Господарят на паяците

Четвърта глава Предадени

Настъпи денят на голямото събиране. Ора Лис не се върна. Хората, които бяха изпратени да я търсят, не откриха никакви следи от нея. Всички се разтревожиха, но събранието беше по-важно.

Пристигаха гордите силаки и орсилаки. Те бяха пътували тайно и поединично. Патрулите пироза следяха за големи групи от хора, които можеха да представляват заплаха за властта.

Земеделци, търговци, занаятчии, дресьори на дахари — всички бяха бойци. Дори тиранията на пироза не бе могла да ги принуди да се откажат от правото си да носят оръжие. А те бяха въоръжени до зъби.

В околностите на хълмовете беше разположена охрана, за да следи за патрули на пироза, макар че не се очакваха през този ден, поради което и беше насрочено събранието.

Пристигнаха повече от четирийсет лидери от села и градове, всички вдъхващи доверие, с изписана на лицата им честност. Но от тях лъхаше и на независимост — онзи вид независимост, която предпочита лично да се защитава, вместо да разчита на друг. Когато влязоха в голямата зала в къщата на Морхаи Ваджа, определена за провеждане на събранието, и видяха Хуул Хаджи, техните нормално подозрителни погледи се промениха.

— Прилича на стария брадхинак и наистина е жив! — казаха те.

И това беше достатъчно. Нямаше никакво коленичене, никакви раболепни поздрави. Държаха се с достойнство. Но сега в тях се появи дух на решителност.

След като всички се увериха в самоличността на Хуул Хаджи, Морхаи Ваджа разгърна една голяма карта на Мендишар и я закачи на стената зад себе си. Той описа основната стратегия и определените тактики при съществуващите условия. Местните лидери зададоха въпроси — много уместни и задълбочени — и ние им отговорихме. Когато не можехме направо да отговорим, ги обсъждахме.

Разбрах, че с такива хора няма да е трудно да превземем столицата, да победим Джеуор Бару и да му отнемем узурпираната власт.

Въпреки това чувството на безпокойство не ме напускаше. Не можех да го премахна. Непрекъснато бях нащрек, оглеждах се тревожно, сложил ръка на дръжката на меча.

По пладне в залата донесоха храна. Ядохме, без да прекъсваме разискванията. Нямахме време за губене. Рано следобед главното беше обсъдено и преминахме към подробностите: как най-добре да използваме малки групи от хора със специални бойни умения, как да използуваме отделни бойци, като например местните шампиони по хвърляне на копия и така нататък.

На смрачаване повечето от нас бяха съгласни, че на определения за атака ден — след три дни — трябва да сме готови и да победим!

Нямаше никога да проведем тази атака.

Вместо това при залез-слънце ние бяхме атакувани.

Нападнаха селото от всички страни. Бяхме отчайващо по-малко на брой и с по-малко оръжие. Дойдоха на дахари, доспехите им отразяваха последните слънчеви лъчи, на върховете на копията се развяваха пера, щитовете, мечовете, боздуганите и бойните брадви проблясваха.

Шумът беше ужасен. Беше вой на кръвожадни хора, подготвени, не, радостни от перспективата да избият цялото село — мъже, жени и деца.

Беше рев, приличен на вълчи вой, издаван от човешки гърла.

Беше рев, който трябваше да всее ужас не само в сърцата на жени и деца, но и в зрелите, смели мъже. Беше рев на безмилостни, злобни, триумфиращи победители.

Беше рев на хора, преследващи други хора.

Видях ги да яздят по улиците и да посичат всичко, което се движи. Жестоката радост на лицата им беше неописуема. Видях жена да умира прегърнала бебе. Лицето й беше отсечено, бебето пробучено с копие. Видях мъж, който се опитваше да се защити от четирима ездачи, и падна на земята, ревящ от ярост и омраза.

Беше истински кошмар.

Как стана това? Беше ясно, че сме предадени.

Изскочихме на улиците, стояхме човек до човек и посрещахме свирепите ездачи, които идваха към нас.

Това беше краят. Със смъртта ни народът оставаше без водачи. Дори някои да се спасяха, те нямаше да са достатъчни за голямо въстание.

Кой ни предаде?

Не можех да обвиня никого. Сигурно не беше някой от тези селски водачи, горди и честни хора, които загиваха под мечовете на пироза.

Настъпи нощ, но не и тъмнина, защото битката се осветяваше от запалените от нападателите къщи. Ако някои имаха съмнения, че Хуул Хаджи преувеличава жестокостта на тирана и неговите поддръжници, те бързо бяха разсеяни. Никога не съм виждал такъв садизъм, проявен от една част на раса към друга.

Споменът за това още гори в паметта ми. Никога няма да забравя тази нощ на ужас. Ще ми се да можех…!

Бихме се, докато телата ни заболяха от умора. Един по един доблестните хора на Мендишар падаха, преди да бяха повлекли със себе си в отвъдното много от по-добре въоръжените пироза!

Срещаше се стомана със стомана Движенията ми бяха почти машинални — защита и атака, париране, отклоняване, мушкане или удар. Чувствах се като машина. Сражението, умората бяха ме лишили от всякакви емоции.

Беше късно, само малцина защитници все още се биеха, когато чух разговор на висок глас между Хуул Хаджи и Морхаи Ваджа, който стоеше от лявата ми страна.

Морхаи Ваджа увещаваше приятеля ми да бяга Хуул Хаджи отказваше.

— Трябва да избягаш! Длъжен си!

— Длъжен! Длъжен съм да се бия с моя народ!

— Длъжен си отново да емигрираш. Ти си единствената ни надежда. Ако тази нощ те убият или заловят, ще пропадне цялото дело. Заминавай! Други ще дойдат да заемат местата на загиналите тази вечер.

Веднага разбрах логиката в думите на Морхаи Ваджа и се присъединих към него.

Продължихме да се бием, без да преставаме да спорим. Беше странна гледка!

Накрая Хуул Хаджи разбра, че така трябва да бъде, че трябва да напусне.

— Но ти трябва да дойдеш с мен, Майкъл Кейн. Аз се нуждая от твоята подкрепа и съвет.

Бедният дявол, намираше се в странно настроение и трябваше да направи нещо необмислено. Бавно се оттеглихме към мястото, където двама мъже с тъжни лица държаха нашите дахари.

Скоро напуснахме опустошеното село, но знаехме, че пироза са го обкръжили, очаквайки такъв опит. Това беше обичайна практика.

Погледнах назад и потреперих от ужас.

Малка група защитници стояха рамо до рамо пред къщата на Морхаи Ваджа. Всички други бяха мъртви — от двата пола и от всички възрасти. Зловещи пламъци се издигаха над някога красивите къщи с мозайка. Беше сцена от Бош3 или Брьогел4 — картина на ада. После бях принуден да обърна внимание на звука от стъпките на идващите към нас дахари.

Не съм човек, който бързо намразва, но онези пирози мразех.

Зарадвах се на възможността да убия идващите към нас трима ухилени пирози.

С още топлите кървави мечове изтрихме кръвожадните усмивки от лицата им.

После препуснахме с натежали сърца далеч от това място на гняв и жестокости.

Яздихме, докато стана почти невъзможно да държим очите си отворени. Настъпи студената утрин.

Тогава видяхме останките от лагер и очертанията на фигура, просната по очи на моравата.

Приближихме се до нея и я познахме.

Беше Ора Лис.

Хуул Хаджи извика, слезе от дахарата и коленичи до девойката. Отидох при него и видях, че е ранена. Беше проводена с меч.

Но защо?

Хуул Хаджи погледна към мен. Стоях от другата страна на девойката.

— Това вече е прекалено много — каза той с глух глас. — Първо там, а сега това.

— Дали е дело на пироза? — тихо попитах.

Той кимна и провери пулса й.

— Умира. Чудно е, че е живяла толкова дълго с тази рана.

Сякаш в отговор на думите му очите на Ора Лис потрепнаха и се отвориха. Бяха изцъклени, но когато видя Хуул Хаджи, се оживиха.

От гърлото се изтръгнаха задавени ридания и тя с мъка почти шепнешком произнесе:

— О, брадхи мой!

Хуул Хаджи галеше ръката й, опитваше се да произнесе думите, които не искаха да излязат. Очевидно се самообвиняваше за трагедията.

— Брадхи мой, извинявай.

— Извинявай? — Сега думите излязоха от устата му. — Не ти трябва да се извиняваш, Ора Лис, аз съм виновен.

— Не! — Гласът й възвърна силата си. — Ти не знаеш какво направих. Има ли време?

— Време? Време за какво? — Хуул Хаджи беше озадачен, макар че аз вече бях започнал да се досещам.

— Време да се спрат пироза.

— От какво?

Ора Лис леко се закашля и устните й се оцветиха от прясна кръв.

— Аз, аз им казах къде сте…

Тя се опита да стане.

— Аз им казах къде сте… Не разбираш ли? Аз им казах за събранието. Бях полудяла. Направих, направих го от мъка.

Хуул Хаджи отново ме погледна, в очите му се четеше болка. Беше разбрал. Ора Лис ни беше предала. Това беше нейното отмъщение за отхвърлената любов.

Той погледна Ора Лис. От онова, което й каза, разбрах веднъж за винаги, че е истински мъж, силен и милостив.

— Не — каза Хуул Хаджи, — ти не си направила нищо. Ние ще предупредим селото веднага.

Ора Лис умря, без да каже нищо повече. На устните й имаше усмивка на облекчение.

Погребахме злополучната девойка в тлъстата почва на хълмовете. Не сложихме нищо над гроба. Нещо в нас изглежда ни подсказа да не го правим. Сякаш с погребението на Ора Лис погребвахме целия трагичен епизод.

Последното, разбира се, беше невъзможно.

По-късно през този ден към нас се присъединиха още няколко бягащи мендишарци. От тях научихме, че пироза преследват всички оцелели, че бяха по петите на измъкналите се бойци. Научихме също, че са взети пленници, но не знаеха имената им, и че селото е разрушено до основи.

Един от градските лидери, боец на средна възраст, наричан Кал Хира, каза докато яздеше:

— Ще ми се да открия кой ни е предал. Ще ми се пръсне мозъкът от напрягане и не мога да намеря никакво обяснение.

Погледнах Хуул Хаджи. Той отвърна на погледа ми. В този момент, макар че може да е било и по-рано, постигнахме мълчаливо споразумение да не казваме за Ора Лис. Нека си остане тайна. Единствените истински престъпници бяха пироза. Другите бяха жертви на съдбата.

Изобщо не отговорихме на Кал Хира. Той също не каза нищо друго. На никой не му се говореше.

Хълмовете се смениха с равнини, а те отстъпиха място на пустинна местност. Продължихме да бягаме от преследвачите пироза.

Не ни хванаха, но ни прогониха индиректно, към нашата гибел.