Господарката на Ранчото на бегълците

11.

Финигън яздеше в нощта със своята значително намаляла компания. В него кипеше дива злоба. Бе си помислил, че другите са претърпели също толкова тежки загуби, но това се оказа заблуда. За голямо съжаление. В противен случай щяха да се съгласят да преговарят.

Затова той бе принуден да избере другия път. Финигън го направи против волята си. Но не виждаше друга възможност.

Трябваше да опита да се свърже с ван Кърк, който също бе претърпял значителни загуби, откакто се бе появил този дявол Ласитър.

Той беше техен общ враг. Той бе донесъл нещастие на всички.

Или това бе заговор, направляван от нечия по-дълга ръка.

Защо иначе така внезапно се бе появил Сам Шерман? Това те изобщо не го бяха предвидили. Сега той отново се намеси.

Финигън не разбра кой бе старият мъж, който пристигна този следобед в ранчото. Хората му също не го познаваха. Всички те, взети заедно, бяха отскоро в Ранчото на бегълците.

А и старите копелета се държаха.

По дяволите, това скоро щеше да бъде променено.

Финигън яздеше необезпокояван, а вятърът свиреше в ушите му.

Беше му ясно, че трябва да е добре подготвен, когато се изправи пред ван Кърк. Другият не биваше да разбере, че е в по-изгодна позиция.

Финигън все още имаше надежда. Един път сгреши. Втори път това нямаше да му се случи!

Внезапно той забеляза на Възвишението пред тях конници. Дръпна рязко юздите на коня си. Придружителите му го последваха.

Двете групи се виждаха ясно на лунната светлина. Като силуети. А може и като мишени.

Финигън размаха двете си ръце, кръстосвайки ги над главата. Сигнализираше по този начин, че нямат враждебни намерения.

— Все пак бъдете нащрек! — изсъска той на хората си. — Дръжте си лапите на револверите. Човек никога не знае.

Водачът на другата команда метна с ръка. Двете групи тръгнаха една към друга. Появилата се изневиделица дружина бе с около тридесет човека по-голяма. Предимство, което създаваше леко неприятно чувство в душата на Финигън.

Те се срещнаха долу в ниското.

— Финигън! — извика изненадан водачът на другите. — Да не би да сте тръгнали към града?

— Исках да ви видя, ван Кърк — отговори Финигън. — При нас някои неща се промениха. Считам, че е извънредно важно да ви информирам колкото се може по-бързо. Това ви засяга толкова, колкото и мен, ван Кърк.

Те бяха като два настръхнали вълка, които се дебнат. Знаеха много добре какво можеха да очакват един от друг. Недоверието бе дълбоко вкоренено в тях. Безусловно.

— Какво се е случило, Финигън? — попита ван Кърк. — Да не би да е във връзка с този Ласитър?

Финигън кимна ухилен.

— И още как! Този курвенски син сключи договор с Джеси.

— И сега се разделихте, а?

— Не само това! — извика възбудено Финигън. — В Ранчото на бегълците стана диво клане. Моята група се стопи с една трета. И още нещо, ван Кърк. Сам Шерман се върна. Той и Ласитър са се окопали с останалите в ранчото. Сами няма да можем да се справим с тях.

— И сега искаш да ме помолиш за помощ, Финигън?

— Помислих си, че няма да е лошо, ако се обединим.

Ван Кърк се засмя приятелски.

— Толкова ли са силни, че не можете да се справите сами?

— Те са приблизително петнадесет човека!

— И не можете да ги оправите сами?

— Намерих за по-добре да ви уведомя, ван Кърк. Тъй като и вие сте имали трудности с Ласитър. Предполагам, че той е таен агент.

Ван Кърк поклати отрицателно глава.

— Заблуда, Финигън. Този човек е само посредник и ловец на награди. Известен е с това, че винаги се появява там, където са обещани особено тлъсти премии. Особено когато са отвлечени синовете на богати хора. Например като сина на арканзаския сенатор Уилям Кронин. Финигън, вие сте направили огромна грешка. Трябва да прекратите този мръсен бизнес. Иначе ще стане тежко за всички ви. Между другото държавните служби вече са узнали, че следите на всички досегашни отвличания водят към ничията земя. Това поражда огромно недоверие към всички нас. По този начин ти ми проваляш всички останали сделки, които досега извършвах необезпокоявано. Това не ми харесва, Финигън. И аз реших да изгладя нещата.

Гласът на Маркус ван Кърк ставаше все по-остър и застрашителен, Финигън чувствуваше гнева му и произнесе с едва потискана злоба:

— Това не е мое дело, ван Кърк! За това е отговорна единствено Джеси Шерман! Елате с мен! В Ранчото на бегълците ще научите цялата истина.

Той взе юздите на коня си в ръка. Беше изненадан, че ван Кърк го последва.

— Един момент, Финигън — извика ван Кърк, а Финигън дръпна коня си. — Не мисля, че ще е така просто.

Флойд Финигън обърна коня си.

Ван Кърк бе извадил револвера си и стреля.

С широко отворени очи Финигън изгледа пламъка, който излезе от дулото на пистолета, и едновременно с това почувствува удар и страшна разкъсваща болка в гърдите. Имаше усещането, че се намира върху огнена клада.

Той извика и се опита да стреля, но ръката вече не му се подчиняваше. Усети как пада странично от седлото. И сякаш от далечината долавяше трясъка на множеството изстрели, които последваха.

— Стига! — изрева ван Кърк. — Не искам да правим тук клане! Стига, по дяволите!

Само част от хората на Финигън се биеха. Другите бяха реагирали твърде късно. За тях всичко бе станало изненадващо бързо. Но и те самите отдавна се бяха убедили, че не могат да очакват нищо повече от Финигън. Затова най-лесно бе да се прехвърлят на страната на победителя.

За болшинството от тях това бе нещо нормално.

Ван Кърк посочи мъртвия Финигън и каза с ледена усмивка.

— Той беше един глупак! Не можа да разбере новото време. Беше си наумил, че ще свири първа цигулка в тази страна. И си помисли, че съм глупак. Разбрах точно какво е намислил още като ме потърси първия път. Искаше да сключи таен договор с мен, а аз му оставих надеждата, че съм заинтересуван. В действителност за мен Финигън бе кух орех. Кръгла нула. Мръсен предател!

Той се изплю презрително върху безчувствения труп. Още петима мъртви мъже се бяха натъркаляли край него.

И копитата закънтяха по-нататък в нощта. Ван Кърк бе доволен от победата. Щяха да превземат Ранчото на бегълците с едно-единствено нападение. И тогава щеше да бъде свършено с Шерман и техните последни привърженици.

И той, Маркус ван Кърк, щеше да бъде единственият победител. Никой вече нямаше да му мъти водата. Тогава щеше да бъде самотният крал в ничията земя. Ще прави сделки, ще трупа долари, така както не си е представял и в най-смелите си мечти.

Съществуваше още само един малък проблем. И той се наричаше Естер. Тя започна изведнъж да прави щуротии. Искаше да депозира своето наследство и своя дял от бизнеса на отделна банкова сметка в някакъв друг град. Дори бе възложила защитата на своите интереси на адвокат.

Крайно време бе да й се случи нещо. Това не представляваше проблем за ван Кърк. Досега се беше справял с други подобни трудности почти като на игра.

Той се обърна към Макс Росман, който яздеше до него Все още с превръзка на ръката.

— Е, Макс, как я наредихме! Сега трябва само да напишеш един прочувствен доклад за това, по какъв начин си застрелял търсения с обяви Флойд Финигън.

— Само че не бяха аз, Марк — отвърна шерифът. — Тук трябва да включим и едно друго име. Финигън носи кръгло пет хиляди долара.

— А, да, бях забравил.

— Аз ли ще получа този път цялата награда, Марк?

— Няма място за съмнение, Макс. При сделките, които извършвам, не ми се занимава с дреболии.

Макс Росман се засмя доволен.

— Сега трябва да намерим това момче, Марк.

— Няма проблем, приятелю. Ще го открием в ранчото. Или някъде из околността. Тогава ще бъдем освободители. Ще станем много известни.

Двамата се засмяха доволно…