2 в езерото Loc Blest3. Това почти легендарно място, посещавано само от малобройни избраници.

Утринната мъгла се разсея напълно, върху матовото небе започна да проблясва червеното кълбо на слънцето. Около бойниците на кулите започнаха да кръжат и да врещят чайки, мяркаха се бързо лети.

На терасата, с която завършваха стълбите, облегната на статуята на приседнала озъбена химера, стоеше Нимуе.

Господарката на езерото.

Тя беше слаба и ниска, не по-висока от пет стъпки. Кондвирамурс беше чула, че на млади години са я наричали Лакътка, и сега виждаше, че прозвището е било подходящо. Но беше сигурна, че поне от половин век никой не се осмелява да нарича така дребната магьосница.

— Аз съм Кондвирамурс Тили — представи се послушницата с поклон, леко смутена, все още държейки обувките си в ръка. — Щастлива съм, че гостувам на острова ти, Господарке на езерото.

— Нимуе — поправи я добродушно дребната магичка. — Нимуе, нищо повече. Можеш да си спестиш титлите и епитетите, госпожице Тили.

— В такъв случай аз съм Кондвирамурс. Кондвирамурс, нищо повече.

— Заповядай, Кондвирамурс. Да поговорим, докато закусваме. Предполагам, че си гладна?

— Не отричам.

За закуска имаше извара, лук, яйца, мляко и черен хляб, поднесени от две младички, тихи и ухаещи на нишесте прислужнички. Кондвирамурс ядеше, усещайки върху себе си погледа на дребната магьосница.

— Кулата има шест етажа и единият от тях е подземен — заговори изведнъж Нимуе, наблюдавайки всяко движение на послушницата и почти всяка хапка, която тя поднасяше към устата си. — Твоята стая е разположена на втория надземен етаж, снабдена е с всички необходими удобства. Партерът, както виждаш, е домакинска част, тук са и стаите на прислужничките. На подземния, първия и третия етаж са лабораторията, библиотеката и галерията. Имаш неограничен достъп до всички споменати етажи и помещения, можеш да използваш тях и всичко, намиращо се в тях, когато поискаш и по какъвто начин пожелаеш.

— Разбрах. Благодаря.

— На най-горните два етажа са личните ми покои и личният ми кабинет. Тези помещения са само за мен. За да избегнем всякакви недоразумения, ще ти кажа, че съм невероятно чувствителна по тези въпроси.

— Ще го имам предвид.

Нимуе обърна глава към прозореца, през който се виждаше недоволният Господин Лодкар, който вече се беше справил с багажа на Кондвирамурс и в момента товареше на лодката въдици, макари, мрежи, рибарски сакове и други риболовни принадлежности.

— Аз съм малко старомодна — продължи Нимуе, — но съм свикнала да не позволявам друг освен мен да ползва някои неща. Да речем, четката ми за зъби. Личните ми покои, библиотеката, тоалетната. И Краля Рибар. Моля те, не се опитвай да ползваш Краля Рибар.

Кондвирамурс за малко не се задави с млякото. Лицето на Нимуе не трепна.

— А ако… — продължи тя, преди девойката да успее да си върне дар слово. — Ако той се опита да те ползва, откажи му.

Кондвирамурс най-накрая преглътна млякото и бързо кимна, въздържайки се от всякакви коментари, макар че й беше на върха на езика да каже, че не си пада по рибари, особено пък по грубияни. И то такива, чиято коса е бяла като извара.

— Да-а-а — провлачи Нимуе. — Май приключихме с встъплението. Време е да преминем към конкретните въпроси. Не ти ли е интересно защо сред всичките кандидатки избрах именно теб?

Ако изобщо се замисли върху въпроса, Кондвирамурс го направи само за да не се покаже като прекалено самоуверена. Но много бързо стигна до извода, че Нимуе ще усети дори и най-малката фалшива скромност.

— Аз съм най-добрата сънувачка в академията — отговори тя хладно, делово и без самохвалство. — А в трети курс бях на второ място сред ониромантките.

— Можех да взема онази, която е била на първо място. — Нимуе беше искрена до болка. — Между другото, настойчиво ми предлагаха точно нея — била дъщеря на някаква важна клечка. А що се отнася до сънуването и онироскопията, то ти много добре знаеш, скъпа Кондвирамурс, че това е доста капризна дарба. Дори и най-добрата сънувачка може да се провали.

Кондвирамурс с усилие се сдържа да не отбележи, че провалите й се броят на пръстите на едната ръка. В края на краищата разговаряше с магистърка. „Имай чувство за мярка, госпожице“ — както обичаше да казва един от професорите в академията, ерудит.

Нимуе одобри мълчанието й с леко кимване.

— Поразпитах в академията — каза тя след кратка пауза. — Знам, че при теб сънуването няма нужда да се подпомага с упойващи средства. Това ме радва, защото не одобрявам наркотиците.

— Сънувам без никакъв прашец — потвърди с лека гордост Кондвирамурс. — За онироскопията ще ми е достатъчно „закачване“.

— Закачване?

— Да, да се „закача“ за нещо — изкашля се послушницата. — Предмет, свързан по някакъв начин с онова, което трябва да изясня. Някаква вещ или картина…

— Картина?

— Да. Сънувам добре по картини.

— О — усмихна се Нимуе. — Ако картина ще помогне, тогава няма да има проблеми. Ако вече си приключила със закуската, да вървим, най-добра сънувачко и втора сред ониромантките. Ще е добре незабавно да ти разясня останалите причини, поради които избрах за асистентка точно теб.

От каменните стени лъхаше хлад, от който не спасяваха нито тежките гоблени, нито потъмнялата от времето ламперия. Каменният под изстудяваше стъпалата дори през подметките на пантофите.

— Зад тези стени — посочи небрежно Нимуе — е лабораторията. Както ти казах, можеш да я използваш, когато пожелаеш. Препоръчвам ти да си крайно внимателна. Умереността е препоръчителна, особено при опитите да се накарат метлите да носят вода.

Кондвирамурс учтиво се усмихна, макар и това да беше остаряла шега. Всички наставници даряваха послушничките с анекдоти, свързани с митичните неуспехи на митичните ученици на магьосниците.

Стълбите водеха нагоре, извивайки се като морска змия. И бяха стръмни. Преди да достигнат дотам, закъдето бяха тръгнали, Кондвирамурс се изпоти и здравата се задъха. Но на Нимуе изобщо не й личеше да полага някакви усилия.

— Оттук, моля. — Тя отвори една дъбова врата. — Внимавай с прага.

Кондвирамурс влезе и въздъхна.

Пред нея беше галерията. Стените от пода до тавана бяха окичени с картини — големи и стари, лющещи се и напукани картини с маслени бои, миниатюри, пожълтели гравюри и ксилографии, избледнели акварели. Там висяха и пъстри модернистични картини, изпълнени с гваш и темпери; акватинти и офорти с чисти щрихи; литографии и контрастни мецотинти, привличащи погледа с изразителните си черни петна.

Нимуе се спря до висящата най-близо до вратата картина, изобразяваща група хора под гигантско дърво. Погледна към платното, а после към Кондвирамурс — изключително красноречиво.

Послушницата веднага разбра за какво става въпрос и не я накара да чака:

— Лютичето пее балади под дъба Блеобхерис.

Нимуе се усмихна, кимна. Направи още една крачка и се спря пред следващата картина. Акварел. Символизъм. Две женски фигури на хълм. Над тях кръжат чайки, под тях, по склоновете на хълма — хоровод от сенки.

— Цири и Трис Мериголд, пророческо видение в Каер Морхен.

Усмивка. Кимване, крачка, следващата картина. Ездач върху носещ се в галоп кон, наоколо — уродливи елши, протягащи към него ръце-клони. Кондвирамурс почувства как я побиват тръпки.

— Цири… Хм… Като че ли ездата й, за да се срещне с Гералт във фермата на полуръста Хофмайер.

Следваща картина, потъмнели маслени бои.

— Гералт и Кахир отбраняват моста на Яруга.

После потръгна по-бързо.

— Йенефер и Цири, първата им среща в храма на Мелителе. Лютичето и дриадата Еитне в гората Брокилон. Отрядът на Гералт в снежната виелица през прохода Малхеур…

— Браво, отлично — прекъсна я Нимуе. — Великолепно познаване на легендата. Сега вече ти е ясна втората причина, поради която тук се озова ти, а не някоя друга.

Над масичката от абаносово дърво, около която приседнаха, висеше огромно платно с батална сцена, изобразяваща като че ли битката при Брена. Ключов момент от сражението или някоя кичозно-героична смърт. Платното несъмнено беше дело на Николай Цертоса, което си личеше по експресивността, перфекционизма при изобразяването на детайлите и типичните за художника светлинни ефекти.

— Разбира се, знам легендата за вещера и вещерката — отговори Кондвирамурс. — Знам я и без колебание може да преразкажа всеки откъс от нея. Още от малка обичам тази история, четях я. И си мечтаех да бъда Йенефер. Но ако трябва да съм искрена, дори и това да беше любов от пръв поглед, при това напълно безразсъдна, тя не продължи вечно.

Нимуе повдигна вежди.

— Запознах се с историята чрез популярни изложения и съкратени версии, ad usum delphini4 — започна Кондвирамурс. — После, естествено, се захванах с така наречените сериозни и пълни версии. Крайно разтеглени. Тогава страстта отстъпи пред трезвата мисъл, а безумното увлечение — пред нещо от рода на съпружеските задължения. Ако разбираш какво имам предвид.

С едва забележимо кимване Нимуе показа, че разбира.

— Накратко казано, предпочитам легендите, които се придържат по-строго към общоприетите рамки и не смесват измислицата с реалността, не се опитват да съберат на едно място праволинейния морал на приказката и дълбоко неморалната историческа истина. Предпочитам легендите, към които енциклопедисти, археолози и историци не дописват послеслови. Предпочитам принцът да се изкачва на върха на Стъклената планина, да целува спящата принцеса, тя да се буди от целувката и след това двамата да живеят дълго и щастливо. Така, а не по друг начин, трябва да завършва една легенда. Кой е рисувал портрета на Цири? Ето този, en pied5?

— Няма нито един портрет на Цири. — Гласът на дребната магьосница беше делови до сухост. — Нито тук, нито някъде другаде по света. Не се е запазил нито един портрет, нито една миниатюра, нарисувани от някого, който би могъл да е видял Цири, да я познава или поне да я помни. На портрета en pied е изобразена Павета, майката на Цири. Нарисувана е от джуджето Руиз Дорит, придворен художник на владетелите на Цинтра. Известно е, че Дорит е нарисувал портрет и на Цири, когато е била десетгодишна, също en pied, но платното, носещо наименование „Инфанта с хрътка“, за жалост не е запазено. Но да се върнем към легендата и твоето отношение към нея. И към това как би трябвало да завършва тази легенда според теб.

— Тя трябва да завършва добре — отговори с твърда убеденост Кондвирамурс. — Доброто и справедливостта трябва да възтържествуват, злото трябва да бъде наказано за назидание, любовта трябва да свърже обичащите се — докато смъртта ги раздели. И никой от положителните герои не може да умира, по дяволите! А легендата за Цири? Как приключва?

— Именно. Как?

Кондвирамурс за момент онемя. Тя не беше очаквала такъв въпрос, сметна го за тест, изпит, капан. Мълчеше, за да не се хване на въдицата.

„Как свършва легендата за Цири? Та нали всеки знае това?“

Тя гледаше към акварела в тъмни тонове, изобразяващ тромава лодка, плуваща по забулено с изпарения езеро. На лодката, хванала дълъг прът в ръце, стоеше жена, която се виждаше само като черен силует.

„Точно така завършва легендата. Точно така.“

Нимуе четеше мислите й.

— Това не е толкова сигурно, Кондвирамурс. Това изобщо не е толкова сигурно.

— Аз чух легендата от пътуващ разказвач на приказки — започна Нимуе. — Бях дете, четвъртата дъщеря на селски колар. Кратките периоди, които прекарваше в нашето село разказвачът на приказки Подсвирчо, бяха най-хубавите мигове в моето детство. Можех да си отдъхна от работата и с душата си да видя тези приказни чудеса, този далечен свят… Прекрасен и вълшебен свят… По-далечен и чуден дори от панаира в градчето, което се намираше на цели двайсет мили…

Тогава бях на около шест-седем години. Най-голямата ми сестра беше на четиринайсет и вече беше успяла да се изгърби от постоянната работа. Женска участ! Подготвяха момичетата за това от съвсем малки! Да се изгърбват под дечицата си и да се превиват от работа под тежестта на живота, който им осигуряват селяните веднага щом успеят да се съвземат от раждането.

И ето че тези приказки на дядото ме накараха да пожелая нещо повече от гърбицата и бъхтенето, да мечтая за нещо повече от реколта, съпруг и деца. Първата книга, която купих от продажбата на набрани в гората къпини, беше легендата за Цири. Една версия от онези, които ти сполучливо нарече съкратени, за деца. Тази версия беше точно за мен. Още не можех да чета добре. Но вече знаех каква искам да бъда. Исках да съм като Филипа Ейлхарт, като Шеала де Танкарвил, като Асире вар Анахид.

И двете гледаха към рисунката с гваш, изобразяваща потънала в меки светлосенки дворцова зала с маса, около която седяха жени. Легендарни жени.

— В академията — продължи Нимуе, — в която, впрочем, попаднах едва от втори опит, на занятията по история на магията ме интересуваха само въпросите, свързани с Великата Ложа. Разбира се, в началото нямах достатъчно време да чета нещо за удоволствие, налагаше се да зубря… За да не изоставам от банкерските и графските дъщери, на които всичко им се даваше наготово и които се надсмиваха над селското момиче…

Тя замълча, шумно чупейки пръсти.

— Най-накрая намерих време за четене, но веднага установих, че перипетиите на Гералт и Цири ме вълнуват много по-малко отколкото в детството ми. Беше се появил синдром, подобен на твоя. Как го нарече? Съпружески задължения? Това продължи до момента…

Тя млъкна, потърка лицето си. Кондвирамурс със смайване установи, че ръката на Господарката на езерото трепери.

— Вече бях на осемнайсет години, когато… Когато се случи нещо. Нещо, което ме накара отново да се заинтересувам от легендата за Цири. И тогава се захванах с нея сериозно и научно. Посветих й живота си.

Послушницата мълчеше, макар че вътрешно изгаряше от любопитство.

— Не се прави, че не знаеш — изрече язвително Нимуе. — Всички знаят, че Господарката на езерото е обзета от болезнена страст към легендата за Цири. Постоянно се шушука, че безобидното увлечение в началото по-късно е преминало в нещо като наркотична зависимост или дори мания. В тези слухове има доста истина, скъпа моя Кондвирамурс, доста истина! И ти, след като съм те избрала за своя асистентка, също ще се заразиш от тази мания и ще изпаднеш в същата зависимост. Защото такива ще бъдат моите изисквания. Поне по време на практиката. Разбираш ли?

Послушницата кимна утвърдително.

— Само ти се струва, че разбираш. — Нимуе се овладя и заговори по-спокойно. — Но аз ще пояснявам. Постепенно. И когато му дойде времето, ще ти обясня всичко. А сега…

Тя млъкна и погледна през прозореца, към езерото, към черния силует на лодката на Краля Рибар, очертаваща се на фона на блещукащата в златисто вода.

— Сега си почини. Разгледай галерията. В шкафовете и витрините ще намериш албуми и графики, всичките тематично свързани с преданието. В библиотеката са събрани всички версии на легендата, а също така и голямо количество научни разработки. Отдели им малко време. Поразгледай, почети, съсредоточи се. Искам да натрупаш материал за сън. „Закачване“, както ти се изрази.

— Ще го направя. Госпожо Нимуе?

— Да?

— Тези два портрета… Които висят един до друг… И това ли не е Цири?

— Не съществуват никакви портрети на Цири — повтори търпеливо Нимуе. — По-късните художници са я изобразявали изключително в сцени, като всеки се е ръководел от своята фантазия. Що се отнася до тези портрети, левият също е свободна вариация по темата, тъй като изобразява елфката Лара Дорен аеп Шиадал — личност, която художничката няма как да е познавала. Макар че художничката вероятно ти е позната от легендата — Лидия ван Бредеворд. Една от оцелелите й картини с маслени бои все още виси в академията.

— Знам. А вторият портрет?

Нимуе дълго гледа картината. На нея бе изобразена слаба девойка със светли коси и тъжен поглед, облечена с бяла рокля със зелени ръкави.

— Нарисуван е от Робин Андерида — каза тя, като се извърна от платното и погледна право в очите на Кондвирамурс. — А кого изобразява… Това ще ми кажеш ти, сънувачке и ониромантке. Изясни това. И ми разкажи съня си.

Маестро Робин Андерида пръв забеляза приближаващия се император и се преви в поклон. Стела Конгрев, графиня Лидертал, се изправи и направи реверанс, с бързо движение давайки знак на седналата в резбовано кресло девойка да направи същото.

— Здравейте, дами — кимна Емхир вар Емрейс. — Здравей и ти, маестро Робин. Как върви работата?

Маестро Робин бързо се изкашля и отново се поклони, нервно потърквайки пръсти в престилката си. Емхир знаеше, че художникът страда от остра агорафобия и е болезнено плах. Но какво от това? Важното беше как рисува.

Както обикновено по време на разходките си, императорът беше облечен с офицерска униформа на гвардейския отряд „Импера“ — черни дрехи и наметало с втъкано изображение на сребрист саламандър. Той се приближи и погледна портрета. Първо портрета, а едва след това — и модела. Слаба девойка със светли коси и тъжни очи. Беше облечена с бяла рокля със зелени ръкави и малко деколте, в което се виждаше колие от перидоти.

— Прекрасно — подхвърли той към празното пространство, така че да не стане ясно какво хвали. — Прекрасно, маестро. Моля, продължавай, не ми обръщай внимание. Може ли да поговорим за малко, графиньо?

Той се отдалечи към прозореца, заставяйки я да го последва.

— Тръгвам си — каза императорът тихо. — Държавни дела. Благодаря за гостоприемството. И за нея. За принцесата. Наистина добра работа, Стела. Заслужавате похвала. И ти, и тя.

Стела Конгрев направи нисък реверанс.

— Ваше Императорско Величество е твърде добър към нас.

— Не хвали деня преди да се е мръкнало.

— Ах… — сви леко устни графинята. — Така значи?

— Така значи.

— Какво ще стане с нея, Емхир?

— Не знам — отвърна той. — След десет дни ще възобновя настъплението си на север. Очертава се мъчителна, много мъчителна война. Ватие де Ридо следи заговорите и съзаклятията против мен. Държавните интереси могат да ме принудят да извърша най-различни действия.

— Това дете не е виновно за нищо.

— Казах — държавните интереси. Държавните интереси нямат нищо общо със справедливостта. Впрочем… — Той махна с ръка. — Искам да поговоря с нея. Насаме. Приближи се, принцесо. Хайде, хайде, по-живо. Императорът ти заповядва.

Девойката се поклони ниско. Емхир я наблюдаваше внимателно, връщайки се мислено към онази аудиенция в Лок Грим, довела до толкова последствия. Той беше признателен на Стела Конгрев, нещо повече — възхищаваше й се, защото за изминалите шест месеца тя беше успяла да превърне непохватното грозно патенце в малка аристократка.

— Оставете ни насаме — нареди той. — Направи почивка, маестро Робин, измий си четката, да речем. А теб, графиньо, ще те помоля да почакаш в преддверието. А ти, принцесо, ела с мен на терасата.

Мокрият сняг, който беше навалял през нощта, се беше разтопил с първите слънчеви лъчи, но покривите на кулите и пинаклите на замъка Дарн Рован все още бяха мокри и блестяха така, сякаш там гори нещо.

Емхир се приближи към перилата на терасата. Девойката — в съответствие с етикета — се придържаше на крачка зад него. Той направи нетърпелив жест, карайки я да се приближи.

Мълча дълго, облегнал се с двете си ръце на перилата, като се вглеждаше в хълма и покриващите го вечнозелени тисове, рязко контрастиращи с варовиковата белота на скалистите склонове. Проблясваше реката — лента от разтопено сребро, виеща се по дъното на котловината.

Във въздуха се усещаше пролетта.

— Твърде рядко идвам тук — подхвърли Емхир.

Девойката мълчеше.

— Твърде рядко идвам тук — повтори той, обръщайки се към нея. — А това място е красиво и изпълнено с покой. Красива местност… Съгласна ли си с мен?

— Да, Ваше Императорско Величество.

— Във въздуха се усеща пролетта. Прав ли съм?

— Да, Ваше Императорско Величество.

Отдолу, от площада пред двореца, се носеше пеене, нарушавано от тропане и звънтене на копита. Ескортът, уведомен за това, че императорът се кани да си тръгне, спешно се приготвяше за път. Емхир помнеше, че сред гвардейците има един, който обича да пее. Често. И независимо от обстоятелствата.

— Хубава балада — каза Емхир замислено, докосвайки с пръсти тежкото златно императорско колие.

— Хубава е, Ваше Императорско Величество. „Ватие ме уверява, че вече е по следите на Вилгефорц. Че намирането на магьосника е въпрос на броени дни, най-много седмици. Ще отсекат главата на предателя и ще доведат в Нилфгард истинската Цирила, кралицата на Цинтра. А преди това да стане, трябва да се направи нещо с двойничката.“

— Вдигни глава.

Тя се подчини.

— Имаш ли някакви желания? — попита той изненадващо рязко. — Оплаквания? Молби?

— Не, Ваше Императорско Величество.

— Наистина ли? Това е интересно. Е, аз не мога да заповядам да имаш такива. Вдигни глава, както приляга на една принцеса. Стела те е научила на добри маниери, нали?

— Да, Ваше Императорско Величество.

„Наистина, добре са я обучили — помисли си той. — Първо Риенс, после Стела. Накарали са я да изучи както трябва ролята и репликите, вероятно заплашвайки я, че ако сбърка, ще си плати с изтезания и смърт. Предупредили са я, че й предстои да играе пред сурова аудитория, която не прощава грешките. Пред страшния Емхир вар Емрейс, императора на Нилфгард.“

— Как се казваш? — попита той рязко.

— Цирила Фиона Елен Рианон.

— Истинското ти име.

— Цирила Фиона…

— Не изпитвай търпението ми. Името ти!

— Цирила… — Гласът на девойката трепереше. — Фиона…

— Достатъчно, в името на Великото слънце! — процеди той през стиснатите си зъби. — Достатъчно!

Девойката изсмърка шумно. В нарушение на етикета. Устните й трепереха, но етикетът не забраняваше това.

— Успокой се — каза той тихо, почти меко. — От какво се боиш? Срамуваш се от собственото си име? Страхуваш се да си го признаеш? Ако питам, то е само защото бих искал да мога да те наричам с истинското ти име. Но за целта трябва да знам как звучи то.

— Никак — отговори девойката, а огромните й очи заблестяха като отразяващи пламък изумруди. — Защото това не е никакво име, Ваше Императорско Величество. Име точно като за някой, който е никой. Докато съм Цирила Фиона, означавам нещо… Дотогава, докато…

Гласът й замлъкна толкова рязко, че тя неволно се хвана за гърлото, сякаш на него имаше не колие, а душеща я гарота. Емхир продължаваше да я гледа изпитателно, и все така одобряваше действията на Стела Конгрев. Но едновременно с това изпитваше озлобление. Неоправдано озлобление. И може би заради това толкова силно.

„Какво искам от това дете? — мислеше си той, усещайки как злобата го изпълва, как кипи и се пени като супа в котел. — Какво искам от дете, което…“

— Знай, че нямам нищо общо с твоето похищение, момиче — изрече той неочаквано рязко за самия себе си. — Нямам нищо общо с отвличането ти. Не съм давал такива заповеди. Измамиха ме…

Беше бесен на себе си, осъзнаваше, че извършва грешка. Отдавна трябваше да е приключил разговора, трябваше да го е приключил надменно, властно, страшно, по императорски. Трябваше да забрави за девойката и зелените й очи. Та тази девойка не съществуваше. Тя беше двойник. Имитация. Нямаше дори име. Беше никой. А императорите не молят за извинение, не се разкайват пред някой, който…

— Прости ми — каза той, и тези чужди за него думи неприятно прилепнаха към устните му. — Извърших грешка. Да, аз съм виновен за случилото се. Имам вина. Но ти давам думата си, че нищо не те заплашва. Повече няма да ти се случи нищо лошо. Никакви несправедливости, никакви унижения, никакви неприятности. Не бива да се боиш.

— Не се боя. — Тя вдигна глава и въпреки етикета го погледна в очите. Емхир потрепна, поразен от чистотата и доверчивостта на погледа й. Но веднага се изпъчи, царствен и високомерен до безобразие.

— Можеш да ме помолиш каквото поискаш.

Тя го погледна отново и той неволно си припомни неизброимите случаи, в които точно по този начин си беше купувал спокойна съвест след извършена подлост. Радвайки се, че е платил толкова евтино.

— Можеш да ме помолиш каквото поискаш — повтори той и тъй като вече беше уморен, гласът му прозвуча неочаквано човечно. — Ще изпълня всяко твое желание.

„По-добре да не ме гледа — помисли си императорът. — Не мога да понеса погледа й.

Казват, че хората се страхуват да ме погледнат в очите. А от какво се страхувам аз?

Да си гледат работата Ватие де Ридо и неговите държавни интереси. Ако тя ме помоли, ще наредя да я отведат вкъщи — там, откъдето са я взели. Ще заповядам да я откарат в огромна златна карета. Достатъчно ще е да ме помоли.“

— Можеш да ме помолиш каквото поискаш — повтори той.

— Благодаря, Ваше Императорско Величество — каза девойката, свеждайки поглед. — Ваше Императорско Величество е много благороден и щедър. Ако може да помоля…

— Говори.

— Бих искала да остана тук. Тук, в Дарн Рован. При госпожа Стела.

Той не се учуди. Очакваше нещо такова.

Тактичността му попречи да зададе въпроси, които биха били унизителни и за двамата.

— Дадох ти думата си — изрече той студено. — И всичко ще стане според твоята воля.

— Благодаря, Ваше Императорско Величество.

— Дадох ти думата си — повтори той, стараейки се да не избягва погледа й. — И ще удържа на нея. Но мисля, че изборът ти не беше добър. Не изказа правилното желание. Ако го промениш…

— Няма да го променя — каза тя, когато стана ясно, че императорът няма да довърши фразата си. — А и защо да го променям? Избрах госпожа Стела, избрах нещата, които толкова малко познавах в досегашния си живот… Дом, топлина, доброта… Сърдечност. Невъзможно е да сгрешиш, избирайки нещо такова.

„Клето, наивно създание — помисли си император Емхир вар Емрейс Дейтвен Адан ин Карп аеп Морвуд, — само ако знаеше, че като избират нещо такова, извършват най-страшните грешки.“

Но нещо — може би далечен спомен — попречи на императора да изрече тези думи на глас.

— Интересно — каза Нимуе, след като изслуша отчета. — Наистина интересен сън. Имаше ли още някакви?

— И още как! — С бързо и точно движение на ножа Кондвирамурс отряза върха на яйцето. — Още ми се вие свят след тази въртележка от видения. Но това е нормално. Първата нощ на ново място винаги носи безумни сънища. Знаеш ли, Нимуе, за нас, сънувачите, казват, че дарбата ни не е в това да сънуваме. Виденията ни в транс или под хипноза не се различават от сънищата на другите хора нито по интензивност, нито по разнообразие, нито по количеството предсказания. Това, по което се отличаваме и в което е талантът ни, е нещо друго. Ние помним сънищата си. Рядко забравяме нещо, което сме сънували.

— Защото имате нетипична и присъща само на вас работа на жлезите за вътрешна секреция — отсече Господарката на езерото. — Вашите сънища, грубо казано, всъщност представляват отделяне на ендорфин в организма. Както и повечето стихийни магически таланти, така и вашият е прозаично ограничен. Но защо ли ти говоря неща, които самата ти прекрасно знаеш. Слушам те, какви други сънища помниш?

— Един юноша — смръщи вежди Кондвирамурс, — странстващ сред пусти полета с вързоп на рамо. Пусти есенни полета. Върби… Край пътища и синори. Криви, хралупести, разклонени върби… Юношата върви, оглежда се. Пада нощ. На небето изгряват звезди. Една от тях се движи. Това е комета. Червена, искряща, тя прекосява небето.

— Браво — усмихна се Нимуе. — Макар и да нямам понятие кого си видяла насън, поне може да се определи точно датата на събитието. Червена комета се е виждала в течение на шест дни през пролетта в годината на сключване на цинтрийския мир. По-точно — в първите дни на март. В останалите сънища също ли се виждаха някакви календарни събития?

— Сънищата ми не са селскостопански календар — изсумтя Кондвирамурс, посолявайки яйцето си. — В тях няма табелки с датите! Но за да съм точна, имах сън за битката при Брена, която сигурно съм видяла на картината на Николай Цертоса в твоята галерия. А датата на битката при Брена също е известна. Тя е в същата година, в която и кометата. Нали не бъркам?

— Не бъркаш. Имаше ли нещо особено в съня ти за битката?

— Не. Множество коне, хора и оръжия. Хората се биеха и крещяха. Някой, най-вероятно побъркан, крещеше: „Орли! Орли!“.

— Какво още? Каза, че си имала въртележка от сънища.

— Не помня… — Кондвирамурс млъкна.

Нимуе се усмихна.

— Е, добре. — Послушницата гордо вирна глава, и не даде възможност на Господарката на езерото да подхвърли нещо язвително. — Разбира се, понякога забравям. Никой не е съвършен. Повтарям — моите сънища са видения, а не библиотечни каталози.

— Това ми е ясно — отсече Нимуе. — Не изпитвам сънуваческите ти способности. Това е анализ на легендата. На нейните загадки и бели петна. Получава се доста добре, още от първите сънища ти разпозна девойката от портрета, двойничката на Цири, която Вилгефорц се е опитал да представи за наследницата на цинтрийския престол.

Те замълчаха, защото в кухнята влезе Краля Рибар. Поклони се и промърмори нещо, след което взе от шкафа хляб, две гърнета и платнено вързопче. Излезе, без да пропусне да се поклони и да промърмори нещо.

— Той силно накуцва — каза Нимуе с видима неохота. — Беше тежко ранен. Един глиган му разпори крака по време на лов. Затова прекарва толкова много време в лодката. Раната не му пречи да гребе и да лови риба, на лодката забравя за недъга си. Той е много порядъчен и добър човек. А аз…

Кондвирамурс тактично мълчеше.

— А аз се нуждая от мъж — поясни делово дребната магьосница.

„Аз също — помисли си послушницата. — По дяволите, щом се върна в академията, веднага ще позволя на някой да ме съблазни. Въздържанието е хубаво нещо, но не за по-дълго от един семестър.“

Нимуе се изкашля.

— Ако си приключила със закуската и мечтите, да отидем в библиотеката.

— Да се върнем към твоя сън.

Нимуе отвори една папка, прелисти няколко акварела и извади един от тях. Кондвирамурс разпозна сцената веднага.

— Аудиенцията в Лок Грим?

— Разбира се. Представят двойничката пред императорския двор. Емхир се прави, че е позволил да го заблудят, прави доволна физиономия при лоша игра. Ето, погледни посланиците на Северните кралства, за които се изнася този спектакъл. А тук виждаме нилфгардските дукове, получили публично оскърбление: императорът е пренебрегнал техните дъщери, отхвърлил е предложенията за встъпване в родство. Жадуващи мъст, те си шепнат, наведени един към друг, вече замислят заговор за убийство. Девойката двойник стои с наведена глава, а за да подчертае тайнствеността, художникът даже е сложил воал върху лицето й.

След кратка пауза магьосницата продължи:

— И това е всичко, което знаем за фалшивата Цири. Нито една от версиите на легендата не съобщава какво е станало с нея впоследствие.

— Но можем да се досетим, че съдбата й не е за завиждане — изрече тъжно Кондвирамурс. — Когато Емхир е получил оригинала — а ние знаем, че го е получил, — той се е отървал от фалшификата. Когато сънувах този сън, не почувствах случващата се трагедия, а по принцип би трябвало да усетя нещо, ако… От друга страна, това, което виждам, не е задължително да се е случило реално. Както всеки човек, и аз сънувам миражи. Мечти. Копнежи… И страхове.

— Знам.

Дискутираха до обяд, разглеждайки папките с графики. Краля Рибар явно беше имал успешен лов, защото обядът беше сьомга на скара. Вечерята — също.

През нощта Кондвирамурс спа лошо. Твърде много беше яла.

Не сънува нищо. Беше подтисната и засрамена, но Нимуе изобщо не се разстрои.

— Имаме време — каза тя. — Пред нас са още много нощи.

В кулата Inis Vitre имаше няколко бани, наистина разкошни, със светещ мрамор и лъщящ месинг, загрявани от централно отопление, чиято пещ се намираше някъде в мазето. Кондвирамурс не се притесняваше да се къпе с часове — така или иначе по някое време се виждаше с Нимуе в една от баните, дървена къщурка с излизащ над езерото подиум. Мокри, обгърнати от парата, вдигаща се от обливаните с вода нагорещени камъни, двете седяха и взаимно си правеха вятър с брезови клончета, а в очите им капеше солена пот.

— Ако правилно съм разбрала — каза Кондвирамурс, бършейки лицето си, — стажът ми в Inis Vitre се заключава в това да премахна всички бели петна в легендата за вещера и вещерката?

— Правилно си разбрала.

— През деня, когато разглеждаме картините, и по време на разговорите ни се зареждам за съня, за да мога да видя през нощта истинската, никому неизвестна версия на даденото събитие?

Този път Нимуе не счете за нужно дори да потвърди. Само размаха няколко пъти клонката, изправи се, плисна вода върху нагорещените камъни. Вдигна се пара, горещината за миг спря дъха им.

Нимуе изля върху себе си останалата вода от ведрото. Кондвирамурс се възхищаваше на фигурата й. Макар и дребна на ръст, магьосницата имаше изключително пропорционално тяло. На формите й и на здравата кожа можеше да завиди и двайсетгодишна девойка. Самата Кондвирамурс беше на двайсет и четири. И завиждаше.

— Дори и да изясня нещо — започна тя, отново забърсвайки изпотеното си лице, — откъде можем да бъдем сигурни, че съм видяла истината? Наистина не знам…

— За това след малко — прекъсна я Нимуе. — Да излезем навън. Достатъчно сме седели в тази пещ. Да се охладим и после ще поговорим.

Това също влизаше в ритуала. Те изтичаха навън от банята, шляпайки с босите си нозе по дъските на подиума, и скочиха в езерото, като издаваха диви крясъци. Поплискаха се, излязоха отново на подиума и се заеха да изцеждат косите си.

Седнал в лодката, разтревожен от виковете и плясъците, Краля Рибар се обърна, погледна ги, прикривайки очи с ръка, но веднага се извърна и се захвана за рибарските си такъми. Подобно поведение на един мъж за Кондвирамурс не беше унизително и обидно. Мнението й за Краля Рибар обаче значително се подобри, когато забеляза, че през времето, което не посвещава на риболова, той се заема с четене. Ходеше с четиво даже до клозета, а книгата беше не друга, а Speculum aureum6, сериозно и трудно съчинение. Така че ако през първите дни на престоя си в Inis Vitre Кондвирамурс малко се чудеше на Нимуе, сега престана. Беше ясно, че Краля Рибар изглежда невеж и груб само външно. Някаква мимикрия — от съображения за безопасност.

„Въпреки това — мислеше си Кондвирамурс — е неуважение и публично оскърбление, че той предпочита въдиците и стръвта си, когато на подиума се разхождат две голи жени с телата на нимфи, от които човек не би трябвало да е в състояние да си откъсне погледа.“

— Ако изясня нещо — върна се тя към темата, бършейки гърдите си с кърпа, — то къде е гаранцията, че съм видяла истината? Познавам всички литературни версии на легендата от „Половин век поезия“ на Лютичето до „Господарката на езерото“ на Андре Равикс. Познавам преподобния Яре, познавам всички научни разработки, да не говорим за популярните издания. Всичко прочетено е оставило следи, оказало е влияние, аз не съм в състояние да го махна от сънищата си. Има ли някаква възможност да се промъкна през измислиците и да видя истината?

— Има.

— И колко голяма е тя?

— Същата, както при Краля Рибар. — Нимуе кимна към лодката в езерото. — Сама виждаш, че той хвърля кукичките си без минутка отдих. Закача водорасли, корени, потънали кори, дънери, стари обувки, удавници и дявол знае какво още. Но от време на време улавя по нещо.

— Значи успешен лов — въздъхна Кондвирамурс, обличайки се. — Хвърляме стръвта и ловим. Търсим истинските версии на легендите, махаме обвивката и подплатата, опипваме сандъка в търсене на второ дъно. А ако не съществува второ дъно? При цялото си уважение към теб, Нимуе, трябва да ти кажа, че не сме първите, захванали се с този лов. Какъв е шансът някакви подробности и щрихи да са убягнали на множеството изследователи, занимавали се с легендата преди нас? Какъв е шансът да са ни оставили дори една-единствена рибка?

— Оставили са ни — отвърна Нимуе с увереност, вчесвайки мокрите си коси. — Това, което те самите не са разбрали, са го замазали с измислици и красиви лъжи. Или са го отминали с мълчание.

— Например?

— Например първото, което ми хрумва — презимуването на вещера в Тусент. Всички версии на легендата отминават този епизод с краткото изречение: „Героите презимували в Тусент.“ Дори Лютичето, посветил две глави на подвизите си в това княжество, е изненадващо пестелив по отношение на вещера. Не си ли струва да узнаем какво се е случило през тази зима? След бягството от Белхавен и срещата с елфа Авалак’х в подземния комплекс Tir na Bea Arainne? След схватката в Каед Мирквид и приключенията с друидките? Какво е правил вещерът в Тусент от октомври до януари?

— Какво може да е правил? Зимувал е! — изсумтя послушницата. — Преди да се затопли, не е можел да мине през прохода, така че е зимувал и е скучаел. Нищо чудно, че по-късните автори са отминали този досаден фрагмент с лаконичното: „Зимата преминала.“ Но ако това е толкова важно, ще се опитам да го изясня. Имаме ли някакви картини или рисунки?

Нимуе се усмихна.

— Даже имаме една рисунка на рисунка.

Скалната фреска изобразяваше ловна сцена. Тънки, нарисувани с небрежни движения на китката човечета с лъкове и копия преследваха с диви подскоци огромен виолетов бизон. На хълбоците на бизона бяха нарисувани тигрови ивици, а над лирообразните му извити рога висеше нещо като водно конче.

— Значи това е онази картина? — поклати глава Регис. — Която е нарисувал елфът Авалак’х? Елфът, който много знае?

— Да — потвърди сухо Гералт. — Точно тази е картината.

— Проблемът е там, че в грижливо изследваните от нас пещери няма нито следа от елфи или от другите създания, за които ти спомена.

— Бяха тук. Сега са се скрили. Или са избягали.

— Това е безспорен факт. Не забравяй, аудиенцията ти е дадена след намесата на фламиниката. Явно са сметнали, че една такава среща е достатъчна. След категоричния отказ на фламиниката да сътрудничи, повярвай ми, не знам какво друго може да се предприеме. Мъкнем се из тези пещери цял ден, и не мога да се отърва от усещането, че само си губим времето.

— Аз също не мога да се отърва от това усещане — изрече вещерът с горчивина. — Никога няма да разбера елфите. Но поне вече знам защо повечето хора не си падат по тях. Защото е трудно да се отървеш от усещането, че те се надсмиват над нас. С всичко, което правят, което говорят, което мислят, елфите се надсмиват над нас. Подиграват ни се.

— В теб се обажда антропоморфизмът.

— Може би донякъде. Но усещането си остава.

— Какво ще правим?

— Ще се върнем в Каед Мирквид, за Кахир. Друидките сигурно вече са му излекували скалпираната кратуна. После ще се качим на конете и ще се възползваме от поканата на принцеса Ана Хенриета. Не прави физиономии, вампире. Милва има строшени ребра, на Кахир му е разбита главата, един малък отдих в Тусент ще ни е само от полза. Също така трябва да измъкнем Лютичето от аферата, защото ми се струва, че здравата е затънал.

— Е — въздъхна Регис, — така да бъде. Ще се държа по-надалеч от огледала и кучета, ще страня от магьосници и телепати… А ако въпреки това ме разкрият, ще разчитам на теб.

— Можеш да разчиташ — увери го сериозно Гералт. — Няма да те изоставя в беда, приятелю.

Вампирът се усмихна, и тъй като бяха сами, си позволи да покаже пълния комплект зъби.

— Приятелю?

— В мен се обажда антропоморфизмът. Е, добре, да излизаме от тези пещери, приятелю. Защото тук можем да намерим само ревматизъм.

— Абсолютно. Освен ако… Гералт? Tir na Bea Arainne, елфическият некропол, според твоя разказ се намира зад скалната картина, точно зад тази скала… Можем да попаднем там, ако… Е, знаеш. Ако я разбием. Не се ли сети за това?

— Не. Не се сетих.

На Краля Рибар отново му беше провървяло, защото за вечеря имаше пушени сивени7. Рибата беше толкова вкусна, че забравиха за науката. Кондвирамурс отново преяде.

Пушените сивени оказаха своето влияние. „Време е да заспивам — каза си Кондвирамурс, усещайки се за втори път, че машинално прелиства страниците на книгата, без да вниква в съдържанието. — Време е за сън.“

Тя се прозина, остави книгата. Премести възглавниците от положението за четене в положението за спане. Загаси лампата със заклинание. Стаята моментално потъна в непрогледен и гъст като петмез мрак. Тежките велурени пердета бяха дръпнати — послушницата отдавна се беше убедила от личен опит, че в пълна тъмнина се сънува по-добре. „Какво да избера? — помисли си тя, докато се протягаше и се въртеше в завивките. — Да се отдам на онироидна стихия или да се опитам да се закотвя някъде?“

Въпреки всеобщите твърдения, сънувачките не помнеха дори половината от пророческите си сънища, значителна част от тях оставаше в паметта им във вид на бъркотия от картини, променящи цвета и формата си като в калейдоскоп, детската играчка с огледала и стъкълца. Когато картините бяха лишени от всякакъв ред и дори зачатъци на смисъл, това още не беше беда. Тогава спокойно можеше да се мине към следващата точка от дневния ред. На принципа: не помня, значи не си е струвало да се помни. На жаргона на сънуваните такива сънища се наричаха „пълнеж“.

По-лоши и много по-срамни бяха „призраците“ — сънища, от които сънуваните си спомняха само фрагменти, откъслеци от смисъла им, сънища, от които на сутринта оставаха само неясни усещания от приетия сигнал. Ако „призракът“ се повтореше, това означаваше, че става въпрос за сън с голяма онироидна стойност. Тогава сънувачът чрез концентрация и самовнушение заставя себе си да пресънува конкретния „призрак“, този път в много по-големи подробности. Най-добри резултати даваше методът, при който се принуждаваш да пресънуваш съня веднага след събуждането — така нареченото „закачване“. Ако сънят не позволеше да се „закачиш“, трябва да се опиташ да извикаш същата картина при някой от следващите сеанси чрез концентриране и медитация преди заспиване. Такова програмиране на съня се наричаше „закотвяне“.

След дванайсет нощи на острова Кондвирамурс вече имаше три списъка, три комплекта сънища. Имаше списък за достойните за похвала успехи — списък на „призраците“, които сънувачката успешно беше „закачила“ или „закотвила“. Към тях спадаха сънищата за бунта на остров Танед, а също така и за пътешествието на вещера и неговия отряд през прохода Малхеур, през пролетните порои и разкаляните пътища към долината Судут. Имаше и списък, за който послушницата не призна на Нимуе — списък с провалите, сънища, който въпреки всички усилия си оставаха загадка. И имаше работен списък — на сънищата, които чакаха реда си.

И имаше един сън — странен, но много приятен, — който постоянно се завръщаше с откъслеци и картини, с неуловими звуци и копринени докосвания.

Мил, нежен сън.

„Добре — помисли си Кондвирамурс, затваряйки очи. — Така да бъде.“

— Изглежда, знам с какво се е занимавал вещерът, докато е зимувал в Тусент.

— Моля? — Нимуе се откъсна от облечения в кожа том, който прелистваше, и погледна към сънувачката над очилата. — Най-накрая си видяла нещо?

— И още как! — отвърна наперено Кондвирамурс. — Видях! Вещерът Гералт и жена с късо подстригана черна коса и зелени очи. Не знам коя може да е. Може би онази принцеса, за която пише в бележките си Лютичето?

— Май не си ги чела внимателно — поохлади ентусиазма й магьосницата. — Лютичето описва принцеса Анариета подробно, а и други източници потвърждават, че косите й са били, цитирам, „кестеняви, със златист оттенък“. Край на цитата.

— Значи не е тя — съгласи се послушницата. — Моята жена беше чернокоса. Направо като въглен. А сънят беше… Хм… Интересен.

— Слушам внимателно.

— Те разговаряха. Но това не беше съвсем обичаен разговор.

— И кое му беше необичайното?

— През повечето време краката й бяха на раменете му.

— Кажи ми, Гералт, вярваш ли в любовта от пръв поглед?

— А ти вярваш ли?

— Вярвам.

— Сега вече знам какво ни е събрало. Привличането на противоположностите.

— Не бъди циничен.

— Защо? Казват, че цинизмът доказва наличието на интелект.

— Не е вярно. При цялата си псевдоинтелектуална обвивка, цинизмът е отвратително неискрен. Не понасям неискреността в никакви форми. Но след като заговорихме за това… Кажи ми, вещерю, какво в мен обичаш най-много.

— Това.

— От цинизма отиде към тривиалността и баналността. Опитай пак.

— Най-много обичам в теб твоя ум, твоя интелект и дълбоката ти духовност. Твоята независимост и свобода, твоята…

— Не мога да разбера откъде толкова сарказъм в теб…

— Това не беше сарказъм, беше шега.

— Не понасям такива шеги. Особено пък ненавременните. Всичко, скъпи мой, си има своето време и за всичко под небето си има определен час. Има време да се мълчи и време да се говори, има време за плач и време за смях, време да се сее и време да се жъне, време за шеги и време за сериозност…

— Време за плътски ласки и време за въздържание?

— Не приемай казаното толкова буквално. Нека по-добре да приемем, че сега е време за комплименти. Любовта без комплименти мяза на физиология, а физиологията е нещо пошло. Говори ми комплименти!

— Никоя от Яруга до Буйна няма толкова хубав задник като твоя.

— Ама че късмет! Сега за разнообразие ме сложи някъде между варварските северни рекички. Като оставим настрана уместността на метафората, не можеше ли да кажеш от Алба до Велда? Или от Алба до Сансретур?

— Никога в живота си не съм бил край Алба. Старая се да избягвам изводи, които не са подкрепени от личния ми опит.

— О! Сериозно! Да смятам ли тогава, че си видял и опитал достатъчно много задници — защото нали за тях говорим — за да си направиш съответните изводи? А, белокоско? Колко жени си имал преди мен? А? Попитах те нещо, вещерю! Не, не, спри, махни си лапите, няма да ти се размине по този начин. Та колко жени си имал преди мен?

— Нито една. Ти си ми първата.

— Е, най-накрая!

Нимуе доста дълго разглежда картината със светлосенките, изобразяваща десет седнали около кръгла маса жени.

— Жалко, че не знаем как са изглеждали наистина — обади се тя най-накрая.

— Великите магистърки? — изсумтя Кондвирамурс. — Пълно е с техни портрети! Дори само в Аретуза…

— Казах „наистина“ — прекъсна я Нимуе. — Имам предвид не ласкателните портрети, нарисувани въз основа на други ласкателни портрети. Не забравяй, имало е време, в което изображенията на магьоснички са били унищожавани. Както и самите магьоснички. А после е имало период на пропаганда, когато магистърките със самата си външност е трябвало да пробуждат уважение, възхищение и религиозен страх. От тези времена произхождат всичките Събрания на Ложата, заговорите и договорите, платната и графиките, изобразяващи масата и седящите около нея изумително, омайващо красиви жени. А истински, автентични портрети няма. Освен две изключения. Автентичен е портретът на Маргарита Льоантил, който е окачен в Аретуза на остров Танед и по чудо е оцелял от пожара. А също и портретът на Шеала де Танкарвил в Енсенад в Лан Ексетер.

— А нарисуваният от елфите портрет на Францеска Финдабаир, изложен във венгербергската пинакотека?

— Фалшификат. Когато елфите са отворили Вратата и са си отишли през нея, са взели със себе си или са унищожили всички произведения на изкуството, без да оставят нито една картина. Ние не знаем дали Маргаритката от Долината наистина е била толкова красива, колкото гласи преданието. Изобщо не знаем как е изглеждала Ида Емеан. А тъй като в Нилфгард портретите на магьосничките били унищожавани прилежно и старателно, нямаме никаква представа как са изглеждали наистина Асире вар Анахид и Фрингила Виго.

— Обаче засега ще приемем — въздъхна Кондвирамурс, — че са изглеждали именно по начина, по който са ги изобразявали по-късно. Достойни, властни, мъдри и добри, грижливи, честни и благородни. И красиви, пленително красиви… Ще го приемем. Защото така животът ни ще е по-лек.

Дневните занятия в Inis Vitre придобиха чертите на леко уморителна рутина. Анализът на сънищата на Кондвирамурс, започнал след закуска, обикновено продължаваше до пладне. Времето между пладне и обяда послушницата прекарваше в разходки — а и те скоро станаха рутинни и скучни. И нищо чудно — тя можеше да обходи острова два пъти за един час, наслаждавайки се на такива забавни неща като гранит, ниски борчета, дребен чакъл и миди, на водата и чайките.

След обяда и дългата следобедна почивка започваха дискусии, преглеждане на книги, свитъци и ръкописи, изучаване на картини, графики и карти. И дълги, проточващи се до среднощ дискусии за това каква част от легендите е истина…

А после идваха нощите — и сънищата. Най-различни сънища. Въздържанието напомняше за себе си. Вместо загадките на легендата за вещера Кондвирамурс сънуваше Краля Рибар в най-различни ситуации, като се започне от крайно нееротични и се стигне до изключително еротични. В крайно нееротичните сънища Краля Рибар я теглеше с въже след лодката. Гребеше бавно и лениво, така че тя потъваше в езерото, давеше се, задушаваше се, обзета от ужасен страх — чувстваше, че от дъното на езерото се откъсва и се понася към повърхността нещо зловещо, нещо, което жадуваше да погълне теглената след лодката стръв, каквато беше тя. То вече беше на път да я хване, но в този момент Краля Рибар започваше да гребе по-мощно, изтегляйки я извън обсега на челюстите на невидимия хищник. Тя се задавяше от водата и веднага се събуждаше.

В недвусмислено еротичните сънища тя стоеше на колене на дъното на люлеещата се лодка, наведена през борда, а Краля Рибар я държеше за врата и я обладаваше ентусиазирано, като при това мърмореше, кашляше и плюеше. Въпреки физическото удоволствие, което изпитваше, Кондвирамурс вътрешно беше скована от ужас — а какво щеше да стане, ако Нимуе ги хване? Изведнъж във водата на езерото се появяваше разлюляното, страховито лице на дребната магьосница… и Кондвирамурс се събуждаше, обляна в пот.

Тогава тя ставаше, отваряше прозореца, опиваше се с нощния въздух и лунната светлина, със струящата откъм езерото мъгла.

И отново лягаше да спи.

Кулата Inis Vitre имаше тераса, опираща се на стълбове и надвиснала над езерото. Отначало Кондвирамурс не обръщаше внимание на това обстоятелство, но в края на краищата започна да се замисля. Терасата беше странна — абсолютно недостъпна. Нито едно от известните й помещения нямаше изход, който да води натам.

Кондвирамурс беше наясно, че жилищата на магьосничките не могат да минат без такива тайнствени аномалии и не задаваше въпроси. Дори когато, разхождайки се по брега на езерото, забележеше, че от терасата я гледа Нимуе. Явно терасата беше недостъпна само за непосветените и профаните.

Възмутена от това, че я смятат за непосветена, тя се засегна и се направи, че нищо не се е случило. Но скоро загадката се изясни.

Това се случи след като Кондвирамурс беше навестена от поредица сънища, активирани от акварелите на Вилма Весели. Явно увлечена от един от фрагментите на легендата, художничката беше посветила всичките си произведения на Цири в Кулата на лястовицата.

— Странни сънища имам след тези картини — оплака се послушницата на следващата сутрин. — Сънувам… картини. През цялото време само картини. Не ситуации, не сцени, а картини. Цири на зъбците на кулата… Неподвижна картина.

— И нищо повече? Никакви възприятия, освен зрителни?

Естествено, Нимуе знаеше, че толкова умела сънувачка като Кондвирамурс сънува с всички сетива — възприема сънищата не само зрително, както повечето хора, но също така и със слуха, обонянието, осезанието, че дори и с вкуса.

— Нищо — поклати глава Кондвирамурс. — Само…

— Да?

— Мисъл. Упорита мисъл. Че край това езеро, в тази кула, аз изобщо не съм господарка, а пленница.

— Ела с мен.

Както и Кондвирамурс се досещаше, на терасата можеше да се излезе само през личните покои на магьосницата — чистички, педантично подредени, ухаещи на сандалово дърво, смирна, лавандула и нафталин. Наложи се да се възползват от малка тайна вратичка и вита стълба, водеща надолу. Едва след това стигнаха където трябваше.

За разлика от останалите помещения, по стените на стаята нямаше нито ламперия, нито тапети; беше много бяла, поради което — и много светла. Още по-светла я правеше огромният трикрилен прозорец, по-точно — остъклена врата, водеща право към надвисналата над езерото тераса.

Единствените мебели в стаята бяха две кресла, огромно огледало в овална махагонова рамка и нещо като стойка, на която висеше гоблен пет на седем стъпки, докосващ пода с ресните си.

На гоблена беше изобразена отвесна скала над планинско езеро. Замък, издигащ се над скалата — сякаш е част от нея. Замък, който Кондвирамурс добре познаваше от многобройните илюстрации.

— Цитаделата на Вилгефорц, мястото, където е била затворена Йенефер. Мястото, където е приключила легендата.

— Така е — потвърди Нимуе с престорено равнодушие. — Тук приключва легендата, поне в известните й версии. Ние познаваме точно тези версии, затова ни се струва, че знаем финала. Цири е избягала от Кулата на лястовицата, където, както ти изясни, е била заточена. Избягала е, когато е осъзнала какво смятат да направят с нея. Легендата представя множество версии за бягството й…

— На мен — прекъсна я Кондвирамурс — ми харесва тази с хвърлянето на предмети зад гърба. Гребен, ябълка и носна кърпичка. Но…

— Кондвирамурс.

— Извинявай.

— Както казах, има множество версии за бягството й. Но и досега не е ясно по какъв начин Цири е попаднала от Кулата на лястовицата право в замъка на Вилгефорц. Не можеш да сънуваш Кулата на лястовицата. Опитай тогава да сънуваш замъка. Вгледай се внимателно в гоблена… Слушаш ли ме?

— Това огледало… Магическо е, нали?

— Не. Изстисквам си пъпките пред него.

— Извинявай.

— Това е огледалото на Хартман — поясни Нимуе, след като забеляза смръщения нос и нацупените устни на послушницата. — Ако искаш, погледни. Но, моля те, бъди внимателна.

— Вярно ли е — попита Кондвирамурс с треперещ от възбуда глас, — че с Хартман може да се отиде до други…

— Светове? Разбира се. Но не веднага, не без подготовка, медитация, концентрация. Когато те съветвах да си внимателна, имах предвид нещо друго.

— Какво?

— Огледалото действа в двете посоки. От Хартман винаги може да излезе нещо.

— Знаеш ли, Нимуе… Когато гледам този гоблен…

— Сънува ли?

— Сънувах. Много странен сън. От височината на птичи полет. Бях птица… Виждах замъка отвън. Но не можех да проникна в него. Нещо ми спираше достъпа.

— Погледни гоблена — нареди Нимуе. — Погледни цитаделата. Гледай внимателно, съсредоточи се върху всяка подробност. Концентрирай се силно, дълбоко, запечатай тази картина във въображението си. Искам в съня си да влезеш там. Много е важно да влезеш.

Отвън, зад стените на замъка, явно бушуваше дяволска виелица, огънят в камината бумтеше, бързо поглъщайки цепениците. Йенефер се наслаждаваше на топлината. Наистина, сегашната й килия беше безкрайно по-топла от влажната дупка, в която беше прекарала може би два месеца, но и на новото място й тракаха зъбите. В старата килия тя напълно беше изгубила представа за времето, а и по-късно никой не бързаше да я информира за датата, но тя беше сигурна, че навън е зима, декември или може би дори януари.

— Яж, Йенефер — каза Вилгефорц. — Яж, моля те, не се стеснявай.

Магьосницата не си и помисляше да се стеснява. Ако ядеше бавно и се справяше мъчително с кокошката, това беше само защото едва зарасналите й пръсти бяха все още неловки и почти изцяло вдървени. Беше й трудно да държи ножа и вилицата с тях. А не искаше да яде с ръце — предпочиташе да демонстрира превъзходството си над Вилгефорц и останалите пируващи гости на магьосника. Тя не познаваше нито един от тях.

— Наистина съжалявам, че трябва да ти го съобщя — обади се Вилгефорц, галейки с пръсти столчето на бокала си, — но твоята подопечна Цири напусна този свят. За това можеш да виниш само себе си, Йенефер. И своето безразсъдно упорство.

Един от гостите, нисък тъмнокос мъж, кихна мощно и се изсекна в батистена носна кърпичка. Носът му беше подут, зачервен и явно абсолютно запушен.

— Наздраве — каза Йенефер, на която зловещите думи на Вилгефорц не й направиха никакво впечатление. — Откъде такава ужасна настинка, драги господине? Стояли сте на течение след къпане?

Другият гост, по-стар, висок, слаб, с отвратително бледи очи, изведнъж се закикоти. Простудилият се, макар и лицето му да се изкриви от злоба, благодари на магьосницата с кимане и кратка фраза. Но все пак достатъчно дълга, за да си проличи нилфгардският акцент.

Вилгефорц се обърна към нея. Той вече не носеше златните клеми и щипки, предназначени да придържат кристала в кухината на окото му, но изглеждаше още по-чудовищно оттогава, през лятото, когато тя видя раната му за първи път. Регенериралата лява очна ябълка вече беше наред, но значително по-малка от дясната. От гледката дъхът спираше.

— Ти, Йенефер — процеди той, — сигурно смяташ, че те лъжа, че се опитвам да те вкарам в клопка, да те измамя? А за какво ми е това? Новината за смъртта на Цири ме потресе толкова, колкото и теб, какви ги говоря, даже много повече, отколкото теб. В края на краищата аз имах много конкретни надежди във връзка с девойката, правех си планове, съдбоносни за моето бъдеще. А сега момичето вече не е между живите и плановете ми рухнаха.

— Това е чудесно. — Йенефер, с усилие удържайки ножа с непослушните си пръсти, се опитваше да нареже пълненото със сини сливи свинско филе.

— С Цири те свързваше изключително глупава сантименталност — продължи магьосникът, без да обръща внимание на коментара й. — Сантименталност, дължаща се в еднаква степен както на съжалението за собственото ти безплодие, така и на чувството ти за вина. Да, да, Йенефер, чувството ти за вина! Та нали ти участваше активно в кръстосването на двойки, благодарение на което се роди и малката Цири. И ти пренесе чувствата си върху плода на генетичния експеримент — между другото, неуспешен. Защото експериментаторите нямаха достатъчно познания.

Йенефер безмълвно вдигна чашата си за наздравица, молейки се в душата си да не я изпусне. Тя постепенно стигаше до извода, че поне два пръста от петте ще останат вдървени много дълго време. Може би завинаги.

Вилгефорц не обърна никакво внимание на жеста й.

— Сега вече е твърде късно — процеди той през зъби. — Но знай, Йенефер, аз имах нужните знания. Ако имах и девойката, със сигурност щях да се възползвам от знанията си. Наистина може да се съжалява, че не укрепих и подобрих твоя осакатен заместител на майчиния инстинкт. Макар че си пресъхнала и стерилна като камък, с моя помощ щеше да имаш не само дъщеря, но и внучка. Пък макар и заместител на внучка.

Йенефер изсумтя пренебрежително, въпреки че вътрешно кипеше от ярост.

— С най-голямо съжаление съм принуден да ти разваля празничното настроение, скъпа — каза студено магьосникът. — Мисля, че няма да ти е приятно да узнаеш, че вещерът Гералт от Ривия също не е между живите. Да, да, същият този вещер Гералт, с който, също както и с Цири, ви свързваха сурогатни чувства — смешна сантименталност, глупава и сладникава до прилошаване. Знай, Йенефер, че нашият скъп вещер се прости с този свят наистина пламенно и ефектно. Но в този случай няма за какво да се упрекваш. Ти не си виновна дори и в най-малка степен за смъртта на вещера. Заслугата е изцяло моя. Опитай маринованите круши, наистина са отлични.

Във виолетовите очи на Йенефер припламна студена омраза. Вилгефорц се разсмя.

— Ето такава ми харесваш — каза той. — Наистина, ако не бяха двимеритовите гривни, щеше да ме изпепелиш. Но двимеритът действа, така че можеш да ме изгаряш само с поглед.

Простуденият кимна, изсмърка и така се закашля, че му потекоха сълзи от очите. Високият разглеждаше магьосницата с неприятните си рибешки очи.

— А къде е господин Риенс? — попита Йенефер, провлачвайки думите. — Господин Риенс, който ми обеща да направи толкова много неща с мен? Къде е господин Ширу, който никога не пропускаше случая да ме удари или ритне? Защо стражите, само до неотдавна груби и брутални, сега се държат с плахо уважение? Не, Вилгефорц, няма нужда да отговаряш. Аз знам. Това, за което говориш, е още една голяма фалшификация. Цири ти се е изплъзнала и Гералт ти се е изплъзнал, като пътьом е спретнал на хората ти кървава баня. И сега какво? Плановете ти са рухнали, превърнали са се в прах, ти самият си го призна, мечтите за могъщество са се разсеяли като дим. А магьосниците и Дийкстра са все по-близо до вас, все по-близо. Неслучайно и не от съчувствие ти престана да ме изтезаваш и да ме принуждаваш да сканирам. А император Емхир стеснява примката и сигурно е много, много ядосан. Ess a tearth, me tiarn? A’pleine a cales, ellea?

— Аз говоря всеобщия език — каза простудилият се, издържайки погледа й. — Казвам се Стефан Скелен. И ни най-малко не съм напълнил гащите. Ха, все ми се струва, че съм в по-изгодна позиция от вас, госпожо Йенефер.

Дългата реч го измори, той се разкашля отново и се изсекна във вече съвсем подгизналата батистена кърпичка. Вилгефорц удари с длан по масата.

— Достатъчно сме се забавлявали — изрече той, зловещо въртейки по-малкото си око. — Имай предвид, Йенефер, че вече не си ми нужна. По принцип би трябвало да те напъхам в един чувал и да те удавя в езерото, но аз прибягвам до такива методи с огромна неохота. Докато обстоятелствата ми позволят или ме принудят да взема друго решение, ще останеш в изолация. Но те предупреждавам — няма да ти позволя да ми създаваш неприятности. Ако отново решиш да правиш гладна стачка, знай, че няма да губя време да те храня през тръбичка, както през октомври. Просто ще ти позволя да гладуваш до смърт. А ако опиташ да избягаш, заповедите към стражите ми ще бъдат недвусмислени. А сега ще трябва да си кажем довиждане. Разбира се, ако си задоволила глада си…

— Не. — Йенефер се изправи, хвърляйки салфетката на масата. — Може би бих хапнала още, но компанията на масата ми убива апетита. Така че да си кажем довиждане.

Стефан Скелен кихна и се закашля. Бледоокият я измери с лош поглед и се усмихна зловещо. Вилгефорц гледаше встрани.

Както обикновено, когато я изкарваха от килията или я вкарваха в нея, Йенефер се опита да разбере къде се намира, да получи поне частица информация, която би могла да й помогне в планираното бягство. И както винаги я очакваше неуспех. Замъкът нямаше никакви прозорци, през които тя да може да забележи околния терен или поне слънцето и да се опита да определи посоките на света. Телепатията беше невъзможна, тежките гривни и нашийника от двимерит ефективно неутрализираха всякакви опити да се използва магия.

Стаята, в която я държаха, беше студена и неприветлива като отшелническа килия. Но Йенефер си спомни за радостния ден, в който я преместиха тук от подземието, където на пода винаги имаше локва от зловонна течност, а по стените имаше наслагвания от селитра и сол. От подземието, където я хранеха с обелки, които плъховете без усилие измъкваха от осакатените й пръсти. Когато след два месеца престой там й махнаха оковите и я измъкнаха, Йенефер не можеше да си намери място от щастие. Новата стая й изглеждаше като кралска спалня, а рядката чорба, която й поднасяха, й се струваше като супа от лястовиче гнездо, достойна за императорската трапеза. Естествено, супата скоро се превърна в обикновена помия, удобното легло — в твърд нар, кралската спалня — в затворническа килия. Студено, тясно помещение, в което след четири крачки се натъкваш на стена.

Йенефер изруга, въздъхна и приседна на дървеното столче — единствената мебел в килията освен нара.

Мъжът влезе толкова тихо, че тя не го чу.

— Казвам се Бонхарт — представи се той. — Гледай да запомниш това име, вещице. Набий си го добре в главата.

— Разкарай се, надувко.

— Аз съм ловец на глави — изскърца той със зъби. — Да, да, наостри уши, магьоснице. През септември, преди три месеца, хванах твоето изродче. Тази Цири, за която толкова се изговори тук.

Йенефер наостри уши. Септември. Ебинг. Хванал я е. Но нея я няма. Може би лъже?

— Сивокоса вещерка, обучавана в Каер Морхен. Принудих я да се бие на арена — да убива хора в съпровода на крясъците на тълпата. Постепенно я превърнах в звяр. Учех я с камшика, с пестници и шутове. Обучавах я дълго. Но зеленоокото змийче избяга.

Йенефер скришом въздъхна.

— Избяга от мен в друг свят. Но ние пак ще се срещнем. Сигурен съм, че някой ден ще се срещнем. Да, магьоснице. И ако съжалявам за нещо, то е само за това, че твоя вещерски любовник, онзи Гералт, го изгориха жив. С удоволствие бих позволил на проклетия дивак да се полюбува на острието ми.

Йенефер изсумтя.

— Чуй ме, Бонхарт, или както там се казваш. Не ме разсмивай. Не можеш да се сравняваш с вещера. В нито едно отношение. Ти, както сам си призна, си един ловец на кучета. Но си добър само срещу малки палета. Много малки палета.

— Виж това, вещице.

Той рязко разтвори салтамарката и ризата си и показа три сребърни медальона с преплетени ланци. На единия имаше котешка глава, на втория — орел или грифон. Йенефер не успя да види добре третия, но като че ли беше вълк.

— По панаирите е пълно с такива неща — изсумтя тя, отново правейки се на безразлична.

— Тези не са от панаирите.

— Да бе.

— Имаше време — изсъска Бонхарт, — когато порядъчните хора се бояха от вещерите повече, отколкото от чудовищата. Чудовищата, то се знае, бяха из горите и в бърлогите си, а вещерите нагло се навъртаха около храмовете, сградите, училищата и забавите на площадите. Порядъчните хора с право смятаха това за скандално. Затова решиха да потърсят някой, който да сложи наглите вещери на мястото им. И намериха такъв. Трудно, бавно, надалеч — но го намериха. Както виждаш, на сметката ми са трима. Нито един изрод повече не се появи в околността, за да плаши почтените хора с външността си. А ако се беше появил, щях да се справя с него по същия начин, както и с предишните.

— В съня му? — намръщи се Йенефер. — С арбалет, иззад ъгъла? Или може би с помощта на отрова?

Бонхарт скри медальоните под ризата си и направи две крачки към нея.

— Дразниш ме, вещице.

— Такава ми беше идеята.

— Нима? Е, сега ще ти покажа, кучко, че мога да се сравнявам с твоя вещерски любовник във всяко едно отношение. И даже съм по-добър от него.

Стоящите пред вратата стражи чак подскочиха, когато чуха носещите се от килията трясъци, бумтене, вой и пищене. Ако някога през живота си бяха чули рев на хваната в капан пантера, щяха да се закълнат, че в килията се намира именно пантера.

После от килията долетя страховит рев на ранен лъв — звяр, какъвто стражите също не бяха виждали на живо, а само изрисуван по гербовете. Те се спогледаха. Поклатиха глави. А после се втурнаха в стаята.

Йенефер седеше в ъгъла на стаята, сред останките от нара. Косите й бяха разрошени, роклята и ризата — раздрани от горе до долу, малките й девически гърди се вдигаха в такт с тежкото й дишане. От носа й течеше кръв, върху лицето й бързо нарастваше цицина, раната от одраскване с нокти на лявото й рамо също се подуваше.

Бонхарт седеше в другия края на стаята, сред останките от столчето, хванал се с ръце за чатала. От неговия нос също течеше кръв, оцветила сивите му мустаци в тъмночервено. Лицето му беше нашарено с кървави драскотини. Едва зарасналите пръсти на Йенефер бяха жалко оръжие, но пък заключалките на двимеритовите гривни имаха прекрасни остри ръбове.

В подуващата се буза на Бонхарт, точно насред скулата, стърчеше, много дълбоко забита, вилицата, която Йенефер беше откраднала от масата по време на вечерята.

— Само против малките паленца ставаш, кучкарю — въздъхна магьосницата, опитвайки се да прикрие гърдите си с остатъка от роклята. — Но от кучките стой по-надалеч. Прекалено си слаб за тях, смотаняк!

Тя не можеше да си прости, че не го е уцелила там, където се целеше — в окото. Но мишената беше подвижна, освен това никой не е съвършен.

Бонхарт изкрещя, изправи се, изтръгна вилицата, изрева и се олюля от болка. Заруга противно.

В килията веднага надникнаха още двама стражи.

— Ей, вие! — развика се Бонхарт, бършейки кръвта от лицето си. — Бързо тук! Довлечете тази гадина насред стаята, разпънете я и я дръжте здраво.

Стражите се спогледаха. А после се вторачиха в тавана.

— По-добре си тръгвайте оттук, господине — каза единият от тях. — Нищо няма да разпъваме и да държим. Тези неща не ни влизат в задълженията.

— Освен това — промърмори друг страж, — нямаме желание да свършим като Риенс или Ширу.

Кондвирамурс остави върху купчината картини картона с изображението на затворническа килия и седяща жена с отпусната глава и ръце, приковани с вериги към каменната стена.

— Изтезавали са я — промърмори тя, — а през това време вещерът се е забавлявал в Тусент с някаква брюнетка.

— Осъждаш ли го? — попита рязко Нимуе. — Без да си сигурна?

— Не. Не го осъждам, но…

— Няма „но“. Млъкни, моля те.

Известно време седяха в мълчание, разглеждайки картоните с графики и акварели.

— Всички версии на легендата — Кондвирамурс посочи една от гравюрите — твърдят, че мястото на приключването й, финалът, последната битка между Доброто и Злото, направо Армагедон, е замъкът Рис-Рун. Всички версии. Освен една.

— Да — кимна Нимуе. — Всички, освен анонимната, не особено популярна версия, известна като „Черната книга от Еландер“.

— Черната книга твърди, че финалът на легендата се е случил в цитаделата Стига.

— Наистина. Също така и други, каноничните за легендата събития, са представени в Книгата от Еландер по съвсем различен начин от общоприетия.

— Интересно — Кондвирамурс вдигна глава, — кой ли от замъците е изобразен в илюстрациите? Кой е изтъкан на твоя гоблен? Кое изображение е правдивото?

— Това няма да го научим никога. Замъкът, станал свидетел на финала на легендата, не е оцелял. Разрушен е, от него не е останала и следа, в това са единодушни всички версии, дори и представената в Книгата от Еландер. Нито едно от посочените в източниците места не е убедително. Не знаем и никога няма да узнаем как е изглеждал този замък и къде се е намирал.

— Но истината…

— За истината — рязко я прекъсна Нимуе — точно това няма никакво значение. Не забравяй, че ние не знаем как е изглеждала наистина Цири. Но на тази картина, нарисувана от Вилма Весели, е изобразена точно тя, как води бурен разговор с елфа Авалак’х на фона на кошмарни скулптури на деца. Цири. Няма никакво съмнение в това.

— Но — не се предаваше Кондвирамурс — твоят гоблен…

— Изобразява замъка, в който се е разиграл финалът на легендата.

Мълчаха дълго. Преобръщаните картони шумоляха.

— Не харесвам версията на легендата от Черната книга — обади се Кондвирамурс. — Тя е една такава… Такава…

— Неприятно правдива — завърши Нимуе, поклащайки глава.

Кондвирамурс се прозина, остави настрана „Половин век поезия“, издание, допълнено с послеслов от професор Еверет Денхоф младши. Размести възглавниците от положение за четене до положение за сън. Отново се прозина, протегна се и загаси лампата. Стаята потъна в мрак, разсейван само от иглите лунна светлина, проникващи през процепа между завесите. „Какво да избера за тази нощ? — запита се послушницата. — Да се отдам на волята на съдбата? Или да се закотвя?“

След кратък размисъл избра второто.

Имаше един неясен, повтарящ се сън, който тя все не успяваше да досънува докрай. Той се разсейваше, изчезваше сред другите сънища така, както вълнена нишка се губи сред шарката на многоцветна тъкан. Сън, който изчезваше от паметта й и същевременно упорито си оставаше там.

Кондвирамурс заспа веднага и сънят моментално я споходи. Достатъчно беше да си затвори очите.

Нощно небе, безоблачно, осветено от луната и звездите. Хълмове, лози по покритите им със сняг склонове. Черен и ъгловат силует на сграда — крепостни стени със зъбци, колони, самотна стражева кула.

Двама конници. Излизат в празното пространство между стените, слизат от конете, влизат през портала. Но в сияещия в пода отвор на подземие се вмъква само единият.

Този, чиито коси са абсолютно бели.

Кондвирамурс застена в съня си и започна да се мята в леглото.

Белокосият се спуска по стъпала, дълбоко-дълбоко в подземието.

Върви по тъмни коридори, осветява ги, постоянно палейки сложената в желязна ръкохватка борина. Призрачни сенки танцуват по стените и сводовете.

Коридори, стъпала, пак коридори. Килия, голяма крипта, бъчви покрай стената. Купчина натрошени камъни. После — разклоняващ се коридор. И в двете посоки е тъмно. Белокосият запалва поредната борина. Измъква меча от ножницата на гърба си. Колебае се, не знае по кой коридор да тръгне. Накрая избира десния. Много студен, криволичещ, покрит с натрошени камъни.

Кондвирамурс стене в съня си, обхваща я страх. Тя знае, че пътят, избран от белокосия, води до опасност.

Знае също, че белокосият търси опасността.

Защото това е неговата професия.

Послушницата се мята сред завивките, стене. Тя е сънувачка, тя сънува, изпаднала е в онироскопичен транс и неочаквано пророчески знае какво ще се случи след малко. „Внимавай! — иска да извика, макар и да знае, че няма да успее да извика. — Внимавай, огледай се!

Пази се, вещерю!“

Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.