Господарката на езерото. Том 1

Шеста глава

Както можеше да се очаква, Яре беше страшно разочарован. Вследствие на възпитанието в храма и собствената му открита природа той вярваше в хората, в тяхната доброта, дружелюбие и безкористност. Сега от тази вяра не беше останало много.

Вече втора нощ спеше навън, в остатъци от купи сено, а сега се оказваше, че трябва да прекара трета нощ по сходен начин. Във всяко село, където помолеше за подслон за през нощта или за къшей хляб, му отговаряха или с навъсено мълчание, или с ругатни и заплахи. Дори и когато казваше кой е и каква е целта на пътешествието му, това не помагаше с нищо.

Беше много, много разочарован от хората.

Стъмваше се бързо. Момчето крачеше забързано и енергично по пътеката насред полето. Оглеждаше купите сено, отчаян и съсипан от перспективата да прекара поредна нощ под открито небе. Наистина, март беше необичайно топъл, но през нощта ставаше студено. И доста страшно.

Яре погледна небето, на което, както и всяка нощ вече от седмица, се виждаше жълто-червената глава на кометата, пресичаща небето от запад към изток, и точещата се след нея блещукаща огнена опашка. Зачуди се какво ли наистина можеше да предвещава това странно, споменавано в множество пророчества явление.

Продължи по пътя си. Ставаше все по-тъмно. Пътеката водеше надолу, към гъста редица храсти, изглеждащи страховито в полумрака. Отдолу, там, където беше още по-тъмно, вееше студ и прииждаше отвратителната смрад на изгнили треви и още нещо.

Нещо, което не беше никак добро.

Яре се спря. Опита се да убеди себе си, че по гърба и раменете му пълзи хлад, а не страх. Не успя.

Бреговете на обраслия с ракитак и уродливи върби канал, черен и блестящ като прясна смола, бяха свързани помежду си с ниско мостче. На местата, където гредите бяха изгнили и пропаднали, зееха продълговати дупки; перилата бяха счупени, подпорите им бяха потънали във водата. От другата страна на моста върбите растяха по-нагъсто. Макар че още беше далеч от същинската нощ, макар че далечните ливади отвъд канала все още бяха осветени от висящата по върховете на тревите паяжина от мъгла, сред върбите цареше тъмнина. В мрака Яре смътно забеляза руините на някаква постройка — вероятно мелница, шлюз или терариум за змиорки.

„Трябва да премина през мостчето — помисли си той. — Няма друг начин! Макар да усещам с кожата си, че там, в мрака, се е стаило нещо зло, трябва да премина от другата страна на канала. Просто съм длъжен да премина, както би постъпил и митичният вожд или герой, за когото четох в онези пожълтели ръкописи в храма на Мелителе. Ще прекося канала и тогава… Как беше? Картите са раздадени? Не, жребият е хвърлен. Назад ще остане миналото ми, напред ще се разпростре бъдещето ми…“

Стъпи на мостчето и веднага осъзна, че предчувствието не го е излъгало. Осъзна го още преди да види. И да чуе.

— Е, какво? — изрече дрезгаво един от онези, които му преградиха пътя. — Не ви ли казах? Казах ви, че ако почакаме малко, все някой ще дойде.

— Вярно, Окултих. — Вторият от въоръжените с дебели тояги типове леко фъфлеше. — Наистина ставаш за врачка. Вярно, че идва някой! Ще дадеш ли с добро, каквото имаш, или няма да мине без бой?

— Нямам нищо! — извика с всички сили Яре, макар че надеждата, че някой ще го чуе и ще хукне да му помага, не беше голяма. — Аз съм беден пътник! Нямам пукнат грош! Какво да ви дам? Тояжката си? Дрехите?

— И тях също — каза фъфлещият, и в гласа му имаше нещо, което накара Яре да потрепери. — Защото трябва да ти кажа, бедни пътнико, че ние тук всъщност сме много на зор и причаквахме някоя девойка. Но понеже вече се стъмва и явно няма да дойде никаква девойка… Като няма риба, и ракът е риба! Хванете го, момчета!

— Имам нож! — извика Яре. — Предупреждавам ви!

Той наистина имаше нож. Сви го от кухнята на храма в нощта преди бягството си и го скри във вързопа си. Но не посягаше към него. Парализираше го и го ужасяваше мисълта, че това няма смисъл и с нищо няма да му помогне.

— Имам нож!

— Виж ти! — усмихна се фъфлещият, приближавайки се. — Той има нож! Кой би си помислил?

Яре не можеше да побегне. Ужасът беше превърнал краката му в два забити в земята стълба. Усети спазъм, стискащ гърлото му като примка.

— Хей! — извика третият тип, който имаше млад и учудващо познат глас. — Та аз го познавам! Да, да, познавам го! Оставете го, казвам ви, той ми е приятел! Яре? Позна ли ме? Аз съм Мелфи. Хей, Яре? Позна ли ме?

— Поз… нах… — Яре с всички сили се бореше с някакво отвратително, непреодолимо, непознато му досега усещане. Едва когато почувства болка в бедрото си, удрящо се в гредите на моста, разбра какво е това усещане.

Усещането, че губи съзнание.

— Ама че изненада! — каза Мелфи. — На това му се вика случайност! Да срещна свой човек! Познат от Еландер! Приятел! А, Яре?

Яре преглътна късчето твърда и лепкава сланина, с която го почерпи странната компания, хапна си една печена ряпа. Не отговори, само кимна към заобиколилата огнището шесторка.

— И накъде си тръгнал, Яре?

— Към Визима.

— Ха! Та и ние сме към Визима! Какво съвпадение! А, Милтън? Помниш ли Милтън, Яре?

Яре не го помнеше. Не беше сигурен дали изобщо го е виждал някога. Впрочем Мелфи също малко преувеличаваше, наричайки го приятел. Той беше син на бъчвар от Еландер. Когато двамата заедно посещаваха началното училище към храма, Мелфи редовно пердашеше Яре и го наричаше „заченато в копривата копеленце“. Това продължи около година, след изтичането на която бъчварят взе сина си от училището, защото стана ясно, че момчето не е годно за друго, освен да прави бъчви. Така че Мелфи, вместо с пот на челото да опознава тайните на четмото и писмото, започна с пот на челото да рендосва дъски в работилницата на баща си. А когато Яре се изучи и по препоръка на храма беше приет на длъжност помощник-писар в градския съд, бъчварят чирак — по примера на баща си — започна да му се кланя до земята, да му дава подаръци и да демонстрира приятелски чувства.

— … отиваме във Визима — продължаваше да разказва Мелфи. — В армията. Всички до един отиваме в армията. Ето тези тук, Милтън и Ограбек, синове на селяни, имат да изпълняват повинност, знаеш как е…

— Знам. — Яре хвърли поглед към синовете на селяните, светлокоси, еднакви като братя, ръфащи някаква неизвестна, изпечена в жарта храна. — По един на всеки десет ниви. Землена повинност. А ти, Мелфи?

— С мен се получи следното — въздъхна бъчварският син: — Първият път, когато Гилдията трябваше да даде наборник, баща ми се откупи и не участва в жребия. Но номерът не мина, наложи се втори жребий, защото градът реши така… Знаеш как е…

— Знам — отново потвърди Яре. — Законът за допълнителното набиране на наборници, приет от съвета на град Еландер на шестнайсети януари. Необходим заради опасността от нилфгардско нападение.

— Щука, чуй го само как говори — хрипливо се намеси в разговора набитият и остриган до кожа тип, който се казваше Окултих и който първи го беше посрещнал на моста. — Господинчо! Някакъв умник!

— Умник! — подкрепи го провлачено вторият едър тип, с вечно цъфнала върху физиономията глупава усмивка. — Всезнайко!

— Млъквай, Клапрот! — изрече бавно онзи, когото бяха нарекли Щуката, най-възрастният в компанията, висок, с увиснали мустаци и с обръснат тил. — Щом е умник, тогава е добре да го слушате какво говори. Може да има полза от него. Учеността никога не вреди. Е, почти никога. И почти на никого.

— Което си е вярно — вярно си е — съгласи се Мелфи. — Яре наистина не е глупав, чете и пише… Учен! В Еландер работеше за съдебния пристав, а в храма на Мелителе отговаряше за цяла библиотека от книги…

— Интересното е — прекъсна го Щуката, разглеждайки Яре през дима и искрите, — какво прави такъв съдебно-храмов книжен плъх по пътищата?

— Същото като вас — отвърна юношата. — Отивам да се запиша в армията.

— А за какво му е притрябвала на един съдебно-храмов учен армията? — Очите на Щуката проблеснаха, отразявайки светлината така, както рибите отразяват блясъка на борината, запалена на носовете на лодките нощем. — Защото нали не е от наборниците? Всеки глупак знае, че храмът е освободен от задължението да дава наборници. Всеки глупак знае също, че всеки един съд може да отърве писаря си от служба. Та каква е работата, господин чиновник?

— Отивам в армията като доброволец — обясни Яре. — Отивам сам, по собствена воля, не като наборник. Отчасти по лични причини, но главно от чувство за патриотичен дълг.

Компанията избухна в гръмогласен хоров смях.

— Гледайте, момчета — обади се най-накрая Щуката, — какви противоречия има понякога в човека. Две природи. Юношата уж е учил и знае много, при това явно е природно умен. Би трябвало да знае какво става в тази война, кой кого побеждава и скоро изцяло ще победи. А той, както сами чухте, без принуда, по собствена воля, от патриотични подбуди, иска да се присъедини към губещата страна.

Никой не направи коментар. Включително и Яре.

— Такива патриотични подбуди — продължи след малко Щуката — обикновено са характерни за хората с болни мозъци, какъвто може и да е случаят със съдебно-храмовия възпитаник. Но стана въпрос и за някакви лични причини. Страшно ми е интересно: какви са тези лични причини?

— Те са толкова лични — отсече Яре, — че няма да говоря за тях. Още повече, че вие, любезни господа, също не бързате да разкажете за своите причини.

— Я гледай — обади се след кратка пауза Щуката. — Ако някой простак ми беше казал такова нещо, моментално щеше да получи един по физиономията. Но щом е учена писарушка… Ще му се размине… този път. И отговарям: аз също отивам в армията. И също като доброволец.

— Като някой болен мозък се присъединяваш към губещите? — Яре сам се учуди откъде събра тази дързост. — Пътьом обирайки пътниците по мостовете?

— Той още ни е обиден за засадата на моста — закикоти се Мелфи, изпреварвайки Щуката. — Стига, Яре, това беше само шега. Съвсем невинна. Нали, Щука?

— Точно така. — Щуката се прозина и така изщрака със зъби, че се чу ехо. — Невинна шегичка. Животът е тъжен като теле, водено към кланицата. Само с такива шегички човек може да се развесели. Не е ли така, писарушка?

— Така е. По принцип.

— Хубаво е, че мислиш така. — Щуката не отместваше от него сълзящите си очи. — Защото иначе нямаше да си ни подходяща компания и щеше да е най-добре да пътуваш до Визима сам. И да тръгнеш веднага.

Яре мълчеше. Щуката се протегна.

— Казах каквото имах да казвам. Е, момчета, пошегувахме се, повеселихме се, а сега е време за почивка. Ако искаме до вечерта да стигнем до Визима, трябва да тръгнем по изгрев-слънце.

Нощта беше много студена. Въпреки умората си, Яре, свит на кълбо под наметалото си и притиснал колене едва ли не към брадичката си, изобщо не можеше да заспи. Когато най-накрая заспа, спа лошо, сънищата му постоянно го събуждаха. Повечето от тях изобщо не успя да запомни. Освен два. В първия от тях познатият му вещер Гералт от Ривия седеше под висящи от някакви скали дълги висулки. Неподвижен, замръзнал и вече полузасипан от снега, който продължаваше да вали. В другия сън Цири, яхнала врана кобила и прилепила се към гривата й, се носеше в галоп между уродливи елши, опитващи се да я хванат с кривите си клони.

А, и преди разсъмване му се присъни Трис Мериголд. След миналогодишното пребиваване на магьосницата в храма той я беше сънувал няколко пъти. Сънищата караха Яре да прави нещо, от което много се срамуваше.

Сега, разбира се, не направи нищо такова, от което да се срамува. Просто беше твърде студено.

На сутринта седмината наистина тръгнаха веднага след изгрев-слънце. Милтън и Ограбек, селските синове наборници, даваха воля на въображението си, съчинявайки военна песничка:

Щуката, Окултих, Клапрот и залепилият се за тях бъчварски син Мелфи си разказваха вицове, по тяхно мнение — невероятно смешни.

— И нилфгардецът пита: „На какво вони така“? А елфът отговаря: „На лайно!“. Ха-ха-ха!

— Хе-хе-хе!

— Хе-хе-хе-хе! А този слушали ли сте го? Вървят нилфгардец, елф и джудже. Гледат: лети прилеп…

Колкото повече напредваше денят, толкова по-често срещаха по пътя други странници, селски каруци, колони от наборници, маршируващи армейски части. Някои от каруците бяха натоварени със стока, след тях бандата на Щуката вървеше с носове, едва ли не долепени до земята, като хрътки, обирайки всичко, което падне — ту морков, ту картоф, ряпа или дори глава лук. Скриха предвидливо част от придобивките за тежки моменти, а останалото изядоха, без да спират с вицовете.

— … а нилфгардецът: „Пфу-у-у!“. И напълнил гащите! Ха-ха-ха-ха!

— Ха-а, ха-ха-ха, ха-а! О богове, не издържам… Напълнил гащите… Ха-а-а, ха-а-а, ха-а-а!

— Хе, хе-е-е, хе-е-е!

Яре чакаше повод и удобен случай, за да се отдели от тях. Не му харесваше Щуката, нито пък Окултих. Не му харесваха погледите, които Щуката и Окултих хвърляха на изпреварващите ги търговски фургони, селските каруци и седящите в тях жени и девойки. Не му харесваше подигравателният тон на Щуката, когато той постоянно се връщаше на въпроса относно целесъобразността на това някой да се записва доброволно в армията в момент, в който поражението и гибелта са сигурни и неизбежни.

Замириса на изорана земя. На дим. В долината, сред равните квадрати на полетата, горичките и блестящите като огледала езерца се виждаха покривите на постройки. От време на време долиташе далечен лай на кучета, мучене на волове, кукуригане на петли.

— Вижда се, че са заможни тези селца — фъфлеше Щуката, облизвайки устни. — Малки, но си ги бива.

— Тук, в долината, живеят полуръстове — побърза да обясни Окултих. — При тях всичко е хубаво и спретнато. Оправен народ са тези дребосъци.

— Проклети нечовеци! — изхрачи се Клапрот. — Разпореждат се тук, а заради такива като тях истинските хора мизерстват. На такива дори войната не им вреди.

— Засега. — Щуката разтегна устни в неприятна усмивка. — Запомнете това селце, момчета. Това крайното, сред брезите, при самата гора. Запомнете го добре. Ако някога реша да дойда тук на гости, не искам да се объркам.

Яре извърна глава. Направи се, че не е чул, че гледа само в пътя.

Продължиха да вървят. Милтън и Ограбек, селските синове наборници, запяха нова песен. Не чак толкова военна. И сякаш твърде песимистична. Която можеше да се смята — особено след предишните намеци на Щуката — за лошо предзнаменование.

— Ето този трябва да има мангизи — оцени навъсено Окултих. — Ако няма мангизи, да вляза в манастир!

Човекът, заради когото Окултих поемаше такъв огромен риск, беше брадат търговец, който крачеше до теглена от магаре двуколка.

— Мангизи или не — магарето също струва нещо — изфъфли Щуката. — Ускорете крачка, момчета!

— Мелфи — хвана Яре бъчваря за ръкава, — отвори си очите. Не виждаш ли какво се готви тук?

— О, това са само шегички, Яре. — Мелфи си изтръгна ръкава. — Само шегички.

Отблизо се виждаше, че двуколката на търговеца за нула време може да се превърне в сергия. Конструкцията, теглена от магарето, беше украсена с ярки надписи. Съдейки по тях, търговецът предлагаше балсами и лекове, талисмани и защитни амулети, еликсири и отвари, перилни препарати, металотърсачи и трюфелотърсачи, надеждна стръв за риба, змиорки и девойки.

Търговецът, слаб и прегърбен от бремето на годините тип, се огледа, видя ги, изруга и подкара магарето. Но магарето, както всяко магаре, изобщо не възнамеряваше да върви по-бързо.

— Има, има нещо този — оцени тихо Окултих. — И в каручката сигурно ще се намери това-онова…

— Е, момчета — изкомандва Щуката, — раз, два! Да се захващаме за работа, докато на пътя има малко свидетели!

Яре, без сам да знае откъде у него се е взело толкова мъжество, с няколко големи крачки изпревари компанията и се обърна, преграждайки пътя към търговеца.

— Не! — каза той, с усилие изтръгвайки думите от свитото от спазми гърло. — Няма да позволя…

Щуката бавно разтвори кафтана си и показа втъкнатия в колана му дълъг нож, явно остър като бръснач.

— Отдръпни се, писарушка — прошепна той зловещо. — Ако ти е скъп животът. Мислех си, че ще се приспособиш към компанията ни, но не — виждам, че храмът те е направил прекалено набожен, твърде много си се вмирисал на кандило. Така че отстъпи от пътя, защото иначе…

— Я, какво става тук? А?

Иззад наредените покрай пътя клонести върби, най-често срещащият се елемент на пейзажа в долината на река Исмена, се появиха две странни фигури.

И двамата мъже имаха натъркани с восък и стърчащи нагоре мустачки, широки шарени панталони, стегнати, украсени с лентички кафтани и огромни меки копринени шапки със снопове пера. Освен висящите на широките им колани сатъри и кинжали, и двамата носеха на гърбовете си двуръчни мечове, дълги почти сажен27, с ръкохватки, дълги един лакът и големи, извити предпазители.

Поскачайки, ландскнехтите28 закопчаваха панталоните си. Нито един от тях не направи дори движение към ръкохватките на страховитите мечове, но Щуката и Окултих моментално се кротнаха, а великанът Клапрот се сви като надуваема играчка, на която са изпуснали въздуха.

— Ние тук… Ние тук нищо… — зафъфли Щуката. — Нищо лошо…

— Само се шегуваме — изврещя Мелфи.

— На никого не е нанесена вреда — неочаквано се обади прегърбеният от годините търговец. — На никого!

— Отиваме във Визима — бързо се намеси Яре, — за да се запишем в армията. Може би и вие сте натам, господа войници?

— Точно така — изсумтя ландскнехтът, веднага съобразявайки за какво става въпрос. — И ние сме към Визима. Който иска, може да върви с нас. Ще бъде по-безопасно.

— Определено по-безопасно — многозначително добави вторият, измервайки Щуката с продължителен поглед. — Освен това трябва да добавя, че неотдавна видяхме тук, в околностите на Визима, конен патрул. Те с голяма охота бесят по дърветата, горко на разбойниците, които им попаднат на пътя.

— Наистина е добре. — Щуката се посъвзе и се озъби. — Даже е много добре, уважаеми господа, че има закон и наказание за разбойниците, така трябва да бъде. В такъв случай да тръгваме към Визима, към армията, патриотичният дълг ни зове.

Ландскнехтът го изгледа продължително и с подозрение, но после сви рамене, намести меча си и тръгна по пътя. Спътникът му, както и Яре и търговецът с магарето и двуколката поеха след него, а на известно разстояние ги последваха Щуката и шайката му.

— Благодаря ви, господа войници — каза след известно време търговецът, подкарвайки магарето с тояжката си. — Благодаря ти и на теб, млади господине.

— Няма за какво — махна с ръка единият ландскнехт. — Свикнали сме.

— В армията отиват най-различни хора. — Спътникът му погледна през рамо. — Когато градът или селото разберат, че са длъжни да дадат всеки десети за наборник, често се възползват от случая, за да се отърват от най-големите негодници. А после пътищата се изпълват с такава измет. Но нищо, там, в армията, ефрейторската палка ги учи на послушание; като минат един-два пъти на бегом през уличката29, ще се научат на ред.

— Аз отивам да се запиша доброволец, не по принуда — побърза да поясни Яре.

— Похвално, похвално. — Ландскнехтът го погледна и зави крайчетата на натърканите си с восък мустаци. — При това виждам, че още от детството ти са те месили от друго тесто. Как се събра с тях?

— Случайността ни събра.

— Вече съм виждал как такива случайни срещи и сприятелявания водят всички заедно до бесилото — каза със сериозен тон войникът. — Направи си изводите, момче.

— Ще си ги направя.

Преди забуленото в облаци слънце да достигне зенита си, стигнаха до главния път. Тук се наложи да направят принудително прекъсване на пътешествието, заедно с тълпящите се пред тях пътници — защото пътят беше задръстен от преминаващи войски.

— Отиват на юг — поясни единият от ландскнехтите. — Към фронта. Към Марибор и Майена.

— Какви знаци носят? — посочи с глава другият.

— Редански — отвърна Яре. — Сребърни орли на пурпурен фон.

— Правилно отгатна. — Ландскнехтът го потупа по рамото. — Наистина си умна глава, младежо. Това е реданската армия, която кралица Хедвиг ни изпрати на помощ. Сега сме силни в единството си: Темерия, Редания, Аедирн, Каедвен — всички сме съюзници, свързва ни общото дело.

— Малко късничко — обади се зад гърбовете им Щуката с явен сарказъм.

Ландскнехтът се обърна и го погледна, но си премълча.

— Е, да седнем и да дадем възможност на нозете ни да си починат — предложи Мелфи. — На тази войска не й се вижда краят, ще мине доста време, преди пътя да се освободи.

— Да седнем ей там, при горичката — посочи търговецът. — Оттам гледката е по-хубава.

Реданската конница отмина, след нея, вдигайки прах, маршируваха пешаците и щитоносците. След тях пристъпваха конници с ризници.

— А тези са с други знаци — посочи ги Мелфи. — Черни знамена, изпъстрени с нещо бяло.

— Ех, глуха провинция — погледна го ландскнехтът. — Не знаеш герба на собствения си крал. Това са сребърни лилии, празноглавецо.

— Черно поле, осеяно със сребърни лилии — каза Яре и изведнъж му се прииска да покаже, че във всеки случай той не е глуха провинция. — На стария герб на кралство Темерия е бил изобразен крачещ лъв — продължи той. — Но темерийските принцове използвали променен герб: добавяли към щита допълнително поле с три лилии, защото в хералдическата символика лилията е знак за кралски син, наследник на трона и скиптъра.

— Смотан всезнайко — изсъска Клапрот.

— Нека да говори, а ти си затваряй устата, конска муцуно — изрече заплашително ландскнехтът. — Продължавай, момче. Това е интересно.

— А когато принц Гойдемар, син на стария крал Гардик, влязъл в битка против въстаниците на дяволицата Фалка, темерийската армия се била и победила решително именно под неговото водачество, под герба с лилиите. Когато по-късно Гойдемар наследил трона от баща си, той в чест на тези победи и на чудодейното избавление на жена му и децата му от вражески ръце направил трите лилии на черен фон герб на кралството. А по-късно крал Кедрик със специален декрет променил герба, превръщайки го в черен щит, осеян със сребърни лилии. И темерийският герб такъв си и останал до ден-днешен. В което можете да се убедите и сами, защото по пътя точно сега минават темерийските копиеносци.

— Много точно ни обясни всичко, млади господине — каза търговецът.

— Не аз — въздъхна Яре. — Заслугата е на Ян от Атре, учен хералдик.

— Явно и ти не си по-лош учен.

— Точно като за новобранец — обади се шепнешком Щуката. — Достоен да бъде убит под тези сребърни лилии, за краля и за Темерия.

Чуха пеене. Страховито, войнствено, ехтящо като бурна вълна, като грохота на приближаваща се буря. След темерийците в плътен строй се движеше друга армия. Сива, почти безцветна кавалерия, над която не се развяваха нито хоругви, нито знамена. Яздещите начело командири носеха украсени с конски опашки прътове, върху които имаше напречни дъски с наредени отгоре човешки черепи.

— Свободната рота — посочи сивите конници ландскнехтът. — Кондотиери30. Наемна войска.

— Веднага си личи, че са войнствени — въздъхна Мелфи. — Мъжага до мъжага! И какви са им равни редиците, като на парад!

— Свободната рота — повтори ландскнехтът. — Вижте, селяни и младоци, на какво се вика истински войници. Тези вече са влизали в битка — точно те, кондотиерите, предвождани от Адам Панграт, Мола, Фронтино и Абатемарко, са наклонили везните при Майена, благодарение на тях се е разкъсал нилфгардският обръч, тяхна е заслугата, че крепостта е освободена.

— Сигурен съм — добави другият, — че тези смели и мъжествени хора, кондотиерите, са непробиваеми в битка също като тази скала. Макар и Свободната рота да служи срещу заплащане, както може да се разбере от песните им.

Отрядът се приближаваше и песента им звучеше все по-мощно и гръмогласно, но се долавяше и удивително мрачна, зловеща нотка:

— Ех, ако можеше да се служи при такива — въздъхна отново Мелфи. — Да се воюва заедно с такива… Човек може да спечели и слава, и пари…

— Дали не ме лъжат очите? — намръщи се Окултих. — Начело на втория отряд… Жена? Под командването на жена ли воюват тези наемници?

— Да, това е жена — потвърди ландскнехтът. — Но не която и да е жена. Това е Джулия Абатемарко, наричат я „Сладката ветрогонка“. Войн един път! Под нейна команда кондотиерите са спрели настъплението на Черните и елфите при Майена, макар че е разполагала само с два отряда по петстотин бойци, а нилфгардците са били три хиляди!

— Дочух — изрече Щуката със странен, противно раболепен и същевременно злобен тон, — че не е имало голяма полза от тази победа, тези дукати напразно са платени на наемниците. Нилфгард се окопитил и отново ударил нашите, здравата! И отново обсадил Майена. А може би вече е превзел крепостта? И може би се насочва насам? И след някой друг ден ще пристигне? Може би тези продажни кондотиери вече отдавна са купени с нилфгардско злато?

— А може би — прекъсна го разсърдилият се войник, — искаш да получиш един по мутрата, нахалнико? Имай предвид, че плюенето по войската ни се наказва с бесило! Млъквай, докато още съм добър!

— Ооо! — Глуповатият Клапрот, широко отворил уста, разсея напрежението. — Ооо, гледайте! Какви смешни дребосъци идват!

По пътя, под глухия грохот на литаври, рева на гайди и дивото врещене на пищялки, маршируваше отряд пехотинци, въоръжени с алебарди, гизарми, брадви, вериги и боздугани. Облечени с кожени ямурлуци, ризници и с островърхи шапки на главите, войниците бяха наистина необичайно ниски.

— Джуджета от планините — поясни ландскнехтът. — Едно от подразделенията на Махакамския свободен отряд.

— А аз си мислех, че джуджетата не са с нас, а са против нас — каза Окултих. — Мислех, че проклетите дребосъци са ни предали и са с Черните против нас…

— Ти си мислел? — погледна го пренебрежително ландскнехтът. — Интересно с какво? Ти, дръвнико, дори и да погълнеш със супата някоя хлебарка, пак ще имаш повече ум в кратуната, отколкото сега. Тези, които маршируват там, са едно от подразделенията на пехотата на джуджетата, които ни е изпратил на помощ Броувър Хуг, махакамският старейшина. В по-голямата си част те също са участвали в битки — понесоха големи загуби при Визима, когато отстъпиха за прегрупиране.

— Войнствен народ са джуджетата — потвърди Мелфи. — В Еландер един от тях като ме удари по ухото на Саовине, главата ми кънтя чак до Юле.

— Отрядът на джуджетата е последен в колоната — каза ландскнехтът, засланяйки очите си с длан. — Край на парада. Сега пътят ще се освободи. Да се приготвяме и да тръгваме, защото скоро ще стане пладне.

— Толкова военни са тръгнали на юг — каза търговецът на амулети и лекове, — че несъмнено ще бъде голяма война. Големи нещастия очакват хората! А пък армията ще претърпи големи бедствия. Хиляди ще погинат от меч и пожари. Да вземем, господа, тази комета с червената огнена опашка, която всяка нощ се вижда на небето. Ако опашката на кометата е синя или бледосиня, това е предзнаменование за зимни болести, трески и простуди, а също така за водни бедствия като наводнения, бури или порои. Червеният цвят показва, че ще има кръв и огън, а също така желязо, което се ражда от огъня. Страшни, страшни нещастия очакват хората! Ще има големи погроми и кланета. Както е казано в онова пророчество: ще лежат труповете на камари, дванайсет лакти високи, по опустошената земя ще бродят вълци, а човек ще целува на другите хора следите… Горко ни!

— Защо на нас? — прекъсна го студено ландскнехтът. — Кометата лети високо, от Нилфгард също я виждат, да не говорим за долината на Ина, откъдето, казват, настъпва Мено Коехорн. Черните също гледат към небето и виждат кометата. Защо да не приемем, че тя пророкува поражение не на нас, а на тях? Че техните трупове ще лежат на камари?

— Точно така! — подкрепи го вторият ландскнехт. — Това ги очаква Черните!

— Много хитро го съобразихте, господа.

— Че как!

Прекосиха заобикалящите Визима гори, излязоха на ливадите и пасищата. Тук пасяха цели стада коне, най-различни — кавалерийски, ездитни, впрегатни — за карети или за тежки каруци. Както обикновено през март, из ливадите нямаше кой знае колко трева, но се виждаха много пълни със сено каруци.

— Виждате ли? — облиза устни Окултих. — Това се казват коне! И никой не ги пази! Само отиваш и си взимаш…

— Затваряй си устата — изсъска Щуката и се усмихна угоднически на ландскнехтите, показвайки щърбите си зъби: — Той си мечтае да служи в кавалерията, господа, затова се зазяпва така по конете.

— В кавалерията? — подхвърли единият ландскнехт. — Какво си въобразява тоя нахалник? По-скоро става за коняр, да изтребва с вила фъшкиите изпод конете и да ги извозва с ръчна количка!

— Прави сте, господа!

Продължиха нататък, и най-накрая достигнаха до дигите покрай редица изкуствени езерца и канали. И внезапно видяха подаващите се над върховете на елшите кули на визимския замък.

— Е, почти пристигнахме — каза търговецът. — Надушвате ли?

— Пфу! — намръщи се Мелфи. — Каква смрад! Какво е това?

— Сигурно войници, умрели от глад на кралска служба — промърмори зад гърбовете им Щуката. Но тихичко, така че ландскнехите да не го чуят.

— Не се издържа, а? — засмя се единият ландскнехт. — Ами тук са били на лагер хиляди войници, а войниците трябва да ядат, и след като се наядат — да се изходят. Такива ги е създала природата и нищо не може да се направи по въпроса! И всичко, което остане подир тях, се извозва и се изсипва в тези канали, дори без да се затрупва. През зимата, като замръзне всичко, може да се понесе, но през пролетта… Пфу!

— И постоянно идват нови войници и увеличават старата купчина. — Вторият ландскнехт също се изплю. — А чувате ли силното жужене? Това са мухи. Цели рояци, рано напролет тук е невиждана гледка! Обвийте си лицата с каквото можете, че влизат в очите и устата, гадините! Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Отминаха каналите, но не успяваха да се отдалечат от вонята. Даже напротив. Яре можеше да се закълне, че колкото повече се приближаваха към града, толкова по-силна ставаше смрадта. Но също така по-разнообразна и богата на оттенъци. Воняха заобикалящите града военни обози и палатки. Вонеше огромният лазарет. Воняха многолюдните и шумни предградия, вонеше насипът, вонеше портата, воняха площадите и уличките, воняха стените на издигащия се над града замък. За щастие ноздрите им бързо свикнаха и скоро вече им беше все едно дали това са изпражнения, мърша, котешка пикня или поредната столова.

Мухите бяха навсякъде. Непрестанно жужаха, влизаха в очите им, в носовете. Невъзможно беше да ги прогонят. По-лесно беше да ги размазват върху лицето си. Или между зъбите си.

Веднага щом излязоха от сянката на портата, погледите им бяха привлечени от огромна картина на стената, изобразяваща рицар с насочен към тях показалец. Надписът над картината питаше с огромни букви: „А ТИ ЗАПИСА ЛИ СЕ ДОБРОВОЛЕЦ?“.

— Да, да — промърмори единият ландскнехт. — За съжаление.

Имаше множество такива картини — едва ли не на всяка стена. Преобладаваше рицарят с показалеца, но често се забелязваше и патетичната Майка Родина с развяващи се прошарени коси, зад чийто гръб пламтяха села и се виждаха бебета, набучени на нилфгардски копия. Мяркаха се и изображения на елфи, захапали окървавени ножове.

По едно време Яре се обърна и осъзна, че са останали сами — той, ландскнехтите и търговецът. От Щуката, Окултих, селските новобранци и Мелфи не беше останала и следа.

— Да, да — потвърди предположението му ландскнехтът, гледайки го внимателно. — Твоите приятелчета се ометоха при първия удобен случай, зад първия ъгъл. И знаеш ли какво ще ти кажа, момче? Добре, че пътищата ви се разделиха. И дано не се срещнат отново.

— Жалко за Мелфи — промърмори Яре. — По принцип е добро момче.

— Всеки сам избира съдбата си. А ти ела с нас. Ще ти покажем къде вербуват наборниците.

Излязоха на малък площад, насред който на каменна платформа се издигаше позорен стълб. Около него се тълпяха жадни за развлечения граждани и войници. Окованият във вериги осъден, който току-що беше получил буца кал в лицето, плюеше и плачеше. Тълпата цвилеше от смях.

— Ей! — извика единият ландскнехт. — Гледайте кого са оковали! Това е Фусон! Интересно, за какво ли?

— За земеделие — побърза да разясни дебел гражданин с шуба от вълча кожа и филцова шапка.

— За какво?

— За земеделие — повтори натъртено дебелакът. — За това, че е сял!

— Ха! Що за глупости плещите, с извинение? — засмя се ландскнехтът. — Познавам Фусон, той е обущар, син на обущар и внук на обущар. Никога в живота си нито е сял, нито е орал, нито е брал. Откъде го измислихте това за сеенето?

— Самият съдебен изпълнител го каза! — наду се гражданинът. — Ще стои на позорния стълб до сутринта, защото е сял! И е сял по нилфгардско внушение и срещу нилфгардски сребърници… Наистина, странно зърно е сял, някакво отвъдморско… Чакай да си спомня… А! Дефетизъм31!

— Да, да! — възкликна продавачът на амулети. — Дочух и аз, че говореха за това! Нилфгардските шпиони и елфите разпространяват мор, заразяват извори, кладенци и ручеи с разни отрови: татул, цикута, проказа, дефетизъм.

— Така е — кимна гражданинът с шубата от вълча кожа. — Вчера обесиха двама елфи. Заради същите отрови.

— Зад ъгъла на тази уличка — посочи единият ландскнехт — има кръчма, в която работи комисията по вербуването. Разпънали са там голямо платнище, на него са темерийските лилии, които са ти познати, момче, така че няма как да се объркаш. Е, бъди здрав. Дано дадат боговете да се срещнем и в по-добри времена. Всичко хубаво и на вас, господин търговецо.

Търговецът се изкашля шумно.

— Любезни господа — каза той, ровейки сред сандъчетата и кутиите си, — позволете, за помощта ви… В знак на благодарност…

— Не си правете труда, добри човече — прекъсна го ландскнехтът с усмивка. — Помогнали сме и това е, няма нужда да го споменаваме повече…

— А може би чудотворен мехлем против рани от стрели? — Търговецът намери нещо на дъното на една кутия. — Или може би универсален и безотказен лек против бронхит, подагра, паралич, че даже и срещу пърхот? Или смолист балсам против ужилвания на пчели и ухапвания на змии и вампири? А може би талисман за защита от лоши погледи?

— А може би имате нещо за облекчаване на последствията от поглъщане на лоша храна? — попита го сериозно ландскнехтът.

— Имам! — извика търговецът с грейнала физиономия. — Ето много ефективно средство, изработено от магически корени и допълнено с ароматни билки. Достатъчни са три капки след ядене. Моля, вземете го, любезни господа!

— Благодаря. Е, всичко хубаво, господине. Всичко хубаво и на теб, момче. Успех!

— Честни, благоразумни и учтиви — оцени ги търговецът, когато войниците се скриха в тълпата. — Такива не се срещат всеки ден. Но и ти ми помогна, млади господине. Какво да ти подаря на теб? Амулет гръмоотвод? Безоар? Костенурков камък против уроки? Ха, имам и опушен зъб от труп, и парче от изсушено дяволско изпражнение — него е добре да го носиш в десния си ботуш…

Яре откъсна поглед от хората, които с ярост отмиваха от една стена надписа: „ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ ПРОКЛЕТАТА ВОЙНА.“

— Оставете — каза той. — Време ми е да тръгвам…

— Ха! — възкликна търговецът, изваждайки от една кутийка медальонче с формата на сърчице. — Това трябва да ти е от полза, младежо, защото е точно за млади хора. Голяма рядкост е, имам само един екземпляр. Магьоснически амулет. Прави така, че любимата на притежателя не забравя за него никога, дори ако ги разделят много време и много мили. Погледни, ето така се отваря, а вътре има листче от тънък папирус. Достатъчно е да се напише на това листче с червено магическо мастило, каквото имам, името на любимата ти, и тя няма да те забрави, сърцето й няма да ти измени, няма да те предаде и няма да те изостави. Е?

— Хммм. — Яре леко се изчерви. — Знам ли…

— Какво име да запиша? — Търговецът потопи перото в магическото мастило.

— Цири. Тоест Цирила.

— Готово. Вземи.

— Яре! Какво правиш тук, по дяволите?

Яре рязко се обърна. „Надявах се, че съм оставил миналото зад гърба си — помисли си той машинално, — че всичко отсега нататък ще бъде ново. А едва ли не на всяка крачка се натъквам на стари познати.“

— Господин Денис Цранмер…

Джуджето с тежка шуба, ризница, железни нараменници и шапка от лисича кожа с наръч пера, огледа бързо момчето, после търговеца, след това пак момчето.

— Какво правиш тук, Яре? — попита сурово той, повдигайки вежди, брада и мустаци.

Момчето помълча известно време, чудейки се дали да не излъже и дали за достоверност да не вплете в лъжата версията на благоразположения търговец. Но почти веднага размисли. Денис Цранмер, някога служил в гвардията на княза на Еландер, се ползваше с репутацията на джудже, което трудно може да бъде излъгано.

— Искам да се запиша в армията.

Знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.

— А Ненеке разреши ли?

Нямаше нужда да отговаря.

— Избягал си! — разтърси брада Денис Цранмер. — Просто си избягал от храма. А Ненеке и жриците сега си скубят косите…

— Оставих им бележка — измънка Яре. — Господин Цранмер, не можех… Длъжен бях… Не можех да се примиря с бездействието, когато врагът е на прага… В тежък за родината час… А при това тя… Цири… Майка Ненеке не беше съгласна за нищо на света; макар че изпрати три четвърти от девойките в армията, мен не ме пусна… Аз не можех…

— И взе, че избяга — смръщи вежди джуджето. — Безброй демони, би трябвало да те вържа и да те изпратя в Еландер по куриерска поща! За да те затворят там в тъмницата под замъка и да те държат, докато жриците не се появят да си вземат пратката! Би трябвало да… — Той се задъха от гняв. — Кога си ял за последен път, Яре? Кога за последен път яде топла храна?

— Наистина топла? Преди три… Не, преди четири дни.

— Да вървим.

— Яж по-бавно, синко — посъветва го Золтан Чивай, един от спътниците на Денис Цранмер. — Вредно е да се яде бързо, без да се дъвче както трябва. Закъде си се разбързал? Повярвай ми, никой няма да ти вземе тази храна.

Яре не беше толкова сигурен в това. В главната зала на странноприемницата „При рошавата мишка“ точно в момента се водеше юмручен бой. Под акомпанимента на рева на другарите им от Свободната рота и аплодисментите на местните проститутки, две набити и широки като печки джуджета така се налагаха, че залата кънтеше. Подът скърцаше, падаха мебели и съдове, а пръските кръв от разбитите носове на биещите се валяха наоколо като дъжд. Яре очакваше всеки момент някой от бойците да се стовари върху тяхната офицерска маса и да събори на пода чинията със свински джолан, паницата с варен грах и глинените халби. Бързо глътна отхапаното парче сланина, изхождайки от съображението, че каквото е погълнал, вече си е негово.

— Не ми стана много ясно, Денис… — Второто джудже, на име Шелдън Скагс, дори не трепна, макар че един от бойците, размахващи юмруци, едва не го удари. — Ако това момче е жрец, защо трябва да се записва в армията? Нали жреците не могат да проливат кръв?

— Той е възпитаник на храма, не е жрец.

— Никога не съм ги разбирал тези объркани човешки суеверия, мамка му! Е, не е хубаво да се подиграваш с чужди вярвания… Излиза, че това момче, макар че е възпитаник на храма, няма нищо против проливането на кръв. Особено нилфгардска. Така ли е, младежо?

— Остави го на мира, Скагс.

— Охотно ще отговоря. — Яре си отхапа парче от джолана и изсипа в устата си лъжица грах. — Работата е следната: в справедлива война може да се пролива кръв. При защита на държавните интереси. Затова се записвам… Майката Родина зове…

— Сами виждате — Шелдън Скагс обходи с поглед приятелите си — колко истина има в твърдението, че хората са ни толкова близка раса, сякаш имаме общ произход. Най-доброто доказателство за това седи между нас и нагъва грах. С други думи: и сред младите джуджета се срещат много такива глупави ентусиасти.

— Особено след майенския поход — отбеляза студено Золтан Чивай. — След спечелените битки напливът на доброволци винаги се увеличава. Но ще намалее веднага щом се разчуе за настъплението нагоре по река Ина на войската на Мено Коехорн, оставяща след себе си само вода и гола земя.

— Само да не започне тогава наплив в обратна посока — промърмори Цранмер. — Нямам голямо доверие на доброволците. Интересно е, че всеки втори дезертьор е бивш доброволец.

— Как можете… — Яре без малко не се задави. — Как може да предполагате нещо подобно, господине… Аз от идейни съображения… Отивам на справедлива и свещена война… Майката Родина…

С удар, който, както се стори на момчето, разтресе основите на сградата, едното джудже рухна, прахта от процепите между дъските на пода се вдигна половин сажен нагоре. Този път поваленият, вместо да скочи на крака и да цапардоса противника си, лежеше, размахвайки хаотично крайници като паднал по гръб майски бръмбар.

Денис Цранмер се изправи.

— Въпросът е решен — каза той гръмко, оглеждайки залата. — Постът командир на рота, останал вакантен след геройската смърт на Елкана Фостър, паднал в битката при Майена, се получава от… Как ти е името, синко? Забравих го.

— Бласко Грант! — Победителят в юмручния бой изплю на пода един от зъбите си.

— … се получава от Бласко Грант. Има ли още някакви спорни въпроси относно повишенията? Не? Чудесно. Кръчмарю! Бира! За какво говорехме?

— За справедливата война — започна да изброява с пръсти Золтан Чивай. — За доброволците. За дезертьорите…

— Точно така — прекъсна го Денис. — Знаех си, че исках да кажа още нещо. Ставаше въпрос за дезертиращите доброволци. Спомням си цинтрийския корпус на Висегерд. Гадините дори не сменили знамето си. Това ми го разказаха кондотиери от Свободната рота, от отряда на Джулия Сладката ветрогонка. При Майена отрядът на Джулия се натъкнал на цинтрийци. Те вървели в авангарда на нилфгардските редици, под същите знамена с лъвове…

— Тях ги е призовала Майката Родина — вметна навъсено Скагс. — И императрица Цири.

— Тихо! — изсъска Денис.

— Вярно — каза мълчалото до момента четвърто джудже, Ярпен Зигрин. — Тихо и при това възможно най-тихо! И то не заради страх от шпиони, а защото не бива да говориш за неща, за които нямаш никаква представа.

— А ти, Ярпен, имаш представа за тези неща, така ли? — издаде брадата си напред Скагс.

— Имам. И ще ти кажа едно нещо: никой не би могъл да принуди това момиче да направи нещо — нито Емхир вар Емрейс, нито магьосничките бунтовнички от Танед, нито дори самият дявол. Не биха могли да я пречупят. Знам това. Защото я познавам. Цялата тази история със сватбата й с Емхир е мистификация. Мистификация, от която могат да се заблудят само разни глупаци… Казвам ви, това момиче има друго предопределение. Съвсем различно.

— Говориш така, сякаш наистина си я познавал, Зигрин — промърмори Скагс.

— Престани — намеси се неочаквано Золтан Чивай. — Що се отнася до предопределението, той има право. И аз вярвам в това. Имам си основания.

— Добре де! — махна с ръка Шелдън Скагс. — Защо да говорим празни приказки? Цирила, Емхир, предопределението… Това са далечни неща… А това, което е по-близо, господа, е Мено Коехорн и армия „Център“.

— Аха — въздъхна Золтан Чивай. — Нещо не ми се вярва да избегнем голямата битка. Може би най-голямата в историята.

— Тя ще реши много неща — каза Денис Цранмер. — Наистина много…

— И още повече неща ще приключи.

— Всичко… — Яре се оригна, благоприлично прикривайки устата си с длан. — Ще приключи всичко.

Джуджетата известно време го гледаха мълчаливо.

— Не можах да те разбера съвсем, младежо — каза най-накрая Золтан Чивай. — Ще поясниш ли какво имаш предвид?

— В княжеския съвет… — заговори, запъвайки се Яре. — На Еландер… Та там се говореше, че победата в тази война е толкова важна, защото… Това е най-голямата война, която ще сложи край на всички войни.

Шелдън Скагс прихна и опръска брадата си с бира. Золтан Чивай се разсмя с глас:

— И вие ли мислите така, господа?

Сега беше ред Денис Цранмер да прихне. Ярпен Зигрин запази мълчание, гледайки юношата внимателно и като че ли със съчувствие.

— Синко — каза той накрая много сериозно. — Погледни. Ето там, на бара, седи Евангелина Пар. Трябва да се признае, че тя е голяма. Направо огромна. Но въпреки размерите си, несъмнено тя не е курва, способна да сложи край на всички курви.

Денис Цранмер зави в една тясна и безлюдна уличка и се спря.

— Трябва да те похваля, Яре — каза той. — Знаеш ли за какво?

— Не.

— Не се преструвай. Пред мен — няма нужда. Достойно за похвала е, че дори окото ти не трепна по време на разговора за Цирила. Още по-похвално е, че дори не си отвори устата… Е, не прави глупави физиономии. Знам много за нещата, които стават при Ненеке, зад стените на храма, можеш да ми вярваш. А ако това не ти е достатъчно, трябва да ти кажа и че чух името, което търговецът записа на медальона. — Джуджето тактично се направи, че не вижда руменината, избила върху лицето на момчето. — Продължавай да се държиш така и по-нататък, Яре. И не само когато става въпрос за Цири… В какво си се зазяпал?

На стената на хамбара в края на улицата някой беше написал с разкривени букви: „ПРАВИ ЛЮБОВ, НЕ ВОЙНА“. Отдолу някой беше добавил с доста по-малки букви: „Ходи по нужда всяка сутрин“.

— По-добре гледай в друга посока, глупако — подхвърли Денис Цранмер. — Само за четенето на такива надписи можеш здравата да загазиш, а ако кажеш нещо не на място, ще те качат на стълба и ще ти съдерат кожата от гърба. Тук осъждат бързо. Много бързо!

— Видях вече окования обущар — промърмори Яре. — За това, че сее дефетизъм.

— Неговото „сеене“ — каза сериозно джуджето, дърпайки момчето за ръкава — най-вероятно се е изразявало в това, че когато е изпращал сина си в армията, е плакал, вместо да крещи патриотични лозунги. За по-сериозно „сеене“ наказват по друг начин. Ела, ще ти покажа.

Двамата излязоха на малък площад. Яре отстъпи назад, притискайки с ръце устата и носа си. На огромно каменно бесило висяха повече от десет трупа. Някои — ако се съди по вида и миризмата им — бяха там от доста отдавна.

— Ето този — посочи Денис, като същевременно пропъждаше мухите — е изписвал глупави надписи по стените. Този е твърдял, че войната е дело на управляващите и че мобилизираните нилфгардски селяни не са му врагове. Третият, подпийнал, разказвал следния виц: „Какво е копието? Това е оръжие на велможите — тояга, на всеки от краищата на която има по един бедняк“. А там, накрая, виждаш ли онази жена? Това е мадам на армейски пътуващ бордей, на чийто фургон е било написано: „Чукай днес, войнико! Защото утре вече може и да не си способен!“.

— И само заради това.

— Освен това се оказало, че една от девойките има трипер. А това вече е по параграфа за диверсия и умишлено снижаване на боеспособността.

— Разбрах, господин Цранмер. — Яре зае стойката, в която според него стояха войниците. — Но не се безпокойте за мен. Аз не съм никакъв дефетист…

— Нищо не си разбрал и не ме прекъсвай, преди да съм свършил. Този последният обесен, дето тъкмо се е разсмърдял, е виновен само в това, че в отговор на приказките на агент-провокатор е възкликнал: „Прав сте, господине, наистина сте прав, че две и две е четири!“. Ето сега кажи, че си разбрал.

— Разбрах. — Яре се огледа скришом. — Ще бъда внимателен. Но… Господин Цранмер… Как са нещата в действителност?

Джуджето също се огледа.

— В действителност — каза той тихо — нещата стоят така: армейска група „Център“ на маршал Мено Коехорн, състояща се от около сто хиляди войници, напредва на север. Ако не беше въстанието във Верден, вече щяха да са тук. В действителност би било добре да се започнат преговори. В действителност Темерия и Редания нямат достатъчно сили, за да спрат Коехорн. Не и преди стратегическата граница Понтар.

— Река Понтар е на север от нас — прошепна Яре.

— Точно това исках да кажа. Но помни, за това никому нито дума.

— Ще внимавам. Но и когато попадна в отряда ли? И там ли мога да се натъкна на шпионин?

— В строевата част? Близо до фронтовата линия? По-скоро не. Шпионите затова са толкова усърдни преди фронтовата линия, защото се боят да не попаднат там. Освен това, ако бесят всеки войник, който се оплаква, роптае и недоволства, то няма да има кой да воюва. Но ти, Яре, както и в случая с Цири, по-добре си дръж езика зад зъбите. Помни ми думите, в затворена уста не може да влезе нито една муха. Никога. А сега да вървим, ще те изпратя до комисията.

— Ще кажете ли там някоя дума за мен? — Яре погледна с надежда джуджето. — А, господин Цранмер?

— Ама че си глупав, писарушка! Това тук е армия! Да ходатайстват за теб е все едно да си бродираш на гърба със златни букви „неудачник“. Повече няма да има живот за теб в отряда, момче.

— А при вас? — запримигва Яре. — Във вашия отряд?

— Дори не си го помисляй.

— Защото при вас е само за джуджета, нали? — изрече с горчивина момчето. — Не е за мен, нали?

— Да.

„Не е за теб — помисли си Денис Цранмер. — Не е за теб, Яре. Защото аз все още не съм се издължил на Ненеке. И затова искам да се върнеш жив от войната. А Махакамският свободен отряд се състои от джуджета, от същества от чужда и по-лоша раса. Него винаги ще го изпращат с най-опасните задачи, в най-горещите точки. Там, откъдето няма връщане. Там, където не биха изпратили хора.“

— Тогава как да направя така — намръщи се Яре, — че да попадна в хубав отряд?

— А кой според теб е толкова хубав, че да се напъваш за него?

Яре се извърна, чувайки пеене, набиращо сила като вълна от прибоя, разрастващо се като грохота на бързо приближаваща се буря. Силно, мощно, твърдо като стомана. Той вече беше чувал такова пеене.

По уличката, идваща откъм замъка, се движеше отряд от кондотиери, строени в редици по трима. Най-отпред, яхнал сив жребец, под украсената с човешки черепи дъска, се движеше командирът им — мъж с орлов нос и с бели коси, сплетени на плитка, която падаше върху бронята.

— Адам „Адю“ Панграт — промърмори Денис Цранмер.

Песента на кондотиерите гърмеше, бучеше, кънтеше. Съпровождана от дрънченето на подковите върху паважа, тя запълваше уличката до покривите на къщите и се издигаше високо над тях, в синьото небе над града.

— Питате кой отряд… — каза Яре, неспособен да откъсне поглед от кавалеристите. — Дори и в такъв като този! В такъв бих искал…

— Всеки си има своя песен — тихо го прекъсна джуджето. — И всеки се разделя по свой начин с живота. Както дойде. И после някои ги оплакват, други — не. По време на война, писарушка, само при пеенето и маршируването всички са наредени в строй. А после, в боя — всекиму каквото е писано. Дали си в Свободния отряд на „Адю“ Панграт, или в пехотата, или в обозите… С блестяща ризница и шапка с пера или с дрипи и въшлясал кожух… На расов кон. Или зад щит… Всеки си получава своето. Както се падне! Е, ето я и комисията, виждаш ли табелката над входа? Там трябва да отидеш, щом си решил да станеш войник. Тръгвай, Яре. Всичко хубаво. Ще се видим, когато всичко свърши.

Джуджето съпроводи с поглед юношата, докато той не се скри зад вратите на кръчмата, заета от наборната комисия.

— Или няма да се видим — добави той тихо. — Не се знае на кого какво е писано. На кого какво ще се падне.

— Яздиш ли кон? Стреляш ли с лък или с арбалет?

— Не, господин комисар. Но умея да пиша, владея калиграфията, а също и старите руни… Знам Старата реч…

— Да се биеш с меч? Да хвърляш копие?

— … чел съм „История на войната“ и произведенията на маршал Пелиграм… И Родерик де Новембре…

— А може би поне умееш да готвиш?

— Не, не умея… Но мога да смятам добре…

Комисарят се намръщи и махна с ръка.

— Начетен умник! Кой поред е за днес? Да му се издаде документ за ПШП. Ще служиш в ПШП, момче. Отиди с този документ в южния край на града, а после, през Мариборската порта — към езерото.

— Но…

— Лесно ще го намериш. Следващият!

— Хей, Яре! Хей! Почакай!

— Мелфи?

— Аз, че кой друг! — бъчварят се олюля и се облегна на стената. — Точно аз, хе-хе.

— Какво ти е?

— На мен ли? Хе-хе. Нищо! Пийнах малко. Пих за победата над Нилфгард. Ох, Яре, радвам се да те видя, защото мислех, че някъде съм те изгубил… Приятел си ми ти…

Яре отстъпи, сякаш са го зашлевили. Бъчварят вонеше не само на долнопробна бира и още по-долнопробна ракия, но и на лук, чесън и кой знае какво още. И вонеше страшно.

— А къде ти е достойната компания? — попита Яре ехидно.

— За Щуката ли питаш? — намръщи се Мелфи. — Ето какво ще ти кажа: да върви по дяволите! Знаеш ли, Яре, мисля, че не беше добър човек.

— Браво! Бързо си го разгадал.

— Аха! — наду се Мелфи, без да усети подигравката. — Преструваше се, но не може толкова лесно да ме излъже! Сега ще ти кажа какво е замислил! За какво се е домъкнал тук, във Визима! Сигурно си мислиш, че той и шайката му отиваха в армията, като нас? Нищо подобно! Знаеш ли какво е замислил? Няма да повярваш!

— Ще повярвам.

— Трябваха му коне и военна униформа! — завърши триумфално Мелфи. — Искаше да ги открадне някъде оттук. За да може после да се прави на разбойник във военна униформа!

— Дано увисне на бесилото!

— Възможно най-скоро! — Бъчварският син леко се олюля, облегна се на стената и разкопча панталоните си. — Само ми е жал за Ограбек и Милтън, селските глупчовци, че му позволиха да ги измами и тръгнаха след него. Така че и те са готови за бесилото. Но да вървят и те по дяволите, дръвници! А как е при теб, Яре?

— В смисъл?

— Назначиха ли те някъде комисарите? — Мелфи пусна струя върху каменната стена. — Питам, защото аз вече се записах. Към Мариборската порта съм, на южния край на града. А ти закъде си?

— Също към южния край.

— Ха! — Бъчварят подскочи няколко пъти, изтръсквайки се, после закопча панталоните си. — Може пък да воюваме заедно?

— Не мисля — погледна го снизходително Яре. — Аз получих назначение в съответствие с квалификацията си. В ПШП.

— Е, сигурно. — Мелфи изхълца и се оригна срещу него, лъхайки на своята страховита смесица. — Ти си учен! Такива умници ги вземат за важни неща, а не за някакви дреболии. Какво да се прави! Но поне още малко ще походим заедно. До южния край на града пътят ни е общ.

— Така се получава.

— Да вървим тогава.

— Да вървим.

— Май не сме за тук — каза преценяващо Яре, гледайки заобиколения от палатки плац, на който вдигаше прах група дрипльовци с дълги тояги на раменете. Всеки от дрипльовците беше с привързан към десния крак сноп сено, а към левия крак — сноп слама. — Май объркахме мястото, Мелфи.

— Слама! Сено! — чуваха се на плаца виковете на командващия дрипльовците ефрейтор. — Слама! Сено! Равнявайте се, мамицата ви!

— Над палатките се развяват знамена — каза Мелфи. — Виж сам, Яре. Това са същите лилии, за които ти говореше по пътя. Има ли знамена? Има. Има ли армия? Има. Значи сме точно за тук.

— Ти — може. Но не и аз.

— Виж, там, при оградата, стои някакъв старши. Да го попитаме.

После нещата се развиха скорострелно.

— Нови ли сте? — оживи се сержантът. — От наборната комисия? Давайте документите! Какво стоите като пънове, мамка му? Бегом на място! По-живо, мамка му! Наляво! Надясно, мамка му! Бегом марш! Остави, мамка му! Слушай и запомняй! Първо, мамка му, при домакина. За получаване на снаряжение. Ризница, кожени наколенки и налакътници, пика, мамка му, шлем и сабя! После на строева подготовка! Да сте готови за вечерната проверка! Бегом, марш!

— Момент. — Яре се огледа неуверено. — Аз май имам друго назначение…

— Какво-о-о?!

— Извинявайте, господин офицер — изчерви се Яре. — Аз само за да избегнем евентуална грешка… Защото господин комисарят ясно каза… Ясно каза, че ще съм в ПШП, защото аз…

— Точно където трябва си, момче — изсумтя сержантът, малко поомекнал от обръщението „офицер“. — Това е точно твоето назначение. Добре дошъл в Проклетата Шибана Пехота.

— А защо трябва да ви плащам данък, уважаеми господа? — повтори Роко Хилдебранд. — Вече платихме всичко, каквото трябваше.

— Я го вижте, какъв полуръст умник. — Настанил се удобно на седлото на откраднатия кон, Щуката се озъби на приятелите си. — Вече бил платил! И мисли, че това е всичко! Също като оня пуяк, дето си кроял планове за неделята, а в събота му резнали главата!

Окултих, Клапрот, Милтън и Ограбех се закикотиха в хор. Шегата си я биваше. А веселбата обещаваше да е още по-добра.

Роко забеляза отвратителните, лепкави погледи на грабителите и се огледа. На прага на колибата му стояха Инкарвилия Хилдебранд, жена му, както и дъщерите му, Алое и Ясмин.

Щуката и приятелите му наблюдаваха хобитките с противни усмивки. Да, определено се очертаваше страхотна веселба.

Към живия плет от другата страна на пътя се приближаваше племенницата на Хилдебранд, Импациента Вандербек, наричана умалително Импи. Тя беше наистина красива девойка. Усмивките на бандитите станаха още по-противни.

— Е, дребосъко — подкани го Щуката. — Давай на кралската войска пари, давай храна, давай коне, извеждай кравите от обора. Нямаме намерение да чакаме тук до вечерта. Трябва да минем през още две села днес.

— Защо трябва да даваме и да плащаме? — Гласът на Роко Хилдебранд леко трепереше, но в него продължаваха да звучат настойчивост и упоритост. — Казвате, че това е за войската, че е за нашата охрана. А кой ще ни охранява от глада, питам? Вече платихме и зимен данък, и данък армия, и общ данък, и поземлен, и кой знае какъв още. Не стига, че една четвърт от това селище, включително и синът ми, изработват впрягове за военните обози! И не друг, а моят шурей Мило Вандербек, наричан Ръсти32, е полеви хирург, важна личност в армията. Значи не само сме изпълнили дълга си, но и сме го преизпълнили… Така че защо трябва да плащаме още?

Щуката дълго гледа към жената на полуръста, Инкарвилия Хилдебранд от рода Бибервелдови. Към пухкавите му дъщери, Алое и Ясмин. Към красивата като кукла, издокарана в зелена рокля Импи Вандербек. Към Сам Хофмайер и дядо му, стареца Холофернес. Към баба Петуня, ожесточено дълбаеща земята с мотика. Към останалите полуръстове от селището, повечето — жени и деца, които боязливо поглеждаха от домовете си и иззад оградите си.

— Питаш защо? — изсъска той, като се наведе в седлото и погледна изумения полуръст в очите. — Ще ти кажа защо. Защото си смотан полуръст, от чужда раса, и всеки, който ограбва отвратителните нечовеци като теб, радва боговете. Всеки, който тормози нечовеците като теб, извършва правилна и патриотична постъпка. А също така, защото изгарям от нетърпение да опожаря нечовешкото ти гнездо. Защото нямам търпение да се позабавлявам с твоите дребосъчки. И защото ние сме петима яки мъжаги, а вие сте шепа дребни изроди. Сега вече разбра ли защо?

— Сега вече разбрах — отговори бавно Роко Хилдебранд. — Махайте се оттук, Големи хора. Махайте се, негодници. Нищо няма да ви дадем.

Щуката се изправи на стремената, посягайки към закачената за седлото сабя.

— Бийте ги! — изрева той. — Пребийте ги!

С бързо, почти неуловимо движение Роко Хилдебранд се наведе към ръчната си количка, измъкна скрития отдолу арбалет, допря приклада до бузата си и заби една стрела направо в отворената за вик уста на Щуката. Инкарвилия Хилдебранд от рода Бибервелдови замахна и във въздуха излетя сърп, който се заби точно в гърлото на Милтън. От селянина изригна кръв и той се преметна през задницата на коня, комично размахвайки крака. Ограбек изкрещя и се стовари под копитата на коня си — от корема му стърчеше топорът на дядо Холофернес, забит до дръжката. Клапрот замахна срещу стареца с боздугана си, но излетя от седлото с нечовешки писък, улучен право в окото от колчето, запратено от Импи Вандербек. Окултих обърна коня си и се опита да избяга, но баба Петуня подскочи и заби мотиката в бедрото му. Окултих изрева, изсули се от седлото, но кракът му остана заплетен в стремето. Подплашеният кон го повлече през плета, през острите тръни. Окултих пищеше и виеше, а след него като две вълчици се носеха баба Петуня с мотиката и Импи с кривия нож за орязване на дръвчета. Дядо Холофернес шумно се изсекна.

Всички събития — като се започне от вика на Щуката и се приключи с изсекването на дядо Холофернес — отнеха горе-долу толкова време, колкото е необходимо, за да се произнесе фразата: „Полуръстовете са невероятно пъргави и мятат безпогрешно всякакви видове селскостопански инструменти.“

Роко приседна на стъпалата на хралупата си. Жена му, Инкарвилия Хилдебранд от рода на Бибервелдови, се приближи към него. Дъщерите им, Алое и Ясмин, отидоха да помогнат на Сам Хофмайер да доубие ранените и да обере убитите.

Импи се върна — зелената й рокля беше окървавена до лактите. Баба Петуня също се връщаше — тя вървеше бавно, като пъхтеше и охкаше, подпирайки се на омацаната мотика и държейки се за кръста. „Ех, остарява нашата баба, остарява“ — помисли си Хилдебранд.

— Къде да заровим труповете, господин Роко? — попита Хофмайер.

Роко Хилдебранд прегърна жена си през раменете и погледна към небето.

— В брезовата горичка — каза той. — До онези предишните.