Господарката на Ранчото на бегълците

7.

Когато Ласитър дойде на себе си, лежеше с извити и вързани на гърба ръце.

Той повдигна глава. Навън трещяха изстрели и диво крещяха мъже. Без съмнение битката за Ранчото на бегълците се бе развихрила.

Джеси Шерман седеше вързана на един стол. Ласитър я забеляза едва когато с усилие завъртя главата си, доколкото му бе възможно. Роклята й бе разкъсана. По лицето й имаше драскотини и червени петна. Но погледът й излъчваше дива ярост.

— Само ако знаех! — стенеше тя. — Никога нямаше да имам нищо общо с този подъл мошеник.

Ласитър напрегна мускулите си, за да изпита здравината на въжетата, с които бе вързан. С едно усилие той успя да седне, но това бе всичко, което можеше да направи. По кожата си той чувстваше, че това, с което е завързан, са кожени ремъци. С такива неща обезвреждането на врага ставаше най-добре. Дори силите на здрав бик не биха стигнали да се разкъсат ремъците.

— Той ще те разстреля — трепереше Джеси. — Ще те убият някъде навън и ще изчезнеш безследно от лицето на земята, Финигън си е наумил, че си агент на правителството. Не можеш изобщо да го разубедиш. Наистина ли си такъв? Можеш спокойно да ми се довериш.

— Не — каза той. — Това са съвършени глупости. Самият Финигън не си вярва. Той вижда в мен само опасен съперник, тъй като ти си тръгнала за Бъфало, за да ме измъкнеш. В него явно се е породило съмнение. А сега кажи честно, Джеси. В действителност не си ли мислеше, че мъж като мен може да бъде твой добър съюзник?

Тя кимна раздразнено.

— Да, с тази тайна мисъл се хванах на играта. Имах намерение да те посветя във всичко. Не можех да предполагам, че Финигън ще действува толкова бързо.

Дивата стрелба навън утихна.

— Привържениците на Финигън са повече, отколкото предполагах — продължи тихо тя. — Той дълго се е готвил за този момент. Без аз да забележа. Сега всичко свърши. Няма да имам възможност да направя още нещо за моя беден татко. Той трябва да прекара остатъка от живота си в затвора. И ако успее да преживее тези двадесет години, ще бъде само един грохнал старец, една сянка, жалко подобие на самия себе си.

Джеси клатеше разочаровано глава. От дълбоката въздишка стегнатите й гърди се повдигнаха и отпуснаха.

— Къде са Рут и Молина? — попита Ласитър.

— Финигън ги заключи в мазето. Това е една дупка в земята, която се затваря с капак. Отгоре има часовой. Финигън е предвидлив звяр. Той мисли за всичко.

Навън вече не се стреляше.

Гласът на Финигън прозвуча високо и остро:

— Мисля, че всички виждате, че тук сега духа друг вятър! Петима вироглавци, които държаха много на Джеси, заплатиха за това с живота си. На останалите давам шанс за спасение. Мънроу! Какво мислиш за това? Мога ли да разчитам на теб? Тогава ще ви помилвам!

— Заклевам се! — викна Мънроу.

После Финигън изреди около двадесет имена. Всеки един лично му се закле. Какво друго можеха да направят! Трудно можеше да се пребориш с подобни престъпници. Щеше да е равносилно да си подпишеш сам смъртната присъда.

— Какво стана с отвличанията? — попита Ласитър. — Чия всъщност бе тази идея?

Джеси Шерман се засмя отчаяно.

— Това важно ли е сега? Идеята не беше моя, повярвай ми. Но аз я приведох в изпълнение. Не беше лош замисълът да притиснем по този начин властите.

— Изнудвали ли сте някога писмено?

— Досега не. Финигън отиваше винаги сам за откупа. До този момент всички плащаха. Всеки път размяната ставаше далече от ранчото. И всеки път Финигън се връщаше с парите. Не се усъмних в нищо. О, господи, по-добре никога да не бях го срещала!

Ласитър мълчеше.

Сега знаеше отговора на загадката, заради която бе изпратен тук от Бригада Седем, но нищо не можеше да направи.

Той бе загубен и не биваше да храни повече фалшиви надежди. Бандитите щяха да го убият и да изчезне безследно. Разследванията след това нямаше да имат успех.

Но дори да намереха трупа му, каква полза от това. Можеше да се върти и обръща, колкото си пожелае, но трябваше да се примири със съдбата, която му бе отредена.

— Не вярвам, че по този начин ще успееш да освободиш баща си, Джеси — каза той. — Може би властите да го пуснат привидно, но след това няма да го изпускат от очите си. Ще го преследват дори и на края на света. Няма да има скривалище за него, в което да бъде в безопасност. Или си си мислила, че ще може да продължи стария си начин на живот тук? Това Финигън го е разбрал отдавна. Затова не е мислил нито миг за едно такова притискане на властите. Него го интересуват само парите. Баща ти изобщо не го вълнува. Той го каза прекалено ясно. Такава е съдбата на престъпниците. Още от самото начало трябва да го имат предвид и да се примиряват, когато това се случи.

— Но на моя баща бяха приписани неща, които той изобщо не е извършвал! — простена тя отчаяно. — Сигурна съм, че го предаде ван Кърк.

— Защо го е направил?

— Те бяха партньори в тези незаконни деяния. Но баща ми не искаше да има нищо общо с никакви убийства. Въпреки това от ден на ден той ставаше все по-силен, защото всички бегълци го предпочитаха пред този брутален и безскрупулен Маркус ван Кърк. Караха се все по-често. И ван Кърк му погоди този номер, за да се отърве от него. Той изпрати баща ми в затвора.

Вратата бе разбита. Много мъже влязоха с тропот и викове. Пред очите на Ласитър се появи Флойд Финигън. Хилейки се, той погледна Ласитър.

— Как се чувствува човек, който скоро ще се запознае със смъртта, Ласитър?

— Вярвам, че скоро ще ми правиш компания в ада — каза той и също се усмихна.

— Важното е, че ще отидеш там преди мен — изръмжа Финигън.

Той кимна на мъжете, които го съпровождаха.

— Закарайте го на Змийската урва. Там има достатъчно дълбоки цепнатини, в които той може да се свлече. И хвърлете достатъчно камъни върху гроба му, да не почнат да кръжат лешоядите. Иначе могат да пристигнат други юнаци, които да търсят своя амиго Ласитър. Мъже със звезди на ризите.

Двама груби здравеняци хванаха Ласитър за раменете и го извлякоха от къщата. Навън те го преметнаха върху един кон като чувал.

Наоколо стояха мъже и наблюдаваха забележителното представление. Всички знаеха какво ще стане с Ласитър. Със сигурност между тях имаше и хора, които все още тайно държаха на Джеси, но не биваше да го показват точно сега.

Чуха се също и невероятно груби ругатни, но Ласитър не чуваше вече нищо. Той се бе примирил със съдбата си и мислеше, че всичко това е неизбежно.

Само за миг си бе отклонил вниманието, макар и да знаеше, че Финигън е един обигран и извънредно лукав кучи син.

Когато конят тръгна, в главата на Ласитър започна да гърми и трещи. Той лежеше върху голия гръб на животното. Никой не беше счел за необходимо да го привързва към него. Лесно можеше да стане така, че той да падне и да си удари главата или да си счупи врата. На палачите, изглежда, им беше безразлично. Сигурно си мислеха, че ще си спестят малко от усилията. Дори и на такива закоравели касапи им беше трудно да убият един обезоръжен и вързан мъж.

Ако това се случеше през време на бой, бе значително по-просто да пуснеш носещите смърт куршуми.

Въпреки всичко Ласитър отново и отново напрягаше с всички сили мускулите си. Той не искаше да остави надеждата. Може би някой от тези проклети кожени ремъци ще поддаде все някога. Може би все някъде имаха слабо място.

Конете вървяха бавно. Шестимата палачи говореха съвсем малко помежду си. От долината се из¬лизаше на една ветровита скална зона. Времето напредваше мъчително бавно. Слънцето се изкачваше. Скоро щеше да стане обяд. Беше горещо. Пот се стичаше по лицето на Ласитър, което все още бе наранено от боя с тази мечка Бърк Мортън.

Измъчваше го жажда. Беше му лошо и от кандилкащото движение на крантата. Пронизващите и удрящи болки в главата му ставаха все по-непоносими. Ласитър имаше чувството, че тя се е превърнала на огромен, пълен с вода мехур, който всеки момент може да се спука.

Почти се беше примирил, че всичко вече е свършено. По-скоро да настъпи краят. Така поне нямаше да усеща парещите болки.

Според него бяха изминали почти два часа, когато най-сетне спряха.

Двама от мъжете го свалиха от ръбестия гръб на коня и го сложиха така, че да се облегне на един скален камък.

Един от тях сви цигара и я тикна между устните му.

— Вземи, това помага.

Една нищожна следа от състрадание се промъкна в това действие. Шестимата се дръпнаха малко встрани и започнаха да говорят тихо помежду си.

Ласитър дръпна два-три пъти от цигарата. После изплю наполовина изпушения фас. И от това не му стана по-леко.

Точно обратното. Чувството му за жажда се засили още повече.

Шестимата все още дискутираха. Ставаше въпрос за това, кой ще даде решаващия изстрел. Никой не искаше да го извърши.

Най-накрая се стигна до единодушно споразумение.

Те пристъпиха мълчаливо към заловения и образуваха полукръг пред него.

— Искаме да го направим колкото може по-безболезнено за теб — каза техният предводител с ужасно безчувствен глас. — При това всеки трябва да вземе участие, за да не набеждава после другите, ако се случи нещо след това. Всички ще стреляме едновременно. Шест оловни парчета ще се забият в теб и ще те свършат. Няма да почувствуваш почти нищо. Това е всичко, което можем да направим за теб. Повече е невъзможно.

Той кимна на другите и те извадиха пистолетите си. Лицата им бяха изкривени и пребледнели. Никой не гледаше Ласитър, а някъде около него, в някаква въображаема точка.

Не, даже и такива брутални убийци изпадаха в комични ситуации. Съвсем не бе така лесно, както си го представяха в началото.

Ласитър премести погледа си. Зад мъжете се простираше цяло море от остри зъбери и ръбове. Тук имаше многобройни пукнатини, в които човек можеше да потъне безследно. За няколко минути щеше да изчезне от света. Завинаги. В Бригада Седем щяха да го считат за пропаднал някъде, но не и за мъртъв. Шестимата държаха револверите си, насочени надолу. Ръцете им висяха отстрани безпомощно.

— Започвам да броя — каза водачът им. — Като кажа единадесет, искам да чуя изстрелите.

— Обаче твоят също, Франки-бой — рече един от мъжете.

— Имаш думата ми, Джо.

Ласитър седеше и гледаше в празното пространство. Помъчи се да мисли за нещо хубаво.

Джеси Шерман му харесваше. Тя имаше дяволски стройно тяло. И бе почти гола, когато я видя.

Това наистина беше незабравимо преживяване. За подобно нещо бленуваха всички мъже, които я познаваха.

Гласът на водача идваше сякаш отдалече. Това бе един неприятен, дрезгав глас. — … четири… пет… шест…

Той правеше различно дълги паузи. Забави се доста, докато изрече седем. Това късаше нервите.

Ласитър отново концентрира мислите си върху Джеси. Той си представяше всичко така живо, че дори го обхвана възбуда.

— … седем… осем… девет, десет, единадесет.

Ласитър неволно затвори очи.

Плющящи изстрели изпълниха въздуха. Те се набиваха в ушите на Ласитър. Тялото му се бе сгърчило в очакване на болезненото проникване на куршумите.

Но стана чудо.

Не усети никаква болка. Още дишаше. Или бе преминал границата? Само тялото му ли бе мъртво, а неговият дух продължаваше да живее, както много хора твърдо вярваха в това?

Ласитър чу викове и стенания и след това избухна втори залп.

Той отвори очи. Видя как последните от шестимата палачи грохнаха на земята. В тях нямаше повече никаква следа от живот.

Но това беше заблуда.

Двама от тях бяха само ранени. Те внезапно скочиха и се опитаха да побягнат, колкото им позволяваха силите.

Но не стигнаха далече. Когато приближиха първия скален скат, отново изтрещяха изстрели. Куршумите ги улучиха в гърбовете и ги блъснаха напред.

Крещейки, те паднаха в пропастта.

След това настъпи тишина.

Пред погледа на Ласитър се появиха мъже. Четирима от тях бяха брадати, с посивели набръчкани лица. Изглеждаха дяволски опасни. Ласитър познаваше петия мъж. Това бе Дъглас Кели, братът на Рут. Той гледаше Ласитър нахално ухилен. С един дълъг нож преряза ремъците.

Ласитър се надигна и се протегна. Четиримата брадати мъже вече разчистваха труповете. Те вземаха от тях всичко, което считаха за необходимо. Водачът им даже смени част от облеклото си. Всички те обаче изглеждаха така, като че ли дълго време не са преживявали хубави мигове.

— Разказвай, момче! — каза Ласитър тихо, докато разтриваше причиняващите му болка крайници. — Що за хора са това?

Дъг Кели повдигна рамене.

— Нямам представа. Случайно попаднах на тях по пътя, докато бягах. Измъкнах се още щом започна да се стреля в ранчото. Можеш да ме наречеш дезертьор, Ласитър, но изпитвах нечовешки страх. Преди около половин час пред мен се появиха тези типове. Те ме разпитаха и аз им разказах всичко. След това те забелязахме с шестимата касапи. Ние се промъкнахме по-близо. Моите четирима нови познати не гледаха, така да се каже, с добро око на твоите убийци. Но изчакаха до последния момент. Съвсем не искаха да повярват, че тези хора искат да те разстрелят. После си свършиха за кратко време работата. Изобщо не бях предполагал, че на света има мъже, които да стрелят така невероятно бързо. Това беше чиста магия. Какво стана всъщност в ранчото? Защо изведнъж всички започнаха да стрелят един по друг?

— Този Финигън се провъзгласи за нов бос — отвърна му Ласитър. — А мен ме обяви за таен държавен агент. Така поне твърдеше. Мисля, че по-скоро ме считаше за свой съперник при завоюването на Джеси. Затова искаше непременно да се отърве от мен.

— Проклета свиня. Ласитър го потупа по рамото.

— А сега трябва да ти благодаря, момче. Надявам се, че все някога ще успея да се реванширам.

— Ти вече го направи — ухили се червенокосото момче. — Или забрави какво се случи в Бъфало?

— Но то не е и наполовина равностойно, момко.

— Имаш ли представа какво е станало с Рути?

— Бандитите я затвориха заедно с мексиканската готвачка в мазето. Но жените няма от какво да се страхуват. Не се грижи за тях.

Брадатите мъже взеха част от револверите, пушките и ножовете, които принадлежаха на бандитите. А също и по-ценните предмети — като часовници, пръстени и верижки, които преминаха в джобовете на Ласитъровите спасители.

Мъртвите разбойници останаха само по долно бельо. Техните дрехи бяха облечени от брадатите. Сега те изглеждаха значително по-цивилизовано.

Ласитър и момчето се присъединиха към тях. Той си избра един особено добре запазен колан с револвери и го препаса около кръста си. След това си потърси „Уинчестър“ и си напълни джобовете с муниции.

Едва тогава Ласитър се обърна към непознатите. Погледна огромния, широкоплещест и прав като дъб мъжага, когото счете за предводител.

— Искам да ви благодаря, приятели — изрече той искрено. — Пристигнахте точно навреме.

— Момчето вече ни разказа за тебе — отвърна му брадатият с дълбок, гърлен глас. — Ти си Ласитър, а Джеси Шерман ви е взела със себе си в ранчото. В града си имал неприятности с Марк ван Кърк, а в ранчото това е предизвикало раздор. Но момчето не можа да ни разкаже подробности. Може би ти ще бъдеш така любезен да ни ги съобщиш, Ласитър.

— Има ли някой от вас само една глътка за пийване — попита Ласитър и облиза пресъхналите си, напукани устни.

Мъжът срещу него извади една джобна бутилка и отвъртя капачката й.

— Вземи, ще ти дойде добре.

Когато устните на Ласитър допряха отворената бутилка с люта ракия, започнаха да горят като в ада. Но тя наистина пробуждаше духа на живота.

Ласитър разказа какво беше станало. Слушаше го само великанът. Останалите трима влачеха труповете към ръба на пропастта, където вече бяха паднали двама от бандитите и така се бяха затрили безследно от лицето на земята. Пропастта щеше да стане обща гробница и за шестимата.

Слушателят на Ласитър кимаше доволно с глава, когато узнаваше отделните подробности от случилото се в ранчото и в града.

Най-накрая той каза с подобния си на мечка глас:

— Е, дойде време да ти се представя. Името ми е Сам Шерман.

Ласитър се стъписа.

— Това се казва работа! — изпусна се той. — Наистина ли ти си Сам, бащата на Джеси?

— Не ми ли вярваш? — прогърмя старият великан.

— Значи си успял да избягаш? — попита Ласитър. — Имал си късмета да се измъкнеш от форт Смит?

— Не е съвсем така — изръмжа Сам Шерман. — Трябваше да ни откарат със затворническата кола в друг един затвор. Мисля, че в „Св. Джон“. По пътя се натъкнахме на някакви мъже, които тъкмо ограбваха конвой с пари. Беше люта битка. Хората на шерифа, които охраняваха затворниците, се намесиха. Тогава ние използувахме тази възможност и разбихме решетъчната врата на каруцата. Това не се забеляза в общата дандания. Имахме щастието, че тази банда ни прибра. Между другото, те бяха добре въоръжени и съответно много добре подготвени. В скривалището си имаха дори и ковачница.

Там най-после ни свалиха веригите. Ние бяхме оковани по двойки. Тримата ми съратници след това тръгнаха с мен. Исках да се върна в ранчото. Само да надникна за малко и след това щях отново да се скрия. Имах още нещо важно за уреждане там.

— Навличаш си голям риск, Сам.

— Знам, Ласитър — махна във въздуха Сам Шерман с огромната си груба ръка. — Естествено, че първо в тази местност ще се появят нашите преследвачи. Но те не могат да ме забележат. Между другото, не се притеснявай за мен. Аз самият знам какво трябва да правя.

— Искаш кожата на ван Кърк, нали?

— Значи Джеси ти е казала всичко.

— Направи само няколко намека. Почти нямахме време да поговорим по-подробно, Финигън не ни достави това малко удоволствие. Дъщеря ти скри нещо от мен, поне така мисля.

— Но не за дълго — рече Сам Шерман усмихнат. — Нали вече влизаш в играта, Ласитър? Размишляваш ли още? — Сам стовари тежката си лапа върху рамото му. Неговите очи блестяха от въодушевление. — Ще ги накараме да заиграят вихрен танц, амиго — той се засмя гръмко, тресейки огромния си гръден кош.

— Все пак не намирам идеята за изключително добра — каза Ласитър. — Предлагам най-напред да се погрижим за сигурността на Джеси. Трябва първо да хванем Финигън.

— Точно това си мислех — проръмжа Сам. — И когато изпратим това копеле в ада, ще заловим и ван Кърк. И ти имаш сметки за уреждане с него.

Тримата спътници на Сам Шерман се приближиха до него. Сега те бяха въоръжени до зъби. Сам ги представи.

Това бяха Роберт Мейсън, Карл Дърки и Венемаса. Последният бе наполовина команч, но почти не му личеше. И четиримата бяха еднакво брадясали, сякаш са родни братя.

И всички те имаха да излежават почти еднакво дълги присъди, по около двадесет години.

Ласитър беше възхитен. Той бе благодарен на небето, че тези четиримата бяха дошли буквално в последния момент и му спасиха живота.

За всичко останало той не мислеше. Това не беше негова работа.