Господарката на Ранчото на бегълците - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джек Слейд (10.) #10

10.

Сам Шерман изчака, докато Финигън изчезна в къщата на ранчото. Сега при неговата любима дъщеря останаха само двамата часовои.

Старият разбойник почака още малко. Той чу крясъците на Рут Кели и разбра всичко. Вече знаеше, че Ласитър се намира в къщата. Такава беше уговорката. И сега Ласитър направи така, че да привлече Финигън вътре в къщата.

Дива радост обзе Сам. Всичко се нареждаше по-добре, отколкото предполагаше. Вече не се колебаеше.

Неговият сив кон бе отдалечен на пет-шест крачки от часовоите. Двамата не можаха да видят как старият смелчага измъкна от кобура си тежък пистолет.

От салона долиташе силен шум. Повечето мъже вече бяха пияни. Празнуваха победата. Триумфът на варварщината.

Сам Шерман трябваше да действува бързо.

Той се прицели за миг и отправи два светкавични изстрела.

Нямаше нужда от повече куршуми. И докато двамата пазачи не бяха все още рухнали на земята, той стигна до колоната и разряза с дългия си нож въжетата, които се увиваха около голото тяло на неговата Джеси.

Той я притегли към себе си. Краката й бяха така вдървени, че тя не бе способна да се движи сама.

Сам държеше тялото й притиснато до своето и бягаше с нея към склада, където го чакаха неговите стари верни приятели. Всичко беше точно пресметнато.

Сега те можеха да му осигурят прикритие.

От салона излетяха първите бандити. Бяха изминали само няколко секунди, откакто Сам бе застрелял часовоите. Сега те лежаха в праха пред стълбите на верандата, а душите им чакаха пред вратите на ада, за да заплатят за техния грешен живот.

Бандата видя Сам с неговата дъщеря и зарева в луда радост.

Затрещяха револвери и пушки. Престъпниците стреляха безогледно по бягащия мъж. А Сам имаше късмет, че неговият стар мършав кон бягаше насам-натам в паниката и нанасяше здрави къчове.

Бандитите, които се изсипаха от салона, стреляха безредно и без да се прицелват. Това бе щастие за Сам Шерман. А също и за Джеси.

В това време приятелите на Сам не си играеха. Тяхното предимство се състоеше в това, че се бяха подготвили изключително добре за тази схватка.

Но сега и от къщата на ранчото излетяха доста противници. Финигън бе сред тях. С твърд глас той даваше командите си. Но още преди дивата орда да проумее какво им заповядва босът, една част вече беше изпопадала на двора. Някои се добраха, пълзейки зад различни прикрития, където можеха да превържат раните си.

Бандата на Финигън понесе значителни загуби, но двубоят все още не беше решен. Той едва сега започваше.

Сам Шерман с дъщеря си още не се бе добрал до склада. Неговите приятели изкрещяха, като видяха как той потръпна под удара на един куршум.

Но Сам продължаваше да бяга, залитайки, с изкривено от болката лице.

Мъжете от склада стреляха така, че дулата на оръжията им се нажежиха. Сам Шерман държеше здраво Джеси в ръцете си. Той отново се разтресе, направи последна крачка и се строполи на прага на входа.

Готови да помогнат ръце хванаха него и Джеси и ги изтеглиха в спасителната вътрешност на склада.

Ласитър вече бе започнал яростна борба. Неговият „Уинчестър“ трещеше в злокобно стакато.

Очите му търсеха Финигън. Но той сякаш бе изчезнал вдън земя. Неизвестно откъде се чуваха неговите резки команди. Това му прилягаше. Така хладнокръвно и обмислено можеше да действува само един добре обучен офицер. Внезапно настъпи затишие. Дивата тълпа се бе оттеглила, за да се събере и организира отново.

Но скоро огнената стихия щеше да се развихри отново. Тогава щяха да нападнат от всички страни, щяха да подпалят склада, за да задушат защитниците.

Изведнъж Рути се появи зад Ласитър.

— Намерих си пушка — каза тихо тя. — Искам да помогна.

Ласитър се оттегли с нея във вътрешността на стаята. Приличаше на спалнята на Джеси. Рути бе облякла една от нейните рокли. Това много я отваряше.

— В началото не схванах всичко — изхълца тя. — Добре, че ми удари шамарите. Дойде ми акълът в главата. Къде е Дъг? Как така ти си все още жив?

— Дължа го на Дъг. И на бащата на Джеси…

Ласитър й обясни с няколко думи.

— Какво ще стане по-нататък? — попита тя. — Финигън положително няма да се предаде.

Той се засмя и я прегърна.

— Ние също, Рути — каза Ласитър и я целуна. — Не се грижи за това. Всичко ще свърши добре.

Тя го прегърна трескаво и страстно. Ласитър имаше чувството, че ще се задуши. Това му напомняше за крайбрежен вълнолом, който вълните непрекъснато обливат.

Ласитър също трябваше да се разтовари. Той знаеше, че сега имат малко време за това. Финигън щеше да даде нова заповед за нападение едва когато стане тъмно.

Той се остави да потъне с червенокосото момиче в широкото и меко легло.

Не искаше да мисли за нищо друго през следващия половин час. Слънцето бе паднало ниско и прокарваше своите златисточервени лъчи през двете малки прозорчета. Под тази светлина кожата на Рути блестеше като коприна.

— О, Ласитър — простена тя. — Знаеш ли, че си първият мъж, с когото ще правя любов?

Той постави пръст върху устните й.

— Сега не трябва да мислиш за това, Рути — прошепна той. — Това е само една малка подробност.

И той започна страстно да я люби. В този момент това бе за него като еликсир. Този начин на разтоварване му доставяше винаги нова смелост и свежи сили.

Времето напредваше. Те се любеха отново и отново, без да могат да се наситят. И всеки път това бе едно неповторимо изживяване. Ласитър понякога сам се учудваше как едно такова сладко творение можеше да дава толкова сили и смелост.

Тази малка девствена Рути бе чудесна! Той желаеше да й се наслаждава, докато бе способен на това. Тази нощ може би щеше да бъде последната в живота му.

Навън прозвуча гласът на Финигън.

— Ласитър! Знам, че си вътре. Искам да говоря с теб!

— Това няма да промени нищо — извика Ласитър и се изсмя презрително. — Спести си думите, Финигън.

— Няма да излезеш жив от Ранчото на бегълците!

— Тогава започни да се биеш, копеле!

— Готов съм да ти направя едно предложение, но при определени условия!

— Не се ли срамуваш, Финигън?

— Не казвай големи думи, Ласитър! Не се мъчи да ме засегнеш на чест. Единствено действителността променя нещата. В нашия занаят няма място за глупави чувства. Признавам, че направих грешка. Чак сега започнах да проумявам. Няма смисъл да заставаме един срещу друг. Накрая ще се смее единствено ван Кърк. Той ще заграби всичко, което му оставим.

— Казах ти да си пестиш думите — извика Ласитър. Яростта бавно го завладяваше. — По принцип не преговарям с изроди като теб. Това е последната ми дума.

— Ти си се побъркал, Ласитър. Размисли още веднъж! Сигурен съм, че скоро ван Кърк ще кръстосва тук със силната си банда. Между другото той вече се е погрижил за подкрепление след загубите, които си му нанесъл. Мислиш ли, че ще се успокои така лесно? Ти си насъскал срещу него дори и жена му. Разбрах го само преди няколко часа. Сега Естер го подгрява. И всичко благодарение на теб, Ласитър. Иначе тя самата нямаше дори да си помисли, че нейните братя лежат на съвестта на ван Кърк. По дяволите, Ласитър, и двамата сме обречени. Нека бъдем разумни и да направим съдружие. Единствено ако сме заедно, можем да оцелеем.

— Спри най-сетне жалкото си подсмърчане! — извика Ласитър. — По добре да ида в пъкъла, отколкото да имам нещо общо с теб.

— Браво, Ласитър! — отекна гласът на Сам Шерман от складовото помещение. — Ти разчувствува душата ми.

— Какво прави Джеси? — извика Ласитър.

— Спи. Много мило от твоя страна, че се интересуваш. Ако не беше така уморена, отдавна да е убила Финигън. Ей, Финигън, моли се никога да не ми падаш в ръцете! Ще ти дера кожата ивица по ивица и ще я давам на лешоядите парче по парче.

Флойд Финигън се изсмя ехидно, но смехът му не прозвуча убедително.

— Не казвай голяма приказка, Сам! При това ти си почти мъртъв. Никой от вас няма да преживее тази нощ.

— А защо тогава още преговаряш?

— Защото ви мисля доброто.

— Вече доказа какво мислиш. Защо не отидеш при ван Кърк? Нали твърдеше, че имаш с него тайно споразумение.

Финигън не отговори. Беше се оплел в собствените си лъжи. Да, пред Джеси и Ласитър бе парадирал, че е стигнал до съглашателство с ван Кърк, но това беше вярно само отчасти.

В действителност те винаги водеха само тайни преговори, но до споразумение още не се беше стигнало.

Ван Кърк желаеше само да си остави вратичка, в случай че бъде победен от Джеси Шерман, която пък искаше да отмъсти за предаването на баща си.

Над Ранчото на бегълците властвуваше потискаща тишина.

— Какво има предвид той? — трепереше Рути.

— Той знае добре, че не може да превземе ранчото — отвърна тихо Ласитър. — Те понесоха големи загуби, Финигън има най-много още двадесет мъже. Ние сме приблизително петнадесет. А бащата на Джеси и неговите спътници са два пъти повече.

— Сигурен ли си?

— Това са мъже, които нямат какво да губят. Те са избягали от затвора. Имат неудържим стремеж към свободата. Няма да се оставят да бъдат отново заловени. Повторното бягство ще им е невъзможно. Затова трябва да приключат бързо нещата тук. Те навярно предвиждат, че скоро ще се появят шерифи и войници. Близко е до ума, че Сам Шерман се е върнал обратно в своето ранчо на бегълците. Само за да види още един път дъщеря си. И да отмъсти за предателството на ван Кърк. Да, това е неприятна история, Рути.

Тя се гушеше гола в него.

— И каква роля играеш ти в тази история, Ласитър? — попита Рут. — Или е случайност, че си дошъл в Бъфало?

— Не, не е случайност — отговори той.

— Тогава Финигън е имал право. Ти си таен агент?

Ласитър се разсмя и погали с върховете на пръстите си голия й гръб.

— Не, Рути, тук той се заблуди. Аз съм частен агент. Приемам опасни договори и по този начин печеля доста пари. Сега търся отвлечения син на арканзаския сенатор Кронин. Той трябва да се намира някъде в близост до ранчото. За съжаление досега нямах възможност да разпитам Джеси за него. Всеки път нещо се случваше. А аз не мога да не се съобразявам с действителността. Тогава с положителност нямаше да чуя и думичка от нея. За щастие сега положението се промени. Тя ще проумее, че това не може да продължава така. Единствената правилна постъпка ще е да ми повери отвлечения. Тогава аз ще получа тлъсто възнаграждение.

— Но тогава ще затворят Джеси — каза изплашено Рут Кели.

— Че защо пък?

— Понеже ще стане ясно кой е задържал момчето. Ако ти не им кажеш, то ще го направи самото дете. Това ще означава жестока присъда за Джеси. Двадесет или тридесет години в затвора. А може и смъртна присъда. Това ли искаш, Ласитър?

— В никакъв случай.

— Но как…

— Остави това на мен! — прекъсна я той грубо. — Сигурно ще се намери някаква възможност. Само… о, по дяволите!

Досега още не бе помислял за това.

Едва сега от краткия разговор с Рути той се сети за своята истинска задача.

В целия този хаос бе забравил напълно за отвлеченото момче. Никой не можеше да го упрекне за това! Беше радостен, че изобщо се е измъкнал, и то невредим. Наполовина невредим, ако трябва да се изразим по-точно.

Ласитър се отдръпна от момичето и започна да се облича припряно.

— Трябва да изляза вън — прошепна той. — Покажи се с твоя „Уинчестър“ на прозореца и стреляй няколко пъти. Колкото можеш. Трябва да се вдигне шум. След което залегни. Те ще отвърнат на изстрелите.

— Къде отиваш? Какво си намислил?

— Момчето — обясни Ласитър — се намира или тук, в някое укритие на ранчото, или в някаква колиба извън него. Предполагам, че е навън. Такива похитители на деца не допускат рискове, ако смятат да пуснат жертвата си отново на свобода. А досега те са постъпвали винаги точно така.

— Финигън не каза ли, че Джеси е взела момчето под свое покровителство? — каза възбудено Рут.

— Да, спомням си. Обаче е възможно и Финигън да знае. Трябва да отида при Джеси. Вземи оръжието и вдигни шум. Така ще им отклониш вниманието.

Той я притисна още веднъж към себе си. Нейното тяло беше едновременно и прекрасно стегнато, и много меко. Ласитър знаеше какво би предпочел да прави сега, вместо да се сражава с бандитите.

— Върни се бързо, скъпи — промълви тя.

— Обещавам ти.

Те се целунаха още веднъж. След това той излезе от стаята. Рут започна да стреля, когато той се озова на партера. Тя гърмеше слепешката в нощта.

Мерзавците веднага отвърнаха на огъня. Хванаха се на въдицата.

Ласитър прескочи през един прозорец от задната страна на къщата. С уинчестъра в дясната ръка се плъзна безшумно в тъмнината. Вече се стреляше и от склада. Но Ласитър забеляза, че бандитите не се сражаваха със същата злоба, както преди. Това приличаше по-скоро на някаква тактическа маневра от тяхна страна.

В него се надигна смътно подозрение.

Не извършваше ли Финигън един от своите дяволски изненадващи шахматни ходове?

Дали и той не се е сетил за момчето?

Ласитър стигна под едно от малките прозорчета, разположени от задната страна на складовото помещение.

Бавно се показа. Секунди по-късно вече се намираше във вътрешността на бараката. Тук вонеше на тютюнев дим и уиски, а из въздуха се носеше мъгла от прахоляк. През тесните отвори на прозорците се процеждаше слаба лунна светлина. На тях изобщо нямаше стъкла. Всичко беше направено съвсем примитивно. Но и помещението беше само за спане.

Ейдам Шарки заведе Ласитър при Сам Шерман. Той лежеше на един нар, но се повдигна, когато го видя. Под разкопчаната му риза се виждаше бяла превръзка.

— Лошо ли те раниха, Сам?

— Имал съм и повече рани — каза дрезгаво старият разбойник, но Ласитър забеляза, че му е много по-тежко, отколкото показваше. Сам Шерман бе дяволски издръжлив стар вълк. Учудващо беше, че все още можеше да говори ясно. Дори преди половин час, когато се разправяше на висок глас с Финигън, Ласитър не можа да забележи, че Сам се чувствува зле. Бе цяло чудо, че е все още жив.

— Къде е Джеси? — попита Ласитър. — Трябва да я питам нещо. Много е важно. Може ли вече да говори?

Отвън се чуваха само отделни изстрели.

— Това ми мирише на отстъпление — каза Сам Шерман. — Какво искаш, Ласитър?

— Искам да говоря с Джеси, по дяволите!

— Първо ми кажи какво криеш в главата си!

Внезапно той погледна встрани. Ласитър извърна глава. Джеси идваше към него. Изглеждаше като сомнамбул. Явно все още се намираше под въздействието на шока от преживяното.

— Джеси! — Ласитър просто я пое в ръцете си. — Сега най-после трябва да ми кажеш къде е момчето!

Тя се засмя някак отнесено.

— Момчето… Значи за това си дошъл… Мислех си го, Ласитър… Тогава Финигън те е подушил правилно…

В склада настъпи напрегната тишина. Той почувствува враждебното настроение, което внезапно го заобиколи.

— Не, тук не си права, Джеси — отговори Ласитър. — Не съм таен агент. Вече го казах на Рут Кели. Тук съм, за да спечеля една награда. Сенаторът е обещал възнаграждение от двадесет хиляди долара. Само поради това поех този риск. Къде е Питър Кронин? Джеси, кажи ми къде сте го скрили?

На двора вече не се стреляше.

— По дяволите, те се изтеглят! — изсъска Ласитър. — Вярвам, че Финигън иска да ни отнеме момчето. Ако успее да го направи, отново ще има в ръцете си силен коз.

Той хвана Джеси за раменете и я разтърси така, че русата й коса се разпиля по гърба й.

Мъжете изръмжаха заплашително. Изглеждаха така, като че ли всеки момент ще се нахвърлят върху Ласитър. Вече не му вярваха, откакто у тях се бе засилило подозрението, че е таен агент.

— Пусни я! — изръмжа баща й. — Или ще забравя всичко, което ни свързваше досега, Ласитър.

— Джеси — настояваше той. — Трябва да разбереш. Какво ще спечелиш, ако се пожертвува животът на момчето? В края на краищата това убийство ще бъде прикачено на теб. На теб, като господарка на Ранчото на бегълците.

— Пусни я! — заповяда Сам Шерман. Останалите мъже се приближаваха все повече до Ласитър. Дулата на пушките и револверите бяха насочени вече към тялото му. Положението ставаше все по-застрашително за Ласитър.

Но сега настъпи някаква внезапна промяна с лицето на Джеси. Тя повдигна диво главата си, в очите й отново гореше животът. Ласитър забеляза това въпреки тъмнината.

— Оставете го! — изсъска тя. — По дяволите, той е прав. Ако Финигън затрие момчето, всичко ще се обърка още повече. Ще те заведа, Ласитър. Но трябва да побързаме.

Малко по-късно те напуснаха склада през един от задните прозорци. Джеси бе облечена в дрехите на един младеж, който не беше кой знае колко по-едър от нея. Изглеждаше като мъж. Бе скрила дългата си руса коса под каубойската шапка.

В нощта внезапно се разнесе тропот на копита. Противниците бяха взели по-голямата част от конете, намиращи се в заграждението. Останалите животни бягаха след тях, следвайки основното стадо.

Приятелите на Сам Шерман излязоха от склада. Сам и другите трима затворници бавно ги последваха. Сега те бяха спокойни, тъй като знаеха, че нищо повече не можеше да се направи. Щяха да минат часове, докато мъжете успееха да приберат разпръсналите се коне.

Но за какво изобщо им бяха необходими? Бяха твърде слаби, за да преследват бандата на Финигън. Можеха само да се радват, че отстояха позицията си тук, в Ранчото на бегълците.

От голямата къща излезе Рут Кели.

— Ласитър! — извика тя и се хвърли на врата му. — Те си заминаха. Всичко свърши. Сега можем…

— Съжалявам, Рути. Аз имам още какво да правя…

— Ласитър, какво…

— Идвай, Джеси!

Тя почти тичаше. Ласитър трябваше да прави големи и бързи крачки, за да я следва.

— Ласитър! — викаше Рути отчаяно. — Къде бягаш, Ласитър?

— Влюбена ли е? — попита Джеси, дишайки неспокойно от бързото ходене.

— Може и така да е — той се засмя, като я наблюдаваше отстрани.

Джеси Шерман излъчваше нещо, с което го вълнуваше много по-силно от Рути. Ласитър си мислеше, че ще бъде жалко да я прати в затвора.

Трябваше да намери някакъв изход.

Ако всичко с момчето свършеше добре, вероятно можеше да се уреди нещо и за господарката на Ранчото на бегълците.