Градът

VI. ХОБИТА

Заекът се скри зад един храст и малкото черно куче стремглаво го последва. След това заби пети в земята и закова на място. На пътеката се бе появил вълк. Между челюстите му се поклащаше потрепващото и кървящо тяло на заека.

Ебинизър не помръдна и продължи да диша тежко, изплезил дълъг червен език. От гледката започна леко да му се гади.

Такова мило зайче!

Чуха се бързи стъпки, на пътеката се появи Шедоу и застина до Ебинизър.

Вълкът премести поглед от кучето върху малкия робот и след това отново върху кучето. Жълтият блясък на дивото бавно угасна в очите му.

— Не биваше да правиш това, Вълчо — каза тихо Ебинизър. — Зайчето знаеше, че няма да му сторя зло и възприе всичко като игра. Налетя обаче на теб и ти го разкъса.

— Безсмислено е да му говориш — изсъска Шедоу с края на устата си. — Не разбира и дума от това, което му казваш. Нищо чудно да му се прииска да лапне и теб.

— Докато си с мен, няма да го направи — отвърна Ебинизър. — Пък и той ме познава още от миналата зима. Член е на глутницата, която нахранихме.

Вълкът направи няколко бавни и предпазливи крачки напред, докато се озова на две стъпки от малкото куче. След това бавно и внимателно положи заека на земята и го подтикна напред с муцуна.

— Та той ти го предлага! — каза с едва доловим гласец Шедоу.

— Знам — каза спокойно Ебинизър. — Казах ти, че ни помни. Миналата година му измръзна едното ухо и Дженкинс го излекува.

Кучето направи крачка напред с протегната муцуна, като махаше с опашка. Вълкът мигновено застина, след това наведе грозната си глава и го подуши. За секунда носовете им почти се докоснаха, след което вълкът отстъпи.

— Да се махаме по-бързо оттук — каза Шедоу. — Ти тръгни по пътеката, а пък аз ще те прикривам. Осмели ли се да направи нещо…

— Няма да направи нищо — отсече Ебинизър. — Той е наш приятел. Не е виновен за това, което се случи със зайчето. Не разбира какво прави. Такъв е начинът му на живот. Възприема зайчето само като парче месо.

Такива някога сме били и ние, помисли си. И ние сме били същите до момента, когато първото куче за пръв път е седнало до човек, разположил се до огъня пред пещерата, че и доста време след това. Дори и днес един заек…

Като се придвижи бавно напред, едва ли не сякаш се извиняваше, вълкът отново захапа заека. При това опашката му потрепна, почти като на куче.

— Погледни! — извика Ебинизър и вълкът изчезна. Видяха се само контурите на сива сянка, разтваряща се сред дърветата, сянка, изчезваща в гората.

— Прибра си го! — възкликна сърдито Шедоу. — Този проклетник…

— Но преди това ми го предложи — рече тържествено Ебинизър. — Бе обаче така гладен, че не успя да се удържи. Стори нещо, което нито един вълк не бе сторвал досега. За миг се превърна в нещо повече от животно.

— Много великодушен, няма що — отсече Шедоу.

Ебинизър поклати глава.

— Изпитваше срам, когато си го прибра. Махна с опашка. С това искаше да ми обясни, че е много гладен и месото му е необходимо. Че му трябва повече, отколкото на мен.

Кучето огледа зелените пътеки на красивата гора и подуши разлагащите се листа. Почувствува уханието на папрат и горски цветя, острата миризма на никнещите листа, всички аромати на гората в началото на пролетта.

— Може би някой ден… — започна.

— Знам, знам — прекъсна го Шедоу. — Може би някой ден и вълците ще се цивилизоват. И зайците, и катеричките, и всички живи същества. Кучетата понякога се занимавате с такива измишльотини…

— Става дума не за измишльотини, а за мечти — поправи го Ебинизър. — Хората също са обичали да мечтаят. Седяли са около огъня и са си представяли разни неща. Благодарение на това сме се появили и ние. Измислил ни човек на име Уебстър. Заел се с нас. Подобрил гърлата ни, за да можем да говорим. Поставил ни контактни лещи, за да можем да четем. После…

— Да, знам. Голяма полза извлекли хората от тези мечтания, няма що — каза сърдито Шедоу.

Това си е самата истина, помисли си Ебинизър. Вече не останаха много хора Останаха само мутантите, които се крият в своите кули и се занимават с нещо неизвестно. Остана и малка колония от истински хора, които живеят в Женева Останалите отдавна заминаха за Юпитер и се превърнаха в нечовешки същества.

Бавно и с вече провиснала опашка Ебинизър се обърна и тръгна обратно по пътеката.

Жалко за зайчето, помисли си. Бе наистина много мило и бягаше много умело. Не бе и уплашено. Бях го гонил много пъти и то знаеше, че не мога да го настигна.

Въпреки това, не успя да намери в себе си сили да укори вълка. За него заякът не бе просто животинче, което можеш да преследваш само за удоволствие. Вълците не разполагаха със стада, осигуряващи им месо и мляко, нито пък с ниви, засети с пшеницата, от която се произвеждаха кучешки бисквити.

— Знам какво трябва да направя — промърмори сърдитият Шедоу, вървящ по петите му. — Ще кажа на Дженкинс, че ти избяга. Добре знаеш, че през това време от теб се очакваше да слушаш.

Ебинизър не каза нищо и продължи да върви по пътеката. Знаеше, че Шедоу бе прав. Вместо да преследва зайци, в това време трябваше да седи в дома на Уебстър и да се ослушва. Да се опита да долови нещата, до които имаше достъп. Не само звуците, но и уханията и присъствието на нещо, което бе наблизо. Когато си застанал до стена и се вслушваш в нещата, които стават от другата й страна, ти ги чуваш. Само дето понякога звуците са съвсем тихи и приглушени, струват ти се далечни и са трудни за долавяне. Още по-трудно е да се разберат.

Това е животинското начало, което се обажда в мен, помисли си Ебинизър. Това е старото куче, което се чеше, когато го хапят бълхи, гризе кокали и рови дупки в търсене на къртици. Именно то ме изпраща да преследвам зайци във времето, когато би трябвало да се ослушвам. То ме кара да се разхождам из гората в часовете, когато би трябвало да чета старите книги, наредени по рафтовете на стената на кабинета.

Всичко стана твърде бързо, каза си. Появихме се твърде бързо. Наложи ни се да се появим прекалено бързо.

На Човека са му били нужни хилядолетия, за да превърне ръмженето си в зачатъци на членоразделна реч. Хилядолетия, за да открие огъня. Хилядолетия, за да открие лъка и стрелата. Хилядолетия, за да се научи да обработва земята и прибира реколтата. Хилядолетия, за да се пресели от пещерата в дом, изграден от самия него.

Ние пък само след малко повече от хиляда години от деня, когато се научихме да говорим, започнахме да се оправяме сами, ако изключим Дженкинс.

Гората започна да става по-рядка. Възлестите дъбове, растящи по склона на хълма, наподобяваха заблудили се прегърбени старци.

Домът на хълма бе ниска сграда, притиснала се в земята и сякаш вкоренила се в нея. От старост бе придобил цвета на нещата, които го обграждаха. Цвета на трева, цветя и дървета, цвета на небето, вятъра и времето. Бе дом, изграден от хора, които така бяха обичали него и обкръжаващата го среда, както днес ги обичаха кучетата. Бе изграден от превърнал се в легенда род, чиито представители, живяли и умирали в него, бяха оставили в столетията следа, подобна на тази на метеор. От хора, дарили сенките си на преданията, които днес се разказваха около горящото огнище през бурните нощи, когато вятърът виеше под покрива. Предания за Брюс Уебстър и за първото куче Натаниел. За човека на име Грант, заръчал на Натаниел да поеме щафетата. За друг човек, опитал се да достигне звездите и за стареца, който бе очаквал неговото завръщане, излязъл с инвалидната си количка на ливадата. Предания за страшните мутанти, които кучетата бяха следяли дълги години.

Днес хората си бяха заминали, родът се бе превърнал само в име и кучетата бяха поели щафетата, така, както някога Грант бе заръчал на Натаниел.

„Все едно, че вие сте вече хората. Все едно, че кучетата са вече хора.“ Тази заръка бе запомнена цели десет века и сега часът за изпълнението й бе настъпил.

Когато хората напуснаха къщата, в нея дойдоха кучетата. Напуснаха и най-отдалечените краища на земята и се събраха в мястото, където някога първото куче бе произнесло първата дума. Където някога първото куче бе прочело първия ред печатано слово. Завърнаха се в дома на Уебстър, където много отдавна един човек бе мечтал за цивилизация, в която хората и кучетата щяха да се придвижват през вековете, хванати ръка за лапа.

Стараем се, каза Ебинизър, сякаш разговаряше с някого. Продължаваме да се стараем.

Откъм другата страна на хълма се разнесе дрънчене на звънци, последвано от трескав лай. Палетата докарваха кравите за следобедното доене.

Подземието бе запълнено с прах, трупал се векове. Сив ситен прах, който не бе извънземен, а част от самото място. Частта, умряла с преминаването на годините.

Джон Уебстър усети киселата миризма на праха във влажното помещение. Безмълвието изпълни главата му като песен. Над таблото сияеше с мътна светлина радиева крушка и осветяваше превключвател и половин дузина циферблати.

Като внимаваше да не смути дремещата тишина, Уебстър тихо се придвижи напред, приведен от тежестта на времето, спускаща се от тавана. Присегна и докосна с пръст превключвателя, сякаш допускаше, че може би не е там, сякаш му бе потребно да усети неговия натиск върху пръста си, за да се увери, че е там.

Беше там. Циферблатите с единичната лампа над тях също бяха там. Всичко беше там и нямаше нищо друго. В това малко и голо помещение нямаше нищо друго. Точно, както бе описано върху старата карта. Джон Уебстър поклати глава и се замисли. Трябваше да съобразя, че ще е тук. Картата бе права. Картата си спомни това, която трябваше да си спомни. Ние обаче го бяхме забравили. Или го бяхме забравили, или никога не го бяхме знаяли, или пък никога не ни бе интересувало. По всяка вероятност вярно бе последното. Не ги бе интересувало.

Възможно бе за съществуването на това подземие да знаят съвсем малко хора. Може би така и бе редно. Това, че никога не е било използувано, нямаше отношение към тайната. Може би някой ден…

Погледна таблото и се замисли. Бавно присегна към него и сетне рязко отдръпна ръка. По добре не, каза си, по-добре не. В картата не бе посочено каква е функцията на подземието и не бе обяснена механиката на превключвателя.

„Защита“, бе писано в картата, и нищо повече.

Точно така, защита. Разбира се, че в онези дни отпреди хиляда години защитата е била нещо необходимо. Защита, която може би никога е нямало да бъде потребна, но която все пак е трябвало да съществува. Защита, опазваща хората от несигурността. Братството между хората тогава е било нещо неустойчиво, което е могло да бъде изхвърлено от релсите си само от една непредпазлива дума или действие. Дори и след десет века мир спомените за войната са били нещо реално. Нещо, присъствуващо в умовете на Световния комитет. Нещо, което е можело да се повтори и е трябвало да бъде предотвратено.

Уебстър, застинал неподвижно, се вслушваше в пулса на историята, чието сърце туптеше в стаята. История, която бе вървяла по своето течение и бе свършила. История, която бе стигнала до задънена улица. Досущ като поток, влял се в застоялото блато на няколкостотин човешки живота и неспособен да продължи устрема си поради отсъствието на човешки усилия и човешки постижения.

Протегна ръка и подпря длан на стената. Почувства влажния студ. Почувствува тихото стичане на праха под дланта му.

Основите на империя, помисли си. Подземието на империя. Крайъгълният камък на сграда, гордо извисяваща се над повърхността. Велика сграда, в която някога се бяха обсъждали делата на една Слънчева система. Тази империя бе царство не на завоеванията, а на хармоничните човешки отношения, основани върху взаимното уважение, търпимостта и разбирателството.

Седалище на човешко управление, чиято увереност се крепеше и върху съзнанието, че е осигурена надлежната и несъкрушима защита. Така е, трябвало е да бъде надлежна и несъкрушима, иначе е щяла да бъде безсмислена. В онези времена хората не са рискували и не са пренебрегвали никаква опасност. Преминали през жестока школа, са знаели как да се ориентират.

Уебстър бавно се извърна и погледна следите, които краката му бяха оставили върху прашния под. Безмълвно и като стъпваше внимателно се върна по стъпките си, излезе от подземието, затвори масивната врата зад себе си и заключи бравата, която съхраняваше тайната й.

Главата му се изпълни с мисли, докато изкачваше виещото се стълбище. Вече мога да напиша моята история. Почти съм приключил записките си и знам как да го направя. Ще напиша нещо блестящо и изчерпателно, което ще бъде интересно на всеки, желаещ да го прочете.

Знаеше, обаче, че никой нямаше да го прочете. Никой нямаше да намери време или желание за това.

Уебстър се задържа доста дълго на широките мраморни стъпала пред дома си и огледа улицата. Красива улица, рече си. Най-красивата улица в цяла Женева. Украсен с дървета булевард, грижливо поддържани цветни лехи и тротоари, блестящи от чистота в резултат на старанието на неспирно работещите роботи.

На улицата нищо не помръдваше и това не бе странно.

Роботите отдавна бяха приключили работата си, а хората бяха малко.

От високо дърво се разнесе птича песен, изпълнена със слънце и цветя. Песен, бликаща от птичето гърло и излъчваща безпределна радост.

Спретната улица, дремеща под слънчевите лъчи и велик и горд град, изгубил своето предназначение. Бе редно тази улица да бъде изпълнена със смеещи се деца, с разхождащи се влюбени двойки и със старци, греещи се на припек. Бе редно този град, последният и единствен град па Земята, да бъде изпълнен с глъчка и деловитост.

Птицата пееше, човекът все така не се отместваше от стъпалата, а лалетата блажено се разклатиха от лекия благоуханен повей на вятъра.

Уебстър се извърна към вратата, отвори я и прекрачи прага.

Стаята бе тиха и някак си тържествена. С мекия си мокет и прозорците си от стъклопис наподобяваше катедрала. Старата дървесина излъчваше мекия блясък на годините, а среброто и бронзът бегло просвятваха под лъчите, идващи откъм тесните и високи прозорци. Над камината висеше голяма картина, излъчваща подтиснати цветове. Изобразяваше дом, построен на хълм. Къща, която бе пуснала корени в земята, върху която бе изградена и ревниво я притискаше. От комина на къщата излизаше дим. Тънка струйка дим, разнесена от вятъра и стелеща се върху сив и бурен небосвод.

Уебстър прекоси стаята и не чу звука на стъпките си. Килимите, рече си, именно тези килими задържат тишината. Рандъл искаше да ги подмени, но не му позволих и се радвам, че направих това. Човек винаги трябва да съхранява нещо старо. Нещо, на което да може да се опре. Нещо, което да възприема като наследство, завет и обещание.

Присегна към бюрото, натисна копче и се появи светлина. Отпусна се бавно в едно кресло и присегна към папката, пълна със записки. Разтвори я и погледна заглавната страница. „Изследване на функционалното развитие на град Женева“.

Смело заглавие. Излъчваше достойнство и ученост. Издаваше, че е бил положен много труд. Двадесетгодишен труд. Двадесет години ровене из стари архиви. Двадесет години четене и сравняване. Двадесет години оценки на тежестта на словото на предшествениците, на пресяване и отхвърляне на факти, на трасиране на живота не само на града, но и на хората. Нямаше възхваляване на герои, отсъстваха и легенди. Имаше единствено факти. А факти трудно се намираха.

Чу се шумолене. Не стъпки, а именно шумолене, звук, че някой приближава. Уебстър се обърна в креслото. Непосредствено извън кръга на светлината на настолната лампа се бе появил робот.

— Моля ви за извинение, господине, но бях длъжен да наруша спокойствието ви — каза роботът. — На плажа ви очаква госпожица Сара.

Уебстър бе леко изненадан.

— Госпожица Сара ли? Тя отдавна не е минавала насам.

— Така е, господине — потвърди роботът. — Денят, през който тя за последен път премина през тази врата, бе много отдавна.

— Благодаря ти, Оскар. Сега ще дойда. Ти ни поднеси напитки.

— Тя донесе собствени напитки, господине — каза Оскар. — Нещо, приготвено от господин Балънтри.

— Балънтри! — възкликна Уебстър. — Дано да не е отрова.

— Проверих това — каза Оскар. — Тя вече пи от тях и нищо й няма.

Уебстър стана от креслото, прекоси стаята и тръгна по коридора. Отвори врата и чу шума на вълни. Примига под светлината, обливаща горещия пясъчен плаж, простиращ се като права бяла линия до двата края на хоризонта. Синият цвят на океана пред очите му бе донякъде размит от слънцето, а целостта на водната площ се нарушаваше от бели пенести вълни.

Докато нагаждаше зрението си към ярката слънчева светлина чу как пясъкът хрущи под краката му.

Видя, че Сара се бе разположила върху един от светлите брезентови плажни столове под палмите. До него имаше кана с пастелна, съвсем дамска окраска.

Въздухът ухаеше на сол, а бризът, веещ откъм водата, разхлаждаше горещия летен въздух.

Жената чу неговото доближаване, изправи се и го зачака с протегнати ръце. Той ускори ход, стисна ги и я погледна.

— Не си остаряла дори с минута — каза й. — Толкова си красива, колкото и в първия ден, когато те видях.

Тя му се усмихна с разбиращ поглед.

— И ти, Джон, не си се изменил. Само дето слепоочията ти са малко посребрели. Станал си малко по-представителен и толкоз.

— Вече съм почти на шестдесет години, Сара — засмя се той. — Наближавам средната възраст.

— Донесох ти нещо — каза Сара. — Един от последните шедьоври на Балънтри. Ще съкрати годините ти наполовина.

Той изръмжа.

— Чудя се как Балънтри не е изтровил още половината Женева със своите напитки.

— Тази наистина си я бива.

Това бе истина. Течността вървеше леко и имаше странен привкус, наполовина металически, наполовина предизвикващ екстаз.

Уебстър доближи стол към този на Сара, седна и я погледна.

— Това място е много приятно — каза Сара. — Дело е на Рандъл, нали?

Уебстър кимна утвърдително. — Бе му толкова забавно, че едва не се наложи да го прогоня с тояга. Колкото до роботите му, по-смахнати са от него.

— Обаче умее да създава прекрасни неща. Направи за Куентин марсианска стая, която е наистина неземна.

— Знам — каза Уебстър. — Бе решил и за мен да направи нещо подобно. Камера в дълбокия космос, според него много подходяща за размишления. Разсърди ми се, когато му отказах.

Разтри опакото на лявата си ръка с десния си палец, без да откъсва поглед от синевата над океана. Сара се наведе и отмести палеца му.

— Все още имаш брадавици — каза тя.

Той се усмихна.

— Да. Можех да ги отстраня, обаче все не ми стигаше време. Предполагам, че съм бил много зает. Вече свикнах с тях и започнах да ги възприемам като част от себе си.

Тя остави палеца му и той продължи разсеяно да разтрива брадавиците.

— Наистина бе много зает — каза му тя. — Отдавна не те бях виждала. Как върви книгата?

— Вече съм готов да я напиша — отговори Уебстър. — Започнах да разпределям съдържанието по глави. Днес отново проверих нещо, в което трябваше да съм съвсем сигурен. Под старата сграда на Слънчевата администрация има някаква защитна система. Намира се в контролна стая. Натискаш един лост, и…

— И какво?

— Не знам — отвърна Уебстър. — Навярно е нещо впечатляващо. Би било редно да се опитам да разбера какво е, но не ми стигат сили за това. Вече двадесет години се ровя из прахуляците и това взе да ми поомръзва.

— Изглеждаш разочарован, Джон. Уморен. Не би трябвало да изпитваш умора. Нямаш причини за това. Би следвало да се чувствуваш добре. Искаш ли още една чаша?

Той поклати глава.

— Не, Сара, благодаря. Не съм в настроение. Страх ме е, Сара. Страх ме е.

— Изпитваш страх?

— Да, от това помещение — отвърна Уебстър. — От илюзиите. От огледалата, създаващи усещане за разстояние. От вентилаторите, прекарващи въздуха през солена струя. От помпите, които създават вълни. От синтетичното слънце. От това, че ако то не ми харесва, достатъчно ще е да натисна една ръчка и ще бъде заменено от луна.

— От илюзиите — повтори Сара.

— Да, от тях. Само те са ни останали. Не ни останаха истинска работа и истински занимания. Не ни остана нищо, което да си заслужава да работим за него. Не ни остана място, където да отидем. Цели двадесет години работих над една книга, която никой няма да прочете. От хората не се иска нищо друго, освен да заделят време за прочитането й, обаче няма да го направят. Все едно им е. От тях се иска само да дойдат при мен и да ми поискат копие. А и да не дойдат, с удоволствие бих отишъл да я занеса лично на някого, който би желал да я прочете. Никой обаче няма да го направи. И моята книга ще се озове върху лавицата, за да прави компания на останалите книги. И какво ще получа аз от всичко това? На какво съм посветил двадесет години труд, двадесет години самозалъгване и двадесет години отклоняване от нормалното?

— Разбирам те — каза тихо Сара. — Последните ми три картини…

Той я стрелна с поглед.

— Виж, Сара…

Тя поклати глава.

— Не, Джон. Никой не прояви интерес към тях. Старомодни са. Натурализмът е вече изживян етап. Сега е на мода импресионизмът…

— Прекалено сме богати — каза Уебстър. — От всичко имаме по много. Разполагаме с всичко и с нищо. След като човечеството замина за Юпитер, малцината, останали тук, наследиха Земята, която изведнъж се оказа прекалено голяма за тях. Не можаха да се справят с нея. Не успяха да я поставят под свой контрол. Мислеха, че я притежават, обаче всъщност те се оказаха притежаваните. Притежавани и смазани от нещата, които си бяха отишли.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— Бедни ми Джон — каза тя.

— Не можем да продължаваме да си затваряме очите — каза той. — Някой ден някой от нас трябва да погледне истината в очите и да започне всичко отначало. От нула.

— Аз…

— Да, Сара, какво има?

— Дойдох, за да се сбогувам с теб.

— Да се сбогуваш?

— Да. Ще потъна в Сън.

Ужасен, той рязко се изправи.

— Не, Сара, няма да направиш това!

Тя се засмя и смехът й бе пресилен.

— Защо не ме придружиш, Джон? Това ще ни отнеме само няколкостотин години. Може би всичко ще бъде различно, когато се събудим.

— Това, че никой не е проявил интерес към картините ти, не е причина…

— Ти вече го каза преди малко, Джон. Живеем само с илюзии. Знам, че е така и друго решение не ми дойде на ум.

— Сънят също е илюзия.

— Така е, обаче ти не го съзнаваш. Струва ти се, че е истински. Нямаш задръжки и нямаш страхове, ако изключим съзнателно планираните. Сънят е естествен, Джон. По-естествен от живота. Отидох в Храма и там ми обясниха всичко.

— А когато се събудиш?

— Когато се събудиш, ще си се приспособил. Ще бъдеш нагоден към живота на която и да е ера, в която се събудиш. Сякаш вечно си го живял. Нищо чудно това да е нещо по-добро. Кой може да знае? Дано да е нещо по-добро.

— Няма да е нещо по-добро — каза й мрачно Джон. — Освен ако някой измисли нещо. Хората, които бързат да се укрият в Съня, нямат достатъчно воля, за да се раздвижат.

Тя се отпусна в стола си и той се засрами.

— Извинявай, Сара. Нямах пред вид теб. Нямах пред вид конкретно никого. Имах пред вид всички ни.

Палмите започнаха да нашепват нещо, а малките локвички вода, донесена от прилива, заблестяха на слънцето.

— Не смятам да те разубеждавам — каза Уебстър. — Ти очевидно вече си размишлявала за това и знаеш какво искаш.

Човешката раса не винаги се е държала така, помисли си той. Преди хиляда година по такива въпроси хората щяха да спорят. Появи се обаче джувейнизмът и сложи край на всички дребнави караници. Джувейнизмът сложи край на много неща.

— Винаги съм си мислила, че ако бяхме останали заедно… — започна нежно Сара.

Той я прекъсна с нетърпелив жест.

— И това е едно от нещата, които изгубихме. Още едно от нещата, от които човекът неразумно се лиши. Само си помисли от колко много неща се лишихме: от семейни връзки и от работата си, от труда си и от целите си.

След това я погледна в очите.

— Сара, ако желаеш да се завърнеш…

Тя поклати глава.

— Безсмислено е, Джон. Изминаха толкова много години…

Той кимна с разбиране. Бе безсмислено да отрича. Тя стана и му подаде ръка.

— Ако някога и ти решиш да избереш Съня, провери моята дата. Ще поискам да ти запазят място до мен.

— Не вярвам, че ще го направя — отговори й.

— В такъв случай, довиждане, Джон.

— Почакай малко, Сара! Ти не ми каза и дума за нашия син. Едно време се срещахме често с него, обаче…

Тя се засмя.

— Том вече е почти възрастен човек, Джон. И това е най-странното. Той…

— Отдавна не съм го виждал — повтори Уебстър.

— Това не трябва да те учудва. Рядко се задържа в града. Хобито му е нещо, което вероятно е наследил от теб, предполагам. Сега е нещо като първооткривател, друга дума не ми идва на ум.

— Имаш пред вид някакво изследване? Нещо необичайно?

— Необичайно е, но не е изследване. Живее в гората заедно с няколко свои приятели. Носят си само малко сол, лъкове и стрели… Да, наистина е странно — призна Сара. — Обаче му е много забавно. Твърди, че научава нещо. И изглежда много здрав. Заприличал е на вълк. Силен, строен и с увереност в погледа.

След това стана и си тръгна.

— Ще те изпратя до изхода — каза Уебстър.

Тя поклати глава.

— Бих предпочела да не го правиш.

— Забрави си каната.

— Задръж я, Джон. Там, където отивам, няма да ми трябва.

Уебстър постави на главата си пластмасовата „мислеща шапчица“, и натисна превключвателя на пишещата машина върху бюрото му.

Глава двадесет и шеста, помисли си. Машината затрака и написа „Глава XXVI“.

Уебстър подреди мислите си, припомни си фактите, определи последователността на тяхното излагане и започна работа. Пишещата машина забръмча, затрака и продължи своята дейност:

Уебстър отново подреди мислите си и машината нежно замърка. Свали шапчицата си и препречете последния абзац.

Точно така, помисли си той, тук бяха корените на всичко. Ако семействата се бяха запазили… Ако Сара и аз не се бяхме разделили…

Отново разтри брадавиците върху опакото на ръката си. Любопитно е дали Том е взел нейното име или моето. Обикновено приемат фамилното име на майката. Аз го направих, преди майка ми да ме помоли да го променя. Каза, че на баща ми от това ще му стане приятно, а на нея й е все едно. Каза, че се гордее с неговото име и че аз съм единственото му дете. Тя си имаше и други.

Ако не се бяхме разделили, щеше да има смисъл да продължим да живеем. Ако не се бяхме разделили, Сара нямаше да избере Съня. Нямаше да лежи в анабиоза в резервоар, изпълнен с течност и с „шапчица за сън“ на главата.

Любопитно ми е какъв сън си е избрала, какъв чужд синтетичен живот е предпочела да изживее. Щеше ми се да я попитам, обаче не посмях. Пък и за такива работи не е прието да се пита.

Постави отново шапчицата на главата си и повторно подреди мислите си. Пишещата машина отново оживя:

Уебстър отново свали шапчицата, натисна превключвателя и изключи машината.

Дано да се намери поне един човек да прочете книгата, след като я напиша, помисли си. Дано някой да я прочете и разбере. Дано някой проумее накъде отива човешкият живот.

Бих могъл да им разкажа това, разбира се. Бих могъл да излеза от къщи, да ги пресрещна и да ги задържа един по един, докато разкажа на всичките какво мисля. А и те ще ме разберат, ще ме разберат благодарение на джувейнизма Обаче няма да ми обърнат внимание. Ще тикнат думите ми някъде в задната част на мозъците си за евентуално бъдещо ползване, но няма да си направят труда някога да ги измъкнат оттам.

Ще продължат да се занимават с глупостите, на които са посветили времето си сега и ще се отдават на безсмислените хобита, които имат като заместител на труда. Рандъл и свитата му от смахнати роботи ще продължат да се разхождат из квартала и да молят хората да им позволят да преустроят техните домове. Балънтри ще продължава да заделя часове за измислянето на нови алкохолни смеси. Да не забравя, Джон Уебстър ще задели още двадесет години за разравянето на историята на един-единствен град.

Чу се открехването на врата и Уебстър се извърна. В стаята с тихи котешки стъпки влезе робот.

— Какво има, Оскар?

Роботът спря. Уебстър се вгледа в неясния му силует, едва очертаващ се в слабо осветената стая.

— Време е за вечеря, господине. Дойдох да видя дали…

— Приготви каквото намериш за добре — каза Уебстър. — Да не забравя, Оскар, наклади камината.

— Камината вече е готова, господине.

Оскар прекоси стаята и се приведе над камината. В ръката му проблясна пламък и съчките се запалиха.

Уебстър, присвил се в креслото си, се вгледа в пламъците, които започнаха да облизват цепениците. Чу началния лек съсък и пукот на запалената дървесина и усети как камината започва да засмуква въздуха.

— Красиво е, господине — каза Оскар.

— И на теб ли ти харесва?

— Да, господине.

— Това може би се дължи на родовата ти памет — каза със сериозен глас Уебстър. — Може би те кара да си спомняш за леярната, където си създаден.

— Така ли мислите, господине? — попита Оскар.

— Не, разбира се, шегувах се. Анахронизми, това сме ние двамата с теб. Днес не са много хората, които палят камината си. Не изпитват необходимост от това. Все пак, в огъня има нещо особено. Нещо, което пречиства и успокоява.

Отправи поглед към картината над камината, сега осветена от горящите дърва. Оскар забеляза накъде гледа.

— Съжалявам за госпожица Сара, господине.

Уебстър поклати глава.

— Няма защо, Оскар. Тя желаеше това. Прекратяваш един живот и започваш друг. Ще лежи в Храма и ще спи години, през които ще живее друг живот. Този й живот, Оскар, определено ще бъде щастлив. Защото така го е планирала.

Спомените му се завърнаха при други дни, прекарани в тази стая.

— Тази картина тя я нарисува, Оскар — каза. — Задели й много време, като внимаваше да вложи в нея точно това, което искаше да изрази. Понякога се смееше и казваше, че и мен ме има в картината.

— Не ви виждам там, господине — каза Оскар.

— Няма и да ме видиш. А може би все пак там ме има. Ако не целият, то част от мен. Част от мястото, откъдето дойдох. Къщата, изобразена на картината, Оскар, е домът на рода Уебстър в Северна Америка. Аз пък съм член на рода Уебстър. Но съм много далеч от къщата. Много далеч и от хората, които я изградиха.

— Северна Америка не е много далеч оттук, господине.

— Като разстояние, наистина не е. В други отношения обаче е много далеч.

Почувства как топлината на огнището се доближи до него и го докосна.

Далеч е. Прекалено далеч и в съвсем друга посока. Роботът с бързи безшумни стъпки излезе от стаята. Сара й задели много време, като внимаваше да вложи в нея точно това, което искаше да изрази.

И какво всъщност искаше да изрази? Никога не я бе питал, а и тя никога не му бе казала. Спомни си, че някога бе мислел, че тя вероятно бе желала да покаже как струята дим се размазва върху небето, как къщата се притиска към земята, опитвайки се да се слее с дърветата и с тревата, да се скрие от бурята, развихрила се над тази земя.

Нищо чудно пък да бе искала да изрази нещо друго, някакъв символ например. Нещо, което да отъждестви къщата с хората, които я бяха изградили.

Доближи се до картината, изправи се пред огъня и отметна глава назад. Забеляза чертите, направени от четката и осъзна, че от това разстояние картината приличаше по-малко на картина. Въпрос на техника, очевидно. Оттук се виждаха основните контури и нюанси, създадени от четката с цел да създадат илюзия.

Сигурност. Къщата бе стъпила здраво на земята и излъчваше сигурност. Самата земя също излъчваше сигурност. Същевременно цялата картина излъчваше строгост и упоритост в съчетание с известно отслабване на духа.

Тя бе седяла пред къщата цели дни, през които внимателно скицираше и рисуваше без да бърза. Понякога просто седеше пред къщата и я наблюдаваше без да върши нищо. Там имаше и кучета, и роботи, обаче тя не ги нарисува, тъй като я интересуваше само къщата. Тя бе една от малкото оцелели селски къщи. Повечето от другите, занемарени цели векове, се бяха срутили и бяха върнали земята на пустоша.

В тази къща обаче имаше много кучета и роботи. Един голям робот и много малки, бе казала тя.

Уебстър тогава не й обърна внимание. Бе зает с други работи.

Извърна се и отиде при бюрото си.

Странна работа, наистина. Кучета и роботи, които живеят заедно. Един представител на рода някога се бе занимавал с кучетата и се бе опитал да ги поведе по пътя на тяхна собствена култура, да създаде обща цивилизация на хората и кучетата.

В главата му се появиха късчета от спомени за легендите, които дълги години се бяха натрупали за дома на рода Уебстър; Бе имало робот на име Дженкинс, обслужвал рода от деня на неговото появяване. Бе имало и старец, седящ на двора в инвалидна количка и очакващ син, който така и не се завърнал. Бе имало и проклятие, тегнещо над къщата, заради това че там бяха лишили света от философията на Джувейн.

В един от ъглите на стаята се бе сгушил видеофонът, вече почти забравена мебел, тъй като много рядко се използуваше. Нямаше и нужда да се използува, тъй като целият свят се бе събрал тук, в град Женева.

Уебстър стана, тръгна към него, спря се и се замисли. Цифровите съчетания бяха записани в бележника, но къде бе той? По всяка вероятност, някъде в бюрото му.

Отиде при бюрото и започна да проверява съдържанието на чекмеджетата. Бе обхванат от възбуда и движенията му бяха нервни и резки, досущ като на териер, копаещ в търсене на кокал.

Старият робот Дженкинс почеса металната си брадичка с метални пръсти. Винаги правеше това, когато бе загрижен за нещо. Бе придобил този безсмислен и разкриващ раздразнение жест от дълго общуване с човешката раса.

Отново погледна малкото черно куче, седнало на пода до него.

— Значи, вълкът се е държал дружески и ти е предложил заека — каза Дженкинс.

Ебинизър възбудено се размърда.

— Бе един от тези, които нахранихме миналата зима. Един от глутницата, която дойде в дома и се опитахме да опитомим.

— Би ли го разпознал, ако го видиш?

Ебинизър кимна утвърдително.

— Усетих миризмата му и я запомних — каза той.

Шедоу провлече крака по пода.

— Виж, Дженкинс, няма ли да го накажеш? Трябваше да стои тук и да се ослушва, а той избяга. Излезе да гони зайци…

Гласът на Дженкинс стана строг.

— Ти заслужаваш наказание заради поведението си, Шедоу. Даден си на Ебинизър и би трябвало да си част от него. Ти не си личност. Ти си просто ръцете на Ебинизър. Ако той имаше ръце, нямаше да си му нужен. Ти не си негов наставник или негова съвест. Ти си просто негови ръце. Не забравяй това.

Шедоу раздразнено отново провлече крака.

— Ще избягам — рече.

— Ще се присъединиш към дивите роботи, така ли? — попита Дженкинс.

Шедоу кимна утвърдително.

— Те ще се зарадват на пристигането ми. Занимават се със сериозни неща и им трябват помощници.

— Веднага ще те претопят като старо желязо — каза му кисело Дженкинс. — Не притежаваш обучение или умения, които да те превърнат в един от тях.

След това се обърна към Ебинизър.

— Разполагаме и с други роботи — рече.

Ебинизър поклати глава.

— Нямам нищо против Шедоу. Мога да се справя с него. Познаваме се добре. Благодарение на него не съм ленив, винаги ме държи във форма.

— Добре — каза Дженкинс. — Щом ще бягате, бягайте заедно. Ако отново отидеш да преследваш зайци, Ебинизър и пак налетиш на този вълк, опитай се да го култивираш.

Лъчите на слънцето, процеждащи се през прозореца, изпълниха старата стая с топлотата на късна пролетна вечер.

Дженкинс спокойно се намести в креслото и се вслуша в звуците, които идваха отвън: дрънченето на хлопатарите на кравите, джавкането на палетата и тъпите удари на брадвата, с която цепеха дърва за камината.

Мило малко клетниче, помисли си Дженкинс. Измъква се от къщи, за да преследва зайци, вместо да стои тук и да се ослушва. Той и събратята му отидоха твърде далеч за твърде малко време. Ще трябва да внимавам. Не бива да допускам да се преуморяват. Като настъпи есента, ще прекъсна занятията за седмица-две и ще ги посветим на преследването на съсели. Ще им дойде много добре.

Разбира се, някога ще настъпи ден, когато няма да преследват съсели и зайци. Денят, в който кучетата най-сетне ще опитомят всички живи същества, които ще се превърнат в мислещи, разговарящи и работещи създания. Смела мечта, която няма да се осъществи скоро. Всъщност, не е по-смела от някои от мечтите на човека, помисли си Дженкинс.

Може би тази мечта бе дори по-добра от мечтите на човека, тъй като в нея нямаше нищо от безцеремонността на човешката раса, нищо от насажданата от нея бруталност.

Нова цивилизация, нова култура, нов начин на мислене. Мистични и изпълнени с видения. И хората бяха имали видения. Кучетата щяха да се опитат да докоснат тайните, които човек бе пренебрегнал като нещо недостойно за неговото време, като грубо суеверие, лишено от научна основа.

Имаше неща, които вдигаха шум през нощта. Неща, които шетаха около къщата и караха кучетата да се будят и ръмжат, а пък на другия ден не се откриваха никакви стъпки в снега. Освен това, когато някой умреше, кучетата започваха да вият

Кучетата знаеха. Кучетата знаеха много неща още преди да ги научат да говорят и да им поставят контактни лещи, за да четат. Кучетата не бяха извървяли дългия път на човека, тъй като не бяха циници и скептици. Кучетата вярваха в нещата, които чуваха и усещаха.

Кучетата не бяха измислили суеверията като средство да се защитиш от нещата, които не виждаш.

Дженкинс се извърна към бюрото, взе писалка и се наведе над бележника, разтворен пред него. Почна да пише и перото заскърца.

„Ебинизър докладва, че един вълк проявил дружелюбно отношение към него. Препоръчвам на Съвета да освободи Ебинизър от ослушване и да му възложи да установи контакт с вълка.“

Вълците биха били добри приятели, помисли си Дженкинс. От тях биха се получили чудесни съгледвачи. По-добри от кучетата. Те са по-силни, по-бързи и по-ловки. Биха могли да следят дивите роботи от другата страна на реката и да освободят кучетата от това задължение. Биха могли и да наблюдават замъците на мутантите.

Дженкинс поклати глава, В тези дни на никого не можеше да се има доверие. С роботите на пръв поглед всичко бе наред. Държаха се приятелски, понякога се отбиваха в къщата, понякога помагаха. Всъщност, държаха се добросъседски. Но знаеше ли се какво можеше да се очаква от тях? Освен това, строяха машини.

Мутантите също не пречеха на никого. Всъщност, бяха почти незабележими. Но и те трябваше да бъдат държани под око. Не се знаеше каква дяволска работа бяха способни да измислят. Не биваше да се забравя и какво бяха сторили на хората Изиграха им мръсен трик с джувейнизма. Съобщиха им го точно в момента, когато щеше да обрече расата на гибел.

Хората. Приемахме ги като богове, а ни напуснаха. Оставиха ни да се оправяме сами. Шепа хора живеят в Женева, но няма защо да ги смущаваме, тъй като не се интересуват от нас.

Дженкинс остана да седи неподвижно в полумрака, замисляйки се за уискитата, които бе поднасял. За заръките, които бе изпълнил. За дните, в които хора от рода Уебстър бяха живяли и умирали сред тези стени.

Сега Дженкинс се бе превърнал в изповедник на кучетата. Мили малки създания. Умни и съобразителни дяволчета. И старателни, при това.

Чу се тихо иззвъняване и Дженкинс рязко се изправи. Звънът се повтори и върху видеофона проблясна зелена светлинка. Дженкинс, застинал неподвижно, не откъсваше поглед от примигващата светлинка, като не можеше да повярва на очите си.

Някой звънеше!

След близо хиляда години някой бе позвънил!

С несигурни крака направи няколко крачки напред, отпусна се в креслото, присегна към превключвателя и го натисна с треперещи пръсти.

Стената пред него се изпари и видя насреща си човек, седнал зад бюро. Зад човека пламъците на запалена камина осветяваха стая с високи прозорци от цветно стъкло.

— Ти трябва да си Дженкинс — каза човекът, и Дженкинс откри нещо в чертите му, което го накара да трепне.

— А вие… вие сте…

— Аз съм Джон Уебстър — каза човекът.

Дженкинс положи ръце върху видеофона и застина. Неподхождащите на робот чувства, появили се в металното му тяло, го уплашиха.

— При всякакви обстоятелства щях да ви разпозная — каза роботът. — От външността ви личи, че сте един от тях. Бих могъл да разпозная всеки един от вас. Дълго време работих за вас. Поднасял съм ви напитки и…

— Да, известно ми е — каза Уебстър. — Името ти е известно на целия ни род. Не сме те забравили.

— Вие в Женева ли сте, Джон? — попита Дженкинс и веднага поправи грешката си. — Исках да кажа, господине.

— Няма значение — каза Уебстър. — По-добре ме наричай Джон. Да, в Женева съм. Бих се радвал обаче да те видя. Питам се дали това е възможно.

— Искате да кажете, че бихте дошъл тук?

Уебстър кимна утвърдително.

— Мястото обаче е препълнено с кучета, господине.

Уебстър се усмихна.

— За говорещите кучета ли става дума?

— Да — потвърди Дженкинс. — Те ще се радват да ви видят. Знаят всичко за рода ви. Нощно време се събират и се приспиват с разкази за старото време. Освен това…

— Да, Дженкинс?

— Освен това и аз ще се радвам да ви видя. Тук се чувствам толкова самотен!

Бог бе пристигнал.

Ебинизър, затаил се в мрака, потреперя при тази мисъл. Ако Дженкинс разбере, че съм тук, ще ме набие и то напълно основателно. Дженкинс каза, че трябва да оставим госта на мира, поне за малко.

Ебинизър пристъпи напред с меките си лапи и подуши вратата на кабинета. Вратата бе отворена. Съвсем леко, но отворена.

Притисна се върху пода и се вслуша. Не чу нищо. Усети миризма, непозната остра миризма, от които космите на гърба му настръхнаха и изпита бурен екстаз.

Бързо надникна през рамо, но не забеляза никакво движение. Дженкинс бе в столовата и обясняваше на кучетата как трябва да се държат, а пък Шедоу бе някъде навън и се занимаваше със свои си роботски дела.

Бавно и предпазливо Ебинизър побутна вратата с нос и тя се разтвори още по-широко. Още едно побутване, и тя се оказа наполовина отворена.

Човекът бе седнал в креслото срещу камината. Бе кръстосал дългите си крака и скръстил ръце върху стомаха си.

Ебинизър се притисна още по-плътно към пода и неволно издаде тих стон.

Джон Уебстър чу този звук и рязко се изправи.

— Кой е там? — попита.

Ебинизър застина върху пода и усети как от туптенето на сърцето му тялото му едва не затреперя.

— Кой е там? — попита отново Уебстър и едва тогава забеляза кучето.

Гласът му бе топъл, когато проговори отново.

— Ела тук, приятелю. Заповядай.

Ебинизър не помръдна. Уебстър щракна с пръсти.

— Няма да ти сторя зло. Ела насам. Къде са останалите?

Ебинизър се опита да се изправи или поне да запълзи по пода, обаче костите му бяха станали гумени, а по жилите му потече вода. Видя, че човекът с големи крачки се отправи към него.

Видя как човекът се навежда към него, почувствува силни ръце под тялото си и разбра, че човекът го повдига. Силната миризма, която бе усетил пред полуразтворената врата, омайващата миризма на Бог, изпълни ноздрите му.

Ръцете го притиснаха плътно към странната тъкан, която човекът използуваше вместо козина и се чу глас. Глас без думи, който го успокояваше.

— Значи, дойде да ме видиш — каза Джон Уебстър. — Избяга от останалите и дойде да ме видиш.

Ебинизър събра сили и се опита да кимне.

— Нали не ми се сърдиш? Нали няма да кажеш на Дженкинс?

Уебстър поклати глава.

— Няма да кажа на Дженкинс, разбира се.

Човекът седна и Ебинизър се устрои в скута му и погледна лицето му. Бе силно лице с остри черти, подчертани от светлината на пламъците.

Ръката на Уебстър се повдигна и погали главата на Ебинизър. Той изскимтя от кучешко щастие.

— Все едно, че се връщам у дома — рече Уебстър замислено, тъй като не се обръщаше към кучето. — Струва ти се, че отново се завръщаш у дома, след като дълго време си отсъствувал. Отсъствувал си толкова дълго, че не можеш да познаеш къщата. Не можеш да познаеш мебелите и разположението на стаите. Чувствуваш обаче, че това е старо родно място и ти е приятно, че си тук.

— Тук ми е приятно — каза Ебинизър, като имаше пред вид скута на човека.

Той обаче не го разбра.

— Разбира се, че ти е приятно — каза. — Това е колкото мой дом, толкова и твой. Всъщност, може би в по-голяма степен е твой, тъй като ти остана тук да го пазиш, докато аз забравих за него.

Потупа Ебинизър по главата и подръпна ушите му.

— Как се казваш? — попита.

— Ебинизър.

— И с какво се занимаваш, Ебинизър?

— Ослушвам се.

— Ослушваш се?

— Да, това ми е работата. Ослушвам се за коблита.

— И чуваш ли ги?

— Да. Понякога. Много не ме бива за това. През това време си мисля за зайци и не обръщам много внимание на други неща.

— Какви звуци издават коблитата?

— Различни. Някой път вървят, а друг път просто блъскат нещо. Понякога разговарят. Най-често обаче мислят.

— Виж, Ебинизър, не мога да разбера къде се намират тези коблита.

— Не се намират никъде. По-точно, никъде на тази земя — каза Ебинизър.

— Не разбирам.

— Представи си голяма къща — каза Ебинизър. — Голяма къща с много стаи. С врати между стаите. Ако си в една стая, можеш да чуеш този, който е в другата стая, но не можеш да отидеш при него.

— Можеш — каза Уебстър. — Стига само да отвориш вратата.

— Там е работата, че не можеш да отвориш вратата — каза Ебинизър. — Дори не знаеш за съществуването на врата. Мислиш си, че стаята, в която се намираш, е единствената стая в цялата къща. А и дори да знаеш за съществуването на врата, няма как да я отвориш.

— Ти сякаш говориш за други измерения.

Ебинизър смръщи чело и се замисли.

— Измерения. Тази дума не ми е известна. Обяснявам ти нещата така, както ни ги обясни Дженкинс. Каза, че всъщност не става дума за истински дом и истински стаи и че нещата, които чуваме, вероятно не приличат на нас.

Уебстър кимна с разбиране. Така трябваше да се действа. Спокойно, без да се бърза. Без да се объркват кучетата с големи думи. Нека първо си избистрят понятията, а после ще се открие необходимата научна терминология. Всъщност, би трябвало да се създаде нова терминология. Ето, вече бяха измислили нова дума — коблита. Коблита — нещата отвъд стената. Нещата, които човек чува, но не е в състояние да идентифицира. Обитателите на съседната стая.

Коблита.

Ако не се пазиш, ще те хванат коблитата.

Такава би била човешката реакция. Не можеш да разбереш нещо. Не можеш да го видиш. Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го анализираш. Следователно, няма го. Следователно, не съществува. То е призрак, таласъм, кобли.

Коблитата ще те хванат, ако…

Така е по-просто. По-удобно. Страх ли те е? Да, обаче на светло забравяш за страха. Престава да те плаши или потиска. Ако направиш усилие на волята, ще си внушиш, че го няма. Превърни го в призрак или таласъм, и можеш да му се присмееш. На дневна светлина.

Топъл и влажен език облиза брадичката на Уебстър и Ебинизър се размърда от удоволствие.

— Харесваш ми — каза Ебинизър. — Дженкинс никога не ме е държал така. Никой не ме е държал така.

— Дженкинс е зает — каза Уебстър.

— Знам, че е зает — потвърди Ебинизър. — Записва си разни неща в един тефтер. Неща, които кучетата чуваме, когато се ослушваме и неща, които следва да правим.

— Чувал ли си нещо за рода на Уебстър? — попита човекът.

— Разбира се. Ние знаем всичко за тях. Ти си един от този род. Не знаехме, че негови представители са оцелели.

— Оцелели са — каза Уебстър. — Тук открай време живее един от тях. Дженкинс е един от представителите на рода.

— Не ни е казвал това.

— Не е искал да го каже.

Огънят бе угаснал и стаята бе тъмна. Умиращите пламъци чертаеха малки светлинки по стените и пода.

Имаше още нещо. Чуваха се леки шумоления и прошепвания, сякаш стените говореха. В стените на старата къща бяха вградени много живот и много спомени. Къщата бе просъществувала две хиляди години. Бе построена така, че да оцелее и оцеля. Бе построена, за да бъде дом и продължаваше да е дом. Надеждно място, което те обгръщаше с ръце, затопляше те и те приемаше като свой.

В мозъка му закънтяха стъпки. Стъпки от отдавнашни времена. Стъпки, затихнали преди векове. Стъпките на Уебстърови. На хората, вървяли тук преди мен. На онези, които са били обслужвани от Дженкинс от деня на раждането им до часа на смъртта им.

Историята. Историята бе тук. История, криеща се в завесите и спускаща се върху пода, таяща се в ъглите и наблюдаваща го от стените. Жива история, която човек може да почувствува с костите си, та и с гърба си, усещащ силата на погледите на отдавна умрели очи, гледащи те през нощта.

Още един Уебстър. Май много не чини. Май нищо не струва. Породата се е изчерпала. Вече не сме това, което сме били някога. Може би съм последният й представител.

Джон Уебстър се размърда.

— Не, не съм последният — каза. — Нали имам син?

Е, разликата не е голяма. Казва, че има син. Но едва ли струва много…

Уебстър понечи да стане от стола. Ебинизър насмалко не падна от скута му.

— Това не е вярно — извика Уебстър. — Синът ми…

Синът му живееше в гората и си играеше с лъкове и стрели. Играеше игри и се веселеше.

Хоби. Сара бе казала, че е хоби, преди да отиде на Хълма и да заспи за сто години.

Хоби, а не работа. Не начин на живот. Не потребност.

Хоби.

Изкуствено нещо. Нещо без начало и без край. Нещо, което човек можеше да престане да прави във всеки момент без някой да забележи.

Като например приготвянето на рецепти за различни видове напитки.

Като да се разхождаш в компанията на група побъркани роботи и да молиш хората да ти позволят да декорираш домовете им.

Като написването на история, от която никой не се интересува.

Като например да си играеш на индианец, на пещерен човек или на първооткривател и да се забавляваш с лъкове и стрели.

Като измислянето на столетни сънища за уморени от живота мъже и жени, стремящи се към нещо вълшебно.

Човекът в креслото бе вперил взор в нищото, разстилащо се пред очите му. В страшното и ужасяващо нищо, което го очакваше утре. И в следващото утре.

Разсеяно събра ръце и десният му палец докосна опакото на лявата му ръка.

Ебинизър се промъкна през едва осветената стая, положи предни лапи върху коляното на човека и го погледна в лицето.

— Ръката ли си нарани? — попита.

— Моля?

— Ръката ли си нарани? Виждам, че я разтриваш.

Уебстър отсечено се засмя.

— Не, просто имам брадавици — показа ги на кучето.

— Брадавици! Я виж ти! — каза Ебинизър. — Предполагам, че не ги искаш.

— Така е — Уебстър сякаш се поколеба. — Всъщност, наистина не ги искам. Все не ми оставаше време да се отърва от тях.

Ебинизър наведе нос и докосна с него опакото на ръката на Уебстър.

— Готово — каза победоносно.

— Какво?

— Погледни брадавиците — покани го Ебинизър. Една цепеница падна в огъня, Уебстър повдигна ръката си и успя да я огледа под лъчите на внезапно избухналата светлина.

Брадавиците ги нямаше. Кожата му бе чиста и гладка.

Дженкинс стоеше неподвижен в мрака и се вслушваше в безмълвието, в тихото сънливо безмълвие, предоставящо къщата на сенките, на полузабравените стъпки, на отдавна произнесените думи, на езиците, които шепнеха в стените и шумоляха в завесите.

Стигаше само да пожелае, и нощта му щеше да се превърне в ден. За това бе достатъчна само проста пренастройка на лещите му, обаче древният робот не пожела да промени зрението си. Харесваше му такова, каквото бе. Настъпваше часът за размисъл, прекрасният час, когато настоящето си отиваше, а миналото се завръщаше и оживяваше.

Останалите спяха, обаче Дженкинс не заспиваше. Роботите никога не спят. Бе прекарал две хиляди години в съзнание, бе бодърствувал денонощно цели двадесет века.

Това е много време, помисли си Дженкинс. Дори и за един робот. Още преди хората да заминат за Юпитер повечето стари роботи бяха деактивирали и изпратени на смърт и заменени от нови модели. Те приличаха повече на хора, бяха по-стройни и с по-угледен вид, имаха по-добра дикция и отговаряха по-бързо с металните си мозъци.

Дженкинс обаче оцеля, защото бе стар и верен слуга и без него домът на рода Уебстър нямаше да е това, което бе.

Те ме обичаха, каза си Дженкинс, и тези три думи го накараха да се почувствува уютно. Уютно в един свят, където вече нямаше много уют и където един слуга, превърнал се във вожд, копнееше да се превърне отново в слуга.

Застана пред прозореца и се вгледа в тъмните дъбове, растящи по склона на хълма. Пълен мрак. Никъде не се виждаше светлина. Бе имало времена, когато се виждаха светлини. Светлини, проблясващи като дружески лъчи в просторните земи отвъд реката.

Човеците обаче си бяха отишли и вече нямаше светлини. Роботите не се нуждаеха от светлини, тъй като можеха да виждат в мрака. Нещо, което бе в състояние да постигне и Дженкинс, стига да бе пожелал. Замъците на мутантите пък нощно време бяха толкова тъмни, колкото през деня бяха страшни.

Сега човекът се бе завърнал. Един човек. Бе дошъл, обаче вероятно нямаше да остане за дълго. Щеше да преспи няколко нощи в голямата господарска спалня на втория етаж и сетне да се завърне в Женева. Щеше да се поразходи из старата и забравена земя, да огледа земите отвъд реката, да се порови из книгите, подредени до стената на кабинета и да си тръгне.

Дженкинс се обърна. Би трябвало да проверя как се чувства, помисли си. Да разбера, дали има нужда от нещо. Може би трябва да му занеса едно питие, макар и да се боя, че уискито се е развалило. Хиляда години са твърде много време дори и за бутилка хубаво уиски.

Прекоси стаята и почувствува вътрешен мир. Бе обзет от чувството, което бе изпитвал през добрите стари дни, когато, щастлив като териер, изпълняваше множеството си задачи.

Затананика си тихичко, когато се отправи към стълбището.

Щеше само да надникне в стаята и ако Джон Уебстър спеше, щеше веднага да си тръгне. Ако обаче бе буден, щеше да го запита нещо. Добре ли се чувствувате, господине? Желаете ли нещо? Чаша топло какао, например?

Взимаше по две стъпала с една крачка.

Отново обслужваше един от Уебстърите.

Джон Уебстър се бе отпуснал в леглото, захвърлил възглавниците до себе си. Леглото бе твърдо и неудобно, а стаята, малка и задушна. Нямаше нищо общо със собствената му спалня в Женева, където лежеше върху обрасла с трева ливада до бълбукащ поток и наблюдаваше изкуствените звезди, мъждукащи върху изкуственото небе. Освен това, там усещаше и изкуственото ухание на изкуствения люляк, който щеше да цъфти по-дълго, отколкото трае един човешки живот. Тук не се чуваше ромоленето на скрит водопад и не проблясваха пленени светулки. Проста функционална стая с просто функционално легло.

Уебстър протегна ръце върху краката си, покрити с одеяло, размърда пръсти и се замисли.

Ебинизър просто докосна брадавиците и те изчезнаха. При това го направи съзнателно. Случилото се не бе чудо, а следствие от съзнателното приложение на сила. Чудесата понякога не успяват, а Ебинизър бе сигурен в резултата.

Може би тази способност бе заимствувана от съседната стая, може би бе открадната от коблитата, в чието шумолене се вслушваше Ебинизър.

Налагане на ръце, лечебна способност без връзка с лекарства и хирургия, изискваща само определени знания, твърде особени знания.

В средновековието живели хора, твърдящи, че могат да премахват брадавици. Уж ги „закупували“ за едно пени или ги разменяли за нещо друго, или пък правели някакви други магии, но понякога след известно време брадавиците наистина изчезвали.

Нима тези странни хора също бяха подслушвали коблитата?

Вратата изскърца и Уебстър се надигна.

В мрака се разнесе глас.

— Добре ли сте, господине? Желаете ли нещо?

— Дженкинс? — попита Уебстър.

— Да, господине — потвърди Дженкинс.

Тъмният силует с тихи стъпки се доближи до Уебстър.

— Искам да поговорим.

Тъмната фигура с металически отблясък застана до леглото.

— Искам да си поговорим за кучетата — каза Уебстър.

— Стараят се, въпреки, че никак не им е лесно — каза Дженкинс. — Знаете, че си нямат никого. Абсолютно никого.

— Имат теб.

Дженкинс поклати глава.

— Аз не съм им достатъчен. Аз съм просто нещо като… наставник. На тях им трябват хора. Потребността от общуването с хора е вградена в тях. Хиляди години хората и кучетата са другарували. Заедно са ловували. Заедно са пазели стадата. Заедно са се борели срещу враговете си. Кучето е пазело човека, докато е спял, а той пък е предпочитал да остане гладен, но да нахрани кучето си.

— Навярно си прав — кимна Уебстър.

— Всяка нощ преди да си легнат си говорят за хората — продължи Дженкинс. — Събират се и някое старо куче им разказва древни предания, а останалите се удивляват на чутото и очакват нещо да се случи.

— Накъде обаче са тръгнали? Какво се опитват да постигнат? Имат ли някакъв план?

— Струва ми се, че започвам да забелязвам такъв план — отвърна Дженкинс. — Нещо като признаци за това, което би могло да се случи. Умеят да проникват в чуждата психика и открай време са притежавали това качество. Не притежават усет към механиката, което е разбираемо, тъй като нямат ръце. Докато хората търсят решения с помощта на метала, кучетата преследват призраци.

— Призраци?

— Нещата, които вие, хората, наричате призраци. Уверен съм обаче, че не са призраци. Че са нещо, което се намира в съседната стая. Някаква форма на живот, живееща върху друга плоскост.

— Искаш да кажеш, че е възможно на Земята да съществуват едновременно върху различни плоскости няколко форми на живот?

Дженкинс кимна утвърдително.

— Започнах да вярвам в това, господине. Записвам си в един бележник всичко, което кучетата са чули и видяли и след всички тези години започна да се установява една закономерност. Естествено, възможно е и да греша, господине — побърза да добави. — Нямам никаква специална подготовка. Открай време съм бил слуга. Опитах се да спася това, което оцеля след… след Юпитер, но не ми бе лесно. Друг робот ми помогна да направя първите малки роботчета, които обслужват кучетата, а сега те сами произвеждат свои събратя в работилницата, когато възникне потребност от това.

— А кучетата какво правят? Само седят и слушат, така ли?

— Съвсем не, господине. Занимават се с много други неща. Опитват се да се сприятелят с животните и следят дивите роботи и мутантите…

— Дивите роботи? Май са много.

— Така е, господине, много са — потвърди Дженкинс. — Живеят в малки лагери, разпръснати из цялата земя. Това са изоставените роботи, господине. Тези, от които хората престанаха да се нуждаят, когато заминаха за Юпитер. Събраха се и започнаха да работят…

— Да работят? С какво се занимават?

— Нямам представа, господине. Занимават се главно с производството на машини. На механични машини. Нямам представа какво смятат да направят с всички тези машини. Какви планове имат.

— И аз — каза Уебстър.

Взря се в мрака и се замисли защо човекът, сврял се в своето убежище в Женева, бе изгубил допир със света. Защо хората не знаеха нищо за заниманията на кучетата, за малките лагери, пълни с работливи роботи, за замъците на страшните и ненавистни мутанти.

Изгубихме допир, помисли си Уебстър. Заключихме се от света извън нас Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме.

Време е отново да се заемем с това.

Почуствувахме се изгубени и изоставени и направихме опит да го постигнем, но бързо се отказахме.

За пръв път малцината, които останаха, осъзнаха величието на расата. За пръв път осъзнаха величието на нещата, сътворени от ръката на човека. Опитаха се да ги запазят, но не успяха. Потърсиха рационално обяснение на всичко — нали човек винаги търси такива обяснения. Самозалъгаха се, че призраци не съществуват Подходиха към нещата, шумящи в нощта, с първото банално обяснение, което им дойде на ум.

Не успяхме да съхраним наследеното и заради това потърсихме рационален изход. Укрихме се зад параван от думи с помощта на джувейнизма. Избрахме пътя на преклонението пред прадедите. Решихме да прославим човешката раса. Не ни бе по силите да поемем делото на човека и заради това решихме да го прославим, да издигнем на пиедестал хората, които го бяха сътворили. Винаги прославяме и издигаме на пиедестал всички велики и смъртни неща.

Превърнахме се в раса от историци и започнахме да бърникаме със сковани пръсти в развалините на историята, да притискаме всеки незначителен малък факт към гърдите си, сякаш е безценен камък. Това бе първата фаза. Сетне се отдадохме на хобита, които ни омръзнаха, след като разбрахме какво всъщност представляваме — утайката в счупената чаша на човечеството.

Успяхме обаче да преодолеем и това. Разбира се, че го преодоляхме. Човекът е същество, надарено с приспособяемост. Способно е да премине през всякакви премеждия. И така, не можахме да построим големи космически кораби. Не можахме да стигнем звездите. Не успяхме да открием тайната на живота. Тогава?

И така, ние бяхме наследниците. И случихме наследство, за което нито една раса не бе мечтала. Опитахме се да открием разумно обяснение на случилото се и забравихме славата на расата. Тази слава бе наистина нещо блестящо, но същевременно унизително и трудно за възприемане.

— Дженкинс, ние пропиляхме цели десет века — каза спокойно Уебстър.

— Не са пропилени, господине — възрази Дженкинс. — Може би става дума просто за период на отдих. Може би сега отново ще започнете да действате. Може би сега ще се завърнете при нас.

— А вие искате ли ни?

— Кучетата се нуждаят от вас — отговори Дженкинс. — Също и роботите. И едните, и другите винаги са били слуги на човека. Без вас ще бъдат загубени. Кучетата наистина започнаха да градят цивилизация, но я градят бавно.

— Може би ще изградят по-добра цивилизация от нашата — каза Уебстър. — Може би ще е по-успешна от нашата. Нашата цивилизация не бе успешна, Дженкинс.

— Възможно е да е изпълнена с повече доброта — съгласи се Дженкинс — обаче не е така практична. Замислена е като цивилизация, основана върху братството между животните. Върху разбирането на психиката им и общуването без помощта на думи. Цивилизация, основана върху разума и взаимното разбирателство, но не особено положителна. Цивилизация без напълно изяснени цели и с ограничен интерес към механиката. Цивилизация, опитваща се само да налучка истината, а налучкването на истината е подход, напълно пренебрегнат от човека.

— Смяташ ли, че човекът би могъл да им помогне?

— Хората биха могли да бъдат водачи — отвърна Дженкинс.

— Дали това ще е именно водачеството, което им е необходимо?

— Трудно ми е да отговоря.

Уебстър, легнал в мрака, усети как дланите му се изпотяват. Избърса ги в одеялата, които покриваха тялото му.

— Кажи ми истината — рече и гласът му бе мрачен. — Казваш, че хората биха могли да осигурят водачество. Хората обаче биха могли също така и да вземат всичко в свои ръце. Да обявят за безсмислени нещата, които вършат кучетата. Да заловят роботите и да използуват механическите им способности по стария и древен модел. Да подчинят както роботите, така и кучетата.

— Естествено — каза Дженкинс. — И едните, и другите някога бяха слуги. Хората обаче са мъдри и ще преценят най-добре какво трябва да се направи.

— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър. — Много ти благодаря.

Взря се в мрака и реши, че истината е изписана в него.

По пода все още имаше следи от стъпките му и острата миризма на прах изпълваше въздуха. Радиевата крушка продължаваше да мъждука над таблото, а превключвателят и циферблатите очакваха деня, когато отново щеше да настъпи потребност от тях.

Уебстър, застанал на вратата, усещаше как миризмата на влага, излъчвана от камъка, си пробива път през праха.

Защита, помисли си, вперил поглед в превключвателя. Защита. Нещо, което да не допуска други до теб. Устройство, готово да запечата даден район и да не допусне до него истинските и въображаемите оръжия на който и да е хипотетичен враг.

Устройството, недопускащо врага да влезе вътре, нямаше да допусне и защищаващият се да излезе навън. Не бе задължително, наистина, но все пак…

Прекоси стаята, застана пред превключвателя, протегна ръка, докосна го, бавно го размърда и си даде сметка, че е в състояние да се задейства.

Сетне бързо отдръпна ръка и лостчето се завърна на мястото си. Далеч изпод земята се разнесе глухото тихо бръмчене на работещи машини. Стрелките на циферблатите се раздвижиха и се отместиха от нулевите показания.

Уебстър повторно докосна превключвателя с колебаещи се пръсти и стрелките отново започнаха да пълзят под стъклото. С бърза и уверена ръка Уебстър завъртя ключа до край и стрелките на циферблатите бързо заеха крайно положение.

Рязко се извърна, излезе от подземието, затвори вратата зад себе си и се заизкачва по ронливите стъпала.

Дано да проработи, помисли си. Дано да проработи. Краката му ускориха ход и кръвта започна да пулсира в слепоочията му.

Дано да проработи!

Спомни си, че при докосването на превключвателя изпод земята се бе разнесъл шумът, издаван от включени машини. Следователно защитният механизъм или най-малкото, част от него, продължаваше да функционира.

Дори и да бе така, щеше ли да свърши работа? Какво щеше да стане, ако задържеше врага, но не успееше да задържи хората вътре?

Какво щеше да стане, ако…

Когато излезе на улицата видя, че небето се бе изменило. Сива светлина с металически оттенък бе закрила слънцето и градът бе потънал в здрач, отслабен донякъде единствено от автоматичното улично осветление. Лек повей на вятъра докосна лицето му.

Трошливата сива пепел от изгорените записки и от картата, която бе открил, все още лежаха в камината. Уебстър прекоси стаята, взе машата и старателно разбърка пепелта. Изключено бе да се разбере какво точно бе унищожил.

Готово, помисли си. Последното свидетелство изчезна, Без помощта на картата и на неговите познания за града, трупани мъчително цели двадесет години, никой нямаше да успее да открие тайното подземие с превключвателя и циферблатите, осветени от мъждукащата лампа.

Никой нямаше да успее да разбере какво точно се бе случило. Дори и да се досетеше, нямаше да бъде у верен в съмненията си. Дори и да постигнеше такава увереност, нямаше да може да направи нищо.

Преди хиляда години това нямаше да се получи. Преди хиляда години на хората бе достатъчно дори и едно най-общо подсказване, за да открият решение на всеки проблем.

Човекът обаче се бе променил. Бе изгубил старите знания и старите умения. Неговият разум се бе размекнал. Живееше от ден за ден и без ясна цел. Успя обаче да запази старите пороци, тези, които възприе като добродетели, за да се издигне в собствените си очи. Продължаваше непоколебимо да вярва, че нямаше друга раса освен неговата, че единствено неговият живот притежаваше някаква стойност. Продължаваше да живее потопен в удобния егоизъм, послужил му да се самообяви за господар на всичко съществуващо.

По улицата се раздаде шумът на тичащи крака. Уебстър се отдалечи от камината и застана пред високите тесни прозорци.

Поразмърдах ги, помисли си. Раздвижих ги. Възбудени са. Чудят се какво става. Цели векове не са излизали извън града, но сега, когато това стана невъзможно, ще побеснеят, ако не успеят да го постигнат.

Усмивката му стана по-широка.

Може би ще се размърдат така, че ще потърсят някакъв изход от положението. Плъховете, озовали се в капан, показват съобразителност, стига преди това да не полудеят.

Успеят ли да се измъкнат, много добре, това е тяхно право. Успеят ли да излезат, ще са извоювали правото си да започнат всичко отначало.

Прекоси стаята, спря се за миг на изхода и погледна картината, висяща над камината. Направи странен жест с ръка, сякаш едновременно отдаваше чест и махаше за сбогуване. След това излезе на улицата и тръгна по пътя, водещ към Хълма. Пътя, който бе извървяла Сара само преди няколко дни.

Роботите на Храма бяха любезни и тактични. Учтиви и същевременно излъчващи достойнство. Отведоха го до мястото, където лежеше Сара и му показаха съседното отделение, което тя бе запазила за него.

— Навярно ще пожелаете да си изберете сън — каза говорителят на роботите. — Можем да ви покажем всякакви мостри. По ваше желание можем и да ги съчетаем. В състояние сме да…

— Благодаря ви — прекъсна го Уебстър. — Не се нуждая от сънища.

Роботът кимна с разбиране.

— Ясно ми е, господине. Вие просто бихте желали да изчакате да премине времето.

— Да. Навярно е точно така — потвърди Уебстър.

— Колко време?

— В какъв смисъл?

— Колко време желаете да продължи чакането ви?

— Сега разбрах — каза Уебстър. — До безкрайност.

— До безкрайност?

— Да. Ако не се лъжа, така се казваше. До безкрайност. Бих могъл също да кажа, че искам да чакам цяла вечност, но това е без значение. Няма смисъл да умуваме върху две думи, които по същество означават едно и също нещо.

— Разбрах, господине — каза роботът.

Разбира се, че нямаше място за умуване. Не можеше да си позволи да рискува. Можеше да си поръча сън от хиляда години и след това, омекнал, да изключи защитното устройство.

Това в никакъв случай не биваше да се допусне. Кучетата не трябваше да бъдат лишавани от техния шанс. Не трябваше да се затрудняват усилията им да се стремят към успех там, където човешката раса се бе провалила. Докато съществуваше дори един-единствен човек такъв шанс нямаше да им бъде предоставен. Хората щяха отново да поемат командуването, да провалят всичко, да се присмеят на коблитата, говорещи зад стените и да не допуснат опитомяването и цивилизоването на дивите обитатели на планетата.

Бяха необходими нови пътища, нов начин на мислене и на живот, нов подход към древните проблеми на общественото развитие. Всичко това не биваше да бъде увредено от вонящия на мухъл дъх на човешката мисъл.

След като привършеха дневните си занимания кучетата вечерно време щяха да се събират и да си говорят за човека. Щяха да предъвкват стари истории и древни предания, в които човек щеше да бъде обявен за бог.

Това бе едно по-добро решение.

Знае се, че боговете са непогрешими.