Господарката на езерото. Том 1

Пета глава

Обедните часове донесоха в гората зной и задух, а съвсем доскоро тъмната като жадеит повърхност на езерото пламна в златисто, хвърляйки отблясъци. На Цири й се наложи да заслони очите си с ръка — отразената от водата светлина я заслепяваше, предизвикваше болка в зениците и в слепоочията й.

Тя премина през крайбрежните храсталаци и вкара Келпи до коленете в езерото. Водата беше толкова прозрачна, че в хвърляната от кобилата сянка дори от височината на седлото Цири виждаше цветната мозайка на дъното, мидите и вълнуващите се водорасли. Виждаше и малък рак, който с чувство на достойнство лазеше между камъчетата.

Келпи изцвили. Цири дръпна юздите, излезе на по-плиткото, но не на самия бряг, защото брегът беше пясъчен и покрит с камъни, а това не позволяваше да се препуска бързо. Кобилата тръгна покрай брега, стъпвайки по твърдата почва на дъното. И почти веднага премина в тръс, а с това Келпи се справяше майсторски, не по-зле от конете, обучавани не за яздене, а за впрягане в каруца или каляска. Но Цири бързо стигна до извода, че тръсът все пак е твърде бавен. Чрез удар с петите и подвикване Цири подкара кобилата в галоп. Носеха се сред летящите наоколо пръски вода, блестящи на слънцето като капки разтопено сребро.

Цири не забави темпо дори когато видя кулата. Носеше се толкова бързо, че някой обикновен кон сигурно би паднал. Но в дишането на Келпи не се чуваше дори най-малкото хриптене, а галопът й си оставаше лек и непринуден.

Влетя в двора на пълна скорост, съпроводена от звънтенето на копита, и стопира кобилата толкова рязко, че няколко мига копитата се плъзгаха по плочките с протяжно скърцане. Спря се при чакащите до кулата елфки. Едва ли не налетя върху тях. Това й достави удоволствие, защото две от тях, обикновено невъзмутими и равнодушни, сега неволно отстъпиха.

— Няма страшно — каза тя. — Няма да налетя върху вас. Освен ако не го желая.

Елфките бързо се успокоиха, лицата им отново застинаха, очите им станаха равнодушно-самоуверени.

Цири скочи, по-точно излетя от седлото. В очите й имаше предизвикателство.

— Браво — каза светлокосият елф с триъгълно лице, който в момента излизаше от сенките под арката. — Хубаво представление, Loc’hlaith.

Когато тя влезе в Кулата на лястовицата и се оказа сред цъфтящата пролет, той я нарече по същия начин. Но това беше отдавна и тези неща вече не правеха впечатление на Цири.

— Не съм никаква Господарка на езерото — озъби се тя. — Аз съм пленница тук! А вие сте надзиратели! Да наричаме нещата с истинските им имена! — Тя подаде юздата на една от елфките. — Моля! Конят трябва да се избърше. Когато се охлади, да се напои. И изобщо — погрижете се!

Светлокосият елф едва забележимо се усмихна.

— Наистина — каза той, гледайки как елфките, без да кажат нито дума, водят кобилата в конюшнята, — те са строги тъмничарки и се отнасят зле с теб. Веднага си личи.

— Всекиму заслуженото! — Тя сложи ръцете си на кръста, вирна нос и го погледна смело в очите — светлосини като аквамарини и не твърде строги. — Отнасям се с тях така, както и те с мен. А затворът си е затвор!

— Изумяваш ме, Loc’hlaith.

— А ти се отнасяш с мен като с глупачка! И дори не се представи.

— Извинявай. Аз съм Crevan Espane aep Caomhan. И съм Aen Saevherne, ако знаеш какво означава това.

— Знам. — Тя не успя да скрие изненадата си. — Просветен. Елфически магьосник.

— Може и така да се каже. За удобство използвам псевдонима Авалак’х — може да се обръщаш и така към мен.

— Кой ти каза, че изобщо имам намерение да се обръщам към теб? — намръщи се тя. — Просветен или не, ти си надзирателят, а аз…

— Затворничка — завърши той саркастично. — Вече го спомена. При това затворничка, към която се отнасят зле. Явно те принуждават със сила да се разхождаш в околността, и носиш меча си на гърба за наказание, както и разкошните и елегантни дрехи, много по-изящни и чисти от онези, с които дойде тук. Но въпреки суровите условия ти не се предаваш. Отговаряш достойно на причинените ти неправди. И с голяма смелост и плам чупиш огледала, които са произведения на изкуството.

Тя се изчерви. Много ядосана на себе си.

— О! — бързо каза той. — Можеш да ги чупиш колкото си искаш, в края на краищата това са само вещи, какво като са изработени преди седемстотин години. Искаш ли да се разходиш с мен по брега на езерото?

Появилият се вятър смекчи жегата. А и огромните дървета и кулата хвърляха сянка. Водата на залива имаше мътнозелен цвят. Гъсто покрита с листа на водни лилии и обсипана с цветовете им, тя приличаше повече на ливада. Около листата кръжаха водни птици, които потракваха с червените си клюнове.

— Онова огледало… — промърмори Цири, дълбаейки с токчето си в мократа почва. — Извинявай за него. Просто се ядосах. Това е.

— Аха.

— Те ме пренебрегват. Твоите елфки. Когато се обръщам към тях, се правят, че не разбират. А когато се обръщат към мен, нарочно говорят така, че да не ги разбера. Унижават ме.

— Ти говориш прекрасно на нашия език — поясни той спокойно. — Но все пак това е чужд език за теб. Освен това ти използваш hen llinge, а те — allylon. Различията не са големи, но все пак ги има.

— Теб те разбирам. Всяка дума.

— В разговорите с теб използвам hen llinge, езика на елфите от вашия свят.

— А ти? — обърна се тя. — От кой свят си? Аз не съм дете. Достатъчно е нощем да погледна небето. Там няма нито едно познато ми съзвездие. Този свят не е моят. Не принадлежа на това място. Попаднах тук случайно… И искам да се махна оттук. Да си тръгна.

Тя се наведе, вдигна един камък, понечи да го хвърли в езерото, където плуваха птици, но улови погледа му и се отказа от намерението си.

— Дори да се отдалеча на цяло стаяние — каза тя, без да скрива огорчението си, — пак се озовавам при езерото. Независимо от това в коя посока ще поема, когато се обърна, зад мен винаги са езерото и тази кула. Винаги. Не мога да се отдалеча от нея. Значи това е затвор. Много по-лошо е от килия, тъмница или стая с решетки на прозорците. Знаеш ли защо? Защото е по-унизително. Ellylon или не, вбесявам се, когато ми се подиграват и демонстрират превъзходството си над мен. Да, да, няма какво да ми правиш физиономии. Ти също ме пренебрегваш и ми се подиграваш. И ти е чудно, че съм бясна?

— Наистина ми е чудно. — Той отвори широко очи. — Безкрайно.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Влязох в кулата преди повече от седмица — каза, опитвайки се да запази спокойствие. — Попаднах в друг свят. Ти ме чакаше, седеше и свиреше на флейта. Дори се учуди, че толкова съм се забавила. Нарече ме с моето име, след което започна с онези глупости за Господарката на езерото. После изчезна, без да ми обясниш нищо. Оставяйки ме в затвор. Наречи го както искаш. Но според мен това си е подигравка и злонамерено пренебрежение.

— Zireael, това са само осем дни.

— Аха — намръщи се Цири. — Значи ми е провървяло? Защото е можело да са и осем седмици? Или осем месеца? Или осем…

Тя млъкна.

— Много си се отдалечила от Лара Дорен — каза той тихо. — Загубила си нейното наследство, заедно с кръвта й. Нищо чудно, че жените не те разбират, нито пък ти — тях. Ти не само че говориш различно, ти мислиш различно. В съвсем различни категории. Какво означават осем дни или осем седмици? Времето няма значение.

— Добре! — извика тя ядосано. — Съгласна съм, не съм мъдра елфка, аз съм глупав човек. За мен времето има значение, аз броя дните, даже часовете. Вече не искам нищо от вас, ще мина без обяснения, безразлично ми е защо тук е пролет, защо на водопой при езерото идват еднорози, а нощем на небето светят други съзвездия. Изобщо не ме интересува откъде знаеш името ми и по какъв начин си разбрал, че ще дойда тук. Искам само едно. Да се върна. В своя свят. При хората! Тези, които мислят като мен! В същите категории!

— Ще се върнеш при тях. След известно време.

— Искам веднага! — извика тя. — А не след известно време! Защото тук времето е вечност! С какво право ме задържате тук? Защо не мога да си тръгна оттук? Аз дойдох тук сама! По собствена воля! Нямате никакви права над мен!

— Дойде сама — съгласи се той спокойно. — Но не по своя воля. Доведе те предопределението, на което мъничко помогнахме. Защото отдавна те чакаме тук. Много отдавна. Дори и по нашето времеизмерване.

— Нищо не разбрах!

— Чакахме те отдавна — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — и се притеснявахме само за едно нещо: дали ще успееш да влезеш. Ти успя. Като по този начин потвърди своята кръв и родословието си. Което означава, че мястото ти е тук, а не сред Dh’oine. Ти си дъщеря на Лара Дорен аеп Шиадал!

— Аз съм дъщеря на Павета! Дори не знам коя е тази твоя Лара!

Той се намръщи, но съвсем леко, почти незабележимо.

— В такъв случай най-добре да ти обясня коя е тази „моя“ Лара. Тъй като нямаме време, ще се наложи да го направя по пътя. Лошото е, че заради неразумната си демонстрация ти изтощи коня…

— Изтощила съм го? Ха! Изобщо не знаеш колко може да издържи тази кобила! А къде отиваме?

— Ако нямаш нищо против, това ще ти го обясня по пътя.

Цири задържа хриптящата Келпи, виждайки, че безумният галоп е безсмислен и няма да й помогне с нищо.

Авалак’х не беше излъгал. Тук, в откритата равнина, сред ливадите и калуновите полета, из които стърчаха менхири, действаше същата сила като край Tor Zireael. Можеше да се носи в безумен галоп в която си иска посока, но след не повече от едно стаяние се оказваше, че някаква невидима сила я кара да препуска в кръг.

Цири потупа хриптящата Келпи по шията, гледайки групата спокойно вървящи елфи. Веднага щом Авалак’х й каза какво искат от нея, тя препусна в галоп, стараейки се да избяга колкото се може по-далеч, да остави зад гърба си и тях, и тяхното безсрамно, непобиращо се в главата й предложение.

Сега те отново бяха пред нея. На разстояние около стаяние.

Авалак’х не лъжеше. Не можеше да се избяга оттук.

Единственото положително нещо, което й даде галопът, беше, че я охлади, притъпи яростта й. Сега тя беше доста по-спокойна. Но все още трепереше от гняв.

„Ама че се подредих — помисли си тя. — Защо ми трябваше да влизам в тая кула?“

Сепна се, спомняйки си. Спомни си Бонхарт, който се приближаваше към нея върху леда, яхнал покрития с пяна сив кон.

Потрепери. И се успокои.

„Жива съм — помисли си тя, оглеждайки се. — Битката още не е приключила. Битката ще приключи със смърт, всичко останало е само кратко прекъсване. Научиха ме на това в Каер Морхен.“

Тя подкара Келпи ходом, но забелязвайки, че кобилата вдига гордо главата си, тръгна в тръс покрай редицата менхири. Тревите и калуновите храсти стигаха до стремената.

Доста бързо догони Авалак’х и трите елфки. Просветеният, леко усмихвайки се, я погледна въпросително с аквамариновите си очи.

— Моля те, Авалак’х — изкашля се тя. — Кажи ми, че това беше неуместна шега.

По лицето му пробяга нещо като сянка.

— Не съм свикнал да се шегувам — каза той. — А ако си сметнала казаното за шега, ще си позволя да го повторя още веднъж напълно сериозно: искаме да имаме дете от теб, Лястовичке, дъще на Лара Дорен. Едва след това ще ти позволим да си отидеш, да се върнеш в твоя свят. Естествено, ти решаваш. Обзалагам се, че безумното ти препускане ти е помогнало да вземеш решение. Какъв ще бъде отговорът ти?

— Не — отговори тя твърдо. — Категорично и абсолютно не. Не съм съгласна — и това е.

— Какво да се прави? — сви рамене той. — Признавам си, че съм разочарован. Но какво пък, това си е твой избор.

— Как можа изобщо да поискаш нещо такова? — извика тя с треперещ глас. — Как се осмели? С какво право?

Той я гледаше спокойно. Цири почувства върху себе си и погледите на останалите елфи.

— Мисля — каза Авалак’х, — че изложих в подробности историята на рода ти. Стори ми се, че разбираш. Така че въпросите ти ме учудват. Имаме правото и можем да искаме, Лястовичке. Твоят баща, Крегенан, ни отне едно дете. Ти ще ни го върнеш. Ще върнеш един дълг. Това ми се струва логично и справедливо.

— Баща ми… Не помня баща си, но той се е казвал Дуни. Не Крегенан. Вече ти го казах!

— А аз вече ти отговорих, че няколко смешни човешки поколения нямат значение за нас.

— Но аз не искам! — разкрещя се Цири така, че кобилата под нея затанцува. — Не искам, разбираш ли? Не иска-а-ам! Отвратителна ми е самата мисъл за това, че ще ми имплантират някакъв проклет паразит, гади ми се като си помисля, че паразитът ще расте в мен, че…

Сепна се, виждайки лицата на елфките. Върху две от тях се четеше безкрайно смайване. Върху третото — безкрайна омраза. Авалак’х многозначително се изкашля.

— Да се отдалечим — изрече той студено — и да поговорим на четири очи. Твоите възгледи, Лястовичке, са твърде радикални, за да ги изказваш пред свидетели.

Тя го послуша. Дълго време вървяха мълчаливо.

— Ще избягам от вас — заговори първа Цири. — Не можете да ме задържите против волята ми. Избягах от остров Танед, избягах от жреците и нилфгардците, избягах от Бонхарт и Кукумявката. Ще избягам и от вас. Ще намеря противодействие и срещу вашите магии.

— Мислех — каза той след малко, — че приятелите ти са по-важни за теб. Йенефер. Гералт.

— Ти знаеш за това? — възкликна тя изумено. — Ами да. Вярно. Нали си Просветен! Затова сигурно знаеш, че мисля именно за тях. Там, в моя свят, те са в опасност точно сега, в този момент. А вие искате да ме държите тук… Поне девет месеца. Сам виждаш, че нямам избор. Разбирам, че ви трябва дете, тази Стара кръв… Но не мога. Просто не мога.

— Както казах, изборът си е твой. Но трябва да знаеш нещо, което би било несправедливо да крия от теб. Оттук е невъзможно да се избяга, Лястовичке. Ако се откажеш да ни сътрудничиш, ще останеш тук завинаги и вече никога няма да видиш твоя свят.

— Това е отвратителен шантаж!

— А ако се съгласиш на това, за което те молим — продължи той, без да обръща внимание на вика й, — ще ти докажем, че времето няма значение.

— Не разбирам.

— Времето тук тече по различен начин от там. Ако ни направиш услуга, ще ти се отблагодарим. Ще направим така, че да си върнеш времето, загубено тук, сред нас. Сред Народа на Елшите.

Тя мълчеше, вторачена в черната грива на Келпи. „Трябва да печеля време — помисли си. — Както казваше Весемир в Каер Морхен: «Ако се готвят да те обесят, поискай чаша вода. Никога не се знае какво може да стане, докато ти я донесат».“

Една от елфките изведнъж изкрещя и подсвирна.

Конят на Авалак’х зацвили и удари с копита в земята. Елфът го овладя и извика нещо на елфките. Цири видя как една от тях извади лъка си от окачения за седлото кожен калъф, надигна се в седлото и заслони очите си с ръка.

— Запази спокойствие — изрече рязко Авалак’х.

Цири си пое дъх.

На някакви си двеста крачки от тях през калуновите храсталаци в галоп се носеха еднорози. Цяло стадо, поне трийсет на брой.

Цири вече беше виждала еднорози тук, предимно на разсъмване; те понякога се приближаваха до езерото при кулата. Но никога не й позволяваха да се приближи към тях. Изчезваха като духове.

Начело на стадото беше огромен жребец със странна червеникава окраска. Той изведнъж се спря, изцвили пронизително и се изправи на два крака. По абсолютно невъзможен за който и да е кон начин той затанцува на задните си крака, размахвайки предните.

Цири със смайване забеляза, че Авалак’х и трите елфки напяват в хор някаква странна, монотонна мелодия.

Коя си ти?

Тя тръсна глава.

Коя си ти? — прозвуча отново въпросът в съзнанието й и се заби в слепоочията й. Напевът на елфите внезапно се повиши с един тон. Червеникавият еднорог изцвили, стадото му отговори по същия начин. Когато си тръгнаха, земята се разтрепери.

Песента на Авалак’х и елфите се прекъсна. Цири видя как Просветеният крадешком бърше потта от челото си. Елфът я погледна с крайчеца на окото си и разбра, че е видяла какво е направил.

— Не всичко тук е толкова хубаво, колкото изглежда — каза той сухо. — Не всичко.

— Страх ли ви е от еднорозите? Но те са умни и дружелюбни.

Той не отговори.

— Чувала съм — продължи Цири, — че елфите и еднорозите се обичат.

Той извърна глава.

— В такъв случай приеми — изрече той студено, — че си присъствала на любовна свада.

Тя не зададе повече въпроси.

Достатъчни й бяха и собствените й грижи.

Върховете на хълмовете бяха украсени с кромлекси и долмени. Те напомняха на Цири за камъка в Еландер, при който Йенефер я беше учила на магия. „Колко отдавна беше това — помисли си тя. — Преди много векове.“

Една от елфките извика отново. Цири погледна натам, накъдето тя сочеше. Преди да успее да съобрази, че предвожданото от червеникавия жребец стадо се връща, извика и втора елфка. Цири се вдигна на стремената.

От противоположната посока, откъм хълма, идваше второ стадо. Предвождащият го еднорог беше синкав, на петна.

Авалак’х бързо изрече няколко думи. Това беше същият онзи трудноразбираем за Цири език ellylon, но тя разбра казаното, още повече, че като по команда елфките се хванаха за лъковете. Авалак’х се обърна към Цири и тя почувства как в главата й започва да шуми. Шумът беше подобен на онзи, който издава допряна до ухото морска раковина. Но значително по-силен.

Не се съпротивлявай — дочу тя глас. — Не се отбранявай. Трябва да скоча и да те пренеса на друго място. Заплашва те смъртна опасност.

От далечината се разнесе свистене и протяжен вик. Миг по-късно земята се разтресе от тропане на копита.

Иззад хълма се появиха конници. Цял отряд.

Конете имаха чулове, ездачите — шлемове с гребени, зад гърбовете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят напомняше заревото в небето при последните отблясъци на залязващото слънце.

Свистене, вик.

Ездачите се носеха като лавина към тях.

Преди да се приближат на половин стаяние, еднорозите вече ги нямаше. Изчезнаха в степта, оставяйки зад себе си облак прах.

Командирът на ездачите, чернокос елф, седеше върху огромен като дракон червеникавокафяв жребец, покрит, както и всички коне от отряда, с чул с вшита драконова кожа, носеше на главата си същия демоничен рогат букранион26. Както и при останалите елфи от отряда, под пурпурното си наметало чернокосият имаше ризница, изработена от плочки с невероятно малък диаметър, благодарение на което беше плътно прилепнала към тялото, като вълнена плетка.

— Авалак’х — поздрави той.

— Ередин.

— Длъжник си ми за услугата. Ще се разплатиш, когато поискам.

— Ще се разплатя, когато поискаш.

Чернокосият слезе от коня си. И Авалак’х слезе, нареждайки с жест на Цири да направи същото. Качиха се на близкия хълм, осеян с бели камъни със странна форма, обрасли с чашкодрян и дребни миртови храсти.

Цири наблюдаваше елфите. Те бяха еднакви на ръст, тоест много високи. Но лицето на Авалак’х беше с меки черти, докато това на чернокосия наподобяваше хищна птица. „Светъл и черен — помисли си Цири. — Добро и зло. Светлина и мрак…“

— Zireael, позволи ми да ти представя Ередин Бреак Глас.

— Много ми е приятно — поклони се елфът. В отговор Цири също се поклони — не особено грациозно.

— Откъде узна, че ни заплашва опасност? — попита Авалак’х.

— Изобщо не знаех. — Елфът разглеждаше внимателно Цири. — Патрулираме в равнината. Разчу се, че еднорозите са станали неспокойни. Не се знае защо. Тоест, сега вече е ясно. Заради нея.

Авалак’х не потвърди, но и не отрече. Цири посрещна с надменност погледа на чернокосия елф. Няколко мига двамата се изучаваха, но никой от тях не искаше да сведе очи пръв.

— Значи това е Старата кръв — отбеляза елфът. — Aen Hen Ichaer. Наследницата на Шиадал и Лара Дорен? Нещо не ми се вярва. Най-обикновена малка Dh’oine. Човешка самка.

Авалак’х премълча. Лицето му беше неподвижно и равнодушно.

— Да предположим, че не си се объркал — продължи чернокосият. — Да приемем, че е вярно това, което се говори за теб — че никога не грешиш. И че дълбоко вътре в това същество се крие генът на Лара. И наистина, при внимателно вглеждане могат да се забележат определени признаци, свидетелстващи за родословието на това хлапе. В очите й има нещо, напомнящо за Лара Дорен. Не е ли вярно, Авалак’х? Кой, ако не ти, си способен да оцениш това най-добре?

Авалак’х и сега не отговори. Но Цири забеляза върху бледото му лице признаци на изчервяване. Изненада се. И се замисли.

— Накратко казано — изкриви устни чернокосият, — в тази малка Dh’oine има нещо ценно, нещо прекрасно. Забелязвам го. И имам усещането, че съм видял къс злато в купчина тор.

Очите на Цири припламнаха. Авалак’х бавно обърна глава.

— Говориш съвсем като човек, Ередин — изрече той бавно.

Ередин Бреак Глас се усмихна, показвайки зъбите си. Цири вече беше виждала такива зъби — много бели, много дребни и съвсем нечовешки, толкова равни, сякаш са правени по мярка, без никакви кучешки зъби. Такива зъби имаха мъртвите елфи, лежащи в двора на граничната застава в Каедвен. Същите имаше и Искра. Но когато тя се усмихваше, нейните зъби изглеждаха красиво, докато тези на Ередин бяха зловещи.

— Тази девойка, която се опитва да ме убие с поглед, знае ли причината за появата си тук? — попита той.

— Разбира се.

— И е готова да сътрудничи?

— Още не напълно.

— Не напълно — повтори Ередин. — Ха, това е лошо. Защото характерът на сътрудничеството предполага, че то трябва да е пълно. Ако не е пълно, е невъзможно да съществува. А тъй като от Tir na Lia ни разделя само половин ден езда, добре е да знаем с какво разполагаме.

— Защо трябва да се бърза? — Авалак’х леко издаде устни напред. — Какво ще спечелим, ако бързаме?

— Вечност. — Ередин Бреак Глас стана сериозен, нещо в зелените му очи припламна и веднага угасна. — Но това е твоя работа, Авалак’х. Твоя грижа. И твоя отговорност.

— Ти го каза.

— Казах го. А сега ме извинете, но дългът ме зове. Ще ви оставя ескорт за безопасност. Съветвам ви да пренощувате тук, на този хълм. Ако тръгнете на разсъмване, ще стигнете в Tir na Lia навреме. Va faill. А, още нещо.

Той се наведе и откъсна покрита с цветчета клонка мирта. Поднесе я към лицето си, после с поклон я връчи на Цири.

— Това е вместо извинение — изрече той кратко. — За необмислените ми думи. Va faill, luned.

Тръгна си веднага, известно време земята потрепваше под ударите на копитата, докато той се отдалечаваше с част от отряда.

— Не ми казвай само — промърмори Цири, — че би ми се наложило с него… Че той… Ако е той — никога в живота ми!

— Не — изрече бавно Авалак’х. — Не е той. Бъди спокойна.

Цири вдигна клонката към лицето си. За да не забележи Авалак’х възбудата и интереса, които я бяха обзели.

— Аз съм спокойна.

Сухите тръни и калуната отстъпиха място на буйна зелена трева и влажни папрати, влажната почва се изпъстри от лютичета и лупина. Скоро се показа лениво течаща река, заобиколена от редици плачещи върби. Кристално-прозрачните й води имаха леко кафеникав оттенък. Миришеше на торф.

Авалак’х свиреше на флейтата си разни игриви мелодийки. Навъсена, Цири усилено размишляваше.

— Кой трябва да стане баща на детето, което толкова ви е необходимо? — попита тя най-накрая. — А може би това няма значение?

— Има значение. Трябва ли да разбирам, че си взела решение?

— Не, не трябва. Просто си изяснявам някои въпроси.

— Ще се радвам да ти помогна. Какво искаш да знаеш?

— Много добре знаеш какво.

Няколко минути се движеха в мълчание. Цири гледаше лебедите, гордо плуващи по реката.

— Бащата на детето — каза спокойно и делово Авалак’х — ще бъде Ауберон Муиркетах. Ауберон Муиркетах е наш… Как му казвате на това… Върховен водач?

— Крал? Кралят на всички Aen Seidhe?

— Aen Seidhe, Народът на планините, това са елфите от вашия свят. А ние сме Aen Elle, Народът на Елшите. А Ауберон Муиркетах — да, той е наш крал.

— Крал на Елшите?

— Може и така да се каже.

Отново пояздиха в мълчание. Беше много горещо.

— Авалак’х.

— Да?

— Ако се съглася, то после… По-късно… ще бъда ли свободна?

— Ще бъдеш свободна да отидеш където решиш. Или, ако пожелаеш — да останеш. С детето.

Тя изсумтя пренебрежително, но нищо не каза.

— Значи взе решение? — попита той.

— Ще го взема, когато пристигнем.

— Вече пристигнахме.

Зад клоните на плачещите върби, спускащи се към водата като зелени завеси, Цири видя дворци. Никога в живота си не беше срещала нещо подобно. Построени от мрамор и алабастър, замъците приличаха повече на ажурни беседки и изглеждаха толкова нежни, крехки и въздушни, сякаш бяха не сгради, а призраци на сгради. На Цири й се струваше, че ако духне вятър, замъците ще изчезнат заедно с вдигащата се от реката мъгла. Но когато духна вятър, изчезна само мъглата, а дворците си останаха и явно нямаха никакво намерение да изчезват. Само станаха още по-красиви.

Цири гледаше с възхищение към терасите, към издигащите се от водата като цветовете на водни лилии пирамиди, към висящите над реката като гирлянди мостове, към стълбите, стъпалата, парапетите, арките и галериите, перистилите, колоните и стълбовете, куполите и куполчетата, на стройните като шпаги пинакли и кули.

— Тир на Лия — каза тихо Авалак’х.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-силно я пленяваше красотата на това място, стискаше я за гърлото, караше очите й да се навлажняват. Цири гледаше към фонтаните, мозайките и теракотите, към статуите и паметниците. Към ажурните елементи, чието предназначение не разбираше, и към конструкциите, за които беше сигурна, че нямат никакво предназначение. Освен естетика и хармония.

— Тир на Лия — повтори Авалак’х. — Виждала ли си някога подобно нещо?

— Разбира се. — Тя почувства спазъм в гърлото си. — Някога видях нещо много подобно. В Шаеравед.

Сега беше ред на елфа да замълчи продължително.

Преминаха на другия бряг през извито като дъга ажурно мостче, което изглеждаше толкова крехко, че Келпи дълго време се колеба и пръхтя, преди да се осмели да стъпи на него.

Цири наблюдаваше внимателно, стараейки се да не пропусне нищо от гледките, които предлагаше това приказно място Тир на Лия. Преди всичко тя изгаряше от любопитство, но и не преставаше да мисли за бягство и внимателно търсеше и най-малката възможност.

На мостчетата и терасите, в алеите и перистилите, по балконите и вътрешните галерии тя видя да се разхождат дългокоси елфи с прилепнали салтамарки и къси наметала, по които бяха бродирани фантастични мотиви с листа. Видя фризирани и ярко гримирани елфки с въздушни рокли или с мъжки костюми.

Пред портите на един от дворците ги посрещна Ередин Бреак Глас. След кратката му заповед около тях започна да гъмжи от дребни, облечени в сиво елфки. Авалак’х, Ередин и останалите елфи, които беше срещала до момента Цири, бяха извънредно високи. За да ги погледне в очите, се налагаше да вирне глава. А сивите елфки бяха значително по-ниски. „Друга раса — помисли си Цири. — Раса от слуги. Дори тук, в приказния свят, трябва да има някой, който да слугува на безделниците.“

Влязоха в двореца. Цири си пое дъх. Тя беше с кралска кръв, отгледана из дворци. Но такъв мрамор и малахит, такива паркети и мозайки, огледала и свещници не беше виждала никога. В тази изумителна вътрешност на двореца тя се почувства зле, неловко, не на място. Усещаше се прашна, изпотена и нуждаеща се от баня след дългото пътуване.

При Авалак’х не беше така — той изобщо не обръщаше внимание на нищо. Изтупа с ръкавицата си панталоните и ботушите и изобщо не се притесни от факта, че прахта падна върху огледалото. После с господарски жест хвърли ръкавиците на навела се в поклон елфка.

— Ауберон? — попита той кратко. — Чака ли?

Ередин се усмихна.

— Чака. Няма търпение. Нареди Лястовичката да се яви пред него незабавно, без да губи нито минута. Разубедих го.

Авалак’х вдигна вежди.

— Zireael трябва да се яви пред краля без никакво вълнение — поясни много спокойно Ередин, — без напрежение, отдъхнала, спокойна и в добро настроение. Доброто настроение ще й осигурят банята, новите дрехи, новата прическа и гримът. Ауберон би трябвало да издържи дотогава, струва ми се.

Цири въздъхна дълбоко и погледна елфа. Просто беше изумително колко симпатичен й се струваше той сега. Ередин се усмихна, показвайки равните си зъби.

— Само едно нещо ме тревожи — каза той. — Ястребовият блясък в очите на нашата Лястовичка. Нашата Лястовичка стрелка с очи наляво и надясно като животинче, търсещо дупка в клетката си. Струва ми се, че Лястовичката още е далеч от безусловната капитулация.

Авалак’х премълча. Цири също, разбира се.

— Изобщо не съм учуден — провлачи Ередин. — Не може и да бъде иначе, след като това е кръвта на Шиадал и Лара Дорен. Но чуй ме внимателно, Zireael. Оттук е невъзможно да се избяга. Няма никакъв начин да се преодолее Geas Garadh, Заклинанието на бариерата.

Погледът на Цири казваше ясно, че тя няма да повярва на думите му, докато не се увери лично.

— Ако по някакво чудо преодолееш Бариерата — продължи Ередин, без да откъсва поглед от нея, — знай, че това ще доведе до твоята гибел. Нашият свят само изглежда красив. Но е смъртоносен, особено за непривикналите. Раните, нанесени от рога на еднорог, не се лекуват дори с магия. — Той направи пауза и продължи, без да дочака коментар. — Знай също, че твоят стихиен дар няма да ти помогне. Не можеш да извършиш скок, дори не се и опитвай. А даже и да успееш, знай, че моите Dearg Ruadhri, Червените ездачи, ще те догонят дори в бездната на времето и пространството.

Тя не разбра съвсем какво има предвид той. Но застана нащрек, забелязвайки, че Авалак’х изведнъж се намръщи, явно недоволен от речта на Ередин. Като че ли Ередин беше казал твърде много.

— Да вървим — каза Ередин. — Следвай ме, Zireael. Сега ще те предадем в ръцете на дамите. Трябва да изглеждаш привлекателна. Първото впечатление е най-важното.

Сърцето й биеше диво в гърдите, кръвта пулсираше в слепоочията, ръцете й леко трепереха. Тя се овладя, стискайки юмруци. Успокои се, направи няколко бавни вдишвания и издишвания. Отпусна раменете си, размърда схванатия от вълнението врат.

Огледа се още веднъж в голямото огледало. Видът й по-скоро я задоволяваше. Още влажните след къпането коси бяха подстригани и сресани така, че поне малко да прикрият белега. Гримът удачно подчертаваше очите и устните й, добре изглеждаха и срязаната до средата на бедрата сиво-сребриста пола, черната жилетка и тънката блуза от перлен сатен. Картината се допълваше от копринената кърпа на шията.

Цири намести кърпата, след което пъхна ръка между бедрата си и намести и там всичко, каквото трябваше. А под полата й наистина имаше изумителни неща — тънки като паяжина гащички и стигащи почти до гащичките чорапи, които по напълно необясним начин се задържаха на мястото си, без да са закачени за нищо.

Тя посегна към дръжката на вратата. С опасение, сякаш това не е дръжка, а спяща кобра.

„Pest — изруга тя неволно на елфически, — изправяла съм се срещу мъже с мечове. Ще мога да се изправя и срещу някой с…“

Тя затвори очи. И влезе в стаята.

Там нямаше никой. Върху малахитовата маса имаше книга и стара гарафа. По стените имаше странни релефи и барелефи, драпирани завеси, ярки гоблени. В ъгъла стоеше статуя.

А в другия ъгъл имаше легло с балдахин. Сърцето на Цири отново се разтуптя. Тя преглътна.

С крайчеца на окото си забеляза движение. Не в стаята, а на терасата.

Той седеше там, обърнат в профил към нея.

Въпреки че вече беше научила, че при елфите не всичко изглежда такова, каквото е свикнала да мисли, че е, Цири изпита лек шок. През цялото време, когато станеше въпрос за краля, тя, кой знае защо, си представяше Елвил от Верден, на когото за малко не беше станала снаха. Мислейки за краля, тя виждаше трудноподвижен заради тлъстините си, вонящ на лук и бира дебелак с червен нос и налети с кръв очи, гледащи над рошава брада. Държащ скиптър и ябълка в подпухналите си ръце, покрити с кафяви петна.

Но до парапета на терасата седеше съвсем различен крал.

Беше много слаб и си личеше, че е доста висок. Дългите му падащи върху раменете и гърба коси бяха пепеляви като нейните, но силно прошарени. Носеше черна кадифена салтамарка. На краката му имаше типични високи елфически ботуши с многобройни катарами по цялата дължина. Китките на ръцете му бяха тънки и бели, имаше дълги пръсти.

Занимаваше се с правенето на сапунени мехури. Държеше чаша със сапунена вода и сламка, в която духаше. Преливащите се във всички цветове на дъгата мехурчета отлитаха надолу, към реката.

Тя тихо се изкашля.

Кралят на Елшите обърна глава. Цири не успя да сдържи въздишката си. Той имаше необикновени очи. Светли като разтопено олово, някак бездънни. И изпълнени с невероятна тъга.

— Лястовичке — обади се той. — Zireael. Благодаря ти, че пожела да дойдеш.

Тя преглътна. Изобщо не знаеше какво да каже. Ауберон Муиркетах поднесе сламката към устата си и запрати в пространството поредния мехур.

За да спре треперенето на ръцете си, тя ги събра и сплете пръсти. После нервно поглади косата си. Елфът сякаш беше погълнат изцяло с правенето на мехури.

— Нервничиш ли?

— Не — излъга тя. — Не.

— Бързаш ли за някъде?

— Разбира се!

Като че ли вложи в гласа си твърде много небрежност; усещаше, че балансира на границата на учтивостта. Но елфът не обърна внимание на това. Наду на края на сламката огромен мехур, разклати го, придаде му формата на краставичка и дълго се любува на произведението си.

— Нали няма да е нахално да попитам закъде си се разбързала?

— За вкъщи! — изсумтя тя, но веднага се поправи, добавяйки с по-спокоен тон: — За моя свят.

— Къде?

— В моя свят!

— Аха. Извинявай. Бях готов да се закълна, че каза: „За моето чудачество.“ И много се учудих, наистина. Говориш езика ни превъзходно, но трябва да поработиш още върху произношението.

— Толкова ли е важно какво ми е произношението? Нали не ти трябвам за разговори?

— Нищо не трябва да прегражда пътя към съвършенството.

На края на сламката израсна поредният мехур, откъсна се, полетя и се пръсна, натъквайки се на върбово клонче. Цири въздъхна.

— Значи бързаш за твоя свят — изрече след кратко мълчание крал Ауберон Муиркетах. — Твоят! Наистина, вие, хората, не страдате от излишна скромност.

Той поразбърка сапунената вода със сламката и с безгрижно на вид подухване се обкръжи с рояк сапунени мехури.

— Човек… — каза той. — Твоят космат прародител се е появил на света много по-късно от кокошката. А никога не съм чувал някоя кокошка да има претенции към света… Защо се въртиш и пристъпваш на място като маймунка? Това, което ти говоря, би трябвало да ти е интересно. Все пак е история. Ах, извинявай, нека отгатна: историята изобщо не те интересува, тя те отегчава.

Един голям блестящ мехур заплува към реката. Цири мълчеше, хапейки устните си.

— Твоят космат прародител — продължаваше елфът, разбърквайки течността със сламката — бързо се е научил да използва противоположния на останалите пръсти палец и зачатъците си на интелект. С тяхна помощ правел разни неща, по правило колкото и смешни, толкова и страшни. Искам да кажа, че ако правените от него неща не били толкова страшни, са щели да бъдат смешни.

Пореден мехур, веднага след него втори и трети.

— Нас, Aen Elle, по принцип малко ни е интересувало какви ги върши твоят прародител. За разлика от Aen Seidhe, нашите братовчеди, ние отдавна сме напуснали вашия свят. Избрахме си друг, по-интересен. Защото в онези времена — сигурно ще се учудиш на това, което ще ти кажа — можеше да се пътува доста свободно между световете. Ако притежаваш малко талант и опит, разбира се. Несъмнено разбираш какво имам предвид.

Цири изгаряше от любопитство, но упорито мълчеше, съзнавайки, че елфът й се надсмива. И не искаше да облекчава задачата му.

Ауберон Муиркетах се усмихна. Обърна се. На шията му висеше златен обръч, знак за власт, наричан на Старата реч torc’h.

— Mire, luned.

Духна леко, бавно въртейки сламката. На отвора й, вместо един мехур, както по-рано, увиснаха няколко.

— Мехур до мехур, мехур до мехур — затананика той. — Ех, така беше, така беше… Казвахме си — какво значение има, ще прекараме малко тук, малко там, и какво от това, че Dh’oine са решили да унищожат своя свят заедно със себе си? Ще отидем някъде другаде… В друг мехур…

Цири срещна искрящия му поглед и кимна, облиза устни. Елфът отново се усмихна, отърси мехурите, духна още веднъж, сега така, че на края на сламката се образува огромен грозд от малки, слепени помежду си мехури.

— Настъпи Сливането. — Елфът вдига окичената с мехури сламка. — Световете станаха още повече. Но вратите се затвориха. Те са затворени за всички, освен за шепа избрани. А времето изтича. Вратите трябва да се отворят. Спешно. Това е императив. Разбираш ли тази дума?

— Не съм глупава.

— Разбира се, че не си. — Той обърна глава. — Просто не можеш да бъдеш глупава. Та нали ти си Aen Hen Ichaer, Старата кръв. Ела по-близо.

Когато той протегна ръка към нея, тя неволно стисна зъби. Но той докосна само ръката й под лакътя, а после — китката. Тя усети как я побиват тръпки — усещането беше приятно. Осмели се да погледне в необикновените му очи.

— Не вярвах, когато ми го казваха — прошепна той. — Но това е истина. Имаш очите на Шиадал. Очите на Лара.

Цири сведе поглед. Чувстваше се неуверено и глупаво.

Кралят на Елшите облегна лакът на парапета на терасата и положи брадичка върху дланта си. През следващите няколко минути изглеждаше, че го интересуват само плуващите по реката лебеди.

— Благодаря ти, че дойде — каза той най-накрая, без да обръща глава. — А сега си иди и ме остави сам.

Тя откри Авалак’х на една тераса при реката, в момент, когато той се качваше в лодка в компанията на прекрасна елфка със сламеноруси коси. Върху устните си елфката имаше червило с фъстъчен цвят, а върху бузите и слепоочията си — мъничко златисто-брокатен грим.

Цири се готвеше да се обърне и да си тръгне, но в този момент Авалак’х я спря първо с жест, а после я покани в лодката. Тя се поколеба. Не искаше да разговарят пред свидетел. Авалак’х каза нещо бързо на елфката и й изпрати въздушна целувка. Елфката сви рамене и си тръгна. Обърна се само веднъж, за да каже с поглед на Цири какво мисли за нея.

— Ако можеш, изчакай с коментарите — каза Авалак’х, когато тя седна на пейката откъм носа. Самият той също седна, извади флейтата си и засвири, без изобщо да се интересува от лодката. Цири се огледа неспокойно, но лодката си плуваше точно насред реката, без да се отклонява нито на цал в посока на спускащите се към реката стъпала, опори и колони. Това беше странна лодка, Цири никога не беше виждала такива, дори в Скелиге, където се беше нагледала на всичко, способно да се държи над водата. Имаше висок, изящен нос във вид на клюн, беше много тясна и неустойчива. Наистина, само елф можеше да седи в такова чудо и да свири на флейта, вместо да се държи за кормилото и за веслата.

Авалак’х престана да свири.

— Какво те измъчва?

Той я изслуша и я погледна със странна усмивка.

— Ти си измамена. — Това не беше въпрос, а констатация. — Измамена, разочарована, но преди всичко — възмутена.

— Изобщо не съм. Не съм!

— И не трябва да бъдеш. — Елфът стана сериозен. — Ауберон се е отнесъл към теб с уважение, като благороден Aen Elle. Не забравяй, че ние, Народът на Елшите, никога не бързаме. Имаме време.

— Той ми каза нещо съвсем различно.

— Знам какво ти е казал.

— Сигурно знаеш и за какво е всичко това?

— Разбира се.

Тя вече беше научила много неща. Дори с въздишка, дори с трепване на клепачите не издаде нетърпението си и яда си, когато той отново хвана флейтата и засвири. Мелодично, тъжно. Продължително.

Лодката плуваше. Цири броеше мостовете, преминаващи над главите им.

— Имаме повече от сериозни основания да смятаме, че твоят свят е застрашен от гибел — заговори той, когато минаваха под четвъртия мост. — Климатичен катаклизъм с колосални мащаби. Като ерудит ти несъмнено си попадала на Aen Ithlinne Speath, Пророчеството на Итлина. В това пророчество се говори за Белия студ. Ние смятаме, че се има предвид огромно заледяване, което може да застраши голяма част от живите същества. Те просто ще измрат от студ. Тези, които оцелеят, ще затънат във варварство и ще се унищожат взаимно в безмилостни войни за храна, ще станат плячка на подивели от глад хищници. Спомни си думите на Пророчеството: Време на презрение, Времето на брадвата, Времето на вълчата виелица.

Цири не го прекъсваше, опасявайки се да не започне да свири отново.

— Детето, което толкова ни е необходимо — продължи Авалак’х, играейки си с флейтата, — потомъкът на Лара Дорен и носителят на нейния ген — този ген, който ние специално създадохме, — може да спаси обитателите на тамошния свят. Имаме основания да предполагаме, че потомъкът на Лара — и твой, разбира се, — ще притежава способности, хилядократно по-силни от онези, които притежаваме ние, Просветените. И които отчасти притежаваш ти. Знаеш какво имам предвид, нали?

Цири вече беше успяла да свикне с това, че в Старата реч такива риторични конструкции, външно имащи формата на въпрос, фактически не само че не се нуждаеха от отговор, но всъщност го и забраняваха.

— Накратко казано — продължи Авалак’х, — става въпрос за възможно преместване между световете не само на себе си, на своята собствена не толкова значима особа. Става въпрос за отварянето на Ard Gaeth, огромни и устойчиви портали, през които биха могли да минат всички. Преди Сливането това ни се удаваше. Искаме да го постигнем и сега. Ще евакуираме от загиващия свят живеещите там Aen Seidhe. Нашите братя, на които сме длъжни да помогнем. Не бихме могли да живеем с мисълта, че не сме направили всичко за спасяването им. И ще спасим, ще евакуираме от този свят всички, които са заплашени от гибел. Всички, Zireael. Включително и хората.

— Така ли? — не издържа тя. — И Dh’oine ли?

— И тях. Сега сама виждаш колко важна си, колко много зависи от теб. Колко е важно да си търпелива. Колко е важно довечера да отидеш при Ауберон и да останеш при него цялата нощ. Повярвай ми, поведението му не е било демонстрация на неприязън. Той знае, че нещата за теб не са прости, че настойчивостта може да те обиди. Той знае много неща, Лястовичке. Не се съмнявам, че си забелязала това.

— Забелязах — изсумтя тя. — Забелязах също, че течението ни отнася далеч от Тир на Лия. Време е да се хващат веслата. Които, между другото, не забелязвам.

— Защото ги няма. — Авалак’х вдигна ръка, завъртя китката си и щракна с пръсти. Лодката спря. Известно време стоя на място, после заплува срещу течението.

Елфът се настани по-удобно, поднесе към устните си флейтата и изцяло потъна в музиката.

Вечерта Кралят на Елшите я покани на вечеря. Когато тя влезе, шумолейки с копринената си дреха, той с жест й предложи място на масата. Нямаше слуги. Той самият й сервираше.

Вечерята се състоеше от няколко вида зеленчуци. Също така имаше гъби — варени и задушени в сос. Цири никога не беше яла такива гъби. Имаше бели и тънки като листа гъби, с нежен и мек вкус, имаше и кафяви, и черни, месести и ароматни.

Ауберон не жалеше и розето. Леко на вкус, то удряше в главата, отпускаше и развързваше езика. Преди да се усети, Цири вече му разказваше неща, които никога не бе предполагала, че ще каже на някого.

Той я слушаше. Търпеливо. А тя изведнъж си спомни за какво е дошла, намръщи се и млъкна.

— Доколкото разбрах — той й предложи нов вид гъби, зелени и миришещи на ябълков пай, — ти смяташ, че с този Гералт те свързва предопределението?

— Точно така. — Тя вдигна чашата си, вече носеща многобройни следи от червилото й. — Предопределението. Той, тоест Гералт, е предопределен за мен, а аз — за него. Съдбите ни са свързани. Така че по-добре да си тръгна оттук. Веднага. Разбираш ли?

— Признавам си, че не съвсем.

— Предопределението — тя отпи глътка — е сила, на чийто път е по-добре да не заставаш. Затова мисля… Не, не, благодаря, не ми слагай повече, моля те, наядох се така, че сигурно ще се пръсна.

— Беше почнала да казваш, че мислиш…

— Мисля, че беше грешка да ме примамваш тук. И да ме караш… Знаеш какво имам предвид. Трябва да си тръгна оттук, да побързам да му помогна… Защото моето предопределение…

— Предопределението — прекъсна я той. — Съдбата. Нещо неизбежно. Механизъм, който води към това, че практически безкрайно множество от събития, които е невъзможно да се предвидят, трябва да завършат само по един, а не по друг начин. Така ли е?

— Точно така!

— Тогава къде искаш да отидеш и заради какво? Пий вино, радвай се на мига, радвай се на живота. Ако е съдено нещо да се случи, то ще се случи, ако е неизбежно.

— Да, бе! Не е толкова просто!

— Сама си противоречиш.

— Не е вярно!

— Противоречиш на противоречието. Това е порочен кръг!

— Не! — тръсна глава тя. — Не може да се седи със скръстени ръце! Нищо няма да се случи само!

— Софизъм.

— Не бива да се пилее времето напразно. Така може да се пропусне точният момент! Единственият подходящ и неповторим момент! Защото времето никога не се връща назад.

— Моля — той се изправи. — Погледни тук.

На стената, която той посочи, имаше релеф, изобразяващ огромна люспеста змия. Влечугото, извило се в осморка, беше загризало собствената си опашка. Цири вече беше виждала нещо подобно, но не помнеше къде.

— Това е древната змия Уробос — каза елфът. — Уробос символизира безкрайността и самият той е безкрайност. Той е вечното отпътуване и вечното завръщане. Нещо, което няма нито начало, нито край. Времето е като древния Уробос. Времето — това са отминаващи моменти, песъчинки, изтичащи в пясъчен часовник. Времето — това са моментите и събитията, чрез които толкова охотно се опитваме да го измерим. Но древният Уробос ни напомня, че във всеки един момент, във всяко събитие се съдържа миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки миг е скрита вечността. Всяко отпътуване е същевременно и завръщане, всяко прощаване — среща, всяко завръщане — раздяла. Всичко е едновременно и начало, и край. И ти също — продължи той, без да я поглежда — си едновременно и начало, и край. И понеже си говорим за предопределението, знай, че точно това е твоето предопределение. Да бъдеш начало и край. Разбираш ли?

Тя се поколеба за момент. Но искрящият му поглед я накара да отговори.

— Разбирам.

— Съблечи се.

Той изрече тези думи толкова нехайно, толкова равнодушно, че тя едва не изкрещя от ярост. С треперещи ръце започна да разкопчава жилетката си.

Пръстите не й се подчиняваха, катарамите, копчетата и шнурчетата бяха дребни и неудобни. Макар че Цири действаше възможно най-бързо, желаейки да приключи с всичко колкото се може по-скоро, събличането й продължи цяла вечност. Но елфът, изглежда, не бързаше. Сякаш наистина разполагаше с вечността.

„Кой знае — помисли си тя, — може наистина да е така?“

Вече напълно гола, тя запристъпва от крак на крак, паркетът изстудяваше стъпалата й. Той забеляза това и безмълвно й посочи леглото.

Завивката беше от кожата на норка. Мека, топла и приятна.

Той легна до нея, както си беше с дрехите, даже и с ботушите. Когато я докосна, тя неволно се напрегна, малко ядосана на себе си, защото беше решена до последния момент да се прави на горда и непристъпна. Естествено, зъбите й тракаха. Но колкото и да беше странно, наелектризиращото му докосване успокояваше, а пръстите му я изучаваха и заповядваха. Указваха. В момента, в който тя започна да разбира указанията толкова добре, че даже ги предвиждаше, тя затвори очи и си представи, че това е Мистле. Но нищо не се получи — той беше твърде различен от Мистле.

Дланта му я учеше какво трябва да направи. Тя го послуша. Даже с охота. Припряно.

А той изобщо не бързаше. Успя да я размекне с ласките си, накара я да започне да стене. Да хапе устните си. Доведе я до резки спазми, разтърсващи цялата й същност.

Онова, което той направи след това, тя изобщо не очакваше.

Стана и си отиде. Оставяйки я разгорещена, с учестено дишане и трепереща.

И дори не се обърна.

Кръвта удари Цири в слепоочията. Тя се сви на кълбо върху кожите от норка. И започна да ругае. От ярост, срам и унижение.

На сутринта Цири намери Авалак’х в перистила зад двореца, сред редиците скулптури. Скулптурите бяха странни — изобразяваха елфически деца. Предимно ядосани. Особено интересна беше статуята, до която стоеше елфът — тя изобразяваше момче с изкривено от злоба лице, със стиснати юмруци, застанало на един крак.

Цири дълго време не можа да откъсне поглед от скулптурата, усещайки тъпа болка под корема си. Едва когато Авалак’х я подкани, тя му разказа всичко. Уклончиво и със запъване.

— Той е виждал поне шестстотин и петдесет пъти пушеците на Саовине — каза със сериозен тон Авалак’х, когато тя приключи. — Повярвай ми, Лястовичке, това е много дори за Народа на Елшите.

— Какво ме интересува това? — изфуча тя. — Нали се съгласих? Вие, мисля, сте научили от вашите побратими джуджетата какво е това договор? Аз изпълних моята част! Отдадох се! Какво ме интересува, че той не може или не иска? Все ми е едно дали това е старческа немощ или не го привличам! Може би се гнуси от Dh’oine? Може като Ередин да вижда къс злато в купчина тор?

— Надявам се, че не си му казала нещо подобно? — Лицето на Авалак’х се промени и се намръщи — нещо небивало досега.

— Не съм. Макар че много ми се искаше.

— Спри. Не знаеш какво рискуваш.

— Все ми е едно. Имаме уговорка. Или я изпълнявайте, или я анулираме и ставам свободна.

— Пази се, Zireael — повтори той, показвайки статуята на ядосаното момче. — Не бъди като това дете. Подбирай внимателно думите си. Опитвай се да разбереш другите. А ако нещо не разбираш, в никакъв случай не действай прибързано. Бъди търпелива. Не забравяй — времето няма значение.

— Но то има значение!

— Моля те, не бъди опърничаво дете. Повтарям ти още веднъж: бъди търпелива с Ауберон. Защото това е единственият ти шанс да получиш свободата си.

— Сериозно? — едва не закрещя тя. — Започвам да се съмнявам! Започвам да си мисля, че си ме измамил! Че всички вие сте ме измамили…

— Обещах ти, че ще се върнеш в твоя свят. — Лицето на Авалак’х си оставаше не по-малко безжизнено от каменната статуя. — Дадох ти думата си. Да поставяш нечия дума под съмнение е тежка обида за Aen Elle. За да я избегнем, предлагам да приключим този разговор.

Той понечи да си тръгне, но тя му прегради пътя. Аквамариновите му очи се превърнаха в процепи и Цири осъзна, че си има работа с много опасен елф. Но беше късно да отстъпва.

— Това е типично по елфически — изсъска тя като змия. — Да нанесеш обида и да се чудиш защо ти отвръщат със същото.

— Внимавай, Лястовичке.

— Чуй ме! — гордо вдигна глава тя. — Вашият Крал на Елшите не се справя със задачата, това вече е ясно. Няма значение дали причината е в него, или в мен. Но аз искам да изпълня договора ни. И да приключа с това. Така че нека някой друг ми направи това дете, което ви е толкова необходимо.

— Дори не знаеш за какво говориш.

— А ако причината е в мен — каза тя, без да променя изражението и тона си, — значи ти си сгрешил, Авалак’х. Не си довел в този свят точния човек.

— Не разбираш какво говориш, Zireael.

— Ако всички вие се гнусите от мен — изкрещя тя, — възползвайте се от метода на животновъдите, отглеждащи мулета. Какво, не го ли знаеш? Показват на жребеца кобила, а после му завързват очите и му пробутват магарица!

Той дори не благоволи да й отговори. Безцеремонно се извърна и си тръгна по алеята.

— А може би ти ще го направиш? — извика тя. — Искаш ли да се отдам на теб? А? Няма ли да се пожертваш? Нали уж имам очите на Лара?

С два скока той се озова до нея, ръцете му като змии се протегнаха към шията й и я стиснаха като стоманени клещи. Тя разбра, че стига да поиска, ще я удуши като пиле.

Той я пусна. Наведе се и я погледна в очите.

— Коя си ти, че се осмеляваш по такъв начин да оскверняваш името й? — попита той необичайно спокойно. — Коя си ти, че си позволяваш да ме оскърбяваш, сякаш съм просяк, молещ за подаяние? О, да, виждам каква си. Ти не си дъщерята на Лара. Ти си дъщерята на Крегенан, безумна, арогантна, самовлюбена Dh’oine, типичен представител на една раса, която нищо не разбира, но се стреми да разруши и унищожи всичко, да го превърне в руини с едно докосване, да го оскверни и опетни, дори само чрез мислите си за него. Твоят прародител ми открадна моята любов, самовлюбено и арогантно ми отне моята Лара. Но аз няма да позволя на теб, достойната му дъщеря, да ми отнемеш спомена за нея!

Той се извърна. Цири преодоля спазъма в гърлото си.

— Авалак’х…

Той я погледна.

— Прости ми. Държах се безумно и подло. Прости ми. И ако можеш — забрави.

Той се приближи и я прегърна.

— Вече го забравих — изрече топло. — Да не се връщаме повече към това.

Когато вечерта тя влезе в кралските покои, измита и вчесана, Ауберон Муиркетах седеше зад масата, навел глава над шахматната дъска. Той безмълвно й даде знак да седне срещу нея.

И спечели в девет хода.

В следващата партия тя играеше с белите и той я спечели в единайсет хода.

Едва тогава той вдигна очите си — необикновените си светли очи.

— Съблечи се, моля.

В едно не можеше да бъде упрекнат — беше деликатен и изобщо не бързаше.

Когато — както и предишния път — той стана от леглото и си тръгна безмълвно, Цири прие това спокойно. Но не можа да заспи почти до разсъмване.

А когато в прозорците блесна утринното зарево и тя най-накрая заспа, сънува много странен сън.

Висогота, приведен, отърсва капана за ондатри от росата. Шумят люлеещите се от вятъра тръстики.

Чувствам се виновен, Лястовичке. Аз ти подсказах идеята за това безумно приключение. Показах ти пътя към тази проклета Кула.

— Не се упреквай, Стари гарване. Ако не беше Кулата, Бонхарт щеше да ме хване. Тук поне съм в безопасност.

Не си в безопасност тук.

Висогота се изправя.

Зад гърба му Цири вижда хълмове, голи и гладки, издигащи, се от тревите като превитите гърбове на дебнещи в засада чудовища. На един от хълмовете има огромен камък. До него стоят две фигури. Жена и девойка. Вятърът дърпа и развява черните коси на жената.

На хоризонта припламват мълнии.

Хаосът протяга ръце към теб, дъще. Дете на Старата кръв, девойко, втъкана в Движението и Промяната, в Гибелта и Възраждането. Предопределена и самата ти явяваща се предопределение. Иззад затворените врати Хаосът протяга своите нокти към теб, без още да знае ще станеш ли негово оръжие или пречка за плановете му. Без да знае дали няма да изиграеш ролята на песъчинките в Часовника на съдбата. Хаосът се бои от теб, Дете на предопределението. А иска да направи така, че теб да те е страх. Затова ти изпраща сънища.

Висогота се навежда, чисти капана за ондатри.

„Той вече не е жив — мисли си трезво Цири. — Означава ли това, че там, в отвъдния свят, мъртвите трябва да почистват капани за ондатри?“

Висогота се изправя. Зад гърба му в небето пламти заревото на пожари. По равнината в галоп се носят хиляди конници. Конници с червени наметала.

Dearg Ruadhri.

Чуй ме внимателно, Лястовичке. Старата кръв, течаща във вените ти, ти дава огромна власт. Ти си господарка на Пространството и Времето. Притежаваш огромна Сила. Не позволявай на престъпници и негодници да ти я отнемат и да я използват за подлите си цели. Защитавай се! Измъкни се от нечистоплътните им ръце!

— Лесно ти е да го кажеш! Те са ме обградили тук с някаква магическа бариера…

Ти си господарка на Пространството и Времето. Невъзможно е да те държат против волята ти.

Висогота се изправи. Зад гърба му имаше плато, скалиста равнина, а на нея — острови от кораби. Десетки острови. А по-надалеч се виждаше замък — черен, грозен, с назъбени крепостни стени, извисяващ се над планинско езеро.

Те ще загинат, ако не им помогнеш, Лястовичке. Само ти можеш да ги спасиш.

Устните на Йенефер, разбити и треперещи, се мърдат беззвучно, от тях тече кръв. Виолетовите й очи блестят, пламтят върху отслабналото, изкривено, почерняло от страдание лице, прикрито от вихър от раздърпани, мръсни, черни коси. Във вдлъбнатината на пода има воняща локва, наоколо притичват плъхове. Каменните стени са пронизващо студени. Студени са и оковите на китките на ръцете, на глезените на краката.

Дланите и пръстите й са буци от засъхнала кръв.

— Мамичко! Какво са направили с теб?

Мраморни стъпала, водещи надолу. Три етажа надолу.

Va’esse deireadh aep eigean… Нещо приключва… Какво?

Стъпала. Долу има огън, пламтящ в железни кошници. Пламтящи гоблени.

„Да вървим — казва Гералт. — Надолу по стъпалата. Длъжни сме. Така трябва. Няма друг път. Само тези стъпала. Искам да видя небето.“

Устните му не се помръдват. Те са посинели, и по тях има кръв. Кръв, навсякъде кръв. Целите стълби са в кръв…

Няма друг път. Няма, Звездоока.

— По какъв начин? — крещи Цири. — По какъв начин мога да им помогна? Аз съм в друг свят! Затворена! И безсилна!

Не могат да те затворят.

„Всичко вече е описано — казва Висогота. — Дори и това. Погледни под краката си.“

Цири с ужас вижда, че стои сред море от кости. Сред черепи, пищяли и кости.

Само ти можеш да предотвратиш това, Звездоока.

Висогота се изправя. Зад гърба му има зима, сняг, виелица. Вятърът вее и свисти.

Пред нея, във виелицата, е Гералт, яхнал кон. Цири го разпознава, макар че на главата му има кожена шапка, а около лицето му е омотан вълнен шал. Зад него се мяркат други конници, фигурите им са размити, така омотани, че е невъзможно да се разпознае кой кой е.

Гералт гледа към нея. Но не я вижда. Снегът се сипе в очите му.

— Гералт! Това съм аз! Тук!

Той не я вижда. И не чува виковете й във виелицата.

— Гера-а-алт!

„Това е муфлон — казва Гералт. — Това е само един муфлон. Връщаме се.“

Конниците изчезват, разтварят се сред виелицата.

— Гера-а-алт! Не-е-е!

Тя се събуди.

На сутринта веднага отиде в конюшнята. Дори без да закусва. Не искаше да се среща с Авалак’х, не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да избягва натрапчивите, любопитни, въпросителни, лепкави погледи на другите елфи и елфки. Елфите, които във всеки друг случай бяха демонстративно равнодушни, проявяваха жив интерес към случващото се в кралската спалня, и Цири беше сигурна, че стените на двореца имат уши.

Тя намери бокса на Келпи, откри седлото и юздата. Още не беше успяла да оседлае кобилата, когато около нея се озоваха слугите, сивите елфки, с една глава по-ниски от Aen Elle. Те й помогнаха да се оправи с кобилата, покланяйки се и учтиво усмихвайки се.

— Благодаря — каза Цири. — Щях да се справя и сама, но благодаря. Много сте мили.

Най-близката елфка се усмихна и Цири потрепна.

Защото в устата на девойката имаше и кучешки зъби.

Цири подскочи към нея толкова бързо, че момичето едва не приседна от уплаха. Махна косата от ухото й. Ухо, което се оказа без заострен връх.

— Ти си човек!

Девойката, а заедно с нея и всички останали — се хвърлиха върху изметения под. Наведоха глави, в очакване на наказание.

— Аз… — започна Цири, жестикулирайки с юздата. — Аз…

Не знаеше какво да каже. Девойките все още стояха коленичили. Конете неспокойно пръхтяха и тропаха с крака в боксовете.

Отвън, вече върху седлото, тя все още не можеше да събере мислите си. Човешки девойки. Слуги, но това не беше най-важното. Важното беше, че и в този свят има Dh’oine…

„Хора — поправи се тя. — Започвам да мисля като елфите!“

От мислите й я изтръгна цвиленето и подскокът на Келпи. Тя вдигна глава и видя Ередин.

Той беше върху сивия си дорест жребец, този път без демоничния букранион и по-голямата част от останалата бойна украса. Само ризницата все така проблясваше под наметалото му, преливащо се в множество оттенъци на червеното.

Жребецът ги поздрави с хрипливо цвилене, тръсна глава и показа на Келпи жълтите си зъби. Придържайки се към принципа, че нещата се уреждат с господарите, а не със слугите, Келпи насочи зъби към ухото на елфа. Цири рязко дръпна юздата.

— Внимавай — каза тя. — Дръж се на разстояние. Моята кобила не обича чужди лица. Може да те ухапе.

— На такива, които хапят — измери я той със зъл поглед, — трябва да им се слагат железни мундщуци. За да им пускат кръв. Чудесен начин за изкореняване на лошите навици. Дори у конете.

Той дръпна трензелата на коня толкова силно, че животното изхриптя и отстъпи няколко крачки назад. От устата му потече пяна.

— Защо ти е ризницата? — измери Цири елфа с поглед. — Да не се готвиш за война?

— Точно обратното. Искам мир. Освен нрава си, твоята кобила има ли и други достойнства?

— Например?

— Искаш ли да се надбягваме?

— Ако искаш, защо не? — Тя се изправи на стремената. — Нататък, към онези кромлекси…

— Не — прекъсна я той. — Нататък — не.

— Защо?

— Забранена територия.

— За всички, предполагам?

— Не за всички, разбира се. Компанията ти е твърда ценна за нас, Лястовичке, за да рискуваме да се лишим от нея заради теб самата или заради някой друг.

— Кой друг? Нали нямаш предвид еднорозите?

— Не искам да те отегчавам с разговори за това какво имам предвид.

— Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. Еволюцията не ти е дала достатъчно мозъчни гънки, за да разбереш. Слушай, ако искаш да се надбягваме, нека да бъде покрай брега. Ето оттам. До Порфирния мост, третия подред. После през моста на другия бряг, оттам — покрай брега по течението на реката, финалът — при вливащия се в реката ручей. Готова ли си?

— Винаги.

Той пришпори с вик жребеца си, който се понесе като ураган. Преди Келпи да беше потеглила, той вече беше далеч пред нея. Жребецът препускаше така, че земята се тресеше, но не можеше да се сравнява с Келпи. Тя го настигна бързо, още преди Порфирния мост. Мостът беше тесен. Ередин извика, и жребецът, колкото и невероятно да изглеждаше, увеличи скоростта си. Цири моментално съобрази за какво става въпрос. През моста в никакъв случай не можеха да минат два коня едновременно. Единият трябваше да направи път на другия.

Но Цири нямаше намерение да отстъпва. Прилепи се за гривата и Келпи се понесе напред като стрела. Отърка се от стремето на елфа и влетя първа на моста. Ередин изкрещя, жребецът се вдигна на задните си крака, удари хълбока си в алабастровата статуя и я повали от пиедестала й, разбивайки я на парчета.

Цири, кикотейки се, галопираше през моста, без да се обръща.

При ручея се спря и го изчака.

Той пристигна след минута, ходом. Спокоен и усмихнат.

— Моите поздравления — каза кратко, слизайки от коня. — Както за кобилата, така и за амазонката.

Макар и вътре в себе си да беше горда като паун, тя само изсумтя пренебрежително.

— Е, какво? Няма да ни слагаш железен мундщук?

— Само с твое съгласие — усмихна се двусмислено той. — Има кобили, които обичат грубите ласки.

— Съвсем неотдавна ме приравни с тор. — Погледна го тя надменно. — А сега говорим за ласки?

Той се приближи до Келпи, потупа я по шията, поклати глава, убеждавайки се, че е суха. Келпи дръпна главата си и изцвили протяжно. Ередин се обърна към Цири.

„Ако и мен ме потупа — помисли си тя, — ще съжали.“

— Ела с мен.

Покрай вливащия се в реката ручей, който се спускаше от стръмен, горист склон, нагоре водеха обрасли с мъх стълби, направени от плочки пясъчник. Стълбите бяха многовековни, напукани и раздробени от корените на дърветата. Движеха се нагоре в зигзаг, на места пресичайки ручея във вид на мостчета. Бяха заобиколени от гора, дива гора, пълна със стари дървета — ясени и габъри, тисове, явори и дъбове, лещак, тамарикс и касис. Миришеше на пелин, босилек, коприва, влажни камъни, пролет и плесен.

Цири вървеше безмълвно, без да бърза, контролирайки дишането си. Опитваше се да владее и нервите си. Не знаеше какво иска от нея Ередин, но нямаше добри предчувствия.

До поредното водопадче, шумно спускащо се от каменен праг, имаше каменна тераса, а на нея, в сянката на голям храст от див люляк, се намираше колиба, обгърната от бръшлян и традесканция. Надолу се откриваше изглед към короните на дърветата, лентата на реката, покривите, перистилите и терасите на Тир на Леа.

Двамата постояха, наслаждавайки се на гледката.

— Никой не ми каза — наруши Цири първа мълчанието — как се нарича тази река.

— Easnadh.

— Въздишка? Красиво. А ручеят?

— Tuathe.

— Шепот. Също красиво. Защо никой не ми е казал, че в този свят живеят хора?

— Защото това е несъществена информация и няма никакво значение за теб. Да влезем в колибата.

— Защо?

— Нека да влезем.

Първото, което видя вътре, беше дървената кушетка. Цири почувства как кръвта в слепоочията й започва да пулсира. „Естествено — помисли си тя, — това можеше да се очаква. Та нали в храма четох романа на Ана Тилер. За стария крал, младата кралица и жадуващия властта претендент. Ередин е безскрупулен, амбициозен и решителен. Знае, че истинският крал — истинският владетел — е този, в чиито ръце е кралицата. Той е истински мъж. Знае, че който притежава кралицата, ще притежава и кралството. Тук, на тази кушетка, ще започне държавният преврат…“

Елфът седна на едното мраморно столче и й посочи другото. Изглеждаше сякаш се интересува от изгледа през прозореца много повече, отколкото от нея. Изобщо не погледна към кушетката.

— Ти ще останеш завинаги тук — заговори той, сварвайки я неподготвена. — Ти, моя амазонке, лека като пеперуда. До края на пеперудения си живот.

Тя мълчеше, гледайки го право в очите. Те не изразяваха нищо.

— Няма да ти позволят да си отидеш оттук — повтори той. — Ще пренебрегнат факта, че въпреки пророчествата и митовете ти си никоя и никаква, същество без никакво значение. Няма да повярват в това и няма да те пуснат да си отидеш. Излъгали са те с обещания, за да си осигурят послушанието ти, но никога не са имали намерение да изпълнят тези обещания. Никога.

— Авалак’х ми даде думата си — изрече хрипливо тя. — И каза, че да се съмняваш в думата на елф е оскърбление.

— Авалак’х е Просветен. Просветените имат свой кодекс на честта, в който всяка втора фраза твърди, че целта оправдава средствата.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това. Освен ако… Освен ако не искаш нещо от мен. Изглежда, имам нещо, от което се нуждаеш. И искаш да потъргуваш. Е, Ередин? Свободата ми срещу… Срещу какво?

Той я гледа дълго време. А тя напразно търсеше в очите му някакво указание, сигнал, знак. Поне нещичко…

— Със сигурност — започна бавно той — вече си успяла да поопознаеш Ауберон. Със сигурност си забелязала, че той е невероятно честолюбив. Има неща, които никога няма да одобри, с които никога няма да се съгласи. По-скоро ще умре.

Цири мълчеше, хапейки устните си и гледайки в кушетката.

— Ауберон Муиркетах — продължи елфът — никога няма да прибегне до магия или други средства, които могат да променят ситуацията. А такива средства има. Добри, мощни, сигурни средства. Значително по-ефективни от атрактантите, с които слугините на Авалак’х насищат твоята козметика.

Той бързо прокара длан над масата, а когато отдръпна ръката си, върху тъмния плот имаше малко шишенце от сиво-зелен нефрит.

— Не — изхриптя Цири. — Категорично не. Не съм съгласна.

— Не ме изчака да довърша.

— Не ме смятай за глупачка. Няма да му дам това, което е в шишенцето. Не се и надявай.

— Прекалено избързваш с изводите — каза Ередин бавно, гледайки я в очите. — Опитваш се да надбягаш самата себе си. А това винаги приключва с падане. Много болезнено падане.

— Казах — не.

— Помисли добре. Независимо от това какво се намира в шишенцето, ти ще спечелиш. Ще спечелиш при всички случаи, Лястовичке.

— Не!

Със също толкова бързо движение както преди малко, наистина достойно за илюзионист, елфът накара шишенцето да изчезне от масата. После мълча дълго, гледайки река Easnadh, блещукаща между дърветата.

— Ти ще умреш тук, пеперудке — каза той най-накрая. — Няма да ти позволят да си тръгнеш. Но това си е твой избор.

— Договорихме се. Свободата ми срещу…

— Свобода — изсумтя той. — Постоянно говориш за тази свобода. А какво ще направиш, когато я получиш? Къде ще отидеш? Разбери най-накрая, че от твоя свят сега те отделя не само пространството, но и времето. Времето тук тече по различен начин от там. Тези, които си познавала там като деца, сега са грохнали старци, а твоите връстници отдавна са покойници.

— Не ти вярвам!

— Спомни си вашите легенди. Легендите за хора, тайнствено изчезнали и върнали се след години само за да видят обрасналите с бурени гробове на близките си. Мислиш си, че това са фантазии, приказки, изсмукани от пръстите? Грешиш. Отвличани са хора за по цял век, отнасяли са ги конниците, които вие наричате Дивия лов. Похитени, използвани, а после захвърлени като черупки на изпити яйца. Но теб не те очаква дори това, Zireael. Ти ще умреш тук, дори няма да ти дадат да видиш гробовете на приятелите си.

— Не ти вярвам.

— Вярванията ти са си твоя лична работа. А съдбата си сама си я избрала. Да се връщаме. Имам една молба към теб, Лястовичке. Искаш ли да закусваме заедно в Тир на Лия?

Няколко удара на сърцето гладът и безумният интерес се бореха в Цири с гнева, страха от отравяне и антипатията.

— С удоволствие — сведе поглед тя. — Благодаря за поканата.

— Аз ти благодаря. Да вървим.

На излизане от колибата Цири още веднъж погледна към кушетката и си помисли, че Ана Тилер все пак е глупава и възторжена графоманка.

Бавно, в мълчание, вдъхвайки аромата на джоджен, босилек и коприва, те се спуснаха към река Въздишка. Надолу по стъпалата. Покрай ручейчето на име Шепот.

Когато вечерта, парфюмирана, с все още влажни след ароматизираната баня коси, тя влезе в кралските покои, завари Ауберон на леглото, наведен над някаква книга. Без да изрече нито дума, той с жест й нареди да седне до него.

Книгата беше богато илюстрована. Честно казано, в нея нямаше нищо друго, освен илюстрации. Макар и да се опитваше да играе ролята на светска дама, Цири усети как бузите й пламват. В библиотеката на храма в Ерландер беше виждала няколко такива произведения. Но те не можеха да се сравнят с книгата на Краля на Елшите — нито по богатство и разнообразие, нито по майсторство на художественото изпълнение.

Разглеждаха я дълго, в мълчание.

— Съблечи се, моля те.

Този път той също се съблече. Тялото му беше жилаво и момчешко, слабо като на Гиселхер, Кайли и Реф, които тя беше виждала неведнъж да се къпят в ручеи или планински езера. Но Гиселхер и Плъховете излъчваха енергия, излъчваха жизнена сила.

А той, Кралят на Елшите, излъчваше само студена вечност.

Беше търпелив. Няколко пъти изглеждаше, че всеки момент ще се получи. Но нищо не ставаше. Цири се ядосваше на себе си, сигурна, че причината е нейната неопитност и сковаващата й неловкост. Той забеляза това и я успокои. Както обикновено, много ефективно. И тя заспа. В прегръдките му.

Но на сутринта той вече не беше до нея.

На следващата вечер Кралят на Елшите за пръв път прояви нетърпение.

Тя го завари наведен над масата, на която лежеше огледало с кехлибарена рамка. Огледалото беше засипано с бял прашец.

„Започва се“ — помисли си тя.

Ауберон събра с малко ножче фистеха и го оформи в две пътечки. Взе от масата една сребърна тръбичка и изсмърка прашеца в носа си — първо с лявата ноздра, след това с дясната. Очите му, обикновено искрящи, сякаш малко поугаснаха и помътняха, след което започнаха да сълзят. Цири веднага разбра, че това не е първата доза.

Той направи на масата две нови пътечки, покани я с жест и й подаде тръбичката. „Какво пък — помисли си тя. — Лесно ще мине.“

Наркотикът беше невероятно силен.

След малко вече седяха прегърнати на леглото и гледаха луната със сълзящи очи.

Цири кихна.

— Шнурователна нощ — каза тя на елфически, избърсвайки носа си с ръкава на копринената блуза.

— Очарователна — поправи я той. — Ensh’eass, не en’leass. Трябва да поработиш върху произношението.

— Ще поработя.

— Съблечи се.

Отначало изглеждаше, че всичко ще бъде наред, че наркотикът му е подействал толкова възбуждащо, колкото и на нея. А на нея й подейства така, че тя стана активна и предприемчива, нещо повече, прошепна му на ухото няколко доста неприлични — според нейните разбирания — думи. Това като че ли му подейства, ефектът беше, хм, осезаем, в определен момент на Цири й се стори, че ей сега ще се получи. Но не беше „ей сега“. Или поне не докрай.

И в този момент той започна да нервничи. Стана, наметна върху слабите си рамене самурената си шуба. Стоя така, извърнат, гледайки прозореца и луната. Цири седна и обхвана коленете си с ръце. Тя беше разочарована и ядосана, но в същото време я обзе някакво странно самосъжаление. Несъмнено силният фистех действаше.

— Аз съм виновна за всичко — промърмори тя. — Белегът ме прави уродлива, знам. Знам какво виждаш, когато ме гледаш. В мен не е останало много от елфите. Златен къс в купчина тор…

Той се обърна рязко.

— Ти си невероятно скромна — процеди. — Бих казал: перла сред свински лайна. Диамант на пръста на гниещ труп. В рамките на усъвършенстването на езика опитай да намериш и други сравнения. Утре ще те изпитам, малка Dh’oine. Човешко същество, в което не е останало нищо, абсолютно нищо елфическо.

Той се приближи към масата, взе тръбичката и се наведе над огледалото. Цири седеше като вкаменена и се чувстваше така, сякаш са я зашлевили.

— Не идвам тук от любов към теб! — изръмжа тя яростно. — Аз съм затворница и съм шантажирана, добре знаеш това. Но се примирих, правя го за…

— За кого? — прекъсна я той гневно, съвсем не по елфически. — За мен? За заточените в твоя свят Aen Siedhe? Ти, глупава девойко! Правиш това за себе си, заради себе си идваш тук и се опитваш да ми се отдадеш. Защото аз съм твоята единствена надежда, единствената ти спасителна сламка. И ще ти кажа още: моли се, пламенно се моли на своите човешки идоли, божества или тотеми. Защото или ще бъда аз, или Авалак’х и неговата лаборатория. Повярвай ми, не би искала да попаднеш в лабораторията и да се запознаеш с алтернативата.

— Все ми е едно — каза тя глухо, свивайки се върху леглото. — Съгласна съм на всичко, само и само да спечеля свободата си. Да си отида. В моя свят. При моите приятели.

— Твоите приятели! — подигра й се той. — Ето ги твоите приятели!

Обърна се и рязко й подаде зацапаното от фистеха огледало.

— Ето ги тук твоите приятели — повтори той. — Погледай.

Той излезе, развявайки разкопчаната си шуба.

Отначало тя видя в мътното стъкло само собственото си неясно отражение. Но почти веднага огледалото просветля, стана млечнобяло и се напълни с дим. А след това се появи изображение.

Йенефер, висяща във водна бездна, вкочанена, с ръце, вдигнати нагоре. Ръкавите на роклята й са разперени като криле на птица. Косите й се развяват, сред тях плуват малки рибки. Цели пасажи блещукащи подвижни рибки. Някои от тях вече ръфат бузите и очите на магьосницата. От краката на Йенефер към дъното на езерото се спуска въже, на края на което е завързана потънала в тинята голяма кошница, пълна с камъни. Високо горе проблясва повърхността на езерото.

Роклята на Йенефер се развява в същия ритъм като косата й.

Зацапаната от фистеха повърхност на огледалото отново се изпълва с дим.

Гералт, призрачно блед, със затворени очи, седи под спускащи се от скалите дълги ледени висулки. Той е неподвижен, вледенен. Носеният от виелицата сняг бързо го засипва. Белите коси вече са се превърнали в бели ледени шушулки, ледени ресни висят от веждите му, миглите, устните. А снегът все вали и вали, преспите покриват краката на Гералт, пухкавите снежни хълмчета върху раменете му се увеличават. Фъртуната вие и свисти…

Цири скочи от леглото и със замах запрати огледалото в стената. Кехлибарената рамка се пръсна, стъклото се разби на милион парченца.

Тя разпознаваше виденията, спомняше си ги. От отдавнашните й сънища.

— Всичко това не е истина! — извика тя. — Чуваш ли, Ауберон? Не вярвам в това! Не е истина! Това е само твоята злоба, безсилна като теб самия. Това е твоята злоба…

Тя седна на пода. И се разплака…

Цири подозираше, че стените на двореца имат уши. На следващото утро тя не можеше да се отърве от двусмислените погледи, усещаше, че зад гърба й се подиграват, дочуваше шепоти.

Авалак’х го нямаше никъде. „Знае — помисли си тя, — знае какво се е случило и ме отбягва. Рано-рано, още преди да стана, е отплавал някъде по-надалеч със своята позлатена елфка. Не иска да разговаря с мен, не иска да си признае, че планът му се е провалил!“

Ередин също го нямаше никъде. Впрочем, това беше напълно нормално, той често изчезваше със своите Dearg Ruadhri, Червените ездачи.

Цири изведе Келпи от конюшнята и тръгна към реката. През цялото време размишляваше трескаво, без да забелязва нищо наоколо.

„Трябва да бягам оттук. Няма значение дали изображенията в огледалото са истина или лъжа. Едно нещо е сигурно — Йенефер и Гералт са там, в моя свят, и мястото ми е там, при тях. Трябва да избягам оттук, да избягам незабавно! Трябва да има все някакъв начин! Аз дойдох тук сама, значи трябва да мога и да си тръгна сама. Ередин казваше, че имам дива, стихийна магическа дарба, същото нещо го подозираше и Висогота. Изследвах подробно Tor Zireael, от нея нямаше изход. Но може би тук има и друга кула…“

Тя се загледа в далечината, към хълма и очертаващия се върху него силует на кромлекс. „Забранена територия — помисли си. — Ха, изглежда доста далеч. Сигурно Бариерата няма да ме допусне дотам. Няма защо да опитвам. Ще тръгна по течението на реката. Още не съм яздила там.“

Келпи изцвили, тръсна глава и рязко хвърли къч. Не пожела да завие в обратна посока и тръгна в тръс към хълма. Цири беше толкова смаяна, че известно време не реагира и позволи на кобилата да продължи да бяга. Едва след това извика и дръпна юздата. Келпи се вдигна на задните си крака, изцвили и се понесе в галоп. В същата посока.

Цири повече не се опита да я удържа или управлява. Беше безкрайно учудена. Достатъчно добре познаваше Келпи. Кобилата си имаше нрав, но не чак такъв! Това поведение трябваше да означава нещо.

Келпи намали скоростта си, премина в тръс. Бягаше право към увенчания с кромлекс връх на хълма.

„Горе-долу едно стаяние — помисли си Цири. — Сега ще започне да действа Бариерата.“

Кобилата изтича на каменистата площадка между плътно наредените напукани монолити, обрасли с къпинови храсти, и се спря като закована. Единственото, което се движеше, бяха ушите й.

Цири се опита да я накара да се обърне в обратна посока. След това — да я помръдне от мястото й. Напразно. Ако не бяха пулсиращите вени на шията на кобилата, Цири би се заклела, че седи не върху жив кон, а върху статуя. Изведнъж нещо я докосна по гърба. Нещо остро проби дрехите й и болезнено я убоде. Тя не успя да се обърне. Иззад камъните без никакъв звук се появи червеникав еднорог и решително пъхна рога си под мишницата й. Силно и рязко. Цири почувства как отстрани по тялото й потича струйка кръв.

От другата й страна се появи още един еднорог. Той беше напълно бял — от върха на ушите до края на опашката. Само ноздрите му бяха розови, а очите — черни.

Белият еднорог се приближи. Бавно, много бавно положи глава върху утробата й. Цири беше толкова разтревожена, че изохка.

Аз пораснах — прозвуча в главата й. — Пораснах, Звездоока. Тогава, в пустинята, не знаех как трябва да се държа. Сега вече знам.

— Конче? — ахна тя, все още висяща между двата рога.

Казвам се Ихуараквакс. Помниш ли ме, Звездоока? Помниш ли как ме лекуваше? Как ме спаси?

Той се отдръпна и се обърна настрани. Тя видя раната на крака му и го позна. Помнеше го.

— Конче! Това си ти! Но нали беше в съвсем друг цвят…

Пораснах.

В главата й възникна неочаквана суматоха — шепоти, гласове, викове, цвилене. Роговете се отдръпнаха. Тя видя, че вторият еднорог, онзи зад гърба й, беше синкав, на петна.

Старите те изучават, Звездоока. Изучават те чрез мен. Още малко и ще могат да разговарят с теб. Сами ще ти кажат какво искат от теб.

Какофонията в главата на Цири прерасна в диво бучене. И почти веднага се смекчи, премина в поток от чисти и ясни мисли.

Искаме да ти помогнем да избягаш, Звездоока.

Тя мълчеше, макар че сърцето й се разтуптя.

Къде е безумната радост? Къде са благодарностите?

— А откъде изведнъж такова желание да ми помогнете? — попита тя дръзко. — Толкова много ли ме обичате?

Изобщо не те обичаме. Но това не е твоят свят. Това не е място за теб. Не можеш да останеш тук. Не искаме да оставаш.

Тя стисна зъби. Макар и да беше развълнувана от перспективата, поклати глава. Кончето — Ихуараквакс — вирна уши, започна да рие земята с копита, погледна я с черното си око. Червеникавият еднорог тропна с крак така, че земята се разтресе, страховито размаха рога си. Изпръхтя гневно, и Цири разбра.

Нямаш ни доверие.

— Нямам ви доверие — призна тя охотно. — Всеки тук играе някаква своя, неразбираема за мен игра, и се опитва да ме използва. Защо трябва да вярвам точно на вас? Веднага си личи, че между вас и елфите няма приятелски чувства, сама видях там, в степта, как едва не се стигна до битка. Спокойно може да се предположи, че ме искате, за да навредите на елфите. И по тях не си падам кой знае колко, в края на краищата ме държат тук насила и ме карат да върша неща, които изобщо не ми харесват. Но няма да позволя да бъда използвана.

Червеникавият тръсна глава, рогът му отново направи опасно движение. Синият изцвили. В главата на Цири закънтя като в кладенец, а мислите, които долови, не бяха добри.

— Аха! — извика тя. — И вие сте същите като тях! Или покорност и подчинение, или смърт? Не ме е страх! Няма да позволя да ме използват!

Тя отново почувства в главата си суматоха и хаос. Измина известно време, преди в хаоса да се появи мисъл, която да може да прочете.

Чудесно е, че не обичаш да те използват, Звездоока. Точно това ни трябва. Точно това искаме да ти осигурим. И на теб, и на себе си. И на целия свят. На всички светове.

— Не разбирам.

Ти си страшно оръжие. Не можем да допуснем това оръжие да попадне в ръцете на Краля на Елшите, Лисицата и Ястреба.

— Кой? — учуди се тя, но после се досети кои са Лисицата и Ястреба. — Аха…

Кралят на Елшите вече е стар. Но Лисицата и Ястреба не могат да придобият власт над Ard Gaeth, Вратите между световете. Веднъж те вече я получиха. И веднъж я изгубиха. Сега не могат нищо, освен да блуждаят, да се скитат сред световете крачка по крачка, сами като привидения, безсилни. Лисицата — до Tir na Bea Arainne, Ястреба и конниците му — до Спиралата. По-нататък не могат, нямат сили. Затова мечтаят за Ard Gaeth и за власт. Ще ти покажем по какъв начин веднъж вече са използвали тази власт. Ще ти покажем това, Звездоока, когато си тръгнеш оттук.

— Не мога да си тръгна оттук. Направили са ми магия. Бариерата. Geas Garadh…

Никой не може да те задържи. Ти си Господарката на Световете.

— Да, бе. Нямам никаква стихийна дарба, не съм господарка на нищо. А от Силата се отказах там, в пустинята, преди година. Кончето е свидетел.

В пустинята ти се отказа от фокусничествата. Не е възможно да се откажеш от Силата, която е в кръвта ти. Все още я имаш. Ще те научим как да я използваш.

— А да не би случайно вие да искате да се сдобиете с тази Сила, с тази власт над световете, която уж притежавам? — извика тя.

Не е така. На нас твоята сила не ни трябва. Ние винаги сме я притежавали.

Повярвай им — помоли Ихуараквакс. — Повярвай им, Звездоока.

— При едно условие.

Еднорозите вдигнаха глави, издуха ноздри, от очите им сякаш се посипаха искри. „Те не обичат да им поставят условия — помисли си Цири, — те не обичат дори звученето на тази дума. Pest, не знам дали постъпвам правилно… Само да не приключи всичко трагично…“

Слушаме те. Какво е условието ти?

— Ихуараквакс да дойде с мен.

Привечер се събраха облаци, стана задушно. Над реката се вдигна плътна лепкава мъгла. А когато над Тир на Лия се спусна мракът, в далечината с глухо бучене се обади бурята, озарявайки хоризонта с проблясванията на мълнии.

Цири вече отдавна беше готова. Облечена в черно, с меча на гърба, развълнувана и напрегната, тя нетърпеливо изчака мрака.

Тихо прекоси пустия вестибюл, прокрадна се край колонадите, излезе на терасата. Река Easnadh проблясваше като смола в тъмнината, върбите шумяха.

През небето премина далечен гръм.

Цири изведе Келпи от конюшнята. Кобилата знаеше какво трябва да направи. Послушно потегли в тръс към Порфирния мост. Цири гледа известно време подире й, после се обърна към терасата, край която стояха лодки.

„Не мога — помисли си. — Ще му се покажа още веднъж. Може би така ще успея малко да забавя преследването? Рисковано е, но не мога иначе.“

В първия момент й се стори, че него го няма и кралските покои са пусти. Такава тишина и безжизненост царяха там.

Забеляза го едва след малко. Той седеше в ъгъла, с бяла риза, разтворена на белите му гърди. Ризата беше ушита от толкова тънък плат, че изглеждаше като мокра върху тялото му.

Лицето и ръцете на Краля на Елшите бяха почти толкова бели, колкото и ризата.

Той вдигна очи към Цири. В тях имаше пустота.

— Шиадал? — прошепна елфът. — Добре, че дойде. Знаеш ли, говореха, че си умряла.

Той разтвори юмрук, нещо падна върху килима. Шишенце от сиво-зелен нефрит.

— Лара. — Кралят на Елшите поклати глава, докосна шията си, сякаш златният кралски обръч го задушаваше. — Caem a me, luned. Ела при мен, дъще. Caem a me, elaine.

В дъха му Цири усети смъртта.

— Elaine blath, feainne wedd… — заговори напевно той. — Mire, luned, лентичката ти се е развързала. Позволи ми…

Понечи да вдигне ръка, но не можа. Въздъхна дълбоко, рязко вдигна глава, погледна я в очите. Този път с разумен поглед.

— Zireael. Loc’hlaith. Ти наистина си Предопределението, Господарке на езерото. И моя господарке, както се оказва. — След кратка пауза той отново се обади: — Va’esse deirdeadh aep eigean… — Цири с ужас осъзна, че движенията и говорът му започват кошмарно да се забавят. — Добре, че все пак нещо започва — завърши той с въздишка.

Иззад прозореца долетя протяжен гръм. Бурята още беше далече, но бързо се приближаваше.

— Въпреки всичко никак не ми се иска да умирам, Zireael — каза той. — И ми е страшно тъжно, че се налага. Кой би предположил? Мислех, че няма да ми е мъчно. Живях дълго, научих всичко. Преситих се от всичко… И все пак сега изпитвам съжаление. И знаеш ли какво още? Наведи се. Ще ти го кажа на ухото. Нека това бъде наша тайна.

Тя се наведе.

— Страх ме е — прошепна той.

— Знам.

— Още ли си тук?

— Тук съм.

— Va faill, luned.

— Сбогом, Кралю на Елшите.

Тя седя до него и го държа за ръката, докато той не утихна и лекото му дихание не угасна. Не бършеше сълзите си. Остави ги да си текат.

Бурята се приближаваше. Хоризонтът пламтеше от мълниите.

Бързо изтича по мраморните стъпала на терасата с колоните, до която се поклащаха лодките. Отвърза едната, крайната, тази, която беше привлякла погледа й още вечерта. Отблъсна се от терасата с дългия махагонов прът, който предварително беше извадила от корниза в стаята си. Защото се съмняваше, че лодката ще я слуша така, както слуша Авалак’х.

Лодката тръгна безшумно по течението. В Тир на Лия беше тихо и тъмно. Само статуите върху терасите я съпровождаха с мъртвите си погледи. Цири броеше мостовете.

Небето над гората се освети от заревото на мълния, след известно време протяжно се разнесе гръм.

Третият мост.

Нещо се понесе през моста, тихо и ловко като огромен черен плъх. Лодката се разклати, когато той скочи на носа й. Цири захвърли пръта на дъното на лодката и измъкна меча си.

— Значи все пак реши да ни лишиш от компанията си? — изсъска Ередин Бреак Глас.

Той също извади меча си. В краткия проблясък на една мълния Цири успя да разгледа оръжието. Имаше острие само от едната страна; беше леко извит, блестящ и несъмнено остър, с дълга ръкохватка и предпазител във вид на кръгла ажурна пластина. От пръв поглед си личеше, че елфът умее да използва меча.

Неочаквано той люшна лодката, здраво опрял крака в борда. Цири ловко запази равновесие, успокои лодката със силно накланяне на тялото и сама се опита да направи същия номер, скачайки върху борда и с двата си крака. Ередин се олюля, но запази равновесие и налетя върху нея с меча напред. Тя парира удара, защитавайки се инстинктивно, защото не виждаше почти нищо. Отговори с бърз удар отдолу. Ередин отби и сам нанесе удар. Цири също отби. От остриетата излитаха искри като от огниво.

Ередин отново люшна лодката — много силно, едва не я обърна. Цири затанцува, балансирайки с разперени ръце. Той отстъпи към носа, отпускайки меча.

— Къде си се научила на това, Лястовичке?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа.

— Съмнявам се. Сама ли се сети, че по реката можеш да преодолееш бариерата, или някой ти каза?

— Няма значение.

— Има значение. И ние ще изясним това. Има си начини. А сега пусни меча и да се връщаме.

— Как ли пък не!

— Връщаме се, Zireael. Ауберон чака. Гарантирам ти, че тази нощ ще бъде енергичен и бодър.

— Как ли пък не! — повтори тя. — Предозирал си ободряващото средство, което си му дал. А може и изобщо да не е било ободряващо средство, а?

— Какво искаш да кажеш?

— Кралят е мъртъв.

Ередин мигновено се отърси от изненадата и рязко се хвърли към нея, разклащайки лодката. Балансирайки, двамата размениха яростни удари и над водата се разнесе гръмкото звънтене от сблъсъците на стомана в стомана.

Една мълния озари нощта. Над главата им се мярна мост. Един от последните мостове на Тир на Лия. А може би последният?

— Не може да не осъзнаваш, Лястовичке — изрече хрипливо елфът, — че само отлагаш неизбежното. Не мога да ти позволя да си тръгнеш.

— И защо? Ауберон умря. А аз съм нищо и не знача нищо. Ти самият го каза.

— Защото това е истина. — Той вдигна меча. — Нищо не значиш. Ти си малък молец, който може да бъде смачкан с пръсти, но който може, ако му се позволи, да прояде дупка в скъпоценна тъкан. Ти си зрънце пипер, съвсем незначително, но ако по невнимание те сдъвчат, можеш да развалиш и най-изисканата гозба. Ето какво си. Нищо. Едно досадно нищо.

Мълния. Под светлината й Цири видя това, което искаше да види. Елфът вдигна меча си, замахна, скочи върху пейката. Имаше преимущество във височината. Би трябвало да спечели следващия сблъсък.

— Не трябваше да вдигаш оръжие срещу мен, Zireael. Сега вече е твърде късно. Няма да ти простя това. О, не, няма да те убия. Но няколко седмици в леглото, в бинтове, със сигурност ще са ти от полза.

— Почакай. Първо искам да ти кажа нещо. Да ти разкрия една тайна.

— Какво би могла да ми кажеш? — изсумтя той. — Какво нещо, което не знам, може да ти е известно? Каква истина можеш да ми разкриеш?

— Тази, че няма да успееш да минеш под моста.

Той не успя да реагира, удари тила си в моста, загуби равновесие и полетя към кърмата. Цири можеше просто да го избута от лодката, но се боеше, че това няма да е достатъчно, че той няма да се откаже от преследването. Освен това именно той, умишлено или не, беше убил Краля на Елшите. А заради това му се полагаше да изпита болка.

Промуши го в бедрото под самата ризница. Той падна зад борда, пльосна се във водата и потъна.

Цири се обърна и започна да наблюдава. Отне му доста време да изплува. Изпълзя на спускащите се към водата мраморни стъпала и се просна върху тях неподвижно, с течащи от него вода и кръв.

— Няколко седмици в леглото, в бинтове, със сигурност ще са ти от полза — промърмори тя.

Хвана пръта и силно отблъсна лодката. Река Easnadh набираше скорост, лодката плаваше все по-бързо. Скоро последните постройки на Тир на Лия останаха зад гърба на Цири.

Тя повече не се обърна назад.

Отначало стана много тъмно, когато лодката заплува в старата гора, между дърветата, чийто клони се събираха над реката, образувайки свод. После просветля, гората свърши, по двата бряга се заредиха елши и тръстика. В чистата преди това река започнаха да се появяват стръкове трева, водорасли, дънери. Когато небето се озаряваше от мълнии, Цири виждаше във водата кръгове, а когато удареше гръм, чуваше плясъците на уплашената риба. Нещо постоянно бълбукаше и плискаше, мляскаше и джвакаше. Няколко пъти близо до лодката се появяваха големи фосфоресциращи очи, неколкократно лодката потрепваше, сблъскала се с нещо голямо и живо. „Не всичко тук е толкова хубаво, за непривикналите този свят е смъртоносен“ — припомни си тя думите на Ередин.

Реката се разшири. Появиха се островчета и ръкави. Цири остави лодката да плува накъдето я носи течението. Но започна да се притеснява. Ами ако влезе в грешен канал?

Едва успя да помисли за това, и от брега, от храсталаците, долетяха цвиленето на Келпи и силният телепатичен сигнал на еднорога.

— Ти си тук, Конче!

Да побързаме, Звездоока. Движи се след мен.

— Към моя свят?

Първо трябва да ти покажа нещо. Така наредиха Старите.

Потеглиха първо през гората, после през степта, през гъсто обрасли дерета и клисури. Проблясваха мълнии, гърмяха гръмотевици. Бурята беше все по-близо, задуха вятър.

Еднорогът отведе Цири в една от клисурите.

Тук.

— Какво има тук?

Слез от коня и виж.

Тя слезе на земята. Почвата беше неравна. Цири се спъна в нещо. Проблесна мълния и Цири нададе приглушен вик.

Намираше се сред море от кости.

Пясъчните склонове на клисурата се ронеха, най-вероятно от дъждовете. И се беше показало онова, което се криеше под тях. Гробище. Морга. Огромни купища от кости. Пищяли, тазове, ребра, бедрени кости. И черепи.

Цири се наведе и вдигна един от тях.

Проблесна мълния и Цири изкрещя. Разбра чии останки лежат тук.

Черепът, носещ следа от удар с острие, имаше и кучешки зъби.

Сега разбираш — прозвуча в главата й. — Сега вече знаеш. Това го направиха те, Aen Elle. Кралят на Елшите. Лисицата. Ястреба. Този свят изобщо не беше техен. Стана техен, след като го завладяха. Когато отвориха Ard Gaeth, след като измамиха и използваха нас така, както сега се опитаха да измамят и използват теб.

Цири изпусна черепа от ръцете си.

— Злодеи! — извика тя в нощта. — Убийци!

По небето с грохот премина мълния. Ихуараквакс зацвили силно, предупредително. Тя го разбра. Скочи на седлото с едно движение и с вик подкара Келпи в галоп.

По следите им идваха преследвачи.

„Това вече някога е било — мислеше си тя, препускайки в галоп срещу биещия в лицето й вятър. — Това вече някога се е случвало. Такова диво препускане в тъмнината, в нощ пълна със страшилища, призраци и привидения.“

— Напред, Келпи!

Безумен галоп, очите сълзят. Една светкавица разсича небето и под светлината й Цири вижда елшите, наредени от двете страни на пътя. Уродливите дървета протягат към нея своите дълги възлести ръце-клони от всички посоки, щракат с черните си хралупи-уста, сипят подире й проклятия и заплахи. Келпи цвили пронизващо, носи се толкова бързо, че копитата й сякаш едва докосват земята. Цири се притиска към шията на кобилата. Не само за да намали съпротивлението на въздуха, но и за да не налети на клоните на елшите, които и без това се опитват да я повалят или смъкнат от седлото. Клоните свистят, плющят, млатят я, опитват се да се вкопчат в дрехите и косите й. Уродливите дънери се люлеят, хралупите щракат и бучат.

Келпи цвили диво. Еднорогът й отговаря по същия начин. Той е снежнобяло петно в мрака, показващо пътя.

Препускай, Звездоока! Препускай с всички сили!

Елшите са все повече, все по-трудно й е да избягва клоните им. Скоро те съвсем ще преградят пътя й.

Отзад се чува вик. Гласът на преследвачите.

Ихуараквакс цвили. Цири приема сигнала му. Разбира значението му. Още по-плътно се притиска към шията на Келпи. Няма нужда да пришпорва кобилата. Страхът я кара да лети в главоломен галоп.

Нов сигнал от еднорога, по-ясен, врязващ се в мозъка й. Това е указание, даже нареждане.

Скачай, Звездоока. Трябва да скочиш. На друго място, в друго време.

Цири не разбира, но се опитва да разбере. Много се старае да разбере, съсредоточава се. Съсредоточава се толкова силно, че кръвта започва да шуми и пулсира в ушите й…

Мълния. А после внезапна тъмнина, мека и черна, пълен мрак без никаква светлинка.

Шум в ушите.

Вятър в лицето. Студен вятър. Капки дъжд. Мирис на борове в ноздрите.

Келпи хвърля къчове, пръхти, тропа с крака. Шията й е мокра и гореща.

Мълния. Почти веднага след нея — и гръм. Под светлината на мълнията Цири вижда Ихуараквакс, тръскащ главата и рога си, ровещ в земята с копита.

— Конче?

Тук съм, Звездоока.

Небето е пълно със звезди. Със съзвездия. Драконът. Снежната кралица. Седемте козлета. Стомната.

А почти над самия хоризонт — Окото.

— Получи се — въздъхна Цири. — Успяхме, Конче. Това е моят свят!

Сигналът му беше толкова ясен, че Цири разбра всичко.

Не, Звездоока. Избягахме от техния свят. Но това съвсем не е същото място, не е същото време. Чака ни още дълъг път.

— Не ме оставяй сама.

Няма да те оставя. Аз съм ти длъжник. Трябва да ти се отплатя. Докрай.

Едновременно с надигащия се вятър небето на запад потъмня, прииждащите вълни от облаци загасиха съзвездията едно след друго. Угасна Драконът, угаснаха Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Угасна Окото, продължило да свети по-дълго от останалите.

Небето на хоризонта припламна за кратко от поредната мълния. Разнесе се приглушен грохот. Вятърът се усилваше, запращаше в очите прах и сухи листа.

Еднорогът изцвили и изпрати телепатичен сигнал.

Няма време за губене. Единствената ни надежда е в бързото бягство. На точното място и в точното време. Да побързаме, Звездоока.

„Аз съм Господарката на Световете. Аз съм Старата кръв.

Аз съм кръв от кръвта на Лара Дорен, дъщерята на Шиадал.“

Ихуараквакс изцвили, подканяйки я. Келпи го подкрепи с протяжно пръхтене. Цири дръпна юздата.

— Готова съм — каза тя.

Шум в ушите. Блясък и светлина. А после — мрак.