Градът

VII. ЕЗОП

Сивата сянка се плъзна покрай скалистия скат и се насочи към бърлогата си. Бе изпълнена с безсилие и разочарование, защото Думите се бяха оказали неверни.

Лъчите на следобедното слънце осветиха лице, глава и тяло. Бяха неразличими и неясни, наподобяващи облаче утринна мъгла, надигаща се от дъното на сипей.

Внезапно скатът свърши и сянката се спря, изпълнена с изумление. Бърлогата я нямаше. Скатът свършваше, преди да стигне до бърлогата.

Сянката се извърна с бързината на камшичен удар и се взря в долината. И реката не бе наред. Течеше в по-голяма близост до скалите отпреди. Върху скалистия скат имаше лястовиче гнездо, а там никога не бе имало лястовиче гнездо.

Сянката застина и мъхестите пипала над ушите й се изправиха и започнаха да изследват въздуха.

Тук имаше живот! Присъствието му се усещаше в уханието на въздуха и в излъчването на наблизо разположените хълмове.

Сянката излезе от вцепенението си и се понесе покрай ската.

Бърлогата я нямаше, реката бе различна и на ската се бе появило лястовиче гнездо.

Сянката трепна и се опита да подреди мислите си.

Думите казваха истината. Самата истина. Това бе един различен свят.

Различен по няколко различни начина. Този свят бе толкова наситен с живот, че той изпълваше дори и въздуха. Може би бе живот, който не можеше да бяга бързо или да се укрива успешно.

Вълкът и мечокът се срещнаха под големия дъб и решиха да си побъбрят.

— Чувам, че стават убийства — каза Вълкът.

— При това странни убийства, братко — изръмжа Мечокът. — Мъртви трупове, пък неизядени.

— Символични убийства — коментира Вълкът.

Мечокът поклати глава.

— Такова нещо като символично убийство според мен няма. Новата психология, на която ни учат Кучетата, май отива твърде далеч. Убийства има там, където има омраза или глад. Самият аз никога не бих убил нещо, което не мога да изям.

След това Мечокът побърза да разясни думите си.

— Разбира се, братко, аз никого не убивам. Добре знаеш това.

— Естествено — каза вълкът.

Мечокът лениво затвори малките си очички, после ги отвори и примига.

— Е, разбираш, че отвреме-навреме мога да обърна някой камък и да лапна една-две мравчици.

— Според мен Кучетата не биха окачествили това като убийство — каза сериозно Вълкът. — Насекомите са нещо различно, не са като животните и птиците. Никой не ни е казал, че не бива да убиваме насекоми.

— Точно тук грешиш — каза Мечокът. — В това отношение Каноните са съвсем ясни. Не трябва да унищожаваш живот. Не трябва да отнемаш чужд живот.

— Вероятно си прав, братко — отвърна Вълкът с лицемерно набожен глас. — Дори и Кучетата много не се церемонят с насекомите. Знаеш, че непрестанно се стремят да усъвършенствуват своя прах против бълхи. А за какво е прахът против бълхи, позволи ми да те попитам? За да избива бълхи. Това е неговото предназначение. А бълхите са форма на живот. Бълхите са живи създания.

Мечокът раздразнено отпъди с лапа малка зелена муха, завъртяла се около носа му.

— Ще отида в хранителната станция — каза Вълкът. — Може би ще поискаш да ми правиш компания?

— Не съм гладен — отговори Мечокът. — Освен това, малко си подранил. Още не е настъпил часът за хранене.

Вълкът облиза муцуната си.

— Понякога се отбивам там ей така, уж случайно, и дежурният уебстър ми дава нещо допълнително.

— Би трябвало да внимаваш — каза Мечокът. — Едва ли ти дава нещо допълнително само заради черните ти очи. Нищо чудно да крои нещо. Нямам им много вяра на тези уебстъри.

— Точно този уебстър е читав — заяви Вълкът. — Работи на хранителната станция без да е длъжен да прави това. Тази работа може да я върши всеки робот. Уебстърът обаче поискал да му дадат тази служба. Писнало му да виси в тези калпави къщи и само да си играе. Освен това, и приказка може да си размениш с него, и майтап носи, сякаш е един от нас. Казвам ти, че е читав.

Мечокът пак изръмжа.

— Едно от Кучетата ми каза, че според Дженкинс те въобще не се казвали уебстъри. Дженкинс казал, че не били уебстъри, ами били хора…

— Хора? Какво ще рече това?

— Ами нали това ти обяснявам? Дженкинс казва, че…

— Дженкинс е толкова стар, че е започнал да изкуфява — заяви Вълкът. — Вече не помни. Трябва да е на хиляда години.

— На седем хиляди — поправи го Мечокът. — По случай рождения му ден Кучетата му готвят голямо празненство. Ще му подарят ново тяло. Старото, дето сега го носи, хич го няма. През месец или два трябва да го дава за ремонт.

Мечката важно поклати глава.

— Каквото и да си говорим, Вълк, Кучетата направиха много неща за нас. И станции за храна ни осигуриха, и медицински роботи, и какво ли не. Спомням си само какъв зъбобол ме мъчеше миналата година…

Вълкът го прекъсна.

— Бива все пак тези станции за храна малко да ги пооправят. Казват, че тези дрожди били досущ като месо, че имали същата хранителна стойност и така нататък, ама каквото и да ми казват, истинското месо има друг вкус…

— А ти откъде знаеш? — попита Мечокът.

Смущението на Вълка продължи по-малко от секунда.

— Как откъде знам? Ами от дядо си го знам, откъде другаде? Голям разбойник беше дядо. Отвреме навреме си похапваше дивеч. Често ми е разправял какъв е вкусът на суровото месо. Е, в ония дни горските пазачи не бяха толкова много, колкото днес.

Мечокът затвори и отново отвори очи.

— Често съм се питал какъв ли е вкусът на рибата — каза. — Ручеят при боровата гора е пълен с пъстърви. Отдавна ги следя. Бих могъл съвсем лесно да замахна с лапа и да уловя една-две. Разбира се, никога не съм правил подобно нещо — побърза да добави той.

— Разбира се, че не си — съгласи се Вълкът.

Един свят, а зад него друг, навързани като брънки от верига. Един свят настъпва по петите другия, застанал малко по-напред. Единият свят е утрешният ден, а другият — днешният. Вчера е утре, а утре е миналото.

Само дето минало не съществуваше. Всъщност, съществуваше, но единствено като късове от спомени, накацали като прилепи в сенките на паметта. Не съществуваше минало, което да можеш да стигнеш. Върху стената на времето не бе нарисувано нищо. Не съществуваше филм, който да може да бъде прожектиран отзад-напред, за да се види какво е станало преди.

Джошуа се изправи и се разтърси, сетне седна и започна да се чеше. Айкъбод, седнал на масата, почукваше по нея с метални пръсти.

— Данните съвпадат — каза роботът. — Нищо не можем да направим. Данните съвпадат. Не можем да пътуваме в миналото.

— Така е — съгласи се Джошуа.

— Затова пък знаем къде се намират коблитата — каза Айкъбод.

— Така е — потвърди Джошуа. — Знаем, къде се намират коблитата. Може би ще успеем да ги докоснем. Вече знаем пътя, който трябва да поемем.

Един път бе открит, не ще и дума, но другия бе закрит.

Всъщност, не закрит, защото никога не бе съществувал. Миналото не съществуваше и не бе съществувало, за него просто нямаше място. Там, където очакваха да открият минало, откриха друг свят.

Също като кучета, от които едното върви по стъпките на другото. Едно куче оставя стъпки, а другото стъпва в тях. Също като дълга и безкрайна поредица от сачми на лагер, които почти се докосват, но не съвсем. Също като зъбите на безкрайна верига, задвижвана от зъбчато колело с милиарди зъби.

— Ще закъснеем — каза Айкъбод, след като погледна часовника. — Трябва да пристигнем навреме за рождения ден на Дженкинс.

Джошуа отново се отърси.

— Да, прав си — рече той. — Това ще е голям ден за Дженкинс, Айкъбод. Представи си, става на седем хиляди години!

— Аз вече съм готов — каза гордо Айкъбод. — Аз още тази сутрин се полирах, обаче ти се нуждаеш от сресване. Много си рошав.

— Седем хиляди години — повтори Джошуа. — Не бих искал да живея толкова дълго.

Седем хиляди години и седем хиляди светове, застъпващи се по следите си. Всъщност, би трябвало да са повече. По един свят на ден — това прави седем хиляди по триста шестдесет и пет. Или по един свят на минута. Или може би по един свят на секунда. Секундата бе голямо нещо — можеше да отдели два свята един от друг, а можеше и да ги събере. Триста шестдесет и пет по седем хиляди по двадесет и четири по шестдесет и още веднъж по шестдесет…

Голямо нещо и същевременно крайно нещо. Минало не съществуваше. Връщане назад не съществуваше. Нямаше как да се проверят нещата, за които бе говорил Дженкинс. Нещата, които можеха да са самата истина, а и да не са истини, изкривени от седем хиляди годишни спомени. Не бе възможно да се провери достоверността на мъглявите легенди, в които се говореше за един дом, за едно семейство от уебстъри и за един закрит купол, изпълнен с нищо и разположен сред планини, намиращи се далеч отвъд океана.

Айкъбод се доближи с гребен и четка и Джошуа се отдръпна.

— Стига де! Няма да те боли — каза Айкъбод.

— Последния път едва не ме одра жив, така че те моля да внимаваш — каза Джошуа.

Вълкът бе дошъл, тъй като се надяваше на допълнителна закуска. Не я бяха поднесли, но той бе твърде добре възпитан, за да си поиска. Седеше, увил рошава опашка около краката си и наблюдаваше как Питър дяла тънка пръчка с ножа си.

Катеричката Дебеланко скочи от надвиснал клон и се устрои върху рамото на Питър.

— Какво е това? — попита.

— Пръчка за мятане — каза Питър.

— Че всяка пръчка става за мятане — каза вълкът. — За мятане не ти трябва специална пръчка. Взимаш каквато и да е пръчка и я хвърляш.

— Това е нещо ново — каза Питър. — Нещо, което измислих. Нещо, което сам направих. Не знам обаче как се казва.

— Няма ли си име? — попита Дебеланко.

— Все още няма, но ще му измисля — отговори Питър.

— И все пак, всяка пръчка става за хвърляне — настоя вълкът.

— Да, но няма да отиде толкова далеч и с такава сила — каза Питър.

Опипа пръчката с пръсти, увери се, че е гладка и след това я отдалечи от себе си, отново я огледа, за да се увери, че е и права.

— Няма да я хвърля с ръка — поясни. — Ще я хвърля с помощта на друга пръчка и връв.

Присегна и взе нещо, което бе подпрял на ствола на дървото.

— Не мога да разбера за какво ти е да хвърляш пръчки — каза Дебеланко.

— И аз не знам — каза Питър. — Сигурно за удоволствие.

— Вие, уебстърите, сте много странни животни — рече сериозно вълкът. — Понякога се чудя дали наистина притежавате здрав разум.

— Можеш да улучиш което място си искаш, стига да се прицелиш добре, пръчката за хвърляне да е права и връвта да е здрава. Именно заради това ти трябва не каква да е пръчка. Трябва първо да я потърсиш, и…

— Я ми я покажи — каза Дебеланко.

— Ето я — каза Питър и показа дебела дрянова пръчка. — Здрава е и еластична. Превиваш я, но като я пуснеш се изправя. Свързах двата й края с връв, сетне поставям пръчката за изхвърляне така, сетне обтягам…

— Ти каза, че можеш да улучиш каквото си поискаш — каза вълкът. — Покажи ни дали е така.

— Добре — каза Питър. — В какво искате да се прицеля? Вие го посочете.

— Ей на онова дърво е кацнал дрозд — рече възбудено Дебеланко.

Питър бързо повдигна ръце, връвта се изопна и дряновата пръчка се изви като дъга. Пръчката за мятане изсвистя във въздуха. Около дрозда се образува облаче от летяща перушина и той падна от клона. Телцето му се удари в земята с мек и тъп звук. Остана да лежи неподвижно. Мъничък, беззащитен и със сгърчени крачета, сочещи в посока на върховете на дърветата. От човката му изтече капчица кръв и изцапа листото под главата му.

Дебеланко застина върху раменете на Питър, а вълкът бързо се изправи. Настъпи тишина. Не изшумоля и лист. Облаците продължиха да плуват по синьото небе.

Думите на Дебеланко бяха изпълнени с ужас.

— Ти го уби! Той е мъртъв! Ти го уби!

Питър, почти изгубил дар слово от уплаха, се опита да възрази.

— Та аз не знаех… Никога не съм се опитвал да ударя живо същество. Просто хвърлих пръчката…

— Ти обаче го уби! А не бива да се убива!

— Знам. Знам, че не бива да се убива. Ти обаче ми го посочи. Ти ми каза да го ударя. Ти…

— Не съм ти казвал да го убиваш! — изпищя Дебеланко. — Мислех, че само ще го докоснеш. Че само ще го уплашиш. Реших, че щом е толкова охранен…

— Казах ти, че пръчката излита с голяма сила.

Уебстерът сякаш бе пуснал корени в земята. Удря силно и надалеч, помисли си. Силно и надалеч.

И бързо.

— Успокой се, приятелю — чу се благият глас на Вълка. — Знаем, че го направи без да искаш. Това ще си остане само между нас тримата. Никому няма да кажем.

Дебеланко отскочи от рамото на Питър и се залови за един клон.

— Аз ще кажа — изпищя оттам. — Ще кажа на Дженкинс!

Очите на вълка внезапно кървясаха и гласът му се превърна в ръмжене.

— Ти ли бе, мръсен малък доноснико? Ти ли бе, интригант?

— Да, аз — изпищя Дебеланко. — Това няма да се размине току така. Всичко ще кажа на Дженкинс!

Бързо се изкачи по дървото, отиде на друг клон и оттам скочи върху съседното дърво.

Вълкът светкавично го последва.

— Почакай — извика разтревожено Питър.

— Не може да скача до безкрайност по дърветата — успокои го Вълкът. — Все някъде ще трябва да слезе на земята, за да прекоси ливадата. Ти не се тревожи.

— Недей! — възрази Питър. — Не искам повече убийства. Едно убийство е достатъчно.

— Казвам ти, че този доносник всичко ще разкаже.

— Знам — каза Питър.

— Аз мога да му попреча.

— Някой ще те види и ще донесе и за теб. Не, Вълк, не мога да ти позволя това.

— Тогава дай по-добре да изчезваме — каза Вълкът. — Знам едно място, където можеш да се скриеш и след хиляда години пак няма да те открият.

— Невъзможно е — отвърна Питър. — Цялата гора е пълна с очи. С прекалено много очи. Те после ще кажат къде съм отишъл. Свършиха дните, когато едно живо същество можеше да се скрие.

— Навярно си прав — каза бавно Вълкът. — Да, май наистина си прав.

Извърна се и погледна мъртвия дрозд.

— Какво ще кажеш, ако се отървем от веществените доказателства? — попита.

— Веществените…

— Да, за тях ми е думата — Вълкът бързо направи няколко крачки напред и наведе глава. Чу се хрущене. Вълкът се облиза, седна и уви опашка около краката си.

— С теб бихме се разбирали добре — каза той. — Наистина съм сигурен в това. Много си приличаме.

Тялото бе наистина произведение на изкуството. Дори и тесла не можеше да го издраска и бе неръждаемо. Освен това, в него бяха вградени какви ли не модерни приспособления.

Тялото бе подарък за Дженкинс по случай рождения му ден. Това ясно си личеше и от надписа, гравиран върху него.

Никога обаче няма да го използувам, рече си Дженкинс. Прекалено е модерно за мен. Прекалено е модерно за робот на моята възраст. Такова младежко нещо никак няма да ми отива.

Продължи да се поклаща бавно върху люлеещия се стол и да се вслушва в шепота на вятъра под стряхата.

Кучетата го направиха с най-добри намерения и не бих могъл да си позволя да ги обидя. Ще трябва все пак отвреме навреме да го ползвам, просто от приличие. Колкото да им направя удоволствие. Не би било редно да не го ползвам, след като си направиха толкова труд. Няма да го ползвам обаче всеки ден, а само при специални случаи.

Може би ще го ползвам на пикника на Уебстърови. Би трябвало да изглеждам добре, когато отида на пикника. Голямо нещо ще е. Всички Уебстъри по света, всички все още живи Уебстъри, събрани заедно. При това поискаха да присъствувам. Така е, винаги са желали моята компания. Аз съм робот на Уебстърови. Така е, господа. Техен съм и винаги ще бъда техен.

Отпусна глава и промълви думи, които прозвучаха в стаята като шепот. Думи, които той и стаята помнеха. Думи от преди много време.

Един стол изскърца и звукът се сля с мълчанието на стаята, просмукана с време. Сля се и с песента на вятъра под стрехите и с глухото буботене на камината.

Огън, помисли си Дженкинс. Отдавна не сме палили огън. Хората обичаха огъня. Обичаха да седят срещу него, да се вглеждат в него и да търсят рисунки в неговите пламъци. И да мечтаят…

Мечтите на хората вече ги няма, каза си Дженкинс. Хората заминаха за Юпитер, някои се погребаха в Женева, а трети — днешните Уебстъри, показват слаби признаци на съвземане.

Миналото. Миналото живее в мен. Миналото ме направи безполезен. Има твърде много неща, за които си спомням. Толкова много са, че започнаха да стават по-важни от нещата, които предстои да се направят. Живея в миналото, а така не трябва да се живее.

Джошуа казва, че миналото не съществува и той е най-добре осведомен по въпроса. Най-добре осведомен от всички Кучета. Положи наистина големи усилия да открие минало, в което да пътува. Да се върне назад във времето и да провери истинността на нещата, които му бях разказал. Той смята, че разумът ми започва да отказва и че им разказвам стари роботски приказки, полуистини и полуизмислици, натъкмени като за развлечение.

Този разбойник никога не би си признал, че мисли така, но знам, че наистина мисли така. Смята, че не съм разбрал това, но аз го разбрах.

Не може да ме измами, каза си Дженкинс. Никой от тях не може да ме измами. Познавам ги открай време. Известно ми е какво осмисля живота им. Аз помогнах на Брюс Уебстър да измени първия от тях. Аз чух първата дума, произнесена от тях. Те може и да са забравили това, обаче аз не съм. Не съм забравил нито поглед, нито дума, нито жест.

Може би за тях е естествено да забравят. Извършиха велики неща. Почти не им се бърках и това бе най-разумното поведение. Постъпих точно така, както в онази отдавна изтекла нощ ми заръча Джон Уебстър. Точно поради същата причина той направи всичко необходимо, за да изолира град Женева. Именно Джон Уебстър направи това. Нямаше кой друг да го направи.

Той бе решил, че запечатва човешката раса, за да остави цялата земя на Кучетата. Забрави обаче едно нещо, каза си Дженкинс. Забрави за собствения си син и за малката група любители на лъка и стрелата, която реши една сутрин да си играе на пещерни хора — на пещерни мъже и жени.

И тази им игра се превърна в горчив факт, помисли си Дженкинс. Факт, проточил се близо хиляда години. Факт, прекратен едва след като ги открихме и върнахме у дома. У дома, в къщата на Уебстърови, където всичко някога започна.

Дженкинс отпусна глава, постави ръце върху скута си и започна бавно да се люлее. Люлеещият се стол пукаше, вятърът свиреше под стрехите, а някъде изхлопа прозорец. Камината говореше с изпълненото си със сажди гърло. Разказваше за други дни, за други хора и за други западни ветрове.

Миналото е безсмислено нещо, помисли си Дженкинс. Безсмислено, когато предстои толкова много работа. Когато съществуват толкова много проблеми, с които Кучетата още не са се сблъскали.

Да вземем например свръхнаселеността, нещо, което сме обсъждали надълго и нашироко. Появиха се прекалено много зайци, защото вълците и лисиците не ги убиват. Прекалено много елени, защото вълците и ягуарите не ядат еленско месо. Прекалено много язовци, прекалено много мишки, прекалено много диви котки. Прекалено много катерици, прекалено много таралежи, прекалено много мечки.

Достатъчно е да се забрани убийството и се появява твърде много живот. Достатъчно е да започнат да се лекуват болестите и нараняванията с помощта на подвижни медицински роботизирани екипи и се появява още повече живот. Хората отчитаха това, спомни си Дженкинс. Да, хората взимаха мерки за решаването на този проблем. Хората убиваха всичко, застанало по пътя им, не само животни, но и други хора.

Хората никога не бяха мечтали за велико единно животинско общество. Никога не бяха мечтали как язовци, борсуци и мечки ще тръгнат заедно по пътя на живота, като съгласуват действията си и си помагат взаимно, оставяйки на заден план естествените си различия.

Кучатата обаче бяха мечтали за това. И бяха осъществили мечтата си.

Също като в детска приказка, помисли си Дженкинс. Като в детските фантазии от миналите времена. Като в приказката, в която се разправяше за Лъва и Агнето, легнали един до друг. Също като в рисуван филм на Уолт Дисни, само дето филмът не звучеше убедително, тъй като бе направен в съответствие с философията на Човека.

Вратата изскърца и се отвори. Чуха се стъпки. Дженкинс се извърна в стола си.

— Привет, Джошуа, привет Айкъбод — каза. — Няма ли да влезете? Тъкмо си стоях тука и размишлявах.

— Минавахме оттук и видяхме, че свети — каза Джошуа.

— Размишлявах за светлините — каза Дженкинс. — Размишлявах за една нощ преди пет хиляди години. Джон Уебстър бе дошъл от Женева. Бе първият човек, посетил ни от столетия. Легна си на горния етаж, всички Кучета спяха, а аз реших да отида до прозореца и да погледна към реката. Нямаше светлини. Никакви светлини. Само мрак. Стоях до прозореца и си спомнях за дните, когато бе имало светлини. Зададох си въпроса дали ще доживея да видя отново светлини.

— Вече ги има — каза тихо Джошуа. — Тази нощ целия свят е осветен от светлини. Вече ги има дори в пещерите и бърлогите.

— Това ми е известно — каза Дженкинс. — Сега в това отношение е по-добре, отколкото бе преди.

Айкъбод прекоси с тромави крачки стаята и отиде при блестящото роботово тяло, поставено в ъгъла. Присегна и нежно докосна металното му туловище.

— Кучетата постъпиха много мило с мен, като ми подариха това тяло — каза Дженкинс. — Не биваше обаче да си дават този труд. И сегашното ми върши работа, стига да се позакърпи тук-там.

— Направихме това, защото те обичаме — каза Джошуа. — Това бе най-малкото, което можехме да направим за теб. Искахме да направим и други неща за теб, обаче ти не ни позволи. Ще се радваме, ако ни позволиш да ти изградим нов дом. Чисто нов, с най-модерно обзавеждане.

Дженкинс поклати глава.

— Безполезно е, защото не бих могъл да живея там. Моят дом е тук. Моят дом винаги е бил тук. Закърпвайте го, както закърпвате тялото ми и ще се чувствувам щастлив в него.

— Тук обаче си съвсем сам.

— Не съм сам — рече Дженкинс. — Домът е направо пренаселен.

— Пренаселен? — попита Джошуа.

— Да, пренаселен е с хората, които познавах.

— Страшно тяло! — възкликна Айкъбод. — Много ми се ще да го изпробвам.

— Айкъбод, ела тук! — изкрещя Джошуа. — Това тяло няма да го докосваш!

— Нека му се порадва младежът — каза Дженкинс. — Някой път, когато е тук и не съм зает…

— Не позволяваме — каза Джошуа.

Един клон се блъсна в корниза и след това почука с нежни пръсти по стъклото на прозореца. Една от дървените плочки на покрива изхлопа и вятърът се разходи по него с бързи танцуващи крака.

— Много се радвам, че се отби — каза Дженкинс. — Исках да си поговоря с теб.

Отново се залюля в стола и той отново изпука.

— Не съм вечен — каза Дженкинс. — Седем хиляди години са много време. Много повече време, отколкото имах право да се надявам да съществувам.

— С новото тяло ще изкараш още три пъти по седем хиляди години — отвърна Джошуа.

Дженкинс поклати глава.

— Не за тялото ми е думата, а за мозъка. Той е механичен и е бил направен така, че да изтрае дълго време, но не и да изтрае вечно. Някой ден в него нещо ще се повреди и той ще спре.

Столът отново изпука в затихналата стая.

— Това ще бъде смъртта ми — каза Дженкинс. — Това ще бъде моят край. И правилно. Така и трябва да бъде. Аз вече не съм необходим. Едно време бях необходим.

— Винаги ще ни бъдеш необходим — каза Джошуа. — Не бихме могли да се оправим без теб.

Дженкинс обаче пропусна думите му покрай ушите си.

— Искам да ти разкажа за Уебстърови. Искам да ти поговоря за тях. Искам да ме разбереш.

— Ще се постарая да те разбера — отвърна Джошуа.

— Вие, Кучетата, ги наричате уебстъри и в това няма нищо лошо. Не е важно как ще ги наричате, стига да разберете какво представляват…

— Понякога ти ги наричаш хора, а понякога, уебстъри — каза Джошуа. — Не мога да те разбера.

— Едно време имаше хора и те управляваха Земята — каза Дженкинс. — Един от човешките родове се наричаше Уебстърови. Именно те направиха това велико нещо за вас.

— Кое велико нещо?

Дженкинс задържа стола и престана да се люлее.

— Вече започвам да забравям — промърмори. — Започвам да забравям много лесно и се обърквам.

— Ти каза, че уебстърите направили нещо велико за нас.

— Правилно. Точно това казах. Трябва да ги следите. Да се грижите за тях и да ги следите. Особено важно е да ги следите.

Започна отново да се люлее и мозъкът му отново се изпълни с мисли, макар и понякога прекъсвани от скърцането на стола.

„Едва не го казах, рече си. За малко не погубих мечтата. Успях обаче да се опомня навреме. Да, Джон Уебстър, успях да се опомня навреме. Изпълних обещанието си, Джон Уебстър.“

Не казах на Джошуа, че Кучетата някога бяха домашни животни на хората, че именно хората ги издигнаха до мястото, което заемат днес. Никога не трябва да узнаят това. Трябва винаги да ходят с високо вдигнати глави. Трябва да изпълнят своето дело. Старите приказки от огнището вече ги няма и не бива да се появяват повторно.

А иначе, Боже мой, много ми се иска да им разкажа това. Много ми се иска да ги предупредя за нещата, от които трябва да се пазят. Да им разкажа как изкоренихме старите идеи на пещерния човек, донесени от Европа. Как отучихме хората от много от нещата, които знаеха. Как прочистихме техния разум от мисълта за оръжия, как ги научихме на мир и любов.

И как трябва да се пазят от настъпването на ден, когато биха могли да се върнат към старите помисли, към стария човешки начин на мислене.

— Ти обаче започна да… — продължи да настоява Джошуа.

Дженкинс махна с ръка.

— Нямаше нищо за казване, Джошуа. Не обръщай особено внимание на дрънканиците на един стар робот. Понякога мозъкът ми се изпълва с мъгла и казвам неща, които не мисля. Разсъждавам твърде много за миналото, а ти казваш, че минало не съществува.

Айкъбод се устрои на пода и погледна Дженкинс.

— Наистина не съществува — каза той. — От събота досега направихме четиридесет проверки и всички показатели съвпадат. Минало не съществува.

— За него няма място — рече Джошуа. — Тръгнеш ли назад по линията на времето, откриваш не миналото, а друг свят, друга изява на съзнанието. Земята е същата или почти същата. Дърветата, реките и хълмовете са същите, обаче това не е светът, който познаваме. Той е свят, живял различен живот и развил се по различен начин. Изминалата секунда не е просто една изминала секунда, а една различна секунда, един напълно обособен отрязък от време. Ние се придвижваме назад в тесните рамки на тази секунда, на това малко късче от време, дадено на нашия конкретен свят.

— Подведе ни начинът, по който сме свикнали да измерваме времето — каза Айкъбод. — Именно той ни попречи да го възприемаме такова, каквото е в действителност. Открай време сме мислили, че просто преминаваме през времето, а това не е така. Движим се заедно с него. Казваме „Ето, измина още една секунда, още една минута, още един час, още един ден“. А всъщност секундата, минутата и часът не изминават. Те са винаги неизменни. Те просто се движат заедно с нас.

Дженкинс кимна.

— Разбирам, нещо като съчки, които плават по течението на реката. Движат се заедно с реката. Пейзажът по крайбрежието се променя, но водата е неизменна.

— В общи линии, така е — каза Джошуа. — Само че времето е втвърден поток и различните светове са закрепени към него по-здраво, отколкото съчките по реката.

— И в тези други светове живеят коблитата, така ли?

Джошуа кимна утвърдително.

— Уверен съм, че трябва да са там.

— Предполагам, че сега се опитваш да откриеш начин да пътуваш до тези други светове — каза Дженкинс.

Джошуа леко се почеса, за да прогони бълха.

— Така е — потвърди Айкъбод. — Пространството ни е необходимо.

— Обаче коблитата…

— Коблитата може би не населяват всички тези светове — каза Джошуа. — Напълно е възможно да има и необитавани светове. Успеем ли да ги открием, ще ни свършат работа. Не се ли сдобием с пространство, ще се провалим. Демографският натиск ще предизвика вълна от убийства, а тя ще ни върне към изходната ни точка.

— Вече има убийства — каза тихо Дженкинс.

Джошуа смръщи вежди и ушите му полегнаха.

— Да, странни убийства. Мъртви, но неизядени трупове. Без да е пролята кръв. Сякаш просто са застинали. Нашите медицински техници ще се побъркат. Нищо не могат да открият. Не могат да установят причините за смъртта им.

— Обаче са мъртви — каза Айкъбод.

Джошуа се приближи и гласът му премина в шепот.

— Боя се, Дженкинс. Боя се, че…

— Няма от какво да се боиш.

— Има от какво. Ангъс ми каза. Ангъс се бои, че някое от коблитата… че някое от коблитата може да е проникнало при нас.

Повей на вятъра засмука въздуха от камината и затихна при стрехите. Друг порив нададе вой в близък тъмен ъгъл. Страхът излезе и започна да се разхожда по покрива, движейки се с приглушени стъпки по дървените плочи.

Дженкинс потрепери и сетне се стегна, за да не потрепери повторно. Гласът му бе стържещ, когато проговори.

— Никой още не е виждал кобли.

— Нищо чудно да е невъзможно да се види кобли.

— Да. Може и да не се виждат — съгласи се Дженкинс.

Точно това е казвал и Човекът. Не виждащ призрак и не виждаш присъствието му. Усещаш го, обаче. Усещаш, че е там. Водата от крана капе, макар и преди малко да си го затегнал. Нечии пръсти стържат по прозореца. Кучетата вият, усещайки нечие присъствие в нощта, а сетне не се виждат следи в снега.

Сега нечии пръсти стържеха по прозореца.

Джошуа се изправи и застина. Заприлича на статуя на куче с оголени зъби, готово да излае. Айкъбод сякаш прилепна за пода. Слушаше и очакваше.

Стърженето се възобнови.

— Отвори вратата — каза Дженкинс на Екъбод. — Навън има нещо, което иска да влезе вътре.

Екъбод прекоси затихналата стая и вратата изскърца при допира с ръката му. Отвори я и вътре нахълта катерицата, малка сива мълния, която скочи към Дженкинс и се приземи в скута му.

— Та това е Дебеланко — каза Дженкинс.

Джошуа отново седна и отпусна устни, за да прикрие оголените си зъби. На лицето на Айкъбод бе застинала глупава метална усмивка.

— Видях го! — изпищя Дебеланко. — Видях как уби дрозда! Направи го с пръчка за мятане. Разхвърча се перушина, а листата се покриха с кръв.

— Успокой се — каза гальовно Дженкинс. — Успокой се и тогава разкажи какво си видял. Значи, някой е убил един дрозд?

Дебеланко си пое въздух, но зъбите му продължиха да тракат.

— Това бе Питър — каза.

— Питър?

— Да, Питър, уебстърът.

— И казваш, че е хвърлил пръчка?

— Хвърли я с помощта на друга пръчка. Върза двата й края с връв, а после дръпна връвта и пръчката се огъна…

— Разбирам — каза Дженкинс. — Разбирам.

— Разбираш? Всичко ли разбра?

— Да — каза Дженкинс. — Това ми е известно. Говориш за лък и стрела.

В начина, по който произнесе тези думи, имаше нещо, което накара останалите трима да замълчат. Стаята отново стана голяма и пуста, а почукването на клона върху прозореца се превърна в далечен звук, в приглушен глас, който продължаваше да се оплаква без да очаква помощ.

— Лък и стрела? — обади се най-сетне Джошуа. — Какво представляват лъкът и стрелата?

Да, това е въпросът, помисли си Дженкинс. Какво представляваха лъкът и стрелата?

Представляваха началото на края. Виещата се пътека, превръщаща се в изпълнения с грохот друм на войната.

Представляваха едновременно играчка, оръжие и победа на човешката инженерна мисъл.

Представляваха първото леко помръдване на атомната бомба.

Представляваха символ на определен начин на живот.

Представляваха и редове от детска песен.

Отдавна забравени неща. Повторно усвоени неща.

Точно от това се страхувах.

Надигна се в стола и после бавно се изправи.

— Айкъбод, ще ми потрябва твоята помощ — каза Дженкинс.

— Разбира се. Само кажи какво желаеш.

— Трябва ми тялото. Искам да облека новото си тяло. Ще трябва първо да отвориш главата ми…

— Знам какво трябва да направя, Дженкинс — прекъсна го Айкъбод.

В гласа на Джошуа внезапно се прокрадна страх.

— Какво става, Дженкинс? Какво си решил да правиш?

— Ще отида при Мутантите — каза Дженкинс много бавно. — След всички тези години ще отида да ги помоля за помощ.

Сянката се спусна по хълма, като заобикаляше местата, осветени от процеждащите се през дърветата лунни лъчи. На лунна светлина блестеше, а не трябваше да бъде забелязана. Не трябваше да проваля ловуването на другите, които щяха да я последват.

Други, разбира се, щеше да има. Нямаше да нахълтат като порой, не ще и дума, всичко трябваше да бъде внимателно контролирано. Щяха да идват само по неколцина и то така разпръснати, че животът на този чудесен свят да не съобрази да бие тревога.

Биеше ли тревога, краят щеше скоро да настъпи.

Сянката се потопи в мрака, притискайки се към земята и се опита да разгадае тайните на нощта със своите гърчещи се, но изопнати нерви. Отсея познатите й импулси и ги свери с информацията, заложена в острия й като бръснач разум.

Някои импулси й бяха познати. Други — не. За съдържанието на трети можеше да се опита да се досети. Един от тях, обаче, определено издаваше ужас.

Сянката се притисна плътно върху земята и надигна грозната си глава. Изолира страничните сигнали и се съсредоточи върху това, което се бе заизкачвало по хълма.

Бяха две създания и двете различни. Мозъкът на сянката се изпълни с вой, който насмалко да достигне гърлото й. Гъвкавото й тяло се напрегна едновременно от очакване и от неведом ужас.

Надигна се от земята и, като продължаваше да се таи, се спусна по хълма, за да пресече пътя на двете изкачващи се същества.

Дженкинс отново бе млад. Млад, силен и пъргав. С пъргав ум и пъргаво тяло. Бе достатъчно пъргав, за да се движи без усилия по обрулените от вятъра и осветени от луната хълмове. Чуваше не само шепота на листата и ленивото чуруликане на птиците, но и много други неща.

Да, много други неща, призна пред себе си.

Тялото бе превъзходно. Не можеше да бъде одраскано дори с длето и не ръждясваше. Това обаче не бе всичко.

Никога не бях предполагал, че тялото може да бъде от такова значение. Никога не си бях давал сметка колко несъвършено и изхабено бе старото. По начало е било калпаво още при направата му, макар че тогава явно не са били в състояние да произвеждат по-хубави неща. Машиностроенето наистина бе напреднало много от онези дни.

Това бе дело на роботите, естествено. На дивите роботи. Кучетата бяха договорили направата на тялото с тях. Кучетата инак рядко си имаха взимане-даване с роботите. Между тях цареше разбирателство, не ще и дума, но то се дължеше само на това, че не си пречеха взаимно, нито пък проявяваха любопитство едни към други.

Зайче шавна в дупката си и Дженкинс усети шаването. Миеща се мечка бе излезла на разходка през нощта и Дженкинс узна за това. Усети хитростта и любопитството, таящи се в мозъка зад малките очички, които го наблюдаваха иззад лешниковия храст. Отляво пък, свила се под дърво, спеше кафява мечка и сънуваше. Сънят й бе сънят на лакомница и бе изпълнен с див мед, с риби, уловени при ручея и с мравки, облизани от долната част на камък.

Всички тези усещания бяха изненадващи, но естествени. Така естествени като вървежа и слуха. В случая обаче не ставаше дума за слух и за зрение. Дори не и за въображение. Това, което Дженкинс разбра за зайчето в дупката, за миещата се мечка в гъстака и за кафявата мечка под дървото, бяха сигурни знания без следа от съмнение.

Значи, такива са телата на дивите роботи. Щом са направили такова тяло за мен, значи, такива правят и за себе си.

За седемте хиляди години, изминали от деня на заминаването на хората и те, както и Кучетата, бяха извървели дълъг път. Ние обаче не им обърнахме внимание, защото решихме, че така трябва. Роботите и Кучетата вървяха по собствени пътища и нито един от тях не прояви интерес към това, което правят другите. Докато роботите строяха космически кораби, отправяха се към звездите, създаваха нови тела и се занимаваха с математика и механика, Кучетата работиха с животните и изградиха братство на всички създания, които в дните на Човека бяха преследвани и убивани, вслушваха се в коблитата и се опитваха да проникнат в глъбините на времето, за да разберат, че времето не съществува.

Щом Кучетата и роботите успяха до отидат толкова далеч, то Мутантите ще са отишли още по-далеч, реши Дженкинс. Ще трябва да ме изслушат, защото ще им изложа проблем, който е само за тях. Мутантите, независимо от своите особености, са хора, потомци на Човека. Вече не би трябвало да изпитват ревност към него, защото името на Човека днес е само прах, разнасян от вятъра, шумолене на листа в летен ден и нищо повече.

Освен това, цели седем хиляди години въобще не съм им досаждал. Ако въобще може да се говори за приятелство с Мутант, Джо бе мой приятел. Разговаряше с мен, докато отказваше да разговаря с хората. Мутантите ще ме изслушат и ще ми кажат какво трябва да направя. И няма да ми се присмеят.

Няма да ми се присмеят, защото случилото се не е смешно. Става дума само за лък и стрела, обаче това съвсем не е смешно. Някога може и да е било смешно, но историята се погрижи да превърне много на пръв поглед забавни неща в сериозни. Приемем ли, че стрелата е шега, то за шега би трябвало да се обяви и атомната бомба, и повеят от отровен прах, който заличи цели градове, и ревящата ракета, която прелетява десет хиляди километра и убива един милион души.

Вярно е, че вече няма един милион души. Има само няколкостотин души, които живеят в къщите, изградени за тях от Кучетата. Кучетата все още знаеха какво са представлявали човешките същества и каква е била връзката им с тях и продължаваха да възприемат хората като богове. Смятаха ги за богове и през зимните нощи продължаваха да си разказват за дните, когато Човекът би могъл да се яви отново, да ги потупа по главите и да им каже „Доволен съм от вас, мои верни и добри слуги“.

Това не бе справедливо, каза си Дженкинс, докато се спускаше по хълма. Въобще не бе справедливо. Хората въобще не заслужаваха такова обожествяване. Бог ми е свидетел, че ги обичах, обаче не защото бяха хора, а заради спомените ми за някои хора.

Не бе справедливо Кучетата да градят неща за Човека. Те се справиха със задачите си много по-добре от него. Затова и изличих спомените за него, макар че ми отне много време. Посветих дълги години на разрушаването на легендите и на замъгляването на спомените, така че днес Кучетата наричат хората уебстъри и ги възприемат като такива.

Не съм сигурен дали постъпих правилно. Дълги нощи, докато всички останали спяха, седях в мрака върху люлеещия се стол и се вслушвах във вятъра, стенещ под стрехите. Размишлявах дали бях имал правото да направя това. Стореното от мен може би нямаше да се хареса на Уебстърови. Така е. Така съм свикнал да им се подчинявам, че и след всички тези хилядолетия, когато ще правя нещо, си задавам въпроса дали те го биха одобрили.

Сега обаче знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът в зората на своето съществуване е поел неправилен път, че по време на дивачеството си просто е взел неправилен завой. Сега обаче виждам, че съм грешил. Човекът е в състояние да поеме само един път — пътя на лъка и стрелата.

Когато изловихме скитниците и ги докарахме в дома на Уебстър, им отнех оръжията. Обезоръжих не само ръцете им, но и разума им. Отпечатах само една част от литературата им, а останалото изгорих. Научих ги отново да четат, да пеят и да мислят. В книгите, които им оставих, нямаше и следа от войни и оръжия. Нямаше следа от омраза или от история, която също е омраза. Нямаше битки, герои и фанфари.

Всичко това се оказа напразно, рече си Дженкинс. Сега разбрах, че просто съм си изгубил времето. Човешкото същество, както и да се опиташ да му попречиш, непременно ще изобрети лък и стрела.

Спусна се по дългия склон на хълма, прекоси ручея, стичащ се към реката и отново се заизкачва, този път по полегатия мрачен склон на хълма, увенчан със скален връх.

Разнесе се тихо шумолене и новото му тяло съобщи на мозъка му, че то е предизвикано от мишки. От мишки, шетащи из проходите, които бяха прокопали под тревата. За миг успя да долови малкото щастие на търчащите игриви мишки, малките и все още неоформили се докрай мисли, изпълващи щастливите им същества.

Върху ствола на паднало дърво се бе присвила невестулка и разумът й бе изпълнен със злост. Злост, породена от мисълта за мишките, от спомените за доброто старо време, когато невестулките се хранеха с мишки. Бе изпълнен с жажда за кръв и със страх. Страх от това, което можеха да й сторят Кучетата, ако убиеше мишка. Страх от стотиците очи, следящи да не се допускат повторно убийствата, някога заливали света.

Един човек обаче бе извършил убийство. На невестулките бе забранено да убиват, но един човек бе извършил убийство. А Каноните забраняваха да се отнема чужд живот.

През изминалите години и други бяха убивали и бяха наказвани за това. Човекът също трябваше да бъде наказан. Наказанието обаче само по себе си нямаше да е достатъчно. Наказанието само по себе си нямаше да даде отговор. Отговорът трябваше да представлява решение не само за един човек, а за всички хора, за цялата раса. Това, което бе сторил един, можеха да го сторят и другите. Нищо чудно и да бе заложено в тях, тъй като бяха хора, а хората бяха убивали преди и вероятно бяха готови да убиват отново.

Мрачният замък на Мутанта бе толкова черен, че почти блещукаше на лунната светлина. В него нямаше никакви светлини и това не бе учудващо, тъй като никога не ги бе имал. Не бе известно и дали някога вратата му се бе отваряла към външния свят. Мутантите бяха построили подобни замъци в целия свят, бяха се затворили в тях и това бе краят. Преди това Мутантите се бяха намесвали в делата на хората, бяха водили тиха война срещу тях и когато те си заминаха, Мутантите направиха същото.

Дженкинс достигна подножието на широките каменни стъпала, водещи към портата и спря. Отметна глава назад и се взря в извисяващата се пред него сграда.

Предполагам, че Джо вече е мъртъв, каза си. Джо бе дълголетник, но не и безсмъртен. Не можеше да живее вечно. Щеше да е странно да се срещне с друг Мутант, който не е Джо.

Започна да се изкачва по стълбите бавно и напрегнато, изчаквайки да се разнесе подигравателен смях.

Нищо обаче не се случи.

Изкачи и последното стъпало и огледа портата в търсене на средство, с което да уведоми Мутантите за пристигането си.

Нямаше обаче звънец или мандало. Портата бе проста и с обикновено резе. Това бе всичко.

За миг се поколеба, след това удари няколко пъти с юмрук по вратата и зачака. Нямаше отговор. Портата си остана няма и неподвижна.

Почука отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.

Бавно и предпазливо повдигна ръка и натисна резето. То поддаде, вратата се отвори и Дженкинс влезе.

— Мозъкът ти не е наред — каза Вълкът. — На твое място щях да ги предизвикам да ме открият. Щях така да ги разиграя, че да ме запомнят. Щях да ги накарам да се поизпотят.

Питър поклати глава.

— Вероятно това е в твоя стил. Вълк, и навярно си прав. На мен обаче не би ми отивало. Уебстърите никога не бягат.

— Защо си сигурен, че е така? — попита безжалостно вълкът. — Говориш, без да се замисляш. Досега на нито един уебстър не му се е наложило да бяга и щом на нито един уебстър не му се е наложило да бяга, откъде можеш да знаеш, че те никога…

— Престани, моля те — каза Питър.

Известно време вървяха мълчаливо по каменистата пътека.

— Нещо ни следи — каза Вълкът.

— Само си внушаваш — каза Питър. — Кой би могъл да ни следи?

— Не знам, но…

— Надушваш ли нещо?

— Не.

— Тогава може би си видял или чул нещо?

— Не. Обаче…

— В такъв случай нищо не ни следи — каза уверено Питър. — Вече никой никого не следи.

Просмукващата се през върховете на дърветата лунна светлина изпълваше околността с черен и сребрист цвят. Откъм реката се чуваха приглушени звуци, издавани от каращи се патици. Бризът, докоснал склона на хълма, леко ухаеше на мъгла.

Лъкът на Питър се заплете в един храст и той се спря, за да го освободи. Няколко от стрелите му паднаха и той се наведе, за да ги повдигне.

— По-добре измисли някакъв начин да пренасяш по-удобно тези неща — изръмжа Вълкът. — Непрестанно падат и ти…

— Прав си. Вече помислих за това — каза Питър. — Може би ще трябва да направя някакъв калъф, за да ги окача на рамото си.

Продължиха да изкачват хълма.

— Какво ще направиш, когато пристигнеш в дома на уебстърите? — попита Вълкът.

— Ще потърся Дженкинс и ще му кажа какво съм направил — отвърна Питър.

— Дебеланко навярно вече го е уведомил.

— Може да не му е казал самата истина. Може би не му е предал случилото се както трябва. Дебеланко беше възбуден.

— И е възглупав — добави Вълкът.

Прекосиха осветено от луната място и сетне продължиха по тъмната пътека.

— Притеснявам се от всичко това — каза Вълкът. — Ще взема да се върна. Вършиш нещо неразумно. Извървях част от пътя с теб, но…

— Връщай се, щом си решил — отвърна огорчено Питър. — Аз пък не се притеснявам. Аз…

Извърна се и косата му настръхна.

Нещо не бе наред. Нещо във въздуха, който дишаше и в собствения му разум, не бе наред. Бе се появило смътно и смущаващо усещане за опасност. За нещо много повече от опасност. Нещо, което започна да сковава ключиците му и накара милион бодливи крака да се разходят по гърба му.

— Вълко! — извика той. — Вълко!

Надолу по пътеката нещо силно разклати един храст и Питър бързо се понесе към него. Приклекна, укри се зад друг храст и спря. Повдигна лъка си и със сръчно движение на лявата си ръка постави стрела в него.

Вълкът лежеше на земята и тялото му бе наполовина в сянка, наполовина осветено от лунните лъчи. Устните му бяха оголени и се виждаха зъбите му. Една от лапите му все още леко потрепваше.

Над него се бе надвесила форма. Форма и нищо друго. Форма, която плюеше и ръмжеше. Издаваше сърдити звуци, които в мозъка на Питър се превърнаха в писък. Вятърът отмести един клон и Питър видя как луната огря контурите на лице. Именно бегли контури, подобни на тебеширените рисунки, останали върху недобре изтрита черна дъска. Питър видя черепообразно лице с котешка уста и дръпнати очи и уши, украсени с виещи се пипала.

Тетивата потрепна и стрелата разплиска лицето. Именно го разплиска, премина през него и падна на земята. Лицето продължи зловещо да ръмжи.

Нова стрела изопна тетивата още повече, едва ли не до край. Стрела, движена от жилавата сила на добре изсушена дрянова пръчка и от омразата, страха и ненавистта на човека, който я насочваше.

Стрелата размаза тебеширените контури на лицето, забави се,потрепери и падна.

Още една стрела се озова върху тетивата. Този път лъкът щеше да бъде изопнат още повече, за да убие най-сетне създанието, което не щеше да умира дори когато бе улучено от стрела. Създанието, което само забавяше стрелите, караше ги да потреперват и ги пускаше да преминават през него.

Още по-силно и още по-силно. И нещо се случи.

Тетивата се скъса.

За миг Питър застина неподвижно с безполезното оръжие в една ръка и със също безполезната стрела в другата. Застина неподвижно, вгледал се в малкото разстояние, което го делеше от сенчестия ужас, надвесил се над сивото тяло на вълка.

Усети, че не изпитва страх. Никакъв страх, макар и вече да не разполагаше с оръжие. Цялото му същество се изпълни единствено с горящ гняв, който го разтресе. В мозъка му затуптя глас, непрестанно изричащ все по-силно една-единствена дума.

УБИВАЙ — УБИВАЙ — УБИВАЙ.

Захвърли оръжието и направи крачка напред. Хилавите му пръсти се извиха като хищни нокти.

Сянката отстъпи. Отстъпи, внезапно изпълнена с ужас, който затуптя в мозъка й. Ужас и неописуем страх от горящата ненавист, излъчвани от съществото, насочило се срещу нея. Ненавист, която я парализира и обезсили. Сянката и преди се бе сблъсквала със страха и ужаса, които бе предизвиквала, обаче съчетани с примирение. Този път обаче усети нещо различно. Усети, сякаш я бяха ударили с бич, непоносима болка, която изопна нервите й и изпепели мозъка й.

Това бе нанавистта.

Сянката тихо изскимтя. Изскимтя, измяука и отстъпи. Опита се трескаво да открие в замъгления си мозък символите, които щяха да й позволят да избяга.

Стаята бе празна. Празна, стара и куха. Стая, която пое звука на скърцащата врата, захвърли го нейде в глъбините си и след това го върна обратно. Стая, изпълнена с праха на забравата и с тегнещето безмълвие на безцелни столетия.

Дженкинс, застанал до вратата, задействува всички механизми на новото си тяло, за да не пропусне нищо, което би могло да се таи в мрачните ъгли и ниши на стаята. Нямаше нищо. Нищо, освен безмълвие, прах и мрак. Нямаше и най-бегла следа от нечии действия — стъпки по пода или отпечатъци от пръсти върху масата.

От едно забравено ъгълче на мозъка му се разнесе песен. Невероятно стара песен, още от времената, когато го бяха създали. Изненада се, че тя все още бе там, че въобще я бе знаял преди толкова столетия. Изненада се и от спомена си за спретнатите бели къщи, някога украсявали милион хълмове. От спомена за хора, които обичаха земята си и я обхождаха със спокойната увереност на собственици.

„Ани вече не живее тук.“

Това е глупаво, рече си Дженкинс. Глупаво е, че точно сега трябва да ме навестяват спомените за една почти изчезнала раса. Наистина е глупаво.

„Ани вече не живее тук.“

„Кой уби дрозда? Аз, каза врабецът…“

Дженкинс затвори вратата зад себе си и прекоси стаята.

Покрити с прах мебели очакваха човек, който не се бе завърнал. Покрити с прах инструменти и други предмети лежаха върху масите. Прах покриваше и многобройните редици от книги, изпълващи масивната библиотека.

Няма ги, каза си Дженкинс. Няма ги и никой не знае часа и причините за тяхното заминаване. Или къде са отишли. Измъкнали са се посред нощ и не са казали никому къде отиват. Не може да няма моменти, в които да не си спомнят за нас и тихичко да се смеят на предположението ни, че все още са тук. На постовете, които следят дали няма да излязат.

Дженкинс видя, че има и други врати и отиде до една от тях. Постави ръка върху резето и си каза, че навярно е безсмислено да търси повече. Щом тази стая е стара и празна, стари и празни ще са и останалите.

Натисна резето и вратата се отвори. Почувствува горещ полъх, но оттатък нямаше стая. Имаше пустиня. Златистожълта пустиня, простираща се до неясен хоризонт, обгорен от горещината на огромно синьо слънце.

Зелено и пурпурно създание, което приличаше на гущер, но не бе гущер, се стрелна като мълния през пясъка и малките му крачета издадоха звук, наподобяващ неземно свистене.

Дженкинс хлопна вратата и установи, че не само тялото му, но и мислите му се оказаха вцепенени.

Значи, пустиня. Пустиня и стрелкащо се създание. Не стая, не хол, не предверие, а именно пустиня.

Слънцето над нея бе синьо. Синьо и непоносимо горещо.

Бавно и предпазливо отвори повторно вратата. Първо едва-едва, сетне — по-широко.

Пустинята все още беше на мястото си.

Дженкинс хлопна вратата и я притисна с гръб, сякаш му бе необходима силата на металното му тяло, за да се опази от пустинята, за да се опази от мисълта за вратата и за пустинята.

Хитри са били, рече си. Много хитри и са тичали бързо с мисловните си крака. Много по-бързо и много по-хитро от обикновените хора. Тогава ние не успяхме да разберем докъде стига хитростта им. Сега обаче знам, че са били много по-хитри, отколкото съм предполагал.

Тази стая просто е предверие към много други светове. Ключ към пространството, даващ достъп до много други планети, въртящи се около неизвестни слънца. Начин да се излиза от тази Земя без всъщност да се напуска. Средство да се прекоси пространството чрез прекрачване на праг.

Дженкинс забеляза други врати, огледа ги и поклати глава.

Бавно прекоси стаята и се насочи към изхода. Тихо, сякаш не желаеше да нарушава спокойствието на изпълнената с прах стая, повдигна резето, излезе и се озова в познатия му свят. Света на Луната и звездите, на речната мъгла, движеща се сред хълмовете, на разговарящите помежду си дървета.

Мишките продължаваха да тичат под тревата, изпълнени с щастливи миши мисли, които само с усилия можеха да се възприемат като мисли. На едно дърво бе кацнал бухал и мислите му бяха изпълнени с убийства.

Да, това чувство е все още твърде силно, рече си Дженкинс. Все още са твърде силни древната жажда за кръв и древната омраза. Ние обаче даваме на животните едно по-добро начало от това на Човека. Всъщност, естеството на началото очевидно не бе от значение за Човека.

Човешката жажда за кръв отново се появи. Отново се появи желанието на Човека да бъде различен, да бъде по-силен, да налага волята си чрез сътворени от него неща. Неща, благодарение на които неговата ръка ставаше по-силна от чиято и да е друга ръка или лапа, зъбите му потъваха по-надълбоко от тези на което и да е друго същество, а ръката му предизвикваше болка на разстояния, много по-големи от собствената й дължина.

Надявах се на помощ. Затова и дойдох тук. А помощ няма.

Помощ няма. Единствено Мутантите бяха в състояние да помогнат, а се оказа, че са си заминали.

Сега ще трябва да взимам решения сам, каза си Дженкинс, докато се спускаше по стълбището. Човечеството зависи от мен. Трябва да открия начин да спра хората, да ги променя. Не мога да им позволя да провалят това, което вършат Кучетата. Не мога да им позволя да превърнат отново света в свят на лъка и стрелата.

Тръгна през изпълнения с листа мрак на падинката и усети уханието на гниещи есенни листа, пробиващо си път през миризмите, излъчвани от новата зеленина. Това бе ново усещане за него.

Старото му тяло бе лишено от обоняние.

Сега притежаваше обоняние, подобрено зрение и способността да узнава. Да узнава какво мислят различните живи същества, да чете мислите на миещите се мечки, да отгатва мислите на мишките, да е в течение на мислите за убийство, изпълващи мозъците на бухалите и невестулките.

Узна и още нещо — донесения от вятъра и изпълнен с омраза и ужас писък на едно извънземно същество.

Тези чувства проблясваха през мозъка му и го накараха да се спре. След това се затича с все сили нагоре по хълма. Затича се не като човек през нощта, а като робот. Роботите виждат в тъмното и металните им туловища не се задъхват.

Омраза. Само една такава силна омраза му бе известна.

Чувствата ставаха все по-силни и отчетливи, докато изкачваше хълма с големи скокове. Разумът му се изпълни със страх от това, което би могъл да открие.

Прескочи купчина храсталаци и спря.

Човекът пристъпваше напред, присвил ръце, а върху тревата се търкаляше счупен лък. Сивото тяло на вълка бе наполовина осветено от луната, а от него се отдръпваше сенчесто създание, сътворено сякаш наполовина от светлина и наполовина от сенки. Създание, почти забележимо, но не съвсем. Създание, напомнящо призрачните твари, движещи се из сънищата ни.

— Питър! — извика Дженкинс, но викът застина в устата му.

Усети треската в мозъка на полувидимото същество, трескавия ужас, предизвикан от ненавистта на човека, пристъпващ към треперещата и ръмжаща сянка. Трескав ужас и трескаво търсене, трескави опити да си припомни нещо.

Човекът вече почти я бе достигнал, човек с хилаво тяло и смехотворни юмруци, но изпълнен със смелост. Смелост като тази, която можеше да му позволи да скочи в бездната, да повдигне плочите към преизподнята и да отправи нагло предизвикателство към пазителя на прокълнатите.

Създанието внезапно откри това, което търсеше, бе разбрало какво трябва да стори. Дженкинс усети вълната от облекчение, заляла неговото същество. В разума му просветна нещо, наподобяващо едновременно дума, символ и мисъл. Нещо като безсмислено словосъчетание, като заклинание, но не съвсем. Очевидно, ставаше дума за умствено упражнение, за мисъл, поставяща тялото под контрол.

Заклинанието сработи.

Създанието изчезна. Изчезна безследно. Изчезна от този свят.

Не остана никаква следа от него. Не остана никаква вибрация, предизвикана от неговото същество. Сякаш никога не бе го имало.

А какво бе казало създанието, какво си бе помислило? Да, каза си следното…

Дженкинс веднага прекъсна мисловния си процес. Да, думата, мисълта и цялата последователност на заклинанието вече бяха запечатани върху мозъка му. Не трябваше обаче да го използува. Трябваше да го забрави. Трябваше да го запази в тайна.

Заклинанието бе сработило за коблито. Щеше да сработи и за него. Знаеше, че е така.

Човекът, вече застинал неподвижно с разперени ръце, бе втренчил поглед в Дженкинс.

Устните върху побелялото му лице помръднаха.

— А ти кой…

— Аз съм Дженкинс — каза Дженкинс. — Това е новото ми тяло.

— Тук имаше нещо — каза Питър.

— Да. Кобли — каза Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е успяло да се промъкне при нас.

— То уби Вълка — каза Питър.

— Да. То уби Вълка — кимна Дженкинс. — Уби и много други същества. Именно то бе извършителят на убийствата.

— А аз го убих — каза Питър. — Убих го или го прогоних… Въобще, няма го.

— Ти го прогони — каза Дженкинс. — Оказа се по-силен от него. То се уплаши от теб. Ти го уплаши и то се завърна в света, откъдето бе дошло.

— Можех и да го убия — похвали се Питър. — Връвта обаче се скъса.

— Следващият път ще трябва да използуваш по-здрава връв — каза спокойно Дженкинс. — Ще ти обясня как да го направиш. А на стрелата си е добре да поставиш стоманен връх…

— Стрела? Какво е стрела?

— Пръчката, която изстреля. Пръчката с връвта се нарича лък. Взети заедно са лък и стрела.

Раменете на Питър увиснаха.

— Значи, това вече е било измислено. Значи, не съм първият.

— Не си първият — потвърди Дженкинс.

След това отиде при Питър и положи ръка върху рамото му.

— Хайде да се приберем у дома, Питър.

Питър поклати глава.

— Не, аз ще остана при Вълкът до настъпването на утрото. След това ще извикам приятелите му и ще го погребем.

Повдигна глава и погледна Дженкинс в лицето.

— Вълкът бе мой приятел. Голям приятел, Дженкинс.

— Сигурен съм, че е било така — съгласи се Дженкинс. — Ще се видим ли пак?

— Да, разбира се. Ще дойда на пикника. На пикника на Уебстърови. Мисля, че е след около седмица.

— Така е — каза Дженкинс бавно, замислил се, докато говореше. — Така е. Тогава и ще се видим.

Извърна се и започна бавно да се спуска по хълма. Питър седна до мъртвия вълк и зачака настъпването на зората. Няколко пъти избърса бузите си с ръка.

Всички бяха насядали в полукръг срещу Дженкинс и го слушаха внимателно.

— Това, което ще ви кажа, е много важно, така че ще трябва да внимавате — каза Дженкинс. — Трябва да внимавате, да си напрегнете умовете и да пазите много съвестно тези неща: кошниците за храна, лъковете и стрелите и всичко останало.

— Това някаква нова игра ли е, Дженкинс? — засмя се едно от момичетата.

— В известен смисъл, да — отговори Дженкинс. — Всъщност, точно това е — нова игра. При това, изключително интересна игра.

— Дженкинс винаги измисля някоя нова игра в деня на пикника на Уебстърови — подхвърли някой.

— А сега слушайте внимателно — каза Дженкинс. — Трябва да ме погледнете и да се опитате да отгатнете какво мисля.

— Значи, ще играем на гатанки — изписка кикотещо се момиче. — Много обичам гатанките.

Дженкинс се усмихна.

— Познахте, именно гатанки имам пред вид — каза. — А сега, имайте добрината да ме слушате внимателно и ме погледнете…

— Иска ми се да изпробвам тези лъкове и стрели — каза един от мъжете. — След като приключим с играта ще можем ли да направим това, Дженкинс?

— Да — отвърна търпеливо Дженкинс. — След като играта приключи ще можете да ги изпробвате.

Затвори очи и мозъкът му присегна към всеки един от тях. Усети как възбудените им умове се опитват да докоснат неговия, да открият мислите, които бяха започнали да се зараждат в неговия мозък.

По-силно, помисли си Дженкинс. По-силно.

По разума му премина тръпка и той я прогони. Не владееше нито хипнозата, нито телепатията, но се стараеше. Опитваше се да събере разума на всички в едно и да го представи като игра.

Бавно и внимателно изведе на повърхността тайния символ: думите, мисълта и заклинанието. Лесно ги въведе в мозъка си. Последователно, едно след друго. Така, както би обяснявал нещо на дете, казвайки му как да избере верния тон, как да държи устните си и да мърда езика си.

За миг остави тези мисли и съсредоточи вниманието си върху разума на другите, които опипваха неговия с търсещи пръсти. След това си помисли всичко на глас. Така, както го бе направило коблито.

Нищо не се случи. Абсолютно нищо. Не почувствува прищракване в мозъка си. Или падане. Или замайване. Не почувствува нищо.

Значи, бе се провалил. Всичко бе приключило. Играта бе свършила.

Отвори очи и видя, че хълмът не се е променил. Слънцето продължаваше да свети, а небето имаше цвета на яйцето на дрозд.

Неподвижен и смълчал се, усети върху себе си погледите на другите.

Нищо не се бе променило. Всичко си бе така, както и преди.

Само, дето…

Само дето там, където допреди малко бяха расли червени билки, сега цъфтеше маргаритка. Досами него пък имаше дива роза. Преди да затвори очи я нямаше.

— Това ли е всичко? — попита кикотещото се момиче, не криещо разочарованието си.

— Това е всичко — потвърди Дженкинс.

— Вече можем ли да изпробваме лъковете и стрелите? — попита един от младежите.

— Да — каза Дженкинс. — Обаче внимавайте. Не ги насочвайте един към друг, защото това е опасно. Питър ще ви обясни какво да правите.

— Ще извадим храната — каза една от жените. — Ти донесе ли си кошница, Дженкинс?

— Да — потвърди Дженкинс. — У Естер е. Остана при нея, докато играехме.

— Много добре — каза жената. — Всяка година ни изненадваш с нещо.

Тази година ще бъдете наистина изненадани, каза си Дженкинс. Ще бъдете изненадани, когато видите пакетите със семена, всичките най-внимателно надписани.

Семената ще ни бъдат необходими, помисли си. Ще ни потрябват, за да засадим нови градини и ниви, за да почнем отново да произвеждаме храна. Ще ни потрябват и лъкове и стрели, за да си набавим месо. И копия и куки, за да ловим риба.

Едва сега забеляза, че и други неща се бяха променили. Наклонът на дървото в края на ливадата. Течащата под тях река, сдобила се с нова извивка.

Дженкинс продължи да седи неподвижно под слънцето и да слуша виковете на мъжете и момчетата, опитващи лъковете и стрелите, бърборенето на жените, постилащи покривки върху тревата, за да приготвят обяда.

Скоро ще трябва да им съобщя всичко, каза си. Ще трябва да ги предупредя да внимават с храната и да не я изяждат на едно сядане. Тази храна ще ни потрябва поне през първите един-два дена, докато открием корени, плодове и риби.

Да, скоро ще трябва да им съобщя новината. Да им кажа, че вече трябва да разчитат само на себе си. Да им кажа защо се получи така. Да им кажа да не се смущават от нищо и да правят всичко, което им се прииска. Защото този свят е съвсем нов.

Ще трябва да ги предупредя и за коблитата.

Макар че това всъщност е най-маловажното. Човек винаги се справя съвсем безцеремонно с всичко, което застане на пътя му.

Дженкинс въздъхна.

Бог да им е на помощ на коблитата, рече си.