Господарката на езерото. Том 1

Седма глава

Едновременно с надигащия се вятър небето на запад потъмня, прииждащите валма от облаци загасиха съзвездията едно след друго. Угасна Драконът, угасна Снежната кралица, угаснаха Седемте козлета. Угасна Окото, продължило да свети по-дълго от останалите. Небето на хоризонта припламна за кратко от поредната мълния. Разнесе се приглушен грохот. Вятърът се усилваше, запращаше в очите прах и сухи листа.

Еднорогът изцвили, изпрати телепатичен сигнал. Цири веднага разбра какво иска да каже.

Няма време за губене. Единствената ни надежда е в бързото бягство. На точното място и в точното време. Да побързаме, Звездоока.

„Аз съм Господарката на Световете — напомни си тя. — Аз съм Старата кръв, имам власт над Времето и Пространството.

Аз съм кръв от кръвта на Лара Дорен“.

Ихуараквакс изцвили, подканяйки я. Келпи го подкрепи с протяжно пръхтене. Цири сложи ръкавиците си.

— Готова съм — каза тя.

Шум в ушите. Блясък и светлина. А после — мрак.

Водите на езерото и привечерната тишина разнасяха ругатните на Краля Рибар, който дърпаше влакното на въдицата, опитвайки се да освободи кукичката, закачила се за дъното. Изпуснатото весло изпляска тихо.

Нимуе нетърпеливо се изкашля. Кондвирамурс се извърна от прозореца и отново се наведе над акварелите. Особено привличаше поглед един от тях: девойка с развяващи се коси, яхнала изправена на задните си копита врана кобила. До тях — бял еднорог, също на задните си крака. Гривата му се развяваше като косите на девойка.

— Може би само относно този фрагмент на легендата мненията на източниците не се различават — отбеляза послушницата. — Те единодушно го смятат за измислица и приказно разкрасяване, или пък за фина метафора. А художниците и графиците напук на учените предпочитат точно този епизод. Ето, каквато и да е картината, винаги присъстват Цири и еднорогът. Какво имаме тук, например? Цири и еднорогът на скала над морски плаж. А тук — Цири и еднорогът на фона на някакъв пейзаж като от наркотичен транс, нощем, под две луни.

Нимуе мълчеше.

— Навсякъде Цири и еднорогът — повтори Кондвирамурс, оставяйки акварелите върху масата. — Цири и еднорогът в лабиринта на световете, Цири и еднорогът в бездната на времето…

— Цири и еднорогът — каза Нимуе, гледайки през прозореца, към лодката и мятащия се в нея Крал Рибар. — Цири и еднорогът се появяват от небитието, като призраци, увисват над гладката вода на някое от езерата… А може би едно и също езеро, свързващо като верига времената и местата — всеки път различни, и всеки път едни и същи?

— Моля?

— Призраци. — Нимуе не я гледаше. — Пришълци от други измерения, други плоскости, други места, други времена. Видения, променящи нечий живот. Променящи и своя живот, своята съдба… Без да знаят за това. За тях това е просто… поредното място. Не точното място, не точното време… Отново, за кой ли път — не точното място, не точното време…

— Нимуе… — усмихна се измъчено Кондвирамурс. — Напомням ти, че именно аз съм сънувачката тук, и че съм дошла именно заради съновните видения и онироскопията. А ти изведнъж започваш да прорицаваш. Сякаш си виждала това, за което говориш… насън.

Ако се съди по внезапно усилилите се ругатни, Краля Рибар не беше успял да измъкне кукичката, влакното се беше скъсало. Нимуе мълчеше, гледайки рисунката на Цири и еднорога.

— Наистина съм виждала насън това, за което говорех — спокойно каза тя най-накрая. — Виждала съм го насън много пъти. И веднъж наяве.

Както е известно, пътуването от Члухов до Малборк33 при определени условия може да отнеме дори пет дни. А тъй като писмата на члуховския комтур34 до Винрих фон Книпроде, Великия магистър на ордена, трябваше да пристигнат до адресата не по-късно от Петдесетница, рицарят Хенрих фон Швелборн, без да се помайва, потегли на сутринта след Възнесение, за да има възможност да пътува спокойно и да не се притеснява, че ще закъснее. Langsam, aber sicher35.

Това поведение на рицаря много се хареса на неговия ескорт от шестима конни стрелци, командвани от Хасо Планк, син на пекар от Кьолн. Арбалетчиците и Планк бяха свикнали повече с рицари, които ругаеха, крещяха и даваха заповеди да се бърза с всички сили, а после, след като така или иначе не беше възможно да се стигне навреме, стоварваха цялата вина върху клетите кнехти36, лъжейки по начин, недостоен за рицар, при това рицар от Ордена.

Беше топло, макар и облачно. От време на време ръмеше, долините бяха обгърнати в мъгла. Обраслите с буйна зеленина хълмове напомняха на рицаря Хенрих за родната му Тюрингия, а също и за това, че вече от месец не беше имал жена. Яздещите отзад арбалетчици мудно припяваха една от баладите на Валтер фон дер Фогелвиде. Хасо Планк дремеше в седлото.

Пътешествието протичаше спокойно, и кой знае, може би щеше да продължи така до края, ако някъде около пладне рицарят Хенрих не беше забелязал близо до пътя да проблясва повърхността на езеро. А тъй като следващият ден беше петък и нямаше да е зле да се снабдят с постна храна, рицарят нареди да се спуснат към водата и да потърсят някоя рибарска къщурка.

Езерото беше голямо и дори си имаше остров. Никой не знаеше името му, но беше много вероятно да се нарича Свято. В тази езическа страна — сякаш напук — всяко второ езеро се наричаше Свято.

Подковите захрущяха по осеяния с раковини бряг. Езерото беше обгърнато от мъгла, но и така си личеше, че наоколо е безлюдно — нямаше следи нито от лодки, нито от мрежи, нито от жива душа. „Ще се наложи да потърсим на друго място — помисли си Хенрих фон Швелборн. — А ако не намерим — какво да се прави… Ще ядем каквото имаме в торбите, та дори и да е пушено месо, а в Малборк ще се изповядаме и покаем и свещеникът ще ни опрости греха.“

Той вече се готвеше да даде заповед, когато в главата му под шлема нещо зашумя, а Хасо Планк изкрещя диво. Фон Швелборн вдигна поглед и се вцепени. След което се прекръсти.

Пред тях от нищото се появиха два коня — бял и вран, а миг по-късно той с ужас забеляза, че от изпъкналото чело на белия кон стърчи спираловидно извит рог. Видя също, че на враната кобила седи девойка с пепеляви коси, сресани така, че да прикриват бузата й. Миражът, изглежда, не докосваше нито земята, нито водата, а изглеждаше сякаш е увиснал над стелещата се по повърхността на езерото мъгла.

Враната кобила затрепери.

— Uuups… — каза съвсем ясно девойката със сивите коси. — Ire lokke, ire tedd! Squass’me.

— Света Урсула, покровителнице — промърмори Хасо, блед като мъртвец. Арбалетчиците застинаха, отворили уста и кръстейки се.

Фон Швелборн също се прекръсти, после с несигурна ръка измъкна меча си от ножницата, прикрепена за чула.

— Heilige Maria, Mutter Gottes! — изрева той. — Steh mir bei38!

Рицарят Хенрих не опозори в този ден своите смели предци Фон Швелборнови, включително и Дитрих фон Швелборн, бил се храбро при Дамиета и един от малцината, които не избягали, когато сарацините с магия пуснали срещу кръстоносците черен демон. Пришпорвайки коня си и спомняйки си за безстрашния си прародител, Хенрих фон Швелборн се хвърли срещу привидението, сред хвърчащите изпод конските копита миди.

— За ордена и Свети Георги!

Белият еднорог съвсем хералдически се вдигна на задните си крака, черната кобила изцвили. Девойката се изплаши, това си пролича от пръв поглед. Хенрих фон Швелборн се носеше към тях. Кой знае, може би всичко щеше да приключи, ако в този момент езерото не се беше покрило с мъгла и тайнственият мираж не се беше пръснал на разноцветни парченца, като ударено с камък цветно стъкло. И всичко изчезна. Всичко — белият еднорог, враната кобила, странната девойка…

Конят на Хенрих фон Швелборн влетя с плясък в езерото, спря се, тръсна глава, изцвили и се зае да гризе със зъби мундщука.

Усмирявайки с усилие настръхналия си кон, Хасо Планк се приближи към рицаря. Фон Швелборн дишаше дълбоко и пъшкаше, почти хриптеше, а очите му бяха опулени като на риба.

— Кълна се в мощите на света Урсула, света Кордула и всичките единайсет хиляди кьолнски мъченици… — изрече с усилие Хасо Планк. — Какво беше това, edler Herr Ritter39? Чудо? Откровение?

— Teufelswerk! — изстена Фон Швелборн, като едва сега пребледня от изумление и зъбите му затракаха. — Schwarze Magie! Zauberei40! Проклета, езическа и дяволска работа.

— По-добре да се махаме оттук, господине. Възможно най-бързо… Пелплин е близо, само да чуем в далечината църковните камбани…

При самата гора, на възвишението, рицарят Хенрих фон Швелборн се обърна назад за последен път. Вятърът беше разгонил мъглата. На местата, които не бяха закрити от горската стена, се виждаше огледалната повърхност на водата, матова и леко развълнувана.

Над водата кръжеше огромен орел рибар.

— Безбожна, езическа страна — промърмори Хенрих фон Швелборн. — Много, много работа, много усилия ни очакват, преди Орденът най-накрая да изгони дявола оттук.

— Конче — каза Цири с упрек и същевременно с насмешка, — не искам да съм нахална, но аз малко бързам за своя свят. Близките ми се нуждаят от мен, знаеш. А какво се получава — първо се озоваваме при някакво езеро и налитаме на някакъв смешен простак с раиран костюм, после на тълпа мръсни, развикващи се рошльовци с боздугани, а накрая и на ненормалник с черен кръст върху наметалото. Не, това не са точните места, не са точните времена! Много те моля, Конче, постарай се повече. Много те моля.

Ихуараквакс изцвили, вирна рог и й предаде някаква мисъл. Цири не можа да я разбере добре. Нямаше време да се замисля, защото в главата й отново се разля студена светлина, в ушите й зашумя, а в тила си усети хлад.

И отново я погълна черната и мека пустота.

Смеейки се радостно, Нимуе задърпа мъжа за ръката, двамата се затичаха към езерото, криволичейки между ниските брезички и елшите, сред повалените и изтръгнатите от корените си дънери. Когато излязоха на плажа, Нимуе изхлузи сандалите си, вдигна роклята си и зашляпа с боси крака по крайбрежната вода. Мъжът също събу обувките си, но не побърза да влиза във водата, а свали наметалото си и го разстла върху пясъка.

Нимуе притича, прегърна го през шията и се вдигна на пръсти, но въпреки това на мъжа му се наложи да се наведе, за да я целуне. Не напразно на Нимуе й викаха Лакътка — но сега, когато беше на осемнайсет и вече изучаваше магически изкуства, така можеха да й викат само най-близките й приятелки. И някои мъже.

Без да се откъсва от устните на Нимуе, мъжът мушна ръка в деколтето й.

После всичко започна да се случва бързо. Те се озоваха върху разстланото на пясъка наметало, роклята на Нимуе се вдигна над талията й, бедрата й здраво обгърнаха бедрата на мъжа, а ръцете й се вкопчиха в гърба му. Когато той проникна в нея, както винаги твърде нетърпеливо, тя стисна зъби, но бързо го настигна във възбудата си и изравни ритъма си с неговия, сдържайки стоновете си. Вече имаше опит.

Мъжът издаваше смешни звуци. Нимуе виждаше над раменете му бавно плуващите по небето кълбести облаци с фантастични форми.

Нещо зазвънтя — като потопена под водата камбана. В ушите й зашумя. „Магия“ — помисли си тя, обръщайки глава, за да я измъкне изпод бузата и ръцете на лежащия върху нея мъж.

На брега на езерото — увиснал над повърхността му — стоеше бял еднорог. До него — врана кобила. А в нейното седло седеше…

„Но аз знам тази легенда — помисли си Нимуе. — Знам тази приказка! Бях дете, малко момиченце, когато я чух от дядо Подсвирчо, странстващия разказвач на приказки. Вещерката Цири. С белега на бузата… Враната кобила Келпи… Еднорогът… Страната на елфите…“

Движенията на мъжа, който не беше забелязал нищо, станаха още по-резки, а издаваните от него звуци — още по-смешни.

— Упс — каза девойката, седнала върху вранята кобила. — Отново грешка. Нито точното време, нито точното място. И отгоре на всичко, както виждам, в съвсем неподходящ момент. Извинявайте.

Картината избледня и се пръсна, както се пръсва боядисано стъкло, разпадна се на хиляди разноцветни блещукащи искрици. А после всичко изчезна.

— Не! — извика Нимуе. — Не! Не изчезвай! Не искам!

Изпъна колене и се опита да се освободи от ръцете на мъжа, но не можа — той беше по-тежък и по-силен от нея. Мъжът застена и изохка.

— О-о-ох, Нимуе… О-о-ох!

Нимуе извика и заби зъби в рамото му.

Лежаха на плажа, разгорещени и възбудени. Нимуе гледаше към брега на езерото, към шапката на разбитата от вълните пяна. Към наклонената от вятъра тръстика. Към безцветната, безнадеждна пустота, пустотата, която беше останала след стопилата се легенда.

По носа на послушницата се спускаше сълза.

— Нимуе… Случило ли се е нещо?

— Да, случи се. — Тя се притисна към него, все още гледайки езерото. — Мълчи. Прегърни ме и нищо не казвай.

Мъжът се усмихна снизходително.

— Знам какво ти е — каза той самодоволно. — Земята се разтърси, нали?

Нимуе се усмихна тъжно.

— Не само тя — отговори тя след кратко мълчание. — Не само тя.

Блясък. Тъмнина. Следващото място.

Следващото място беше мрачно, зловещо и отвратително.

Цири инстинктивно се сви в седлото, разтърсена — както в прекия, така и в преносния смисъл на тази дума. Защото подковите на Келпи се удариха със замах в нещо болезнено твърдо, плоско и неотстъпчиво като скала. След дългото движение в мекото небитие усещането за твърдост се оказа толкова неочаквано и неприятно, че кобилата зацвили и рязко се хвърли встрани, изпълнявайки върху твърдата повърхност стакато, от което на Цири й зазвъняха зъбите.

Второто разтърсване, метафоричното, й го достави обонянието. Цири застена и прикри с ръце устата и носа си, усещайки как очите й моментално се пълнят със сълзи.

Наоколо се разнасяше кисела, отровна, плътна и лепкава смрад, ужасна и задушлива, неподлежаща на определение, различна от всички известни й миризми. Тя вече не се съмняваше, че това е миризма на разложение, воня на окончателно изгниване и разпадане, при това по всичко личеше, че разлагащото се нещо изобщо не е миришело по-хубаво и докато е било живо. Дори и по време на разцвета си.

Цири се сви и повърна — не беше способна да се удържи. Келпи пръхтеше и тръскаше глава, стискаше ноздри. Еднорогът, материализирал се до тях, приседна на задните си крака, подскочи и хвърли къч. Твърдата земя отговори с разтърсване и силно ехо.

Наоколо беше нощ, тъмна и мръсна, обгърната с лепкавата и воняща покривка на мрака.

Цири вдигна поглед в търсене на звезди, но отгоре нямаше нищо, само бездна, на места осветена с неясно червеникаво зарево, наподобяващо далечен пожар.

— У-у-упс — каза тя и се намръщи, усещайки как по устните й се полепват кисело-гнили изпарения. — Бля-я-ях! Не е точното време, не е точното място. В никакъв случай не са те.

Еднорогът изпръхтя и кимна, рогът му описа къса и рязка дъга.

Скърцащата под копитата на Келпи повърхност беше каменна, но странна, неестествено гладка, отделяща интензивно миризма на сажди и мръсна пепел. Измина известно време, преди Цири да съобрази, че това, към което гледа, е път. Неприятен и дразнещ със своята твърдост. Цири насочи кобилата към банкета, очертан с нещо, което някога са били дървета, а сега бяха само отвратителни и голи скелети. Трупове, увенчани с късчета парцали, сякаш наистина остатъци от изгнили плащеници.

Еднорогът я предупреди с цвилене и ментален сигнал. Но беше твърде късно.

Веднага след странния път и изсъхналите дървета започваше сипей, а точно след него — едва ли не отвесен склон, почти пропаст. Цири извика и сръга с пети хълбоците на плъзгащата се надолу кобила. Келпи се дръпна, ронейки с копита склона. А той се състоеше от смет. Главно от някакви странни съдове. Те не се чупеха под подковите, не хрущяха, но се пръскаха отвратително меко и лепкаво, като огромни рибени мехури. Нещо зажвака и забълбука, разнеслата се воня едва не събори Цири от седлото. Келпи цвилеше диво, опитваше се да се изкатери по сметта горе, на пътя. Задъхвайки се от вонята, Цири се улови за шията на кобилата.

Успяха. Посрещнаха с радост и облекчение неприятната допреди малко твърдост на странния път.

Треперейки, Цири погледна надолу, към склона, който свършваше при гладката черна повърхност на езеро, запълнило дъното на котловина. Езерото беше мъртво и блестящо. Сякаш това не беше вода, а застинала смола. От другата страна на езерото, отвъд сметището, зад купищата пепел и купчините шлака небето червенееше от далечни зарева, прорязани от ивиците на димни стълбове.

Еднорогът изпръхтя. Цири искаше да избърше с маншета си сълзящите си очи, но веднага осъзна, че ръкавът й е покрит с прах. С прах бяха покрити и бедрата й, седлото, гривата и шията на Келпи.

Вонята я задушаваше.

— Отвратително — промърмори тя. — Гадост… Струва ми се, че цялата лепна. Да се махаме оттук… Да се махаме оттук по-живо, Конче.

Еднорогът вирна уши, захриптя.

Само ти можеш да го направиш. Действай.

— Аз? Сама? Без твоята помощ?

Еднорогът кимна с рог.

Цири се почеса по тила, въздъхна и затвори очи. Съсредоточи се.

В началото имаше само недоверие, отчаяние и страх. Но в нея бързо се вля яснотата на знанията и силата. Тя нямаше никаква представа откъде се вземат тези знания и сила, къде са корените и изворът им. Но знаеше, че може. Че ще успее, ако поиска.

Тя още веднъж хвърли поглед към застиналото и мъртво езеро, към димящите купища с отпадъци, към скелетите на дърветата. Към небето, осветено с далечно зарево.

— Добре, че това не е моят свят. — Цири се наведе и се изплю. — Много добре.

Еднорогът многозначително изцвили. Тя разбра какво иска да каже той.

— Даже и да е моят — каза тя, бършейки с кърпичката си очите, устните и носа, — той същевременно не е мой, защото е толкова далечен във времето. Това е миналото или…

Цири млъкна.

— Миналото е — повтори тя приглушено. — Дълбоко вярвам, че това е миналото.

Разкъсалият мъглата проливен дъжд, на който попаднаха на следващото място, им се стори истинска благодат. Дъждът беше топъл и ароматен, в него се смесваха миризмите на лято, треви, блато и тор, дъждът отмиваше мръсотията от тях, пречистваше ги, доставяше им истински катарзис.

Като всеки катарзис, и този стана монотонен, досаден и нетърпим. Водата, която в началото ги миеше, скоро започна досадно да ги мокри, като влизаше във врата на Цири, и опасно да ги охлажда. Затова те се постараха да се махнат колкото се може по-бързо оттам. От това дъждовно място.

Защото то не беше нужното място. Нито пък нужното време.

Следващото място беше много топло, там беше жега, така че Цири, Келпи и еднорогът започнаха да изсъхват, изпускайки пара като три чайника. Намираха се в изсушено от слънцето калуново поле на края на гората. Веднага се виждаше, че това е огромна гора, гъста и непроходима. В сърцето на Цири затрептя надежда — това можеше да е и Брокилон, най-после познато и подходящо място.

Тръгнаха бавно по края на гората. Цири се опитваше да открие нещо, което да й подскаже къде се намират в действителност. Еднорогът пръхтеше и се оглеждаше, високо вдигнал главата си и рога. Беше неспокоен.

— Мислиш ли, че може да ни преследват, Конче? — попита тя.

Хриптене, разбираемо и еднозначно дори без телепатия.

— Още ли не сме успели да избягаме достатъчно далеч?

Тя не разбра това, което той й предаде като отговор в мислите си. Не съществуват близо и далеч? Спирала? Каква спирала?

Не можеше да разбере за какво става въпрос. Но неговото безпокойство се предаде и на нея.

Горещото калуново поле не беше нужното място и време. Разбраха това привечер, когато жегата започна да спада, а на небето над гората вместо ярката луна изгряха две. Едната по-голяма, другата по-малка.

Следващото място се оказа морски бряг, стръмна пропаст, от върха на която се виждаха странни гривести вълни, разбиващи се в скалите. Мирис на море, вятър, крясъци на чайки, бял ронлив слой, покриващ склона на пропастта.

Морето стигаше до хоризонта, забулен в тъмни облаци.

Долу, на каменистия плаж, Цири неочаквано видя полузатрупан със ситни камъчета скелет на гигантска риба с чудовищно огромен череп. Зъбите, стърчащи от избелялата от времето челюст, бяха поне три педи дълги, а в пастта й можеше спокойно да влезе човек на кон, и спокойно, без да закачи с глава гръбнака, да подефилира под сводовете на ребрата.

Цири не знаеше дали в нейния свят и по нейно време са съществували подобни риби.

Разходиха се по ръба на пропастта, а чайките и албатросите съвсем не се плашеха и неохотно им правеха път, като при това се опитваха да клъвнат и ощипят по ставите Келпи и Ихуараквакс. Цири веднага разбра, че тук не са виждали нито човек, нито кон, нито еднорог.

Ихуараквакс пръхтеше, тръскайки глава и рог — явно се безпокоеше. Както се оказа — основателно.

Нещо затрещя — със звук, подобен на издавания от платно, когато го разкъсват на две. Птиците излетяха, като надаваха крясъци и пляскаха с криле, за момент закривайки небето като бял облак. Въздухът над пропастта изведнъж затрептя, замъгли се като залято с вода стъкло. И се пръсна като стъкло. Пукнатината се изпълни с мрак, а от мрака се изсипаха конници. Около раменете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят наподобяваше заревото на осветено от блясъка на залязващото слънце небе.

Dearg Ruadhri. Червените ездачи.

Преди още да са утихнали крясъците на птиците и тревожното цвилене на еднорога, Цири вече обръщаше кобилата и я пришпорваше в галоп. Но въздухът се разкъса и от другата страна, от разкъсаното се развяха наметала като криле и изскочиха нови конници. Полукръгът на преследвачите се затваряше, тласкайки бегълците към пропастта. Цири извика, измъквайки Лястовицата от ножницата й.

Еднорогът я призова с рязък сигнал, който се вряза в мозъка й като игла. Този път тя разбра веднага. Той й показваше пътя. Пробив в обръча. Повдигна се на задните си крака, изцвили пронизващо и се хвърли към елфите, застрашително насочил рога си напред.

— Конче!

Спасявай се, Звездоока! Не позволявай да те хванат!

Тя се притисна към гривата.

Двама елфи й преградиха пътя. Носеха дълги ласа, чиито примки се опитаха да метнат на шията на Келпи. Кобилата ловко отдръпна глава, без нито за миг да забавя бягането си. С един замах на меча Цири разсече втората примка и с вик пришпори Келпи. Кобилата се понесе като вихър.

Но по петите им вече бяха другите конници, тя чуваше виковете им, тропота на копита, плющенето на наметалата. „Какво става с Кончето? — зачуди се тя. — Какво са му направили?“

Нямаше време да разсъждава. Еднорогът беше прав, не биваше да им позволява отново да я хванат. Трябваше да се гмурне в пространството, да се скрие, да се изгуби в лабиринта от места и времена. Съсредоточи се, усещайки с ужас само пустота и странен звънък, усилващ се шум.

„Опитват се да ми направят заклинание — помисли си тя. — Да ме измамят с магия. Няма да успеят! Магията си има граници. Няма да им позволя да се приближат към мен.“

— По-бързо, Келпи!

Враната кобила изпъна шия и се понесе като вятър. За да намали още повече съпротивлението на въздуха, Цири легна върху гривата й.

Виковете зад гърба й, преди миг силни и опасно близки, утихнаха, заглушени от крясъците на изплашените птици. После станаха съвсем тихи. Далечни.

Келпи се носеше толкова бързо, че вятърът свистеше в ушите на Цири.

В далечните викове на преследвачите се промъкнаха нотки на ярост. Конниците бяха разбрали, че няма да се справят. Че никога няма да догонят враната кобила, летяща без умора, леко, меко и изящно като гепард.

Цири не се оглеждаше. Но знаеше, че са я преследвали дълго. Докато собствените им коне са започнали да хриптят, да се спъват и да отпускат почти до земята озъбените си и покрити с пяна муцуни. Едва тогава са се предали, изпращайки подире й проклятия и безсилни заплахи.

Келпи летеше като вятър.

Мястото, на което избяга, беше сухо и ветровито. Резкият, виещ вятър бързо изсушаваше сълзите по бузите й.

Беше сама. Отново сама.

Странник, вечен пътник, моряк, изгубил се в безкрайните морски простори, сред архипелаг от времена и места.

Моряк, изгубил надежда.

Вятърът свистеше и виеше, гонеше върху напуканата почва късчета изсъхнала трева.

Вятърът изсушаваше сълзите й.

В главата й — студена яснота, в ушите й — шум, еднообразен шум, като този във вътрешността на морска раковина. Тръпки по шията. Черно и меко нищо.

Ново място. Друго време.

Архипелаг от места.

— Тази нощ ще бъде хубава — каза Нимуе, загръщайки се в шубата си. — Усещам го.

Кондвирамурс не отговори, макар че вече доста пъти беше чувала подобни уверения. Защото не за първи път седяха на терасата, с пламналото от залеза езеро пред себе си и с магическото огледало и магическия гоблен зад гърба си.

От езерото се носеха ругатните на Краля Рибар, подсилени от носещото се по водата ехо. Краля Рибар по принцип беше свикнал да изразява със силни думи недоволството си от рибарските неуспехи. Но този ден, ако се съдеше по силата и репертоара на ругатните, нещата вървяха особено зле.

— Времето няма нито начало, нито край — каза Нимуе. — Времето е като змията Уробос, захапала собствената си опашка. Във всеки миг се крие вечността. А вечността се побира в миговете, които я създават. Вечността е архипелаг от моменти. В този архипелаг може да се плува, но навигацията е извънредно трудна и човек лесно може да се изгуби. Добре е да има някакъв морски фар, по чиято светлина да можеш да се ориентираш. Добре е човек да може да чуе зов сред мъглата…

Тя млъкна за момент.

— Как завършва интересуващата ни легенда? На нас, на теб и на мен, ни се струва, че знаем как завършва. Но змията Уробос се е вкопчила със зъби в собствената си опашка. Как ще свърши легендата, се решава сега. В този миг. Завършекът на легендата ще зависи от това дали ще успее — и кога ще успее — изгубилият се в архипелага от моменти моряк да види светлината на фара. Да чуе зова.

От езерото се разнесе ругатня, плясък, скърцането на весла.

— Тази нощ ще бъде хубава. Последната преди лятното слънцестоене. Луната се смалява. Слънцето преминава от трети в четвърти дом, под знака на Козлорибата. Най-доброто време за вдъхновение. Най-доброто… Съсредоточи се, Кондвирамурс.

Кондвирамурс, както и много пъти преди, послушно се концентрира, постепенно достигайки до състояние, близко до транс.

— Потърси я — каза Нимуе. — Тя е някъде там, сред звездите, сред лунната светлина. Сред различните места. Тя е там. Сама. Очаква помощ. Да й помогнем, Кондвирамурс.

Съсредоточаване, юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, идващ сякаш от вътрешността на морска раковина. И веднага меко и черно нищо.

Имаше едно място, в което Цири видя пламтящи клади. Приковани с вериги към стълбове жени пищяха диво и пронизващо, молейки за пощада, а събралите се наоколо хора викаха, смееха се и танцуваха. Имаше място, в което огромен град беше обхванат от пламъци, от падащите покриви хвърчаха искри във всички посоки и небето беше забулено в дим. Имаше място, в което огромни двуноги гущери се биеха, вкопчили се един в друг, и изпод зъбите и ноктите им се лееха ручеи ярка кръв.

Имаше място, в което нямаше нищо освен мрак, изпълнен с гласове, шепоти и тревога.

Имаше и други места. Но нито едно от тях не беше това, което тя търсеше.

Вече се прехвърляше толкова гладко от едно място в друго, че започна да експериментира. Едно от малкото места, от които не се боеше, бяха топлите калунови полета на края на дивата гора, над която висяха две луни. Цири извика в паметта си образа на тези луни и си каза мислено какво иска да направи. Съсредоточи се, напрегна се, потопи се в нищото.

Успя от втория опит.

Окуражена, тя се реши на още по-смел експеримент. Беше ясно, че освен различните места, тя е посещавала и различни времена — за това беше говорил Висогота, бяха говорили и елфите, бяха го споменали и еднорозите. Та нали тя беше успяла — макар и неволно — да направи това веднъж! Когато я бяха ранили в лицето, тя беше избягала от преследвачите си във времето, беше скочила четири дни в бъдещето, и после Висогота изобщо не можеше да разбере къде са се дянали тези дни, все не му излизаха сметките…

Може би това беше шансът й на спасение? Скок във времето?

Реши да опита. Пламтящият град, например, не можеше да гори вечно. А ако тя попаднеше там преди пожара? Или след него?

Попадна точно насред пожара, като опърли веждите и миглите си и предизвика ужасна уплаха сред бягащите от огъня хора.

Веднага избяга в приятното калуново поле. „Май по-добре да не рискувам така — помисли си тя. — Кой знае какво може да се случи? С местата ми се получава по-добре, значи ще се придържам към местата. Ще се опитам да попадна в познати места, такива, които помня, и такива, които предизвикват у мен приятни асоциации.“

Започна с храма на Мелителе, представяйки си портата, сградата, парка, работилниците, общежитията на послушничките, стаята, в която живееха двете с Йенефер. Съсредоточи се, притискайки юмруци към слепоочията си, извиквайки в паметта си лицата на Ненеке, Еурнейд, Кати, Йола Втора.

Нищо не се получи. Попадна в някакви мъгливи и гъмжащи от насекоми мочурища, изпълнени със свистенето на костенурки й квакането на жаби.

Опита подред — с не по-добър резултат — Каер Морхен, островите Скелиге, банката в Горс Велен, в която работеше Фабио Сахс. Отказа се от Цинтра — знаеше, че градът е превзет от нилфгардците. Вместо това се опита да попадне във Визима, града, в който някога двете с Йенефер бяха правили покупки.

Архениус Кранц, учен, алхимик, астроном и астролог, се въртеше върху твърдото столче, притиснал око към окуляра на телескопа. Кометата от първа величина, която се виждаше от близо седмица на небето, заслужаваше да се наблюдава и изследва. Архениус Кранц знаеше, че такава комета — с огнена червена опашка — обикновено предвещава големи войни, пожари и кланета. Наистина, сега кометата беше малко позакъсняла, тъй като войната с Нилфгард беше в пълния си ход, а пожарите и кланетата можеха да се предскажат и без никаква комета, защото не минаваше и ден без тях. Познавайки отлично движението на небесните сфери, Архениус Кранц все пак се надяваше да изчисли кога, след колко години или векове кометата ще се появи отново, предвещавайки поредната война, за която някой осведомен би могъл да се подготви по-добре, отколкото за сегашната.

Астрономът се изправи, потърка задника си и тръгна да облекчи пикочния си мехур. От терасата, през парапета. Той винаги пикаеше през терасата право върху лехата божури, без да му пука за забележките на икономката. Клозетът беше твърде далеч, да ходи дотам беше загуба на ценно време, а нито един уважаващ себе си учен не може да си позволява подобно нещо.

Застана при парапета, разкопча панталоните си, гледайки отразяващите се във водата светлинки на Визима. Въздъхна с облекчение и вдигна поглед към звездите.

„Звездите и съзвездията — помисли си той. — Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Според някои теории това не са никакви блещукащи светлинки, а светове. Други светове. Светове, от които ни разделя време и пространство… Дълбоко вярвам, че някога ще бъдат възможни пътешествията до тези други светове, до тези други времена и пространства. Да, със сигурност това някога ще стане възможно. Ще се намери как. Но за целта е необходим напълно нов начин на мислене, нова живителна идея, която да разкъса сдържащия я в момента твърд корсет, наричащ се рационално познание…“

„Ах — мислеше си той, докато подскачаше. — Ако може само да се случи… Да ми дойде някакво озарение, да попадна на следа! Само един, неповторим шанс…“

Долу, под терасата, нещо светна, нощната тишина се разкъса и от блясъка се появи кон. С ездач на гърба си. Девойка.

— Добър вечер — поздрави го учтиво девойката. — Извинявайте, ако моментът е неподходящ. Мога ли да узная кое е това място? И в кое време?

Архениус Кранц преглътна, отвори уста и избоботи нещо.

— Мястото — повтори търпеливо и ясно девойката. — И времето.

— Аа-а… Такова… Ъъъ…

Конят изпръхтя. Девойката въздъхна.

— Е, вероятно отново не съм попаднала където трябва. Не на точното място. Не в точното време. Но отговори ми, човече! Поне с една разбираема дума. Нали не може да съм попаднала в свят, в който хората са изгубили способността да говорят членоразделно!

— Ъъъ…

— Една думичка…

— Хъ-ъ-ъ…

— Ох, да те вземат мътните, дръвнико — каза девойката.

И изчезна. Заедно с коня.

Архениус Кранц затвори устата си. Постоя малко до парапета, вглеждайки се в нощта, в езерото и в отразяващите се в него далечни светлинки на Визима. После си закопча панталоните и се върна към телескопа.

Кометата бързо напускаше небето. Трябваше да я наблюдава, без да я изпуска от полезрението. Да следи, докато не изчезне в просторите на космоса. Това беше шанс, а учените не бива да пропускат шансовете си.

„А може би да опитам по друг начин — помисли си тя, гледайки двете луни над калуновото поле, които сега имаха вид на сърпове, единият по-малък, другият — по-голям и не толкова сърповиден. — Може би не трябва да си представям места и лица, а силно да го поискам… Много силно, с всички сили…

Защо да не опитам?

Гералт. Искам при Гералт. Много искам при Гералт.“

— О, не! — извика тя. — Къде попаднах, да го вземат мътните!

Келпи, издишвайки кълба пара от ноздрите си и пристъпвайки със заритите в сняг крака, потвърди, че и тя си мисли същото.

Виелицата свистеше и виеше, ослепяваше, острите иглички на снега бодяха дланите и бузите. Мразът проникваше отвсякъде, хапеше ставите й като вълк. Цири трепереше, свивайки рамене и криейки шия зад тънката и неспособна да я предпази от студа вдигната яка.

Отляво и отдясно се издигаха величествени скали, сиви каменни монументи, чиито върхове се губеха някъде високо горе в мъглата и виелицата. На дъното на долината ревеше бърза, пълноводна река, гъста от снега и късовете лед. Навсякъде наоколо беше бяло. И студено.

„Ето всичко, на което съм способна — помисли си Цири, усещайки как носът й замръзва. — Ето я цялата ми Сила. Страхотна Господарка на световете, няма що! Исках да попадна при Гералт, а попаднах насред някаква пустош, зима и виелица.“

— Хайде, Келпи, давай, движи се, че ще замръзнеш. — Тя хвана юздата с безчувствените си от студа пръсти. — Напред, напред, кобилке. Знам, че това изобщо не е мястото, което ми трябва. Сега ще се измъкнем оттук, сега ще се върнем в нашето топло калуново поле. Но трябва да се съсредоточа, а това изисква време. Затова се движи. Хайде, напред!

Келпи издиша пара през ноздрите си.

Вихърът бушуваше, снегът прилепваше към лицето й, стопяваше се върху миглите й. Мразовитата фъртуна виеше и свистеше.

— Гледайте! — извика Ангулеме, опитвайки се да надвика вихъра. — Гледайте там! Там има следи! Някой е минал оттам с кон!

— Какво? — Гералт смъкна шала, с който беше омотал главата си, за да не му замръзнат ушите. — Какво каза, Ангулеме?

— Следи! Следи от кон!

— Че откъде може да се е взел кон тук? — На Кахир също му се налагаше да крещи, виелицата се засилваше, река Сансретур сякаш шумеше все по-силно. — Откъде може да се е взел?

— Вижте сами!

— Наистина — подхвърли вампирът, единственият от компанията, който не се беше вкочанил, защото явно не беше особено чувствителен нито към ниски, нито към високи температури. — Следи. Но дали са конски?

— Невъзможно е да са конски. — Кахир силно потърка бузите и носа си. — Не и в тази пустош. Следите са оставени от някое диво животно. Най-вероятно муфлон.

— Ти си муфлон! — извика Ангулеме. — Щом съм казала, че е кон, значи е кон!

Милва, както винаги, предпочете практиката пред теорията. Скочи от седлото, наведе се и бутна на тила си калпака от лисича кожа.

— Сополанката има право — обяви тя след малко. — Това е кон. Може би дори подкован, но е трудно да се каже, виелицата заличава следите. Тръгнал е нататък, към това дере.

— Ха! — Ангулеме изпляска силно с ръце. — Знаех си! Някой живее тук. Наблизо! Да тръгнем по следите, може би ще стигнем до някаква колиба и ще ни пуснат да се стоплим? А може би и ще ни нагостят?

— Несъмнено — изрече неодобрително Кахир. — Най-вероятно със стрела от арбалет.

— По-умно ще е да се придържаме към плана и към реката — отсъди с тона си на всезнайко Регис. — Тогава няма опасност да се заблудим. А в долината на Сансретур трябва да има траперска фактория, там ще ни нагостят с много по-голяма вероятност.

— Гералт? Ти какво ще кажеш?

Вещерът мълчеше, без да откъсва поглед от въртящите се във виелицата снежинки.

— Тръгваме по следите — каза той най-накрая.

— Наистина… — започна вампирът, но Гералт не му даде да довърши.

— Подир следите от копита! Напред!

Пришпориха конете, но не стигнаха далеч. Навлязоха на не повече от четвърт стаяния в дерето.

— Край — отбеляза Ангулеме, гледайки гладкия и девствено чист сняг. — Имаше ги — сега ги няма. Като в елфически цирк.

— А сега, вещерю? — Кахир се обърна в седлото. — Следите свършиха. Заличени са.

— Не са заличени — възрази Милва. — Тук, в дерето, е завет.

— Тогава какво е станало с коня?

Стрелкинята сви рамене, наведе се в седлото, свивайки глава между раменете си.

— Къде се е дянал конят? — не се предаваше Кахир. — Изчезнал е? Отлетял? А може би просто ни се е сторило? Гералт? Какво ще кажеш?

Виелицата навлезе в дерето, разфуча се, замята снежинки.

— Защо ни каза да вървим по тези следи, Гералт? — попита вампирът.

— Не знам — призна си вещерът след кратко мълчание. — Нещо… Някакво усещане. Нещо ме подтикна. Няма значение какво. Ти беше прав, Регис. Връщаме се при Сансретур и ще се придържаме към реката, без да се отдалечаваме от нея и да се отклоняваме встрани, защото това може да завърши зле. Ако се вярва на Рейнар, истинската зима и отвратително време ни очакват едва в прохода Малхеур. Когато се доберем дотам, трябва да сме в пълните си сили. Не стойте така, връщаме се.

— Без да си изясним какво е станало с тайнствения кон?

— Какво има да си изясняваме? — подхвърли горчиво вещерът. — Следите са се заличили, това е всичко. Впрочем, може наистина да е било муфлон.

Милва го погледна странно, но се въздържа от коментари.

Когато се върнаха при реката, следите вече ги нямаше и там, затрупани с мокър сняг. В калаеносивия поток на Сансретур плуваше гъста киша, въртяха се ледени късове.

— Трябва да ви кажа нещо — обади се Ангулеме. — Но обещайте, че няма да ми се смеете.

Те се обърнаха. С нахлупената върху ушите шапка с пискюл, със зачервените си от студа бузи и нос, облечена с безформен кожух, момичето изглеждаше смешно, като дундест коболд.

— Ще ви кажа нещо за тези следи. Когато бях в ханзата на Славея, останалите разправяха, че зимно време през проходите препуска на омагьосан сив кон Краля на Планините, господар на ледените демони. Срещата с него е сигурна смърт. Какво ще кажеш, Гералт? Възможно ли е…

— Всичко е възможно — прекъсна я той. — Да тръгваме, дружина! Чака ни проходът Малхеур.

Снеговалежът се усилваше, вятърът духаше, вихърът свистеше и виеше с гласовете на ледени демони.

Цири веднага осъзна, че калуновото поле, в което попадна, не е същото онова калуново поле. И без да чака вечерта беше ясно, че няма да види две луни тук.

Гората, по чийто край вървеше, беше също толкова дива и непроходима, но все пак имаше разлики. Тук например, имаше доста повече брези и доста по-малко букове. Там не се виждаха или чуваха птици, тук гъмжеше от тях. Там между калуновите храсти се виждаха само пясък и мъх, а тук имаше зелен плаунов килим. Дори отскачащите изпод копитата на Келпи морски кончета бяха някак различни. По-обикновени. А после…

Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.

Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“

Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.

Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.

— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.

Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.

Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.

— Не се бой — повтори тя.

— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.

Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.

— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!

Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.

— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?

Цири се изсмя.

— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.

— Хей, хей, хей. Гледай ти!

Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.

— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.

— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?

— Това е дълга история. А накъде води тази пътека?

— Хей, хей! Нима не знаете, госпожице?

— Не отговаряй на въпросите с въпрос, ако обичаш. Накъде води този път? И изобщо, какво е това място? И… това време?

Старецът отново показа зъбите си и ги размърда като нутрия.

— Хей, хей — изфъфли той. — Виж ти! Какво време, питате? Ох, отдалеч, виждам, че отдалеч сте дошли при Горския дядо!

— От доста далеч, да — кимна тя равнодушно. — От други…

— Места и времена — довърши той. — Дядо знае. Дядо се досети.

— За какво? — попита тя развълнувано. — За какво се досети? Какво знаеш?

— Горският дядо много знае.

— Говори!

— Сигурно сте гладна, девойче? — озъби се той. — И жадна? Уморена? Ако искате, Горският дядо ще ви отведе в колибата си, ще ви нахрани, ще ви напои. Ще ви нагости.

От много отдавна Цири не беше имала нито време, нито възможност да мисли за ядене и почивка. Сега от думите на странния старец й се сви стомахът, червата й се завързаха на възел, а езикът й избяга някъде далеч. Старецът я наблюдаваше изпод периферията на шапката си.

— Горският дядо има храна в колибата си — зафъфли той. — Има изворна вода. Има и сено за кобилката, лошата кобилка, която искаше да ухапе добрия Дядо. Хей! В колибата на Горския дядо има всичко! А ще можем да си поговорим и за местата и времената… Изобщо не е далеч. Ще се възползвате, ли, госпожице пътничке? Нали няма да откажете гостоприемството на бедния Дядо?

Цири преглътна.

— Води ме.

Горският дядо се обърна и се затътри по едва виждащата се пътечка сред гъсталака, като отмерваше пътя, енергично замахвайки с тояжката. Цири яздеше подире му, като постоянно се навеждаше под клоните и удържаше с юздата Келпи, която явно възнамеряваше да ухапе стареца или поне да му изяде шапката.

Въпреки уверенията на стареца, колибата изобщо не беше толкова близо. Когато се добраха до мястото, на една поляна, слънцето беше почти в зенита си.

Колибата на дядото се оказа живописна развалина върху колове, с покрив, който явно биваше поправян често с помощта на подръчни материали. Стените бяха обшити с кожи, приличащи на свински. Пред колибата стояха дървена конструкция във формата на бесило, ниска маса и пън със забита в него брадва. Зад колибата се виждаше печка от камък и глина, на която стояха големи окадени котли.

— Ето го домът на Горския дядо. — Старецът посочи с тояжката не без гордост. — Тук живее Горският дядо. Тук спи. Тук си готви храна. Ако има какво да готви. Труд, жесток труд е да намираш храна в пущинака. Обичате ли перлена каша, госпожице пътешественичке?

— Обичам. — Цири отново преглътна. — Всичко обичам.

— С месце? С мазнинка? С пръжки?

— Ммм…

— А не ми изглежда напоследък да сте яли често месце и пръжки, не… — Дядото я огледа оценяващо. — Слабичка, сте, госпожице, мършава. Само кожа и кости! Хей, хей! А какво е това? Зад гърба ви, госпожице?

Цири се огледа, хващайки се на най-стария и най-примитивния номер.

Страшният удар с изсъхналата тояжка я уцели право в слепоочието. Само рефлексът й помогна черепът й да не бъде разбит като яйце — тя успя да вдигне ръка, частично смекчавайки удара. Но въпреки това Цири се озова на земята — зашеметена, шокирана и напълно дезориентирана.

Озъбеният Дядо скочи към нея и я халоса с тояжката още веднъж. Цири отново успя да предпази главата си с длани, в резултат на което и двете й ръце увиснаха безсилно. Лявата почти със сигурност беше счупена, костите на китката най-вероятно бяха раздробени.

Дядото подскочи, приземи се от другата й страна и стовари тояжката в корема й. Тя изкрещя и се сви на кълбо. Тогава той се хвърли върху нея като ястреб, обърна я с лице към земята, притисна я с колене. Цири се стегна, рязко се отблъсна назад, не го уцели, нанесе му силен удар с лакът. Дядото изрева яростно и я удари с юмрук в тила толкова силно, че тя зарови лице в пясъка. Той я хвана за косата и притисна към земята носа и устните й. Тя започна да се задушава. Старецът се наведе над нея и все още притискайки главата й към земята, изтръгна меча от гърба й и го хвърли встрани. После се зае с панталоните си, намери катарамата и я разкопча. Цири започна да вие, давейки се и плюейки пясък. Той я притисна още по-силно, лишавайки я от възможността да се движи, оплете косата й около юмрука си. С рязко дърпане й свали панталоните.

— Хей, хей — зафъфли той, дишайки с хриптене. — Хубав задник му е попаднал на Дядо. Ху, ху-у-у, отдавна, отдавна не му е попадал такъв!

Усещайки отвратителното докосване на сухата му, ноктеста ръка, Цири изпищя, плюейки пясък и борови иглички.

— Лежи спокойно, госпожице. — Тя усещаше как му текат слюнки, докато опипва задника й. — Дядо вече не е млад, не отведнъж, постепенно… Но няма страшно, Дядо ще направи каквото трябва. Хей, хей! А после Дядо ще похапне, хей, ще похапне! Добре ще похапне…

Той млъкна, изрева, запищя.

Усещайки, че хватката му отслабва, Цири се дръпна, изтръгна се от него и скочи като пружина. И видя какво се е случило.

Келпи, промъкнала се тихичко, беше захапала Горския дядо за плитката на тила и почти го беше вдигнала във въздуха. Старецът виеше и пищеше, дърпаше се, размахваше крака и риташе, и най-накрая все пак успя да се изтръгне, оставяйки в зъбите на кобилата дългата сива плитка. Посегна към тояжката си, но Цири я изрита надалеч. Понечи да ритне отново, целейки се където трябва, но смъкнатите й до средата на бедрата панталони й попречиха. Дядото се възползва рационално от времето, което тя изгуби, за да се загащи. Той скочи към пъна, изтръгна брадвата, със замах прогони все още ожесточената Келпи, закрещя, озъби се страшно и се хвърли към Цири, вдигнал оръжието си за удар.

— Дядо ще те обладае, госпожичке! — закрещя диво той. — Дори ако му се наложи първо да те разфасова. На Дядо му е все едно цяла ли ще си или на части!

Тя мислеше, че лесно ще се справи с него. В края на краищата това беше един стар, грохнал старец. Но много се лъжеше.

Въпреки чудовищно големите цървули той се въртеше като пумпал, скачаше пъргаво като заек, и размахваше брадвата с извита дръжка с ловкостта на касапин. След като тъмното и наточено острие няколко пъти едва не я достигна, Цири разбра, че единственото спасение е бягството.

Но това, което я спаси, беше не бягството, а случайността. Отстъпвайки, тя закачи с крак меча си. И мигновено го вдигна.

— Хвърли брадвата — издиша тя, със свистене измъквайки Лястовичката от ножницата й. — Хвърли брадвата на земята, похотливо старче. Тогава може и да ти подаря живота. И да не те разфасовам.

Той се спря. Пъшкаше, хриптеше, брадата му беше отвратително олигавена. Но не хвърляше оръжието. В очите му имаше дива ярост.

— Хайде! — завъртя меча тя. — Направи деня ми приятен!

Няколко мига той я гледаше, сякаш не разбирайки, после се озъби, опули очи, изкрещя и се хвърли към нея. На Цири шегичките й бяха омръзнали. Избегна удара с бързо завъртане на полуоборот и съсече двете му вдигнати ръце над лактите. Дядото изпусна брадвата; от ръцете му пръскаше кръв. Но веднага скочи отново към нея, целейки се с разперените си пръсти в очите й. Тя отскочи и го съсече късо през шията. Повече от жалост, отколкото от необходимост — с прерязаните вени и на двете му ръце той и без това неминуемо щеше да издъхне от загуба на кръв.

Той лежеше, невероятно трудно разделяйки се с живота; въпреки раздробените си прешлени продължаваше да се извива като червей. Цири застана над него. Остатъците от пясък все още скърцаха между зъбите й. Тя ги изплю право върху гърба му. Когато спря да плюе, той вече беше умрял.

Странната конструкция пред колибата, наподобяваща бесило, беше снабдена с железни куки и макара. Масата и пънът бяха хлъзгави и лепнеха от мазнина, воняха отвратително.

На кланица.

В кухнята Цири намери котела с прехвалената перлена каша, обилно напоена с мазнина и пълна с късчета месо и гъби. Беше страшно гладна, но нещо я накара да се въздържи от яденето на тази гозба. Тя само пи вода от една кана и изяде малка, сбръчкана ябълка.

Зад колибата намери зимник със стълби, дълбок и студен. В него имаше гърнета със сланина. От тавана висеше месо. Остатъци от труп.

Тя изскочи от зимника, спъвайки се по стъпалата, сякаш я гонеха дяволи. Падна в копривата, след което скочи. Олюлявайки се, дотича до колибата, хвана се за един от подпорните колове. Въпреки че стомахът й беше почти празен, повръща много дълго.

Висящите в зимника остатъци от труп принадлежаха на дете.

Движейки се по посока на вонята, тя намери в гората запълнена с вода и тиня яма, в която грижливият Горски дядо беше изхвърлял сметта си и онова, което не беше успял да изяде. Гледайки подаващите се от тинята черепи, ребра и тазови кости, Цири осъзна с ужас, че е останала жива благодарение само на това, че чудовищният старец беше поискал да задоволи похотта си. Ако гладът беше надделял, той щеше да я удари с брадвата, а не с тояжката. После щеше да я окачи за краката на дървеното бесило и да одере кожата й, след което щеше да я разфасова върху масата…

Въпреки че й се виеше свят и едва се държеше върху краката си, а лявата й ръка беше подута и страшно я болеше, Цири все пак намери в себе си сили да завлече трупа до ямата и да го хвърли сред костите на другите жертви. После се върна, затрупа с клони и слама входа на зимника, нареди сухи съчки около коловете, поддържащи колибата, и около всичките принадлежности на Дядото. След това грижливо запали всичко от четири посоки.

Отдъхна си едва когато огънят се разгоря както трябва и обхвана всичко. Когато стана ясно, че никакъв кратък дъжд не може да попречи да се изтрие всякаква следа от това място.

Ръката вече не беше толкова зле. Наистина, беше подута, болеше, но като че ли нито една кост не беше строшена.

Когато дойде вечерта, на небето наистина изгря една луна. Но на Цири не й се искаше да признае този свят за свой.

Нито пък да стои в него повече, отколкото трябва.

— Тази нощ ще бъде хубава — промърмори Нимуе. — Усещам го.

Кондвирамурс въздъхна.

Хоризонтът пламтеше в злато и пурпур. В същите цветове беше и ивицата, проточила се през водите на езерото от хоризонта до острова. Седяха на терасата, в кресла, зад които беше огледалото с абаносова рамка и гобленът, изобразяващ сраснал се със скалата замък, отразяващ се във водите на планинско езеро.

„За коя ли подред вечер седим така до мръкване, и до по-късно, в мрака? — помисли си Кондвирамурс. — Без никакъв резултат? Само говорейки си?“

Захладняваше. Магьосницата и послушницата се загърнаха с кожусите си. От езерото се разнасяше скърцането на весла, но лодката на Краля Рибар не се виждаше, тя се губеше в ослепителния блясък на залеза.

— Често сънувам, че съм в ледена пустош — върна се Кондвирамурс към прекъснатия разговор. — В нея няма нищо, освен бял сняг и грамади от искрящ под слънчевата светлина лед. И цари тишина — тишина, звънтяща в ушите. Неестествена тишина. Тишината на смъртта.

Нимуе кимна, сякаш показвайки, че знае за какво става въпрос. Но не каза нищо.

— И изведнъж — продължи послушницата — започва да ми се струва, че чувам нещо. Че усещам как ледът под краката ми трепери. Отпускам се на колене, разравям снега. Под него има лед, прозрачен като стъкло, като чистите планински езера, където камъните на дъното и плуващите риби се виждат въпреки дълбочината на водата. И аз също виждам в съня си, макар че водата е дълбока десетки, а може би стотици сажени. Това не ми пречи да виждам… И да чувам… Хора, викащи за помощ. Там, долу, дълбоко под снега… лежи замръзнал свят.

Нимуе не се обади и този път.

— Разбира се, аз знам какъв е източникът на този сън — продължи послушницата. — Пророчеството на Итлина, прословутите Бял студ, Време на мраз и Вълча виелица. Светът, умиращ сред снегове и ледове, за да се възроди отново след много векове, както гласи пророчеството. Пречистен и по-добър.

— Вярвам дълбоко в това, че светът ще се възроди — каза тихо Нимуе. — Но не и че ще бъде по-добър.

— Моля?

— Чу ме добре.

— И не ми се е причуло? Нимуе, Белият студ е предсказван вече хиляди пъти, при всяка сурова зима казват, че вече е дошъл. Сега дори и децата не вярват, че някоя зима може да заплаши света.

— Моля. Децата не вярват. А аз, представи си, вярвам.

— Изхождайки от някакви рационални съображения? — попита Кондвирамурс с лека ирония. — Или изключително заради мистична вяра в непогрешимостта на елфическите пророчества?

Нимуе мълча дълго, пощипвайки мъха на кожухчето си.

— Земята има кълбовидна форма и се върти около слънцето — каза тя най-накрая с леко менторски тон. — Съгласна ли си с това? Или може би си в някоя от модните секти, които имат съвсем различни разбирания?

— Не. Не съм. Приемам хелиоцентризма и съм съгласна с теорията, че Земята е кръгла.

— Прекрасно. Предполагам, ще се съгласиш с това, че оста на въртене на земното кълбо е наклонена, а пътят на Земята около Слънцето не е по правилна окръжност, а по елипса?

— Учила съм това. Но не съм астроном, така че…

— Не е необходимо да си астроном, достатъчно е да мислиш логично. Тъй като Земята обикаля около Слънцето по елипса, по време на движението си тя се озовава ту по-близо, ту по-далеч от него. Колкото повече се отдалечава от Слънцето, толкова по-студена става — според мен това е логично. И под колкото по-голям ъгъл падат слънчевите лъчи, толкова по-малко светлина достига до северното полукълбо.

— Също логично.

— И двата фактора, тоест елипсовидността на орбитата и степента на наклон на оста на света, подлежат на изменения. Както се смята, циклични. Орбитата може да става повече или по-малко елиптична, оста на въртене може да се накланя повече или по-малко. Екстремалните климатични условия ще се появят при едновременна проява на тези фактори: максимално разтегната елипса и максимално накланяне на оста на въртене. Отдалечената от Слънцето Земя ще получи в афелия много малко светлина и топлина, а ситуацията в полярните райони ще се влоши още повече заради неудачния наклон на оста.

— Ясно.

— По-малко светлина в северното полукълбо означава по-продължително задържане на снега. Белият и блестящ сняг отразява слънчевите лъчи, температурата спада още повече. Благодарение на това снегът се задържа още повече, на все по-големи територии изобщо не се разтапя или се разтапя за съвсем кратко. Колкото повече сняг има, толкова повече не се разтапя изобщо и толкова по-голяма площ заема.

— Разбрах.

— Снегът вали, вали, вали и е все повече. Забележи, заедно с морските течения от юг пристигат маси от топъл въздух, които се събират над замразеното северно полукълбо. Топлият въздух се кондензира и пада във вид на сняг. Колкото по-големи са температурните разлики, толкова по-обилни са снеговалежите. Колкото по-обилни са снеговалежите, толкова повече бял, неразтапящ се сняг има. И е толкова по-студено. А колкото по-студено е, толкова по-големи са температурните разлики и е по-обилно кондензирането на влага, съдържаща се във въздушните маси.

— Разбрах.

— Снежната покривка става толкова тежка, че се превръща в пресован лед. Ледник. Върху който, както вече знаем, продължава да пада сняг, което го уплътнява още повече. Ледникът расте, той не само става по-дебел, но и се разширява встрани, покривайки по-големи територии. Белите пространства…

— … отразяват слънчевите лъчи — кимна Кондвирамурс. — Студено, студено, още по-студено. Белият студ, предсказан от Итлина. Но възможен ли е катаклизъм? Наистина ли има опасност ледът, който винаги си лежи на север, да започне да се движи на юг и да покрие всичко? С каква скорост нараства ледената шапка на полюса? С какви темпове?

— Както сигурно знаеш — каза Нимуе, загледана в езерото, — единственото незамръзващо пристанище в залива Пракседа е Пойнт Ванис.

— Знам.

— Обогати си знанията: преди сто години не е замръзвало нито едно от пристанищата на Залива. Преди сто години — за това има доста свидетелства — в Талгар са отглеждали краставици и тикви, а в Каингорн — слънчоглед и лупина. Сега не ги отглеждат, защото не е възможно — там просто е твърде студено. А знаеш ли, че в Каедвен е имало лозя? Наистина, тамошните вина не са били сред най-хубавите, за което свидетелстват ниските им цени, отбелязани в запазилите се документи. Но въпреки това каедвенските поети са ги възпявали. Сега в Каедвен изобщо няма лози. Защото сегашните зими са доста по-студени от някогашните, а силният студ убива лозите. Не просто забавя вегетацията, а просто ги убива. Унищожава ги.

— Разбирам.

— Да… — замисли се Нимуе. — Какво още да добавя? Освен че в Талгар снегът пада в средата на ноември и се придвижва на юг със скорост над петдесет мили в денонощие? Че в края на декември — началото на януари се случва да има виелици при Алба, където само преди сто години снегът е бил сензация? А това, че топенето на снеговете и на ледената покривка на езерата става през април, се знае от всяко дете. И всяко дете се чуди защо този месец се нарича „цветен“41. Ти не си ли се учудвала?

— Не особено — призна си Кондвирамурс. — Защото при нас, във Виковаро, не казваме „цветен“, а „лъжецвят“, или на елфически — Birke. Но разбирам какво имаш предвид. Наименованията на месеците са дошли от древни времена, когато през април наистина всичко е цъфтяло…

— Тези древни времена са само преди сто — сто и двайсет години. Това е почти вчера, момиче. Итлина е била абсолютно права. Нейното предсказание се изпълнява. Светът ще загине под слоеве лед. Цивилизацията ще загине по вина на Разрушителката, която е можела да открие път за спасение. Но както се знае от легендата, не го е направила.

— По причини, които легендата премълчава. Или обяснява с помощта на мъгливо и наивно морализиране.

— Това е вярно. Но фактът си остава факт. Белият студ е факт. Цивилизацията на северното полукълбо е обречена на гибел. Тя ще загине под разрастващия се ледник, под вечен сняг и мраз. Но не бива да се паникьосваме, защото разполагаме с още време, преди това да се случи.

Слънцето залезе изцяло, ослепителният отблясък изчезна от повърхността на езерото. Върху водата се спусна пътека от по-мека, щадяща очите светлина. Над кулата Inis Vitre изгря луната, ярка като пречупен на две златен талер.

— Колко време? — попита Кондвирамурс. — Колко ще продължи това според теб? Тоест, с колко време разполагаме?

— Много.

— Колко, Нимуе?

— Около три хиляди години.

В езерото, на лодката, Краля Рибар изпляска с веслото и изруга. Кондвирамурс въздъхна шумно.

— Малко ме поуспокои — каза тя след кратко мълчание. — Но само малко.

Следващото място се оказа едно от най-противните, които Цири беше посещавала — безспорно влизаше в първата десетка, и то в началото й.

Това беше пристанище, пристанищен канал — тя виждаше лодки и галери при кейовете и пристаните, виждаше гора от мачти, виждаше платна, тежко увиснали в неподвижния въздух. Наоколо пълзеше и се кълбеше смрадлив дим.

Той се носеше иззад порутените къщурки, наредени до канала. Оттам долиташе и силен детски плач.

Келпи запръхтя, силно тръсна муцуна, отстъпи, кънтейки с копита по паважа. Цири погледна надолу и видя мъртви плъхове. Те бяха пръснати навсякъде. Умрели в мъчения гризачи с бледорозови лапички.

„Нещо тук не е наред — помисли си тя, чувствайки как я обзема ужас. — Нещо тук не е както трябва. Трябва да бягам оттук. Колкото се може по-бързо!“

Под окичения с мрежи и въжета стълб седеше мъж с разкъсана риза и наведена към рамото си глава. На няколко крачки от него лежеше втори. Не приличаха на спящи. Дори не трепнаха, когато подковите на Келпи загракаха по камъните съвсем близо до тях. Цири наведе глава, минавайки под висящите от въжетата парцали, от които се носеше кисела смрад.

На вратите на една от съборетините се виждаше кръст, нарисуван с тебешир или бяла боя. Иззад покрива се вдигаше черен дим. Детето продължаваше да плаче, някой в далечината крещеше, наблизо някой кашляше и хриптеше. Виеше куче.

Цири усети как нещо пълзи по ръката й. Погледна.

Ръката й беше осеяна с черни бълхи.

Изпищя с цяло гърло. Тресейки се от ужас и отвращение, започна да размахва ръце и рязко да ги тресе. Изплашената Келпи хукна в галоп. Цири едва не падна от седлото. Стискайки кобилата с бедрата си, тя с двете си ръце чешеше и дърпаше косите си, тръскаше куртката и ризата си. Келпи влетя в обгърната от дим улица. Цири изкрещя от ужас.

Преминаваше през пъкъла, през преизподнята, през най-кошмарния от всички кошмари. Между къщи, отбелязани с бели кръстове. Между тлеещи купчини парцали. Между мъртъвци, лежащи поединично, и между такива, натрупани на купчини, един върху друг. И между живи — окъсани, полуголи привидения с хлътнали от болка устни, пълзящи в изпражнения, крещящи на език, който тя не разбираше, протягащи към нея измършавелите си, покрити с ужасни кървави гнойни рани ръце.

Да се махам! Да се махам оттук!

Дори в черното небитие на архипелага от места Цири още дълго време усещаше този дим и смрад.

Следващото място също беше пристанище. Тук също имаше кейове, имаше укрепен с колове канал, а в него — корабчета, баркаси, шхуни, лодки, а над тях — гора от мачти. Но тук, на това място, над мачтите весело подвикваха чайки, а миризмите бяха познати и привични: мокро дърво, смола, море и риба в трите й основни варианти: прясна, развалена и пържена.

На борда на най-близкото корабче се ругаеха двама мъже, стараейки се да се надвикат с възбудени гласове. Тя разбираше какво си говорят. Ставаше въпрос за цената на херингата.

Наблизо имаше кръчма и от отворените й врати се носеше миризма на спарено и на бира, чуваха се гласове, звънтене, смях. Някой пееше неприлична песничка, повтаряйки постоянно един и същ куплет:

Разбра къде се е озовала. Още преди да прочете на кърмата на един от галеасите: „Evall Muire“. И името на пристанището: Baccalá. Знаеше къде се намира.

В Нилфгард.

Тя избяга преди някой да успее да й обърне внимание.

Но преди да успее да се гмурне в нищото, последната бълха от пълзящите по нея на предишното място, която беше преживяла пътешествието във времето и пространството, стаила се в една от гънките на куртката, с дълъг скок се приземи върху кея на пристанището.

Още същата вечер бълхата се засели в изтънялата козина на един плъх, стар самец, ветеран от множество битки, за което свидетелстваше липсващото му ухо, отхапано до самия череп. Същата вечер бълхата и плъхът преминаха на един кораб. А още на следващата сутрин тръгнаха на път. На стар тримачтов търговски кораб, занемарен и страшно мръсен.

Корабът се казваше „Катриона“. На това име му беше отсъдено да влезе в историята. Но тогава все още никой не знаеше нищо за това.

Следващото място — макар че беше трудно да се повярва — порази Цири с наистина идилична картина. Край спокойна ленива река, носеща се между наведени над нея брези, елши и дъбове, съвсем до моста, свързващ двата бряга с изящна каменна дъга, сред слезови стръкове, се намираше заобиколена от тръстика кръчма, обвита от дива лоза, бръшлян и пълзящ грах. Над входа се поклащаше табелка с позлатени букви. Букви, напълно непознати за Цири. Но на табелката имаше и съвсем удачно изображение на котка, така че тя предположи, че кръчмата се казва „При черната котка“.

Носещият се отвътре аромат на храна я притегляше като магнит. Тя не се колеба дълго. Намести меча на гърба си и влезе.

Вътре беше полупразно, само на една от масите седяха трима мъже. Селяни на вид. Дори не я погледнаха. Цири седна в ъгъла, с гръб към стената.

Кръчмарката, пълна жена с чиста престилка и остро боне, се приближи и я попита нещо. Гласът й звучеше необичайно звънко, но мелодично. Цири посочи с пръст отворената си уста, потупа се по корема, после отряза от куртката си едно от сребърните копчета и го сложи на масата. Виждайки учудения поглед на жената, тя посегна към второ копче, но кръчмарката я спря с движение на ръката и леко съскащи, но приятно звучащи думи.

Еквивалентът на копчето се оказа чиния с гъста чорба, глинено гърне с боб и пушен бекон, хляб и чаша разредено вино. Докато поглъщаше първата лъжица, Цири си помисли, че ще се разплаче. Но успя да се сдържи. Ядеше бавно. Наслаждаваше се на храната.

Кръчмарката се приближи и я попита нещо със звънливия си глас, допирайки буза до събраните си длани. Ще остане ли за през нощта?

— Не знам — отвърна Цири. — Възможно е. Във всеки случай благодаря за предложението.

Жената се усмихна и тръгна към кухнята.

Цири разкопча колана си и се облегна на стената. Замисли се какво да прави по-нататък. Мястото — особено в сравнение с няколкото предишни — беше приятно, предизвикваше у нея желание да остане по-дълго. Но тя знаеше, че излишната доверчивост можеше да се окаже опасна, а непредпазливостта — пагубна.

Една черна котка, същата като тази на табелата, се появи незнайно откъде, потърка се в глезена й, превивайки гръб. Цири я погали, котката деликатно отърка глава в дланта й, после седна и се зае да ближе корема си. Цири гледаше.

Тя видя Яре, седнал до някакъв огън в компанията на неприятни на вид дрипльовци. Всички ядяха нещо, наподобяващо парчета въглен.

— Яре?

— Така трябва — каза момчето, гледайки в пламъците на огъня. — Четох за това в „История на войните“, труд на маршал Пелиграм. Така трябва, когато родината е в опасност.

— Какво трябва? Да се ядат въглени?

— Да. Точно така. Майката Родина ме зове. А отчасти от лични подбуди.

— Цири, не спи на седлото — казва Йенефер. — Пристигаме.

По къщите на града, в който пристигат, на всички врати и порти се виждат големи кръстове, нарисувани с тебешир или бяла боя. Вие се плътен и вонящ дим, дим от клади, на които се изгарят трупове. Йенефер, изглежда, не забелязва това.

— Трябва да се направя красива.

Пред лицето й, над ушите на коня, виси огледалце. Гребенът танцува във въздуха, реши черните й къдрици. Йенефер действа само с магия, без да използва ръцете си, защото…

Защото ръцете й са буци от засъхнала кръв.

— Мамичко! Какво са направили с теб?

— Стани, момиче — казва Коен. — Превъзмогни болката и се качи на гребена! Иначе ще започнеш да се страхуваш. До края на живота си ли искаш да умираш от страх?

Жълтите му очи пламтят с лоша светлина. Той се прозява. Острите му зъбки блестят в бяло. Това изобщо не е Коен. Това е котка. Черна котка…

Марширува дълга много мили колона от войници, над тях се люлее и вълнува гора от пики, развява се море от хоругви. Яре също марширува, на главата му има кръгъл шлем, на рамото му пика, толкова дълга, че му се налага да я държи здраво с двете си ръце, иначе тя ще го катурне. Бият барабани, свирят тръби и буботят гласовете на пеещите войници. Над колоната грачат гарги. Множество гарги…

Бряг на езеро, на брега — шапки от пяна, изхвърлена изгнила тръстика. В езерото има остров. Кула. С назъбени бойници. Над нея се вижда тъмносиньо вечерно небе, свети луна — като блестящ, счупен на две талер. На терасата в кресла седят две жени, загърнати с кожухчета. Мъж в лодка…

Огледало и гоблен.

Цири вдига глава. Срещу нея на масата седи Ередин Бреак Глас.

— Не може да не знаеш — казва той, усмихвайки се и погазвайки равните си зъби, — че само отлагаш неизбежното. Ти си наша и ще се доберем до теб.

— Как ли пък не!

— Ще се върнеш при нас. Ще се помотаеш из местата и времената, после ще се натъкнеш на Спиралата, а там ще ни паднеш в ръцете. Вече никога няма да се върнеш в своя свят и в своето време. Впрочем, и без това вече е късно. Няма при кого да се върнеш. Хората, които си познавала, отдавна са умрели, гробовете им са обрасли с бурени и са занемарени. Имената им са забравени. Впрочем, и твоето също.

— Лъжеш! Не ти вярвам!

— Вярванията ти са си твоя лична работа. Повтарям: скоро ще се натъкнеш на Спиралата, а аз вече ще те чакам там. Нали ти тайно желаеш това, me elaine luned.

— Бълнуваш!

— Ние, Aen Elle, усещаме тези неща. Ти беше увлечена по мен, искаше ме и се боеше от своето желание. Искаше ме и продължаваш да ме искаш, Zireael. Мен. Ръцете ми. Докосването ми…

Когато той я докосна, тя рязко скочи, обръщайки чашата си — за щастие празна. Понечи да посегне към меча си, но веднага се успокои. Седеше в кръчмата „При черната котка“ и явно беше заспала, задрямала на масата. Ръката, докоснала косите й, беше на пълната кръчмарка. Цири не можеше да понася такива фамилиарности, но жената излъчваше благоразположение и доброта, за които не биваше да й се отвръща с грубост. Цири й позволи да я гали по косата и се усмихна, слушайки мелодичната, звънтяща реч. Беше изтощена.

— Трябва да тръгвам — каза тя най-накрая.

Жената се усмихна, изчурулика напевно. „Как се получава така — запита се Цири, — че във всички светове, места и времена, на всички езици и наречия единствено тази дума винаги звучи разбираемо? И винаги горе-долу по един и същ начин?“

— Да. При мама. Майка ми ме чака.

Кръчмарката я изпрати навън. Преди Цири да се качи на седлото, жената изведнъж я прегърна здраво и я притисна към пищния си бюст.

— Довиждане. Благодаря за гостоприемството. Напред, Келпи.

Цири се насочи направо към дъгообразния мост над спокойната река. Когато подковите зазвънтяха върху камъните, се обърна. Жената все още стоеше пред кръчмата.

Концентрация. Юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, сякаш от вътрешността на морска раковина. Блясък. И внезапно — меко и черно небитие.

— Bonne chance, ma fille42! — извика Тереза Льопен, застанала до пътя, водещ от Мелюн до Оксер. — Лек път!

Съсредоточаване. Юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, сякаш от вътрешността на морска раковина. Блясък. И внезапно — меко и черно небитие.

Място. Езеро. Остров. Кула. Луна като пречупен на две талер, блясъкът й се отразява във водата във вид на светла пътечка. На пътечката има лодка, а в нея — мъж с въдица.

На терасата на кулата… Две жени?

Кондвирамурс не издържа, извика развълнувано и веднага закри устата си с длан. Краля Рибар с плясък изпусна котвата, изруга сърдито, после отвори уста и застина така. Нимуе дори не трепна.

Пресечената от лунната пътека повърхност на езерото затрептя и се набръчка сякаш духа силен вятър. Нощният въздух над огледалната вода се пръсна — както се чупи разбит витраж. От пукнатината се появи врана кобила. Върху нея — ездачка.

Нимуе спокойно протегна ръка и изрече заклинание. Висящият на стойката гоблен неочаквано се разгоря и разцъфна във феерията на разноцветни огънчета. Те се отразиха в овала на огледалото, затанцуваха, зароиха се пред стъклото като шарени пчели и изведнъж избухнаха като разноцветно привидение, разширявайки се в ивица, от която стана светло като ден.

Враната кобила се вдигна на задните си крака и диво изцвили. Нимуе рязко разтвори ръце, след което извика формулата. Виждайки появяващото се във въздуха и увеличаващо се изображение, Кондвирамурс се съсредоточи силно. Изображението веднага придоби очертания. Това беше портал. Портал, през който се виждаше…

Плато, осеяно с останки от кораби. Замък, прилепен към острите скали на пропаст, издигаща се над черното огледало на планинско езеро…

— Натам! — извика Нимуе пронизващо. — Ето го пътят, по който трябва да вървиш, Цири, дъще на Павета! Мини през портала и тръгни по пътя, водещ към предопределението ти! Да затворим обръча на времето! Нека змията Уробос забие зъби в опашката си. Стига си блуждала! Побързай да помогнеш на близките си! Това е верният път, вещерке!

Кобилата изцвили отново и пак размаха копита във въздуха. Девойката на седлото клатеше глава, гледайки ту към Нимуе, ту към изображението, създадено от гоблена и огледалото. Отметна коси назад и Кондвирамурс видя на бузата й грозен белег.

— Довери ми се, Цири! — извика Нимуе. — Та ти ме познаваш! Вече си ме виждала веднъж!

— Спомням си — долетя до тях. — Вярвам ти, благодаря.

Видяха как подкараната с юздата кобила с лека танцувална крачка притича в светлината на портала. Преди изображението да се затъмни и да се разпадне, забелязаха как девойката с пепеляви коси им маха с ръка, обърнала се в седлото.

После всичко изчезна. Повърхността на езерото се успокои, лунната пътечка се изглади.

Беше толкова тихо, че им се струваше, че слушат хрипливото дишане на Краля Рибар.

Сдържайки напиращите сълзи, Кондвирамурс силно прегърна Нимуе. Тя усещаше как дребната магьосница трепери. Седяха известно време, прегърнати така. Мълчаха. После двете се обърнаха към мястото, където беше изчезнала Вратата между световете.

— Успех, вещерке! — възкликнаха те в хор. — Лек път!