Господарката на Ранчото на бегълците

1.

Брадатият мъжага беше като раздразнена гризли. Той излъчваше такова застрашаващо насилие, че всеки нормален човек, заплашен от това чудовище, би офейкал.

Но Ласитър го предизвика.

Не можеше да отмине просто с повдигане на рамене това, което се случи преди няколко минути тук, в салона.

Всички други мъже в задименото помещение бяха наблюдавали мълчаливо. Само Ласитър не счете за правилно да си затваря очите.

Там, в ъгъла, беше коленичило нежното червенокосо момиче при своя също така червенокос приятел, който бе още в безсъзнание.

Или бе мъртъв? Дали юмрукът на този сатана не го бе изпратил вече в отвъдното?

В салона на Бъфало бе станало тихо като пред буря.

В напрегнатата тишина се промъкна сподавеното хлипане на червенокосото момиче.

Двете неща причиняваха на Ласитър ужасна болка. Затова той се намеси, макар и да му бе ясно, че това можеше да има смъртоносни последствия.

Той не можеше да гледа просто така. Никога. Не защото можеше да бъде застрашен и неговият собствен живот.

Маси и столове бяха обърнати на една страна. Голяма част от жадуващата зрелища тълпа се бе покатерила на тях, за да види по-добре грубия спектакъл.

Бърк Мортън бе наричан още Гризли. В неговите движения имаше нещо индианско, но също и нещо, което подсказваше в малка степен негърски произход.

Започна се с това, че той искаше да ангажира червенокосото момиче за нощта. Но не по изтънчения начин, при който трябваше да й каже няколко мили думи и да я покани най-напред на чашка.

Не! Той просто я хвана за китката, издърпа я от стола и изрева с цяло гърло, че иска да прекара с нея една хубава вечер. Разбира се, с всички подробности. В това този грубиян още отначало не оставяше съмнение.

Малката червенокоска го одра с нокти по животинското лице. Сега той имаше за спомен няколко драскотини, които нямаше да зараснат толкова скоро.

Той изпусна неясно ръмжене, удари й лек, според своите схващания, шамар и с един замах разкъса карираната й памучна блуза.

В същия миг червенокосият младеж скочи и посегна към револвера си. Бе му ясно, че с юмруци нищо няма да постигне.

Бърк Мортън посегна само веднъж. С десния юмрук. Това беше като ритник на диво магаре.

Червенокосият прелетя пряко през салона и се просна оттатък в ъгъла — там, където сега той все още лежеше.

След като Мортън бе премахнал младежа, както се премахва досадно насекомо от повърхността на картина, развратникът пожела да се погрижи по-нататък за беззащитното момиче. Искаше да я вземе като вързоп под мишница и да я качи със себе си в една от стаите на горния етаж. Това той оповести под грубия смях на своята пияна компания. В този момент Ласитър се надигна от стола си.

— Ей, мелез!

Той не извика нищо повече, но и това бе достатъчно.

Бърк Мортън пусна червенокосото момиче и то избяга при приятеля си.

— Хайде, Ласитър! — изгърмя дълбоко от широкия гръден кош на великана. — Ще те сплескам като въшка!

Ласитър започна да се движи. В началото съвсем бавно. Изглеждаше така, сякаш е размислил и се е уплашил от собствената си дързост.

Огромният мъжага сви ръце и размаха мощните си юмруци.

— Давай, удари ме първи! — смееше се той. Ласитър се хвърли внезапно към него. Почти от място. Всичко стана така бързо, че бе трудно да се проследи с поглед.

Могъщите юмруци на Бърк Мортън се стрелнаха към него.

Ласитър го бе предвидил. Той се сниши в последния момент и те като чукове профучаха над главата му. А неговите юмруци вече удряха в меките части на исполина.

Едно такова първобитно чудовище можеше да се победи само ако човек го бъхти здраво и продължително.

Такива удари в слабините трябваше да доведат все някога и най-мощния боец до задух и затруднение. Освен това по природа такива колоси бяха сравнително тежко дишащи.

Но Ласитър не усещаше още въздействието.

Имаше неприятното чувство, че е удрял камък.

Огромният мъжага отстоя първата атака неочаквано добре и улучи Ласитър с едно кроше точно когато той искаше да се изтегли от обсега на смъртоносните юмруци.

Крошето не го засегна точно в главата, но въпреки това получи удар със застрашаващо голяма сила. Пред очите му изскочиха звезди и той почувства, че се понася с гръб към тълпата от зяпачи.

Надигна се зловеща врява. Ласитър бе изхвърлен едновременно от няколко мъже отново напред.

Така той съвсем против волята си попадна отново в обсега на мощните юмруци.

Остави се да падне на колене и заби главата си в стомаха на противника. При това раздра челото си на широката тока на колана му, но не обърна внимание. Схватката беше в разгара си.

Бърк Мортън изпусна глух стон. Ударът в стомаха го бе извадил за малко от равновесие.

Отстъпи неволно назад и Ласитър го последва. Той скочи изотдолу като нападаща гърмяща змия и стовари зашеметяващ удар в лицето на този сатана.

Ласитър отново се отдръпна гъвкаво. Но не достатъчно. Не можеше да стигне по-далеч от границата, образувана от тълпата наблюдатели. Те не му позволяваха да се изтегли повече, сякаш бяха съгласували това с матадора на заведението Бърк Мортън.

Неочаквано Ласитър получи удар от нечий ботуш. Някой бе седнал на масата, бе си свил краката и го бе изритал напред. С цялата си сила.

Пронизваща болка премина конвулсивно по гърба на Ласитър. Тя достигна до главата му и парализира за секунда способността му да реагира.

Зашеметен, той политна напред. Право срещу юмруците на гиганта.

Ласитър направи единственото, което можеше да се направи в подобна ситуация. Просто се остави да падне.

Въпреки това и двата юмрука го засегнаха. Единият в ребрата, а другият в главата. За щастие той избегна страшната сила на ударите с бързото си падане надолу.

Ласитър имаше чувството, че го влачи порой. Започна да му се повдига и нещо приседна в гърлото му. Тялото му бе като парализирано.

Но волята му за съпротива все още не бе пречупена. Всичко в него протестираше против това да лежи тук, долу. Някъде отдалече дочу воя на зяпачите. Той стисна зъби и мобилизира всичко, което бе останало в него.

Мортън тъкмо искаше да го ритне. Ласитър се хвърли срещу насочващия се напред крак — с цялата си сила, воден единствено от инстинкта да победи другия.

Мортън нададе нечовешки вой.

Ласитър се надяваше да чуе в този момент подозрително хрущене.

Като напрегна цялата си воля, той се изправи. И видя, че Мортън вече не стои съвсем сигурно на краката си. Стоеше само на левия. Десният едва докосваше пода, коляното бе прегънато, а лицето — изкривено от болка.

И отново Мортън нададе един от онези страховити гърлени звуци, които звучаха като рев на прострелян бизон. Ласитър отново се устреми напред и заудря гиганта с юмруци в широкото брадато лице, върху което допреди няколко секунди бе изписана ужасната гримаса.

Мортън отстъпи назад. Той бе разтърсен като скален отломък от динамитен взрив.

Ако сега Ласитър проявеше състрадание, щеше да бъде глупаво да не довърши нещата докрай. Всички трябваше да разберат, че с него шега не бива. Само така човек можеше да внуши респект в такова противно обкръжение.

Който не направеше това, той се проваляше завинаги. Ако Ласитър бе загубил двубоя, едва ли щеше да излезе жив оттук.

Затова той не остави великана да си поеме дъх. Трябваше да нанесе още няколко болезнени удара.

Едва тогава Мортън падна на колене. Той се подпря на двата си юмрука и се вторачи с невярващ поглед в противника си.

Ласитър дишаше тежко.

В салона на Бъфало цареше мъртва тишина. За секунди зяпачите се вцепениха. Никой не предполагаше такъв изход. Струваше им се невероятно.

Ласитър още не можеше да дойде на себе си. Ръцете му висяха отпуснати до тялото и с дясната си китка чувствуваше допира на револвера си, който въпреки дивата схватка все още се намираше в кобура.

Той огледа заплашително наоколо.

— Сега доволен ли си? — изръмжа Ласитър.

Отговорът беше зловещо мълчание. Той се раздвижи, искаше да отиде при младата двойка и да види какво е станало с момъка.

По лицето на момичето се стичаха сълзи. То бе коленичило безпомощно и галеше главата на червенокосото момче.

Ласитър се усмихна успокояващо на девойката. Искаше да й покаже, че не трябва да се страхува повече, но внезапно забеляза, че лицето й добива ново изражение.

Тя отвори уста, за да го предупреди, но преди да успее да го направи, той реагира.

Извърна се и видя как Бърк Мортън хвърли един дълъг нож.

Ласитър се наведе светкавично. Острието просвистя над него и остана да трепти три метра по-нататък, забито в стената.

Сега вече Ласитър извади револвера от кобура, но не можа да вдигне оръжието.

Едновременно от двете му страни скочиха останалите. Някой му изби револвера от ръката и останалите с див вой се нахвърлиха върху него.

Юмруците на Ласитър работеха. За по-малко от секунда той изпрати трима от нападателите си в страната на сънищата. Преди останалите да се съвземат от своя страх, Ласитър хвана най-напористия, вдигна го високо и го засили в тълпата.

Крясъците станаха още по-оглушителни. Грубо меле се развихри в салона на Бъфало.

Ласитър бе притиснат от тълпата към стената, в която беше забит ножа, хвърлен от Мортън. Той хвана един мъж за гърлото и държейки го със задушаващ захват, със свободната дясна ръка изтръгна ножа. Искаше да го допре до гръкляна на заловения.

Вземането на заложник сега бе единственият начин да бъде вразумена беснеещата тълпа.

Идеята бе добра, но изпълнението й — трудно.

В този хаос Ласитър не можеше да наблюдава всичко. Така и не видя как вляво от него някой се подаде с една тежка глинена стомна и я стовари отгоре му.

Беше една от онези особено твърдо изпечени индиански стомни, в които човек можеше да съхранява някои хранителни продукти продължително време, без те да се развалят.

Мъжът, който нанесе удара, се нуждаеше за това от двете си ръце. Толкова бе тежък този съд.

Ласитър почти беше опрял острието в гърлото на своя заложник, когато стомната го удари.

Той не усети почти никаква болка, но междувременно бе загубил съзнание. Почувствува само неопределено нараняване и постепенно обземаща го пълна безтегловност. Така внезапно всичко му стана напълно безразлично.

Нямаше сили да се съпротивлява повече. Пред очите му всичко се завъртя.

Не разбираше, че все още държи дългия нож в свития си юмрук. Той размахваше ръце и може би изглеждаше така, като че ли искаше да го хвърли.

Точно в този момент заложникът се отскубна и се изтегли бързо на безопасна дистанция от този невероятен побойник с име Ласитър.

В същия миг от другата страна за части от секундата във въздуха прелетя нож.

Това стана, след като Ласитър се бе строполил в безсъзнание.

Той не чу вика на ужас, изтръгнал се от множеството гърла.

Тази кама, хвърлена от някого от другата страна, се заби в гърба на мъжа, който беше или трябваше да бъде заложник на Ласитър.

Мъжът се строполи до Ласитър. Дръжката на ножа стърчеше между двете му плешки. Той лежеше по лице, безчувствен завинаги.

Можеше да се приеме, че Ласитър е запратил камата в гърба му.

Някой изкрещя:

— Той улучи Джоузеф Спърк! Вижте това! Той уби девера на ван Кърк!

Грозното бучене се надигна отново.

— Да го обесим копелето!

— Правилно! Да върви в ада проклетият сатана!

Последва цяла поредица от подобни закани. Над Ласитър бе надвиснала голяма опасност. В такъв момент разгорещените чувства на хората трудно можеха да бъдат успокоени.

За негово щастие в салона влязоха двама мъже. Единият изстреля два куршума в ниския, почернял от сажди таван.

Изведнъж настъпи тишина. Като че ли всички познаха кой е влязъл.

Мъжът, който бе стрелял, беше Макс Росман.

Неговият придружител бе Маркус ван Кърк, големият бос в този див град на щата Оклахома.

Все още нямаше истински закони в тази земя край Симейрон, която не принадлежеше към нито една от заобикалящите я държави и която от години се считаше за ничия.

Въпреки всичко тук, в Бъфало, си имаха шериф. И то какъв. Някъде другаде сигурно имаше обяви за залавянето му с истинското му име, а не с името, което бе приел в Оклахома.

Тук той се наричаше Макс Росман и повечето жители знаеха какво е станало с него, но за това не се говореше. Те всички имаха достатъчно гузна съвест.

Там, в ъгъла, отчаяното момиче все още клечеше до своя приятел, който постепенно бе започнал да се съвзема. Тя милваше лицето му и тихо му говореше нещо.

Маркус ван Кърк погледна мрачно мъртвия. Беше деверът му, Джоузеф Спърк. Тук те бяха изградили заедно доста неща. Сега ван Кърк щеше да бъде самотният бос в начинанието. Неговата жена Естер бе единствената наследница на състоянието на Джоузеф Спърк. В това никой не трябваше да се съмнява. При такива неща жените нямаше какво да губят.

Всички в салона мълчаха в очакване.

С изкривено от болка лице Бърк Мортън седеше на пода и с две ръце държеше счупения си глезен.

— Бърк — каза ван Кърк, клатейки глава, — какво виждат очите ми?

— Той е долен мошеник, бос — изпъшка великанът. — Хубаво ме нареди. Питай другите. Всички ще ти кажат.

Чу се потвърждаващо мърморене. Бъркотия от думи, от която излизаше, че Ласитър е забил ножа между плешките на Джоузеф Спърк.

Възможно бе в това диво меле никой да не е видял нищо друго. Всички потвърдиха и сега вече бе сигурно.

— Макс! — каза ван Кърк на своя шериф, а той знаеше какви са му задълженията. Макс изви ръцете на намиращия се в безсъзнание Ласитър и му постави белезници.

В този момент окованият дойде на себе си, но само смътно възприемаше какво става около него.

Съвсем бавно му се изясняваше, че се намира в дяволски заплетено положение.

Обърнаха го по гръб. Като видя шерифската звезда, той скрито си пое дъх. Досега се бе опасявал, че в това гнездо изобщо няма представител на закона, а също и закон.

За жалост не знаеше що за закон действуваше тук, но и да знаеше, нямаше да може да направи нищо.

Той сви колене и се изправи с един тласък. Едва тогава видя мъртвия.

Ласитър разпозна мъжа, когото бе хванал за заложник. Средно висок, елегантно облечен момък, който явно не бе от бедните.

Ван Кърк се бе вторачил мрачно в Ласитър, но той долови нещо като тихо задоволство в пронизващия го поглед.

— Това ще те прати на гилотината, Ласитър — каза ван Кърк. — Ти уби моя девер Джоузеф Спърк. Всички го потвърдиха.

Ласитър не познаваше мъжа, изрекъл тези думи. Не беше виждал такова лице, откакто се намираше в това мизерно селище.

Той бе пристигнал тук едва преди четири часа, в късния следобед.

— Как можете да докажете това, мистър? — попита спокойно Ласитър. — Аз заплашвах този мъж, но не съм го убил.

— Това можеш да го разкажеш на съдията — ухили се злорадо ван Кърк. — Свидетелите потвърдиха единодушно съвсем друго. Ти си наръгал моя девер с ножа на Мортън.

Ласитър погледна дръжката на камата, която стърчеше от гърба на мъртвия. Действително отговаряше на описания нож. Тъмна дръжка от еленов рог с индиански орнаменти. Такива ножове се намираха трудно. Те се изработваха в единични бройки и струваха скъпо.

Ласитър хвърли бърз поглед към Мортън. Той се хилеше злобно, макар да имаше силни болки в ставата на крака.

— Нищо не можеш да направиш. Това е ножът, който в яда си хвърлих по теб. Ти го измъкна от стената и с него уби Джоузеф Спърк. Не можеш да отречеш. Ти беше, кой друг.

Не! Ласитър знаеше, че не е направил това. Той не бе и помислял да го направи. Искаше само да блъфира и това бе всичко, но тогава получи този страхотен удар по главата. Останките от стоманата бяха пръснати навсякъде около него, така че не му бе нужно да размишлява що за удар е било.

— Работата е ясна — каза Маркус ван Кърк. — Какво им е на двамата в ъгъла?

— Аз исках да си направя с червенокосата само малка шега, бос — заоправдава се Бърк Мортън. — Тогава Ласитър изведнъж полудя. Нахвърли се върху мен като бясно куче. Двамата там нямат нищо общо с това.

— Тук не съм напълно сигурен — каза шерифът. — Ей, не сте ли вие двойчицата Кели, а?

— Това наистина е интересно — хилеше се ван Кърк. — Съвсем сигурен ли си, Макс?

Шерифът Макс Росман кимна утвърдително.

— Да пукна, ако не са те.

— Тогава ги арестувай веднага — рече ван Кърк. — Обаче, Макс, вземи няколко мъже за подкрепление. Ти знаеш добре какви истории се разправят за двойката Кели. Няма да бъдеш първият шериф, през чиито крачоли са се измъкнали.

— Никой не ми се е измъквал през крачолите — изръмжа Росман. — Сериозно ли мислиш, че някой може да го направи, бос? Не е възможно, ако седи в нашия кафез.

Почти всички се разсмяха, тъй като знаеха що за кафез е това. Бягството от него бе действително невъзможно.

Това скоро трябваше да разбере и Ласитър.