Господарката на Ранчото на бегълците

4.

Малко след десет часа преди обяд в града се случи нещо невиждано. Но нито един човек не смееше да се появи на улицата. Всички наблюдаваха изключителната случка от сигурното прикритие на своите къщи. Даже и дивата орда на ван Кърк се бе спотаила дълбоко в тил.

Големият бос не се и съмняваше, че целият град ще види големия му позор. Но за това все някога той щеше да отмъсти горчиво.

Маркус ван Кърк и неговата съпруга Естер вървяха пред Ласитър по дългата улица. Ръцете на ван Кърк бяха с белезници. Трябваше да ги донесе самият шериф Росман.

Той бе изпълнил заповедта неохотно.

Естер можеше да се движи свободно. Ласитър искаше да покаже на всички хора, че не взема жени за заложници.

Когато стигнаха до шерифството, Ласитър каза високо и ясно, така че да го чуе половината град:

— Вие можете да не идвате, мадам. Искам само съпругът ви да ни придружи, докато бъдем на сигурно място.

— Казах, че ще остана, докато трябва! — извика жената. — Моето място е до моя съпруг.

Това направи силно впечатление на хората от Бъфало. Естер ван Кърк се издигна в очите им с тихия си героизъм. Каква добра, смела и вярна съпруга бе тя.

Щом държи толкова на мъжа си, значи той не би могъл да бъде толкова лош човек, макар и някои жители да твърдяха зад гърба му съвсем друго.

Но те бяха малко. Повечето държаха на ван Кърк, защото живееха много добре, припечелвайки по нещичко от неговите афери.

Притежателите на салони и търговците също се облагодетелствуваха от парите, които ван Кърк добиваше по незаконни пътища.

Ласитър и двамата му заложници изчезнаха в шерифството. Придружи ги само Макс Росман. Той заведе тримата на двора. Братът и сестрата Кели седяха на една пейка под слънцето и гледаха уплашено. Те още не можеха да проумеят неочакваното щастие, което ги бе споходило.

Сега го виждаха със собствените си очи. Големият ван Кърк бе заложник на Ласитър. Той беше гаранцията за тяхната безопасност.

— Можем да тръгваме — каза Ласитър. — Росман, идете в хотела и донесете багажа на Кели. И не забравяйте двадесетте хиляди долара, конфискувани от вас, както твърди мистър ван Кърк.

— Но те са у него — защити се Росман. — Мистър ван Кърк, не си ли спомняте, че ги предадох за съхранение.

— А да, вярно — каза ван Кърк. — Бях забравил. Депозирах ги в банката. Там са на най-сигурно място.

— Тогава отиваме в банката — каза неумолимо Ласитър. — Росман, в това време доведете конете!

Ван Кърк изскърца със зъби от яд. Той не бе предвидил, че Ласитър ще иска обратно парите на Кели.

Нима Ласитър не твърдеше, че няма да се забърква в аферите на ван Кърк?

За ван Кърк бе нещо нормално да задържи тези двадесет хиляди, които в крайна сметка ставаха негова собственост. Той ги бе сложил предварително в багажа на Кели, като доказателство за тяхната вина. Все едно че ги бе дал назаем за малко и трябваше да му ги върнат с доста голяма лихва, която беше именно наследството на братята Спърк.

А сега тази свиня Ласитър нахалствуваше парите да се върнат на двамата мошеници.

Парите бяха броени без всякакви формалности. Достатъчна бе само думата на ван Кърк. Той беше единият от собствениците на банката — нещо, което знаеха само малцина доверени хора.

Естер ван Кърк реагира гневно, но след като Ласитър се вгледа по-внимателно, видя, че красивото й лице изразяваше мълчаливо задоволство.

Тя имаше вече изграден план. Ласитър бе сигурен в това. Вероятно премисляше как най-добре да отмъсти за убийството на братята си. Тази жена бе дълбоко засегната. Затова тя беше способна на невероятни тайни ходове.

Когато напуснаха банката, Макс Росман дойде с пет коня и две здраво натоварени мулета. Всички заповеди на Ласитър бяха изпълнени.

Потеглиха. Най-отпред яздеха Естер и Маркус ван Кърк, а след тях — Ласитър и червенокосите Кели.

Целият град ги наблюдаваше със смесени чувства.

Как можаха да допуснат един пристигнал тук непознат да се държи така дръзко? При това той бе обвинен в убийството на Джоузеф Спърк, а на съвестта на тази мошеническа двойка лежеше смъртта на известния и богат Ейрън Спърк от съседния град.

Приближените на ван Кърк бяха разпространили тази новина в последния час. Затова повечето от хората бяха на страната на ван Кърк. Както и заради смелата роля, която Естер играеше тук.

Сега убийците яздеха с обичания от всички Маркус ван Кърк, който бе взет като заложник. Това бе ужасно позорно петно за целия град.

Но в Бъфало никой не бездействуваше. За това се грижеше лично Макс Росман, който за малко щеше да откачи от усърдие. Беше се наел да върне своя бос, а и всичко, което му бе отнето.

— Ще устроим клопка на това проклето копеле! — обяви той високо. — Не можем да допуснем върху нас да легне такова унижение, такъв позор. Това, което стана, е петно за целия град. Ще платим за това на този дявол.

Половин час по-късно той вече яздеше извън града начело на двадесет души. Това бяха най-добрите, най-твърдите и решителни мъже, които бе избрал. Всички бяха устремени към победата.

Щяха да устроят на този сатана Ласитър среща, която той дълго нямаше да забрави.

Макс Росман смяташе, че предприетите мерки са правилни. Той не знаеше какво в действителност е станало.

Босът нямаше възможност да поговори с него на четири очи и да му съобщи, че се е споразумял за това заминаване с Ласитър.

Но може би не такива бяха намеренията и на самия ван Кърк. Той беше мъж, който не се предаваше лесно.

Във всеки случай единствено лошият късмет го принуди на този ход. Без да може да се противопостави. Никой после нямаше да може да спре гнева му.

Всички тях ги чакаха ужасни последствия.

И единствено когато им дадеше да разберат, щеше да се успокои. Да, заровете бяха вече хвърлени.

Бе станало следобед. Те навлизаха все по-дълбоко в Симейронските планини. Тук трябваше да има уединени ранчета и ферми, а също и индианци, но още не бяха срещнали никакъв човек.

Ван Кърк отново пришпори коня си и погледна с омраза Ласитър.

— Докога мислиш да ни влачиш с теб? Вече би трябвало да се чувствате в безопасност. Или си открил някакъв признак, че сме преследвани? Моите хора ще се придържат стриктно към уговорката. Няма от какво да се страхувате.

Той беше прав. Нищо наоколо не показваше да има преследвачи. И защо Ласитър трябваше да влачи двамата по-нататък? Наистина бе време да ги пусне да се върнат.

— Добре тогава — каза Ласитър. — Отдалечихме се достатъчно. Можете да си вървите.

Ван Кърк приближи коня си и му подаде окованите си ръце.

— Свободен ще ми е по-удобно — каза той.

Ласитър извади от джоба си малък ключ и го освободи от белезниците. След това ги прибра заедно с ключа.

— Може да ми потрябват — ухили се той. — Е, всичко хубаво. Желая ви успешно завръщане. Беше ми приятно да се запозная с вас.

Той повдигна малко скъпия „Стетсън“, шапка, принадлежаща на ван Кърк. Всъщност негови бяха и всички останали неща, с които бе облечен Ласитър. Това бяха много скъпи дрехи, които един обикновен гражданин не можеше да си позволи да облече.

— Мадам, за мен беше удоволствие.

Тя се усмихна леко. Беше като пробягващ слънчев лъч. Ван Кърк не забеляза усмивката й.

— Какво ще правиш сега, Ласитър — попита го той. — Наистина ме интересува. Ще останеш ли в Оклахома?

— Ще видим.

Очите на ван Кърк излъчваха злоба. Той мислеше за двадесетте хиляди долара, които му бяха отнети така неочаквано. Но бе принуден да мълчи, не биваше да се издава пред Естер.

— Един ден ще ви заловим — заплаши ги той. — Никой не може да избегне законната си присъда — след това се обърна към жена си. — Хайде, Естер. Нямаме време за губене.

Те тръгнаха на юг.

— Сега какво? — попита Дъг Кели. — Трябва да избягаме по най-бързия начин на най-малко хиляда мили от този град.

— Вие можете да го направите — засмя се Ласитър. — Но на мен ми харесва тук.

— Ти си се побъркал, Ласитър. Те ще те подгонят като бясно куче. Нима вярваш, че ван Кърк ще се примири така лесно с поражението?

— Той няма да прости и заради двадесетте хиляди долара — каза Рут. — Какво ще правим с това богатство, Ласитър? Ще си го поделим ли? Половината за теб, а другата — за нас.

Той бе изненадан.

— Но нали това са вашите спестявания. Не мога да ги приема.

— Знаеш много добре, че тези пари са на ван Кърк — каза момичето.

— Не е възможно. Ако наистина е така, излиза, че вие сте убили и ограбили този Ейрън Спърк.

Двамата Кели се погледнаха недоумяващо. Те бяха точно такива, за каквито ги бе сметнал Ласитър. Една наивна мошеническа двойка, която бе измъкнала тук-там някой и друг долар от джобовете на богатите стари момчета. Но за големите удари им липсваше много.

— Ще се разделяме ли вече? — попита Ласитър. — Или искате да ме придружите още малко?

— Аз искам да останем заедно — каза бързо момичето. — Така е определено по-добре, Дъг.

— Мислиш ли?

— Близо до него се чувствувам сигурна.

Тя бе по-пъргавата от двамата. Ласитър вече го беше забелязал. Той играеше по нейната свирка.

— Щом казваш — предаде се Дъг. Той погледна Ласитър. — А ти наистина ли си съгласен?

Ласитър се усмихна.

— Най-малкото няма да бъда сам. Приятно е човек да има компания в тази пустош. Особено вечер, край лагерния огън.

Червенокосото момиче се засмя многозначително и погледна обещаващо Ласитър.

Той знаеше, че е отгатнала тайните му мисли. И още отсега бленуваше за вечерния огън. Това малко червенокосо дяволче бе напълно по неговия вкус. След толкова премеждия и беди му се полагаше малко разнообразие, мислеше си Ласитър.

Те се установиха за през нощта в една от множеството малки долчинки. В града се бяха запасили с всичко необходимо. Също и с една малка войнишка палатка за двама.

Рут Кели изобщо не криеше чувствата си. Дори и пред своя брат.

— Нали разбираш, Дъг, че ти трябва да поемеш първия пост — каза тя, когато седяха след вечеря, пушеха и пиеха от уискито, с което също се бяха запасили.

— Не, първи на пост ще ида аз — рече Ласитър. — Дъг е напълно изтощен. Погледни го, Рути. Очите му се затварят, както си седи.

Момчето наистина изглеждаше съсипано. Затова кимна с благодарност, щом Ласитър направи предложението.

— Тогава ще ти правя компания — каза Рут. — Ще си поприказваме наистина чудесно.

— Докато не бъдем обезпокоени.

— Мислиш, че ще се случи нещо?

— Тук трябва винаги да очакваш изненади, ван Кърк не е единствен. В тази страна гъмжи от бандити. Срещат се също и скитащи индиански разбойнически групички.

— Но ти сам каза преди малко, че тази долина е чудесно разположена — каза момичето.

— Вярно е — съгласи се той. — Но има хора, които подушват един такъв бивак от много мили разстояние. Човек винаги трябва да бъде нащрек, иначе ще се намери бързо на оня свят.

— Добре го каза, Ласитър — прозвуча от тъмнината между скалите един суров глас. — А сега си вдигнете ръцете нагоре.

Беше гласът на Макс Росман. Рут Кели извика уплашено. Брат й беше замръзнал на мястото си.

Ласитър се поколеба само една-две секунди. Бавно започна да повдига ръце, като че изпълняваше заповедта. Но докато извършваше това движение, той сякаш експлоадира.

Хвърли се назад, сви се на кълбо и направи превъртане, с което трябваше да достигне прикритието на близката скала.

Още докато се премяташе, отвред затрещяха изстрели. Това бе градушка от олово, която проглушаваше тъпанчетата. Куршумите се забиваха така близо до Ласитър, че самият той загуби надежда.

Толкова много куршуми просвириха покрай него, че чак започна да усеща горещия им лъх.

Най-после бе зад скалата. Още преди това си бе избрал мястото. Сега му дойде добре.

Почти като фантом той свали уинчестъра и мълниеносно изпрати първите изстрели, без дори да се цели.

Отговорът беше див вой.

Ласитър чу викове и зад себе си. Според гласовете, те бяха обградили бивака им. Рано бе още Макс Росман да триумфира.

Ласитър залегна и се плъзна по земята безшумно като змия. Не можеше да остане повече тук, където се намираше. Това място ще стане негов гроб, ако не се движи непрекъснато.

Добре владееше този начин на водене на бой. Щеше да им покаже ада на тези. Не можеше да бъде победен така лесно.

Въпреки че шансовете му не бяха блестящи, Ласитър запази вярата си.

Винаги поглеждаше към огъня, когато имаше пролука между скалните зъбери. Той видя как мъжете хвърлиха момчето и момичето на земята и ги оковаха. Държаха се изключително грубо. Рут и нейният брат крещяха от страх.

Ласитър продължи нататък и направи завой. Там имаше един нарязан, относително стръмен склон. Ако успееше да се изкатери на него, това вече означаваше нещо.

Като пратени от небето, в противоположната посока прибягаха няколко изплашени сърни. С пращене те се провираха между храстите.

Бандитите се развикаха. Повечето се затичаха в тази посока, докато Ласитър се приближаваше до стръмния скат на скалата.

— Там е!

Изстрели последваха вика.

— Улучих го! Улучих го!

Пред Ласитър се появиха двама, които явно не участвуваха в общата треска.

Единият от тях бе обърнат към ската, която бе цел на Ласитър.

— Ако бях на неговото място, щях да се напикая, Ханк — пошепна той.

— Аз също, Бърт — изломоти неговият партньор. — Внимавай, ние сами ще спечелим хилядата долара. Не трябва да ги делим с другите. Босът ще облещи очи, като хвърлим копелето в краката му.

Те се засмяха тихо, но доволно, като се тупаха един друг по рамената.

— Трябва да чакаме тук — каза Бърт приглушено. — Когато той се появи там, ще го видим достатъчно добре, за да го улучим.

— Нали знаеш, че босът го иска по възможност жив.

— Да, той иска да го накара да трепери. Не мога да му съчувствувам след всичко, което стана. По дяволите, това се казва унижение.

— Мисля, че има нещо друго в играта. Дочух нещичко. Говори се, че става въпрос за много дебела сделка. Ласитър май се появи в нашия град по определен повод.

— Вече взе да става интересно.

Оттатък, на другия край на малката долина, бе станало спокойно. Някой възкликна видимо разочарован:

— По дяволите, убили сме една антилопа.

Един през друг се надигнаха гласове.

— Млъкнете, проклетници! — изрева някой и Ласитър разпозна гласа на ван Кърк. — Разделете се! Направете обръч около цялата скала. Той трябва да е все още някъде тук!

Ласитър продължи да пълзи. Внезапно едно клонче изпращя под ботуша му. Двамата бандити подскочиха като ужилени. Оръжията им избълваха ярки светлини. Изтрещяха изстрели.

Ласитър вече беше застанал на колене. Двата куршума прелетяха над него.

Той отвърна на огъня. Двамата се сгърчиха, улучени почти едновременно, и залитнаха назад, докато най-сетне тежко паднаха на земята.

Ласитър побягна приведен. Последваха го изстрели. Той се хвърли в укритието на един голям скален отломък.

Оттук не можеше да мръдне на никъде. Между него и ската на спасението се простираше незащитена поляна, която можеше да бъде добре наблюдавана. На всичкото отгоре бе се показала и луната.

Той бе закован на това място. Нямаше как. Нищо не можеше да се направи. Въпреки всичко Ласитър съвсем не мислеше да се предава.

По заповед на ван Кърк стрелбата бе прекратена.

— Ей, Ласитър! — извика ван Кърк. — Искаш ли да преговаряме?

Ласитър не отговори. Той зареждаше нови патрони в пълнителя на уинчестъра. Това сега бе по-важно, отколкото воденето на разговори.

— По дяволите, Ласитър! Аз искам да преговаряме — опита ван Кърк отново. — Нямаш изход! Защо не го разбереш? Ние отново заловихме Кели. Искаш ли да ги обесим пред очите ти? Ти носиш отговорност за живота им.

— Ти си един долен, мръсен и лъжлив кучи син — отвърна му Ласитър. — Разчитах на договора ни. Той бе да не си пречим по-нататък един на друг.

— Тогава още не знаех, че ще ме завлечеш с двадесет хиляди долара. Това бе голямата ти грешка, Ласитър. Беше ми казал, че не ти трябват пари. Твърдеше, че те вълнуват съвсем други неща. Защо тогава ми задигна тези проклети двадесет хиляди долара?

— Мислех, че парите принадлежат на Кели.

— Не говори глупости, Ласитър! — извика ван Кърк гневно. — Много добре знаеш каква игра се играе.

— А знае ли милата ти женичка за това? Къде всъщност е тя?

— Изпратих я с няколко придружителя в града. Успях да я убедя, че там ще е на по-сигурно място.

— А мъжете наоколо знаят ли абсолютно всичко?

— Тук са само тези, на които мога да се доверя стопроцентово. Те ще си държат устата затворена. А сега се вразуми най-сетне! Можем да си поговорим спокойно за бъдещето, вместо да се замеряме с олово. Ти си изключително хитра лисица, Ласитър. Ние трябва непременно да станем съдружници.

— Не искам, сам ще си вървя по моя път.

— Сигурно ще направиш едно изключение.

— Не, няма, ван Кърк.

— Ще обесим веднага и двамата. Тук има достатъчно дървета. Започвайте, момчета! Искам да видя колко време ще издържи нашият специален приятел.

Веднага след тези думи Ласитър чу отчаяните викове на момичето и момчето. Те бяха завързани под една стара обелена върба.

Двама от мъжете преметнаха своите ласа през един дебел клон. Примките бяха предварително направени, а това показваше, че винаги носеха въжетата със себе си.

Ставаше опасно за брата и сестрата.

Мъжете поставиха примките на главите им и ги стегнаха.

— Ще заповядам да ги вдигнат бавно нагоре — обясни ван Кърк. — Искам те да се мятат красиво.

— Гаден садист! — изкрещя Ласитър. — По дяволите, ван Кърк, само ако предполагах какъв си, никога нямаше да се стигне до мирно споразумение между нас.

— Стига глупости! Нали се радваше, че излезе невредим от Бъфало. Ако ме беше убил, щеше да бъдеш погубен. Не е ли така!

Двамата мъже зад брата и сестрата придърпаха малко въжетата. Кели започнаха да се повдигат нагоре, докато застанаха на пръсти и с проточени шии се мъчеха да вдишват въздух.

Ласитър се прицели и стреля два пъти. Толкова бързо, че гърмежите се сляха в един.

Двамата палачи спряха да се хилят. Те изпуснаха въжетата, политнаха назад, препънаха се в някакви неравности и се строполиха. Сега лежаха, гърчейки се и стенейки, върху твърдата почва.

Малко по-нататък братът и сестрата стояха още с примки около вратовете. С тази разлика, че не бяха вече толкова впити в гърлата им.

Те все още не можеха да избягат. Бяха така завързани, че приличаха на две отвесно изправени, добре увити мумии.

По скривалището на Ласитър бе открит бесен огън. Той използува това време да смени позицията си и да се прикрие зад друг скален отломък, от който имаше по-добра позиция за стрелба.

Ван Кърк отново заповяда да прекратят безсмислената стрелба, но беше нужно доста време, докато всички престанат.

— Е, още ли искаш да гледаш как двамата се мятат? А, ван Кърк? — извика гневно Ласитър. — Тогава намери следващите доброволци. Заклевам ти се, че нямах намерение да гледам това спокойно. Ще има стрелба по мишени. За това нямам никакви предразсъдъци.

— Тогава ще ги окачим там, където не можеш да ги виждаш — отвърна му смразяващо ван Кърк. — А сега ти давам последен шанс, Ласитър! Предай се и аз съм готов да забравя всичко, станало дотук. Все още можем да се споразумеем. Ако ти не се съгласиш, още тази нощ ще се гърчиш до тези двамата.

Ласитър не отговори. Той се ослушваше. Нещо ставаше в тъмнината. Бандитите не бяха бездействували. Те го обграждаха все по-близо и по-близо. Докато говореше, бяха открили новата му позиция. Все някога щяха да стегнат обръча около него и тогава действително нямаше да има изход.

Но той искаше най-малкото да опита да се измъкне от обкръжението. Ласитър отново смени мястото си, като се промъкна зад една скала и запълзя в посоката, където вероятно се намираше ван Кърк.

Беше нужно да си повдига духа, въпреки своето почти безнадеждно положение. Щеше да бъде чудесно, ако още веднъж му се отдадеше да докопа големия бос за заложник.

И тогава ситуацията щеше да бъде определено съвсем друга. Такава, в каквато ван Кърк още не беше попаднал.

Този път обаче Ласитър се бе зарадвал предварително.

Внезапно зад него някой изкрещя и едновременно запукаха изстрели. Куршумите заваляха като град и се сплескваха в скалата.

Още веднъж Ласитър се скри със скок на сигурно място в една скална вдлъбнатина. Но тук отново се намираше в миши капан. Нямаше връщане назад, а бе невъзможно да смени позицията си.

Тук можеха да го заловят и те го знаеха.

Мина му през ума да се предаде. Съпротивата повече нямаше смисъл. Може би ще успее още веднъж да залъже боса и да му разкрие нещо от големите си планове. Само ако успееше да спаси по този начин живота на двамата Кели, то той щеше да спечели много.

— Сега вече няма мърдане, Ласитър! — извика ван Кърк с див възторг. — Излез от тази дупка и се покажи. Няма повече смисъл!

Ласитър не отговори веднага. Коствуваше му много усилия да се предаде така жалко.

Още веднъж трескаво премисли дали няма някакъв нищожен шанс, но наистина нямаше такъв.

— Какво има, Ласитър? Реши ли се най-после?

— О’кей, ван Кърк. Идвам.

— Тогава не ме карай да чакам дълго. Изгарям от нетърпение да те видя. Ей, това се казва среща!

Той се изсмя ехидно. Смехът му се понесе в нощта.

И тогава Ласитър се престраши.

Раздвижи се бавно. Искаше да излезе от сянката на скалната плоча и да се покаже на лунната светлина.

В същия момент се случи нещо непредвидено. Прозвуча женски глас:

— Не се предавай, Ласитър! Ние ще ти помогнем! И тогава в тази малка долина се отприщи адът…