Господарката на Ранчото на бегълците

5.

Ласитър скочи обратно в скалната вдлъбнатина. Навсякъде около него трещяха карабини, револвери и рязани пушки. От всички посоки се носеха виковете на улучените.

— Назад! — ревеше ван Кърк. — Всички назад! Това са убийците от Ранчото на бегълците!

Ласитър наблюдаваше внимателно през един отвор между скалите. Той видя как стрелящи и крещящи мъже бягаха под лунната светлина. Някои спираха посред бега си, сякаш стигнали до невидима стена, и се строполяваха. Други се добираха до сигурно място, като пълзяха.

Всичко се стовари със страхотна бързина върху бандата на ван Кърк и също така бързо настъпи спокойствие.

— Стига! — извика жената със стоманен глас. — Те се предават! Оставете ги да бягат!

— Джеси, защо се намесваш! Тъкмо щях да заловя един опасен хищник в капана си! Стой настрана!

— Не ме занасяй, ван Кърк! — извика тя разярено. — Ти беше на път да обесиш двама младежи.

— Това бе само блъф — опита се да я заблуди. — Исках да принудя Ласитър да се предаде.

— Какво искаш от него, Марк ван Кърк?

— Той е крастав кучи син, Джеси. Той донесе безредие в тази страна! В моя град извърши пъклени дела. За един ден загинаха повече, отколкото за последните шест месеца. А ти как се появи тук?

— Бях с моите хора на път за града. Чух, че там са се объркали нещата. Докато яздехме, чухме стрелбата. Като се ослушахме, те чух да извикваш няколко пъти името на Ласитър. Също така видях как той се застъпи за тези младежи. Това го издига много в очите ми.

— Това са братът и сестрата Кели! — извика ван Кърк. — Сигурно си чувала вече за тях. Те са се специализирали да ограбват богатите хора, особено по-възрастните! Изглежда, че бяха компания на Ласитър.

— Оттегли се заедно с мъжете си, ван Кърк! — заповяда Джеси, господарката на Ранчото на бегълците, за което Ласитър бе чувал някои неща.

Да, това бе ранчото, което търсеше. Не знаеше обаче, че господар на ранчото е жена. Това беше изненада за него.

Но Ласитър беше доволен. Най-после се бе добрал до целта. По една случайност. Мислеше, че ще трябва да се мъкне цяла вечност през тази слабо населена местност, докато щастието му се усмихне благосклонно.

Всичко стана по-бързо и по-неочаквано, отколкото можеше да предположи.

— Джеси, трябва непременно да си поговорим! — извика ван Кърк. — Имам чувството, че този човек е наш общ враг. Ние трябва отново да се договорим и съюзим, както в добрите стари времена, когато бяхме приятели.

— Не ми напомняй за старите времена, Маркус! Те никога няма да се върнат! Това ти го знаеш прекрасно! А сега се измитай! И си приберете мъртвите и ранените! Докато се оправите, оръжията трябва да мълчат.

— Това означава ли, че ми обявяваш война, Джеси?

— Зависи от тебе, Марк. Ще се срещнем през един от следващите дни. На място, което аз ще определя. Ще дойдеш ли, когато ти изпратя съответната покана?

— Какво си намислила?

— Ще разбереш тогава. А сега опразнете долината. Скоро отново ще чуеш за мен, ван Кърк.

Това бе един изключително красноречив диалог. Ласитър бе сигурен, че когато слънцето изгрее, тук ще се случи нещо. Ситуацията, в която беше попаднал, бе наистина интересна. И всичко това благодарение на една щастлива случайност.

Маркус ван Кърк даде заповед за изтегляне. Цялата долина бе опразнена, включително от мъртвите и ранените.

Ван Кърк бе понесъл тежки загуби в последните часове. И то само поради това, че Ласитър беше предизвикал салонен побой. Само заради една малка мошеническа двойка и една горила на име Бърк Мортън.

И за всичко това единствено виновен бе Ласитър.

Той напусна скалния навес и се запъти към дървото, под което стояха братът и сестрата Кели.

— Съжалявам, Рути — каза той тихо, когато ги освобождаваше от въжетата. — Не предполагах, че ван Кърк ще отвърне толкова бързо на удара. Наистина съжалявам.

Тя се усмихна.

— Мисля, че ще наваксаме загубеното.

— Бъди сигурна в това.

Ван Кърк и неговите бандити вече се оттегляха. Големият бос още веднъж опита да се споразумее с Джеси по мирен път. Но тя го прекъсна още преди да е успял да й направи някакво предложение.

— Откажи се, Марк! — извика тя. — Ще получиш новини от мен. Ако си умен, ще застанеш на моя страна. Ти знаеш какво очаквам от теб.

— Не мога да ти дам това, което искаш. Колко пъти да ти казвам!

— Ще отстъпиш още малко, Марк. Един ден ще ти стане ясно. Няма да омекна предварително.

— Но аз нищо не мога да направя, Джеси. По дяволите, трябва да разбереш, че ръцете ми са вързани.

— Това ще се види, Маркус ван Кърк. Както чувам, наред е да очистиш жена си. Ти явно не се спираш пред нищо.

— Несправедливо ме обвиняваш, Джеси.

— Не започвай отново с лъжите си! Давам ти последен срок. Изчезвай най-после!

— Внимавай с Ласитър, Джеси!

— Остави тази грижа на мен!

Пет минути по-късно Маркус ван Кърк се изтегли окончателно заедно с бандата си. Ласитър стоеше все още при двамата Кели. Рут, изглежда, вече се бе отърсила от страха си. Но Дъглас не бе дошъл на себе си. През цялото време той стоеше блед и с напрегнато лице.

Стройна женска фигура пристъпи на фона на лунната светлина. Ласитър я виждаше за първи път. Бе впечатляваща. Имаше дълги руси коси с цвят на узряла пшеница. Падаха като пухена наметка върху раменете й, които непринудено се разкриваха пред погледа.

Ласитър усети, че Джеси има огнена кръв.

Тя излъчваше едновременно нежност и тайнствена застрашителност, една необузданост, която необяснимо го привличаше!

Ласитър бе чувал за Ранчото на бегълците. Но къде се намира то, Бригада Седем не можеше да открие и до ден-днешен. Имаше многобройни предположения и догадки, но никакви доказателства.

Тайната около Ранчото на бегълците започваше да се разбулва.

Джеси го оглеждаше изпитателно. Не сдържаше чувствата си. Погледът й бе изключително проницателен. Тя бе повече от темпераментна. Ласитър предчувствуваше, че тук ще преживее още нещо.

— Значи ти си мъжът, дръзнал да внесе неспокойствие в Бъфало — започна разговора Джеси. — Казваш се Ласитър…

Той кимна.

— Така, вече си знаем имената, Джеси.

— Шерман — каза тя. — Джеси Шерман. Говори ли ти нещо това име? Имам предвид Сам Шерман, а не Джеси.

— Съжалявам. Нов съм по тези места.

— Какво те доведе в Бъфало, Ласитър?

Тя отправяше своите въпроси изключително прецизно. Явно знаеше точно какво иска. Интересна жена.

— Божията воля — каза Ласитър. — Това е всичко. Нищо друго.

Тя посочи с поглед двамата Кели.

— Не си ли ги познавал преди?

— Защо мислиш така?

— Защото намирам за странно, че си се намесил. Бърк Мортън е убил с юмруците си не един мъж, дръзнал да се намеси в неговите работи.

— Добре си информирана.

— Това не е проблем. Имам шпиони навсякъде. Иначе нямаше да дойда, за да те екзекутирам. Бяхме на път за града.

— Наистина ли искаш да ме екзекутираш?

— Враговете на ван Кърк са и мои врагове.

— Изглежда, страхотно ми върви. И на моите млади приятели също. Според слуховете, те са убили девера на ван Кърк, Ейрън, а на моята съвест лежи другият му девер, Джоузеф Спърк. Това е една противна история, в която попаднах и аз. Но предполагам, че вече знаеш.

— Всичко — отговори тя. — Маркус ван Кърк е едно безскрупулно куче. Но според мен този път е прекалил. Винаги съм вярвала, че все някога ще направи фатална грешка.

Джеси го огледа внимателно от главата до петите. След това продължи тихо:

— Така както те гледам, мисля, че този път наистина е сгрешил. Но той е бил принуден да действа така прибързано. В момента се намира във финансови затруднения. Работите му не вървят особено добре.

— Що за работи са това?

— Както е известно, той е търговец на стоки. Притежава няколко товарни влака. Припечелва добре, но за него това са само трохи. Ван Кърк е много предприемчив. Един ден ще се издигне високо. За това той действа с всички средства. Дори минава през трупове. А сега разкажете как се озовахте тук. Още не знам историята. Отлъчен сте от закона или е станало нещо друго?

Ласитър й разказа накратко. Той видя как тя няколко пъти кимна с глава. Очите й блестяха.

Това много му харесваше, особено на лунната светлина.

— Историята ми допадна — каза тя, когато той свърши. — Ти наистина си луда глава, Ласитър. Ако желаеш, можеш да работиш за мен. Аз търся хора като теб.

— И каква ще бъде работата?

— Такава, каквато ти приляга — изрече тя. — Притежавам едно ранчо. Всъщност то все още принадлежи на баща ми, но той лежи в затвора във форт Смит. Осъден е на двадесет години. Но аз съм уверена, че скоро ще го освободят.

— В какво се беше забъркал? — попита Ласитър.

— Организирани кражби на добитък, някой и друг обир на пощенски конвои и банки. Търговия на уиски с индианците. За щастие не можеха да го обвинят в нито едно убийство. Иначе щяха да го обесят. Сигурно вече си чувал колко е твърд този съдия Айзек Паркър. Изобщо е неотстъпчив, щом става дума за бесене.

— А ти естествено считаш баща си за невинен — каза той с неприкрит сарказъм. — И ако съм разбрал всичко правилно, то и ван Кърк е замесен в историята.

Лицето й се разкриви в злобна гримаса.

— Ван Кърк изпрати баща ми на заточение — изсъска тя. — А баща ми го скри от съда, когато го разпитваха. Татко бе призовал именно ван Кърк за свой свидетел. Той трябваше да потвърди, че му е бил гост по време на последния банков обир в Симейрон. Тогава обвинението щеше да се провали по всички пунктове. Но Маркус ван Кърк не благоволи да се яви пред съда. Оказа се голям дявол. Баща ми е осъден за престъпления, които в действителност извърши самият ван Кърк. Но днес е вече трудно да бъде доказано. Ако аз успея да го направя, ще има нов процес срещу татко и той ще получи значително по-малка присъда. Така поне твърди адвокатът.

— И сега се мъчиш да поставиш ван Кърк на колене.

— Това ще бъде много трудно, но аз ще се боря на всяка цена и ще опитам всичко, за да помогна на баща си. Сега съм се заловила с друго средство, но за него ще ти разкажа, след като се опознаем по-отблизо. Първо трябва да знам дали мога да ти имам абсолютно доверие. Ще дойдеш ли с мен в ранчото?

— Какво ще стане с тях двамата? — Ласитър погледна брата и сестрата Кели.

— Могат да дойдат с нас, ако желаят.

Като чуха думите й, Рут и Дъглас се усмихнаха доволни.

— Трябва да знам още нещо — рече Ласитър. — Само от ранчото си ли живееш, или се занимаваш с още някакъв допълнителен бизнес като някои в тази страна?

— И ако се окажа престъпничка, Ласитър? Тогава какво?

— Сега разбирам — промърмори той и кимна с глава. — Аз самият не съм ангел. Но досега не съм влизал в конфликт със закона. Най-добре се живее по този начин. Така се избягва опасността да дишаш застоял въздух много години.

— Ти няма да влезеш в конфликт със закона — каза Джеси категорично. — Или не си видял какво е станало с Макс Росман? Чиста гавра е такъв като него да носи шерифска значка. Носи се слух, че има обяви за залавянето му в повечето щати. Разбира се, под съвсем друго име.

— Така си и мислех.

— Такъв можеш да го убиеш спокойно. За главата му сигурно ще получиш тлъста награда.

— Не е по моя вкус.

— Аз също не те считам за такъв. Точно обратното — струва ми се, че и ти сам не можеш да се оправиш. Ние двамата можем да станем съвсем порядъчен екип. Добре стана, че се срещнахме. Е, идвай с мен в моето ранчо. Там тримата ще бъдете в безопасност и най-после ще можете да си отдъхнете от вашите приключения. Май не си спал цяла вечност, Ласитър.

— Само два дена — отвърна той сухо. — Мога да издържа още.

— Вярвам ти. А сега оседлайте конете си. Най-късно до половин час искам да сме опразнили долината. В ранчото ни чака още работа. Оттук нататък трябва непрекъснато да внимаваме за евентуално нападение от ван Кърк.

— Едва ли ще посмее още веднъж. Стига му кървавият данък, който неговата банда трябваше да плати днес.

— Той става толкова по-опасен, колкото по-зле е ударен, Ласитър. Не трябва никога да подценяваш този човек. Мисля, че вече си го усетил на свой гръб.

— И така може да се каже.

Той й кимна и след това заедно с двамата Кели започнаха да оседлават конете и да товарят мулетата.

След по-малко от половин час започна ездата през планините. Ласитър изгаряше от нетърпение.

Дали наистина се касаеше за тъй нареченото Ранчо на бегълците, в което неведнъж бяха отвличани заложници?

Не беше сигурно, тъй като в много ранчета в тази индианска земя прибираха бягащи от закона хора и ги караха да работят за собствениците, като им плащаха малко пари и им предлагаха убежище.

Ласитър бе в напрежение. Какво ли го очакваше?