Господарят на паяците

Осма глава Великият Мишасса

Вдигнат на гърбовете на странните отвратителни хора-паяци, аз бях пренесен дълбоко във вътрешността на неземния град.

Осветен от слабо светещи камъни, той приличаше на лабиринт без никакъв план или цел.

Минахме през коридори и стаи, които понякога изглеждаха малко по-големи от тръби, а друг път се разширяваха в големи зали с балкони.

Бях убеден, че това не е дело на хората-паяци, изобщо не беше дело на хора, а на някакви странни разумни същества, създадени може би в резултат на атомната радиация. Тези същества, почти ненормални, за да създадат такъв град, вероятно отдавна бяха загинали, освен ако хората-паяци не бяха техни слуги.

Май не беше така, защото коридорите и залите бяха пълни с мръсотия, паяжини и гнилоч, натрупан от столетия. За момент се зачудих как са се появили тези хора-паяци: дали бяха родственици на огромните паяци, които бях видял отвън. Ако е така, какво греховно свързване в далечното минало е дало тези плодове?

Те припкаха напред и ме носеха в силните си ръце. Не се решавах да се замисля каква съдба ми готвят. Бях убеден, че възнамеряват да ме измъчват, може би да ме изядат в някакво зловещо пиршество. Може би бързаха към тяхната банкетна зала. Предположението ми беше по-близко до истината, отколкото си представях в началото.

Най-после влязохме в една огромна зала. Тя се осветяваше единствено от излъчването на скалата.

Действието на отровата отминаваше. Експериментално стиснах мускули, доколкото беше възможно от лепкавата паяжина. Дърпана предположих аз, от телата на хората-паяци, тя ограничаваше движението ми.

И тогава видях, че в залата се простираше огромна паяжина. Тя проблясваше на слабата светлина. В нея беше разперен като орел човек. Бях сигурен, че това е Хуул Хаджи.

Хората-паяци очевидно не се залепваха за паяжините, защото няколко започнаха да ме влачат по нишките на тази паяжина към другата им жертва. Сега ясно видях, че е Хуул Хаджи.

Те ни оставиха да висим в мрака и се разпръснаха, подтичвайки на паяшките си крака. Откакто ги срещнах не бяха издали никакъв звук. Устата ми беше още вдървена от отровата, но успях да промълвя няколко думи. Бях поставен настрани под Хуул Хаджи и поради това виждах само лявото му стъпало и част отпрасеца.

— Хуул Хаджи, можеш ли да говориш?

— Да. Имаш ли някаква представа какво са намислили да правят с нас, приятелю?

— Не.

— Съжалявам, че станах причина да ти се случи това Майкъл Кейн.

— Вината не е твоя.

— Трябваше да съм по-внимателен. Ако бях проявил малко повече внимание, сега щяхме да сме далеч. Въздушният ни кораб здрав ли е?

— Доколкото зная, да.

Започнах да изпробвам паяжината. Мрежата, с която бях хванат, беше започнала да става крехка и да се чупи. Успях да си освободя ръката, но тя мигновено беше хваната и обездвижена от голямата паяжина.

— И аз опитах — каза Хуул Хаджи над мен. — Не мога да измисля начин да се освободим.

Трябваше да призная, че може би беше прав, но въпреки това си напрягах мозъка. Бях започнал да разбирам, че ако не измислим начин да се освободим, ни очаква нещо ужасно.

Започнах да се опитвам да освободя другата си ръка.

Тогава чухме шум — силен, стържещ като звук от движението на много хора-паяци, но многократно по-силен. Погледнах надолу и неочаквано видях две огромни очи, най-малко един метър в диаметър, да гледат нагоре към нас, без да мигат.

Бяха очи на паяк. Сърцето ми замря.

После прозвуча тих ироничен глас, който можеше да идва само от паяка.

— Ттака, аппетитна мръвка за днешното тържжество…

Бях още повече стреснат, когато чух съществото да говори.

— Кой си ти? — попитах аз с малко колеблив глас.

— Аз съм Мишасса, великият Мишасса последният от народа на Шаассзиин.

— А онези същества — по-малките от теб?

Чу се звук, приличен на човешки смях.

— Мое ппотомство. Създадено по изкуствен път в лабораториите на Шаассзиин, върха на… Но вие не знаете съдбата си, нали?

Потреперих. Вече се досещах. Не отговорих.

— Трепери, малкия, защото скоро ще ми послужиш за ввечеря…

Сега можах да видя съществото по-ясно. Беше гигантски паяк. Очевидно един от многото, резултат от атомната радиация, която беше поразила тази част на страната преди хиляди години.

Мишасса бавно се заизкачва по паяжината и тя провисна под тежестта на тялото му.

Продължих усилията да си освободя другата ръка и най-накрая успях да я измъкна от мрежата, без да бъде хваната от паяжината. Спомних си за малкия нож за дране, скрит в доспехите ми. Реших, че трябва да се опитам да го измъкна. Сантиметър по сантиметър премествах ръката си към ножа. Сантиметър по сантиметър…

Най-после пръстите ми стиснаха дръжката. Измъкнах ножа от ножницата.

Паякът идваше по-близко. Започнах да сека първо онази част от паяжината, която държеше другата ми ръка.

Работех отчаяно, но паяжината беше здрава. Най-после я разрязах и внимателно се пресегнах за меча.

Протегнах нагоре ръка и разрязах, докъдето достигнах, паяжината около Хуул Хаджи, после отново се обърнах към гигантския паяк. В този момент чух гласът да шепне:

— Не можеш да иззбягаш. Дори да си наппълно свободен, няма да можеш да ми иззбягаш… Аз съм по-ссилен от теб, по-ббърз от теб…

Беше вярно, но това не ме спря!

Скоро ужасните му крака се приближиха само на няколко сантиметра от мен. Приготвих се да се защитавам от тях с всички сили. Тогава Хуул Хаджи извика. Видях как тялото му прелетя край мен и падна върху гърба на паяка. Той се вкопчи в него и ми извика да направя същото. Имах само смътна представа какво възнамерява да прави, но скочих, освобождавайки се от последните нишки на паяжината и полетях към гърба на паяка. Хванах се с една ръка за необичайната козина. С другата държах меча.

— Дай ми меча — извика Хуул Хаджи. — Аз съм по-силен от теб.

Подадох му го и измъкнах ножа.

Започнахме да сечем гърба с нашите оръжия. Паякът изрева от ярост и произнесе някакви непонятни думи.

Звярът вероятно беше използван милиони години срещу по-пасивни жертви, а ние бяхме двама бойци от Вашу и бяхме решени да продадем скъпо живота си, преди да позволим на един голям говорещ паяк да ни използва за храна.

Звярът съскаше и проклинаше. Разярен, той се спусна надолу и скочи на пода. Ние продължихме да се държим за него и да го мушкаме с ножовете, търсейки жизнената точка. Паякът се изправи на задните си крака почти се преобърна, за да ни смачка под огромната си маса. Но може би в него бяха живи инстинктите на рода, защото, паднали по гръб, паяците не могат да се изправят на крака. Той възстанови равновесието си точно преди да се прекатури и заприпка напред-назад.

Лепкава черна кръв шуртеше от дузината рани, но очевидно никоя не беше достатъчно сериозна, за да го спре. Изведнъж паякът затича по права линия, издавайки тънък плачлив звук.

Прилепихме се към гърба, когато скоростта нарасна, и се спогледахме озадачени.

Сигурно се движеше с деветдесет километра в час — може би дори и повече. Втурна се из тунелите и ни понесе все по-навътре и по-навътре в града. Плачът се засили. Паякът обезумя. Дали беше израз на лудост, наследство от луди предци, дали беше загубил контрол над себе си, или пък нанесените му рани го бяха подлудили от болка, никога нямаше да узнаем.

Неочаквано забелязах пред нас движение. Беше рояк от хора-паяци. Не можех да преценя, дали бяха същите, които ни бяха довлекли в залата с паяжината. И тогава огромният интелигентен паяк спря лудешкия си бяг, нахвърли се върху тях, хапеше ги до смърт, хващаше някоя глава в устата си и я отхапваше. Беше ужасна гледка.

Продължихме да се държим здраво за косматия гръб на разярения звяр. От време на време той извикваше по някоя разбираема дума или фраза, но за нас те нямаха никакъв смисъл.

Скоро всички хора-паяци бяха избити. Останаха само обезобразени трупове.

Ръцете ме боляха. Чувствах, че не мога повече да вися на косматия гръб. Всеки момент щях да падна и да стана плячка на хищния паяк. От мрачното изражение на Хуул Хаджи разбирах, че той също няма да издържи още дълго.

И тогава съвсем неочаквано хищният паяк спря, бавно прибра под тялото краката си и се отпусна върху обезобразените трупове на своите слуги.

Изглежда, беше ги убил, агонизирайки, защото извика:

— Свърши се! — и умря.

Ние проверихме дали сърцето му е престанало да бие и едва след това слязохме от гърба му и погледнахме нагоре.

— Радвам се, че звярът умря, а не ние — казах аз, — но той трябва да е разбрал, че беше последният представител на тоя сбъркан вид. Чудя се какво всъщност стана в този луд, чужд мозък? В известен смисъл го съжалявам. Смъртта му беше някак си изпълнена с достойнство.

— Ти видя повече от мен — прекъсна ме Хуул Хаджи. — Аз видях единствено враг, който едва не ни уби. Но вместо това ние го убихме, и то завинаги.

Това прагматично заявление на приятеля ми ме отърси от малко умозрителния ми начин на мислене, може би неуместен. При дадените обстоятелства, и ме накара да се замисля как можем да се измъкнем от този лабиринт. Чудех се също дали всички хора-паяци бяха убити в предсмъртната агония на звяра.

Проправихме си път през труповете, тръгнахме по тунела и той ни отведе в една голяма зала.

Там открихме друг тунел, който водеше навън от залата. Тръгнахме по него с надеждата, че накрая ще намерим стая с прозорец или изход, защото когато бяхме отвън, видяхме такива.

През цялото време Хуул Хаджи се чудеше как хищният паяк се е движил из тунелите. Само няколко бяха достатъчно широки за неговите размери. Стигнах до заключението, че убитото от нас създание дори между своя вид е било „шампион“.

Отново нещо в мен събуди съчувствие към безформеното същество, което беше толкова непригодно за нормалния свят и въпреки това притежаваше отлична интелигентност. Не можех да го мразя, въпреки че беше застрашило живота ми.

И точно когато бях в такова философско настроение, се натъкнахме на бъчвите.

Първото указание за тяхното съществуване беше миризмата от въздуха, който дишахме, почувствахме леко вдървяване на мускулите. После влязохме в зала с високо наредени груби талпи за под, изпълнена с шум от бълбукаща течност. Спряхме се на една талпа и погледнахме надолу.

— Мисля, че зная какво е това — каза Хуул Хаджи.

— Отровата?

— Точно така. Веществото, с което бяха напоени онези прилични на игли пръти, с които ни парализираха.

Намръщих се.

— Може да ни бъде полезна — казах аз.

— По какъв начин? — попита моят приятел.

— Не съм сигурен, но имам такова чувство. Няма да е лошо да вземем проби и посочих към далечната стена. На една полица стояха няколко гърнета и сноп тояги с петнайсетсантиметрови игли на върховете.

Внимателно прекосихме избата по талпите и отидохме при полицата. Стараехме се да дишаме съвсем повърхностно, така че мускулите ни да не се схванат напълно и да паднем в бъчвата, където щяхме или да се удавим, или да умрем от свръхдоза отрова.

С всеки изминал момент се чувствахме все по-схванати, но успяхме да стигнем до полицата. Взех две шишета с добра, макар и странна изработка и ги подадох на Хуул Хаджи, а той ги напълни и ги запуши. Закачихме ги на коланите си, после взехме няколко тояги и побързахме да излезем през най-близкия изход.

Сега подът на тунела се издигаше и това ни обнадежди.

Отнякъде идваше светлина, но не можех да видя източника.

Влязохме в малък коридор. През отвор в едната страна на коридора проникваше дневна светлина. Тя беше моментално закрита от неочакваната поява на няколко големи паяци, каквито бях виждал по-рано. Извадих меча, който синият ми приятел ми беше върнал, а той размаха един прът да отблъсне отвратителните същества. Те спряха за кратко, атакуваха ни, след това бързо изприпкаха покрай нас и изчезнаха в подземията на града. Смятаната от мен в началото за директна атака всъщност беше случайна среща с нощни същества, връщащи се в тъмнината на града.

Изпълзяхме през прозорците и отново се озовахме, бих казал, на „повърхността“, или покрива на града — място с неестествени скали и каньони от същия тъмен, блестящ обсидиан. Той все още приличаше по-скоро на отлят, отколкото изграден по познатия на хората начин за построяване на град.

Краката ни се хлъзгаха по гладките повърхности, ние се препъвахме, давайки си ясна сметка, че нямаме реална представа къде точно се намира въздушният ни кораб.

Щяхме да скитаме така още много часове — може би дни, ако неочаквано не бяхме зърнали набитата фигура на Джил Дийра на фона на джунглата зад него. Извикахме и му махнахме.

Той се обърна предпазливо, стиснал меча в ръка.

— Къде е Вас Оола? — попитах, докато вървяхме един срещу друг.

— Той е при въздушния кораб, пази го — отговори боецът и се огледа внимателно. — Надявам се да е там.

— А ти защо си тук? — попита Хуул Хаджи.

— Когато и двамата не се върнахте и падна нощ, аз се разтревожих. Помислих, че може да сте пленени, тъй като не чух звуци от диви зверове. Затова щом се съмна, тръгнах по следата и намерих това място. Видяхте ли съществата, които го населяват? Огромни паяци?

— Ти ще намериш останките от още по-странни обитатели под повърхността — каза лаконично Хуул Хаджи.

— Надявам се, че си оставил знаци, по които да се върнеш — обърнах се към Джил Дийра и си помислих какъв глупак излязох, че аз не бях го сторил.

— Разбира се — отвърна Джил Дийра и посочи с ръка — Насам, елате!

Поради лошия късмет, който ни преследваше, откакто напуснахме убежището на якшите, не преставахме да се страхуваме за сигурността на нашия въздушен кораб. Ако балонът беше нападнат и разрушен, щяхме да бъдем принудени да се движим пеша без абсолютно никаква представа къде се намираме и да изпаднем в много по-лошо положение.

Но балонът беше непокътнат, а Вас Оола съвсем здрав. Той, изглежда, изпита голямо облекчение, като ни видя. Насякохме дънери за баласт и ги натоварихме.

После, отново на борда, отвързахме котвените въжета и започнахме плавно да набираме височина.

Щом се издигнахме достатъчно високо над голямата джунгла, която се простираше от хоризонт до хоризонт, пуснах двигателя, зададох желания курс и скоро бяхме, или поне искрено се надявахме, на път за Мендишар, за да видим дали нещо може да се спаси от останките на злополучната революция.