Господарката на езерото. Том 1

Четвърта глава

В колонната зала на замъка Монтекалво се носеше миризма, представляваща удивителна смес от ароматите на старинна дървена ламперия, разтапящи се свещи и десет вида парфюми. Десет специално подбрани ароматични смеси, използвани от десет жени, седнали около кръгла дъбова маса в резбовани кресла с формата на глави на сфинксове.

Срещу Фрингила Виго седеше Трис Мериголд със светлосиня рокля, пристегната високо под шията. До Трис, държейки се в сянката, се беше настанила Кейра Мец. Огромните й обеци от многофасетни цитрини постоянно избухваха в хиляди привличащи погледите отблясъци.

— Моля, продължете, госпожице Виго — подкани я Филипа Ейлхарт. — Нямаме търпение да узнаем завършека на историята. И да предприемем съответните стъпки.

Филипа — по изключение — не носеше никакви бижута, освен закачения за яркочервената й рокля голям сардоникс. Фрингила вече беше успяла да се запознае с клюката и знаеше чий подарък е камъкът и чий профил е изобразен на него.

Седналата до Филипа Шеала де Танкарвил беше цялата в черно, съвсем леко искрящо заради диамантите й. Маргарита Льоантил носеше върху атлазената си виненочервена рокля чисто злато без камъни, затова пък Сабрина Глевисиг беше с колие, а обиците и пръстените й бяха украсени с любимите й, пасващи си с цвета на очите и дрехите й оникси.

Най-близо до Фрингила седяха двете елфки — Францеска Финдабаир и Ида Емеан аеп Сивней. Маргаритката от долината изглеждаше както винаги царствено, макар че днес, по изключение, нито прическата й, нито карминовата й рокля не демонстрираха разкош, а в диадемата и колието й се червенееха не рубини, а скромни, но изящни гранатови камъни. Ида Емеан беше облечена с оцветена в есенни тонове рокля от тюл и муселин, толкова тънка и въздушна, че дори при едва усещащото се въздушно течение, предизвикано от нагрявания от централното отопление въздух, тя се вълнуваше и трептеше като анемония.

Както обикновено в последно време, Асире вар Анахид предизвикваше учудване със своята скромна, но изискана елегантност. В малкото деколте на плътно прилепналата си тъмнозелена рокля нилфгардската магьосница носеше един-единствен изумруд на златна верижка. Маникюрите й, лакирани в много тъмно зелено, придаваха на композицията привкус на същинска магьосническа екстравагантност.

— Чакаме, госпожице Виго — напомни й Шеала де Танкарвил. — Времето тече.

Фрингила се изкашля.

— Дойде декември — започна да разказва тя. — Настъпи Юле, после — Нова година. Вещерът се успокои дотолкова, че името на Цири вече не изплуваше при всеки разговор. Експедициите за лов на чудовища, които той предприемаше редовно, сякаш го поглъщаха изцяло. Е, може би не съвсем изцяло.

Фрингила понижи глас. Стори й се, че в лазурните очи на Трис Мериголд припламна омраза. Но в края на краищата това можеше да е просто отблясък от пламъка на свещта. Филипа изсумтя, играейки си с камъка.

— Моля без такава скромност, госпожо Виго. Тук сме само свои хора. Жени, които много добре знаят какво друго освен удоволствието дава сексът. Всички ние използваме този инструмент, когато се наложи. Моля, продължете.

— Дори и денем да се опитваше да демонстрира необщителност, надменност и гордост — заговори Фрингила, — то нощем беше изцяло в моята власт. Казваше ми всичко. Пееше химни за моята женственост и като се има предвид възрастта му, доста щедри, трябва да призная. А после заспиваше. В обятията ми, притиснал устни към гърдите ми. Търсейки заместител на майчината любов, която никога не е познавал.

Сега вече беше сигурна, че това не е отблясък от свещите. „Добре, моля, ревнувайте — помисли си тя. — Завиждайте ми. Има за какво.“

— Беше изцяло в моя власт — повтори Фрингила.

— Връщай се в леглото, Гералт. Още не се е съмнало, по дяволите!

— Имам уговорка. Трябва да отида в Померол.

— Не искам да ходиш в Померол.

— Имам уговорка. Дал съм дума. Управителят на лозите ще ме чака при портите.

— Тези твои ловувания на чудовища са глупави и безсмислени. Какво искаш да докажеш, убивайки в подземията поредния звяр? Своята мъжественост? Знам по-добри начини. С други думи, връщай се в леглото. Няма да ходиш в никакъв Померол. Или поне не толкова бързо. Управителят може да почака, какъв е той в края на краищата? Искам да се любя с теб.

— Извинявай. Нямам време за това. Дал съм дума.

— Искам да се любим!

— Ако искаш да ми правиш компания на закуска, започвай да се обличаш.

— Ти вече не ме обичаш, Гералт! Не ме ли обичаш вече? Отговори ми!

— Облечи онази перленосива рокля, обшита с кожа от норка. Много ти отива на лицето.

— Беше изцяло под моя власт, изпълняваше всяко мое желание — повтори Фрингила. — Правеше всичко, каквото поискам. Така беше.

— Да, вярваме — произнесе извънредно сухо Шеала де Танкарвил. — По-нататък, моля.

Фрингила се изкашля в юмрука си.

— Проблемът беше в компанията му — продължи тя. — Тази странна шайка, която той наричаше своя дружина. Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, който постоянно се вглеждаше в мен и се изчервяваше от усилие, опитвайки се да си спомни коя съм. Но изобщо не успяваше, защото съм посещавала Дарн Дифра, родовия замък на дедите му, когато е бил на шест или седем години. Милва, девойка на вид буйна и горда. Но аз два пъти я заварих да плаче, скрита в ъгъла на конюшнята. Ангулеме — вятърничаво дете. И Регис Терзиеф-Годфрой. Тип, който така и си остана загадка за мен. Цялата тази шайка му оказваше въздействие, което не можех да неутрализирам.

„Добре, добре — помисли си тя, — не вдигайте толкова високо вежди, не кривете уста. Изчакайте малко. Това още не е краят. Тепърва ще чуете за моя триумф.“

— Всяка сутрин — продължи тя — цялата им компания се събираше в кухнята, в най-долния етаж на замъка Боклер. Готвачът ги обичаше, кой знае защо. Винаги се намираше нещо вкусно за тях. Онази сутрин това бяха яйца, кисела супа, задушен патладжан, заешки пастет, половин гъска и бял салам с цвекло, освен това — солидна пита козе сирене. Всички ядяха с апетит, мълчаливо. С изключение на Ангулеме, която не млъкваше.

— Казвам ви, да си направим тук бордей. Когато извършим каквото имаме за вършене, да се върнем и да си направим публичен дом. Проучих града. Тук има всичко. Само бръснарници изброих десет, а аптеки — осем. А бордеят е само един, и то някакъв такъв неугледен, казвам ви. Никаква конкуренция. Ще отворим по-луксозен. Ще купим едноетажна къща с градина…

— Ангулеме, пощади ни…

— … Изключително за почтена клиентела. Аз ще бъда мадам. Казвам ви, ще направим добри пари и ще си живеем като богаташите. Най-накрая ще ме изберат за съветница и тогава със сигурност няма да допусна да измрете, защото веднага щом ме изберат, аз ще избера вас и докато се усетите…

— Ангулеме, помолихме те. Изяж си филията с пастет.

Известно време цареше тишина.

— Какво преследваш сега, Гералт? Трудна ли е работата?

— Очевидците дават противоречиви описания. — Вещерът вдигна глава над чинията. — Следователно е или прискирник, което значи сравнително трудна работа, или дрелихон, което значи средно трудна работа, или нажемпик, тоест сравнително лесна работа. А може да се окаже и че работата е съвсем лека, защото са видели чудовището за последен път преди Ламас миналата година. Може да е напуснало Померол и сега да е на седем планини оттам.

— Което и му пожелавам — каза Фрингила, хапвайки си от гъшата кълка.

— А какво става с Лютичето? — попита изведнъж вещерът. — Не съм го виждал толкова отдавна, че черпя всички сведения за него от пеещите се в града пасквили.

— И ние не сме в по-добра ситуация — усмихна се Регис, без да отваря уста. — Знаем само, че нашият поет вече е в толкова близки отношения с принцесата госпожа Анариета, че си позволява дори пред свидетели да я нарича фамилиарно Невестулчице.

— Много точно попадение! — каза с пълна уста Ангулеме. — Госпожа принцесата наистина има нос като на невестулка. Да не говорим за зъбите.

— Никой не е съвършен — присви очи Фрингила.

— Самата истина.

Черната и бяла кокошка, разхождащи се из кухнята, започнаха да кълват обувките на Милва. Стрелкинята ги прогони с ритник и изруга. Гералт отдавна се заглеждаше в нея. Този път се реши.

— Мария — каза той сериозно, даже сурово, — знам, че разговорите ни трудно могат да се нарекат сериозни, а шегите ни — изискани. Но изобщо не е задължително да ни демонстрираш толкова кисела физиономия. Случило ли се е нещо?

— Със сигурност се е случило — каза Ангулеме. Гералт я изгледа предупредително. Твърде късно.

— Какво знаете вие? — Милва се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си. — Какво знаете, а? Да ви вземат дяволите! Целунете ми задника всичките, разбрахте ли?

Тя взе чашата си от масата, пресуши я до дъно, след това, без да се замисля, я разби в пода. И избяга, като затръшна вратата след себе си.

— Работата е сериозна… — започна след малко Ангулеме, но този път вампирът я изгледа предупредително.

— Работата е даже много сериозна — потвърди той. — Не очаквах от нашата стрелкиня толкова крайна реакция. Обикновено така се реагира, когато на някого му бият шута, а не както е в случая, ти да биеш шута на някого.

— За какво говорите, по дяволите? — нервира се Гералт. — А? Може ли някой най-накрая да ми обясни за какво става въпрос?

— За барон Амадис дьо Трастамара.

— Сипаничавият ловец?

— Същият. Обяснил се е на Милва в любов. Преди три дни, по време на лов. Той вече от месец я кани на лов…

— Единият лов продължи два дни — нагло се озъби Ангулеме. — С нощуване в ловджийска хижа, разбирате ли? Залагам си главата…

— Млъквай, момиче. Продължавай, Регис.

— Официално и тържествено е поискал ръката й. Милва му отказала, явно в доста рязка форма. Баронът изглежда разумен човек, но явно е приел отказа като хлапак, навъсил се и веднага напуснал Боклер. А Милва оттогава изглежда така, сякаш са й потънали гемиите.

— Твърде дълго се заседяхме тук — промърмори вещерът. — Прекалено дълго.

— И кой го казва? — попита мълчалият до момента Кахир. — Кой го казва?

— Извинявайте. — Вещерът стана. — Ще поговорим за това, когато се върна. Померол ме очаква. А вещерите се славят с точността си.

След бурното бягство на Милва и тръгването на вещера, останалите продължиха да закусват в мълчание. Из кухнята, боязливо пристъпвайки с ноктестите си крака, сновяха двете кокошки, черната и пъстрата.

— Имам един проблем — заговори най-накрая Ангулеме, като вдигна очи от чинията, която топеше със залък хляб, и погледна към Фрингила.

— Разбирам — кимна магьосницата. — Няма нищо страшно. Колко време мина от последната ти менструация?

— Какви ги говориш? — Ангулеме скочи на крака, подплашвайки кокошките. — Нищо подобно! Става въпрос за съвсем друго!

— Добре, слушам те.

— Гералт иска да ме остави тук, когато тръгне на път.

— О!

— Казва — изсумтя Ангулеме, — че не бива да ме излага на риск и други подобни глупости. А аз искам да пътувам с него…

— О!

— Не ме прекъсвай, става ли? Искам да пътувам с него, с Гералт, защото само с него не ме е страх, че Едноокият Фулко отново ще ме спипа, а тук, в Тусент…

— Ангулеме — прекъсна я Регис, — напразно се оплакваш. Госпожа Виго слуша, но не чува. Занимава я само едно: отпътуването на вещера.

— О! — повтори Фрингила, като се обърна към него и присви очи. — За какво намеквате, господин Терзиеф-Годфрой? Отпътуването на вещера? А кога ще отпътува той? Мога ли да науча?

— Може и да не е днес, може и да не е утре — отговори меко вампирът, — но в някой от следващите дни — със сигурност. Без да искам да огорчавам никого.

— Не се чувствам огорчена — отговори Фрингила студено. — Разбира се, ако сте имали предвид именно мен. Що се отнася до теб, Ангулеме, уверявам те, че ще обсъдя с Гералт въпроса за отпътуването от Тусент. Гарантирам, че вещерът ще има предвид моето мнение.

— Разбира се — изсумтя Кахир. — Защо ли си знаех, че точно така ще отговорите, госпожице Фрингила?

Магьосницата го гледа дълго време.

— Вещерът не бива да си тръгва от Тусент — каза тя най-накрая. — И ако му мислите доброто, не трябва да го подтиквате да го прави. Къде ще му бъде толкова хубаво като тук? Къпе се в лукс. Тук ги има неговите чудовища, които лови, и заработва от това съвсем прилично. Неговият приятел е фаворит на управляващата тук принцеса, самата принцеса е благосклонна към вещера. Главно заради онази сукуба, която по-рано навестяваше спалните. Да, господа. Анариета, както и всички благородни дами от Тусент, са невероятно доволни от вещера. Защото сукубата престана да навестява съпрузите им. Дамите от Тусент са събрали специална премия, която всеки момент ще внесат на сметката на вещера в банка Чианфанели. Увеличавайки сумата, която той вече е събрал там.

— Красив жест от страна на дамите. — Регис не свеждаше поглед. — А и премията е напълно заслужена. Не е лесно да се уреди сукубата да спре посещенията. Можете да ми вярвате, госпожице Фрингила.

— И вярвам. Между другото, един от стражите в двореца твърди, че е видял сукубата. През нощта, на зъбците на кулата на Кароберта. В компанията на друго призрачно същество. Като че ли вампир. Двата демона се разхождали, както се кълне стражът, и изглеждали сякаш са в приятелски отношения. Може би знаете нещо по този въпрос, господин Регис? Няма ли да обясните?

— Не. — На Регис дори не му трепна клепачът. — Няма да обясним. На земята и на небето има неща, които нашите философи дори не са сънували.

— Несъмнено има такива неща — кимна Фрингила, тръскайки черната си коса. — Относно това, че вещерът се готвел да тръгва, може би ви е известно още нещо? Защото на мен, например, не ми е казвал нищо за подобни намерения, а е свикнал да ми казва всичко.

— То се знае — промърмори Кахир. Фрингила не му обърна внимание.

— Господин Регис?

— Не — отговори след кратко мълчание вампирът. — Не, госпожице Фрингила, бъдете спокойна. Вещерът изобщо не ни дарява с по-голямо доверие, отколкото вас. Не ни нашепва в ушите никакви тайни, които би скрил от вас.

— Тогава откъде черпите сведения за заминаването му? — Фрингила беше студена като мрамор.

На вампира отново не му трепна окото:

— А, това е като в онази пълна с младежко очарование поговорка на любимата ни Ангулеме: винаги идва такъв момент, в който или се изхождаш, или освобождаваш клозета. С други думи…

— Спестете си ги — прекъсна го рязко Фрингила. — Достатъчни бяха и тези изпълнени с очарование думи.

Дълго време цареше мълчание. Черната и пъстрата кокошка сновяха насам-натам и кълвяха каквото им падне. Ангулеме бършеше с ръкав своя зацапан от цвеклото нос. Вампирът замислено си играеше с една обелка от салам.

— Благодарение на мен — наруши тишината Фрингила — Гералт се запозна с родословието на Цири, с известните само на няколко души тайни на нейната генеалогия. Благодарение на мен притежава нужната информация, а информацията е оръжие. Благодарение на мен и моята магическа защита не го заплашва вражеско сканиране, а следователно — и наемни убийци. Благодарение на мен и моята магия вече не го боли коляното и той може да го свива безболезнено. На шията си носи направен чрез моето изкуство медальон, който може и да не е толкова добър, колкото оригиналният вещерски, но все пак е достатъчно добър. Благодарение на мен — и само на мен — през пролетта или лятото, информиран, защитен, здрав, подготвен и въоръжен, той ще може да започне битката с враговете си. Ако някой от присъстващите е направил за Гералт повече, нека да разкаже. С удоволствие ще му отдам заслуженото.

Никой не се обаждаше. Кокошките кълвяха обувките на Кахир, но младият нилфгардец не им обръщаше внимание.

— Наистина — каза той подигравателно най-накрая. — Никой от нас не е направил толкова много за Гералт, колкото вие, госпожице.

— Защо ли бях сигурна, че ще кажеш точно това?

— Не е там работата, госпожице Фрингила… — започна вампирът, но магьосницата не му даде да довърши:

— А тогава в какво е? — попита тя враждебно. — В това, че спи с мен? Че ни свързват чувства? В това, че не искам да си тръгва сега? Че не искам да го терзае чувство за вина? Същото това чувство за вина, това изкупление, което ви тласка да тръгнете на път?

Регис мълчеше. Кахир също не изрече нито дума. Ангулеме поглеждаше ту единия, ту другия, явно без да разбира напълно за какво става дума.

— Ако това, че Гералт ще открие Цири — каза след малко магьосницата, — е записано върху свитъците на предопределението, значи точно така ще се случи. Независимо дали вещерът ще тръгне на път, или ще остане в Тусент. Предопределението застига хората. А не обратното. Разбирате ли това? Разбирате ли това, господин Регис Терзиеф-Годфрой?

— По-добре, отколкото предполагате, госпожице Виго. — Вампирът повъртя между пръстите си обелката от салам. — Но за мен, моля да ме извините, предопределението не е свитък, написан от ръката на Великия демиург, нито неоспорима присъда на някакво си там провидение, а следствие от множество на вид несвързани помежду си факти, събития и действия. Склонен съм да се съглася с вас, че предопределението застига хората… и не само хората. Но не съм толкова сигурен, че не е възможно и обратното. Защото такава гледна точка не е нищо повече от един удобен фатализъм, химн на затъпяването и бездействието, пухен дюшек и пленително топла женска утроба. Накратко казано, живот в съня. А животът, госпожице Виго, може и да е сън, може и да завършва със сън… Но това е сън, който трябва да се сънува активно. И точно затова, госпожице Виго, нас ни чака път.

— Прав ви път! — Фрингила се изправи, почти толкова рязко, колкото и Милва по-рано. — Моля! На проходите ви чакат виелица, мраз и предопределението. Колко много се нуждаете от изкупление! Прав ви път! Но вещерът ще остане тук. В Тусент! С мен!

— Мисля, че грешите, госпожице Виго — отговори спокойно вампирът. — Признавам с поклон, че сънят, който сънува сега вещерът, е вълшебен и прекрасен. Но всеки сън, който продължи твърде дълго, се превръща в кошмар. А от такива се събуждаме с вик.

Деветте жени, седнали около огромната кръгла маса в замъка Монтекалво, бяха вперили погледи в десетата, Фрингила Виго. Във Фрингила, която изведнъж беше започнала да заеква.

— Гералт тръгна към лозята Померол на осми декември сутринта. А се върна… Като че ли на осми през нощта… Или на девети преди обяд… Не знам… Не съм сигурна…

— По-свързано — помоли меко Шеала де Танкарвил. — Моля по-свързано, госпожице Виго. А ако някой фрагмент от разказа ви смущава, моля, просто го пропуснете.

Стъпвайки предпазливо на ноктестите си крака, из кухнята сновеше пъстрата кокошка. Миришеше на бульон.

Вратата се отвори с грохот. В кухнята нахлу Гералт. Върху зачервеното му от вятъра лице имаше синина и виолетово-червеникав струпей от засъхнала кръв.

— Хайде, дружина, приготвяйте се! — обяви той без излишни встъпления. — Тръгваме! След час и нито минута по-късно искам да ви видя всичките на хълма извън града, там, където има стълб. С багажа си, върху седлата, готови за далечен и труден път.

Това беше достатъчно. Всички сякаш отдавна го очакваха и отдавна бяха готови.

— Аз веднага! — скачайки, извика Милва. — За половин час ще съм готова!

— Аз също! — Кахир се изправи, хвърли лъжицата, вглеждайки се внимателно във вещера. — Но бих искал да науча какво е това. Каприз? Скарване между любовниците? Или наистина на път?

— Наистина на път. Ангулеме, какво правиш физиономии?

— Гералт, аз…

— Не се бой, няма да те оставя. Промених решението си. Ти трябва да бъдеш наглеждана, сополанке, не мога да те изпускам от поглед. Да тръгваме, казах. Приготвяйте се, събирайте си багажа. И един по един, за да не привличаме внимание, извън града, при стълба на хълма. След час ще се срещнем там.

— Непременно, Гералт! — извика Ангулеме. — Мамка му, най-накрая!

След миг в кухнята останаха само Гералт, пъстрата кокошка и вампирът, спокойно пийващ си от бульона и хапващ си кнедли.

— Специална покана ли чакаш? — попита студено вещерът. — Защо още седиш, вместо да товариш мулето Дракул? И да се прощаваш със сукубата?

— Гералт — каза спокойно Регис, сипвайки си допълнително от супника, — за прощаването със сукубата ми е необходимо същото време, колкото на теб за сбогуването с твоята магьосница. При положение, че изобщо смяташ да се сбогуваш с нея. И, между нас казано, можеш да изпратиш младоците с крясъци, врява и грубости да си опаковат багажа, но аз се нуждая от нещо повече, ако не заради друго, то поне заради преклонната ми възраст. Поне от няколко думи обяснение.

— Регис…

— Обяснение, Гералт. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Вчера сутринта, съгласно договорката ви, си се срещнал при портите с управителя на лозите Померол…

Алкид Ферабрас, чернобрадият управител на лозите Померол, с когото Гералт се беше запознал във „Фазанарията“ в навечерието на Юле, чакаше вещера при портите с муле, облечен и екипиран така, сякаш му предстоеше да отиде кой знае къде, едва ли не на края на света, отвъд реката Солвейга и прохода Елскердег.

— Наистина не е близо — каза той, виждайки киселата физиономия на Гералт. — Вие, господине, идвате от големия свят, малкият ни Тусент ви се струва като някаква дупка, мислите, че от едната до другата граница е една хвърлена шапка разстояние, при това суха шапка. Но грешите. До лозите Померол, където отиваме, има доста път — ако стигнем до пладне, значи ни е провървяло.

— Значи сме сгрешили, че тръгваме толкова късно — отвърна сухо вещерът.

— Може и да сме сгрешили. — Алкид Ферабрас го погледна и духна в мустаците си. — Но не знаех, че сте от онези, които стават рано. Защото това не се среща често сред важните господа.

— Не съм от важните господа. Да тръгваме, господин управител. Да не губим време в празни приказки.

— Взехте ми думите от устата.

За да съкратят пътя, преминаха през града. Отначало Гералт се опита да протестира — опасяваше се да не се заблуди в непознатите, многолюдни улици. Но се оказа, че управителят Ферабрас познава града по-добре. Придвижваха се бързо и безпроблемно.

Излязоха на пазарния площад, минаха покрай ешафода и бесилото с увиснал на него труп.

— Опасно е това нещо, да се измислят рими и да се пеят песни — посочи с кимане на главата управителят. — Особено публично.

— Сурови са тукашните съдилища. — Гералт веднага съобрази за какво става въпрос. — На другите места най-суровото наказание за пасквили е позорният стълб.

— Зависи за кого са пасквилите — отбеляза основателно Алкид Ферабрас. — И как са римувани. Нашата принцеса е добра и мила, но когато я ядосат…

— Както казва един мой приятел, песента не може да се задуши.

— Песента — не. Но певецът — като нищо.

Прекосиха града и излязоха през Бъчварската порта право в долината на река Блесюр, шумяща и пенеща се на бързеите. По полята имаше сняг само на браздите и във вдлъбнатините, но беше доста студено.

Покрай тях премина рицарски отряд, насочил се най-вероятно към прохода Сервантес, към граничния пост Ведете. На човек можеше да му причернее пред очите от изрисуваните на щитовете и избродираните върху наметалата и чуловете грифони, лъвове, сърца, лилии, звезди, кръстове, стълбове и други хералдически знаци. Звънтяха копита, шумоляха знамена, пространството се огласяше от глупавата песен за рицарската съдба и любимата, която, вместо да чака, се е взела с друг.

Гералт съпроводи отряда с поглед. Видът на странстващите рицари му напомни за Рейнар дьо Боа-Фресне, който току-що се беше върнал от служба и възстановяваше силите си в прегръдките на своята гражданка, чийто мъж, търговец, обикновено не успяваше да се прибере сутрин или вечер, вероятно забавен някъде по пътя от придошли реки, пълни със зверове гори и други безумни стихии. Вещерът не си беше и помислял да изтръгва Рейнар от обятията на любовницата му, но искрено съжаляваше, че не беше отложил изпълнението на договора с лозите Померол за по-късно. Харесваше рицаря, липсваше му компанията му.

— Да вървим, господин вещерю.

— Да вървим, господин Ферабрас.

Поеха по пътя нагоре по реката. Блесюр се виеше, но имаше множество мостове, така че не се налагаше да удължават пътя си, за да заобикалят.

От ноздрите на Плотка и мулето излизаше пара.

— Как мислите, господин Ферабрас, колко ще продължи зимата?

— На Саовине беше мраз, а хората казват: „Когато на Саовине е мраз, запаси се с топли дрехи.“

— Разбирам. А вашите лози? Няма ли да им навреди студът?

— И по-студено е било.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Вижте — обади се най-накрая Ферабрас, — там, в котловината, лежи селцето Лисичи дупки. Колкото и да е странно, из техните поля растат гърнета.

— Какво, какво?

— Гърнета. Раждат се в земната утроба, от само себе си, чудо на природата, без никаква човешка намеса. Както на други места растат картофи или ряпа, в Лисичи дупки растат гърнета. От всякакъв вид и размери.

— Сериозно?

— Да пукна, ако лъжа! Затова Лисичи дупки има делови връзки със село Дудно в Маехт. Там, говори се, земята ражда капаци за гърнета.

— От всякакъв вид и размери.

— Точно така, господин вещерю, точно така.

Продължиха нататък. Мълчаливо. Блесюр шумеше и се пенеше на бързеите.

— А ето там, вижте, господин вещерю, са руините на древния град Дун Тине. Ако се вярва на преданията, този град е бил свидетел на страшни сцени. Валгериус, наричан още Вдалим, убил там кърваво и жестоко невярната си жена, както и любовника й, майка й, сестра й и брат й. А после седнал и заплакал, кой знае защо…

— Чувал съм за това.

— Значи сте били тук?

— Не.

— Ха! Значи тази история се е разнесла надалеч.

— Точно така, господин управител, точно така.

— А ето там — посочи вещерът, — високата кула, там, зад онова градче? Какво е това?

— Това ли? Храмът?

— На кое божество?

— Кой ли го помни?

— Вярно. Кой ли?

Около пладне видяха лозите. Полегато спускащите се към Блесюр склонове на хълмовете, наесен покрити с редици равномерно обрязани лози, сега бяха диви и голи. На върха на най-високия хълм, изложени на ветровете, се врязваха в небето кулите на замъка Померол.

Гералт беше заинтригуван от водещия към замъка път — утъпкан и издълбан от копита и колелата на каруци не по-малко, отколкото главния път. Явно някой често пътуваше до замъка Померол. Вещерът се въздържа от въпроси, докато не забеляза близо до замъка няколко покрити с платнища каруци, солидни и здрави, от онези, които се използват за далечни курсове.

— Търговци — поясни управителят. — Търговци на вино.

— Търговци? — учуди се Гералт. — Как така? Мислех, че планинските проходи са затрупани със сняг, а Тусент е отрязан от света. По какъв начин са дошли в Тусент тези търговци?

— За търговците няма лоши пътища — каза със сериозно изражение Ферабрас. — Или поне за онези, които се отнасят сериозно към занаята си. Те, господин вещерю, имат следния принцип: ако целта е привлекателна, средство ще се намери.

— Наистина основателен и достоен за подражание принцип — изрече бавно вещерът. — Във всякакви ситуации.

— Несъмнено. Но, честно казано, някои от търговците висят тук от есента и не могат да се измъкнат. Ала не падат духом, казват: „Какво пък, пролетта ще сме първи, преди конкурентите ни да се появят.“ Наричат това „позитивно мислене“.

— И против този принцип е трудно да се възрази — кимна Гералт. — Интересува ме още нещо, господин управителю. Защо търговците стоят тук, в пустошта, а не в Боклер? Или принцесата не бърза да им предложи гостоприемството си? Може би се гнуси от търговците?

— Ни най-малко — възрази Ферабрас. — Госпожа принцесата винаги ги кани, но те учтиво отказват. И живеят при лозите.

— Защо?

— Казват, че в Боклер има само пирове, банкети, разгул и развлечения. Според тях там човек само бездейства, затъпява и си губи времето, вместо да мисли за печалбата си. А да мислиш трезво за целта си, без да се разпиляваш, е наистина важно. Само тогава можеш да достигнеш съответната цел.

— Наистина, господин Ферабрас — изрече бавно вещерът. — Радвам се на съвместното ни пътешествие. Изясних си много неща чрез нашия разговор. Наистина много.

Въпреки очакванията на вещера, те не тръгнаха към замъка Померол, а продължиха малко нататък, към възвишението след котловината, на което се издигаше поредният замък, по-малък и доста по-занемарен. Наричаше се Зурбаран. Гералт предвкусваше близката работа и се радваше на усещането. Тъмната крепостна стена с порутени зъбци изглеждаше като омагьосани руини, несъмнено гъмжащи от магии, чудесии и чудовища.

Вътре, в двора, вместо чудесии и чудовища, забеляза няколко души, погълнати от магически занимания като преливане на бъчви, миене на дъски и закрепването им една към друга с помощта на пирони. Миришеше на прясно отсечено дърво, прясна вар, котки, прокиснало вино и грахова супа — която им поднесоха малко по-късно.

Огладнели от пътуването, вятъра и студа, те ядоха охотно и безмълвно. Компания им прави заместникът на управителя Ферабрас, представен на Гералт под името Шимон Гилда. Прислужваха им две руси девойки с дълги поне две лакти коси. И двете хвърляха на вещера толкова красноречиви погледи, че той реши колкото се може по-бързо да приключи с яденето и да се захваща за работа.

Шимон Гилда не беше виждал чудовището. Знаеше как изглежда само от разказите на Други.

— Бил черен като смола, но когато пълзял по стените, тухлите се виждали през него. Бил като желе, разбирате ли, господин вещерю, с извинение, като сопол. А лапите му били дълги и тънки, и силни; били осем или дори повече. Йонтек само стоял и гледал, най-накрая се опомнил и изкрещял с всички сили: „Умри, гадино!“. И започнал да реди екзорсизъм: „Да пукнеш дано, изчадие.“ А чудовището веднага: скок, скок, скок. Изчезнало и повече не се видяло. Скрило се в бездните на пещерата. Тогава момчетата казаха: щом има чудовище, повишете ни заплатите за работа във вредни за здравето условия, а ако не искате, ще подадем жалба в гилдията. А аз им викам, че могат да си заврат тяхната гилдия знаят къде…

— Кога са видели за последен път чудовището? — попита Гералт.

— Преди две седмици. Малко преди Юле.

— Казахте, че преди Ламас — обърна се вещерът към управителя.

Алкид Ферабрас се изчерви на местата, непокрити с брада. Шимон Гилда изсумтя.

— Така, така, господин управителю, ако искате да ни управлявате, трябва по-често да идвате при нас, а не само да полирате със задника си стола в кантората в Боклер. Така мисля…

— Не ме интересуват мислите ви — прекъсна го Ферабрас. — Разказвайте за чудовището.

— Разказах всичко. Това е.

— Нямало ли е жертви? Никого ли не е нападало?

— Не. Но миналата година един младеж изчезна безследно. Някои казват, че чудовището го е отвлякло в пещерата и го е изяло. Други твърдят, че няма такова нещо, а младежът е избягал заради дългове — бил е запален комарджия. Освен това е надул корема на дъщерята на мелничаря, а тя е подала молба в съда и са го осъдили да плаща издръжка…

— И никой друг ли не е нападнат? — безцеремонно го прекъсна Гералт. — Никой друг ли не е виждал чудовището?

— Не.

Една от девойките, които сервираха, прекара гръдта си през ухото на Гералт, докато му продаваше чаша вино.

— Да вървим — каза бързо вещерът. — Няма за какво да губим време в приказки. Отведете ме в подземието.

За съжаление амулетът на Фрингила не оправда възлаганите му надежди. Гералт изобщо не вярваше, че шлифованият хризопаз със сребърна рамка ще замени вещерския му медальон с вълча глава. Впрочем, Фрингила не беше и твърдяла подобно нещо. Но пламенно го уверяваше, че след като се настрои към психиката на вещера, амулетът ще бъде способен на много неща, и по-специално — да предупреждава за възможни опасности.

Но или магиите на Фрингила не бяха успели, или Гералт и амулетът имаха доста различни възгледи за това какво е опасност и какво — не. Във всеки случай хризопазът само едва доловимо потрепна, когато на влизането в подземията вещерът пресече пътя на големия червеникав котарак, който преди това дефилираше из двора с вирната опашка. Впрочем, котаракът явно също получи някакъв сигнал от амулета, защото избяга, мяучейки диво.

Когато вещерът се спусна в подземията, медальонът започна постоянно да вибрира нервно, при това най-много в най-чистите, сухи и подредени места, където единствената заплаха беше виното в огромните бъчви. Ако някой, загубил самоконтрол, легнеше с отворена уста под чучурчето, го очакваше страхотен махмурлук. И нищо повече.

Медальонът дори не потрепна, когато Гералт напусна работната част на подземията и се спусна надолу по стълбите и проходите. Вещерът вече беше съобразил, че под повечето изби на Тусент се намират древни шахти. Ясно беше, че когато лозите са започнали да носят печалби, експлоатацията на шахтите е била прекратена, а те частично са били приспособени за складови помещения. Замъците Померол и Зурбаран бяха над стари шахти в шистови масиви. Пълно беше с мини и галерии — достатъчен беше само миг невнимание, за да се озове човек на дъното на някоя от тях с лоши счупвания на костите. Част от дупките бяха покрити с изгнили вече дъски, които бяха засипани с шистов прах и поради това почти не се отличаваха от околната почва. Невнимателното стъпване върху подобни дъски беше опасно — за което медальонът би трябвало да предупреждава. А той не го правеше.

Не го предупреди също, когато от купчината шистови камъни на някакви си десетина крачки от Гералт изскочи сива размита фигура, която задращи с нокти по почвата, подскочи диво, а след това с писък и кикотене се понесе по коридора и се гмурна в една от зеещите в стената ниши.

Вещерът изруга. Магическата джаджа реагираше на червеникавите котаци, но не и на гремлините. „Трябва да си поговоря за това с Фрингила“ — помисли си той, докато се приближаваше към нишата, в която се беше скрило съществото.

Амулетът затрепери силно.

„Точно навреме“ — каза си Гералт. Но веднага се замисли. В края на краищата, медальонът можеше и да не е чак толкова глупав. Стандартната и любима тактика на гремлините беше да избягат и да устроят засада, от която поразяваха преследвача с неочакван удар на острите си като сърпове нокти. Гремлинът можеше да го чака там, в мрака, а медальонът да сигнализира за това.

Вещерът изчака дълго време, сдържайки дъха си и напрягайки слуха си. Амулетът си лежеше тихо и спокойно на гърдите му. Откъм дупката прииждаше неприятна смрад. Но цареше мъртвешка тишина. А нито един гремлин не би издържал толкова дълго в тишина.

Без да се колебае, Гералт влезе в нишата и запълзя на четири крака, закачайки с гърба си стърчащите камъни. Не се наложи да пълзи дълго.

Нещо изхрущя и зашумоля, подът пропадна и вещерът полетя надолу заедно с няколко центнера пясък и почва. За щастие полетът продължи кратко — отдолу нямаше бездънна пропаст, а обикновена яма. Излетя от нея като изпражнение от канализационната тръба и с трясък се стовари върху купчина изгнили дърва. Изтръска пясъка от очите си, изплю друга порция от него от устата си и изруга. Амулетът трепереше, без да спира, мяташе се на шията му като пъхнато в пазвата му врабче. Вещерът с усилие се сдържа да не го скъса и да не го запрати по дяволите. Първо, това щеше да ядоса Фрингила. Второ, хризопазът като че ли имаше някакви други магически свойства. Гералт се надяваше, че когато се проявят, амулетът ще започне да действа по-надеждно.

Опитвайки се да стане, той напипа с ръка кръгъл череп. И осъзна, че това, върху което лежи, съвсем не са изгнили дърва.

Изправи се и бързо огледа купчината кости. Бяха човешки. Явно беше, че всички тези хора в момента на смъртта си са били в окови и по всяка вероятност — голи. Костите бяха натрошени и оглозгани. Когато са ги гризали, хората може би вече не са били между живите. Но това не беше сигурно.

От ямата го изведе коридор, дълъг и прав като стрела. Шистената стена беше обработена доста гладко, това вече не приличаше на шахта.

Внезапно вещерът излезе в огромна каверна, чийто таван тънеше в мрак, а в средата й имаше гигантска, черна, бездънна пропаст, през която беше прехвърлен каменен, опасен на вид мост.

От стените глухо капеше вода, звънтеше ехо. От пропастта лъхаше хлад и зловоние. Амулетът беше спокоен. Гералт премина през моста внимателно и предпазливо, стараейки се да не се допира до разпадащите се перила.

Оказа се, че от другата страна на моста има още един коридор. В гладко обработените стени се виждаха ръждиви поставки за факли. Там имаше и ниши, в някои от които стояха статуйки от пясъчник, но капещата вода с годините ги беше изгладила и превърнала в безформени идоли. В стените бяха зазидани и плочи с барелефи. Направени от по-здрав материал, те се бяха съхранили по-добре. Гералт разпозна жена със сърпообразни крила, кула, лястовица, глиган, делфин, еднорог.

Чу глас.

Спря се, затаи дъх.

Амулетът потрепна.

Не, слухът не го лъжеше, това не беше шумолене на ронещи се шистови камъни или ехо от капещата вода. Това беше човешки глас.

Гералт затвори очи, напрегна слуха си. Успя да локализира гласа.

Можеше да се закълне, че говоренето идваше откъм поредната ниша, зад поредната статуетка — размита, но не дотолкова, че да изгуби закръглените си женски форми. Този път медальонът се оказа на висота. Просветна и Гералт изведнъж забеляза в стената отблясък на метал. Той хвана размитата женска фигура, стисна я здраво и я завъртя. Разнесе се стържене, стената на нишата, закачена за метални панти, се завъртя, и зад нея се разкри вита стълба.

Отгоре отново се разнесе глас. Гералт не се колеба дълго.

Когато изкачи стълбите, откри врата. Тя се отвори лесно, без скърцане. Зад вратата имаше малко сводесто помещение. От стените стърчаха четири огромни месингови тръби, чиито краища се разширяваха като фунии. По средата между фуниите имаше кресло, а в креслото седеше скелет. Върху черепа с липсващи зъби се бяха запазили остатъци от шапка, върху костите имаше дрипи от някогашни разкошни дрехи, на шията имаше златна верижка, а на краката — прогризани от плъховете остри обувки от козя кожа.

От едната от тръбите се чу кихане, толкова гръмко и неочаквано, че вещерът подскочи. После някой подсмръкна. Усиленият от месинговата тръба звук беше наистина адски.

— Наздраве — прозвуча в тръбата. — Ама че ви тече носът, Скелен.

Гералт избута скелета от креслото, като не пропусна да свали и сложи в джоба си златната верижка. После сам се настани на мястото за подслушване, до фунията.

Единият от гласовете беше басов, дълбок и боботещ. Когато говореше, фунията вибрираше.

— Ама че ви тече носът, Скелен. Къде се простудихте така? И кога?

— Не ми се говори за това — отвърна настиналият. — Проклетата болест се е вкопчила в мен и ме държи, от време на време леко ме отпуска и пак ме хваща. Дори магията не помага.

— Може би трябва да се смени магикът? — намеси се трети глас, скърцащ като ръждивите панти на врата. — Вилгефорц засега не може да се похвали с особени успехи. Според мен…

— Да оставим тези работи — намеси се още някой, говорещ с характерно провличане на сричките. — Не сме се събрали заради това тук, в Тусент, на края на света.

— На смотания край на света!

— Този край на света — каза простуденият — е единственият известен ми край, който няма собствени служби за сигурност. Единственото кътче на империята, което не гъмжи от агенти на Ватие де Ридо. Всички смятат това княжество на пиянство и вечно веселие за комедийно, и никой не го взема на сериозно.

— Такива краища — каза провличащият сричките — винаги са били рай за шпионите и любимо място за срещи между тях. Поради което са привличали и контраразузнаването, и шпиони, и всякакви съгледвачи и подслушвачи.

— Може и да е било така едно време. Но не и в епохата на женско управление, която трае в Тусент почти сто години. Повтарям, тук сме в безопасност. Тук никой няма да ни намери и да ни подслуша. Можем да се правим на търговци и спокойно да си обсъждаме важните за вашите княжески милости въпроси. За вашите лични богатства и владения.

— Презирам личната облага! — възмути се скърцащият. — Не съм дошъл тук заради нея! Интересува ме изключително благото на империята. А благото на империята, господа, това е силната династия! Ще бъде нещастие и огромно зло за империята, ако на трона се възкачи някакъв гнил плод с лоша кръв, потомък на физически и душевно болните северни изроди. Не, господа! Аз, Вет от рода Ветови, се заклевам, че няма да стоя в бездействие! Още повече, че на дъщеря ми вече почти й беше обещано…

— На твоята дъщеря ли, Дьо Вет? — извика басовият боботещ глас. — А какво да кажа аз? Аз, който подкрепих палето Емхир още тогава, в борбата против узурпатора? Нали именно от моята резиденция кадетите тръгнаха да щурмуват двореца? Още тогава малкият мерзавец заглеждаше мило моята Ейлан, усмихваше се, правеше й комплименти, а зад завесите, знам това, е опипвал гърдите й. А сега какво? Друга императрица? Такова публично оскърбление? Императорът на Вечната империя да постави над дъщерите на старите родове чужденка от Цинтра? А? Седи на трона благодарение на мен и смее да отхвърли моята Ейлан? Не, няма да търпя това!

— Нито пък аз! — извика поредният глас, висок и възбуден. — Мен също ме пренебрегна! Заради тази цинтрийска пришълка заряза жена ми!

— По една щастлива случайност — обади се човекът, провличащ сричките, — пришълката е изпратена на оня свят. Което следва от съобщението на господин Скелен.

— Изслушах внимателно съобщението на господин Скелен — каза скърцащият — и стигнах до извода, че от него не следва нищо, освен че пришълката е изчезнала. Щом е изчезнала, значи може да се появи отново. От миналото лято насам е изчезвала и се е появявала пак многократно! Наистина, господин Скелен, много ни разочаровахте. Вие и този магьосник, Вилгефорц!

— Сега не е време за това, Йоахим! Не е време да се обвиняваме и обиждаме взаимно, забивайки клинове в нашето единство. Трябва да сме силни и единни. И решителни. Няма значение дали цинтрийката е жива, или не. Императорът, който веднъж е оскърбил старите родове, ще продължава да го прави! Цинтрийката я няма? Тогава след няколко месеца той ще ни представи императрица от Зерикания или Зангвебар! Не, кълна се във Великото слънце, че няма да допуснем това!

— Няма да го допуснем, ето какво! Правилно го каза, Ардал! Родът на Емрейсите не оправда очакванията, и всеки ден, през който Емхир остава на трона, нанася вреда на Империята. А има кого да сложим на трона. Младият Ворис…

Чу се гръмко кихане, после подсмъркване.

— Конституционна монархия — каза кихналият. — Сега е моментът за конституционна монархия, за прогресивен строй. А после демокрация… Власт на народа…

— Император Ворис — повтори с натъртване басовият глас. — Император Ворис, уважаеми Стефан Скелен. Който ще се ожени за моята Ейлан или за една от дъщерите на Йоахим. И тогава аз, Дьо Вет, ще стана Велик канцлер на короната и маршал, а вие — граф и министър на вътрешните работи. Нима като привърженик на някакъв си там народ ще се откажете от титли и длъжности, а?

— Да оставим настрана историческите процеси — обади се примирително простуденият. — Те така или иначе не могат да бъдат удържани. Засега, Ваша милост Велики канцлер на короната Аеп Дахи, ако имам някакви възражения относно принц Ворис, те са предимно затова, че той е човек с железен характер, горд и непреклонен, върху когото няма да може да се влияе.

— Ако може да подскажа нещо — обади се онзи, която разтягаше сричките. — Принц Ворис има син, малкият Морвран. Той е значително по-добър кандидат. Първо, той има по-основателни права за престола, както по мъжка, така и по женска линия. Второ, той е дете, вместо което ще управлява регентски съвет. Тоест ние.

— Глупости! Ще се справим и с бащата! Ще се намери начин!

— Ще му пробутаме жена ми! — предложи екзалтираният.

— Почакайте, граф Броане. Сега не е време за това. Господа, този съвет е за нещо друго. Бих искал да отбележа, че все още управлява Емхир вар Емрейс.

— И още как — съгласи се простуденият, духайки си носа. — Управлява и живее, радва се на прекрасно здраве, както физическо, така и умствено. Второто не подлежи на съмнение, след като отпрати всички вас от Нилфгард, заедно с войските, които биха ви били верни. Така че как смятате да извършите преврат, уважаеми княз Ардал, след като всеки момент могат да ви пратят в битка начело на армия „Изток“? А и княз Йоахим май също вече трябва да се присъедини към своите войски, Специална оперативна група „Верден“.

— Запази язвителността за себе си, Стефан Скелен. И не прави физиономии, които само според теб те карат да приличаш на твоя нов шеф, магьосника Вилгефорц. Имай предвид също, Кукумявко, че ако Емхир подозира нещо, за това сте виновни именно вие, ти и Вилгефорц. Признай си, че искахте да хванете цинтрийката и да я изтъргувате, включвайки в цената милостта на Емхир. Сега, когато девойката е мъртва, няма с какво да търгувате, нали? Емхир ще ви разпъне на коне, ето какво. Няма да си спасите главите — нито ти, нито магьосникът, с когото се свърза въпреки несъгласието ни!

— Никой от нас няма да си спаси главата, Йоахим — вметна басът. — Трябва да погледнем истината в очите. Нашето положение не е никак по-добро от това на Скелен. Така се получи, че всички се возим в една каруца.

— Но именно Кукумявката ни качи в тази каруца! Смятахме да действаме тайно, а сега какво? Емхир знае всичко! Агентите на Ватие де Ридо търсят Кукумявката из цялата империя! А за да се отърве от нас, Емхир ни изпрати на война, ето какво!

— Точно това ме радва — каза онзи, който разтягаше сричките. — Трябва да се възползваме от него. Уверявам ви, че войната вече е омръзнала на всички. На армията на обикновените хора, и най-вече — на търговците и предприемачите. Самото приключване на войната ще бъде посрещнато с огромна радост из цялата Империя, независимо от това как ще приключи тя. А вие, господа, като командващи армии, можете да повлияете на резултата от войната, като в никой от случаите не губите. Ако войната приключи успешно, ще се окичите с лаврите на победители. А в случай на поражение ще бъдете посланици на провидението, привърженици на преговорите, слагащи край на кръвопролитията.

— Вярно е — каза след кратък размисъл скърцащият. — Заклевам се във Великото слънце, това е самата истина! Правилно разсъждавате, господин Леуваарден.

— Емхир си сложи въжето на шията, изпращайки ни на фронта — обади се басът.

— Емхир все още е жив, уважаеми князе — каза екзалтираният. — Жив е и се чувства прекрасно. Да не делим кожата на жива мечка.

— Правилно — съгласи се басът. — Първо трябва да убием мечката.

Настана продължително мълчание.

— Значи покушение. Смърт.

— Смърт.

— Смърт!

— Смърт! Това е единственото решение. Емхир ще има привърженици, докато е жив. Достатъчно ще е да умре и всички ще минат на наша страна. Аристокрацията ще ни подкрепи, защото аристокрацията — това сме ние, а силата на аристокрацията е в нейната солидарност. Голяма част от армията също ще ни подкрепи, особено онази част от офицерството, която помни чистката на Емхир след соденското поражение. И народът също ще ни подкрепи.

— Защото народът е глупав, невеж и лесен за манипулиране — завърши Скелен, подсмърчайки. — Достатъчно е да се извика „Ура!“ и да се произнесе пламенна реч от стъпалата на сената, да се отворят вратите на затворите и да се намалят данъците.

— Абсолютно сте прав — изрече провличащият сричките. — Сега знам колко жадувате демокрация.

— Предупреждавам ви — заскърца онзи, когото наричаха Йоахим, — че нещата няма да протекат толкова гладко, господа. Планът ни предвижда, че Емхир ще умре. Но не бива да си затваряме очите за това, че Емхир има много привърженици, на негово разположение е корпус от вътрешните войски, притежава и фанатично предана гвардия. Няма да е лесно да се пробият редовете на бригада „Императорска“, а тя, няма какво да се заблуждаваме, ще се бие до смъртта на последния си боец.

— И тук ни предлага помощта си Вилгефорц — обяви Скелен. — Няма да ни се наложи да обсаждаме двореца или да си пробиваме път през редиците на „Императорската“. Всичко ще направи един терорист, притежаващ магическа защита. Така, както се случи в Третогор, точно преди бунта на магиците на Танед.

— Крал Радовид Редански?

— Точно така.

— И Вилгефорц има такъв терорист?

— Да. За да ви докажем, че напълно ви се доверяваме, господа, ще ви кажем кой е това. Магьосницата Йенефер, която държим в тъмница.

— В тъмница? Но говори се, че Йенефер е съучастница на Вилгефорц.

— Тя е негова пленница. Омагьосана и хипнотизирана, програмирана като голем, тя ще извърши покушението. След което ще се самоубие.

— Нещо не ми харесва идеята за омагьосана вещица — каза разтягащият сричките, като заради отвращението си говореше още по-провлачено. — По-добре да е герой, пламенен идеалист, отмъстител…

— Отмъстителка — прекъсна го Скелен. — Тя е най-подходящата, господин Леуваарден. Йенефер ще си отмъсти за злото, причинено й от тиранина. Емхир е преследвал нейната възпитаница, едно невинно дете, и е причинил смъртта й. Този жесток тиранин, този извратеняк, вместо да се грижи за империята и за народа, е преследвал и изтезавал деца. Затова ще го застигне ръката на отмъщението…

— Според мен това е много добра идея — обади се басово Ардал аеп Дахи.

— Според мен — също — изскърца Йоахим дьо Вет.

— Отлично! — извика ентусиазирано граф Броане. — Ръката на отмъщението ще накаже тиранина и извратеняка заради съблазняването на чужди жени! Отлично!

— Още нещо — провлачи Леуваарден. — За да докажете, че напълно ни се доверявате, господин графе Скелен, съобщете ни, моля, къде се намира понастоящем господин Вилгефорц.

— Господа, аз… Не ми е позволено…

— Това ще бъде гаранция за искреност и отдаденост на делото.

— Не се бойте от предателство, Стефан — добави Аеп Дахи. — Никой от присъстващите няма да ви издаде, колкото и парадоксално да звучи. При други обстоятелства, вероятно, между нас би се намерил човек, който би пожелал да си откупи живота, издавайки останалите. Но всички ние много добре знаем, че не можем да откупим нищо с предателството си. Емхир вар Емрейс не прощава. Просто не умее да прощава. На мястото на сърцето си той има парче лед. И заради това ще умре.

Стефан Скелен не се колеба дълго.

— Е, добре — каза той. — Нека това бъде доказателство за моята искреност. Вилгефорц се крие в…

Седнал до фунията, вещерът стисна до болка юмруците си. Напрегна слуха си. И паметта си.

Съмненията на вещера относно ефективността на амулета на Фрингила се оказаха напразни и се разсеяха мигновено. Когато влезе в голямата каверна и се приближи до каменното мостче над черната пропаст, медальонът започна да трепери и да се дърпа вече не като врабче, а като голяма и силна птица. Например гарван.

Гералт застина и успокои амулета. Не направи дори най-малкото движение, за да не се подлъже слухът му от шумоленето или от дишането му. Чакаше. Знаеше, че от другата страна на пропастта, отвъд моста, нещо се таи в тъмнината. Не изключваше и нещо да се стаява зад гърба му, а мостът да е капан. Не можеше да си позволи да се хване в него. Чакаше. И дочака.

— Здравей, вещерю — чу се глас. — Чакахме те.

Гласът, идващ от мрака, звучеше странно. Но Гералт вече беше чувал такива гласове, познаваше ги. Гласове на същества, несвикнали да общуват чрез реч. Умеещи да използват апарата на белите дробове, диафрагмата, трахеите и гръкляна, тези същества не владееха докрай артикулационния апарат дори в случаите, в които устните, небцето и езикът им имаха строеж, напълно сходен с човешкия. Изговаряните от такива същества думи не само че имаха странен акцент и интонация, но и съдържаха звуци, неприятни за човешкото ухо — от твърди и лаещи до съскащи и хлъзгаво меки.

— Чакахме те — повтори гласът. — Знаехме, че ще дойдеш, ако те подмамим със слухове. Че ще влезеш тук, под земята, готов да преследваш и убиваш. Няма да излезеш повече оттук. Няма да видиш слънцето, което толкова обичаше.

— Покажи се.

В тъмнината отвъд моста нещо помръдна. Мракът на едно място сякаш се сгъсти и прие приблизително човешки очертания. Съществото сякаш нито за миг не оставаше в една и съща поза и на едно и също място, променяше се с помощта на бързи, нервни, трепкащи движения. Вещерът вече беше виждал такива същества.

— Коред — подхвърли той студено. — Можех да очаквам тук нещо такова. Даже е чудно, че не се натъкнах на теб по-рано.

— Виж ти! — В гласа на мърдащото се създание прозвучаха подигравателни нотки. — Уж в тъмнина, а позна. А този ще го познаеш ли? И този? И този?

От мрака се появиха още три същества — беззвучно, като духове. Едното, криещо се зад гърба на кореда, ако се съди по формата, също беше хуманоид, но по-ниско на ръст, прегърбено и наподобяващо маймуна. Гералт знаеше, че това е килмулис.

Другите две чудовища, както основателно беше заподозрял вещерът, се криеха от неговата страна на мостчето, готови да му отрежат обратния път. Първото, отляво, застърга с нокти като огромен паяк, и застина, свивайки многобройните си крайници. Това беше прискирник. Последното същество, на вид приличащо на свещник, изскочи сякаш направо от шистовата стена. Гералт не можеше да определи вида му — в нито една от вещерските книги не фигурираше нещо подобно.

— Не искам неприятности — каза той, разчитайки донякъде на факта, че съществата го бяха заговорили, вместо веднага да му скочат на шията в тъмнината. — Не искам да има неприятности помежду ни. Но ако се хвърлите на бой, ще се защитавам.

— Наясно сме с това — изсъска коредът. — Ето защо сме четирима. Ето защо те примамихме тук. Ти ни отрови живота, подли вещерю. Това са най-красивите дупки в тази част на света, чудесно място за зимуване, зимуваме тук почти от началото на историята. А сега ти дойде тук да ни ловиш, нещастнико. Преследваш ни, убиваш ни за пари. Край с това. Край и с теб.

— Чуй ме, кореде…

— По-учтиво — изръмжа съществото. — Не мога да понасям простащината.

— Тогава как да се обръщам към теб?

— Господин Швайцер.

— Значи, ситуацията е такава, господин Швайцер — започна Гералт, на вид спокоен и миролюбив. — Не крия, че влязох тук като вещер, с вещерска задача. Предлагам да пропуснем тази точка. Но тук, в подземието, се случи нещо, което промени ситуацията диаметрално. Научих нещо извънредно важно за мен. Нещо, което може да промени целия ми живот.

— И какво следва от това?

— Трябва незабавно да изляза на повърхността. — Гералт беше самото спокойствие и търпение. — Веднага, без минута забавяне, трябва да тръгна на дълъг път. Път, който може да се окаже еднопосочен. Съмнявам се, че някога ще се върна тук…

— И по този начин искаш да си откупиш живота ли, вещерю? — изсъска господин Швайцер. — Няма да се получи. Молбите ти са напразни. Хванахме те в капан и няма да те пуснем от него. Ще те убием, за да спасим не само себе си, но и другите наши побратими. В бой за нашата свобода.

— Аз не само няма да се върна по тези места — търпеливо продължи Гералт, — но и изобщо ще се откажа от вещерската професия. Никога повече няма да убия някого от вас…

— Лъжеш! Лъжеш от страх!

— Не! — Гералт и този път не позволи да го прекъснат. — Както казах, трябва незабавно да тръгна оттук. Така че имате да избирате между две алтернативи. Първата: да повярвате в искреността ми и аз ще изляза оттук. И втората: да изляза оттук през вашите трупове.

— И третата — изхриптя коредът, — ти самият ще бъдеш труп.

Вещерът със свистене измъкна меча от ножницата си.

— Няма да съм единствен — каза той спокойно. — Със сигурност няма да съм единствен, господин Швайцер.

Коредът мълча известно време. Килмулисът зад гърба му се поклащаше и кашлюкаше. Прискирникът свиваше и изправяше крайниците си. „Свещникът“ постоянно променяше формата си. Сега изглеждаше като крива елха с две големи фосфоресциращи очи.

— Дай доказателство за искреността си и добрата си воля — каза най-накрая коредът.

— Какво?

— Мечът ти. Твърдиш, че ще престанеш да бъдеш вещер. А вещерът — това е неговият меч. Хвърли го в пропастта. Или го счупи. Тогава ще те пуснем да си тръгнеш.

Гералт стоя няколко секунди неподвижно, в тишина, в която се чуваше как водата капе от сводовете и от стените. После бавно, без да бърза, заби меча вертикално и дълбоко в една цепнатина в скалата. И счупи острието, натискайки го силно с ботуша си. Чу се звънтене, което ехото разнесе из пещерата.

Водата капеше от стените, стичаше се по тях като сълзи.

— Не мога да повярвам — изрече много бавно коредът. — Не мога да повярвам, че някой може да бъде толкова глупав.

Нахвърлиха се върху него всички едновременно, мигновено, без викове, заповеди или команди. Пръв се понесе през моста господин Швайцер, извадил нокти и зъби, на които би завидял и вълк.

Гералт му позволи да се приближи, а после се завъртя в бедрата и нанесе удар, раздробявайки долната челюст и гърлото му. В следващия момент вече беше на моста, където замахна и със силен удар разсече килмулиса. Преви се и приклекна — тъкмо навреме — а носещият се към него „свещник“ прелетя отгоре му, като едва-едва го закачи за куртката с ноктите си. Вещерът отскочи надалеч от прискирника и от тънките му лапи, въртящи се като вятърна мелница. Ударът на една от лапите попадна в главата му. Гералт затанцува, правейки финтове и размахвайки широко меча около себе си. Прискирникът скочи отново, но не уцели, удари се в парапета, строши го и рухна в пропастта, съпроводен от градушка от камъни. До момента не беше издал никакъв звук, но сега, падайки в пропастта, зарева. Ревът продължи дълго.

Върху Гералт се нахвърлиха от две страни — от едната „свещникът“, от другата — окървавеният килмулис, който, макар и да беше ранен, успя да се изправи. Вещерът скочи на парапета на моста, усещайки как се трият един в друг клатещите се камъни и как целият мост се тресе. Балансирайки, той се измъкна от обхвата на ноктестите лапи на „свещника“ и се озова зад гърба на килмулиса. Килмулисът нямаше шия, и затова Гералт го удари в слепоочието. Но черепът на чудовището се оказа като от желязо, наложи се да го удари втори път. Това му отне твърде много време.

Получи удар в главата, болката избухна в черепа и в очите му. Завъртя се, размахвайки широко оръжието си и усещайки как изпод косата му тече кръв; опитваше се да проумее какво се е случило. По чудо избегнал втория удар, осъзна — свещникът беше променил формата си и сега атакуваше с невероятно дълги лапи.

Това си имаше своите недостатъци: заради изместения център на тежестта свещникът губеше равновесие. Вещерът се гмурна под лапите, съкращавайки дистанцията. Виждайки какво го заплашва, „свещникът“ падна като котка по гръб, протягайки задните си лапи, също толкова ноктести, колкото и предните. Гералт ги прескочи, удряйки в движение. Усети как острието се вряза в тялото. Сви се, обърна се и нанесе още един удар, приклякайки. Съществото закрещя и рязко издавайки глава напред, диво изщрака със зъби пред самите гърди на вещера. Огромните му очи светеха в мрака. Гералт го отблъсна със силен удар с дръжката на меча и го съсече отблизо, отнасяйки половината му череп. Но дори и сега, останало само с другата половина от главата си, това странно, нефигуриращо в нито една от вещерските книги същество трака със зъби още доста секунди. После умря със страшна, почти човешка въздишка.

Лежащият в локва кръв коред конвулсивно трепереше.

Вещерът застана над него.

— Не мога да повярвам — изрече много бавно той, — че някой може да е толкова глупав, че да се хване на такава проста илюзия като тази с чупенето на меча.

Не знаеше дали коредът е в състояние да разбере думите му. Но всъщност това му беше безразлично.

— Предупредих те — каза той, бършейки кръвта, течаща по бузата му. — Предупредих те, че трябва да изляза оттук.

Господин Швайцер затрепери силно, захриптя и застена. После замря и утихна.

Водата капеше от сводовете и стените.

— Доволен ли си, Регис?

— Сега — да.

— В такъв случай — вещерът се изправи, — отивай да си събираш багажа. По-живо.

— Това няма да ми отнеме много време. Omnia mea mecum porto24.

— Какво?

— Багажът ми не е много.

— Още по-добре. След половин час ще се срещнем извън града.

— Ще бъда там.

Беше я подценил. Тя го излови. Сам си беше виновен. Вместо да бърза, трябваше да мине през задния двор и да остави Плотка в голямата конюшня, предназначена за странстващите рицари, персонала и прислугата. Там бяха и конете на неговата дружина. Той не направи това, а в бързината и по вече придобития навик се възползва от княжеската конюшня. А можеше да се досети, че в княжеската конюшня непременно ще се намери някой доносник.

Тя преминаваше от преграда на преграда, ритайки сламата. Носеше къса кожена шуба, бяла сатенена блуза, черна пола за езда и високи ботуши. Конете пръхтяха, чувствайки прииждащата откъм нея ярост.

— Така значи — каза тя при вида му, извивайки камшика, който стискаше в ръката си. — Бягаме! Без да се простим. Защото писмото, което лежи на масата ми, не е прощаване. Във всеки случай не и след това, което ни свързваше. Доколкото разбирам, поведението ти е предизвикано от невероятно важни причини, които го обясняват и оправдават.

— Да, обясняват го и го оправдават. Извинявай, Фрингила.

— „Извинявай, Фрингила“ — повтори тя, яростно кривейки устни. — Колко кратко, икономично, колко непретенциозно, с каква грижа за стила. Писмото, което си ми оставил, залагам си главата, сигурно е също толкова изискано. Без излишно многословие, що се отнася до аргументите.

— Трябва да тръгвам — промълви той. — Досещаш се защо. И заради кого. Моля те, прости ми. Смятах да се измъкна скришом, тихомълком, защото… Не исках да се опиташ да тръгнеш с нас.

— Страховете ти са напразни — процеди тя, навивайки бича. — Не бих тръгнала с теб дори и да ми се молиш, дори и да лежиш в краката ми. О, не, вещерю. Ходи сам, умирай сам, измръзвай сам из проходите. Аз нямам никакви задължения пред Цири. А пред теб? Знаеш ли колко са ми се молили за това, което ти имаше? Което сега с презрение отблъскваш, захвърляш в ъгъла?

— Никога няма да те забравя.

— Ох — изсъска тя. — Дори не предполагаш как ми се иска да направя така, че думите ти да са истина. И дори не с помощта на магия, а с помощта на този бич!

— Няма да го направиш.

— Да, няма да го направя. Не бих могла. Ще се държа така, както подобава на пренебрегната и изоставена любовница. Класически. Ще си отида с високо вдигната глава. С достойнство и гордост. Преглъщайки сълзите си. После ще плача във възглавницата си. А след това ще си намеря някой друг!

Тя вече почти крещеше.

Той не каза нищо. Фрингила също млъкна.

— Гералт — каза тя след малко със съвсем променен глас. — Остани с мен. — Виждайки, че той се колебае, добави: — Мисля, че те обичам. Остани с мен. Моля те. Никога не съм молила никого и не съм предполагала, че ще моля. Но теб те моля.

— Фрингила — отговори той след кратко мълчание, — ти си жена, за която мъжете могат само да мечтаят. Само моя е вината, че по природа не съм мечтател.

Тя помълча, хапейки устни, и отвърна:

— Ти си като рибарска кукичка, която може да бъде извадена само заедно с кръв и месо. Какво да се прави, сама съм си виновна, знаех какво може да ме очаква, заигравайки се с толкова опасна играчка. За щастие знам и как да се справя с последствията. В това отношение превъзхождам останалото женско племе.

Той се въздържа от коментар.

— Впрочем — добави тя, — разбитото сърце, макар и да боли дълго, много по-дълго от счупената ръка, зараства много, много по-бързо.

Той отново не каза нищо. Фрингила погледна синината на бузата му.

— Е, как е амулетът ми? Добре ли работи?

— Просто е великолепен. Благодаря ти.

Тя кимна и попита със съвсем различен глас и тон:

— Накъде си тръгнал? Какво, узна ли? Вече ти е известно мястото, където се крие Вилгефорц, нали?

— Да. Само не ме моли да ти го казвам. Няма да ти го кажа.

— Купувам тази информация. Срещу друга.

— Така ли?

— Имам ценни сведения — продължи тя. — А за теб ще са направо безценни. Ще ти ги продам за…

— … за успокоение на съвестта — довърши той, гледайки я в очите. — Заради доверието в теб, което имах. Като че ли преди малко ставаше въпрос за любов? А сега вече си говорим за търгуване?

Тя мълча дълго. После рязко и силно удари с бича по ботуша си.

— Йенефер, жената, с чието име ме нарече няколко пъти нощем в най-неподходящите за това моменти, никога не е предавала нито теб, нито Цири. Тя никога не е била съучастница на Вилгефорц. За да спаси Цири, тя пое невероятен риск, загуби и попадна в ръцете на Вилгефорц. През есента на миналата година чрез изтезания той я е принудил да направи сканиране, за да търси Цири. Не е известно дали е още жива. Не знам нищо повече. Заклевам се.

— Благодаря ти, Фрингила.

— Върви си.

— Вярвам ти — каза той, без да се помръдва. — И никога няма да забравя това, което се случи между нас. Вярвам ти, Фрингила. Няма да остана с теб, но може би аз също те обичах… По свой начин. Моля те да запазиш в най-дълбока тайна онова, което ще узнаеш сега. Леговището на Вилгефорц се намира в…

— Почакай — прекъсна го тя. — Ще ми кажеш това по-късно. А сега, преди да тръгнеш, сбогувай се с мен. Така, както трябва да го направиш. Не с писма, не с детински извинения. Сбогувай се с мен така, както аз искам.

Тя свали кожената шуба и я хвърли върху купчина слама. С рязко движение разкъса блузата си, под която нямаше нищо. Падна върху шубата, привличайки го върху себе си. Гералт я хвана за шията, осъзнавайки, че няма да има време да свали ръкавиците си. Но за щастие Фрингила не носеше ръкавици. Нито пък бельо. За още по-голямо щастие не носеше и шпори, защото след малко ездитните й ботуши затанцуваха навсякъде — и беше страшно човек да си помисли какво щеше да стане, ако беше с шпори.

Когато тя извика, той я целуна. Заглуши вика й.

Усещайки необузданата им страст, конете цвилеха, тропаха и се удряха в преградите така, че на земята се сипеше сено и мазилка от тавана.

— Цитаделата Рис-Рун в Назаир, при езерото Муредах — завърши триумфално Фрингила Виго. — Там е убежището на Вилгефорц. Измъкнах това от вещера, преди да си тръгне. Имаме достатъчно време, за да го изпреварим. Той в никакъв случай няма да стигне дотам преди април.

Деветте жени, събрали се в колонната зала на двореца Монтекалво, закимаха, дарявайки Фрингила с погледи, пълни с признателност.

— Рис-Рун — повтори Филипа Ейлхарт, озъбвайки се в хищна усмивка и играейки си с пришитата към роклята й сардониксова камея. — Рис-Рун в Назаир. Е, до скоро виждане, господин Вилгефорц… До скоро виждане!

— Когато вещерът се добере дотам — изсъска Кейра Мец, — ще намери само развалини, които даже вече няма да миришат на сажди.

— Нито на трупове — усмихна се чаровно Сабрина Глевисиг.

— Браво, госпожице Виго — кимна Шеала де Танкарвил. — Повече от три месеца в Тусент… Но явно си е струвало.

Фрингила Виго огледа седящите около масата магьоснички: Шеала, Филипа, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, Маргарита Льоантил и Трис Мериголд. Францеска Финдабаир и Ида Емеан, чиито очи, подчертани с ярък елфически грим, не изразяваха абсолютно нищо. В погледа на Асире вар Анахид обаче, имаше безпокойство и загриженост.

— Струваше си — призна си тя.

Абсолютно искрено.

Небето от тъмносиньо постепенно ставаше черно. Мразовитият вятър виеше в лозята. Гералт закопча шубата си и обви врата си с вълнен шал. Чувстваше се прекрасно. Удовлетворяването на желанието му, както винаги, го издигна на върха на физическите, психическите и моралните му сили, изтри остатъците от съмненията му, проясни и съживи мисълта му. Съжаляваше само, че за дълго време ще бъде лишен от тази чудотворна панацея.

Гласът на Рейнар дьо Боа-Фресне го изтръгна от мислите му.

— Времето се разваля — каза странстващият рицар, гледайки на изток, откъдето идваше вихърът. — Побързайте. Ако вятърът донесе сняг и ви хване в прохода Малхеур, ще се окажете в капан. И тогава ще се молите за затопляне на времето на всички богове, които знаете.

— Ясно.

— Първите дни ще се ориентирате по Сансретур, придържайте се към нея. Когато преминете през траперската фактория, ще стигнете до място, където в Сансретур се влива десен приток. Неговото течение ще ви покаже пътя към прохода Малхеур. Ако по волята на боговете все пак преодолеете Малхеур, не бързайте да се радвате, защото тепърва ще ви чакат проходите Сансмерси и Мортбланк. Когато преминете през двата, ще се спуснете в долината Судут. Судут има топъл микроклимат, почти като Тусент. Ако почвата не беше бедна, и там щяха да садят лозя.

Той млъкна, смутен от осъдителните погледи.

— Ясно — промърмори. — По същество. На изхода на Судут има градче Карависта. Там живее един мой братовчед — Гай дьо Боа-Фресне. Посетете го и кажете, че аз ви изпращам. Ако се окаже, че братовчед ми е покойник или е изпаднал в старческо слабоумие, запомнете: посоката ви на движение е към равнината Маг Деира, долината на река Силте. По-нататък, Гералт, вече трябва да се ориентирате по картите, които копира от местния картограф. А след като споменахме картографа, не разбрах защо го разпитваше за някакви замъци…

— По-добре забрави за това, Рейнар. Нищо такова не е имало. Нищо не си чул, нищо не си видял. Дори ако те изтезават. Разбра ли?

— Разбрах.

— Конник — предупреди ги Кахир, сдържайки ритащия си жребец. — Откъм двореца към нас се носи в галоп някакъв конник.

— Ако е един — озъби се Ангулеме, поглаждайки висящата на седлото й брадвичка, — не е проблем.

Ездачът се оказа Лютичето, пришпорил коня си с всички сили. А конят се оказа скопецът на Лютичето, Пегас, който не обичаше и нямаше навика да галопира.

— Ох — каза трубадурът, толкова задъхан, сякаш не той е яздил коня, а конят — него. — Ох, успях. Страх ме беше да не ви изпусна.

— Само не ми казвай, че все пак ще тръгнеш с нас.

— Не, Гералт. — Лютичето наведе поглед. — Няма да тръгна. Ще остана в Тусент с Невестулчицата. Тоест с Анариета. Но не можех да не се сбогувам с вас. Да ви пожелая лек път.

— Благодари от наше име на принцесата. И се постарай да ни оправдаеш за това, че тръгнахме толкова внезапно. Измисли нещо.

— Дали сте рицарски обет — и това е. Всеки в Тусент, включително и Невестулчицата, ще разбере това. А тук… Вземете. Нека това бъде моят принос.

— Лютиче… — Гералт взе от поета тежката кесия. — Не се оплакваме от липса на пари. Нямаше нужда…

— Нека това бъде моят принос — повтори трубадурът. — Парите в брой никога не са излишни. Освен това те не са мои, взех ги от личното сандъче на Невестулчицата. Какво ме гледате така? Жените нямат нужда от пари. За какво са им? Не пият, не залагат, не ходят по жени. Е, всичко хубаво. Тръгвайте, защото ще се разплача. А когато всичко свърши, на връщане се отбийте през Тусент и разкажете. И искам да прегърна Цири. Обещаваш ли, Гералт?

— Обещавам.

— Е, това е. Всичко хубаво.

— Почакай. — Гералт обърна коня, приближи се плътно до Пегас, скришом измъкна от пазвата си писмо. — Постарай се това писмо да достигне…

— До Фрингила Виго?

— Не. До Дийкстра.

— Какви ги говориш, Гералт? Побърка ли се? И как да направя това според теб?

— Намери начин. Знам, че ще успееш. А сега — всичко хубаво. Дай да те прегърна, стари глупако.

— Дай да те прегърна, приятелю. Ще ви чакам.

Погледаха подире му как се връща в тръс към Боклер.

Стъмваше се.

— Рейнар! — Вещерът се обърна в седлото. — Ела с нас.

— Не, Гералт — отговори след кратко колебание Рейнар дьо Боа-Фресне. — Може да съм странстващ, но не съм мръднал.

В голямата колонна зала на замъка Монтекалво цареше необичайна възбуда. Преобладаващите обикновено тук светлосенки от свещниците бяха сменени от млечнобялата светлина на голям магически екран. Изображението върху екрана трепереше, примигваше, изчезваше и отново се появяваше, засилвайки възбудата и напрежението. И нервността.

— Ха — каза Филипа Ейлхарт, хищно усмихвайки се. — Жалко, че не мога да съм там. Малко раздвижване нямаше да ми е излишно. И малко адреналин.

Шеала де Танкарвил я изгледа кисело, но нищо не каза. Францеска Финдабаир и Ида Емеан чрез заклинания стабилизираха изображението и го увеличиха така, че то зае цялата стена. Те ясно виждаха черните върхове на планините на фона на тъмносиньото небе, звездите, отразяващи се в повърхността на езерото, тъмната, ъгловата гъба на замъка.

— Все още не съм сигурна — обади се Шеала — дали не сгрешихме, като доверихме ръководството на ударната група на Сабрина и младата Мец. На Кейра й счупиха ребрата на Танед, може да поиска да си отмъсти. А Сабрина… Тя твърде много обича действието и адреналина. Нали, Филипа?

— Вече говорихме за това — отсече Филипа и гласът й беше кисел като сливова марината. — Взехме решенията, които трябваше да вземем. Никой няма да бъде убит без крайна необходимост. Групата на Сабрина и Кейра ще влезе в Рис-Рун тихо, като мишлета, на пръсти. Вилгефорц ще бъде хванат жив, без нито една драскотина, без нито една синина. Решихме го. Макар че аз продължавам да смятам, че трябваше да дадем пример за назидание. За да може малцината в замъка, които ще преживеят тази нощ, да се събуждат с вик, когато сънуват какво се е случило днес.

— Отмъщението — изрече сухо магьосницата от Ковир — е наслада за посредствените, слаби и дребнави умове.

— Възможно е — съгласи се със спокойна усмивка Филипа. — Но от това насладата не става по-малка.

— Да оставим това. — Маргарита Льоантил вдигна чашата си с искрящо вино. — Предлагам да пием за здравето на госпожица Фрингила Виго, с чиито усилия беше открито леговището на Вилгефорц. Наистина, госпожице Виго, добра работа.

Фрингила благодари с поклон за тоста. Тя съзря в черните очи на Филипа нещо като насмешка, а в лазурния поглед на Трис Мериголд имаше неприязън. Усмивките на Францеска и Шеала бяха загадка за нея.

— Започват — каза Асире вар Анахид, посочвайки магическото изображение.

Настаниха се по-удобно. Филипа затъмни стаята със заклинание, за да виждат по-добре.

Виждаше се как от скалите се отделят бързи черни фигури, безшумни и пъргави като прилепи, как със скосен полет се спускат върху зъбците и бойниците на замъка Рис-Рун.

— Почти от сто години не съм държала метла между краката си — промърмори Филипа. — Още малко и ще забравя как се лети.

Загледана в изображението, Шеала я принуди да млъкне.

В прозорците на огромната черна грамада на замъка за кратко блесна огън. Веднъж, втори път, трети път. Знаеха какво е това. Заключените врати и вътрешните вериги се бяха разлетели под ударите на кълбовидни мълнии.

— Те са вътре — изрече тихо Асире вар Анахид, единствената, която наблюдаваше картината не на стената, а вглеждайки се в сложеното на масата кристално кълбо. — Ударната група е вътре. Но нещо не е наред. Нещо не е както трябва…

Фрингила почувства как кръвта в сърцето й застива. Тя вече знаеше какво не е наред.

— Госпожа Глевисиг включва прекия комуникатор — продължи да докладва Асире.

Пространството между колоните на залата изведнъж пламна и в материализиралия се овал те видяха Сабрина Глевисиг с мъжки дрехи, с коси, прихванати от кърпа през челото, и с лице, покрито с ивици маскировъчна боя. Зад гърба на магьосницата се виждаха мръсни каменни стени, на които висяха парцали, остатъци от някогашни гоблени.

Сабрина им показа своята облечена в ръкавица ръка, от която висяха дълги паяжини.

— Тук е пълно единствено с това! — каза тя, жестикулирайки бясно. — Само това! По дяволите, каква глупост… Какво фиаско…

— Говори по-ясно, Сабрина!

— Какво по-ясно от това? — извика каедвенската магичка. — Кое не е ясно? Не виждате ли? Това е замъкът Рис-Рун! Той е пуст! Пуст и мръсен! Това е проклета пуста развалина! Тук няма нищо! Нищо!

Иззад раменете на Сабрина надникна Кейра Мец, която изглеждаше като адско изчадие с камуфлажните бои по лицето си.

— В този замък няма и не е имало никого — потвърди спокойно тя. — От поне петдесет години. От петдесетина години тук не се е появявала жива душа, ако не броим паяците, плъховете и прилепите. Извършихме десант на грешното място.

— Проверихте ли дали не е илюзия?

— За деца ли ни смяташ, Филипа?

— Слушайте и двете — Филипа Ейлхарт нервно приглади косите си, — кажете на наемничките и послушничките, че това е било учение. Платете им и се връщайте. Връщайте се незабавно. И бъдете със спокойни лица, ясно ли е? Спокойни лица!

Овалът на комуникатора угасна. Остана само изображението на екрана на стената. Замъкът Рис-Рун на фона на черното, осеяно със звезди небе. И езерото, в което тези звезди се отразяваха.

Фрингила Виго се вторачи в плота на масата. Чувстваше се все едно придошлата в бузите й кръв ще разкъса кожата й.

— Аз… наистина… — промълви тя най-накрая, неспособна да понесе мълчанието, изпълнило колонната зала на замъка Монтекалво. — Аз… Наистина не разбирам…

— А аз разбирам — каза Трис Мериголд.

— Този замък… — замислено изрече Филипа, без да обръща никакво внимание на колежките си. — Този замък… Рис-Рун… Трябва да се унищожи. Да се превърне в развалини. А когато за цялата тази афера започнат да се говорят легенди и сказания, те трябва да се подложат на грижлива цензура. Разбирате ли какво имам предвид?

— Напълно — кимна мълчалата до момента Францеска Финдабаир.

Ида Емеан, също мълчала до момента, си позволи да изсумти многозначително.

— Аз… — Фрингила Виго все още седеше като зашеметена. — Аз наистина не разбирам… Как можа да се случи това?

— Ох — каза след много дълго мълчание Шеала де Танкарвил. — Няма нищо, госпожице Виго. Никой не е съвършен.

Филипа тихо се засмя. Асире вар Анахид въздъхна и заби поглед в тавана.

— В края на краищата — добави Шеала, нацупвайки се, — на всяка от нас това ни се е случвало някога. Всяка от нас, седящите тук, някога е била прелъстявана, използвана и направена за смях от някой мъж.