Господарят на паяците

Девета глава Осъден на смърт!

Безпроблемно прекосихме океана и най-после пристигнахме до границите на Мендишар.

Кацнахме сред хълмовете и скрихме балона. На два пъти, докато обхождахме хълмовете с надежда да научим нещо, се натъквахме на напълно разрушени селища.

Неочаквано извадихме късмет. Срещнахме една старица, която случайно се беше спасила от пироза. Тя ни съобщи, че били арестувани цели семейства, много селища били разрушени и стотици, може би дори хиляди, избити. Съобщи ни още, че заловените предводители на революцията щели да бъдат убити в голям ритуал, който щял да открие лично нововъзкачилият се брадхинак Джеуор Бару. Старицата не знаеше кога ще се проведе ритуалът. Знаеше само, че още не се е провел.

Решихме да посетим столицата на Мендишар, за да научим какво е истинското положение, да оценим настроението на населението и ако е възможно, да спасим осъдените на смърт.

С наметала, взети от едно от разрушените села, Хуул Хаджи се предреши като търговец, а аз — като вързоп!

Каквато и маскировка да използвах аз, разбира се, щях да привлека много по-силно вниманието на пироза затова трябваше да стана стока на „търговеца“!

Хуул Хаджи ме метна на рамото си и така влязох за първи път в столицата на Мендишар. Надзъртах през една малка дупка в плата, с който бях увит, и видях хора с превити гърбове, посърнали от мъка лица изтощени деца, сред които важно се разхождаха перчещи се грубияни-пироза. Минахме през пазара. Почти не се продаваше храна. Цялото население беше обхванато от безутешна мъка, която рязко контрастираше с блестящите униформи на „избраните“ пироза.

Тази сцена ми беше позната от четивата, но никога не бях виждал такова нещо в реалния живот. Беше страна управлявана от тиранин, който толкова се страхуваше за собствената си безопасност, че нито за момент не се решаваше да отпусне желязната си хватка.

Каквото и да се случи сега, разсъждавах аз, преметнат на рамото на приятеля си, който очевидно нямаше намерение да се отклони от избрания път, за да мога да си почина, — накрая тиранинът ще бъде свален. Народът не може да бъде държан в подчинение много дълго. След известно време тиранинът или наследникът му се самоуспокоява и точно този момент неговите поданици избират за въстание.

Хуул Хаджи нае стая в една кръчма близо до площада и веднага се настанихме. Той ме сложи на твърдото легло, седна и избърса потта от челото си, докато аз се разопаковах.

— Чувствам се разглобен — оплаках се аз.

— Много се извинявам — усмихна се Хуул Хаджи. — Но не изглежда подозрително, ако един беден търговец като мен се отнася към стоката си като нещо ценно, а не като няколко кожи и топове плат, както е казал пред стражата на градската порта.

— Страхувам се, че си прав — съгласих се аз и се опитах да раздвижа крайниците си. — Сега какво ще правим?

— Ти ще останеш тук, а аз ще обиколя града да събера малко информация и се запозная с настроението на хората. Ако са готови да въстанат срещу Джеуор Бару, както очаквам, когато им се посочи правилната цел, тогава може би ще можем да решим по какъв начин да премахнем тираничното му управление.

Той тръгна почти веднага и ме остави да сплитам пръсти. Целта, поради която бях дошъл с него — извън очевидната, произтичаща от това, че бях негов приятел и съюзник, беше: ако го заловяха, да известя нашите приятели, а ако ни потрябваше въздушния кораб, само аз можех да го управлявам.

Чаках до късно следобед, когато чух някаква гюрултия на улицата. Отидох предпазливо до прозореца и погледнах навън.

На улицата Хуул Хаджи разпалено разговаряше с двама високомерни на вид пироза.

— Аз съм само обикновен беден търговец — казваше той. — Ни повече, ни по-малко, господа.

— Целият ти вид съответства точно на описанието, което имаме на претендента за трона Хуул Хаджи. Този страхливец избяга от селото, което претърсихме преди няколко седмици, и остави привържениците му да се бият вместо него. Търсим този нещастник, който успя да убеди няколко неориентирани хора, че неговото управление ще бъде по-добро за Мендишар от това на благородния брадхи Джеуор Бару, и вдигна бунт.

— Той, изглежда, наистина е нещастник — съгласи се примирено Хуул Хаджи. — Истински мошеник. Надявам се скоро да го хванете, благородни господа. Сега трябва да се върна…

— Ние смятаме, че ти си този хок’как Хуул Хаджи — прекъсна го единият страж и му препречи пътя, произнасяйки най-обидните термини от марсианския речник. Хок’как буквално значи влечуго с особено противни навици, но подтекстът е много по-широк и е невъзможно да се опише тук.

Хуул Хаджи видимо се владееше, но вероятно се пожертва, не че имаше някаква вероятност стражите да го пуснат да се върне в кръчмата.

— Ще дойдеш с нас на разпит — каза вторият страж. — Ако не си Хуул Хаджи, сигурно ще те пуснат, макар че брадхи не обича скитащи търговци.

Реших, че не ми остава нищо друго, освен да действам. В топа плат имаше меч. През целия път през града едва се опазих да не се набода на него. Отидох на леглото и го измъкнах, после се върнах отново до прозореца.

Сега беше времето да се опитам да помогна на приятеля си, защото когато целият град бъде призован да попречи на бягството на Хуул Хаджи, шансът ни да излезем живи от Мендишар щеше да бъде съвсем малък.

Моментално се изправих на рамката на прозореца и с рев скочих върху най-близкия от стражите. Големият боец се стресна — един дребен човек с гол меч в ръка искаше да го нападне. Паднах съвсем наблизо и веднага се вкопчих в него.

Разбирайки, че решението ми е единственото възможно и че повече не може да се крие, Хуул Хаджи нападна втория страж.

Скоро като с магическа пръчка улицата се опразни. Останаха само двамата пироза и ние, вкопчени в бой на живот и смърт. Надявах се, че сред побягналите хора няма шпиони, които да доведат още пироза. Ако можехме да се справим с тези, може би щяхме да успеем да се измъкнем от града.

Противникът ми беше още объркан и не успя да се съвземе. След няколко секунди го промуших и той падна мъртъв на калдъръма.

Хуул Хаджи също се справи с противника си. Обърнахме се при шума от тичащи крака и видяхме цяло отделение пироза да идват към нас. Висок, набит, със златни доспехи мендишарец яздеше голяма сива дахара.

— Джеуор Бару! — изруга Хуул Хаджи.

Явно тези бойци не са били извикани, а са били наблизо и са чули шума от боя.

Хуул Хаджи се приготви да се бие, но аз го дръпнах за ръка.

— Не ставай глупак, приятелю. За един миг ще ни смажат! Да се махаме. Скоро ще се върнем, за да дадем заслуженото на тиранина.

С нежелание Хуул Хаджи ме последва. Влязохме в кръчмата и залостихме вратата.

Почти веднага след нас дойдоха стражите и разбиха вратата. Ние изтичахме по стълбите на третия, последен етаж и през една капандура излязохме на покрива. Къщите в този квартал бяха построени близко една до друга и не беше трудно да се скочи от един покрив на друг.

Зад нас стражите, но не и Джеуор Бару, който несъмнено за по-сигурно беше останал на улицата, достигнаха покрива и ни подгониха, викайки да спрем. Не мисля, че бяха разпознали Хуул Хаджи, макар да знаеха, че във всички схватки с него участва човек като мен, иначе вероятно щяха да бъдат по-старателни.

Стигнахме до по-ниски покриви. Накрая тичахме по едноетажни постройки. Близко до градската стена скочихме на улицата. Хората се стреснаха от вида ни. И точно в този момент двама полупияни пироза излязоха от една кръчма и със залитане тръгнаха към дахарите си. Изпреварихме ги, яхнахме животните под носовете им, обърнахме ги и препуснахме към портата, оставяйки смутените стражи да викат подир нас.

Близко до портата се натъкнахме на четирима пироза с по-бързи реакции от приятелите си. Като ни видяха да яздим очевидно откраднати дахари, те се опитаха да ни препречат пътя.

Размахахме мечове и зад нас останаха два трупа и двама ранени, а ние препуснахме с всички сили далеч от Мендишар.

Вече бяха по петите ни, когато напуснахме пътя и рязко свърнахме към хълмовете вляво.

Яздехме по хълмовете, а враговете бяха близко зад нас. Дахарите ни започнаха да се изморяват.

Мислех, че ако скоро не се мръкне, трябва да се обърнем назад и да приемем боя с групата, която беше прекалено голяма, за да имаме някакъв шанс за успех. Но настъпи нощ и преди да изгрее луната, се изплъзнахме от преследвачите.

В относителната безопасност на една пещера Хуул Хаджи ми разказа всичко, което беше научил в града.

Хората започнали почти открито да роптаят срещу тиранията, но били много изплашени, за да предприемат нещо, и прекалено дезорганизирани, за да имат успех.

Той смяташе, че новините за смелото въстание на селата и избиването на невинни хора бяха плъзнали из града, макар че пироза правеха всичко, за да омаловажат слуховете.

За голямата „жертва“, която щеше да се принесе на градския площад в затворите на Джеуор Бару, имаше почти двеста души от всички възрасти и полове. Всички те бяха получили смъртна присъда за предполагаема оказана помощ на Хуул Хаджи и на неговите поддръжници. Мнозина от тях нямаха ни най-малка представа за какво са арестувани, а децата, разбира се, нямаха никаква вина. Джеуор Бару искаше да даде пример какво чака размирниците. И това щеше да бъде кървав пример. Той може би щеше да му помогне да държи народа в подчинение още две или три години, но едва ли повече.

— Не това е най-важното — казах на Хуул Хаджи. — Тези хора трябва по някакъв начин да бъдат спасени. Сега!

— Разбира се — съгласи се той. — Знаеш ли кой е в затвора на Джеуор Бару — мъжът, с когото възнамеряват да дадат нагледен урок?

— Кой?

— Морхаи Ваджа. Бил пленен по време на боя. Джеуор Бару заповядал да го заловят жив.

— Кога трябва да се извърши това „жертвоприношение“? Хуул Хаджи хвана главата си с две ръце.

— Утре по обяд — изстена той. — О, Майкъл Кейн, какво можем да направим? Как можем да попречим това да не се случи?

— Можем да направим само едно нещо — казах мрачно аз. — Трябва да използваме силите, с които разполагаме ти, аз, Джил Дийра и Вас Ола, и да нападнем Мендишарлинг!

— Как могат четирима мъже да атакуват такъв голям град? — попита учудено той.

— Ще ти обясня как можем да проведем нападението — отвърнах аз, — но вероятността за успех е много малка.

— Разкажи ми за плана си — помоли той.