Господарката на езерото. Том 1

Трета глава

Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.

Гералт, макар и хванат неподготвен, реагира инстинктивно. Завъртя се, забърсвайки с гръб стената на подземието. Звярът прелетя покрай него, рикошира от прашния под като топка, размаха криле и скочи отново, съскайки и отворил ужасния си клюн. Но този път вещерът беше подготвен.

Той нанесе удар с къс замах, на равнището на лакътя, целейки се в долната част на гърлото, под огърлицата от тъмночервени гребени, двойно по-големи от гушата на пуяк. Усети как острието разсича плътта. Стремителността на удара повали звяра на пода, до стената. Скофинът изкрещя, и това беше почти човешки вик. Мяташе се сред натрошените тухли, удряше се в стената и пляскаше криле, пръскаше кръв, размахваше наоколо подобната на бич опашка. Вещерът беше сигурен, че боят е свършил, но чудовището го изненада неприятно. Неочаквано то се хвърли към гърлото му, врещейки страховито, извадило нокти и тракащо с клюна си. Гералт отскочи, отблъсна се от стената, нанесе удар отдолу, използвайки инерцията от отблъскването. Улучи, скофинът отново рухна сред тухлите, по стената плисна воняща кръв и потече по нея, образувайки фантастична шарка. Чудовището вече не се мяташе, само се тресеше, врещеше, протягаше дългата си шия и я издуваше, тръскаше гребените си. Кръвта течеше бързо между тухлите, върху които лежеше то.

Гералт би могъл да го довърши без усилия, но не искаше да поврежда повече кожата му. Чакаше спокойно кръвта на скофина да изтече. Отдалечи се на няколко крачки, извърна се към стената, разкопча панталоните си и се облекчи, подсвирквайки си тъжна мелодийка.

Скофинът престана да врещи, утихна и замря. Вещерът се приближи и леко го побутна с върха на меча. След като се убеди, че всичко е свършило, хвана чудовището за опашката и го вдигна. Държаният за основата на опашката скофин достигаше с ястребовия си клюн земята, а разперените му крила имаха четири стъпки обхват.

— Лекичък си, кокошолисе. — Гералт тръсна звяра, който наистина не тежеше повече от добре охранен пуяк. — Лекичък си. За щастие ми плащат на бройка, а не на тегло.

— За първи път. — Рейнар дьо Боа-Фресне тихичко подсвирна през зъби, с което, както Гералт вече знаеше, изразяваше най-висока степен на учудване. — За първи път виждам с очите си такова нещо. Истинско чудо, честна дума, чудо на чудесата. Значи това е прославеният василиск?

— Не. — Гералт вдигна чудовището по-нависоко, за да може рицарят да го разгледа по-добре. — Това не е василиск, а кокошолис.

— А каква е разликата?

— Съществена. Василискът, наричан още регулус, е влечуго, а кокошолисът, наричан също скофин или кокатриксия, е орниторептилия, което значи, че не е нито влечуго, нито птица. Това е единственият известен представител на рода, който учените са нарекли Орниторептили, тъй като след дълги обсъждания установили, че…

— А кой от тези двамата — прекъсна го Рейнар дьо Боа-Фресне, който явно не се интересуваше от мотивите на учените, — убива или превръща в камък с поглед?

— Никой, това е измишльотина.

— Тогава защо хората толкова се страхуват от тях? Този тук изобщо не е толкова голям. Наистина ли може да е опасен?

— Този тук — вещерът тръсна плячката — обикновено напада изотзад, и се цели между прешлените, или под левия бъбрек, в аортата. Обикновено е достатъчен един удар с клюна. А що се отнася до василиска, все едно е къде ще ухапе. Неговата отрова е най-силният познат невротоксин. Убива за една секунда.

— Бррр… А кой от тях може да бъде убит с помощта на огледало?

— И двата. Ако ги халосаш право по главата.

Рейнар дьо Боа-Фресне се закикоти. Гералт не се засмя; шегата за василиска и огледалото беше престанала да го забавлява още в Каер Морхен — учителите я повтаряха прекалено често. Не по-малко скучни бяха и шегите за еднорозите и девиците. Но рекордът за глупост и примитивизъм в Каер Морхен се държеше от многобройните версии на вица за младия вещер, който се обзаложил, че ще прегърне дясната лапа на драконка.

Гералт се усмихна на спомените си.

— Предпочитам да те виждам усмихнат — рече Рейнар, наблюдавайки го внимателно. — Стократно, безкрайно повече предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Вместо такъв, какъвто беше тогава, през октомври, след онази битка в друидската гора, когато пътувахме към Боклер. Тогава, повярвай ми, ти беше мрачен, озлобен и сърдит на целия свят като измамен лихвар, а и раздразнителен като мъж, който не е могъл да направи нищо цяла нощ. Дори и на сутринта.

— Наистина ли бях такъв?

— Наистина. Затова не се учудвай, че предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Променен.

— Трудова терапия. — Гералт отново тръсна държания за опашката кокошолис. — Спасителното влияние на работата върху психичното здраве. Така че, за да продължим лечението, да преминем към работата. Има възможност от скофина да се заработи нещо повече от наградата, определена за убиването му. Той не е много осакатен и ако имаш клиент за целия труп, с цел да се препарира, вземай не по-малко от двеста. Ако трябва да се разфасова на части, не забравяй, че най-ценното в него са перата над опашката, особено тези по средата. Те могат да се наточат доста по-остро от гъшите пера, освен това пишат по-добре и по-чисто, а и са по-твърди. Писарите, които знаят това, без колебание ще ти дадат по петарка на парче.

— Имам клиенти за препариране на трупа — усмихна се рицарят. — Гилдията на бъчварите. Видели са в Кастел Равело чучело на подобна гадост, плешница или както там се казва… Знаеш коя. Тази, която уби в подземието под руините на стария замък на деня след Саовине…

— Спомням си.

— Та бъчварите са видели чучелото и ме помолиха да им доставя нещо по-рядко срещано, за да украсят седалището на гилдията си. Кокошолисът е много подходящ. Гилдията на бъчварите в Тусент, както се досещаш, не се оплаква от липса на поръчки и благодарение на това е доста състоятелна, така че като нищо ще дадат двеста и двайсет. Може би дори и повече, ще пробвам да се попазаря. А що се отнася до перата… Бъчварите няма да забележат, ако откъснем няколко пера от задника на кокошолиса и ги продадем на канцеларията на княжеството. Канцеларията не плаща от собствения си джоб, а от хазната на княжеството, така че без пазарене ще заплати не по пет, а по десет на перо.

— Прекланям се пред хитростта ти.

— Nomen omen9 — Рейнар дьо Боа-Фресне се усмихна още по-широко. — Мама сигурно е предчувствала нещо, когато ми е дала името на хитрия лисан от добре известния цикъл от приказки.

— Трябвало е да станеш търговец, а не рицар.

— Трябваше — съгласи се рицарят. — Но какво да се прави, щом си се родил син на господин с герб, си оставаш син на господин с герб и умираш като господин с герб, като преди това си създал, хе-хе-хе, господинчовци с гербове. Каквото и да правиш, нищо не можеш да промениш. Впрочем, и ти не смяташ никак зле, Гералт, а не се занимаваш с търговия.

— Не се занимавам. По същата причина като теб. Само с тази разлика, че няма да създам вещерчета. Да се махаме от тези подземия.

Отвън, при стените на замъка, усетиха хлад и вятър от планините. Нощта беше ясна, небето — звездно и безоблачно, лунната светлина искреше върху лозята, покрити с наскоро навалял, чист сняг.

Спънатите коне ги посрещнаха с пръхтене.

— Би трябвало — каза Рейнар, многозначително гледайки вещера — веднага да се срещнем с клиентите и да приберем печалбата. Но ти сигурно бързаш за Боклер, нали? Към нечия спалня?

Гералт не отговори, тъй като по принцип отминаваше с мълчание такива въпроси. Закрепи тялото на скофина върху резервния кон, след което възседна Плотка.

— Ще се срещнем с клиента — реши той, обръщайки се върху седлото. — Нощта е още в началото си, а аз съм гладен. И с удоволствие бих пийнал нещо. Да идем в града. Във „Фазанарията“.

Рейнар дьо Боа-Фресне се изкикоти, намести висящия на седлото щит с червено-жълта шахматна дъска и се качи върху високото седло.

— Ваша воля, кавалере. В такъв случай — към „Фазанарията“. Дий, Буцефал!

Потеглиха ходом по заснежения склон, надолу, към пътя, ясно обозначен от рехавите редици тополи от двете му страни.

— Знаеш ли какво, Рейнар? — обади се изведнъж Гералт. — Аз също предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Говорещ нормално. Тогава, през октомври, разговаряше с дразнещо идиотско маниерничене.

— Честна дума, вещерю, аз съм странстващ рицар — прихна Рейнар дьо Боа-Фресне. — Забрави ли? А рицарите винаги говорят като идиоти. Това е знак, като този щит тук. По него се разпознава братството ни както герб върху щит.

— Честна дума — каза Шахматния рицар, — напразно се тревожите, господин Гералт. Вашата приятелка сигурно вече е здрава и съвсем е забравила за слабостта си. Госпожа принцесата разполага с придворни медици, способни да излекуват всяко неразположение. Честна дума, няма причина за безпокойство.

— И аз съм на това мнение — каза Регис. — Защо не се поразведриш, Гералт? Нали и друидките лекуваха Милва…

— А друидките разбират от тези неща — вметна Кахир. — Най-доброто доказателство за това е моята разбита от миньорска брадва глава — само я погледнете сега, почти като нова е. И Милва сигурно е добре. Няма поводи за тревога.

— Дано.

— Здрава е вече — повтори рицарят. — Вашата Милва е като кукуряк, залагам си главата, че вече танцува на баловете. Пирува! В Боклер, в двореца на принцеса Анариета, постоянно има или балове, или пиршества. Ха-ха-ха, честна дума, сега, когато се освободих от обета си, аз също…

— Разделили сте се с обета?

— Съдбата беше благосклонна! Защото трябва да ви кажа, че се бях заклел и то не как да е, а в жерав! Напролет. Заклех се до Юле10 да затрия петнайсет грабители. И сега съм свободен от обета. Мога да пия и да ям говеждо. И вече не трябва да крия името си. Позволете да ви се представя — Рейнар дьо Боа-Фресне.

— Приятно ми е.

— Относно тези балове — обади се Ангулеме, пришпорвайки коня си, за да се изравни с тях. — Надявам се, че хапването и пийването няма да ни отминат и нас? А за танцуването — и аз бих потанцувала с удоволствие.

— Честна дума, в Боклер ще има всичко — увери я Рейнар дьо Боа-Фресне. — Балове, пирове, банкети, угощения и поетични вечери. Нали сте приятели на Лютичето… Исках да кажа — виконт Юлиан. А той е много скъп на госпожа принцесата.

— Че как, похвали ни се — изкикоти се Ангулеме. — А каква е историята на тази любов, знаете ли я, господин рицарю? Разкажете!

— Ангулеме — обади се вещерът, — непременно ли трябва да го знаеш?

— Не непременно. Но ми се иска! Не недоволствай, Гералт. И престани да се цупиш, защото при вида на киселата ти физиономия крайпътните гъби сами се мариноват. А ти, рицарю, отговори.

Кортежът от странстващи рицари пееше рицарска песен с повтарящ се рефрен. Думите на песента бяха невероятно глуповати.

— Това се случи преди около шест години… — започна рицарят. — Поетът ни гостува цяла зима и цяла пролет — свиреше на лютнята, пееше романси, рецитираше поезия. По това време принц Раймунд беше в Цинтра за подписване на договори. Не бързаше да се връща — не беше тайна, че има любовница в Цинтра. А госпожа Анариета и господин Лютичето… Ха, Боклер наистина е странен и очарователен, пълен е с любовна магия… Сами ще се убедите. Както тогава се убедиха принцесата и господин Лютичето. И неусетно, от стих на стих, от дума на дума, от комплимент на комплимент, от цветя, погледи, въздишки… Накратко казано, двамата се сближиха.

— Колко се сближиха? — изкикоти се Ангулеме.

— Не ми се е случвало да съм очевидец — отвърна хладно рицарят. — А клюките не бива да се повтарят. Освен това, както госпожицата несъмнено знае, любовта има много имена и това колко са били близки е относително.

Кахир тихо се изхили. Ангулеме нямаше какво да добави.

— Принцесата и господин Лютичето се срещали тайно около два месеца — продължи Рейнар дьо Боа-Фресне, — от Белетейн до Лятната солстиция11. Но забравили за предпазливостта. Новината се разнесе, злите езици започнаха да мърморят. Господин Лютичето, без да се помайва, се метна на коня и си тръгна. Както се оказа, разумна постъпка. Защото веднага щом принц Раймунд се върна от Цинтра, един услужлив слуга му разказал всичко. Това беше голям удар за принца — можете да си представите каква дива ярост го обзе. Хвърлил супника с борша на пода, после наложил слугата доносник с чукчето за лед, придружавайки това действие с нецензурни думи. После пред свидетели цапардосал церемониалмайстора на княжеския двор по мутрата и разбил голямото ковирско огледало. Сложил принцесата под арест в покоите й, заплашил я с изтезания и изтръгнал всичко от нея. Веднага изпратил преследвачи подир господин Лютичето, като заповядал съблазнителят без никакви церемонии да бъде убит и сърцето му да бъде изтръгнато от гърдите. Бил прочел нещо подобно в някаква стара балада и решил да изпържи сърцето и да принуди принцеса Анариета да го изяде пред целия дворец. Брр, пфу, каква гадост! За щастие господин Лютичето успял да избяга.

— За щастие. А принцът умрял?

— Да. Както казах, заради инцидента го обзе дива ярост, кръвта му така кипна, че го споходиха инсулт и парализа. Лежа половин година като този пън. Но се оправи. Дори ходеше. Само непрекъснато мигаше с очи, ето така.

Рицарят се обърна върху седлото, примижа с едното си око и направи маймунска физиономия. След малко продължи:

— Въпреки че принцът и преди това си беше прочут коцкар и кръшкач, от тези намигвания стана още по-неотразим, защото всяка жена си мислеше, че намига точно на нея и й дава любовни знаци. А жените са много податливи на такива неща. Не ги притеснява ни най-малко, че ги смятат за разпуснати и развратни. А принцът, както казах, мигаше много, почти непрекъснато, така че получаваше това, което искаше. Премина всякакви граници и една нощ получи втори инсулт. И духът му го напусна. В леглото.

— Върху жена? — изкикоти се Ангулеме.

— Честно казано… — Рицарят, до този момент страшно сериозен, се усмихна под мустак. — Честно казано, под нея. Но подробностите не са важни.

— Разбира се, че не — подкрепи го със сериозен тон Кахир. — Не е имало особено дълъг траур след смъртта на принц Раймунд, нали? По време на разказа ми се стори…

— … Че невярната жена ви е по-скъпа от измамения мъж — намеси се в разговора по обичайния за него начин вампирът. — Нима защото сега тя управлява тук?

— И заради това също — изрече примирително Рейнар дьо Боа-Фресне. — Но не само заради него. Принц Раймунд, лека му пръст, беше такъв негодник, мерзавец и, меко казано, кучи син, че за половин година би докарал и на самия дявол язва на стомаха. А управлява Тусент седем години. Затова пък принцеса Анариета всички я обожаваха и продължават да я обожават.

— Значи може да се разчита на това — подхвърли язвително вещерът, — че не са останали много скърбящи приятели на Раймунд, готови да заколят Лютичето с кинжалите си?

— Може да се разчита. — Рицарят му хвърли бърз проницателен поглед. — И, честна дума, няма да останете излъгани в очакванията си. Нали ви казах. Поетът е скъп за госпожа Анариета, а всеки тук би направил всичко за госпожа Анариета.

От крайпътните храсти с грачене излетяха подплашени от пеенето на рицарите гарги.

Скоро ездачите излязоха от гората и се озоваха в долина, заобиколена от хълмове, на върха на които се белееха кулите на малки замъци, очертаващи се на фона на синьото небе. Докъдето стигаше погледът, склоновете бяха прорасли с подредени като войскови редици равно подрязани храсти. Земята беше постлана с червени и златисти листа.

— Какво е това? — попита Ангулеме. — Лози?

— Млади лози, че как — потвърди Рейнар дьо Боа-Фресне. — Знаменитите долини на Сансретур. Най-отличните вина на света се правят от грозде, узряло тук.

— Факт — съгласи се Регис, който, както винаги, знаеше всичко. — Всичко се дължи на вулканичната почва и тукашния микроклимат, осигуряващ от година на година идеална съвкупност от слънчеви и дъждовни дни. Ако към това се прибавят традициите, познанията и старателността на лозарите, като резултат се получава продукт от най-висока класа и марка.

— Добре го изразихте — усмихна се рицарят. — Марката си е марка. О, погледнете например там, на този склон под замъка. Нашите замъци дават наименование на сортовете лозя и на избите, които са далече под земята. Този там се казва Кастел Равело, от неговите лозя се получават такива вина като Ервелук, Фиорано, Помино и прочутото Ест Ест. Трябва да сте чували за него. За бъчонка Ест Ест плащат толкова, колкото за десет бъчонки вино от Цидарис или от нилфгардските лозя край Алба. А там, погледнете, докъдето ви стигат очите — други замъци и други лози, а и имената им сигурно са ви познати: Ферментино, Торичела, Кастелдакия, Туфо, Санкер, Нурагус, Короната, и най-сетне, Корво Бианко, на елфически Gwyn Cerbin. Предполагам, тези названия не са ви непознати?

— Не са ни непознати, пфу — намръщи се Ангулеме. — Особено след проверките дали мошениците кръчмари не са налели от тях вместо нормално ябълково вино, защото в такива случаи неведнъж се е налагало сутрин да оставяме конете в конюшните, за да платим за тези Кастел или Ест Ест. Пфу, за важните господа това сигурно са маркови вина, но ние, обикновените хора, можем да се напием не по-лошо и с обикновено вино. Да ви кажа, пробвала съм: и при Ест Ест, и при ябълковото се повръща еднакво.

— Въпреки октомврийските шегички на Ангулеме — Рейнар седна зад масата и разкопча колана си, — сега ще се напием с някоя хубава марка от хубава реколта, вещерю. Заработили сме. Можем да се повеселим.

— Много ясно. — Гералт кимна на кръчмаря. — В края на краищата, както казва Лютичето, може и да съществуват и други мотивации за заработване, но аз не ги знам. Така че да си хапнем от онова, което ухае толкова вкусно от кухнята. Между другото, днес във „Фазанарията“ е доста тясно, въпреки късния час.

— Навечерието на Юле е — поясни кръчмарят, чул думите му. — Хората празнуват. Веселят се. Гадаят каква ще е годината. Традицията го изисква, а при нас традицията е…

— Знам — прекъсна го вещерът. — А какво казва традицията за днешната кухня?

— Студен език с хрян. Бульон от угоен петел и късчета от мозък. Резени говеждо с картофени кнедли и зеле.

— Носи ги веднага, добри човече. И към тях… Какво към тях, Рейнар?

— Щом става въпрос за говеждо — каза след кратък размисъл рицарят, — то червеното „Кот дьо Блесюр“. От годината, в която старата принцеса Кароберта опна петалата.

— Добър избор — кимна кръчмарят. — На вашите услуги, господа.

Венец от имел, неловко хвърлен зад гърба от девойка от съседната маса, падна току до коляното на Гералт. Компанията на девойката избухна в смях. Девойката очарователно се изчерви.

— Да ги нямаме такива! — Рицарят взе венеца и го хвърли встрани. — Това няма да бъде поредното ви завоевание. Той вече е зает, драга госпожице. Вече е в плен на едни зелени очи…

— Млъкни, Рейнар…

Кръчмарят донесе поръчката.

Те ядяха, пиеха и мълчаха, слушайки как се веселят хората.

— Юле — каза Гералт, оставяйки чашата. — Midinvaerne. Зимното слънцестоене. От два месеца съм прикован тук. Два загубени месеца.

— Един месец — поправи го хладно и трезво Рейнар. — Ако изобщо си изгубил нещо, то е само месец. После снеговете затрупаха планинските проходи и нямаше как да се измъкнеш от Тусент, каквото и да направиш. А това, че дочака тук Юле, а сигурно ще дочакаш и пролетта, е по волята на висша сила, така че напразно се вайкаш и оплакваш. И не прекалявай със съжалението — така или иначе не вярвам, че ти е чак толкова жал.

— Ох, какво знаеш ти, Рейнар! Какво знаеш!

— Не знам много — съгласи се рицарят, наливайки си вино. — Не много повече от това, което виждам. А видях първата ви среща, между теб и нея. В Боклер. Помниш ли Празника на Бъчвата? Белите дрехи?

Гералт не отговори. Той помнеше.

— Очарователно е това място, дворецът Боклер, пълно е с любовна магия — занарежда Рейнар, наслаждавайки се на аромата на виното. — Самият му вид е способен да омагьосва. Помниш ли как на всичките ви спря дъхът само при вида му, тогава, през октомври? Да не забравяме какво каза Кахир тогава.

— Симетрично замъче — каза с възхищение Кахир. — Наистина симетрично и радващо окото замъче.

— Добре си живее принцесата — рече вампирът. — Трябва да го признаем.

— Наистина хубав дом, мамка му — добави Ангулеме.

— Дворецът Боклер — не без гордост повтори Рейнар дьо Боа-Фресне. — Елфическа постройка, само че леко преправена. Казват, от самия Фарамонд.

— Не „казват“ — възрази Регис. — А без никакво съмнение. Стилът на Фарамонд си личи от пръв поглед. Достатъчно е да се видят тези кули.

Увенчаните с червени керемиди кули, за които говореше вампирът, врязваха в небето тънките си бели обелиски, израстващи от изящната, разширяваща се надолу сграда на замъка. Видът им предизвикваше неудържима асоциация със свещи, от които са потекли гирлянди от восък върху майсторски резбованата основа на свещника.

— Около склоновете на Боклер се разстила градът — поясни рицарят Рейнар. — Крепостните стени, разбира се, са изградени по-късно — нали знаете, че елфите не са ограждали градовете си със стени. Пришпорете конете, драги. Чака ни дълъг път. Боклер само ви се струва близо, планините изкривяват перспективата.

— Да тръгваме.

Яздеха бързо, изпреварвайки пътници и скитници, каруци и двуколки, натоварени с тъмно, сякаш мухлясало грозде. После започнаха шумните и миришещи на ферментирал плод улички на града, след тях — мрачен парк, обрасъл с тополи, тисове, трънаци и чимшир. После дойдоха лехи с рози, главно от сортовете мултифлора и центифолия. Подир тях — резбованите колони, порталите и арките на двореца, слуги и лакеи с ливреи.

Този, който ги посрещна, беше Лютичето, фризиран и облечен като принц.

— Къде е Милва?

— Здрава е, не се притеснявай. Седи в покоите, приготвени за вас. И не иска да излиза оттам.

— Защо?

— За това — по-късно. А сега — да вървим. Принцесата чака.

— Направо от пътя?

— Такова е желанието й.

Залата, в която влязоха, беше пълна с хора, пъстроцветни като райски птици. Гералт нямаше време да се заглежда. Лютичето го побутваше към мраморните стъпала, при които в обкръжението на пажове и придворни стояха две жени, рязко открояващи се сред тълпата.

Беше тихо, но сега стана още по-тихо.

Първата жена имаше остър и вирнат нос, а сините й очи бяха пронизващи и сякаш леко неспокойни. Кестенявите й коси бяха фризирани в изумителна, наистина артистична прическа, закрепена с кадифени лентички, изпипана до най-дребните детайли, включително и къдрица с формата на правилен полумесец върху челото. Горната част на роклята с деколте преливаше в хиляди сини и лилави ивици на черен фон, долната част беше черна, гъсто осеяна с десен от малки жълти хризантеми. Върху шията и деколтето се виждаше завита по сложен начин огърлица от обсидиани, изумруди и лапис-лазули, завършваща с жадеитов кръст, разположен едва ли не между малките гърди, поддържани от плътно прилепнал корсет. Ниската яка на деколтето разкриваше дребни рамене и сякаш не беше добре закрепена върху тях — Гералт постоянно имаше чувството, че роклята всеки миг ще се изплъзне от бюста. Но тя не се изплъзваше, задържана в нужното положение от тайнствени прийоми на шивашкото изкуство и от гънките на дрехата.

Втората жена беше висока приблизително колкото първата. Червилото на устните й беше в същия цвят. Но с това приликите между двете свършваха. Върху късо подстриганите си черни коси тя носеше мрежеста шапчица, от която пред лицето й до върха на малкото носле се спускаше воал. Мотивът с цветя върху воала не закриваше прекрасните, блестящи, силно гримирани в зелено очи. Същият воал с цветя прикриваше и скромния разрез на черната рокля с дълги ръкави, върху която проблясваха сякаш безразборно разхвърляни сапфири, аквамарини, планински кристали и златни ажурни звездички.

— Нейна светлост принцеса Ана Хенриета — обадиха се полугласно зад гърба на Гералт. — Поклонете се, господине.

„Интересно, коя ли от двете е — помисли си Гералт, с усилие свивайки болното си коляно в церемониален поклон. — Гръм да ме удари, и двете изглеждат като принцеси. Като кралици!“

— Станете, господин Гералт — разсея съмненията му жената с кестенявите коси и острото носле. — Приветстваме вас и вашите приятели в княжество Тусент, в двореца Боклер. Щастливи сме да посрещнем гости, нагърбили се с толкова благородна мисия. При това приятели на скъпия за нашето сърце виконт Юлиан.

Лютичето се поклони дълбоко и енергично.

— Виконтът — продължи принцесата — ни съобщи вашите имена, разясни ни характера на вашата експедиция и ни разказа какво ви е довело в Тусент. Неговият разказ развълнува сърцата ни. Ще сме щастливи да си поговорим с вас при лична аудиенция, господин Гералт. Но тази среща малко ще се забави, тъй като ни предстои да се погрижим за някои държавни задължения. Завърши събирането на гроздето, традицията изисква да участваме в Празника на Бъчвата.

Втората жена, онази с воала, се наведе към принцесата и бързо прошепна нещо. Ана Хенриета погледна към вещера, усмихна се и прекара език по устните си.

— Нашата воля е — повиши тя глас — заедно с виконт Юлиан при Бъчвата да ни служи и господин Гералт от Ривия.

Сред групата придворни и рицари се разнесе шумолене като на разлюлени от вятъра борови клони. Принцеса Анариета за пореден път стрелна вещера с поглед и излезе от залата, заедно с приятелката си и кортежа от пажове.

— Гръм и мълния! — прошепна Шахматния рицар. — Гледай ти! Голяма чест ви оказаха, господин вещерю.

— Не разбрах съвсем за какво става въпрос — призна си Гералт. — По какъв начин ще трябва да служа на Нейно Величество?

— Нейна милост — поправи го, приближавайки се, пълен тип с външността на сладкар. — Простете, че се намесвам, господа, но при дадените обстоятелства съм принуден да го направя. Ние тук, в Тусент, строго спазваме традицията и протокола. Аз съм Себастиан льо Гоф, шамбелан и церемониалмайстор на княжеския двор.

— Приятно ми е.

— Официалното и протоколно обръщение към госпожа Ана Хенриета — шамбеланът и церемониалмайсторът не само че изглеждаше като сладкар, но и миришеше на глазура — е „Ваша Светлост“. Неофициалното — „Ваша Милост“. Фамилиарно, извън двореца — „Госпожо принцесо“.

— Благодаря, ще запомня. А другата жена? Как трябва да се обръщам към нея?

— Официалното обръщение е „уважаема“ — каза сериозно шамбеланът. — Но е напълно допустимо и „госпожо“. Това е роднина на принцесата, казва се Фрингила Виго. Съгласно волята на Нейна милост, ще служите при Бъчвата именно на нея, на госпожа Фрингила.

— А в какво се изразява тази служба?

— Нищо сложно. Сега ще ви обясня. Разбирате ли, ние вече много години използваме механични преси, но традицията…

Дворът беше изпълнен с глъчка и фееричен писък на пищялки, дива музика на флейти, ожесточено дрънкане на дайрета. Около сложената върху платформа бъчва подскачаха и се бутаха наредени в кръг комедианти и акробати. Дворът и заобикалящите го галерии бяха запълнени с хора — рицари, дами, дворяни, богато облечени граждани.

Шамбеланът Себастиан льо Гоф вдигна нагоре украсения с лозови филизи жезъл, после удари три пъти с него платформата.

— Хо, хо! — извика той. — Благородни дами, господа и рицари!

— Хо, хо! — отговори тълпата.

— Хо, хо! Това е древният обичай! Нека ни дари с вино лозата! Хо, хо! Нека узрее като слънце!

— Хо, хо! Нека узрее!

— Хо, хо! Нека, смачкано, то да ферментира! Нека набере сила и вкус в бъчвите! Да се излее в бокалите и да влезе в главите за слава на прекрасните дами, благородните рицари и работниците винари!

— Хо, хо! Нека ферментира!

— Да бъде красота!

От ленените палатки на противоположната стена на двора се появиха две жени — принцеса Ана Хенриета и чернокосата й спътница. И двете бяха плътно загърнати с алени наметала.

— Хо, хо! — удари с жезъла шамбеланът. — Да дойдат Младите!

„Младите“ бяха инструктирани, знаеха какво трябва да направят. Лютичето се приближи към принцесата, а Гералт — към чернокосата. Която, както той вече знаеше, се наричаше уважаемата Фрингила Виго.

Жените едновременно отметнаха наметалата и тълпата избухна в гръмки овации. Гералт преглътна.

Двете жени носеха бели, тънки като паяжина, дори нестигащи до бедрата ризи с презрамки. И нищо друго. Дори бижута. Освен това бяха боси.

Гералт вдигна Фрингила на ръце, а тя доста охотно го прегърна през шията. Ухаеше леко на амбра и рози. И на женственост. Тя беше топла и тази топлина го пронизваше като острие на стрела. Беше мека и тази мекота изгаряше и дразнеше пръстите му.

Мъжете понесоха жените към бъчвата: Гералт — Фрингила, и Лютичето — принцесата. Помогнаха им да застанат върху мачкащото се под краката им, изпускащо сок грозде. Тълпата изрева.

— Хо, хо!

Принцесата и Фрингила сложиха ръце върху раменете една на друга — така беше по-лесно да запазят равновесие върху гроздето, сред което потънаха до коленете. Сокът пръскаше и течеше. Въртейки се, жените мачкаха гроздето и се кикотеха като малки деца. Фрингила съвсем непротоколно стрелкаше с погледи вещера.

— Хо, хо! — ревеше тълпата. — Хо, хо! Да ферментира!

От мачканото грозде бликаше сок, мътната течност бълбукаше и се пенеше около коленете на жените.

Шамбеланът удари с жезъла по дъските на платформата. Гералт и Лютичето се приближиха и помогнаха на жените да излязат от бъчвата. Гералт видя как Анариета ухапа Лютичето по ухото, а очите й проблясваха опасно. Стори му се, че устните на Фрингила се плъзнаха по бузата му, но не би се обзаложил дали това е нарочно, или случайно. Ароматът на гроздовия сок го удари в главата.

Гералт пусна Фрингила върху подиума и я загърна с аленото наметало. Бързо и силно Фрингила стисна дланта му.

— Тези древни обичаи — прошепна тя, — толкова са възбуждащи. Нали?

— Да.

— Благодаря, вещерю.

— Удоволствието беше изцяло мое.

— Не изцяло. Уверявам те, че не изцяло.

— Налей, Рейнар.

На съседната маса провеждаха поредното зимно гадаене, състоящо се в хвърляне на увито в дълга спираловидна лента ябълкова кора. В зависимост от формата на падналата кора се опитваха да отгатнат името на бъдещия партньор. Кората винаги падаше във формата на „8“. Въпреки това веселбата продължаваше.

Рицарят му наля.

— Оказа се, че Милва е здрава — изрече замислено вещерът, — макар и все още да носи превръзка на ребрата. Въпреки това тя седеше в стаята и отказваше да излиза, и за нищо не света не се съгласяваше да облече подарената й рокля. Очертаваше се скандално нарушаване на протокола, но всезнайкото Регис оправи нещата. След като цитира дузина прецеденти, принуди шамбелана да донесе на стрелкинята мъжки дрехи. Ангулеме — точно обратното; с удоволствие свали панталоните и ботушите за езда, а роклята, сапуна и гребена направиха от нея съвсем привлекателна девойка. Естествено, банята и чистите дрехи повдигнаха духа на всички ни. Дори на мен. И всички отидохме на аудиенцията в добро настроение…

— Изчакай за малко — посочи с кимане Рейнар. — Към нас се приближават клиенти. Хо, хо, при това не един, а двама лозари. Малатеста, клиентът ни, води своя колега… и конкурент. Чудо на чудесата!

— А вторият кой е?

— Лозите Померол. В момента пием точно от тяхното вино, „Кот дьо Блесюр“.

Малатеста, управителят на лозите Ферментино, махна с ръка и се приближи, водейки спътника си — мъж с черни мустачки и буйна черна брада, приличащ повече на убиец, отколкото на чиновник.

— Позволете да ви представя господин Алкид Ферабрас, управител на лозите Померол — каза Малатеста, посочвайки брадатия.

— Моля, седнете.

— Ние само за малко. При господин вещера, относно звяра в подземията ни. От това че се намирате тук, следва, че чудовището е убито?

— Напълно.

— Уговорената сума ще бъде преведена на сметката ви в Чианфанели най-късно вдругиден — увери го Малатеста. — Ох, благодаря ви, господин вещерю. Благодаря ви стократно. Толкова хубаво подземие, със сводест таван, ориентирано към север, нито твърде сухо, нито твърде влажно, точно каквото трябва да бъде за виното, а заради проклетото чудовище не можехме да го използваме. Сами сте видели, наложи се да зазидаме част от тунелите, но въпреки това звярът успя да се промъкне… Пфу, пфу, откъде се взе, не мога да проумея… Сигурно от самия пъкъл…

— В пещерите в скали от вулканична лава винаги има чудовища — обади се с дълбокомислено изражение Рейнар дьо Боа-Фресне. Той си партнираше с вещера вече повече от месец, и като добър слушател беше успял да научи доста неща през това време. — Ясна работа, където има вулканична лава, там търси чудовища.

— Може и да е заради вулканичната лава — погледна го накриво Малатеста. — Каквото и да представлява тази вулканична лава. Но хората разправят, че е защото нашите подземия са свързани с дълбоки пещери, със самите земни недра. Имаме много такива ями и пещери.

— Да вземем например нашите подземия — обади се управителят на лозите Померол. — Дълги са цели мили, и никой не знае докъде водят. Тези, които са искали да изяснят това, не са се завръщали. Там също са виждали ужасно чудовище. Като че ли… Така че бих искал да предложа…

— Досещам се какво искате да предложите — изрече сухо вещерът. — И съм съгласен. Ще проверя подземията ви. Ще се договорим за заплащането в зависимост от това какво ще открия там.

— Няма да останете недоволен — увери го брадатият. — Хм… Хм… Има още нещо…

— Говорете, слушам ви…

— Онази сукуба, които нощем посещава мъжете и ги безпокои… Която негова светлост принцесата ви заръча да убиете… Мисля, че изобщо няма нужда да я убивате. Честно казано, на никого не пречи… Наистина, навестява някого от време на време… Обезпокоява го…

— Но само пълнолетни — вметна бързо Малатеста.

— Взе ми думите от устата, куме. Та сукубата на никого не вреди. А в последно време изобщо не се чува нищо за нея. Предполагам, че се е уплашила от вас, господин вещерю. Какъв смисъл има тогава да я преследвате? Нали парите в брой няма да ви попречат? А ако не са достатъчно…

— На сметката ми в Чианфанели би могло да постъпи нещо — изрече с каменно лице Гералт. — За пенсионния вещерски фонд.

— Ще го направим.

— А на сукубата няма да й падне и косъм от русата коса.

— В такъв случай всичко хубаво. — Двамата лозари станаха. — Празнувайте си спокойно, няма да ви пречим. Днес е празник. Традиция. А при нас, в Тусент, традицията е…

— Знам — каза Гералт. — Свято нещо.

Компанията на съседната маса шумеше. За пореден път провеждаха гаданията на Юле, този път с топчета, направени от средината на обредния хляб, и с кости от шаран. При това пиеха обилно. Кръчмарят и слугините свистяха като във вряла вода, докато тичаха насам-натам с халбите.

— Сукубата, за която стана дума — отбеляза Рейнар, добавяйки си още от зелето, — сложи началото на внушителната поредица от вещерски договори, сключени от теб в Тусент. После поръчките заваляха като из ведро, а ти не можеш да се отървеш от клиенти. Само не помня коя от винарните беше първа…

— Теб тогава те нямаше. Това стана на следващата сутрин след аудиенцията при принцесата. На която, между другото, също те нямаше.

— Нищо чудно. Аудиенцията беше лична.

— И това ако се казва лична… — засмя се Гералт. — В нея участваха повече от двайсет души, без да броим неподвижните като статуи лакеи, малолетните пажове и досадния шут. Сред изброените личности беше Льо Гоф, шамбеланът с външност и мирис на сладкар, и неколцина превити под тежестта на златните си ланци велможи. Имаше няколко типове, облечени в черно — съветници или съдии. Присъстваше познатият ми от Каед Мирквид барон Бича глава. Естествено, там беше и Фрингила Виго, личност, явно много близка на принцесата.

И най-сетне, там бяхме и ние: цялата ни компания, включително Милва с мъжките дрехи. Не, не се изразих правилно, като казах, че сме били всички. Лютичето не беше с нас. Лютичето, или виконт Еди-кой-си, се беше изпънал в креслото отдясно на Нейна остроноса милост Анариета и се надуваше като паун. Като истински фаворит.

Анариета, Фрингила и Лютичето бяха единствените, които седяха. Това не беше позволено на никой друг. А аз бях доволен, че не ми беше наредено да коленича.

Принцесата изслуша разказа ми, като за щастие ме прекъсваше рядко. Когато се заех накратко да излагам разговора с друидите, тя започна да чупи ръце с такова искрено отчаяние, че чак изглеждаше престорено. Знам, че звучи като някакъв проклет оксиморон, но повярвай ми, Рейнар, точно така беше.

— Ах, ах — възкликна принцеса Ана Хенриета, чупейки ръце. — Така ни опечалихте, господин Гералт. Наистина, сърцето ни се къса от мъка.

Тя изсмърка с острия си нос, протегна ръка и Лютичето незабавно сложи в отворената й длан батистена носна кърпичка с монограм. Принцесата избърса с нея двете си бузи, като внимаваше да не изтрие пудрата.

— Ах, ах — повтори тя. — Значи друидките не са знаели нищо за Цири? Не са били в състояние да ви помогнат? Излиза, че всичките ви усилия са отишли на вятъра и напразно сте били целия този път?

— Е, едва ли е било напразно — отговори с убеденост вещерът. — Признавам си, че разчитах да получа от друидите някакви конкретни сведения или указания, които да изяснят логично поне защо Цири е обект на толкова яростно преследване. Но друидките не можаха или не пожелаха да ми помогнат. Така че в този смисъл наистина нищо не постигнах. Обаче…

Той премина в шепот. Не за по-голям драматизъм. Не беше сигурен доколко трябва да бъде откровен пред цялата тази аудитория.

— Знам, че Цири е жива — изрече той сухо най-накрая. — Най-вероятно е била ранена. И все още е в опасност. Но е жива.

Ана Хенриета въздъхна, отново използва кърпичката и стисна ръката на Лютичето.

— Обещавам ви нашата помощ и подкрепа — каза тя. — Гостувайте ни в Тусент, колкото пожелаете. Трябва да знаете, че ние сме били в Цинтра, познавали сме Павета и сме били в приятелски отношения с нея, познавали сме и сме обичали малката Цири. С цялото ни сърце сме с вас, господин Гералт. Ако има нужда, нашите учени и астролози ще ви съдействат. Вратите на нашите библиотеки и читалища са отворени за вас. Дълбоко вярваме, че трябва да намерите някаква следа, указание или улика, които да ви покажат правилния път. Не действайте припряно. Няма нужда да бързате. Можете да останете тук колкото искате, вие сте ни скъп гост.

— Благодаря ви за добротата и снизхождението, Ваша милост — наведе глава Гералт. — Но все пак ще тръгнем на път веднага, след като си отпочинем. Цири все още е в опасност. А и ние — ако се задържим твърде дълго на едно място, опасността не само ще нарасне, но ще започне да застрашава и доброжелателните към нас хора. И всички около нас. А ние не искаме да допуснем това за нищо на света.

Принцесата помълча известно време, галейки ръката на Лютичето с ритмични движения, като котка.

— Думите ви са благородни и честни — каза тя най-накрая. — Но няма от какво да се боите. Нашите рицари така са разгромили преследващите ви бандити, че нито един от свидетелите на поражението не се е измъкнал жив — виконт Юлиан ни разказа това. Всеки, който се опита да ви безпокои, го очаква същата участ. Вие сте под наша защита и опека.

— Оценявам това. — Гералт отново се поклони, ругаейки наум болното си коляно и не само него. — И все пак не мога да премълча онова, което виконт Лютичето е забравил да ви разкаже, ваша милост. Разбойниците, които ме преследваха до Белхавен, и които доблестните ви рицари разгромиха в Каед Мирквид, наистина бяха абсолютни бандити, но носеха нилфгардските цветове.

— И какво от това?

„Такова — беше му на върха на езика да отговори, — че ако нилфгардците са превзели Аедирн за двайсет дни, то за твоето княжество ще са им достатъчни двайсет минути.“

— Води се война — каза той вместо това. — Това, което се случи в Белхавен и Каед Мирквид, може да се смята за диверсия в тила. Такива неща обикновено предизвикват репресии. Във военни времена…

— Войната със сигурност вече е свършила — прекъсна го принцесата, вирвайки острото си носле. — Писахме по този въпрос на нашия братовчед, Емхир вар Емрейс. Изпратихме му меморандум, в който настояхме незабавно да се сложи край на безсмисленото кръвопролитие. Със сигурност войната вече е свършила и е сключен мир.

— Не е толкова сигурно — отвърна студено Гералт. — Отвъд Яруга бушуват огън и меч, лее се кръв. Няма никакви признаци, че войната е към края си. Бих казал, че е точно обратното.

Моментално съжали за казаното.

— Как така? — Нослето на принцесата сякаш стана още по-остро, а в гласа й прозвуча противна, пискливо-скърцаща нота. — Правилно ли чувам? Войната продължава? Защо не сме информирани за това? Господин министър Трембли?

— Ваша милост, аз… — замънка, коленичейки, един от носителите на златните ланци. — Не исках… да ви безпокоя… да ви тревожа… Ваша милост…

— Стража! — извика нейна милост. — Затворете го в кулата! Вие сте в немилост, господин Трембли! В немилост! Господин шамбелан! Господин секретар!

— На вашите заповеди, Ваша светлост…

— Нека канцеларията ни веднага се обърне с остра нота към нашия братовчед, императора на Нилфгард. Настояваме незабавно, абсолютно незабавно да престане да воюва и да сключи мир. Защото войната и несъгласието са лоши неща! Несъгласието руши, а съгласието гради!

— Ваша милост — измънка шамбеланът сладкар, бял като пудра захар, — абсолютно сте права!

— Какво правите още тук? Дадохме заповедите си! Действайте, по най-бързия начин!

Гералт се огледа скришом. Дворяните имаха напълно каменни лица, от което следваше, че подобни инциденти не са нищо ново в този княжески двор. Той твърдо реши от този момент изобщо да не противоречи на госпожа принцесата.

Анариета докосна с кърпичката върха на носа си, след което се усмихна на Гералт.

— Както виждате — каза тя, — опасенията ви бяха безпочвени. Няма от какво да се боите и можете да ни гостувате колкото пожелаете.

— Да, Ваша милост.

В тишината ясно се чуваше скърцането на дървояд в някой от старинните мебели. И ругатните, които главният коняр отправяше към някакъв кон в далечния двор.

— Имаме и една молба към вас, господин Гералт — прекъсна мълчанието Анариета. — Като към вещер.

— Да, Ваша милост.

— Това е молба на множество благородни дами от Тусент, а също така и наша. Нощно чудовище безпокои тукашните домове. Дявол, призрак, сукуба във вид на жена, но толкова безсрамна, че няма да се осмелим да я описваме, безпокои добродетелните и верни съпрузи. Навестява през нощта спалните им, позволява си разгул и отвратителни перверзни, за които скромността ни не ни позволява да говорим. Вие, като специалист, сигурно знаете за какво става въпрос.

— Да, Ваша милост.

— Дамите от Тусент ви молят да сложите край на това безобразие. А ние се присъединяваме към молбата им. И ви уверяваме в нашето благоразположение.

— Да, Ваша милост.

Ангулеме намери вещера и вампира в парка на двореца, където те се разхождаха и водеха потайни разговори.

— Няма да повярвате — рече задъхано тя. — Няма да повярвате какво ще ви кажа… Но то е самата истина…

— Казвай, де.

— Рейнар дьо Боа-Фресне, странстващият Шахматен рицар, заедно с други странстващи рицари, стои на опашка пред княжеската хазна. И знаете ли защо? За месечното си заплащане! Казвам ви, опашката е дълга половин изстрел с лък, а от гербове ти причернява пред очите. Попитах Рейнар какво става, а той отговори, че странстващите рицари също трябва да ядат.

— И какво странно има тук?

— Шегуваш ли се? Странстващите рицари странстват от благородни подбуди! А не срещу месечно заплащане!

— Едното не изключва другото — каза с много сериозен тон Регис. — Наистина. Повярвай ми, Ангулеме.

— Повярвай му, Ангулеме — изрече сухо Гералт. — Престани да тичаш из двореца в търсене на сензации, по-добре прави компания на Милва. Тя е в ужасно настроение, не бива да остава сама.

— Вярно е. Лелката явно е в цикъл, понеже е зла като оса. Мисля, че…

— Ангулеме!

— Тръгвам, тръгвам.

Гералт и Регис се спряха при леха вече леко позамръзнали рози центифолия. Но не успяха да поговорят както трябва. Иззад оранжерията излезе слаб мъж с модно наметало с цвят охра.

— Добър ден. — Той се поклони, удряйки в коляното си калпака си от кожа на златка. — Мога ли да попитам кой от вас, уважаеми господа, е вещерът на име Гералт, славещ се със своите умения?

— Аз съм.

— А аз съм Жан Катийон, управител на лозята Кастел Торичела. Работата е там, че много се нуждаем от вещер. Искам да ви попитам ще бъдете ли така добър…

— А за какво става въпрос?

— Значи работата е следната — започна управителят на Катийон. — Заради войната, да я вземат дяволите, търговците взеха да идват по-рядко, запасите се увеличават, мястото за бъчви намалява. Мислехме, че това не е голям проблем, понеже под замъка има цели мили подземия, водещи надълбоко-надълбоко, чак до недрата на земята. Намерихме и под Торичела такова подземие — хубаво, с кръгли сводове, нито сухо, нито влажно, точно като за вино…

— И какво? — не издържа вещерът.

— Оказа се, че в подземията дебне някакво чудовище, сигурно дошло от дълбините на земята. Изгори двама души, само костите им останаха, а един ослепи, от което следва, господа, че това чудовище бълва някаква силна луга…

— Солпуга — констатира бързо Гералт. — Наричана още отровница.

— Ето — усмихна се Регис. — Сам виждате, господин Катийон, че си имате работа с професионалист. Може да се каже, че направо ви е паднал от небето. А обръщали ли сте се вече към странстващите рицари с тази молба? Принцесата има цял полк от тях, а такива мисии са по тяхната специалност, това е смисълът на съществуването им.

— Никакъв смисъл не е — поклати глава управителят на Катийон. — Смисълът на съществуването им е да охраняват пътищата и проходите, защото ако търговците не се доберат дотук, то всички ние ще трябва да тръгнем на път с торбите. Освен това рицарите може и да са смели, но само като са на конете. Никой няма да слезе под земята! Освен това те скъ…

Човекът се сепна и млъкна. Имаше вид на човек, който иска да се изплюе върху себе си.

— Скъпо вземат — завърши Гералт, дори без особена язвителност. — Знай, добри човече, че аз вземам още по-скъпо. Свободен пазар. И свободна конкуренция. Защото ако сключим договора, аз ще сляза от коня и ще отида под земята. Обмислете това, но не се бавете, защото няма да остана дълго в Тусент.

— Изненадваш ме — каза Регис веднага, щом управителят си тръгна. — В теб неочаквано се обади вещерът? Сключваш договори? Захващаш се с чудовища?

— И аз самият съм изненадан — призна си искрено Гералт. — Реагирах импулсивно, сякаш нещо ме подтикна. Ще се откажа. Да се върнем към разговора ни…

— Почакай. — Вампирът посочи с поглед към пътя. — Нещо ми подсказва, че към теб идват поредните клиенти.

Гералт изруга под нос. По заобиколената от кипариси алея към него вървяха двама рицари. Вещерът веднага позна първия — голямата бича глава върху снежнобяло поле не можеше да се сбърка с ничий друг герб. Вторият рицар, висок, с прошарени коси и благородно ъгловато лице, сякаш изсечено от гранит, носеше синя туника със златен кръст, покрит с лилии.

Рицарите спряха на определените от етикета две крачки и се поклониха. Гералт и Регис отговориха с поклони, след което цялата четворка изтърпя изискваното от рицарския обичай мълчание, траещо десет удара на сърцето.

— Господа — каза Бичата глава, — позволете да ви представя барон Палмерин дьо Лонфал. Аз, както може би си спомняте, се казвам…

— Барон Дьо Пейрак-Пейран. Как бихме могли да забравим!

— Имаме питане към господин вещера — премина към същността Пейрак-Пейран. — Свързано е, така да се каже, с професионалните ви дела.

— Слушам ви.

— Насаме.

— Нямам тайни от господин Регис.

— Но благородните господа несъмнено имат такива — усмихна се вампирът. — Затова, с ваше разрешение, бих искал да огледам тази очарователна беседка, вероятно храм на размишленията… Господин Дьо Пейрак-Пейран… Господин Дьо Лонфал…

Обмениха поклони.

— Целият съм в слух — прекъсна мълчанието Гералт, дори и без да си помисля да изчаква десет удара на сърцето.

— Проблемът е в тази сукуба… — Пейрак-Пейран снижи гласа си до шепот и боязливо се огледа. — В този нощен кошмар, който навестява мъжете. Който принцесата и дамите ви заръчаха да унищожите. Колко ви обещаха за убиването му?

— Извинявайте, но това е професионална тайна.

— То се знае — отговори Палмерин дьо Лонфал, рицарят с кръста с лилиите. — Позицията ви е разбираема. Наистина. Боя се, че ще ви оскърбя с предложението си, но въпреки това ще го отправя. Откажете се от този договор, господин вещерю. Не убивайте сукубата, оставете я на мира. Без да казвате нищо на дамите и принцесата. А ние, господата от Тусент, честна дума, ще надхвърлим предложеното от дамите. Щедростта ни ще ви учуди.

— Предложението наистина е близо до оскърбление — изрече студено вещерът.

— Господин Гералт. — Изражението на Палмерин дьо Лонфал беше твърдо и сериозно. — Ще ви кажа защо се осмелихме на такава стъпка. Дочухме слух за вас, че убивате изключително само такива чудовища, които представляват заплаха. Реална заплаха. Не въображаема, породена от невежество или предразсъдъци. Позволете да отбележа, че сукубата не заплашва никого и не вреди никому. Просто посещава насън… От време на време… И безпокои малко…

— Но само пълнолетни — добави бързо Пейрак-Пейран.

— Дамите от Тусент — каза Гералт, оглеждайки се — едва ли ще се зарадват, когато узнаят за разговора ни. Принцесата също.

— Напълно сме съгласни с вас — промърмори Палмерин дьо Лонфал. — Желателно е да сме дискретни. Няма защо да разбунваме духовете.

— Открийте ми сметка в някоя от местните банки на джуджетата — изрече бавно и тихо Гералт. — И ме учудете с щедростта си. Но ви предупреждавам, че е трудно да бъда учуден.

— И все пак ще се постараем — обеща гордо Пейрак-Пейран.

Обмениха прощални поклони.

Върна се Регис, който, естествено, беше чул всичко с вампирския си слух.

— Сега — каза той, без да се усмихва, — също можеш да кажеш, че това е било неволен рефлекс и необясним импулс. Но ще ти е трудно да обясниш откъде се е взела новата банкова сметка.

Гералт гледаше някъде високо, над върховете на кипарисите.

— Кой знае — каза той. — Може пък да поостанем няколко дни. Като се имат предвид ребрата на Милва, може би и повече от няколко дни. Може би няколко седмици? Няма да навреди, ако се сдобием с финансова независимост за това време.

— Значи ето откъде имаш сметка в Чианфанели — поклати глава Рейнар дьо Боа-Фресне. — Да… Ако принцесата беше узнала, щеше да има смяна на постове, ново раздаване на длъжности. Може би и аз щях да се издигна малко? Честна дума, жалко, че нямам данни на доносник. А сега ми разкажи за прочутото пиршество, на което толкова се радвах. Толкова разчитах да присъствам на него, да хапна, да пийна! А вместо това ме изпратиха на границата, на студа с кучешки впряг. Ех, съдба, съдба, рицарска съдба…

— Големият и шумно рекламиран пир — започна Гералт — беше предшестван от сериозни приготовления. Трябваше да бъде намерена Милва, която се криеше в конюшните, и да бъде убедена, че от нейното участие в банкета зависи съдбата на Цири и едва ли не на целия свят. Трябваше почти насила да бъде облечена с рокля. После трябваше Ангулеме да бъде принудена да обещае, че ще избягва думи като „курва“ и „задник“. Когато най-накрая постигнахме всичко това и смятахме да си отдъхнем на чаша вино, се появи шамбелан Дьо Гоф, миришещ на глазура и надут като пуяк.

— При дадените обстоятелства трябва да подчертая — заговори носово шамбелан Льо Гоф, — че на масата на Нейна милост няма последни места, никой на масата няма право да се обижда от мястото, на което е сложен. Обаче ние тук, в Тусент, строго съблюдаваме традициите и обичаите, и в съответствие с тези обичаи…

— Преминете към същността, господине.

— Пиршеството е утре. Трябва да подредя гостите според ранга им.

— Ясно — отговори със сериозен тон вещерът. — Нека да отгатна — най-достоен сред нас по ранг е Лютичето.

— Господин виконт Юлиан — изрече шамбеланът, вирвайки нос, — е извънредно почетен гост. И като такъв ще седи отдясно на Нейна милост.

— Ясно — повтори вещерът, сериозен като самата смърт. — А виконтът не разясни ли кой от нас какъв ранг има?

— Разясни — изкашля се шамбеланът, — че Ваши милости са тук инкогнито с рицарска мисия, чиито подробности, както и истинските ви имена, гербове и титли, не можете да издадете, защото сте дали обет.

— Точно така. Какъв е проблемът в такъв случай?

— Проблемът е, че трябва да наредя всички! Вие сте гости, при това другари на господин виконта, значи трябва да ви сложа по-близо до главната маса… Между бароните. Но нали не може всички вие да сте равни, дамите и господата, защото никога не се случва всички да са равни. Ако някой от вас е от по-висок ранг, трябва да седи на горната маса, при принцесата…

— Той е граф! — Вещерът без колебание посочи вампира, който наблизо се любуваше замислено на стената, почти изцяло покрита с гоблени. — Но за това нито дума! Тайна е!

— Разбирам! — Шамбеланът за малко не се задави от възторг. — При дадените обстоятелства… Ще го настаня от дясната страна на графиня Нотурна, благородната леля на госпожа принцесата.

— Няма да съжалите — нито вие, нито лелята. — Гералт беше с каменно лице. — Той няма равни на себе си нито в обноските, нито в разговорите.

— Радвам се да чуя това. А вие, господине от Ривия, ще седнете до уважаемата госпожа Фрингила. Такава е традицията. Вие я носихте до Бъчвата, значи сте… хм… нещо като неин рицар…

— Разбирам.

— Чудесно. А, господин графе…

— Да? — учуди се вампирът, който току-що се беше откъснал от един гоблен, изобразяващ битка между великани и циклопи.

— Нищо, нищо — усмихна се Гералт. — Просто си говорим.

— Аха — кимна Регис. — Не знам дали сте забелязали, господа… Но този циклоп на гоблена, този с тоягата… Вижте пръстите на краката му. Трябва да ви кажа, че той има два леви крака.

— Наистина — потвърди без сянка на учудване шамбеланът Льо Гоф. — В Боклер има много такива гоблени. Шивачът, който ги е тъкал, е бил истински майстор. Но страшно много е пиел. Както подобава на човек на изкуството.

— Време ни е — обади се вещерът, избягвайки погледите на разгорещените от виното девойки от съседната маса, на която се занимаваха с гадаене. — Да се приготвяме, Рейнар. Да плащаме, да възсядаме конете и към Боклер.

— Знам закъде бързаш толкова — озъби се в усмивка рицарят. — Не се бой, твоята зеленоока ще те чака. Едва удари полунощ. Разкажи за пиршеството.

— Разказвам и тръгваме?

— И тръгваме.

Видът на подредените в гигантска подкова маси убедително говореше за това, че есента отива към края си и идва зимата. Сред ястията в блюдата преобладаваше дивечът във всичките му възможни форми и разновидности. Имаше огромни глигански и еленски бутове, най-различни пастети и резени месо, по есенно украсени с гъби, клюква, сливов мармалад и глогов сос. Имаше и подходящи за сезона птици — тетреви, глухари и фазани, декоративно украсени с крила и опашки; имаше печени лещарки и имелови дроздове. Имаше и същински деликатеси, като печени хвойнови дроздове, пълнени с хвойнови плодчета. Забелязваха се и пъстърви от планинските езера, бяла риба, налими и печени щуки.

Сред зеленчуците преобладаваше късноесенна маруля, която, ако се наложеше, можеше да се бере дори изпод снега.

Цветята бяха заменени от имел.

Насред подковообразното закръгление, където бяха столовете на принцеса Анариета и най-уважаваните гости, върху огромен сребърен поднос беше сложено украшението на вечерта. Сред трюфели, изрязани от моркови цветчета, разрязани на две лимони и артишокови сърца лежеше гигантска чига, а върху гърба й стоеше на един крак изпечена чапла със златен пръстен във вдигнатия клюн.

— Заклевам се в чаплата! — възкликна, вдигайки чашата си, Пейрак-Пейран, добре познатият на вещера барон с бичата глава в герба. — Заклевам се в чаплата да браня рицарската чест и честта на дамите и поемам обет никога да не отстъпвам никому полесражението!

Обетът бе възнаграден с гръмки овации. След което се заеха с яденето.

— Заклевам се в чаплата! — извика друг рицар с предизвикателно стърчащи нагоре мустаци. — До последна капка кръв ще браня границите на Нейна милост Ана Хенриета! А за да докажа своята вярност, се заклевам да изрисувам на щита си чапла и цяла година да се бия инкогнито, криейки името и герба си, и наричайки се Рицарят на бялата чапла! Пия за здравето на Нейна княжеска милост!

— Здраве! Щастие! Да живее Нейна милост!

Анариета благодари с леко кимане. Главата й бе окичена с диамантена диадема, а диамантите върху принцесата бяха толкова, че просто с едно преминаване покрай стъкло можеше да го издраска цялото. До нея седеше Лютичето, усмихвайки се глуповато. Малко по-далеч, между две матрони, се намираше Емиел Регис. Беше облечен с черен аксамитов кафтан, в който изглеждаше точно както се полага на вампир. Той услужваше на матроните и ги забавляваше с разговор, а те го слушаха увлечено.

Гералт хвана блюдото с украсена с магданоз бяла риба и я подаде на седналата от лявата му страна Фрингила Виго, която носеше рокля от виолетов сатен и красиво колие от аметисти, много добре пасващо си с деколтето. Поглеждайки го изпод черните си мигли, Фрингила вдигна чашата си и загадъчно се усмихна.

— За твое здраве, Гералт. Радвам се, че ни настаниха заедно.

— Не хвали деня преди мръкване — отговори вещерът с усмивка, тъй като общо взето беше в добро настроение. — Пиршеството едва започва.

— Напротив. Вече продължава достатъчно дълго, за да започнеш да ми правиш комплименти. Докога трябва да чакам?

— Ти си прелестно красива.

— Чакай, чакай малко! — засмя се тя, а той можеше да се закълне, че е напълно искрена. — С това темпо ме е страх да си помисля докъде можем да стигнем преди края на разговора. Започни от… Хмм… Кажи ми, че имам изящна рокля и виолетовото ми отива.

— Виолетовото ти отива. Но честно казано, най-много би ми харесала в бяло.

Той забеляза предизвикателство в изумрудените й очи. Боеше се да му отвърне. Не беше чак в толкова добро настроение.

Срещу тях бяха настанени Кахир и Милва. Кахир седеше между две младички и постоянно бърборещи дворянки, като че ли баронеси. А стрелкинята се беше оказала до стар, навъсен и мълчалив като камък рицар с лице, обезобразено от следи от едра шарка.

Малко по-надалеч седеше Ангулеме и предизвикваше суматоха сред съседите си — млади странстващи рицари.

— Какво е това? — викаше тя, вдигайки сребърния нож със закръглен връх. — Без острие? Да не ги е страх, че ще започнем да се пробождаме?

— Такива ножове — поясни Фрингила — се използват в Боклер от времето на принцеса Каролина Роберта, бабата на Ана Хенриета. Кароберта направо излизала извън кожата си, когато по време на пиршествата гостите започвали да си човъркат зъбите с ножовете. А това няма как да се прави с нож със заоблен връх.

— Няма как — съгласи се Ангулеме с гримаса на раздразнение. — За щастие са ни дали и вилици!

Тя се престори, че ще пъхне вилица в устата си, но под строгия поглед на Гералт се спря. Седящият от дясната й страна млад рицар се засмя с цвилещ фалцет. Гералт взе чинията с патицата в желе и я подаде на Фрингила. Видя как Кахир се раздвоява и разтроява, изпълнявайки капризите на баронесите, а те не откъсват поглед от него. Видя и как младите рицари се умилкват около Ангулеме, като се надпреварваха да й подават блюда и се кикотеха на простодушните й шегички.

Видя как Милва си чопли от хляба, забила поглед в покривката.

Фрингила сякаш четеше мислите му.

— На неприказливата ти спътничка не й се падна хубаво място — прошепна тя, навеждайки се към него. — Какво да се прави, случват се такива неща при нареждането на масите. Барон Дьо Трастамара не страда от галантност. Нито пък от словоохотливост.

— Може и да е за добро — отвърна тихо Гералт. — При твърде любезен дворянин щеше да стане по-лошо. Познавам добре Милва.

— Сигурен ли си? — Фрингила го погледна бързо. — А не я ли мериш със собствения си аршин? Между другото, доста жесток?

Той не отговори, а вместо това й наля вино. И сметна, че сега е моментът да си изясни нещо.

— Ти си магьосница, нали?

— Да — съгласи се тя, прикривайки учудването си доста умело. — Как се досети?

— Усещам аурите — каза той, без да се задълбава в подробности. — И имам опит в тази област.

— За да бъде всичко ясно — каза тя след малко, — не съм имала намерение да заблуждавам никого. Но и не съм длъжна гръмогласно да известявам всички за професията си или да си слагам островърха шапка и черно наметало. Защо да плаша децата? Имам право да съм инкогнито.

— Безспорно.

— В Боклер съм, защото тук е ако не най-голямата, то най-богатата библиотека в познатия свят. Освен университетските, разбира се. Но университетите следят много ревностно за достъпа до рафтовете си, а тук съм роднина и приятелка на Анариета и всичко ми е позволено.

— За завиждане си е.

— По време на аудиенцията Анариета намекна, че тукашните книги може да съдържат полезна за теб информация. Не се разочаровай от нея заради театралната й екзалтация. Тя си е такава. И наистина не е изключено да намериш нещо в книгите, даже е много вероятно. Достатъчно е да знаеш какво търсиш и къде да го търсиш.

— Наистина. Нищо повече.

— Ентусиазмът на отговорите ти наистина вдига духа и предразполага към разговор. — Тя леко присви очи. — Досещам се за причината. Не ми се доверяваш, нали?

— Може ли още от лещарката?

— Заклевам се в чаплата! — Един млад рицар от края на подковата се изправи и обви около врата си шал, получен от съседката му по маса. — Заклевам се да не свалям шала, докато не бъдат избити до крак бандитите от прохода Сервантес!

Принцесата изрази признателността си чрез покровителствено навеждане на искрящата от диаманти диадема.

Гералт разчиташе на това, че Фрингила няма да продължи разговора.

Но грешеше.

— Ти не ми вярваш и не ми се доверяваш — каза тя. — Причиняваш ми нещо подобно на болка. Не само се съмняваш, че искрено искам да ти помогна, но при това и не вярваш, че мога да го направя. Ох, Гералт! Дълбоко засегна моето самолюбие и възвишените ми стремежи.

— Чуй ме…

— Не! — Тя вдигна ножа и вилицата, сякаш за да го заплаши с тях. — Не се оправдавай! Не понасям мъже, които се оправдават!

— А какви мъже понасяш?

Тя отново присви очи, все още държейки приборите така, сякаш се готви да нанесе удар.

— Списъкът е дълъг — каза бавно. — И не искам да те отегчавам с подробности. Ще отбележа само, че достатъчно високо в него стоят мъже, които заради любимата си са готови да отидат накрай света, без да се страхуват, презирайки опасността. И които не се предават, дори и когато изглежда, че нямат шансове за успех.

— А останалите позиции от списъка? — не издържа той. — Другите мъже, които са ти по вкуса? Също ли са безумни?

— А какво е истинската мъжественост — закачливо наведе глава тя, — ако не смесица в точните пропорции между класа и безумие?

— Дами и господа, барони и рицари! — извика шамбеланът Льо Гоф, ставайки и вдигайки с двете си ръце гигантската си чаша. — При така създалите се обстоятелства си позволявам да вдигна тост: за Нейна светлост принцеса Ана Хенриета!

— Здраве и щастие!

— Ура!

— Да живее!

— А сега, дами и господа — шамбеланът остави чашата и тържествено кимна на лакеите, — сега… Magna Bestia12!

На подноса, който четирима прислужници внесоха върху нещо, подобно на носилка, лежеше огромно печено туловище, което изпълни залата с чуден аромат.

— Magna Bestia! — извикаха в хор пируващите. — Ура! Magna Bestia!

— Какъв пък е този звяр, по дяволите? — обезпокои се Ангулеме. — Няма да го ям, докато не разбера какво е.

— Лос — поясни Гералт. — Печен лос.

— Това не е някакъв си лос — обади се Милва, кашляйки. — А бик, седем центнера13.

— Седем центнера и четирийсет фунта14 — хрипливо изрече седналият до нея мълчалив барон. Това бяха първите думи, произнесени от него от началото на вечерта.

Това можеше и да стане начало на разговор, но стрелкинята се изчерви, заби поглед в покривката и започна да чопли хляба.

Но Гералт беше приел лично думите на Фрингила.

— Вие ли повалихте този бик, господин бароне? — попита той.

— Не аз — отрече мълчаливецът. — Племенникът ми. Отличен стрелец. Но това е тема на мъжки разговор, мисля… Моля за извинение. Няма защо да отегчаваме дамите…

— А с какъв лък? — попита Милва, все още вторачена в покривката. — Със сигурност не по-слаб от седемдесетина.

— Ламиниран. Слоеве тис, акация, ясен, слепени сърцевини — бавно отговори баронът, видимо учуден. — Двойно прегънат зефар. Седемдесет и пет фунта сила.

— А обтягането?

— Двайсет и девет цала15. — Баронът говореше все по-бавно, сякаш изплюваше думите.

— Истинска машина — каза спокойно Милва. — С такава ще повалиш елен дори от сто крачки. Ако стрелецът е наистина добър.

— Аз от двайсет и пет крачки целя фазан — изкашля се баронът, като че ли леко обиден.

— От двайсет и пет крачки — вдигна глава Милва — ще уцеля и катерица.

Баронът смутено се закашля и бързо подаде на стрелкинята ядене и питие.

— Добрият лък е половината от успеха — промърмори той. — Но не по-малко важно е и качеството на стрелата, бих казал. А също така, госпожо, според мен стрелата…

— За здравето на Нейна милост Ана Хенриета! За здравето на виконт Юлиан дьо Летенхоф!

— За здравето им! Да живеят!

— … а тя го изритала по задника — завърши поредния си глупав виц Ангулеме. Младите рицари избухнаха в не по-малко глуповат смях.

Баронесите Келине и Нике слушаха Кахир с отворени уста, сияещи очи и пламнали бузи. На горната маса цялата висша аристокрация слушаше разсъжденията на Регис. До Гералт — дори при неговия вещерски слух — през глъчката достигаха само отделни думи, но той съобрази, че става въпрос за духове, стриги, сукуби и вампири. Регис размахваше сребърната вилица и доказваше, че най-доброто средство против вампирите е среброто — металът, убийствен за вампира дори при най-лек допир. „А чесънът?“ — питаха дамите. „Чесънът също е ефективен — съгласяваше се Регис, — но е неприятен за общуването, защото страшно смърди.“

Капелата в галерията тихо свиреше на гусли и пищялки, акробатите, жонгльорите и гълтачите на огън демонстрираха своето майсторство. Шутът се опитваше да разсмива хората, но не можеше да се мери с Ангулеме. Появи се мечкар с мечка, но за всеобщо веселие мечката направи купчина на пода. Ангулеме посърна и поутихна — трудно беше да се справи с подобни конкуренти.

Остроносата принцеса внезапно изпадна в гняв; заради някаква случайно подхвърлена дума един от бароните изпадна в немилост и под ескорт беше изпратен в кулата. Но едва ли някой — освен самия барон — се развълнува от случилото се.

— Няма да се измъкнеш толкова бързо оттук, недоверчивецо — обади се Фрингила Фиго, поклащайки чашата си. — Макар че с охота би си тръгнал още сега, нищо няма да се получи.

— Моля те, не ми чети мислите.

— Извинявай. Бяха толкова силни, че ги прочетох неволно.

— Не знаеш колко пъти съм чувал тези думи.

— Изобщо не подозираш какво знам. Моля те, опитай артишока, много е полезен за сърцето. Сърцето е важен орган при мъжете. Втори по важност.

— Мислех, че най-важните са класата и безумието.

— Достойнствата на духа трябва да вървят в комплект с достойнствата на тялото. Това осигурява съвършенство.

— Никой не е съвършен.

— Това не е аргумент. Всеки трябва да се стреми към съвършенство. Знаеш ли какво? Ще ми подадеш ли лещарката?

Тя разсече птицата върху чинията толкова бързо и рязко, че вещерът трепна.

— Няма да се измъкнеш толкова бързо оттук — повтори тя. — Първо, няма никаква нужда от това. Нищо не те заплашва…

— О, да, абсолютно нищо — не издържа той. — Нилфгардците са се изплашили от острата нота, изпратена им от княжеската канцелария. А дори и да рискуват да нападнат, ще бъдат прогонени от заклелите се в чаплата странстващи рицари с превръзки на очите.

— Нищо не те заплашва — повтори тя, без да обръща внимание на сарказма му. — Тусент повсеместно се смята за княжество от приказките, смешно и нереално, освен това, вследствие на винената продукция, намиращо се в състояние на постоянна веселба и пиянска оргия. Като такова никой не го възприема сериозно, но то се ползва с определени привилегии. В края на краищата Тусент доставя вино, а както добре е известно, без вино няма живот. Затова в Тусент не действат никакви агенти, шпиони или тайни служби. И той не се нуждае от армия, защото има достатъчно странстващи рицари с превръзка на очите. Никой няма да нападне Тусент. От изражението ти виждам, че не съм те убедила докрай?

— Не докрай.

— Жалко — присви очи Фрингила. — Обичам да достигам до края. Не понасям, когато не се получава или се получава наполовина. Не обичам и недоизказаните неща. Затова ще допълня: Фулко Артевелде, префектът на Ридбурн, смята, че си покойник — бегълците са му казали, че друидите са изгорили живи всички вас. Фулко прави каквото може, за да потули тази неприятна история, носеща белезите на скандал. Впрочем той си има собствен интерес и собствена кариера. Дори и до него да достигне слухът, че си жив, вече ще е твърде късно. Версията, която е записал в рапортите, вече ще е официална.

— Много добре си осведомена.

— Никога не съм криела това. Значи аргументът за нилфгардска потеря отпада. А други доводи за по-бързото ти тръгване просто няма.

— Любопитно.

— Но е самата истина. От Тусент може да се излезе през четири прохода, водещи към четирите краища на света. Кой ще избереш? Друидките не ти казаха нищо и отказаха сътрудничество. Елфът от планините изчезна…

— Наистина си добре осведомена.

— Това вече го установихме.

— И жадуваш да ми помогнеш.

— А ти отказваш помощта ми. Не вярваш в искреността на намеренията ми. Не ми се доверяваш.

— Слушай, аз…

— Не се оправдавай. Хапни си още от артишока.

Някой отново се закле в чаплата. Кахир правеше комплименти на баронесите. Подпийналата Ангулеме се чуваше из цялата маса. Мълчаливият барон, оживил се от разговора за лъковете и стрелите, започна направо да ухажва Милва.

— Моля, опитайте от глиганския бут. Ех, бих казал… В моите владения има полета, черни от глигани — цели орди…

— О!

— Хубави екземпляри има там, три центнера парчето… Сезонът е в разгара си… Ако желаете, госпожо… Можем, бих казал, да ловуваме заедно…

— Ние няма да останем дълго тук. — Милва погледна Гералт странно умолително. — Защото, с извинение, имаме по-важни дела от това да ловуваме. Макар че — добави тя бързо, виждайки, че баронът се намръщва, — с удоволствие бих половувала с вас черни зверове…

Баронът веднага се изчерви.

— Ако не на лов — обади се той охотно, — то бих ви поканил поне на гости. В резиденцията си. Да ви покажа колекцията си от еленски рога, лули и саби.

Милва се вторачи в покривката.

Баронът хвана подноса с лещарки, подаде й да си вземе, после напълни чашата й с вино.

— Моля за извинение — каза той. — Не съм дворянин. Не умея да развличам. И по дворянските приказки не ме бива.

— Аз съм отгледана в гората — изкашля се Милва. — Умея да ценя тишината.

Фрингила намери под масата дланта на Гералт и силно я стисна. Гералт я погледна в очите. И не можа да отгатне какво се таи в тях.

— Доверявам ти се — каза той. — Вярвам в искреността на намеренията ти.

— Да не ме лъжеш?

— Заклевам се в чаплата.

Един градски страж, явно по случай Юле, беше подпийнал, така че вървеше неуверено, закачаше с алебардата си табелите и мърмореше гръмко, но несвързано, че вече е десет часът, макар отдавна да беше минало полунощ.

— Отиди в Боклер сам — неочаквано каза Рейнар дьо Боа-Фресне, веднага щом излязоха от кръчмата. — Аз ще остана в града. До утре. Всичко хубаво, вещерю.

Гералт знаеше, че в града има благоразположена към рицаря дама, чийто мъж често пътува по работа. Не бяха говорили никога за това, защото истинските мъже не разговарят на тези теми.

— Всичко хубаво, Рейнар. Погрижи се за скофина. Да не засмърди.

— Навън е мраз.

Наистина беше мразовито. Уличките бяха пусти и мрачни. Лунната светлина заливаше покривите, отразяваше се във висящите от стрехите ледени висулки, но не достигаше до дълбините на пресечките. Подковите на Плотка звънтяха върху паважа.

„Плотка се насочва към двореца Боклер — помисли си вещерът. — Хубава кобила, подарък от Ана Хенриета. И от Лютичето.“

Пришпори коня.

Бързаше.

След празненството всички се срещнаха на закуска, за която бяха свикнали да слизат в кухнята на замъка. Кой знае защо, там винаги ги приемаха с удоволствие. Винаги за тях имаше нещо топло, направо от гърнето, тигана или шиша, винаги имаше хляб, сланина, бекон, сирене и мариновани гъбки. Никога не липсваха и по чаша-две от белия или червения продукт на прочутите местни лози.

Винаги отиваха там. През двете прекарани в Боклер седмици. Гералт, Регис, Кахир, Ангулеме и Милва. Само Лютичето закусваше на друго място.

— На него — обясняваше Ангулеме, докато си мажеше филия хляб, — му носят пръжки право в леглото! И му се кланят ниско!

Гералт беше склонен да вярва, че наистина е така. И точно в този ден реши да провери.

Намери Лютичето в рицарската зала. На главата на поета имаше яркочервена шапка, голяма колкото пита хляб; беше облечен с дублет в подходящи тонове, богато обшит със златисти нишки. Бардът седеше на стол с лютнята на колене и отвръщаше с небрежни кимвания на комплиментите на заобикалящите го дами и дворяни.

За щастие на хоризонта не се забелязваше Ана Хенриета. Гералт без колебание наруши протокола и смело пристъпи към действие. Лютичето го забеляза веднага.

— Благородни дами и господа — наду се той и махна с ръка в царствен жест, — може ли да ни оставите сами? Слугите също да излязат!

Плесна с ръце, и още ехото от пляскането му не беше заглъхнало, а двамата вече бяха сами в рицарската зала, сред доспехите, картините, паноплите16 и силната миризма на пудра, останала подир дамите.

— Страхотно забавление — оцени без излишно злорадство Гералт, — просто ей така да ги изгониш, а? Сигурно е приятно да се дават заповеди с един властен жест, едно плясване с ръце, едно царствено вдигане на веждата? Да гледаш как отстъпват назад като раци и се превиват в поклони? Страхотно забавление, а, господин фаворите?

Лютичето се намръщи.

— Заради нещо конкретно ли идваш? — попита той раздразнено. — Или само да си побъбрим?

— Заради нещо много конкретно. Толкова много, че не е възможно повече.

— Говори тогава, слушам те.

— Трябват ни три коня. За мен, Кахир и Ангулеме. И два резервни. Тоест три хубави ездитни коня и два за багаж. В краен случай може да натоварим със запаси и фураж даже мулета. Предполагам, че поне дотолкова принцесата ти те оценява, нали? Че и повече, надявам се?

— Няма да има никакъв проблем за това. — Без да поглежда към Гералт, Лютичето започна да настройва лютнята си. — Учудва ме само припряността ти. Бих казал — учудва ме точно толкова, колкото и глупавият ти сарказъм.

— Припряността ми те учудва?

— Точно тока. Краят на октомври е, времето явно се разваля. Всеки момент в проходите може да завали.

— А теб те учудва припряността ми? — поклати глава вещерът. — Но добре, че ми напомни, осигури ни и топли дрехи. Кожуси.

— Мислех си — изрече бавно Лютичето, — че ще презимуваме тук. Че ще останем…

— Ако искаш, остани — подхвърли Гералт, без да се замисля.

— Искам. — Лютичето неочаквано остави лютнята и се изправи. — И ще остана.

Вещерът шумно си пое въздух. Помълча. Гледаше един гоблен, на който беше изобразена битката между титан и дракон. Титанът, твърдо застанал на двата си леви крака, се опитваше да строши челюстта на дракона, а драконът не изглеждаше възхитен.

— Ще остана — повтори Лютичето. — Аз обичам Анариета. И тя също ме обича.

Гералт продължаваше да мълчи.

— Ще получите още един кон — продължи поетът. — Ще наредя да изберат за теб породиста кобила, на име Плотка, разбира се. Ще бъдете нахранени, обути и топло облечени. Но от сърце те съветвам да изчакаш до пролетта. Анариета…

— Добре ли чувам? — обади се най-накрая вещерът. — Не ме ли лъже слухът?

— Несъмнено разумът ти е притъпен — измърмори трубадурът. — Що се отнася до другите ти сетива — не знам. Да повторя: Анариета и аз се обичаме. Ще остана в Тусент. С нея.

— Като какъв? Любовник? Фаворит? А може би съпруг-принц?

— Официалният ми статус по принцип ми е безразличен — призна си честно Лютичето. — Но не мога да изключа нищо. Включително и женитба.

Гералт отново помълча, любувайки се на битката между титана и дракона.

— Лютиче — каза той най-накрая, — ако си пиян, изтрезнявай по-бързо. Ако си трезвен, напий се. И тогава ще поговорим.

— Не разбирам защо говориш така — вдигна вежди Лютичето.

— Тогава помисли малко.

— Какво имаш предвид? Връзката ми с Анариета ли те шокира толкова? Сигурно искаш да призовеш здравия ми разум? Не си прави труда. Обмислил съм всичко. Анариета ме обича…

— А позната ли ти е тази поговорка? — прекъсна го Гералт. — Княжеската любов на пъргав кон препуска. Дори ако твоята Анариета не е вятърничава, а тя, честно казано, ми прилича на точно такава, то…

— То какво?

— Това, че само в приказките принцесите се обвързват с музиканти.

— Първо — наду се Лютичето, — дори простак като теб би трябвало да е чувал за морганатичните бракове. Да ти приведа ли пример от древната и най-новата история? Второ, сигурно това ще те учуди, но аз съвсем не съм от простолюдието. Моят род, Дьо Летенхоф, произлиза от…

— Слушам те — прекъсна го отново Гералт, вече започващ да се нервира — и се изумявам. Нима това е моят приятел Лютичето? Нима наистина приятелят ми Лютичето си е изгубил ума? Нима Лютичето, когото познавам като реалист, сега изведнъж е потънал в света на илюзиите? Отвори си очите, малоумнико!

— Аха — изрече бавно Лютичето, стискайки устните си. — Каква интересна смяна на ролите. Аз съм слепец, а ти изведнъж стана внимателен и съобразителен наблюдател. Обикновено е обратното. И интересно какво от очевидните за теб неща не забелязвам? За кое според теб трябва да си отворя очите?

— Ако не за друго — процеди вещерът, — то поне за това, че твоята принцеса е капризно дете, от което е израснал арогантен клоун. Това, че те е допуснала до прелестите си, увлечена от новото, не означава, че няма да те изрита веднага щом се появи нов трубадур с нов и по-увлекателен репертоар.

— Думите ти са невероятно долни и вулгарни. Надявам се, че осъзнаваш това?

— Осъзнавам липсата на съзнание у теб. Ти си се побъркал, Лютиче.

Поетът мълчеше, поглаждайки грифа на лютнята. Мина известно време, преди да заговори.

— Тръгнахме от Брокилон с безумна мисия — започна бавно той. — Поемайки безумен риск, се хвърлихме в безумно и лишено дори от най-малки шансове за успех преследване на миражи. На миражи, на призраци от сънищата, на безумни блянове, на абсолютно неосъществими идеали. Хвърлихме се в преследването им като глупаци, като побъркани. Но аз, Гералт, не се оплаках с нито една дума. Не те нарекох побъркан, не ти се присмях. Защото в теб живееха надежда и любов. Те те ръководеха в тази безумна мисия. Впрочем, и мен също. Но аз вече догоних своя мираж и ми провървя, че сънят се сбъдна и мечтата се изпълни. Мисията ми приключи. Намерих нещо, което се намира толкова трудно. И смятам да го запазя. И това е лудост? Лудост би било, ако го оставя да ми се изплъзне от ръцете.

Гералт мълча толкова дълго, колкото и Лютичето.

— Чиста поезия — каза той най-накрая. — А в нея е трудно някой да се мери с теб. Няма да кажа нито дума повече. Разби ми всичките аргументи. Признавам си, с помощта на не по-малко основателни аргументи от твоя страна. Всичко хубаво, Лютиче.

— Всичко хубаво, Гералт.

Дворцовата библиотека наистина беше огромна. Залата, в която се помещаваше, беше поне двойно по-голяма от рицарската. Имаше стъклен таван, благодарение на което беше светло. Но Гералт подозираше, че заради това през лятото е страшно горещо.

Коридорите между рафтовете и стелажите бяха много тесни. Той вървеше внимателно, за да не събори някоя книга. Налагаше се да прескача томове, струпани върху пода.

— Тук съм — чу той.

Средата на библиотеката тънеше в книги, наредени в купчини и стълбове. Множество томове лежаха напълно хаотично, сами или в живописни купове.

— Тук съм, Гералт.

Той се потопи в междинните каньони и проходи. И я намери.

Тя беше коленичила сред разхвърляни инкунабули17, като ги прелистваше и ги подреждаше. Носеше скромна сива рокличка, за по-удобно вдигната нагоре. Гералт забеляза, че гледката е невероятно привлекателна.

— Не се възмущавай от този безпорядък — каза тя, бършейки челото си с опакото на ръката, защото върху дланите й имаше тънки, изцапани от прахта копринени ръкавици. — Тук често се провеждат инвентаризации и каталогизирания. Но по моя молба прекъснаха работата, за да мога да съм сама в библиотеката. Когато работя, не мога да понасям външни хора да ми дишат в тила.

— Извинявай. Да си тръгна ли?

— Ти не си външен. — Тя леко присви зелените си очи. — Погледът ти… ми доставя удоволствие. Не стой така. Седни тук, върху книгите.

Той седна върху „Описание на света“, издание in folio18.

— Тази бъркотия — Фрингила посочи наоколо с широк жест — неочаквано ми облекчи работата. Удаде ми се да се добера до томове, които обикновено лежат някъде най-отдолу, под невъзможни за разрушаване канари от книги. Княжеските библиотекари с титанически труд разчистиха струпванията, благодарение на което на бял свят изплуваха някои скъпоценности на писмеността, същински бели врани. Погледни. Виждал ли си някога нещо подобно?

— Speculum aureum19? Виждал съм.

— Съвсем забравих. Извинявай. Ти си виждал много неща. Това трябваше да е комплимент, не сарказъм. А, погледни тук. Това е Gesta Regum20. С нея ще започнем, за да разбереш коя е твоята Цири в действителност, чия кръв тече във вените й… Физиономията ти е още по-кисела от обикновено, знаеш ли? Каква е причината?

— Лютичето.

— Разкажи ми.

Той й разказа. Фрингила го изслуша, седнала върху купчина книги и преметнала крак върху крак.

— Е — възкликна тя, когато той свърши, — признавам си, че очаквах нещо такова. Отдавна забелязах симптоми на влюбеност у Анариета.

— Влюбеност? — прихна вещерът. — Или господарски каприз?

— Ти, изглежда, не вярваш в искрената и чиста любов? — Тя го погледна проницателно.

— Моята вяра — отсече той — не е предмет на разговора и няма нищо общо с него. Става въпрос за Лютичето и неговото глупаво…

Той млъкна, изведнъж изгубил увереност.

— Любовта е като бъбречните кризи — изрече бавно Фрингила. — Докато не я изпиташ, не можеш да си представиш за какво става въпрос. А когато ти разказват, не вярваш.

— Има нещо вярно в това — съгласи се вещерът. — Но има и разлики. При бъбречните кризи здравият разум не спасява. И не ги лекува.

— Любовта се надсмива над здравия разум. И в това са нейните обаяние и красота.

— По-скоро глупостта й.

Фрингила се изправи, приближи се към него и свали ръкавиците си. Под сянката на миглите очите й бяха тъмни и дълбоки. Миришеше на амбра, рози, библиотечна прах, пожълтяла хартия, миниум и типографска боя, мастило и на стрихнина, с който се опитваха да тровят библиотечните мишки. Още по-странно беше, че той действаше.

— Не вярваш във внезапния импулс? — каза тя с променен глас. — В бурното привличане? В сблъсъците между летящи по пресичащи се траектории болиди? В катаклизмите?

Тя протегна ръка и докосна рамото му. Лицата им се доближаваха, все още бавно, предпазливо, сякаш внимавайки да не подплашат някое страшно боязливо създание.

А после болидите се сблъскаха и настана катаклизъм.

Паднаха върху купчина томове, които под тежестта им се разпръснаха в различни посоки. Гералт зарови нос в деколтето на Фрингила, прегърна я силно и я улови за коленете. Разни книги му пречеха да вдигне роклята й над талията, сред тях изкусно украсената „Жития на пророците“, а също така „De haemorrhoidibus“21, интересен, макар и спорен медицински трактат. Вещерът избута томовете настрани и нетърпеливо разкъса роклята й. Фрингила охотно повдигна бедрата си.

Нещо се опираше в рамото й. Тя обърна глава. „Изкуството на акушерската наука за жени“. Бързо, за да не изкушава дявола, тя погледна на другата страна. „За горещите сероводородни води“. Наистина, ставаше все по-горещо. С крайчеца на окото си тя видя надписа на заглавната страница на разтворената книга, върху която лежеше главата й. „Записки за неминуемата смърт“. „Още по-хубаво“ — помисли си тя.

Вещерът се бореше с бельото й. Тя вдигна бедра, но този път едва-едва, за да изглежда като случайно движение, а не като оказване на помощ. Не го познаваше добре, не знаеше как реагира на жените. Притесняваше се да не се окаже, че предпочита онези, които се правят, че не знаят какво се иска от тях. Или да не е от онези, чието желание отминава, ако бельото се сваля трудно.

Обаче вещерът не показваше никакви признаци, че е загубил желанието си. Можеше да се каже, че дори е обратното. Виждайки, че е дошъл точният момент, Фрингила ентусиазирано и стремително разтвори крака, като при това събори купчина от книги и свитъци, които се стовариха като лавина отгоре им. Подвързаното с релефна корица „Ипотечно право“ се опираше в задника й, а украсената с месингова обкова „Codex diplomaticus“22 — в китката на Гералт. Гералт мигновено оцени ситуацията и се възползва от нея: премести огромния том там, където трябваше. Фрингила възкликна — обковата се оказа студена. Но остана такава само за миг.

Магьосницата шумно въздъхна, пусна косите на вещера и се улови с двете си ръце за книгите: с лявата — за „Дескриптивна геометрия“, а с дясната — за „Бележки за земноводните и влечугите“. Хваналият я за бедрата Гералт повали със случаен ритник поредната купчина книги, но беше твърде увлечен, за да обръща внимание на плъзгащите се по тялото му томове. Издаваща спазматични стонове, Фрингила замята глава върху страниците на „Записки за смъртта“…

Книгите се местеха с шумолене, в носовете ги удари острата миризма на стара прах.

Фрингила извика. Вещерът не чу това, тъй като краката й затискаха ушите му. Той отхвърли от себе си пречещите му „История на войните“ и „Съвкупност от всички науки, потребни за щастлив живот“. Нетърпеливо воювайки с копчетата и кукичките в горната част на роклята й, той се местеше от юг на север, неволно четейки надписите върху кориците и заглавните страници. Под талията на Фрингила — „Идеалният земеделец“. Под мишницата й, недалеч от малката, прелестна, предизвикателно стърчаща гръд — „За безполезните и своенравни старейшини“. Под лакътя й — „Икономия или прости указания как да се създава, разделя и използва богатството“.

„Записки за неминуемата смърт“ му се мярна, докато притискаше устни към шията й, а ръцете му се намираха покрай „Старейшините“. Фрингила издаде странен звук — нещо средно между вик, стон и въздишка.

Стелажите се разтресоха, купчини книги се разклатиха и рухнаха като скали при силно земетресение. Фрингила изкрещя. От рафта с грохот падна чисто бялото първо издание на „De larvis scenicis et figuris“23, след него рухна „Сборник от общите команди за езда“, последван от украсената с прелестни гравюри „Хералдика“ на Ян от Атре. Вещерът изохка и ритайки с протегнатите си крака, събори още томове. Фрингила отново изкрещя, гръмко и протяжно, и събори с токовете си „Размишления или медитации за всеки ден от годината“, интересно анонимно произведение, което кой знае как се беше озовало върху гърба на Гералт. Гералт трепереше и четеше през раменете на Фрингила, неволно узнавайки, че „Записките“ са написани от доктор Алберт Ривус, издадени са от Цинтрийската академия и са отпечатани от майстор-типограф Йохан Фробен младши на втората година от управлението на Негова милост крал Корбет…

Възцарилата се тишина се нарушаваше само от шумоленето на плъзгащите се книги и прелистващите се страници.

„Какво да правя? — мислеше си Фрингила, докато с лениви движения на дланите докосваше бузите на Гералт и твърдия ръб на «Размисли за природата на нещата». — Да му предложа аз? Или да чакам той да ми предложи? Само да не си помисли, че съм свенлива… или нескромна… И как да се държа, ако ми предложи той?“

— Да отидем и да потърсим някакво легло — предложи малко хрипливо вещерът. — Не бива да се отнасяме така с книгите.

„Тогава намерихме легло — мислеше си Гералт, докато яздеше Плотка в галоп по парковата алея. — Леглото в нейната стая, нейната спалня. Любихме се като безумни — ненаситно, жадно, сякаш след години въздържание и сякаш отново сме заплашени от години въздържание. Говорехме си много неща. Говорехме си тривиални истини. Говорехме си прекрасни лъжи. Но не си ги казвахме, за да се лъжем.“

Възбуден от галопа, той насочи Плотка право към обсипаната със сняг розова леха и накара кобилата да я прескочи.

„Любехме се. И разговаряхме. И лъжите ни бяха все по-лъжливи.

Два месеца. От октомври до Юле.

Два месеца бясна, жадна, безумна любов.“

Подковите на Плотка задрънчаха по дворните плочки на двореца Боклер.

Премина по коридорите бързо и безшумно. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите с алебарди, убиващи скуката на дежурството с приказки и клюки, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато той преминаваше покрай канделабрите.

Приближи се до дворцовата кухня. Но не влезе там. Не се присъедини към компанията, която се разправяше вътре с бъчонка вино и някакво печено ястие. Постоя в тъмнината и послуша.

Говореше Ангулеме.

— Това е някакво омагьосано място, мамка му, целият Тусент. Някакво проклятие виси над цялата долина. Да не говорим за замъка. Чудех се на Лютичето, чудех се на вещера, но сега и самата мен сякаш нещо ме държи в долината… Пфу, улових се, че… О, какво да ви разправям. Казвам ви, трябва да се махаме оттук. Колкото се може по-бързо.

— Кажи го на Гералт — промърмори Милва. — На него му го кажи.

— Да, поговори с него — каза Кахир саркастично. — В една от кратките минути, когато можеш да го хванеш. В моментите между двете неща, с които се занимава непрекъснато от два месеца, за да забрави.

— Ти самият — изсумтя Ангулеме — можеш да бъдеш хванат само в парка, където играеш серсо с баронесите. Да, целият Тусент е омагьосано място. Регис изчезва някъде нощем, лелката си има сипаничавия барон…

— Млъкни, сополанке! И престани да ме наричаш лелка!

— Хайде, хайде! — намеси се помирително Регис. — Момичета, престанете. Милва, Ангулеме. Нека има съгласие. Съгласието гради, несъгласието руши. Както казва Нейна милост принцеса Лютичева, владетелката на тази страна, двореца, хляба, сланината и краставичките. Да налея ли на още някого?

Милва тежко въздъхна.

— Твърде дълго се застояхме тук. Казвам ви, твърде дълго седим тук в бездействие. Оглупяваме заради това.

— Добре казано — рече Кахир. — Много добре казано.

Гералт внимателно се отдалечи. Безшумно. Като прилеп.

Премина бързо и безшумно по коридорите. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите, нито лакеите, нито пажовете. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете го чуваха, надигаха мустакатите си муцунки и застиваха. Но не се плашеха. Познаваха го.

Той често идваше тук.

В спалнята витаеше аромат на очарование и вълшебство, амбра, рози и женски сън. Но Фрингила не спеше.

Тя беше приседнала върху леглото, отметнала одеялото, и само с вида си го омагьосваше и завладяваше.

— Най-накрая си тук — каза тя, протягайки се. — Ти ужасно ме пренебрегваш, вещерю. Събличай се и бързо ела тук. Много, много бързо.

Тя премина бързо през коридорите. Никой не я видя, никой не я чу. Нито стражите, лениво сплетничещи на постовете си, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете я чуваха. Надигаха мустакатите си муцунки, застиваха, следяха я с черните мъниста на очите си. Но не се плашеха. Познаваха я.

Тя често идваше тук.

В двореца Боклер имаше коридор, а в края на коридора — стая, за чието съществуване не знаеше никой. Нито сегашната владетелка на замъка, принцеса Анариета, нито най-първата владетелка, прабабата на Анариета, принцеса Адемарта. Нито знаменитият Пьотър Фарамонд, архитектът, коренно преустроил замъка, нито работилите в съответствие с проекта и указанията на Фарамонд строители. Не знаеше за съществуването на коридора дори шамбеланът Льо Гоф, за когото всички смятаха, че знае всичко за Боклер.

Коридорът и стаята, замаскирани със силна илюзия, бяха известни само на първите архитекти на двореца, елфите. По-късно, когато елфите вече ги нямаше, а Тусент стана княжество — на малка група магьосници, свързани с княжеския дом. По-точно — на Арторнус Виго, магистър на магическите науки и голям специалист по илюзиите. И на неговата млада племенница Фрингила, притежаваща особен усет към илюзиите.

Бързо и безшумно преминавайки през коридорите на двореца Боклер, Фрингила Виго спря пред участъка от стената между две колони, украсени с акантови листа. Тихо произнесено заклинание и бърз жест накараха стената — която беше илюзия — да изчезне, разкривайки коридор, който изглеждаше глух. Но в края на коридора имаше замаскирана с илюзия врата. А зад нея — тъмна стаичка.

Когато влезе в нея, Фрингила, без да губи време, пусна телекомуникатора. Овалното огледало потъмня, после пламна, осветявайки помещението и изтръгвайки от мрака древни, натежали от прахта гоблени по стените. В огледалото се появи голяма, потънала в меки светлосенки зала с кръгла маса и насядали около нея жени. Девет жени.

— Слушаме те, госпожице Виго — каза Филипа Ейлхарт. — Какво ново?

— За съжаление — нищо — изкашля се Фрингила. От момента на последната телекомуникация досега — нищо. Нито един опит за сканиране.

— Това е лошо — каза Филипа. — Не крия, че разчитахме, че ще разкриете нещо. Моля, поне ни кажете… Вещерът успокои ли се? Ще можете ли да го задържите в Тусент поне до май?

Фрингила Виго помълча известно време. Нямаше ни най-малко желание да съобщава на Ложата, че само през последната седмица вещерът два пъти я е нарекъл „Йенефер“ и то в моменти, в които е имала всички основания да очаква собственото си име. Но Ложата, от своя страна, имаше всички основания да очаква от нея истината. Искреност. И правилни изводи.

— Не — отвърна тя най-накрая. — До май може би не. Но ще направя каквото е по силите ми, за да го задържа възможно най-дълго.